Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Reckless, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деница Попова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 87гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аманда Куик. Рицарят
ИК „Ирис“, 1999
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- —Добавяне
17
— Изгубили сте я? — Гейбриъл се вторачи в дребния човек със зеления каскет. — Какво искате да кажете, по дяволите? Как така сте я изгубили? Та аз ви плащам, за да я държите под око, Стинтън!
— Известно ми е, ваша светлост — Стинтън изправи рамене и погледна обидено Гейбриъл. — И правя всичко по силите си. Но не ми казахте, че нейна светлост има навика да се втурва нанякъде съвсем ненадейно и да криволичи във всички посоки. Ще ме извините, но тя май е доста непредсказуема, а?
— Нейна светлост е много импулсивна жена — изсъска Гейбриъл през зъби. — И точно затова съм ви наел, да я пазите. От Боу стрийт ви препоръчаха като надежден човек. Убеждаваха ме, че мога спокойно да поверя безопасността на жена ми на вашите грижи, а сега вие ми казвате, че не сте успели да я следите на най-обикновена разходка по магазините?
— Е, не ми се обиждайте, милорд, ама това не беше точно обикновена разходка по магазините — рече Стинтън. — С гордост мога да заявя, че я следих съвсем успешно по Аркейд, а после не се отделях от нея и по Оксфорд стрийт, макар че тя спираше кажи-речи на всяко магазинче. И последната й спирка бе някаква книжарница. Точно като излезе от нея, тя взе, че хукна като лисица, подплашена от ловджийски кучета.
Наложи се Гейбриъл да напрегне до краен предел самоконтрола си, за да не побеснее съвсем.
— Повече никога не си позволявайте да наричате лейди Уайлд лисица, Стинтън.
— Прав сте, ваша светлост. Ама трябва да ви кажа, че никога не съм виждал някоя дама да се придвижва толкоз бързо. Направо по-бързо от всеки джебчия, дето съм преследвал из бедняшките квартали около Спайтълфийлдс.
С всяка минута Гейбриъл се разтревожваше все повече и повече.
— Съвсем сигурен ли сте, че не видяхте друг да се навърта около нея?
— Само прислужницата й, лакеят и кочияшът.
— И след това е изчезнала, но е била в собствената си карета?
— Да, сър.
— И не сте забелязали някой друг да я следи?
— Не, ваша светлост. Само аз. И, честно да ви кажа, сър, щом аз не можах да я догоня, значи и никой друг не е успял.
— Проклятие! — въображението на Гейбриъл вече рисуваше хиляди различни нещастия, които биха могли да сполетят Фийби. Той си напомни, че все пак не е сама. Придружаваха я прислужницата, лакеят и кочияшът. Но въпреки това от ума му не излизаше мисълта, че Нийл Бакстър е някъде наоколо и замисля как да си отмъсти. Ланселот и Артур!
Стинтън прочисти гърло.
— Моля да ме извините, ваша светлост, но ще желаете ли да продължа да следя нейна светлост?
— Не съм сигурен, че има много полза от това — Гейбриъл бе направо отвратен. — Не и ако не можете да я догонвате.
— Е, сър, колкото до това, следващия път ще стоя по-близо до нея. Поне сега, като я знам какви номера върти, няма да се изненадвам, както днес.
— Съпругата ми не върти номера — мрачно каза Гейбриъл. — Просто е доста дръзка и импулсивна.
Стинтън се покашля дискретно.
— Да, сър. Щом така казвате, сър. Ама ми се стори малко опърничава, милорд, ако нямате нищо против да ви го кажа.
— Имам нещо против! И то много против! Стинтън, ако желаете да продължите да работите за мен, по-добре престанете да правите подобни обидни изказвания по адрес на съпругата ми.
Някакво раздвижване в коридора прекъсна Гейбриъл и вероятно предотврати следващите му действия. А те сигурно щяха да се състоят в това, да извие мършавото му вратле. Заля го огромно облекчение, тъй като чу гласа на Фийби.
Вратата на библиотеката рязко се отвори и в стаята влетя Фийби с развързано боне. В ръката си носеше някакъв пакет. Муселинените поли на яркоцветната й рокля на зелени и жълти райета се развяваха около изящните й глезени. Лицето й сияеше от въодушевление.
— Гейбриъл, само ако знаеш какво невероятно приключение имахме! Само чакай да ти разкажа! Мисля, че някакъв крадец без малко да ни проследи до дома. А може да е бил и убиец. Но осуетихме плановете му направо блестящо!
Гейбриъл скочи на крака.
— Успокой се, скъпа.
— Но, Гейбриъл, беше много странно. Имаше един мъж, дребен и със зелен каскет… — Фийби изведнъж млъкна, защото бе забелязала Стинтън. Очите й се разшириха от изненада.
— Боже мой, но това е той! Човекът, който ни следеше!
— Ама не успя да се справи кой знае колко добре — рече Стинтън. Той се усмихна одобрително, като разкри няколко липсващи зъба в устата си. — Трябва да призная, нейна светлост успя да ми се измъкне с такъв професионализъм, който рядко срещам дори и при най-закоравели престъпници.
— Благодаря — Фийби го зяпаше с неприкрито любопитство.
Гейбриъл изруга и се нахвърли върху Стинтън.
— Бъдете така любезен да се въздържате от сравнения между съпругата ми и престъпния свят!
— Да, сър — учтиво отвърна Стинтън. — Не исках да ви обидя, ваша светлост. Но действахте страхотно хитро, мадам, така си е.
Фийби му се усмихна доволно.
— Да, наистина, нали?
— Почти успях да ви догоня след първия завой, ама нямах никакви шансове, когато кочияшът ви взе, че зави отново, и то в другата посока.
— Измислих всичко много внимателно — увери го Фийби.
— Та както казах, съвсем професионално постъпихте — рече Стинтън.
Фийби го дари с топла усмивка.
— Трябва да призная, че го дължа до голяма степен и на късмета си. След третия завой се озовахме в съвсем непознат квартал. Не знам как щеше да свърши всичко, но добре, че кочияшът ни познаваше улиците и там.
— Достатъчно — прекъсна ги Гейбриъл. — Престанете и двамата — той погледна Стинтън. — Можете да си вървите.
— Да, милорд — Стинтън въртеше зеления каскет в ръцете си. — А ще ви трябвам ли и в бъдеще?
— Струва ми се, че нямам друг избор. Бог да ми с на помощ, но ми казаха, че вие сте най-добрият. Ще дойдете на работа утре сутринта, когато лейди Уайлд ще излиза.
Стинтън се ухили.
— Благодаря ви, ваша светлост — той нахлупи каскета на главата си и тръгна към вратата с бодра стъпка.
Гейбриъл почака двамата с Фийби да останат насаме, след което посочи стола срещу бюрото си.
— Седни, мадам.
Фийби примигна.
— Гейбриъл, какво, за бога…
— Седни!
Фийби седна и постави пакета в скута си.
— Кой бе този човек, Гейбриъл? И защо ме следеше днес?
— Казва се Стинтън — Гейбриъл седна и кръстоса ръце на бюрото си. Ще остане спокоен и хладнокръвен, та дори това да му струва живота, обеща си той. Няма да се ядосва. — Наех го, за да те следи, когато излизаш.
— Наел си го да ме следи? — Фийби зяпна от изумление. — И не си ми казал?
— Не, мадам, не ти казах. Не виждах причина да те тревожа.
— Но защо да ме тревожиш? Гейбриъл, какво става тук?
Известно време Гейбриъл я гледа мълчаливо, като се чудеше каква част от истината да й каже. Проблемът бе, че вече знае за Стинтън. Нямаше друг избор, освен да й обясни всичко. Иначе тя нямаше да го остави на мира, докато не узнае какво става.
— Наех Стинтън, за да съм сигурен, че няма да имаш проблеми с Бакстър.
Фийби го погледна изненадано, но известно време не каза нищо. Ръцете й стискаха пакета в скута й.
— С Нийл? — успя най-сетне да попита тя, а гласът й бе някак сподавен.
— Мисля, че е много вероятно Бакстър да се опита да говори с теб, когато аз не съм наоколо.
— Нещо не разбирам, милорд.
Гейбриъл усети как самообладанието му започва да го напуска.
— Не виждам какво не е ясно, Фийби. Бакстър е опасен за теб, защото ме мрази. Вече съм ти го казвал. Сега просто предприемам благоразумни мерки, за да не се приближава до теб.
— Страх те е, че ще повярвам на всичко, което ми каже, така ли? — в погледа на Фийби за миг проблесна лукавост. — Съмняваш се, че няма да приема твоята версия за събитията на островите?
— Нямам намерение да рискувам — Гейбриъл се изправи и отиде до малката масичка, където стоеше бутилката бренди. — Познавам Бакстър прекалено добре. Този човек е съвършен лъжец.
— Но от това не следва, че ще повярвам на лъжите му.
— И защо не? — Гейбриъл отпи малко бренди и тръшна чашата си на масата. — Вече веднъж си повярвала.
Фийби скочи на крака, притиснала пакета към гърдите си.
— Не е честно! Тогава бях много по-млада. И нямах житейския опит, който имам сега!
Той се извърна, за да застане с лице към нея.
— Житейски опит? Мислиш си, че имаш достатъчно житейски опит, за да се справиш с мъже като Нийл Бакстър? Ти си една безразсъдна, наивна, импулсивна малка глупачка. Повярвай ми като ти казвам, че на този свят няма човек, който да е в безопасност, когато си има работа с Бакстър.
— Не ми говори така, Гейбриъл!
— Ще ти говоря както си искам!
— Не, няма. Освен това не искам да наемаш разни хора да ме следят, и то без моето знание. Това е ужасно неприятно и няма да го търпя. Ако искаш някой да ме наглежда, първо трябва да обсъдиш въпроса с мен!
— Така ли било?
Фийби предизвикателно вдигна брадичка.
— Да, точно така. Аз ще решавам дали искам някой да се мотае винаги след мен. Но трябва да ти кажа, че щом единственото нещо, което те безпокои, е че Нийл може да ме заговори, не виждам никаква нужда от Стинтън.
— Значи си още по-наивна, отколкото си мислех.
— По дяволите, Гейбриъл! Напълно способна съм да се справя с Нийл!
Гейбриъл пристъпи към нея и хвана малката й предизвикателна брадичка в ръката си.
— Не знаеш какво говориш, мадам. Не познаваш златокосия си Ланселот, както го познавам аз!
Лицето й пламна.
— Той не е моят Ланселот!
— Но някога е бил.
— Това бе преди три години — извика вбесено Фийби. — Сега всичко е различно. Гейбриъл, трябва да ми повярваш, няма никаква опасност Нийл Бакстър да ме прелъсти. Имай ми доверие!
Гейбриъл видя отчаяната молба в очите й и решителността му се разколеба.
— Това не е въпрос на доверие. Става дума за предпазливост!
— Не е вярно. Наистина е въпрос на доверие! Гейбриъл, ти съвсем ясно ми даде да разбера, че не ме обичаш. Но и ако ми нямаш доверие, значи вече няма нищо между нас!
Вече няма нищо между нас! Острите нокти на тревогата и гнева се впиха още по-дълбоко в душата му, сякаш искаха да я разкъсат. Гейбриъл се бореше със себе си, за да запази самообладание.
— Напротив, мадам. Между нас има нещо, и то много важно.
— Като какво например? — предизвикателно попита тя.
— Като например брака ни — студено рече той. — Ти си моя съпруга. Ще правиш, каквото ти наредя и ще приемаш мерките, които намирам за благоразумни. Толкова по въпроса. Отсега нататък няма да се опитваш да избягаш от Стинтън.
Погледът й преливаше от безразсъдна ярост.
— Ами ако се опитам?
— Ако се опиташ, повече въобще няма да ти се позволява да излизаш. Ще стоиш затворена в къщата.
Фийби го погледна с огромно изумление. В очите й освен гняв имаше и нещо друго. Гейбриъл си помисли, че може би другото чувство в тях е болка. За миг тя поето остана като окаменяла, притиснала пакета, който бе донесла със себе си.
— Значи е вярно — най-сетне рече тя, а гласът й бе сподавен от дълбока тъга. — Между нас няма дори доверие и взаимно уважение. Не е останало абсолютно нищо.
— По дяволите, Фийби!
— Дръж! Това е за теб — тя бутна пакета в ръцете му. После се обърна и тръгна към вратата на библиотеката.
— Фийби, веднага се върни тук!
Тя дори не се обърна. Излезе през вратата, без да каже и една думичка.
Дълго време Гейбриъл остана загледан към затворената врата. После се върна до бюрото си и се отпусна уморено на стола.
Дълбоко в себе си усещаше някаква странна безчувственост. Няколко минути погледа пакета, след което бавно и механично го разопакова.
Когато махна и последните парченца кафява хартия, той дълго гледа познатото томче пред себе си. Помисли си, това е първият подарък, който Фийби му прави. Не, сепна се той, не е първият. Първият подарък беше самата тя. Това бе второто нещо, с което го даряваше.
А до днес той не й бе дал абсолютно нищо съществено.
В полунощ Фийби все още бе съвсем будна. Облечена в нощницата и халата си, тя седеше на стола до прозореца и се взираше навън в тъмнината. По-рано бе отворила прозореца, за да почувства хладния нощен въздух. Той й помагаше да мисли.
А тя мислеше усилено вече часове наред.
Беше стояла в стаята си целия следобед и вечерта и вече започваше да не я свърта на едно място. Съвсем скоро й бе станало ясно, че не е свикнала да се цупи толкова дълго. Явно характерът й не бе такъв.
Естествено веднага след сцената в библиотеката, тя хубавичко си беше поплакала, но след това се бе отегчила неимоверно много. Когато отказа да слезе долу за вечеря, очакваше Гейбриъл да заблъска по вратата й, за да й нареди да слезе в трапезарията. Но вместо това, той се беше погрижил да й донесат чай и препечени филийки в стаята. В резултат на което сега Фийби бе ужасно гладна.
Знаеше, че Гейбриъл е вечерял в клуба си. Нямаше го известно време и едва преди няколко минути се бе върнал. Тя знаеше, че в момента той е в спалнята си. Беше чула гласа му, когато отпрати прислужника си. Фийби тъжно се взираше в затворената врата, която свързваше нейната спалня с тази на Гейбриъл. Интуицията й подсказваше, че тази вечер той няма да я отвори. Гордостта няма да му позволи.
Фийби много внимателно се замисли за собствената си гордост. По-рано през деня тя й се беше струвала непреодолимо препятствие, но вече не й се виждаше толкова важна.
Гейбриъл непрекъснато доказваше, че е нетърпим съпруг, но пък имаше и смекчаващи вината му обстоятелства. По своя си начин той се бе старал да я защитава. А причините, поради която тя отказваше да оцени грижите му за сигурността й, очевидно за него бяха загадка.
Вече бе съвсем ясно, че и двамата имат много да учат един за друг.
Фийби бавно се изправи и отиде до свързващата врата. Долепи ухо до нея и напрегнато се заслуша. От другата стая не се чуваше нито звук. Вероятно Гейбриъл вече бе легнал. И сигурно никога няма дори да му хрумне, че той е този, който трябва да се извини. За някои неща този човек бе толкова недосетлив!
Фийби си пое дълбоко дъх, събра смелост и внимателно отвори вратата. Надникна иззад нея и видя, че Гейбриъл седи в креслото си. Беше облечен в черния копринен халат и държеше разтворена книга на скута си. Явно четеше на светлината на свещта, поставена на малкото бюро до него.
Когато Фийби бавно влезе в стаята, той вдигна поглед. Тя видя, че по лицето му, полускрито в сенките, е изписано някакво мрачно, тягостно напрежение и по гърба й полазиха леки тръпки, Фийби скръсти ръце на гърдите си и мушна пръсти в ръкавите на робата си. Спря се на няколко стъпки от него и лекичко прочисти гърло.
— Добър вечер, милорд — учтиво поздрави тя.
— Добър вечер, мадам. Мислех, че вече спиш.
— Ами, май не ми се спи.
— Виждам — за миг в очите му проблесна задоволство. — Да не би да си дошла, за да се извиниш за лошото си поведение следобед и за няколкочасовото сърдене?
— Не, разбира се, че не. Имах пълно право да се ядосам и да се сърдя колкото си искам — тя пристъпи още по-близо и надникна в книгата в ръцете му. Сърцето й трепна от радост, когато видя коя е. — Както виждам, четеш Смъртта на Артур.
— Да. Много се радвам, че отново я притежавам — Гейбриъл леко се усмихна. — Струва ми се, че още не съм ти благодарил, както подобава.
— О, не е нужно — тя се почувства истински щастлива, че е харесал подаръка й. — Радвам се, че успях да го намеря за теб.
Погледът на Гейбриъл не трепваше.
— Бъди сигурна, че ще ти върна жеста.
— Сега сме квит — рече тя. — Все пак, до известна степен именно благодарение на теб си върнах Дамата в кулата, нали?
— Да, може и така да се каже — Гейбриъл продължаваше да я наблюдава напрегнато. — Защо не можеше да заспиш?
Фийби почувства, че се изчервява под проницателния му поглед. И наистина се радваше, че е застанала в сянката.
— Мислех.
— О, нима? Е, как е, интересно ли е мисленето?
— Няма нужда да си толкова саркастичен, милорд. Говоря съвсем сериозно. Мислех за нашия брак.
Изражението на Гейбриъл беше съвсем непроницаемо.
— Може би си се чудела дали пък не си направила ужасна грешка? Малко късно е да съжаляваш, мадам. Нали знаеш поговорката за онзи, който се жени прибързано.
— И има предостатъчно време да съжалява. Да, чувала съм я, благодаря. Но не това исках да обсъдим.
Гейбриъл се поколеба, тъй като не бе очаквал точно такъв отговор.
— Тогава за какво искаш да говорим?
— За нашето бъдеще, милорд.
— Какво за него?
— Зная, че се отнасяш много скептично към чувството любов, Гейбриъл.
— Целият ми опит показва, че точно това чувство никога не е донесло нещо добро, а само неприятности на мъжете.
Внезапно Фийби разбра, че напрежението е станало нетърпимо. За да го поотслаби, тя започна да върви насам-натам из стаята. Спря се пред камината и заразглежда красивия часовник, който стоеше на лавицата над нея.
— Е, добре. Но проблемът е там, че аз не съм толкова скептично настроена спрямо това чувство, Гейбриъл.
Устните му се извиха в горчива усмивка.
— Това ми е добре известно.
— Мислех си, колко сме различни в това отношение — продължи тя. — В началото си мислех, че нежеланието ти да се отдадеш на това чувство се дължи на факта, че сестра ми промени решението си, след като избяга с теб. Зная, че сигурно си бил дълбоко наранен.
— Щях да се възстановя много бързо от този удар — хладно рече Гейбриъл. — Но възстановяването от финансовото ми разоряване и от куршума в рамото ми отне повече време. Все пак признавам, че тази случка ми даде много полезен урок относно опасностите, когато човек остави чувствата да го ръководят.
— Но това не е била единствената случка, която ти е послужила за урок, нали? — тихо попита Фийби.
— За какво пък намекваш сега, по дяволите?
Тя се приближи до нощното му шкафче и погледна малкото мъжки принадлежности, които бяха наредени там. Взе една черна лакирана кутийка, украсена със сребърен обков.
— Мисля, че си научил този урок много по-рано през живота си. Двамата с теб сме отгледани при толкова различни обстоятелства, нали, Гейбриъл?
— Това изказване ми се струва основателно — отвърна той. — Баща ти има титла, която идва от няколко поколения назад, а и огромно състояние. През целия си живот си расла в разкош. Парите и властта наистина правят нещата много различни.
— Не това имах предвид. Говоря ти за факта, че семейството ми е много задружно. Вярно е, че цял живот са се отнасяли с мен като с бебе. Семейството ми винаги е било прекалено наставнически настроено към мен и в някои отношения въобще не ме разбират. Но винаги са ме обичали. И аз винаги съм го знаела. А ти не си имал това щастие.
Гейбриъл застина.
— Какво се опитваш да кажеш, Фийби?
Тя се извърна с лице към него.
— Майка ти е починала, когато си бил много малък. Останал ти е само баща ти, а той, струва ми се, е предпочитал компанията на книгите си. Не е ли така?
— Баща ми беше човек, отдаден на науката — Гейбриъл затвори книгата в скута си. — Съвсем естествено е да се посвети на книгите си.
— Не мисля, че е било толкова естествено — възрази Фийби. — Мисля, че е трябвало да се посвети на теб. Или най-малкото, трябвало е да ти обръща не по-малко внимание, отколкото на книгите си.
— Фийби, това е абсолютно безпредметен разговор. Нямаш представа за какво говориш. Струва ми се, че е най-добре да си легнеш.
— Не ме отпращай, Гейбриъл — Фийби бързо остави малката черна кутийка на масичката. Прекоси стаята до мястото, където седеше Гейбриъл, и се спря точно пред него. — Моля те!
Той се усмихна сухо.
— Не те отпращам, а те пращам да си легнеш. Няма нужда да драматизираме ситуацията, скъпа.
— Цялата вечер мислих по този въпрос и вече съм убедена, че причината да се плашиш от любовта е, че не й вярваш. А причината да не й вярваш е, че много хора, които са твърдели, че те обичат, са те изоставили.
— Фийби, това са пълни глупости.
— Не, изслушай ме. Всичко е съвсем логично и обяснява толкова много неща — тя падна на колене до него и сложи ръка на бедрото му. — Майка ти те е обичала, но е умряла. Баща ти е трябвало да те обича, но през повечето време не ти е обръщал внимание. Мислел си, че сестра ми те обича, защото поиска да избяга с теб, но тя просто е търсела начин да избяга от друг проблем. Нищо чудно, че не вярваш вече в любовта.
Гейбриъл вдигна вежди.
— И това ли са логичните заключения, над които си се блъскала цяла нощ в спалнята си?
— Да, това са.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но си си губила времето, скъпа. Щеше да е много по-добре, ако бе слязла на вечеря. Сигурно сега умираш от глад.
Фийби го гледаше отчаяно.
— Ти си ужасно твърдоглав!
— Ако с това искаш да кажеш, че не се оставям да ме поднесе този тип женска логика, която прилагаш в момента, значи си права, наистина съм твърдоглав.
Фийби беше вбесена. Скочи на крака и извика:
— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че освен че си твърдоглав, си и страхливец!
— Не за пръв път ме наричаш страхливец — тихо каза Гейбриъл. — Но за късмет, не се обиждам толкова лесно. Някои мъже биха приели подобна забележка доста остро. Особено ако идва от съпругата им.
— О, нима? Е, нека ти кажа нещо, Гейбриъл. За щастие аз съм не по-малко твърдоглава от теб. Все още вярвам, че някъде дълбоко в себе си ме обичаш. Мисля, че те е страх да си го признаеш и точно затова те наричам страхливец.
— Е, разбира се, и ти имаш право на мнение.
— Върви по дяволите, Гейбриъл — Фийби тупна е крак от безсилна ярост. — Понякога си отвратителен!
Тя се врътна и изтича през свързващата врата обратно в тъмната си спалня.
Вече в безопасност от другата страна, тя блъсна вратата и започна да кръстосва стаята си. Проклет да е! Щеше да я подлуди с ината си да не признае нежните си чувства. А тя знаеше, че той изпитва нещо. Не искаше да повярва, че се е лъгала толкова жестоко за него.
Мисълта, че през всичките тези години може и да се е лъгала за Гейбриъл, беше толкова ужасна, че дори не искаше да я допусне в съзнанието си. Тя вече бе омъжена за него. Бъдещето й бе неразривно свързано с този човек. Трябваше да открие начин да събуди благородния, идеалистичен рицар, който знаеше, че се крие под циничната външна обвивка.
Но пък да беснее пред него и да го нарича страхливец в лицето може би не бе най-многообещаващият начин да се справи с тази трудна задача.
Точно тогава нещо влетя през отворения прозорец съвсем безшумно, Фийби не разбра, че нещо е било хвърлено от улицата отдолу, докато не чу леко тупване на леглото й.
Стресната, тя се извърна и застина, взирайки се в сенките на стаята. Нещото се бе търколило до ръба на леглото й. Отначало тя не успя да различи нищо. И само се молеше да не е било прилеп.
И само след миг последва приглушено, злокобно пращене. Ненадейно избухнаха оранжеви пламъци. Бяха странно тихи, докато лакомо поглъщаха дантелите по покривката на леглото.
След броени минути огънят щеше да обхване цялото легло.
Фийби успя да се пребори с изненадата и слисването, които я бяха сковали в бездействие. Тя се втурна през стаята и грабна каната, която се намираше до умивалника.
— Гейбриъл! — изпищя тя, като плисна водата от каната върху пламъците.
Вратата мигновено се отвори с трясък.
— Какво, по дяволите…? — той веднага зърна подскачащите пламъци. — Вземи каната от моята спалня и веднага събуди прислугата. Бързо, Фийби!
Фийби се втурна в другата спалня, грабна каната и избърза обратно. Гейбриъл вече бе свалил горящата покривка и сега гасеше пламъците, като ги завиваше и задушаваше с дебелата тъкан.
Фийби му подаде каната и излетя от стаята, за да събуди прислугата.