Аманда Куик
Рицарят (15)

15

Сивата утринна светлина се отразяваше от морето и се изливаше през прозореца, когато Гейбриъл се събуди. Инстинктивно притисна Фийби още по-силно към себе си, за да се увери, че все още е безопасно сгушена до него.

Тя лежеше точно там, където трябваше да бъде. Пищната, сладострастна извивка на дупенцето й се притискаше към бедрото му, а хубавичкият й крак се допираше до неговия. Пръстите му обвиха нежно закръглената й гръд.

Гейбриъл се наслаждаваше на това простичко удоволствие, което едва сега откриваше — да се събудиш в ранната утринна светлина, а жена ти да е в прегръдките ти. Непознатото усещане за дълбока интимност го изпълни с огромно задоволство.

Най-сетне тя е истински негова, помисли си той. В средата на нощта тя най-после го бе дарила с онова пълно, невъздържано себеотдаване, което той толкова дълго бе търсил. Гейбриъл осъзна, че най-после е получил всичко, което е искал, освен едно дребно, незначително нещо.

И то се състоеше в това, че не му беше казала, че го обича. Дори на върха на страстта си, когато тръпнеше обезумяла в обятията му и викаше името му, тя все пак не бе изрекла онези думички.

Не че имаше някакво значение, каза си Гейбриъл. В края на краищата, нали бе признала любовта си по хиляди начини през изминалата нощ. Спомни си как го бе докосвала, отначало несигурно и колебливо, но после с все по-голяма увереност. Галеше го нежно, изучавайки формата му и усещането за него. При този спомен той почувства как отново се възбужда.

— Гейбриъл?

— Ммм? — той се обърна настрани и отдръпна завивката надолу, докато се показаха розовите връхчета на гърдите й.

Фийби се размърда сърдито и задърпа нагоре завивките.

— Студено ми е.

— Аз ще те стопля — той целуна първо едната й гърда, мека и топла, после и другата.

Тя вдигна поглед към него, а очите й вече бяха широко отворени.

— Много е странно, нали?

— Кое? — Гейбриъл бе прекалено зает с вкуса на зърното й.

— Да се събудиш сутринта и в леглото ти да има някой.

Гейбриъл вдигна глава.

— В леглото ти е твоят съпруг, мадам, а не кой да е.

— Да, знам, но все пак, струва ми се някак странно. Не казвам неприятно, забележи, но просто е много странно.

— Скоро ще свикнеш с това усещане — обеща Гейбриъл.

— Може би — съгласи се тя, но звучеше малко несигурна.

— Повярвай ми. Наистина ще свикнеш — той се търколи по гръб и я притегли върху гърдите си. Напълно възбудената му мъжественост се притискаше в бедрото й.

— Божичко, Гейбриъл — веждите на Фийби се сключиха в неодобрителна гримаса, когато погледна надолу и видя възбуденото му тяло. — Винаги ли се събуждаш в това състояние?

— А ти винаги ли си толкова приказлива сутрин?

Той хвана крака й и го издърпа през бедрата си, така че да го възседне.

— Не знам. Както ти казах, не съм свикнала да се събуждам с някой в… Гейбриъл, какво правиш? — Фийби ахна, когато пръстите му намериха тайното меко цветче и започнаха нежно да го галят.

Той почти веднага усети как топлата медовина потече от нея и се усмихна ехидно.

— Уча се да се справям с упоритата си женичка. И трябва да признаеш, че съм много добър ученик.

Той се насочи към влажния й вход, хвана с ръце бедрата й, повдигна я леко и я притегли мощно надолу.

— Гейбриъл!

— Още съм тук, скъпа.

 

 

Известно време по-късно Гейбриъл с нежелание отметна завивките и стана от леглото.

— Все още е много рано — сънено отбеляза Фийби. — Къде отиваш, милорд?

— Отивам да се облека — той се наведе над леглото и нежно, но ужасно собственически я потупа по дупето. — И ти ще направиш същото. Веднага след закуска тръгваме за Лондон.

— За Лондон? — Фийби рязко седна в леглото. — Защо пък трябва да ходим в Лондон? Та ние прекарахме тук само няколко дни.

— Имам важна работа в града, Фийби. Сигурно ще си спомниш, че се оженихме доста неочаквано.

— Да, знам, но сигурно няма нужда веднага да се втурваме обратно.

— Наложи ми се да изоставя няколко важни проблема, за да се втурна да те преследвам, мадам — той вдигна халата си. — Но повече не мога да пренебрегвам тези проблеми.

— Но какво е толкова важно, та да се налага да тръгваме толкова скоро? Тук, в Дяволска мъгла, наистина много ми харесва.

Той се усмихна съчувствено.

— Радвам се, че ти харесва новият ти дом. Но трябва да бъда твърд: ще тръгнем днес.

Фийби вдигна брадичка.

— Милорд, мисля, че ще обсъдим този въпрос на закуска, преди да вземем окончателно решение.

Гейбриъл повдигна вежда.

— Фийби, сега ти си съпруга. Моята съпруга. Това означава, че по отношение на подобни въпроси ще се подчиняваш на моите решения. Тръгваме за Лондон след два часа.

— Как ли пък не! — Фийби бързо изпълзя от леглото и грабна кретонената си роба. — Гейбриъл, трябва да те предупредя, че ако искаш да се радваме на мирно съжителство, трябва да се научиш да обсъждаме заедно подобни въпроси, а не сам да взимаш решения, и то ей така, изведнъж. Аз съм вече на двадесет и четири години, а не някоя неопитна хлапачка, на която можеш да заповядваш, каквото си поискаш.

Вече стигнал до вратата, която свързваше неговата спалня е нейната, той се извърна и подпря рамо на рамката й, скръстил ръце на гърдите си.

— Тръгваме за Лондон след два часа. Ако не си се облякла и опаковала багажа си, ще бъдеш вкарана в каретата както си сега. Ясно ли е?

Фийби непокорно сви устни и присви очи.

— Няма да позволя да бъда завлечена до там само защото така ти е хрумнало.

— А искаш ли да се обзаложим за това?

Тя понечи да изстреля сърдития си отговор, но се поколеба. Гейбриъл мислено изпъшка, когато видя, че най-сетне е схванала положението. От самото начало си знаеше, че да имаш интелигентна и твърдоглава съпруга си има и своите недостатъци.

— Я чакай малко — бавно рече Фийби. — Правиш това заради случилото се вчера, нали?

Гейбриъл въздъхна уморено. Вече нямаше никакъв смисъл да се опитва да я убеди, че няма причина за внезапното му решение да заминат.

— Смятам, че така ще е най-добре, Фийби. Искам за известно време да те държа далеч от Дяволска мъгла.

Фийби изтича към него, а изражението й издаваше тревога.

— Но, Гейбриъл, това бе просто нещастна случайност.

— Така ли?

Тя поклати замислено глава.

— А какво друго може да е било?

— Не знам. Всичко, което знам, е че тази тайнствена Алис умишлено е извършила ужасно престъпление. Заради което ти едва не умря. Ще говоря с местния съдия, преди да тръгнем, и ще му кажа какво се е случило. Дори е възможно той да знае коя е тази Алис. Но докато я открият, искам да си на безопасно място, далеч от тук.

Фийби се намръщи замислено.

— Може би горкичката жена е луда.

— Значи трябва да бъде затворена в лудница. Определено не ми се ще да се навърта наоколо — рече Гейбриъл. — Имаш два часа, Фийби.

Той се изправи и влезе в собствената си спалня. Осени го мисълта, че му е ужасно непривично да обяснява намеренията си на някого. Там, в южните морета, единственото, което се искаше от него, бе да издава заповеди и да настоява да бъдат изпълнени. И с това се справяше много добре.

Но да има съпруга, която задава въпроси за всяка предварително добре обмислена заповед, щеше да е голямо изпитание за търпението му.

 

 

Мередит трепна, ужасена от вида на аления копринен плат.

— Фийби, това наистина е най-немодерният цвят, който някога съм виждала. Моля те, умолявам те, не си ший рокля точно от него!

— Съвсем сигурна ли си, че не ти харесва? На мен ми се вижда страхотно хубав — Фийби докосна ярката коприна, омагьосана от огнения цвят.

— Абсолютно неподходящ е.

— Е, щом си съвсем сигурна…

— Съвсем сигурна съм, че на теб това ще ти стои направо скандално зле.

Фийби въздъхна разочаровано и погледна продавача.

— Значи трябва да избера друг цвят. Може би нещо лилаво или пък жълто?

— Разбира се, мадам — продавачът взе друг топ плат. — Имаме чудесен лилав сатен, а ето и тази невероятна жълта италианска коприна.

Мередит отново потръпна.

— Фийби, наистина искам да помислиш за бледосиния муселин, или за розовия сатен.

— Предпочитам ярките цветове. Знаеш това.

— Знам, но вече си графиня.

— И какво от това? — изненадано попита Фийби.

— Поне заради съпруга си трябва да започнеш да обръщаш повече внимание на модата. Погледни този муселин в бяло и розово — предложи Мередит. — Сега пастелните тонове са последният вик на модата.

— Не ми харесват пастелните тонове. Никога не съм ги харесвала.

Мередит въздъхна.

— Просто се опитвам да ти дам съвет, Фийби. Защо трябва винаги да си толкова упорита?

— Може би съм упорита, защото през целия ми живот хората все се опитват да ми дават съвети — Фийби пипна едно парче ярколилаво кадифе. — Това е много интересно.

— За бална рокля?! Шегуваш се! — възкликна Мередит.

— Мислех си дали от него не би могъл да се ушие средновековен костюм — Фийби надипли парче жълта коприна върху лилавото, за да види как ще изглежда. — Решила съм това лято да направя увеселение в Дяволска мъгла.

— Чудесно! Сега, когато вече си графиня Уайлд, трябва и ти да устройваш празненства. Но какви са тия приказки за костюми?

Фийби се усмихна.

— Искам темата на бала с маски да е „Средновековен рицарски турнир“.

— Турнир? Искаш да кажеш, мъжете да са облечени в доспехи и да препускат насам-натам на коне? — Мередит изглеждаше сериозно разтревожена.

— Дяволска мъгла е идеалната сцена за подобно представление. Ще вземем мерки никой да не пострада. Ще има състезания по стрелба с лък и грандиозен бал. Ще наема актьори, които ще играят ролите на шутове и трубадури. И, разбира се, всички трябва да са облечени в подходящи костюми.

— Фийби, но това е твърде мащабно начинание — предпазливо каза Мередит. — Та ти никога не си давала дори и малко соаре. Сигурна ли си, че искаш да се заемеш точно с този проект?

— Ще бъде много забавно. Мисля, че на Уайлд ще му хареса.

Мередит я погледна изпитателно.

— Прости ми, че ти задавам този въпрос, но говорила ли си с Уайлд за това?

— Не още — Фийби се изкикоти. — Но съм сигурна, че ще одобри идеята ми. На него точно такива неща му допадат.

— Съвсем сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна.

Двадесет минути по-късно Фийби и Мередит напуснаха магазинчето. Лакеят, който бяха довели със себе си, сега носеше две дължини фин плат, единият лилав, а другият яркожълт, Фийби бе ужасно доволна от покупките си. А Мередит изглеждаше примирена с неизбежното.

— Трябва да се отбия в книжарницата на Лейси, така и така минаваме наблизо — каза Фийби на Мередит. — Тя е недалеч от тук.

— Добре.

Мередит помълча известно време, докато вървяха към книжарницата. После се приближи още повече до Фийби и каза:

— Има нещо, което исках да те попитам.

— Да? — Фийби нямаше търпение да стигне при Лейси. На закуска Гейбриъл между другото бе подхвърлил, че същата сутрин смята да изпрати новия си ръкопис на издателя си.

Фийби без малко да признае на Гейбриъл, че тя всъщност е издателят му. Но внимателно бе сондирала почвата, преди да предложи дали не би могла първо тя да прочете новата му книга.

„В никакъв случай“, бе отвърнал Гейбриъл. „По този въпрос принципите ми са непоклатими. Никой не може да чете ръкописите ми, освен моя издател“. После й се бе усмихнал с вбесяващо снизхождение. „Освен това какво ли разбираш ти от съвременни романи? Та ти си експерт по много по-стара литература, мадам.“

Фийби бе толкова ядосана, че бе готова да забрави вината, която изпитваше за това, че не му е доверила тайната за редакторската и издателската си дейност.

Мередит се поколеба.

— Фийби, скъпа, щастлив ли е бракът ти?

Фийби я погледна изненадано. Прелестните очи на Мередит бяха изпълнени със загриженост.

— За бога, Мередит, какво те кара да ми задаваш подобен въпрос?

— Знам, че се чувстваше принудена да встъпиш в този съюз. Съвсем ясно ми е, че искаше да си оставиш време, за да може Уайлд да те опознае по-добре — Мередит се изчерви. — Проблемът е там, че всички бяхме ужасно разстроени, когато избяга.

— О, нима?

— Да. Всички бяхме много разтревожени, освен Уайлд. Той беше направо бесен. Страхувах се, че когато те настигне, все още ще е много ядосан. Не бях съвсем сигурна какво би могъл да стори, ако разбираш какво имам предвид.

— Не, Мередит, не разбирам какво имаш предвид. Какво се опитваш да ми кажеш?

Руменината по страните на Мередит се засили още повече.

— Работата е там, че заради собствения ми опит с Уайлд отпреди осем години знам нещичко за характера му. Фийби, толкова се тревожех, че може да не е много мил и търпелив с теб.

Фийби се намръщи.

— Още не е започнал да ме бие, ако това имаш предвид.

— Не точно това — Мередит хвърли един бърз поглед около себе си и явно реши, че лакеят е достатъчно далеч, за да не чуе нищо. — Онова, което се опитвам да кажа е, че… предполагам, не се е държал особено кавалерски в спалнята. Винаги е бил доста грубоват и се опасявах, че ако е бил и ядосан, няма да се е държал с подобаващо зачитане на чувствителната природа на една дама.

— Мили боже, Мередит! Ако те интересува представянето на Уайлд в леглото, можеш да бъдеш съвсем спокойна. Това е едно от малкото неща, които засега върши както трябва.

В книжарницата на Лейси Фийби каза на сестра си, че иска да разгледа една специална книга, която пазят за нея в задната стаичка на книжарницата. Нито продавачът, нито Мередит се изненадаха. Фийби често разглеждаше „специални книги“, които са отделени за нея в магазинчето на Лейси.

— Аз ще поразгледам тези книги, а ти иди да се ровиш в старинните си ръкописи — каза Мередит. — Но, моля те, побързай, Фийби. Искам този следобед да успея да ида и при моя майстор на ръкавици.

— Няма да се бавя много.

Лейси, с мазен парцал в ръка, се въртеше около печатарската си преса с вниманието на любовник, ухажващ своята възлюбена. Когато Фийби влезе в задната стаичка, той вдигна поглед и присви очи, за да разбере кой е дошъл.

— Тук ли е, господин Лейси?

— Ей там на бюрото. Пристигна преди около час — Лейси измъкна бутилката джин от джоба си и отпи една солидна глътка. Избърса уста с опакото на ръката си и погледна Фийби с неприкрита алчност в погледа. — Сигурно ще ни донесе хубавички пари, а?

— Сигурна съм в това, господин Лейси. Ще се видим по-късно.

Фийби грабна пакета от бюрото и бързо излезе от задната стаичка.

Мередит хвърли един поглед към пакета в ръцете й и зацъка с език.

— Виждам, че си решила да купиш още една книга.

— Тази е изключително уникална — увери я Фийби.

 

 

Три вечери по-късно, на един грандиозен бал, даван от стари семейни приятели на граф и графиня Кларингтън, Фийби срещна майка си.

Лидия се втренчи в нея.

— Ето къде си била, миличка. Търсех те. Къде е съпругът ти?

— Уайлд каза, че ще дойде по-късно. Знаеш, че не си пада много по балове и соарета.

— Да, знам — Лидия се усмихна лукаво. — Та като заговорихме за Уайлд, мислиш ли, че още е прекалено рано да го помоля за мъничък заем, с който да покрия част от загубите си? Вчера, на събирането на карти у лейди Рантли късметът ми поизневери. Е, разбира се, скоро всичко ще е наред, но междувременно просто не съм в състояние да покрия един малък дълг.

— Помоли Уайлд за каквото си поискаш, мамо. Но само не ме карай аз да го питам вместо теб.

— О, Фийби, не мисля, че ще е много прилично да отида направо при него.

— Не виждам защо да е неприлично. А как стана така, че изгуби толкова голяма сума у лейди Рантли? Мислех, че по принцип, когато играете у тях ти винаги печелиш.

— И си е точно така — отвърна Лидия не без известна гордост. — Но вчера клюките бяха толкова пикантни, че явно съм обръщала внимание повече на тях, отколкото на картите си. А това винаги е груба грешка.

— Какви са били тези клюки?

Лидия се наведе към нея.

— Изглежда, че напоследък доста често са забелязвали лорд Прудстоун да посещава някакъв нашумял бордей, наречен „Кадифения ад“. Жена му разбрала за забежките му и направо се вбесила. И сега се носят слухове, че може би планира някакво отмъщение.

— И точно така трябва — обяви Фийби. — Но какъв е този „Кадифен ад“? Никога не съм чувала за такова място.

— Искрено се надявам да не си чувала — измърмори Лидия. — Но сега, когато вече си омъжена, време е да понаучиш нещичко за света. „Кадифеният ад“ е един от най-известните бордеи в Лондон. И го посещават само много изискани господа, от най-висшите среди.

— Ако някога разбера, че Уайлд дори само е пристъпил в това място, направо ще го разкъсам.

Лидия понечи да отговори на това, но изведнъж се спря, а устата й остана зяпнала от изненада.

— О, небеса! Фийби, виж зад теб! Бързо! Не си нося очилата, но онзи господин ми се струва ужасно познат.

— Кой господин, мамо? — Фийби погледна през рамо назад. Гледката на пясъчнорусия мъж с лешникови очи, който крачеше през тълпата право към нея, я сепна като удар в стомаха. — Мили боже! Та това е Нийл!

— Точно от това се опасявах — Лидия направи гримаса на отвращение. — Та той трябва да е мъртъв. Баща ти бе съвсем прав за него. Бакстър ни най-малко не се съобразява с другите.

Фийби въобще не я слушаше. Все още не успяла да се съвземе от шока, тя пристъпи напред и едва успя да проговори:

— Нийл?

— Добър вечер, моя прелестна лейди Фийби — Нийл хвана облечената й в ръкавица ръка и се наведе над нея с тържествена галантност. Усмивката му беше тъжна и изпълнена със съжаление. — Но разбрах, че вече би трябвало да кажа лейди Уайлд.

— Нийл, ти си жив! А ние мислехме, че си загинал.

— Уверявам те, Фийби, това, което виждаш, не е духът ми.

— Боже мой, не мога да повярвам! — Фийби все още бе прекалено замаяна от изненадата, за да мисли логично. Тя го гледаше втренчено, още по-слисана от това, че вижда и промените, настъпили в него. Онзи Нийл, когото познаваше преди три години, изглеждаше някак много по-мек човек. А сега в очите и в бръчките около устата му личеше някаква горчивина, а преди я нямаше. Също така изглеждаше по-силен. И от него се излъчваше някаква неопределена грубоватост, която Фийби не помнеше от преди.

— Ще танцувате ли с мен, милейди? Измина толкова време, откак за последен път имах удоволствието да държа в прегръдките си моята възлюбена Фийби.

Без да чака отговор, Нийл хвана ръката й и я поведе на дансинга. Звуците на бавен, тържествен валс изпълниха залата и Фийби затанцува в прегръдките му. Но го правеше съвсем механично, а в главата й се въртяха хиляди въпроси.

— Нийл, това е невероятно! Не можеш да си представиш колко се радвам, че си жив и здрав. Но трябва да ми разкажеш какво се случи? — тя си спомни какво й бе разказал Гейбриъл за дейността на Нийл в южните морета. — Носят се ужасни слухове.

— О, нима? Не се и съмнявам, че са пуснати от новия ти съпруг. Когато разбере, че не е успял да ме убие, вероятно ще започне да разпространява още по-клеветнически истории.

Устните на Фийби пресъхнаха.

— Значи твърдиш, че Уайлд ме е излъгал за теб? Че не си бил пират?

— Аз? Пират? Как можа да повярваш на подобна клевета за твоя верен Ланселот?! — погледът на Нийл изведнъж стана много мрачен и сериозен. — Фийби, много се тревожа за теб, моя любов.

— Не съм твоя любов, Нийл. Никога не съм била — тя се поколеба. — Защо се тревожиш за мен?

— Моя прескъпа Фийби, ти си се омъжила за един от най-жестоките и кръвожадни корсари, които някога са кръстосвали южните морета. Този човек беше същински бич за всички морски пътища. Той залови малкия ми кораб и го плячкоса. После накара всички мъже на кораба да избират дали да умрат от сабята, или да бъдат хвърлени в морето. И аз избрах морето.

— Не! Не мога да повярвам! Нийл, сигурно си се объркал.

— Аз бях там. Едва не загинах. Повярвай ми, мила, това е самата истина. До последната думичка.

— Но какво се случи с теб? Как се спаси?

— Дни наред се носих по морето върху една дъска, докато най-сетне вълните ме изхвърлиха на някакъв остров. Бях почти полудял от глад, жажда и от палещите лъчи на слънцето. Единствено споменът за твоето прекрасно лице ми помогна да запазя разсъдъка си.

— Мили боже!

Нийл стисна устни. За миг в лешниковите му очи проблесна ярост.

— Изминаха месеци, преди да успея да се измъкна от онова проклето островче. И когато най-сетне се добрах до един пристанищен град, нямах никакви пари. Когато Уайлд плячкоса кораба ми и го потопи, бях напълно разорен. Всичко, което притежавах, бе на него. И едва сега успях да събера достатъчно средства, за да се върна в Англия.

Фийби го гледаше изумена.

— Нийл, не знам какво да кажа, нито пък на какво да вярвам! Всичко е толкова объркано! Казаха ми, че баща ми ти е платил, за да напуснеш Англия.

— И двамата знаем, че баща ти въобще не харесваше приятелството ни — нежно й припомни Нийл.

— Да, но наистина ли ти е дал пари, за да стоиш далеч от мен? Ето това искам да разбера.

Нийл се усмихна мрачно.

— Някакъв анонимен доброжелател ми изпрати пари, с които да платя пътуването си към южните морета. Така и не узнах името му. Предположих, че някой стар приятел ми се е притекъл на помощ. Някой, който е знаел, че трябва да натрупам богатство, за да те заслужа. Естествено аз веднага с радост приех тази възможност.

Фийби се чувстваше направо зашеметена, и то не от бавния танц. Отчаяно се опитваше да подреди цялата нова информация и да разбере какво означава всичко това.

— Нищо не разбирам, Нийл.

— Да, скъпа моя, зная, че е така. Но пък аз разбирам отлично какво се е случило. Уайлд се е върнал в Англия с плячкосаното през тези осем години и се е установил тук като почтен член на висшето общество.

— Той не е бил пират — настоя Фийби. — Познавам го прекалено добре, за да повярвам на подобно нещо.

— Но не и толкова добре, колкото го познавам аз — тихо рече Нийл. — Той ми отне единствената жена, за която съм желал някога да се оженя.

— Съжалявам, Нийл, но знаеш, че никога нямаше да се омъжа за теб. Казах ти го още преди осем години.

— Бих могъл да те убедя да ме обикнеш. Но не ти се сърдя. Не си виновна ти, че си се омъжила за Уайлд. Накарали са те да повярваш, че съм мъртъв.

— Да — изглежда нямаше никакъв смисъл да му казва, че дори и да е мислела, че още е жив, пак нямаше да го чака. Никога не беше смятала да се омъжва за него и винаги се бе опитвала да му го каже съвсем ясно. Искаше Нийл да й бъде приятел, а не любовник или съпруг.

— И сега този пират, Уайлд, ми отне всичко, което някога съм обичал и ценял. Моя кораб, жената, която обичам, както и единствения спомен от нея, който пазех повече от всичко на света.

Очите на Фийби се разшириха, тъй като я обзе ужасно предчувствие.

— Спомен?

— Той взе книгата, която ти ми подари, скъпа. Видях го как я открадна в деня, когато нападна кораба ми. Той претърси каютата ми, за да окраде всичко ценно и най-накрая намери Дамата в кулата. Едва не ме уби, когато се опитах да го спра. Тази загуба ме натъжи повече от всичко друго. Тази книга беше всичко, което ми бе останало от теб.

Фийби се чувстваше все по-виновна.

— Нийл, толкова съм объркана!

— Разбирам, любов моя. Оплели са те в мрежа от лъжи и не знаеш на какво да вярваш. Но всичко, за което те моля, е да помниш какво бяхме един за друг навремето.

Една ужасяваща мисъл порази Фийби.

— Какво ще правиш сега, Нийл? Да не би да се опиташ да хвърлиш Уайлд в затвора? Защото ако е така, трябва да ти кажа, че…

— Не, Фийби, няма да правя никакви опити да дам заслуженото на Уайлд, и то само защото не мога да докажа нищо. Всичко онова се случи на хиляди мили оттук и двамата с него сме единствените, които знаят истината. Единственото доказателство ще бъде думата ми, а какво струва тя срещу неговите твърдения? Сега той е граф. И е дяволски богат, а аз нямам пукната пара. На кого, мислиш, ще повярва съдът?

— Разбирам — Фийби си отдъхна. Поне за този проблем нямаше да й се налага да мисли.

— Фийби?

— Да, Нийл?

— Знам, че си хваната в капан заради брака си с Уайлд.

— Не съм точно хваната в капан — измърмори тя.

— Една жена винаги е хвърлена на милостта на съпруга си. И ако този съпруг е Уайлд, то тя е още по-достойна за съжаление. Ти си ми толкова скъпа и аз ще продължа да те обичам до края на дните си. Искам да помниш това.

Фийби преглътна.

— Много мило, Нийл, но не бива да тъжиш за мен. Всъщност трябва да се справяш със собствения си живот.

Той се усмихна.

— Ще се справя, скъпа, ще оцелея, както успях да оцелея през дългите дни, когато се носех по вълните. Но за мен ще бъде огромна утеха, ако имам книгата, която ми даде при отпътуването ми от Англия.

— Искаш Дамата в кулата?

— Тя ще бъде единственият ми спомен от теб, Фийби. Сигурно Уайлд я е донесъл със себе си, когато се е завърнал от южните морета, заедно с цялата си плячка?

— Ами да — Фийби се намръщи. — Тоест, донесъл я е заедно с цялото си богатство.

— Книгата е принадлежала теб, моя любов. Само ти можеш да я подаряваш или да я пазиш за себе си. Ако все още изпитваш нещо, обич или съжаление, към своя верен Ланселот, моля те, позволи ми да запазя Дамата в кулата. Не мога да изразя с думи колко много означава тя за мен!

Фийби почувства, че я обзема паника.

— Нийл, наистина е много трогателно от твоя страна, че искаш да задържиш Дамата в кулата, но не смятам, че съм в състояние да ти я дам.

— Разбирам — трябва да внимаваш с Уайлд. Той е ужасно опасен човек. Най-добре ще е да не казваш на съпруга си, че искам да си върна този спомен от теб. Не се знае какво би направил. Той ме мрази.

— Бих предпочела да се въздържаш от лични забележки по адрес на съпруга ми. Не желая да чувам подобни неща.

— Разбира се, че не желаеш. Една съпруга трябва да се стреми да мисли най-доброто за мъжа си. Длъжна е да го прави.

— Не е точно така — Фийби бе доста раздразнена, че споменава задълженията на една съпруга. — Просто не мога да повярвам, че Уайлд е бил пират.

— Но нали не вярваш, че аз съм бил? — тихо попита Нийл.

— Ами, не вярвам — призна тя, — Наистина ми е много трудно да си те представя в ролята на кръвожаден корсар.

Нийл лекичко се поклони.

— Благодаря ти, че поне за това ми вярваш.

Още преди да го види, Фийби усети присъствието на Гейбриъл в балната зала. Почувства как я залива дълбоко облекчение. Но когато извърна глава и видя, че той върви право към нея, сърцето й се сви.

Изпълни я ужасното предчувствие, че предстои много неприятна сцена.

Тази вечер Гейбриъл съвсем приличаше на ястреб. Зелените му очи изглеждаха безмилостни точно като на хищна птица. Черните му вечерни дрехи подчертаваха острите черти на лицето му и хищническата осанка на тялото му. Погледът му не се отделяше от Фийби и Нийл, докато се приближаваше бързо към тях.

Когато ги наближи, той хвана ръката на Фийби, която се намираше върху рамото на Нийл, и я издърпа до себе си. Щом заговори, гласът му прозвуча злокобно тихо.

— Значи си оцелял след плуването, Бакстър.

— Както виждаш — Нийл присмехулно му се поклони.

— Послушай съвета ми — рече Гейбриъл. — Ако искаш да продължиш да оцеляваш, стой далеч от жена ми.

— Струва ми се, че всичко зависи от Фийби — отвърна Нийл. — Положението й в момента много напомня на това на кралица Гуинивър, не мислиш ли? Като че ли сега аз наистина съм Ланселот, а ти — Артур, Уайлд. А и двамата знаем какво се случва в легендата. Въпросната дама е предала съпруга си и се е отдала на любимия си.

Фийби бе направо вбесена от намека, че и тя ще предаде Гейбриъл.

— Престанете с тези глупости, и двамата. Няма да търпя подобни разговори.

Нито Гейбриъл, нито Нийл й обърнаха някакво внимание.

— Но за разлика от Артур аз съм готов да защитавам моята дама — тихо рече Гейбриъл. — Артур е направил фаталната грешка да има доверие на Ланселот. А аз няма да направя подобна грешка, защото имам предимството, че вече знам добре що за лъжец, убиец и крадец си ти, Бакстър.

Очите на Нийл засвяткаха от ярост.

— Фийби съвсем скоро ще разбере истината. Сърцето й е съвсем чисто. Дори и ти не си успял да го поквариш, Уайлд.

Той се завъртя на пета и се отдалечи.

Фийби осъзна, че направо не смее да си поеме дъх. Когато Гейбриъл решително и малко грубо я поведе далеч от дансинга, почувства как левият й крак поддаде и тя залитна. Той моментално я хвана.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

— Да, но ще съм ти много благодарна, ако не ме влачиш така през залата, Уайлд. Хората вече започват да ни зяпат.

— Нека зяпат!

Фийби въздъхна. Явно той смяташе да се държи отвратително.

— Къде отиваме?

— У дома.

— Най-добре — отвърна Фийби. — Вечерта определено вече е съсипана.