Аманда Куик
Рицарят (6)

6

— Я го вижте — изръмжа Антъни. — Човек би казал, че е наследил титлата си по рождение, а не по някаква нелепа случайност.

— Определено изглежда много самоуверен с новото си положение — съгласи се Килбърн. Той очевидно почти не се интересуваше от новодошлия. — Какво знаете за него?

— Не много — кратко отвърна Антъни. Той хвърли един предупредителен поглед към Фийби. — Просто съм изненадан да го видя тук, това е всичко. Не мислех, че ще си позволи да се появи в обществото.

— Той наскоро получи знатна титла — отбеляза Килбърн, като сви рамене. — Това го прави желан и ценен за някои домакини.

Антъни присви очи.

— Само една причина може да го кара да се промъква из балните зали този сезон. Тръгнал е на лов за богатство.

Въпреки тревогата си Фийби погледна сърдито Антъни.

— Откъде си толкова сигурен? Доколкото разбирам, никой не знае много за Уайлд.

Антъни стисна устни. Явно искаше да спори още по въпроса, но не можеше да си го позволи пред Килбърн. Събитията отпреди осем години бяха мрачна семейна тайна.

— Лейди Фийби има право — рече Килбърн. — Никой не знае много за Уайлд. Разбрах, че бил извън страната години наред.

— И аз така разбрах — измърмори Антъни. — По дяволите, май идва насам.

Фийби за миг затвори очи и си повя бързо-бързо с китайското си ветрило. За пръв път в живота си се чувстваше замаяна от лекомислие. Той я бе открил. Като храбър и дързък рицар от старинна легенда, той бе тръгнал да я търси и я бе открил.

Налагаше се да преразгледа преценката си за рицарските му умения, каза си Фийби щастливо. Може би е по-добър в тия неща, отколкото бе помислила след събитията в Съсекс. Все пак е успял да я открие тук, в Лондон, и то с помощта на много малко следи.

— Ако ме извините, ще отида да поговоря с Карстърс — каза Килбърн. Той се наведе над ръката на Фийби. — Ще очаквам с нетърпение да ви видя в четвъртък вечер, скъпа. Какъв ще бъде костюмът ви?

— Без съмнение нещо средновековно — сухо отвърна Антъни.

Килбърн направи гримаса, когато пусна ръката на Фийби.

— Без съмнение — той се извърна на пета и се отдалечи в тълпата.

— Дявол го взел този човек. Винаги е бил дяволски безсрамен — измърмори Антъни под носа си.

— Аз не бих го нарекла точно безсрамен — Фийби гледаше замислено как Килбърн се отдалечава. — Но наистина се държи ужасно надуто, не мислиш ли? Тръпки ме побиват, като си помисля какво би било всяка сутрин до края на живота си човек да го гледа пред себе си на масата за закуска.

— Не се дръж като глупачка. Килбърн си е чудесен човек. Говорех за Уайлд.

— О!

— По дяволите, той настина се приближава към нас. Какво безочие! Аз ще се разправям с него, Фийби. Иди и намери Мередит. Ако разбере, че и той присъства в залата, ужасно ще се разстрои.

— Въобще не мога да разбера за какво е цялата суетня — рече Фийби. — Освен това вече е прекалено късно да ме отпращаш. Той е почти при нас.

— Нямам намерение да те представям — мрачно заяви Антъни.

В този момент Гейбриъл се спря пред Фийби и брат й. Без да обръща внимание на Антъни, той погледна плячката си с явно предизвикателство в блестящите си очи.

— Добър вечер, лейди Фийби. Наистина удоволствието да ви видя отново е огромно.

Така, дотук с очакването да я представя старият му враг, помисли си Фийби. Трябваше да признае на Гейбриъл, че много добре умее да се държи дръзко.

— Добър вечер, милорд — каза тя. С ъгълчето на окото си виждаше как у брат й се надига истинска буря. Тя се усмихна сияйно. — Антъни, май забравих да ти спомена, че с негова светлост вече се познаваме.

— Бих искал да знам къде и кога сте се запознали — Антъни гледаше хладно Гейбриъл.

— Това се случи в къщата на Еймсбъри в провинцията, нали, милорд? — Фийби погледна Гейбриъл право в искрящите очи. — Антъни, нали помниш, че прекарах една седмица извън града?

— Точно така — изсъска Антъни. — И наистина си пропуснала да ми споменеш, че там си се запознала с Уайлд.

— Но там имаше толкова много хора — промълви Фийби. Тя виждаше жестокото удоволствие, изписано по лицето на Гейбриъл. Явно много се забавляваше. Трябваше да го отдалечи от Антъни, преди да се е стигнало до кръвопролитие, — Предполагам, желаете да ме поканите на танц, нали, милорд?

— Фийби! — Антъни беше шокиран, въпреки напрегнатата ситуация. Дамите никога, при никакви обстоятелства не биваше да канят господата на танц.

— Не се безпокойте, Оуксли — Гейбриъл хвана Фийби под ръка. — Сестра ви и аз се опознахме много добре у Еймсбъри. Може би заради това, че прекарах последните осем години в изгнание далеч от обществото, или пък просто такава ми е природата. Но каквато и да е причината, намирам, че ни най-малко не съм шокиран от онова, което някои мъже биха нарекли лекомислено поведение у една жена.

— Как смеете да намеквате, че сестра ми е лекомислена? — изръмжа Антъни.

— Е, със сигурност не обмисля много постъпките си — Гейбриъл поведе Фийби към дансинга още преди Антъни да успее да измисли някакъв приемлив начин да му попречи.

Фийби едва не се разсмя на глас, като видя изражението на брат си. Но точно тогава чу първите звуци на валс и моментално се отрезви. Погледна тревожно Гейбриъл, като се чудеше как ли ще се почувства, ако го видят да танцува с нея. Чудеше се дали му е хрумнало, че тя може да го постави в неудобно положение.

— Може би е по-добре да се задоволим с един тих разговор, милорд — предложи Фийби, тъй като донякъде се чувстваше виновна, че го е принудила да приеме танц с нея.

— И до тихия разговор ще стигнем — обеща Гейбриъл. — Но първо възнамерявам да изтанцувам този валс.

— Но, милорд…

Той я погледна с разбиране.

— Не се бойте, Фийби. Можете да разчитате, че ще ви хвана, ако изгубите равновесие.

Изпълниха я невероятно облекчение и радост, когато разбра, че на Гейбриъл въобще не му пука как изглежда на дансинга.

Гейбриъл я понесе в шеметна дъга. Ако не я държеше толкова здраво, още на първата стъпка тя щеше да падне. Но така пантофките й едва докосваха пода. Копринените дипли на оранжево-зелената й рокля се развяваха около нея.

Ослепителните светлини на полилеите се завъртяха над главата й, докато тя се носеше в прегръдките на Гейбриъл. Около себе си Фийби виждаше само замъглена разноцветна ивица. Смътно осъзнаваше, че това всъщност са пастелните рокли на другите дами, които се преливаха като дъга около нея.

Сърцето й пееше от удоволствие. Не помнеше някога през живота си да се е чувствала така.

Дори и Нийл никога не бе танцувал така с нея. Нейният благороден Ланселот винаги се бе старал да подбира бавно, умерено темпо, за да се чувства тя в безопасност. А нямаше нищо безопасно в начина, по който танцуваше Гейбриъл. Въпреки това той сякаш много добре усещаше кога тя ще загуби равновесие. Когато левият й крак поддадеше, той я хващаше по-здраво и я понасяше в следващото завъртане, Фийби имаше чувството, че лети.

Когато музиката се засили в последно кресчендо, тя бе останала без дъх. Единственото сигурно нещо, за което да се държи в този въртящ се, хаотичен свят, бе Гейбриъл. Вместо просто да подпира пръстите си на раменете му, тя се бе вкопчила в него. А здравата му прегръдка я караше да се чувства в безопасност дори и в най-зашеметяващите завъртания.

Смътно разбра, че музиката е спряла, но сетивата й все още се въртяха лудо и неуправляемо. Тя се държеше здраво за Гейбриъл, докато той я извеждаше от дансинга.

— Милорд, това бе наистина прекрасно — успя да промълви тя.

— Това е само началото — тихо отвърна той.

Миг по-късно тя почувства хладния нощен въздух на лицето си. Разбра, че той я е довел близо до редицата френски прозорци по края на балната зала.

Без да каже дума, той я хвана за ръка и я изведе навън.

— Сега ще проведем тихия си разговор, лейди Фийби — той я притегли в по-дълбоките сенки на градината.

Фийби все още едва си поемаше дъх, но знаеше, че това вече не се дължи на вълнението от танца. Почти не можеше да повярва, че Гейбриъл я е открил.

— Трябва да ви призная, че съм във възторг от детективските ви умения, милорд — Фийби го погледна. — Как разбрахте коя съм? Кълна се, че не ви бях подсказала с нищо.

Той се спря в плътната сянка на един жив плет и се обърна с лице към нея.

— Открих ви с помощта на същата техника, която сте използвали, за да разберете, че аз съм авторът на Мисията. Свързах се с адвоката си.

Тя почувства, че се изчервява. Какъв лош късмет, че бе принудена да го излъже за това, мислеше тя. Но наистина нямаше избор. Просто не можеше по никакъв начин да му каже истината.

— Колко хитро от ваша страна!

— Беше необходимо — отвърна той. — Между нас има неприключена работа. Онази нощ, ако си спомняте, вие много бързахте да ме напуснете.

Фийби гледаше съсредоточено диплите на връзката му.

— Надявам се да ми простите, милорд. Тогава бях малко разстроена. Приключението не потръгна, както бях планирала.

— Това ми го показахте съвсем ясно. Очевидно нито приключението, нито моя милост оправдахме очакванията ви.

— Ами, да си кажа честно, така беше.

— Може би сте имали прекалено високи изисквания.

— Може би — толкова й се искаше да може да види очите и изражението на лицето му. Гласът му не й подсказваше с нищо в какво настроение е той, но тя усещаше неговото мрачно напрежение. Сякаш се приготвяше за битка. — А може би не. Може ли да попитам защо сте си направили труда да ме откриете?

— Бих предположил, че сама ще отгатнете отговора. Трябва да ви върна нещо.

Фийби ахна от изненада.

— Открили сте Рицаря и магьосника?

— Казах ви, че ще ви го върна.

— Да, знам, но въобще не вярвах, че ще успеете да го сторите.

— Огромната ви вяра в рицарските ми умения е наистина вдъхновяваща.

Тя не обърна внимание на саркастичната забележка.

— Милорд, толкова съм развълнувана. Как открихте разбойника? Как го принудихте да ви върне ръкописа? — Фийби примигна, когато й хрумна нещо друго. — Нали не се е наложило да го застреляте?

— Не. Господин Неш и синът му бяха готови да ми съдействат.

Фийби зяпна от изненада.

— Господин Неш? Нима той е откраднал ръкописа от нас?

— Изглежда не е могъл да се примири, че ще се раздели с него. А същевременно се е нуждаел от пари. Затова двамата със сина му са скроили този план, така че да получат и парите, и ръкописа. Любящият и грижлив син Еган изигра ролята на разбойника.

— Мили боже! — Фийби се намръщи. — Всъщност планът е бил много хитър и наистина разбирам дилемата на господин Неш. Сигурно му е било много тежко да продаде ръкописа. Как открихте истината?

— Стори ми се, че е прекалено невероятно съвпадение да ни оберат само на десет минути път от къщата на господин Неш. Разбойникът не прояви особен интерес към портфейлите ни, но много се впечатли от кутията с ръкописа.

— Така беше — очите на Фийби се разшириха. — Значи сте знаели кой е разбойникът, когато ни нападна?

— Подозирах това-онова.

— О, колко умно от ваша страна! — Фийби бе наистина впечатлена. — Нищо чудно, че не оказахте съпротива. Знаел сте точно къде да идете, за да си приберете ръкописа. Милорд, искам да си взема назад думите… ужасните неща, които ви наговорих.

— Наистина си отдъхнах, че вече не ме смятате за пълен провал в рицарството.

Фийби разбра, че е наранила гордостта му. Докосна рамото му, като с този малък жест искаше да изрази искреното си съжаление.

— Уверявам ви, наистина не съм ви смятала за пълен провал.

— Струва ми се, че ме нарекохте страхливец.

— Е, да, понякога езикът ми наистина е много хаплив. Надявам се ще ми простите?

— Защо не? — тонът на Гейбриъл бе доста сух. — Предполагам, че дамите, които изпращат рицарите на мисии, имат правото да са с високи изисквания.

Фийби се усмихна.

— А аз предполагам, че рицари, които ще заложат живота си, имат право да бъдат доста темпераментни.

— Поне за едно нещо сме на едно мнение — Гейбриъл се приближи към нея и хвана брадичката й с облечената си в ръкавица ръка. Мускулестото му бедро се докосна до копринените поли на роклята й.

Фийби потръпна. Докосването му отново възпламени всички чувства от онази нощ на пътя, когато я бе прегърнал. Никога в живота си не се бе чувствала толкова близо до мъж. В неговата властна мъжественост имаше нещо опасно, внезапно осъзна тя. Но то също така неудържимо я привличаше.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Милорд — рече тя, — трябва да ви попитам дали сте дошли тук тази вечер, защото сте решили да ми помогнете в търсенето ми?

— Мисля, че знаете отговора.

Фийби вдигна поглед към него, още по-развълнувана.

— Значи отговорът е да? Ще ми помогнете да открия пирата-убиец, който е откраднал „Дамата в кулата“?

Устните на Гейбриъл се извиха в лека усмивка.

— Бъдете спокойна, лейди Фийби. Ще знаете кой е собственикът на вашата книга още преди сезонът да е приключил.

— Знаех си! — в огромната си радост тя обви ръце около врата на Гейбриъл. — Знаех си, че няма да устоите на изкушението да се заемете с подобна дръзка мисия. Не знам как да ви благодаря, милорд — тя се изправи на пръсти и докосна с устни бузата му. После веднага отстъпи назад. Почувства как кръвта нахлува в страните й, когато осъзна какво е сторила.

Гейбриъл присви очи. За миг той докосна бузата си.

— Това е добре за начало. Но трябва да ви предупредя, че напоследък, когато се наемам да свърша някоя мисия, искам да съм сигурен, че ще получа подобаващо възнаграждение за усилията си.

— Разбирам. Казахте, че ще искате да ви се плати за услугите — Фийби изправи рамене. — Готова съм да ви платя.

— Наистина ли?

— Стига да е във възможностите ми — побърза да добави Фийби.

— Определено ще е във възможностите ви.

Фийби се опитваше да прочете мислите му по неразгадаемото му изражение.

— Каква е цената ви, сър?

— Все още я изчислявам.

— Разбирам — Фийби не знаеше как да приеме този отговор. Тя прочисти гърло внимателно. — Самата аз никога не съм била добра в изчисленията и подобните неща.

— А аз съм много, наистина много добър в тях — увери я тихо той.

— О, добре, значи трябва да ме уведомите, веднага щом решите каква ще е сумата. Междувременно, ще ви дам някои предварителни упътвания.

Гейбриъл я погледна въпросително.

— Упътвания?

— Да, разбира се. Мисията ви е много сериозна и искам да действате внимателно, и най-вече — дискретно — Фийби отстъпи още една крачка и започна да се разхожда напред-назад пред него. Тя се намръщи замислено. — Първо, трябва да действаме в пълна тайна.

— В пълна тайна — Гейбриъл се позамисли върху това. — Защо?

— Не ставайте смешен. Необходимо е да сме потайни, защото иначе ще рискуваме да предупредим онзи, когото преследваме, че сме по следите му.

— Аха.

Фийби вдигна ръка и започна да брои на пръсти.

— Потайността е основно изискване. Първо, никой не бива да знае, че работим заедно по тази задача — тя вдигна следващия пръст. — Второто изискване е да ме държите в течение относно напредъка ви.

Гейбриъл вдигна вежди.

— Желаете редовно да ви докладвам?

— Да. Така ще съм в състояние да направлявам и координирам работата ви. Искам да съм сигурна, че ще изчерпите всички вероятности за търсене.

— Значи ми нямате доверие, че ще се сетя за тези вероятности сам? — попита Гейбриъл.

— Не, разбира се, че не е така. Но вие сте били вън от обществото цели осем години, милорд. Има много неща, които не знаете. Ще съм в състояние да ви дам много ценна информация за различни колекционери на книги и книжари. Вие, от своя страна, ще можете да приложите тази информация на практика в разследването си.

— Фийби, съгласих се на тази мисия, но по-добре от самото начало да разберете, че не съм някой глупав полицай, на когото можете да давате нареждания както и когато ви скимне.

Тя се спря на място и го дари с успокоителна усмивка.

— Съвсем наясно съм, че не сте полицай, милорд. Този проблем е далеч над възможностите на всеки полицай. Вие сте рицар. Моят странстващ рицар. В съвсем буквален смисъл вие ще работите за мен, милорд. Разбирате това, нали?

— Започвам да разбирам как си представяте нашето партньорство. Но не смятам, че имате правилна представа за начините на действие на странстващите рицари.

Тя го погледна изненадано.

— Какво имате предвид, милорд?

— Всеизвестно е, че странстващите рицари изпълняват мисиите си, както сами решат — Гейбриъл бавно свали ръкавиците си. Очите му блестяха в мрака, когато той се надвеси над нея. — Не ме разбирайте погрешно. Те са щастливи да служат на дамите си, но действат както им харесва.

Тя се намръщи.

— Дори и така да е, моите съвети ще са ви крайно необходими, милорд. Не само че мога да ви дам полезна информация, но мога да ви осигуря и поканите, от които се нуждаете.

— Хм. По този въпрос не мога да споря с вас — съгласи се Гейбриъл. — С вашите връзки можете да ми осигурите покани за същите приеми и соарета, на които ще присъствате и вие.

— Точно така — тя му се усмихна с одобрение. — А ще видите, че ще съм ви полезна и по други начини. Разбирате ли, милорд, в това издирване трябва да работим в тясно сътрудничество. Не искам да прозвучи нахално, че го повтарям, но все пак търсенето на моята книга е моя идея. Ето защо логично е аз да го ръководя.

Гейбриъл хвана лицето й в ръцете си.

— Нещо ми подсказва, че логиката няма нищо общо с цялата тази история.

Той наведе глава.

Очите на Фийби се разшириха.

— Милорд, какво правите?

— Смятам да ви целуна.

— Въобще не съм сигурна, че това е добра идея — Фийби усещаше как пулсът й бие лудо. В главата й проблеснаха спомените от предишната му неочаквана целувка. — Мисля, че странстващите рицари би трябвало да се възхищават на дамите си от разстояние.

— Точно в това грешите — устните на Гейбриъл се докоснаха до нейните мъчително бавно. — Странстващите рицари са правели всичко възможно да се приближат колкото може повече до своите дами.

— Въпреки това, много по-добре ще е да… — Останалата част от протеста на Фийби бе заглушена, тъй като устните на Гейбриъл се притиснаха към нейните. Тя се вкопчи в раменете му, окаменяла от невероятно силните чувства, които я заливаха.

Първия път, когато я целуна, той бе с ръкавици. Тази нощ неочаквано грапавите му ръце, които галеха кожата й, я стреснаха донякъде. Това не са ръцете на джентълмен, помисли си тя. Божичко, това са ръцете на воин.

Целувката на Гейбриъл бързо се превърна в нещо много повече от нежно докосване. Устните му се притискаха към нейните яростно и властно, Фийби почувства, че реагира с невероятна готовност, която безкрайно я изненада. Тя тихо простена. Ветрилото падна от ръката й, когато обви с ръце врата му.

Сега бе дори по-замаяна и бездиханна, отколкото когато танцуваше с него. Гейбриъл сякаш я поглъщаше, като едновременно събуждаше някакъв пронизващ глад в тялото й. Устните му пълзяха по нейните, търсейки отговор, равностоен на неговите чувства. Фийби се поколеба, без да е сигурна как да се справи с все още непознатата и всепоглъщаща чувственост, която той разпалваше у нея.

Тогава почувства мазолестия палец на Гейбриъл на ъгълчето на устата си. Тя разбра, че той се опитва да я накара да разтвори устни. Без да знае защо, тя се подчини. В миг езикът му бе между меките й топли устни, а той простена дрезгаво от удоволствие.

И преди, на няколко пъти, Фийби бе целувана от някой по-настойчив ухажор. Прегръдките, които често бяха откраднати мигове в градините извън препълнените бални зали, точно както сега, най-общо казано бяха припрени и съвсем безинтересни. Изпълваха я не с друго, а с желание да се върне отново в балната зала. Нийл Бакстър също я бе целувал един-два пъти, но никога по този начин. Целувките на Нийл бяха благопристойни и учтиви и Фийби никога не бе желала нещо повече от онова, което той й предлагаше.

Но с Гейбриъл тя разбра, че изпитва не друго, а страст. Истинска страст, за която се разказва в легендите, каза си тя възторжено. Това е, което винаги е чувствала, че я очаква някъде в бъдещето, с подходящия мъж.

Това бе крайно опасно.

Грубата длан на Гейбриъл леко се плъзна по голото й рамо. Пръстът му се мушна под тъничкия ръкав на роклята й и започна да го издърпва надолу по ръката й.

Фийби успя да изплува от унеса на тази прегръдка. Но все още бе замаяна. Навлажни устни с връхчето на езика си, като се опитваше да си възвърне гласа.

— Милорд, наистина не мисля…

Ненадейно в мрака зад гърба на Гейбриъл нещо се раздвижи. Фийби изстина от ужас, когато чу как гласът на Антъни разцепи тъмнината.

— Разкарай мръсните си ръце от сестра ми, Уайлд! — извика Антъни. — Как смееш да я докосваш?

Усмивката на Гейбриъл изглеждаше леденостудена, когато той бавно се извърна, за да застане лице в лице с Антъни.

— Струва ми се, че и преди сме разигравали тази сцена, Оуксли.

— И тя ще завърши по същия начин, както и преди — Антъни се спря на няколко крачки от него. Ръцете му бяха свити в юмруци от гняв.

— Не мисля — отвърна Гейбриъл някак прекалено тихо. — Този път нещата са малко по-различни.

Фийби беше ужасена.

— Спрете, и двамата. Антъни, Гейбриъл и аз сме приятели. Няма да ти позволя да го обиждаш.

— Не бъди глупачка, Фийби — Антъни дори не я погледна. — Той е намислил да те използва. Можеш да си сигурна в това. Достатъчно добре го познавам, за да съм сигурен, че търси или пари, или отмъщение. А най-вероятно и двете.

Някъде от сенките се чу загриженият глас на Мередит.

— Антъни? Откри ли ги?

Миг по късно тя се появи иззад една редица чимширени фигури на животни. Когато зърна Гейбриъл, тя се закова на място, а изражението на прелестното й лице издаваше колко е ужасена.

— Божичко! Значи е вярно. Вие сте се върнали!

Гейбриъл я погледна.

— Нима смятахте, че няма да се върна все някога?

— Молех се да не го сторите — едва прошепна Мередит.

Фийби все повече се ядосваше.

— Всичко това е едно ужасно недоразумение. Антъни, Мередит, настоявам да се държите учтиво с Гейбриъл.

Мередит я погледна.

— Антъни е прав, Фийби. Уайлд е тук само по една причина. Жадува за мъст.

— Не вярвам в това — обяви Фийби. В знак на протест тя пристъпи по-близо до Гейбриъл. Вдигна поглед към него и страшно се намръщи. — Няма да обсъждате какво се е случило преди осем години, нали?

— Никой от вас няма нужда да се тревожи излишно — рече Гейбриъл. Изглеждаше развеселен. — Нямам намерение да обсъждам една минала история — очите му проблеснаха, когато погледна Мередит в лицето. — Особено пък подобна глупава стара история.

Мередит ахна.

Антъни пристъпи заплашително напред.

— Опитвате се да обидите сестра ми, така ли, сър?

— Съвсем не — Гейбриъл се усмихна дръзко. — Просто коментирах внушителната добродетелност на лейди Траубридж. А по този въпрос мога с основание да говоря като познавач.

Фийби гледаше намръщено сестра си и брат си. Антъни изглеждаше направо бесен. Мередит просто си стоеше там, една ефирна, трагична фигура, сложила ръка на гърлото си.

На Фийби всичко това й се стори наистина прекалено. Тя пристъпи пред Гейбриъл, като така застана между него и другите двама.

— Тази глупост няма да продължава. Чухте ли? Няма да търпя подобно нещо! Миналото си е минало.

— Стой настрана от тази история, Фийби — Антъни я гледаше заплашително. — Вече причини достатъчно неприятности.

Фийби вдигна брадичката си.

— Гейбриъл даде дума, че няма да клюкарства за случилото се преди осем години и това е напълно достатъчно. Отсега нататък вие ще се отнасяте към него като към всеки почтен член на обществото.

— Как ли пък не — изръмжа Антъни.

— Господи, това е истинска катастрофа — прошепна Мередит.

Гейбриъл се усмихна.

— Не се тревожете, лейди Фийби — той сложи ръкавиците си. — Няма нужда вие да ме защитавате от семейството си. Уверявам ви, че този път и сам мога да се погрижа за себе си.

С учтиво кимване, насочено само към нея, той се извърна и се отдалечи в мрака.