Аманда Куик
Рицарят (5)

5

Маркиза Траубридж обшиваше с изящна бродерия ръба на малка муселинена рокличка.

— Не е нужно да си толкова хладна към лорд Килбърн, Фийби. Сигурна съм, че той скоро ще ти направи предложение. Сега вече можеш да го окуражиш малко, без някой да те помисли за прекалено дръзка.

Фийби си наля още една чаша чай и направи отегчена физиономия. Сестра й не я забеляза. Мередит бе прекалено задълбочена върху цветето, което бродираше на миниатюрната дрешка на дъщеря си.

Фийби си помисли, и то не за първи път, че всеки, който погледне Мередит, би открил в нея идеалната съпруга и майка. Това не беше само илюзия. Мередит наистина бе идеална. Но много малко хора извън тесния кръг на семейството знаеха, че тя притежава удивителен талант за бизнес и финанси, качество, добре прикрито под външното й зашеметяващо съвършенство. Освен че бе предана съпруга и всеотдайна майка, тя бе активен съветник на съпруга си в многобройните му инвестиции.

Подобни дарби бяха обща черта за всички в семейството на Фийби. Баща й, графът, бе математик, който обожаваше да прилага принципите си както в инвестициите си, така и в своите научни експерименти. Брат й, Антъни, виконт Оуксли, бе наследил способностите на баща си. Сега той управляваше империята на Кларингтън, като по този начин бе освободил за графа достатъчно време за експериментите му.

Майката на Фийби, Лидия, лейди Кларингтън, също имаше усет към цифрите. Но за разлика от другите, тя предпочиташе да прилага таланта си на масите за карти. Повечето пъти печелеше. Но понякога губеше. И в двата случая тя много внимаваше съпругът й да не научи за дейността й. Кларингтън би бил ужасен да разбере колко запалена е жена му по хазарта.

Фийби, най-младата в семейството, беше единствената, която не бе проявила някакви способности в сферата на математиката или инвестициите. Отрано бе станало ясно за всички, включително за самата Фийби, че не е наследила семейните дарби.

Другите искрено я обичаха, но не бяха много наясно какво да правят с нея. Тя беше различна и това много често объркваше всички, с изключение на майка й, която в общи линии не се вълнуваше много от характера на Фийби.

Другите достигаха до заключения по логически път. Фийби използваше интуицията си. Тя четеше романи, докато другите изучаваха борсовите анализи в Джентълмънз магазин. Тя беше безразсъдна, докато другите бяха благоразумни. Тя беше ентусиастка, а другите обмисляха внимателно всичко. Тя беше пламенна, докато другите бяха сдържани и скептични. И тя, разбира се, бе най-малката.

Резултатът на всичко това беше, че към Фийби всички, освен майка й, се отнасяха твърде наставнически. Всички прекалено много се суетяха относно нейната импулсивна природа. Това отношение се бе засилило след онзи нещастен случай с каретата, при който кракът й пострада жестоко.

Злополуката се бе случила заради безразсъдния опит на Фийби да спаси едно кученце изпод колелата на каретата.

Докторите мрачно бяха съобщили на Кларингтън, че най-малкото му дете никога повече няма да може да ходи. Семейството бе съсипано от скръб. Всички страдаха. Всички се тревожеха. Всички се бяха опитали да принудят осемгодишната Фийби да си стои само в леглото.

Но Фийби, тъй като си бе Фийби, се противопостави на усилията им да я превърнат в инвалид. Тя направи докторите за смях, като тайничко се научи отново да ходи. И до сега тя помнеше болката от онези първи несигурни стъпки. Единствено твърдата й решимост да не остане прикована към леглото до края на живота си бе направила тези усилия възможни. Но близките й, за лош късмет, така и не се възстановиха от шока. За тях това бе просто една от редицата злополуки, макар и най-запомнящата се, които неоспоримо доказваха необходимостта Фийби да бъде предпазвана от своите безразсъдни хрумвания.

— Не искам Килбърн да ми прави предложение — каза Фийби. Тя подпря обутите си в пантофи крака на една табуретка и разсеяно разтри левия си крак, който малко я наболяваше от ездата тази сутрин.

— Глупости. Разбира се, че искаш да ти направи предложение — Мередит отново бодна с иглата. Тя беше две години по-голяма от Фийби и по характер и външен вид двете се различаваха като деня и нощта. Русокоса, синеока и нежна като порцеланова фигурка, Мередит някога бе свенливо, кротко създание, което трепереше от ужас при мисълта за интимната прегръдка, която ще трябва някога да понесе в брачното ложе.

Преди години, тъкмо когато й предстоеше да бъде представена в обществото, Мередит бе доверила на сестра си съвсем сериозно, че й се иска да влезе в манастир, за да избегне необходимостта да има съпруг, Фийби се бе съгласила, че да станеш монахиня в някой свети орден би било много интересно, стига човек да може да живее в някое старинно, обитавано от духове абатство. Мисълта, че може да срещне някой и друг истински призрак, беше доста примамлива.

Но стана много добре, че Мередит не се отдаде на набожността си, реши Фийби. Бракът й се бе отразил много добре. Днес Мередит беше жизнерадостна, доволна от живота жена, която се наслаждаваше на безмерната любов на съпруга си, маркиз Траубридж, както и на своята към трите си здрави деца.

— Говоря сериозно, Мередит. Не искам да се омъжа за Килбърн.

Мередит вдигна поглед, а кристално ясните й сини очи се бяха разширили от изненада.

— Мили боже! Какви ги говориш? Той е четвърти лорд по права линия. А богатството на Килбърн е почти толкова голямо, колкото и на Траубридж. И със сигурност е колкото на татко. Мама толкова се радва на тази възможност.

— Знам — Фийби отпи от чая си и се загледа мрачно към великолепния гоблен на стената. — За нея ще е страхотен удар, ако Килбърн ми направи предложение. Ще разполага с още един богат зет, който да играе ролята на неин личен банкер в случаите, когато не й провърви на карти.

— Е, и двете знаем, че едва ли може да помоли татко да покрива дълговете й. Той никога не би одобрил страстта й към картите. А ние двете не можем вече да й се притичваме на помощ. Нашите издръжки не са достатъчно големи, за да платим дори една-две от загубите й — Мередит въздъхна. — Така ми се иска да не е толкова запалена по картите!

— Тя обикновено печели.

— Да, но не винаги.

— Дори и най-умелите комарджии понякога имат лош късмет — Фийби бе склонна много повече да съчувства на хобито на майка й, отколкото Мередит. От собствения си опит в света на редките книги Фийби знаеше какво е да си прокълнат с някакво скъпо хоби.

Мередит прехапа устни.

— Страхувам се, че Траубридж бе доста раздразнен последния път, когато го помолих да й направи услуга.

Фийби се усмихна тъжно.

— Ето на какво се дължи горещото желание на мама да ме омъжи за Килбърн. Горкичкият човек! Няма представа какво се опитва да си навлече. Може би трябва да му кажа за слабостта на мама, преди да е направил предложение.

— Да не си посмяла!

Фийби въздъхна.

— Надявах се мама и татко вече да са се отказали от мисълта да ме омъжат. И годинките ми доста напреднаха.

— Глупости. Двадесет и четири години не са чак толкова много.

— Бъди честна, Мередит. Вече съм в опасна близост с двадесет и петте и двете сме съвсем наясно, че ако на моята възраст все още привличам някое и друго предложение, то се дължи изцяло на размера на наследството ми.

— О, не може да обвиняваш Килбърн, че се интересува от теб само заради наследството ти. Той притежава имения навсякъде от Хампшир до Корнуол и няма нужда да се жени по сметка.

— А-ха. Тогава защо се интересува от мен, след като би могъл да си избере която и да е от новата реколта красавици, изложени този сезон? — попита Фийби.

В съзнанието й изникна образът на Килбърн и тя се опита да открие защо не й допада.

Килбърн беше висок и изискан, със сиви очи и светлокестенява коса. Трябваше да признае, че е красив по някакъв изпълнен с достойнство, сдържан начин. Като се има предвид статута му в обществото, той бе завоевание, на което всяка амбициозна майка би се радвала. И бе ужасно скучен.

— Може би се е увлякъл по теб, Фийби.

— Не виждам как е възможно. Тъй като гледам, нямаме много общо.

— Разбира се, че имате — Мередит избра нов конец и започна да бродира едно листенце към цветето. — И двамата произхождате от добри семейства, и двамата се движите из най-изисканите среди, и двамата имате значително богатство. И още нещо, той ти подхожда по възраст.

Фийби вдигна вежда.

— Той е на четиридесет и една.

— Както казах, подходяща възраст. Нуждаеш се от някой по-възрастен и уравновесен човек, Фийби. Някой, който може да ти осигури зряло напътстване. Много добре знаеш колко често всички ние сме направо отчаяни от импулсивната ти природа. Някой ден ще си навлечеш повече неприятности, отколкото можеш да преодолееш.

— Досега успявах да оцелея.

Мередит отправи благодарствен поглед към небето.

— Само с много късмет и с милостта на всевишния.

— Не е чак толкова зле, Мередит. Във всеки случай вярвам, че и неомъжена си живея много добре. Само си помисли, след няколко години и самата аз ще съм на четиридесет и една. Ако оцелея достатъчно дълго, и аз ще съм толкова стара, колкото Килбърн е сега, и няма да се нуждая от напътствията му.

Мередит реши да не обръща внимание на опитите на Фийби да се шегува.

— Бракът ще е полезен за теб, Фийби. Скоро наистина трябва да се задомиш. Кълна се, не разбирам как може да си доволна от живота си. Непрекъснато да се мотаеш насам-натам и да преследваш ония глупави стари книги.

— Кажи ми честно, Мередит, Килбърн не ти ли се струва малко студен? Когато говоря с него и случайно го погледна право в очите, имам чувството, че зад тях няма нищо. Никакво топло чувство, ако разбираш какво имам предвид. Не вярвам, че той въобще изпитва някакви топли чувства към мен.

— Ама че странни неща говориш — Мередит леко се намръщи. — Не ми се вижда студен. Просто е много изискан господин. Показва много благоприлично държание. Проблемът ти е в това, че четеш непрекъснато книгите, които колекционираш.

Фийби се усмихна мрачно.

— Така ли мислиш?

— Да, точно така. Всичките тези глупости за кавалерство и странстващи рицари, които непрекъснато се скитат да търсят приключения и да убиват дракони, за да спечелят сърцата на дамите си! Това въобще не ти се отразява добре.

— Може би си права. Но е забавно.

— Въобще не е забавно — заяви Мередит. — Влечението ти към старите легенди не само е развихрило прекалено много въображението ти, но и е създало у теб нереалистични възгледи за брака.

— Не мисля, че е нереалистично да искаш брак, основан на истинска любов — тихо рече Фийби.

— Е, аз пък ти казвам, че е. Любовта идва след брака. Само погледни нас двамата с Траубридж.

— Да, знам — съгласи се Фийби. — Но аз не искам да поемам такъв риск. Искам да съм сигурна, че някой ще се ожени за мен, защото ме обича, и че мога да отвърна на любовта му, преди да се съглася на нещо толкова нерушимо като брака.

Мередит я погледна ядосано.

— Не искаш да рискуваш? Ужасно смешно е да чуе човек подобно нещо от твоята уста. Не познавам жена, която да поема повече рискове от теб.

— Но един рискован брак е нещо прекалено — отвърна Фийби.

— Брак с Килбърн не е рискован.

— Мередит?

— Да? — Мередит отново забучи иглата с впечатляваща прецизност.

— Понякога сещаш ли се за онази нощ, когато избяга с Гейбриъл Банър?

Мередит се сепна.

— О, боже! Убодох си пръста. Би ли ми подала кърпичка? Бързо. Не искам да изцапам с кръв рокличката.

Фийби остави чашата си и скочи на крака. Подаде на сестра си една ленена кърпичка и попита загрижено:

— Добре ли си?

— Да, да, нищо ми няма. Какво казваше? — Мередит остави настрана бродерията и уви кърпичката около пръста си.

— Попитах те, дали някога си мислила за Гейбриъл Банър. Сега той е граф Уайлд, нали знаеш.

— Разбрах, че се е върнал в Англия — Мередит взе чая си и отпи една мъничка глътчица. — А на въпроса ти, ще ти кажа, че много се старая въобще да не се замислям за ужасните събития от онази нощ. Каква идиотка съм била!

— Ти искаше Гейбриъл да те спаси от женитбата с Траубридж — Фийби седна обратно на мястото си и отново подпря крак на табуретката. Полите на тъмнозелената й муселинена рокля покриваха глезените й. — Много добре помня всичко.

— Сигурно — сухо отвърна Мередит. — Не само че ме насърчи в глупостта ми, но именно ти ми помогна да навържем чаршафите, с които се спуснах от прозореца на спалнята ми.

— Беше толкова вълнуващо. Когато Гейбриъл препусна с теб в нощта, аз си помислих, че това е най-романтичното нещо, което някога съм виждала.

— То бе истинско бедствие — измърмори Мередит. — Слава богу, че Антъни веднага разбра какво става и ни последва незабавно. Кълна се, никога не съм се радвала толкова, че виждам скъпия ни брат, макар че той бе направо бесен. Когато стигнахме в покрайнините на Лондон, вече се бях осъзнала, разбира се, но Гейбриъл все още държеше да ме спаси от Траубридж.

— Макар да бе променила решението си?

Мередит поклати глава.

— Трябва да познаваш Гейбриъл, за да разбереш колко трудно е да го разубеди човек. Когато го помолих да обърне каретата и да ме заведе у дома, той си помисли, че просто съм се поддала на страховете си. Предполагам, че не бива да го виня за това заключение. В онези дни бях толкова кротка и послушна. Дори все още не мога да повярвам, че се съгласих да избягам с него.

— Ти бе много уплашена от сватбата с Траубридж.

Мередит се усмихна на спомена.

— Толкова глупава съм била! Траубридж е най-добрият съпруг, за когото една жена може да мечтае. Проблемът е, че тогава не го познавах истински. Господи, само бях танцувала с него един-два пъти и направо ме плашеше.

— Затова помоли Гейбриъл да те спаси?

— Да — Мередит сбърчи нослето си. — За нещастие, неговата представа за спасяването ми беше малко по-различна от моята. По пътя Гейбриъл съвсем ясно ми даде да разбера, че смята да се ожени за мен в Гретна Грийн^[1]. Аз, естествено, бях ужасена. Не знаех, че планът му е бил точно такъв.

— А какво си мислеше, че смята да прави, когато се съгласи да те спаси?

— Не бях се замисляла за това. Просто исках да избягам и Гейбриъл изглеждаше точно от онзи тип хора, към които човек инстинктивно решава да се обърне за помощ при някое приключение. Той създаваше впечатлението, че може чудесно да се справи с подобни неща.

— Разбирам — Гейбриъл очевидно се беше променил през годините, мрачно си помисли Фийби. Той несъмнено се бе справил с онзи разбойник в Съсекс отлично. Все пак тя трябваше да си признае, че приключението й с него бе наистина вълнуващо.

— Скоро разбрах, че като съм се съгласила да избягам с Гейбриъл, всъщност съм скочила от тигана в огъня — заключи Мередит.

— Значи не съжаляваш, че се върна у дома през онази нощ?

Мередит огледа елегантно обзаведената дневна с дълбоко задоволство.

— Всяка сутрин от живота си благодаря на бога, че се отървах от бягството с Уайлд. Не съм много сигурна, че татко и Антъни са били прави, като казаха, че е искал само наследството ми, но съм убедена, че той щеше да е ужасен съпруг.

— Защо? — попита Фийби, без да може да сдържа любопитството си.

Мередит я погледна с лека изненада.

— Не съм много сигурна, да си кажа право. Всичко, което знам, е че той ме плашеше. Въобще не се държа както подобава на един джентълмен. Направо ми изкара ума при онова ужасяващо пътуване на север, щом искаш да знаеш. След първите няколко мили вече бях напълно отвратена от него и направо се разплаках.

— Разбирам — Фийби си спомни краткия миг, прекаран в обятията на Гейбриъл. Беше страшно ядосана, но със сигурност не бе отвратена от заплашителната му прегръдка.

Всъщност, като се замислеше, целувката на Гейбриъл беше най-вълнуващото нещо в целия й живот. Фийби не бе спала цяла нощ и до зори бе мислила за тази изгарящо чувствена прегръдка. Спомените все още я преследваха.

— Мислиш ли, че сега, като се върна в Англия и получи титлата си, той ще се осмели да се покаже в обществото?

— Моля се да не го направи — Мередит потрепери. — През последните осем години непрекъснато се страхувах да не се върне. Само мисълта за това ме кара да треперя от страх.

— Защо? Сега си в безопасност, омъжена за Траубридж.

Мередит я погледна право в очите.

— Траубридж не знае абсолютно нищо за онова, което едва не се случи през онази нощ преди осем години. И не трябва да разбере.

— Това ми е ясно — нетърпеливо рече Фийби. — Никой извън семейството не знае нищичко за това. Татко потули историята много добре. Затова, защо се плашиш от мисълта за връщането на Уайлд?

— Защото не се съмнявам, че Уайлд ще се опита да унижи всички ни, като по някакъв начин възкреси събитията от онази нощ — прошепна Мередит. — Сега, като има титла, само да се появи в обществото и ще стане център на внимание за всички клюкари.

— Разбирам какво имаш предвид — промълви Фийби. Мередит беше права. Като граф, дори и като граф без богатство, Гейбриъл нямаше да остане незабелязан в обществото. Ако реши да разпространява слухове за съпругата на маркиз Траубридж, ще се намерят предостатъчно хора, които да му повярват.

— Не мога да понеса мисълта Траубридж да бъде злепоставен от действията ми преди осем години — сърдито рече Мередит. — Най-малкото съм сигурна, че ако разбере, че съм се опитала да избягам, за да не се омъжа за него, ще бъде жестоко обиден. Татко ще е бесен, че скандалът е станал публично достояние. Антъни пък може да си науми да рискува живота си в още един дуел.

— Не мисля, че ще е чак толкова лошо — каза Фийби. — Със сигурност Уайлд няма да издаде нищо. Той все пак е джентълмен.

Тя прехапа устни, като си напомни, че вече не може да е толкова сигурна в това. Наистина Гейбриъл се бе променил през изтеклите осем години. Онази нощ в Съсекс илюзиите й за него получиха сериозен удар.

— Уайлд не е никакъв джентълмен. Все пак трябва да гледаме на нещата откъм добрата им страна — Мередит взе бродерията си. — Дълбоко се съмнявам, че ще се опита да се появи в обществото. Никога не го е харесвал особено и със сигурност няма достатъчно пари, за да си го позволи.

— Но финансовото му състояние вече може да се е променило — Фийби се намръщи замислено. Тя знаеше отлично, че доходите, които получава от продажбите на Мисията, няма да са достатъчни, за да се движи из обществото. Но пък бе прекарал толкова дълго време в южните морета… А Гейбриъл несъмнено изглеждаше много кадърен човек.

— Всички знаеха, че никакво богатство не върви заедно с титлата, която получи — остро рече Мередит. — Не, мисля, че до голяма степен сме в безопасност.

Фийби си спомни изражението на Гейбриъл, когато с огромно нежелание я бе освободил от прегръдките си. И то съвсем не я караше да се смята в безопасност.

Дълбоко в себе си тя се боеше, че той може настина да спази обещанието си да я открие, да й върне ръкописа и да приеме задачата. И също толкова се боеше, че може и да не го направи.

Мередит я погледна строго.

— Днес си в странно настроение, Фийби. Може би се чудиш как да отговориш на предложението на Килбърн?

— Вече реших как да отговоря. Ако въобще направи предложение.

Мередит въздъхна.

— Надявам се, че вече не се надяваш Нийл Бакстър по чудо да се появи в Англия с богатство и да те отнесе в прегръдките си?

— Съвсем наясно съм, че Нийл е мъртъв от повече от година.

— Да, знам, но не си успяла да се примириш с това, нали?

— Разбира се, че съм се примирила. Но се опасявам, че смъртта му цял живот ще ми тежи на съвестта — призна Фийби.

Очите на Мередит се разшириха от тревога.

— Не бива да говориш така. Ти нямаше нищо общо със смъртта му.

— И двете знаем, че ако не бях аз, Нийл никога нямаше да отиде в южните морета, за да търси богатство. И ако не бе отишъл на островите, нямаше да бъде убит.

— Мили боже — прошепна Мередит. — Надявах се, че си преодоляла глупавото си чувство за вина. Нийл сам избра съдбата си. Не бива повече да се обвиняваш.

Фийби се усмихна тъжно.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, Мередит. Мисля, че фактът, че го приемах като приятел, а не като потенциален съпруг, е онова, което усложнява нещата. Той така и не успя да приеме, че всичко, което искам от него, е приятелството му.

— Помня как той се наричаше твоя верен Ланселот и как твърдеше, че се е посветил да ти служи — в гласа на Мередит се долавяше силно неодобрение. — Той беше много привлекателен. Това трябва да се признае. Но освен външния му вид, не знам какво друго си намирала в него.

— Той танцуваше с мен.

Мередит я зяпна удивено.

— Танцувал с теб? Какво, за бога, имаш предвид?

Фийби се усмихна натъжено.

— И двете знаем, че много малко мъже въобще някога ме канят на танц. Те се страхуват, че ще съм ужасна партньорка заради куция ми крак.

— Те не искат да те карат да се притесняваш на дансинга — твърдо отговори Мередит. — Въздържат се да те канят от джентълменски съображения.

— Глупости. Не искат да се унижат, като ги видят с тромава партньорка — Фийби се усмихна на някакъв спомен. — Но Нийл пет пари не даваше как изглежда на дансинга. Той танцува валс с мен, Мередит. Той наистина танцува валс с мен. И въобще не му пречеше, че съм тромава. Отнасяше се с мен като истински Ланселот.

Единственият начин да намери покой, Фийби добре знаеше това, бе да открие убиеца на Нийл. Поне това му дължеше. Тогава, може би, ще успее да обърне гръб на миналото.

— Фийби, независимо какво чувстваш към Килбърн, умолявам те да облечеш нещо не толкова ярко тази вечер. Няма смисъл да го отблъскваш с твоите вечно неподходящи рокли.

— Смятах да сложа новата си копринена рокля в бледозелено и оранжево — замислено рече Фийби.

— Точно от това се опасявах — измърмори Мередит.

 

 

— Случайно чели ли сте Мисията, милорд? — Фийби погледна Килбърн, който я водеше бавничко от масите със студени закуски обратно към балната зала. От скука тя току-що бе погълнала три пирожки с раци и малко сладолед.

— Божичко, не — Килбърн я удостои с най-снизходителната си усмивка. Както обикновено, изглеждаше много изискан във вечерния си костюм с безупречна кройка. — Подобни приказки не са по вкуса ми, лейди Фийби. Не мислите ли, че вече сте малко старичка за подобни детски приказки?

— Да, от минута на минута ставам все по-стара.

— Моля?

Фийби бързо се усмихна.

— О, нищо. Знаете ли, всички са чели тази книга. Дори Байрон и принц регентът.

И то най-вече защото тя бе накарала Лейси да им изпрати по един екземпляр, доволно си помисли Фийби. Знаеше, че рискува с това, но бе извадила късмет. И Байрон, и регентът бяха прочели Мисията и бяха казали на приятелите си, че им е харесала. Когато това се разчу, книгата моментално бе катапултирана към висините на успеха.

Килбърн сигурно бе от шепата хора в Лондон, които не са чели книгата на Гейбриъл.

Колкото пъти си представеше брака с надутия Килбърн, толкова пъти тя виждаше пред себе си живот, изпълнен до края с неприятни и вбесяващи разговори, точно като този в момента. Брак между нея и Килбърн никога не би потръгнал. Тя можеше само да се надява той да не й направи предложение и така да я принуди да му откаже. Щеше да се получи истински домашен скандал, като буря в чайник. Цялото й семейство щеше да е ужасено.

— Трябва да призная, че съм изненадан от популярността на тази глупава книга — Килбърн огледа препълнената бална зала. — Човек би очаквал, че обществото се занимава с далеч по-поучителни неща през свободното си време от това да чете подобни глупости.

— Но никой не може да отрече високата нравственост на Мисията. Това е история за приключения, вдъхновена от средновековните идеали на рицарството. Става въпрос за благородство и чест, и храброст. И трябва да ви кажа, че любовта е разгледана по безкрайно вълнуващ начин.

— Аз пък мисля, че предците ни са били също толкова практични по отношение на любовта, колкото сме ние днес — рече Килбърн. — Парите, доброто семейство и собствеността са важните фактори в един брачен съюз. Винаги е било така. А що се отнася до честта и благородството, е, смятам, че тези представи са били много по-недоразвити в средновековието, отколкото в наши дни.

— Може и да сте прав. Но ми се струва, че най-важното нещо е идеята за рицарството. Може би то никога не е съществувало в съвършен вид, но това не значи, че идеята за него не бива да бъде насърчавана.

— Всичко това са куп глупости, подходящи само за главите на млади жени и деца. А сега, лейди Фийби, може би ще позволите да сменим темата. Чудех се дали не бихте се съгласили да поговорим навън, в градината — пръстите на Килбърн се стегнаха под ръката й. — Има нещо, което отдавна искам да обсъдя с вас.

Фийби потисна една отегчена въздишка. Последното нещо, което искаше, бе разговор насаме с Килбърн в градината.

— Някой друг път, ако нямате нищо против, милорд. Струва ми се, че виждам брат си. Има нещо, което трябва да му съобщя. Моля да ме извините.

Килбърн стисна зъби.

— Много добре. Ще ви заведа до брат ви.

— Благодаря.

Като единствен син на граф Кларингтън, Алтъни притежаваше титлата виконт Оуксли и щеше да наследи графската титла. Той бе на тридесет и две години, с яко, атлетично телосложение. Освен таланта в областта на математиката и финансите, той бе наследил от баща си светлата коса и волевите черти на лицето.

Антъни също така бе наследил хладната аристократична самоувереност, която произхождаше от знанието, че зад гърба му стоят няколко поколения богатство, добро възпитание, власт и могъщество.

Фийби много обичаше брат си, но не можеше да отрече, че и той понякога е също толкова авторитарен и непоклатим в мненията си, колкото и самият граф Кларингтън. Тя приемаше поведението и на двамата снизходително и търпеливо в повечето случаи, но понякога се случваше тяхното наставническо отношение към нея да й се стори прекалено.

— О, ето те и теб, Фийби. Чудех се къде си се дянала. Добър вече, Килбърн — Антъни кимна учтиво на по-възрастния мъж.

— Добър вечер, Оуксли — Килбърн отвърна със също толкова учтиво кимване. — Сестра ви казва, че имала нещо да ви каже.

— Какво има, Фийби? — Антъни се пресегна за чаша шампанско в момента, когато един лакей в ливрея минаваше покрай него с поднос.

Фийби трябваше да измисли бързо някаква забележка, която да звучи правдоподобно.

— Исках да знам дали смяташ да ходиш на бала с маски у семейство Брантли в четвъртък. Мама и татко няма да ходят, нито пък Мередит.

— А на теб ти трябва компания? — Антъни се подсмихна, готов да й угоди. — Знам колко много обичаш балове с маски. Добре тогава. Ще се отбия да те взема в девет часа. Но няма да мога да остана дълго. Имам други планове за вечерта. Все пак ти не се безпокой, ще се уговоря със семейство Мортънстоун да те върнат с тяхната карета. Вие ще присъствате ли, Килбърн?

— Не бях го планирал — призна Килбърн. — Не обичам маскарадите. Мен ако питате, това размотаване насам-натам в маски и костюми въобще не ми допада.

Никой не те пита, с отвращение помисли Фийби.

— Но ако лейди Фийби смята да отиде — великодушно продължи Килбърн, — съм готов да направя едно изключение.

— Няма нужда да си губите времето заради мен, милорд — побърза да каже Фийби.

— За мен ще е удоволствие — Килбърн лекичко се поклони. — В края на краищата ние, джентълмените, трябва да угаждаме на приумиците на нашите дами. Нали така, Оуксли?

— Зависи какви са приумиците — рече Антъни и понечи да се усмихне на Фийби, но точно тогава погледът му попадна на стълбището, което се спускаше от галерията към балната зала. Усмивката му моментално се изпари.

— Проклет да съм — сините му очи станаха студени като лед. — Значи слухът бил верен. Уайлд е в града.

Фийби окаменя. Погледът й литна към застланите с червени пътеки стълби. Гейбриъл бе тук.

Тя едва си поемаше дъх. Със сигурност няма да я познае. Не бе възможно да е успял да я види ясно на лунната светлина онази нощ в Съсекс. А и нямаше как да открие името й.

И все пак той беше тук. Точно тук, на същия бал, на който присъстваше и тя. Трябва да е съвпадение. В същото време, дълбоко в себе си тя знаеше, че това не може да е съвпадение.

Тя гледаше с вълнение как той слиза по стълбите и се смесва с тълпата. В него имаше някаква опасна арогантност. Стомахът й се бе свил на топка от притеснение. Може би не трябваше да яде толкова много пирожки с раци, помисли си тя.

Гейбриъл бе облечен от глава до пети в черно, с изключение на бялата му връзка и набраната бяла риза, които подсилваха контраста. Наситеното черно му отиваше. То подчертаваше свирепите му орлови черти и хищническата грациозност на движенията му. Абаносовата му коса блестеше под светлината на огромните полилеи.

В този момент Гейбриъл погледна през препълнената с елегантно облечени хора зала и улови погледа й.

Той знаеше коя е.

Дъхът на Фийби секна. Единствената причина, поради която Гейбриъл може да е дошъл тук тази вечер бе, че е решил да приеме задачата й.

Тя бе открила своя странстващ рицар.

Но със сигурност имаше няколко проблема. Съдейки по скорошното й премеждие с него, тя бе принудена да заключи, че доспехите на Гейбриъл се нуждаят от сериозно излъскване, да не говорим пък за маниерите и обноските му.

Но при огромното облекчение, което изпита, щом го видя, Фийби бе готова да пренебрегне подобни незначителни подробности. Странстващите рицари са изключителна рядкост в наши дни. Тя трябваше да работи с онова, с което разполага.