Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Reckless, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деница Попова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 87гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аманда Куик. Рицарят
ИК „Ирис“, 1999
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- —Добавяне
3
Гейбриъл разбра, че Забулената дама не успява да схване веднага какво става на пътя. След миг тя явно забеляза отблясъците на светлината по дулото на пистолета в ръката на разбойника.
— За бога, сър, какво си въобразявате? — попита Забулената дама така, сякаш се разправяше с непохватен слуга.
Гейбриъл успя да прикрие усмивката си. Тази дама явно притежаваше предостатъчно храброст, за да съперничи дори и на истински странстващ рицар. Той не познаваше много жени, които биха поставили на място някой разбойник с такова смазващо презрение. Но пък и не познаваше жени, които поне мъничко да приличат на неговата вбесяваща Забулена дама.
— Парите или живота! — разбойникът размахваше пистолета ту към Гейбриъл, ту към спътницата му. — Побързайте, хайде! Много по-лесно ще ми е просто да ви гръмна и да си свърша работата.
— Аз нося със себе си само няколко дребни монети — съобщи Забулената дама. — И нямам никакви скъпоценности.
— Ще взема, каквото имате — разбойникът се втренчи в Гейбриъл над ръба на маската си. — Сигурно ти носиш пистолет. Смъкни си палтото и го хвърли на земята!
— Както желаете — Гейбриъл сви рамене и започна да разкопчава палтото си.
Забулената дама моментално се разтревожи.
— Не, не бива да сваляте палтото си, милорд. Ще се разболеете, ще се простудите до смърт! — тя се обърна отново към разбойника. — Моля ви, сър, умолявам ви! Не карайте приятеля ми да си сваля дрехата. Дробовете му са много болнави. Докторът му е казал, че не бива да стои навън без палто.
Гейбриъл погледна дамата, доста развеселен.
— Колко мило, че в такъв опасен момент вие сте се замислили за здравето ми, мадам!
— Дробовете му ще станат много по-болнави, ако пусна един куршум в тях — изръмжа разбойникът. — Хайде, бързо!
— Чакайте! Не бива да сваляте палтото си, милорд — дамата беше отчаяна.
Но вече бе прекалено късно. Гейбриъл бе успял да свали палтото си. В ръцете му се виждаше кутията с ръкописа.
— Ето на, какво е това? — разбойникът доближи коня си към жребеца на Гейбриъл. — Изглежда много интересно.
— То е просто една стара кутия — настойчиво заобяснява дамата. — Нищо ценно. Не е ли така, милорд?
— Наистина е стара кутия — съгласи се Гейбриъл.
— Ще я взема — разбойникът протегна ръка. — Дай ми я!
— Да не сте посмели да му я дадете, Уайлд! — изкомандва дамата. — Чувате ли?
— Чувам ви — Гейбриъл подаде кутията много внимателно. Върху нея хвърли няколко монети.
Очевидно бясна, Забулената дама се извърна, за да пресрещне разбойника.
— Да не си я докоснал! Заповядвам ти веднага да я върнеш! Тази кутия ми принадлежи!
— Хайде бе! — презрително възкликна разбойникът.
— Спрете го, Уайлд — заповяда Забулената дама. — Никога няма да ви простя, ако го оставите да избяга с това.
— Жал ме е за теб, че трябва да я търпиш такава устата — съчувствено рече разбойникът на Гейбриъл.
— Човек свиква с такива работи — отвърна той.
— Щом казваш. Е, много благодаря! Приятна вечер и на двама ви. Удоволствие е да се върши работа с вас.
Маскираният мъж извърна коня си и го пришпори в галоп по пътя.
Забулената дама изгледа как разбойникът се отдалечи и изчезна. После се обърна към Гейбриъл. Той се приготви за атаката. Очевидно не беше останала доволна от представянето му като странстващ рицар.
— Не мога да повярвам, сър — яростно извика тя. — Как можахте да му дадете моя ръкопис, без дори да се опитате да го защитите?
Гейбриъл й отправи един многозначителен поглед, докато слизаше от коня си, за да си вземе палтото.
— Нима предпочитате да го бях оставил да пробие дупка в и без това болнавите ми дробове?
— Разбира се, че не! Но вие със сигурност можехте да се справите с него. Вие сте благородник. Сигурно разбирате от пистолети и подобни неща. А той бе някакъв си недодялан разбойник.
— Да, но недодяланите разбойници са способни да дръпнат спусъка на пистолет със същата лекота, както и един благородник, дори и да е обучаван в най-елитно училище — Гейбриъл скочи отново на седлото и хвана юздите.
Забулената дама изпъшка от безсилна ярост. На Гейбриъл дори му се стори, че чу как тя тихичко изруга.
— Как можахте да го оставите да си го вземе просто ей така? — извика тя. — Доведох ви, за да ме пазите. Предполагаше се вие да сте охраната ми тази нощ.
— На мен ми се струва, че изпълних задачата си. Вие сте в пълна безопасност.
— Но той взе ръкописа ми!
— Точно така. Вашия ръкопис. Не моя — Гейбриъл подкара коня си по пътя. — Отдавна съм се научил да не рискувам кожата си за нещо, което не ми принадлежи. Няма никаква полза от подобни саможертви.
— Как смеете, сър? Вие със сигурност не сте такъв, за какъвто ви смятах.
— А вие за какъв ме смятахте? — извика Гейбриъл през рамо.
Дамата подкара кобилата си след жребеца му.
— Мислех, че човекът, написал Мисията, ще е поне толкова благороден и безстрашен, колкото е героят в книгата му — извика тя.
— Значи сте глупачка. Рицарството е само за романите. Признавам, че се продава добре, но в действителния свят е напълно безполезно.
— Безкрайно съм разочарована от вас, милорд — заяви тя остро и отчетливо, когато кобилата й се изравни с жребеца му. — Явно всичко онова, което вярвах за вас, е било пълна заблуда. Вие развалихте всичко! Всичко!
Той я стрелна с поглед.
— Какво очаквахте от мен, скъпа Забулена лейди?
— Очаквах, че ще се борите. Очаквах да пазите този ръкопис. Не мислех, че ще се предадете толкова лесно. Как може да сте толкова страхлив?!
— Толкова силно ли желаете да си върнете този ръкопис, мадам?
— Да, представете си! Платих много пари за него. Но това в момента е най-малката ми грижа. Онова, от което наистина се нуждая, е истински странстващ рицар.
— Добре тогава, ще ви върна ръкописа. А когато ви го върна, ще ви кажа дали приемам задачата ви.
— Какво? — тя направо бе слисана. Но Гейбриъл веднага долови, че надеждите й са се върнали. — Значи ще помислите дали ще приемете задачата, да издирите пирата, който притежава моя екземпляр на Дамата в кулата!
— Ще обмисля този въпрос възможно най-внимателно. Но трябва да ви предупредя, Забулена лейди, че ако се заема със задачата и постигна успех, ще искам награда.
Тази новина изглежда я постресна.
— Награда?
— Да.
— Ако искате да знаете — каза тя, а по гласа й личеше, че е много сърдита, — смятах да ви дам тази книга, която току-що връчихте на разбойника. Вече ви намекнах за това. Тя щеше да е нещо като символична награда за задачата. Ако бяхме успели, разбира се.
— Опасявам се, че цената ще е много по-висока от това, мадам.
— Значи очаквате да ви платя за помощта да потърся сметка от злодея? — попита тя.
— Защо не? Когато възлагате мисия на някого, най-честно би било да го възнаградите.
— Би трябвало да се срамувате от себе си — извика тя. — Тук става въпрос за справедливост и чест. Не е като да ви моля да ми помогнете да открия изгубено съкровище или торбичка диаманти.
— Справедливостта и честта са също стоки, които могат да се купуват и продават съвсем спокойно, както скъпоценностите и златото. Не виждам защо да не ми бъде платено за това, че ще ги намеря.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Колко сте циничен, милорд.
— Аз съм практичен, мадам.
— Разбирам. Добре тогава. Щом предпочитате да вършите работа като прост търговец, а не като достоен рицар, тогава така да бъде — брадичката й се вдигна презрително. — Колко струват услугите ви?
— Тъй като още не знам какви и колко трудности ще ми донесе тази мисия, не мога да определя цената предварително. Ще го сторя едва когато свърша — отвърна Гейбриъл.
След като седмици наред интересът му към тази ужасна жена бе нараствал, най-после той се почувства доволен от себе си. Ето, че най-сетне бе успял да постигне някакво надмощие. Доста удобно преимущество, помисли си той. Със сигурност ще му се наложи да го използва, съдейки по всичко, което бе разбрал за нея досега.
— Няма да уточните цената си предварително? Та това е смешно! Ами ако не мога да си позволя сумата? — попита тя.
— Не се бойте. Ще можете да си я позволите. Въпросът е дали ще бъдете достатъчно честна да я платите. Мога ли да вярвам, че ще удържите на думата си, мадам, или ще продължите да играете игричките си?
Тя моментално пламна от гняв.
— Как смеете да поставите под въпрос честността ми, Уайлд?
— Вие определено не се поколебахте да поставите моята под въпрос. Дори стигнахте до там, че ме нарекохте страхливец преди малко.
— Това е нещо друго — изсъска тя.
— Нима? Случвало мъжете да убиват за много по-незначителни обиди. Но аз съм готов да обърна гръб на случилото се.
— Колко мило от ваша страна — отвърна тя със сподавен яд в гласа.
— И така, сключихме ли сделката, мадам?
— Да — отвърна тя веднага. — Но първо вие трябва да ми върнете Рицаря и магьосника. Дълбоко се съмнявам, че ще успеете да сторите това.
— О, благодаря, че оценявате толкова високо рицарските ми умения.
— Този разбойник вече сигурно е далеч-далеч от тук с моя ръкопис — тя направи кратка пауза. — Мили боже, сетих се за нещо!
— Какво?
— Помните ли проклятието на края на книгата?
Какво общо има то? — попита Гейбриъл.
— Ами, ако правилно съм запомнила, то започваше с твърдението, че който вземе книгата, ще бъде нападнат от крадци и убийци. А ние определено бяхме нападнати от крадец, милорд.
— Който за щастие не се превърна в убиец благодарение на хитрото ми поведение в тази ситуация…
— Искате да кажете, благодарение на глупавото ви бездействие? — измърмори тя.
— Както кажете. Между другото, трябва да подпечатаме договора ни — Гейбриъл спря рязко коня си и протегна ръка.
Забулената дама се поколеба, после протегна облечената си в ръкавица ръка.
— Наистина ли ще размислите дали да приемете задачата?
— Бъдете спокойна, за нищо друго няма да мисля, докато се видим отново.
— Благодаря, милорд — сухо рече тя. — Ако наистина говорите сериозно, не знаете колко много значи това за мен.
— Може би трябва да покажете благодарността си — пръстите на Гейбриъл се сключиха около нейните.
Но вместо просто да стисне ръката й в знак на разбирателство, той използва хватката си да я придърпа по-близо. Още преди тя да разбере какво е намислил, той вдигна булото й, като разкри изненаданото й лице на бледото сияние на луната.
Дамата ахна и сякаш окаменя от слисване.
Гейбриъл гледаше вдигнатото към него лице на красивата си мъчителка с лудото любопитство, което се бе разпалвало в него седмици наред. Желанието да разбере коя е в действителност бе станало неустоимо, почти като плътска страст. То бе нараствало непрестанно, още от мига, в който бе отворил първото й писмо.
Още от момента, в който бе зърнал елегантния почерк, не му трябваше да чете загадъчния подпис, Забулената дама, за да разбере, че си има работа с жена. При това много безразсъдна, прекалено импулсивна жена. Именно затова той бе решил да не бърза, беше я оставил тя да предприеме всички начални стъпки.
Гейбриъл се гордееше, че през последните осем години бе успял да придобие железен контрол над собствените си страсти. Беше получил много сурови уроци, но ги бе научил добре. Вече съвсем не бе наивният, идеалистичен младеж от миналото.
Но през последните два месеца му бе нужно цялото му самообладание и хладнокръвие. Струваше му се, че Забулената дама умишлено се опитваше да го подлуди. И почти бе успяла. Вече бе направо вманиачен да открие коя е тя.
Беше изучавал шепата загадъчни писма от нея така, както не бе се съсредоточавал и върху най-ценните си средновековни ръкописи. Но единственото нещо, което разбра със сигурност беше, че Забулената дама е не по-зле запозната с рицарския код на поведение от самия него.
Нейната невероятна способност да предусеща вкуса му към книгите почти го бе убедила, че някога в миналото я е срещал.
Но тази нощ, като погледна лицето й в лунната светлина, той разбра, че е съвсем непозната. Това бе една мистериозна жена, толкова вълнуваща, колкото редките, странни тъмни перли, които бе намирал в тайните лагуни на южните морета.
Кожата й, озарена от лунното сияние, беше с цвета на гъста сметана. Тя гледаше удивено нагоре към лицето му, а устните й, пълни и меки, бяха леко разтворени в описването й. Той зърна дръзкото й, аристократично носле, фините скули и огромните и, учудени очи. Как му се искаше само да види цвета на тези очи!
Тя беше невероятна жена, не просто хубавичка. Силните волеви черти на носа и брадичката й я отделяха от онази слабовата, пасивна красота, която Гейбриъл свързваше със слабите, пасивни жени. Духът й му допадаше, осъзна той. Тя бе малка и някак загладена, но искреше от женствена енергичност.
В къщата на Неш той бе успял да види цвета на косата й. Прибрана назад в стегнат кок под шапката с булото, лъскавата коса беше толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна. Светлината на свещите бе разкрила искрящите й тъмночервени отблясъци. Гейбриъл бе усетил непреодолимото желание да види тези коси разпуснати по раменете й.
Сега не можеше да повярва, че най-сетне Забулената дама е в ръцете му. Както я гледаше, всички силни чувства, които бе събудила в него, изкристализираха в парещо желание. Той я желаеше.
В мига, когато гневът започна да измества изненадата и слисването на лицето й, Гейбриъл наведе глава и притисна устните й в целувка.
Отначало той не поиска отговор. Целувката му бе твърда и заповедна, отмъщение за всички мъчения, които тя му бе причинила. После устните й потрепнаха и той долови страха, който пробягна по цялото й тяло.
За миг Гейбриъл се поколеба, объркан от паническата й реакция на целувката му. Тя не беше дете. Тази жена бе на двадесет и няколко години и умишлено го бе предизвиквала. Освен това явно е била една от любовниците на Нийл Бакстър. Бакстър бе майстор в прелъстяването. Дори Хонора Ралстън, годеницата на Гейбриъл в южните морета, се бе поддала на примамките и лъжите на Бакстър.
Но каквато и да бе, веднага му стана ясно, че тайнствената Забулена дама не е умелата кокетка, за която я бе помислил в началото. Тя го беше съблазнила да я целуне, но въпреки това сега изглеждаше абсолютно объркана и слисана от предизвиканата му реакция.
Любопитството на Гейбриъл най-накрая разкъса и последните задръжки на самоконтрола му. Внезапно той почувства изгаряща нужда да разбере дали може да я накара да му отвърне.
Той смекчи целувката си, като плъзна връхчето на езика си по долната й устна, приканвайки я да разтвори устни. Желаеше да опита вкуса й повече от всичко от толкова дълго време насам.
Гейбриъл усети точно в кой момент женският страх у нея се стопи под прилива на желанието й. Забулената дама издаде болезнено тихо стенание под устните му. Гейбриъл погълна трепетния звук, сякаш бе умиращ от глад човек, на когото са подали храна. И веднага почувства, че иска още.
Обзе го дълбоко задоволство, когато долови, безпогрешните признаци на желанието й. Тя потръпваше. Свободната й ръка сега бе на рамото му и стискаше вълнения плат на палтото му. Той почувства как тя се наклони към него, сякаш искаше да е по-близо до тялото му.
Страстта, надигаща се в неговата Забулена дама, накара Гейбриъл да се разтърси от още по-силно желание. Цялото му тяло пулсираше от неотложната нужда да я притежава. А той прекалено дълго време беше живял без жена. Ръката му се стегна около нея.
— Милорд? — тя звучеше като замаяна.
— Нощният въздух е студен — дрезгаво прошепна Гейбриъл до гърлото й. — Но се кълна, че когато легнеш на земята ей там, в гората, съвсем скоро ще се стоплиш. Ще използвам палтото си, за да направя легло за нас, скъпа Забулена лейди.
Само миг и магията бе развалена. Забулената дама трепна така, сякаш се бе опарила. Изведнъж започна да го бута и блъска и да се опитва да се освободи от прегръдката му.
Гейбриъл трябваше да се бори с пламналите си чувства, но накрая ги победи. Той с нежелание пусна дамата. С приглушено възклицание тя седна обратно на седлото си, грабна с треперещи пръсти булото и бързо го спусна пред лицето си. Той чуваше учестеното й дишане. Поне знаеше, че и нейните нерви и чувства бяха объркани и това му даваше някакво удовлетворение.
— Нямахте право да правите това, сър — прошепна тя почти недоловимо за слуха. — Това бе ужасно некавалерска постъпка. Как може да сте толкова груб? Мислех ви за честен човек.
Гейбриъл се усмихна.
— Май имате много странни представи за моето кавалерство, сигурно защото сте чели книгата ми. И това само доказва, че критиците са прави. На младите дами не бива да им се позволява да четат подобни истории. Емоциите им се влияят прекалено лесно.
— Глупости. Вие умишлено се опитвате да ме провокирате — силата бързо се възвръщаше в гласа й. Това явно не бе жена, която лесно се разстройва.
— Вие сте тази, която умишлено ме провокира през последните няколко седмици — напомни й той. — Вече ви казах, че съм ужасно ядосан от вас, мадам.
— Нищо не разбирате — проплака тя. — Опитвах се да привлека вниманието ви, а не да ви ядосам. Мислех, че цялото приключение ще ви допадне. Героят на вашата книга много би харесал подобна история.
— Героят на моята книга е много по-млад от мен — рече Гейбриъл. — Той все още притежава прекалено голяма доза рицарски идеализъм и младежка наивност.
— Е, точно такъв ми харесва — отвърна сърдито Забулената дама. — Той е много по-мил от вас, поне това е сигурно. О, няма значение. Всичко се обърка! Съжалявам, че въобще се захванах с това глупаво начинание. Пълен провал! Абсолютна загуба на време. Дори не притежавам Рицаря и магьосника, след всичките ми усилия!
— Следващия път, когато ви видя — тихо рече Гейбриъл, — ще ви върна ръкописа и ще ви съобщя решението си относно вашата мисия.
Забулената дама отдръпна кобилата си от жребеца на Гейбриъл.
— Та вие дори не знаете коя съм. Няма да успеете да ме откриете.
— Ще ви открия — още в мига, когато изричаше тези думи, той бе наясно, че обещава както на нея, така и на себе си. Приключението от тази нощ с нищичко не бе уталожило любопитството му към Забулената дама. Напротив, дори бе изострило апетита му. Никога не бе срещал жена като нея и сега знаеше, че няма да се успокои, докато не я има. — Вие започнахте тази история, мадам, но бъдете сигурна, че аз съм този, който ще я приключи.
— Убедена съм, че вече я приключихте — мрачно отвърна тя. — Налага се да ви повторя, че досега само дълбоко ме разочаровахте, милорд.
— О, аз, естествено, съм покрусен да узная това.
— Не е смешно, дявол да ви вземе! — Забулената дама се мъчеше да успокои кобилата си. Животното реагираше нервно на емоциите, отразени в гласа на ездачката си. — Не знам защо въобще се захванах с това.
— Нито пък аз — рече Гейбриъл. — Защо не се опитате да ми обясните?
— Мислех ви за съвсем друг човек — обвинително заяви Забулената дама. — Мислех, че сте истински рицар, който разбира от такива неща като мисии и поръчения. Може би си спомняте, че в първото си писмо ви споменавах възможността за важно приключение. Но вие бяхте абсолютно неотзивчив към първите ми писма.
— Едва ли е изненадващо, като се има предвид, че получих две-три неразбираеми писма от непозната жена, която ме питаше дали искам да си играя на странстващ рицар. Когато пренебрегнах тези писма, се оказа, че трябва да се дуелирам с въпросната дама за всеки средновековен рицарски роман, който желая да купя. Цялата тази история беше направо вбесяваща.
— Казах ви, исках да създам мистерия, която да пожелаете да разбулите.
— Постигнахте целта си, мадам. Но мистерията още не е съвсем разбулена, въпреки че видях лицето ви. Не зная името ви.
— И никога няма да го откриете — увери го тя. — Приключих с тази глупост. Сама ще се заема с търсенето си. Открих, че нито искам, нито ми е нужна помощта ви в края на краищата. Лека нощ, милорд. Извинявам се, че ви накарах да излезете посред нощ за някаква глупава мисия.
Забулената дама рязко пришпори кобилата си. Тя подскочи напред и се впусна в пълен галоп, отдалечавайки се по озарения от луната път.
Гейбриъл почака малко, после тръгна след нея с по-умерен ход. Чуваше копитата на кобилата, които заглъхваха в далечината, но не се опита да настигне плячката си. Не желаеше да я настига, а просто да я проследи до дома й. А и имаше доста ясна представа къде може да отива тя.
Няколко минути по-късно, след като излезе от един завой, той видя, че догадките му са били верни. Забулената дама и кобилата й свърнаха по алеята към внушителното провинциално имение на лорд и лейди Еймсбъри.
От броя на каретите, спрени покрай алеята, му стана ясно, че семейство Еймсбъри отново са организирали едно от прочутите си празненства в края на седмицата. От отворените прозорци на голямата къща струяха светлина и музика. Лейди Еймсбъри никога не канеше по-малко от стотина гости на своите приеми.
Явно Забулената дама се беше измъкнала незабелязано от балната зала, за да отиде на среднощната си среща. В тази тълпа това би било съвсем лесно, помисли си Гейбриъл. Повечето от гостите несъмнено вече бяха пияни до козирката. Никой не би забелязал отсъствието й.
Беше ясно и още нещо — че няма да е лесно да узнае името на Забулената дама, като разпита кой е присъствал на бала тази нощ. Списъкът на поканените гости щеше да включва много от влиятелните хора от града и повечето от местните дребни и по-влиятелни аристократи.
Гейбриъл не бе разочарован. Имаше и други начини да открие името на дамата. Но първо трябваше да се погрижи за тази незначителна подробност, да си върне Рицаря и магьосника. Той обърна коня си и препусна обратно по пътя.