Аманда Куик
Рицарят (20)

20

— Мили боже, колко народ! — тълпата пред театъра бе дори по-огромна, отколкото Фийби очакваше. — Значи бях права, като казах, че ще чакаме цяла вечност, докато каретата ни стигне до тук.

— Заваляло е — възкликна Мередит. — И заради дъжда ще се наложи да чакаме дори повече.

— Ще видя какво мога да направя, за да поускоря нещата — рече Антъни. — Вие трите ме чакайте тук. Аз ще потърся някой от лакеите.

Той се отдалечи от тях и изчезна сред тълпата елегантно облечени зрители. Фийби, Лидия и Мередит останаха под покрива на входната колонада и се загледаха в разлюляната тълпа пред театъра.

Улицата бе задръстена от карети, като всяка се опитваше да се приближи. Напрежението нарастваше непрекъснато. Кочияшите крещяха един на друг, докато се опитваха да придвижат екипажите си на по-удобно място. Недалеч от Фийби няколко души разгорещено спореха за нещо.

— Е, как е, Фийби? — доволно попита Лидия. — Хареса ли ти краткото прекъсване на домашния ти арест?

— Много! Безкрайно съм ти задължена за всичко, мамо.

Мередит я погледна.

— Всъщност доста се изненадах, че Уайлд те пусна дори и за кратко тази вечер.

Фийби се ухили самодоволно.

— И аз се изненадах. Но мама го убеди да ме пусне.

В този момент караницата, която кипеше недалеч от тях, се разрази в истинска битка. Единият от мъжете удари другия в лицето. Другият изрева и го блъсна настрани.

— Разкарай се от тук, копеле такова. Аз пръв видях този файтон.

— Как ли пък не, мътните да те вземат!

Първият от мъжете включи в действие юмруците си, за да докаже правото си да ползва файтона. Но единият му удар засегна трети човек, застанал наблизо. Някой друг започна да крещи обиди по техен адрес.

Мередит се намръщи.

— Нека се отдръпнем настрани. Дано Антъни побърза.

Фийби понечи да влезе заедно с майка си и сестра си във фоайето на театъра, но вече навсякъде около тях тълпата се бе развилняла. Хората се блъскаха и настъпваха. Дамите пищяха. Звукът от раздрана коприна накара Фийби да погледне през рамо назад. Една жена яростно блъскаше двама млади грубияни, които бяха решили да използват безредицата, за да си позволят някои свободи.

Фийби замахна с чантичката си към главата на по-близкостоящото конте. Той залитна, когато малката дамска чанта уцели главата му. Но с удивителна бързина се окопити и задърпа чантичката от ръката на Фийби.

Тя я дръпна силно и презрамката й се скъса. Изящната чантичка, обсипана с мъниста, изчезна завинаги под краката на тълпата.

Жената, която се бе защитавала отчаяно от двамата грубияни, използва моментното им невнимание, за да се втурне в безопасното фоайе.

Фийби се обърна и откри, че разлюляното множество я е разделило от майка й и сестра й. Тя се огледа разтревожено. Хората се издигаха от всички страни като бурно море и Фийби не можеше да види никой от близките си.

Тъкмо когато се надигна на пръсти, за да надникне над главите на най-близкостоящите, някакъв пиян мъж залитна и се блъсна в нея. Левият й крак не издържа удара и тя загуби равновесие.

— Божичко!

Фийби залитна, но едвам успя да се задържи на крака. Хвана полите на роклята си и се опита да си пробие път към светлините на фоайето.

Ръката на някакъв мъж се сключи около кръста й.

Фийби изпищя яростно и опита да се измъкне от хватката на мъжа.

— Пусни ме, пиян глупак такъв!

Мъжът не отвърна. Вместо това започна неумолимо да влече Фийби през тълпата, Фийби отново извика, този път още по-силно. Навсякъде около нея имаше хора, но никой не обърна внимание на виковете й за помощ. Всички бяха прекалено заети да пазят собствените си кожи от побеснялата тълпа.

Изведнъж до мъжа, който държеше Фийби, изникна още един.

— Сигурен ли си, че точно таз мадама ни трябва? — изсъска той, като сграбчи размаханата ръка на Фийби.

— Дано да е таз — изръмжа първият. — С рокля в жълто и зелено, точно както ни каза’а. Ама чуй к’во ш’ти кажа, хич няма да се върна пак в тая лудница да търся друга мадама.

Фийби замахна със свободната си ръка. Пръстите й докопаха обраслата буза на някакъв мъж. Тя заби ноктите си и яростно го одра. Мъжът изрева свирепо.

— Проклета кучка!

— Много щура е тая — оплака се първият мъж. — файтонът там ли е?

— Там е. Ох, мамка й!

— Какво стана?

— Ритна ме.

— Почти стигнахме. Отваряй вратата — нареди първият мъж и повдигна Фийби.

Тя се вкопчи в отворената врата на каретата. Пръстите й задраскаха по дървото. Напрегна всички сили, но напразно.

Някой я блъсна силно по гърба и тя се озова в каретата, паднала на пода между седалките.

Първият мъж подвикна на кочияша и скочи вътре. Вторият го последва.

Фийби усети как файтонът се люшна напред. Разпищя се и започна отчаяно да рита, докато два чифта груби ръце успяха да завържат ръцете и краката й. После набутаха в устата й някакъв мръсен парцал и вече дори не можеше да вика за помощ.

— Леле, майко! — ядосано извика единият от мъжете, като се отпусна уморено на седалката. — Ама че дива котка. Ако беше моя, знам как щях да я науча да си държи устата затворена.

Другият се изкикоти похотливо. С върха на обувката си подритна бедрото на Фийби.

— Ама утре сутринта друга песен ще запее. Една нощ при Алис ще научи и дива котка да си държи езика зад зъбите.

Фийби замръзна на пода на каретата. При Алис.

Опита се да се успокои и да мисли логично. Докато лежи вързана тук, в каретата, не може да направи абсолютно нищичко. Но рано или късно ще се появи някаква възможност. Междувременно скришом опита да измъкне китките си от набързо завързаното въже, което ги стягаше.

Заради задръстванията по улиците се придвижваха с темпото на охлюв. Стори й се, че измина цяла вечност, преди каретата най-сетне да спре. Тогава единият от мъжете отвори вратата и се протегна, за да помогне на партньора си. Двамата заедно вдигнаха Фийби от пода на файтона и я понесоха по някакво стълбище.

Тя се оглеждаше наоколо, като се опитваше да се ориентира, докато я носеха през дълъг коридор. Минаха покрай няколко врати, но всички бяха плътно затворени. Иззад една от тях долетя пискливият смях на жена. От друга пък се чу звукът на камшик, който изплющява върху кожа, последван веднага от стона на мъж.

— Я да видя к’во носите тука? — чу се гласът на някаква пияна жена. — Ново момиче, а?

— Точно тъй. Ама туй не ти влиза в работата — сопна се единият от мъжете, които носеха Фийби.

— Не знаех, че Алис вече трябва да ги събира от улицата — измърмори жената, докато минаваше покрай тях. — Винаги е имало толкоз много кандидатки за „Кадифения ад“.

— Ама тая е специална. Алис казва, че имала клиент с особени предпочитания — рече единият от мъжете.

Фийби чу как се отвори врата. Внесоха я в тъмна стая и я пуснаха на някакво легло. Тя остана съвсем неподвижна, като се опитваше да се ориентира в тъмнината.

— Чиста работа — с облекчение рече единият от мъжете. — Време е да си приберем надника и да изчезваме.

Вратата се затвори след тях със звука, който издава наистина здрава врата. Само след секунда Фийби чу превъртането на ключа в ключалката. После стъпките се отдалечиха по коридора.

Настъпи тишина.

Фийби бавно се изправи до седнало положение. Пулсът й сякаш щеше да пръсне вените й, а сърцето й лудо биеше. За миг си помисли, че ще се задуши заради парцала в устата й. Почти паническият й страх влошаваше нещата още повече. Дори си помисли, ужасена, дали пък сега няма да припадне.

Бавно и с огромни усилия тя успя да обуздае ужаса, който заплашваше да я побърка. Трябваше да се успокои, иначе всичко ще е загубено.

Първата стъпка бе да се освободи от парцала и въжетата, които стягаха ръцете и краката й.

С няколко гърчещи се движения Фийби успя да се премести до ръба на леглото и спусна крака на пода. Сигурна бе, че където има легло, има и масичка до него, на която да се слагат разни неща, като например свещ, а и някои наистина полезни помощни средства, особено за човек в нейното положение. Ужасно много се надяваше да открие нож. Малката масичка се намираше точно там, където човек би очаквал. Фийби успя да закачи парцала на дръжката на чекмеджето и измъкна мръсното парче плат от устата си. Пое си дълбоко дъх и се обърна с гръб към чекмеджето. След като успя да го отвори с вързаните си ръце, тя затършува слепешком из него.

Намери малко шишенце, като онези, в които обикновено слагат сънотворни.

Звукът от ключ, вкаран в ключалката, прекъсна трескавото й търсене. Тя припряно затвори чекмеджето и се изтърколи по гръб обратно на леглото.

Вратата се отвори и светлината от коридора се разля в тъмната стая. В рамката на вратата стоеше някаква жена.

Тя влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Фийби чу как драсна клечка кибрит, за да запали свещта на масата. Когато пламъчето озари помещението, светлината му разкри ореол от руса коса и хубавичкото лице на тайнствената Алис.

— Както виждам, добре напредваш в живота, Алис — тихо проговори Фийби. — Предполагам, че да държиш бордей е доста по-доходно от това да си прислужница.

— Много по-доходно — Алис се усмихна едва забележимо. — Жена в моето положение трябва добре да използва възможностите си.

Фийби я гледаше предпазливо.

— Какво смяташ да правиш с мен?

— Мислех, че имам изключително хитър план — Алис се приближи до ръба на леглото и застана загледана във Фийби. — Но се опасявам, че вече нямам време. Нийл скоро ще разбере какво става, затова трябва да изоставя първоначалните си намерения и да действам по друг начин.

Фийби не помръдваше.

— За какво говориш? Какъв бе първоначалният ти план?

— Исках да те изплаша, за да продадеш книгата, разбира се. Сред клиентите на „Кадифения ад“ има поне двама-трима колекционери. И по мои наблюдения до един са много ексцентрични и суеверни.

— Опита се да направиш така, че да изглежда сякаш проклятието се сбъдва, нали?

— Да. Нийл ми бе разказал за него, нали разбираш. Той много говореше за проклетата книга. След като свърших с втората част от проклятието, смятах да ти изпратя бележка. Исках да повярваш, че анонимен колекционер предлага да купи Дамата в кулата. Смятах, че дотогава вече ще си повече от щастлива да се отървеш от прокълнатата книга.

— Наистина ли си била любовница на Нийл преди три години?

— О, да — горчиво рече Алис. — Бях негова любовница през цялото време, докато той се преструваше, че е верният ти Ланселот. Каза ми, че имал план как да измъкне пари от баща ти. Казваше, че ще се ожени за мен веднага, щом постигне целта си. Твърдеше, че обича само мен, а не теб. И аз, глупачката, му повярвах.

— Всичко е толкова объркващо — прошепна Фийби. — Не зная на кого и на какво да вярвам. Как разбра за катакомбите?

— В селцето до Дяволска мъгла слугите говорят за тях — Алис седна на един стол, а позата й бе не по-малко изящна от тази на коя да е дама. — Аз съм добра актриса. Въобще не беше трудно да изиграя ролята на сервитьорка в кръчмата за няколко дни. Научих всичко, което ми бе необходимо за замъка.

— Разбирам.

— Първо смятах просто да те бутна от скалите в морето. Но когато узнах за катакомбите и за тайния проход, реших да използвам тях. Виждаш ли, не исках да те убия. Просто исках много да се уплашиш.

— Но в нощта, когато запали спалнята ми, можеше да ме убиеш.

— Малко вероятно бе — Алис сви рамене. — Предположих, че съпругът ти ще е с теб и че още няма да си заспала. В края на краищата, нали съвсем наскоро се оженихте, а се носят слухове, че Уайлд е направо побъркан по новата си женичка.

— А какво смяташ да правиш сега? — попита Фийби.

— Да поискам откуп за теб, разбира се. Мъжът ти ще получи бележка, че може да те има обратно, ако изпрати книгата. Така нещата ще са малко по-трудни, но наистина нямам друг избор. Както ти казах, Нийл вече разбра за плановете ми и времето ми изтича.

Фийби я наблюдаваше напрегнато.

— Защо искаш книгата, Алис? Какво толкова важно има в нея?

— Не знам — простичко отвърна Алис.

— Полагаш такива усилия, а не знаеш за какво? — невярващо попита Фийби.

— Знам само едно: Нийл иска ужасно много Дамата в кулата. И това ми стига — пръстите на Алис се вкопчиха в дръжката на стола й, а в очите й тлееше едва сдържан гняв. — Откак се върна, не говори за нищо друго, освен за това как да си върне проклетата книга. Е, сега ще си има работа с мен, за да се добере до нея, а аз ще поискам висока, много висока цена.

Фийби вече определено се чудеше дали наистина си няма работа с луда жена.

— Мисля, че Нийл иска книгата само по сантиментални причини.

— Не е само това — каза Алис. — Невъзможно е да е само заради това. Абсурдно е Нийл да храни някаква вечна, неумираща любов към теб. Това е само поза, театър, който разиграва. Знам го.

— Алис, мисля, че жаждата ти за мъст спрямо Нийл те е подлудила — внимателно каза Фийби.

— Може би — Алис се изправи и застана до леглото. — Жена с моята професия прекарва прекалено много нощи в ада. Това може да побърка всекиго. Само най-силните от нас оцеляват.

— Ти си оцеляла.

— Да — прошепна Алис. — Аз оцелях. И едно от нещата, които ми даваха сили да се боря, беше надеждата, че някой ден ще си отмъстя на Нийл Бакстър. Той е човекът, който ме обрече да живея в „Кадифения ад“.

Фийби я гледаше втренчено.

— А какво ще стане с мен?

— С теб? — Алис я погледна замислено. — Предполагам, че ще ми е много забавно да направя така, че и последната част от проклятието да се сбъдне за теб, както се сбъдна за мен.

— За какво говориш?

— Какво гласи последната част от проклятието? — Алис се наведе по-близо. — Ставаше дума за една безкрайна нощ в ада, нали? А аз мога да ти осигуря една безкрайна нощ в ада, лейди Уайлд. Една нощ на това място, обслужвайки клиентите ми, със сигурност ще изглежда като една нощ в ада за жена като теб.

Фийби не каза нищо. Устните й бяха пресъхнали. Гледаше полузамъглените от лудостта очи на Алис и не смееше да отмести погледа си.

— Но не те мразя толкова много — продължи тихо Алис. — Ти си просто средство за постигане на целта.

Тя се пресегна надолу, сграбчи финото деколте на яркоцветната рокля на Фийби и разпори тънката коприна до ръба на полите. В миг Фийби се озова легнала сред парчетата коприна, останала само по бельо.

— Защо го направи? — яростно попита Фийби.

— Просто взимам предпазни мерки. Съмнявам се, че ще успееш да се освободиш от въжетата, но дори и да го сториш, няма да посмееш да избягаш само по бельо.

— Така ли мислиш?

Алис я погледна със смразяваща усмивка.

— Човек никога не знае кого ще срещне по коридорите на „Кадифения ад“, мадам. Напълно възможно е да се сблъскаш с някои стари семейни приятели. Съпругът ти едва ли ще ти е много благодарен, ако разпънеш на кръст достойнството му и собствената си репутация, като позволиш да те видят тук. А и какво ще правиш, когато излезеш на улицата?

Фийби трябваше да признае, че Алис има право.

— Алис, чуй ме…

— Бъди разумна. Стой тук и не създавай неприятности, докато твоят господар не те откупи.

Алис хвърли парчетата коприна на пода и излезе от стаята. Затвори вратата много тихо след себе си. После Фийби чу как ключът се превъртя в ключалката.

Фийби почака, докато се увери, че жената се е отдалечила по коридора. Когато всичко притихна, тя отново седна на ръба на леглото. Извърна се и зарови в чекмеджето на малката масичка. Миг по-късно пръстите й сграбчиха малкото шишенце приспивателно.

Тя пусна шишенцето на земята, като умишлено го разби на няколко парченца. Клекна до него и, наведена леко назад, внимателно започна да събира отломките.

Отне й цяла вечност и целите й ръце бяха в кръв, но най-сетне успя да разреже въжетата си. Фийби бързо развърза и въжетата, които стягаха глезените й, и се изправи.

Откъм коридора се чу пиянски смях. Фийби потрепери. Трябваше възможно най-бързо да се измъкне от тази стая, но Алис бе права. Не смееше да рискува да я видят в коридора.

Фийби отвори вратичката на гардероба, с надеждата да открие там някакви дрехи. Но той бе съвсем празен.

После се приближи към прозореца и надникна навън. Виждаше се единствено отвесната стена, стигаща до тъмен проход, далеч под нея. Ако се опита да скочи, със сигурност ще си изпотроши краката.

Фийби се обърна и огледа потъналото в мрак помещение. Нямаше нищо, с чиято помощ да избяга от тази ужасна стая.

Освен чаршафите на леглото.

Тя се втурна към него.

Нямаше и десетина минути и ето, че разполагаше с въже от два големи чаршафа, здраво завързани заедно. Тя завърза единия му край на колоната на леглото и спусна останалата част през прозореца.

Покачи се на перваза, хвана здраво чаршафа и започна бавничко да се спуска по стената към прохода.

— Фийби! — тихо се надигна гласът на Нийл Бакстър някъде от дълбините на прохода. — За бога, любов моя, внимавай! Идвам да те поема!

Слисана, че чува гласа на Нийл Бакстър, Фийби едва не изпусна чаршафите. Спря трудното си спущане надолу и се вгледа в тъмния проход.

— Нийл? Ти ли си?

— Да. Дръж се! Ей сега ще ти помогна да слезеш безопасно — той застана на място, където лунните лъчи можеха да го осветят.

Фийби го гледаше изумена.

— Какво правиш? Как разбра, че съм тук?

— Когато чух, че Алис те е отвлякла, веднага тръгнах насам. Имах някакъв план да опитам да те спася, но виждам, че ти вече си предприела стъпки да се спасиш и сама. Винаги си била толкова умно момиче! Хайде, любов моя, слизай, но бъди много внимателна!

Фийби се поколеба. Стискаше здраво чаршафите и се опитваше да разчете изражението на красивото лице на Нийл. Но в мрака не виждаше кой знае колко от него.

Докато си висеше там, разкъсвана от колебание какво да прави сега, тя чу как вратата на стаята над главата й се отвори.

— Фийби? — гласът на Гейбриъл прозвуча приглушено, но не можеше да го сбърка с друг. — Фийби, тук ли си?

— Гейбриъл? — извика нерешително тя.

— По дяволите, Фийби, къде си?

— Това е Уайлд — изсъска Нийл. — Фийби, умолявам те, миличка, пусни чаршафите. Само след миг той ще те хване!

— Прекалено високо е, за да скоча — възрази Фийби.

— Аз ще те хвана — обеща Нийл. Звучеше направо отчаян. — По-бързо, любов моя. Имам сведения, че се кани да те убие. Мога да го докажа!

Гейбриъл се надвеси през отворения прозорец над Фийби. Ръцете му стискаха перваза.

— Фийби! По дяволите, жено, веднага ела тук.

Той хвана чаршафите и започна да ги дърпа нагоре.

— Фийби, трябва да ми повярваш — извика Нийл. — Ако го оставиш да те издърпа през този прозорец, все едно подписваш смъртната си присъда — той вдигна ръце. — Хайде, пусни се. Аз ще те хвана, любов моя. С мен ще си в безопасност.

Ръцете на Фийби вече едва издържаха на усилието. Раменете я боляха, а пръстите й се бяха вкопчили в чаршафите с такава сила, че чак трепереха. Не знаеше още колко време ще издържи така увиснала във въздуха.

— Ако пуснеш проклетия чаршаф, кълна се, ще те заключа за цяла година — обеща Гейбриъл.

— Фийби, спасявай се — Нийл умоляващо протягаше ръце към нея. — Заради онова, което някога означавахме един за друг, моля те, повярвай на своя верен Ланселот.

— Ти си моя жена, Фийби — Гейбриъл продължаваше да тегли чаршафа. — Трябва да ме послушаш. Не се пускай!

Всичко беше точно както в съня й, осъзна Фийби, докато въжето неумолимо я теглеше нагоре. Двама мъже протягаха ръце към нея и двамата й обещаваха безопасност. Тя трябваше да избере единия от тях.

Но вече бе направила своя избор.

Стискаше здраво чаршафа, докато най-сетне стигна на по-малко от педя под прозореца.

— Дявол да те вземе, Фийби, направо ще ме съсипеш! — Гейбриъл протегна ръце надолу, хвана я за китките и я изтегли през перваза.

— Добре ли си?

— Да, струва ми се.

Той я пусна безцеремонно на пода и се наведе през прозореца.

— Проклето копеле, измъква се!

Фийби стана от пода и пооправи разкъсаната си долна риза.

— Гейбриъл, как ме откри?

Той се извърна, а лицето му изглеждаше ужасно заплашително под лунните лъчи.

— Двамата със Стинтън открихме това място по-рано днес и оттогава го наблюдаваме непрекъснато. Видяхме, когато те внесоха вътре, но бяхме прекалено далеч, за да спрем злодеите. И оттогава чаках подходящия момент. Ела. Трябва да те измъкнем от тук.

— Не мога да изляза по бельо — Фийби прикри с ръце гърдите си. — Някой неминуемо ще ме види.

Гейбриъл се намръщи.

— Може би в гардероба има някакви рокли.

— Празен е.

— Не можем да останем тук. Ела! — той я сграбчи за китката и отвори вратата. Огледа се в двете посоки по коридора. — Наоколо няма никой. Мисля, че ще успеем да стигнем до задното стълбище.

Фийби стисна здраво разпраното деколте на долната си риза и закуцука бързо-бързо след Гейбриъл. Чувстваше се ужасно гола, облечена само в тънката, полупрозрачна долна дреха.

— На идване минах по стълбището в задната част на къщата. И теб те внесоха от там. Преди никой не ме видя.

От другия край на коридора, откъм главното стълбище, се чу гръмък мъжки смях. После и някаква жена се изкикоти.

— Някой идва! — рече Фийби и погледна през рамо. — Ще ни види, веднага щом стигне върха на стълбището.

— Влез тук — Гейбриъл хвана бравата на най-близката врата. За щастие, тя се отвори. Той издърпа Фийби в стаята.

Някаква млада жена, чиито единствени дрехи бяха чифт черни копринени чорапи и буйната червена коса на главата и, се обърна изненадано към тях. В едната си ръка държеше вдигнат камшик. Явно работеше с него усилено по тлъстите задни части на дебел мъж, който бе завързан по лице за колоните на леглото. На очите му бе завързана черна превръзка.

Гейбриъл вдигна пръст до устните си, за да я накара да мълчи. Червенокосата вдигна въпросително вежди. Устните й се разтегнаха в цинична усмивка, когато видя шокираното изражение на Фийби.

— Не спирай, малка моя господарке — молеше се мъжът на леглото. — Трябва да продължаваш, още, иначе няма да свърша!

Червенокосата послушно изплющя с камшика, Фийби се сви от ужас.

— По-силно! — извика мъжът на леглото. — Още по-силно!

— Разбира се, любов моя — измърка червенокосата. — Кажи, разкайваш ли се вече, скъпи?

— Да, да, разкайвам се!

— Не мисля, че се разкайваш достатъчно — червенокосата ускори темпото на ударите, като в процеса на работа вдигаше доста голям шум.

Мъжът на леглото стенеше в нарастващата си възбуда.

Гейбриъл подхвърли няколко банкноти на тоалетната масичка на дамата и посочи гардероба. Червенокосата погледна парите и кимна, като не спираше да работи усилено. Камшикът свистеше и мъжът пъшкаше все по-силно, докато през това време Гейбриъл отваряше тихичко гардероба.

Фийби почти забрави ужасяващата сцена, на която бе свидетелка, когато зърна внушителните рокли, наредени в гардероба. Втренчи се изумено в крещящите цветове на дрехите.

— Избери си една — нареди Гейбриъл съвсем беззвучно, като само помръдваше устни.

Но да избере една бе направо невъзможно, Фийби бе като омагьосана, всички толкова й харесваха! Само че Гейбриъл стоеше до нея и я гледаше така нетърпеливо, че тя моментално разбра — нямаше никакво време за колебание. Грабна една пурпурна рокля от брилянтен сатен и я нахлузи през главата си.

Стоновете на мъжа на леглото ставаха все по-силни и страстни. Гейбриъл бръкна в горното отделение на гардероба и извади къдрава руса перука. Веднага я нахлупи на главата на Фийби. Тя се втренчи в него през було от руси къдрици.

Червенокосата кимна към едно от чекмеджетата, вградени в гардероба. Гейбриъл проследи погледа й и го отвори. От него извади черна дантелена маска и я подаде на Фийби. Тя припряно я сложи на очите си.

Гейбриъл я хвана за ръка, кимна в знак на благодарност на отрудената куртизанка и тихичко отвори вратата. Мъжът на леглото нададе писклив вик на удовлетворение, точно когато Фийби и Гейбриъл се измъкнаха в коридора.

Двамата едва не се блъснаха в един достолепен господин, който залиташе навън, Фийби го зяпна през маската си, изумена, че в същност го познава. Това бе лорд Прудстоун, един весел и добродушен възрастен джентълмен, който често си бе бъбрил с нея на разни соарета.

Прудстоун доста се изненада, когато видя Гейбриъл. После се ухили разбиращо и го плесна по гърба.

— Охо, охо, Уайлд! Не очаквах да ви видя тук толкова скоро след венчалните камбани. Само не ми казвайте, че брачният живот вече ви е омръзнал.

— Тъкмо си тръгвах — каза Гейбриъл.

— И взимате със себе си мостра от стоката, виждам? — Прудстоун се захили, когато погледът му падна одобрително върху изключително ниското деколте на пурпурната рокля на Фийби.

— По специална уговорка с управата — въпреки усилията му да звучи непринудено, гласът на Гейбриъл бе толкова остър, че би могъл да среже стъкло. — Трябва да ни извините, Прудстоун. Доста бързаме.

— Тичкайте, птиченца. Приятно прекарване — Прудстоун продължи криволичещия си път по коридора, като им махаше весело за сбогом.

Гейбриъл направо влачеше Фийби към задното стълбище. Когато стигнаха до вратата към него, той рязко я отвори и забърза с нея по тъмните стъпала.

— Мили боже, Гейбриъл — прошепна Фийби. — Та това беше лорд Прудстоун!

— Знам.

— Как смее да предположи, че ти би дошъл на подобно място! Та ти си семеен човек.

— Знам. Повярвай ми, знам. Никога не съм съзнавал по-ясно този факт, отколкото тази вечер. Господи, Фийби, направо ми изкара ума! Внимавай, тук долу има тяло.

— Тяло? — Фийби се опита да се закове на мястото си, но Гейбриъл продължаваше да я тегли надолу. — Значи тук, на стълбите, има труп?

— Той е в безсъзнание, не е мъртъв. Беше оставен на пост на задния вход.

— Разбирам — Фийби преглътна мъчително. — Значи ти си го ударил и той е изпаднал в безсъзнание?

— Не, само го попитах дали не би желал да поиграем вист — отвърна Гейбриъл с тон, който показваше съвсем недвусмислено, че е на ръба на търпението си. — По дяволите, ти откъде си мислеше, че съм взел ключ за стаята ти? Мърдай, Фийби!

И Фийби мърдаше.

Пет минути по-късно вече се намираха в пълна безопасност, в съвсем анонимен на вид уличен файтон. Стинтън бе на капрата и държеше юздите. По пътя за дома Гейбриъл не пророни нито дума.

Когато стигнаха до градската му къща, той сграбчи русата перука на Фийби и издърпа черната й маска. На светлината от фенерите на каретата изражението му бе съвсем непроницаемо.

— Отивай право горе в спалнята си — каза той. — Аз идвам ей сега. Трябва да поговоря със Стинтън и след това имам да обсъдя някои неща с теб.