Аманда Куик
Рицарят (18)

18

Щетите бяха незначителни. Но не и гневът на Гейбриъл.

Час по-късно огънят бе безопасно изгасен и слугите се бяха върнали в леглата си, но той все още кипеше от ярост при мисълта за едва избягнатото нещастие. Изтегнат в креслото си и с чаша бренди в ръка, той гледаше мрачно Фийби. Тя седеше на неговото легло, свила крака под себе си. Лицето й беше замислено, докато отпиваше по мъничко от брендито, което той й бе дал.

Ето че отново без малко да я изгуби. И тази мисъл разтърсваше Гейбриъл до дъното на душата му.

Сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, как нещастието едва се бе разминало. Ако Фийби бе заспала, можеше и да не се събуди навреме, за да се спаси. Той можеше да подуши дима оттатък, в неговата стая, чак когато вече е прекалено късно.

Слава богу, че тя бе будна!

— Вече няма да те изпускам из очи — рече Гейбриъл така, сякаш го каза на себе си. После пресуши чашата си с бренди.

— Какво беше това, Гейбриъл? — попита Фийби, като вдигна поглед към него.

— Сигурно пак онази откачена прислужница, която те заведе в катакомбите на Дяволска мъгла.

— Искаш да кажеш, Алис?

Гейбриъл въртеше празната чаша в ръцете си.

— Тази луда жена сигурно ни е последвала в Лондон. По някаква причина иска да те изплаши. А може би дори иска да пострадаш. Но не виждам причината.

— Обикновено лудите действат без причина. Ако обмисляха всичко, нямаше да са луди.

— Но защо се е захванала точно с теб? Дори не я познаваш!

— Човекът, който е хвърлил този фенер през прозореца, може да не е бил точно Алис — бавно рече Фийби. — Всеки може да го е сторил. Може да са банда разбойници, които обикалят града и се мъчат да създават безредици. Знаеш как е, когато тълпите побеснеят. Хвърлят камъни през прозорците, предизвикват палежи и рушат, каквото им попадне.

— За бога, Фийби, под прозореца ти не е имало тълпа. Не чухме никакъв шум.

— Така е — призна Фийби. Тя дъвчеше замислено долната си устна. — Но в главата ми се върти едно нещо.

— Какво е то? — Гейбриъл се изправи и се приближи нервно до прозореца. На всеки пет минути оглеждаше улицата с надеждата да види някой или нещо, което да му даде ключ към загадката.

— Ами, тази история с огъня тази вечер…

— Какво за нея?

— Хмм — бавничко започна Фийби. — Странно е, но много прилича на онази случка, когато се наложи да изляза от катакомбите, като преплувам пещерата.

Гейбриъл я погледна намръщено през рамо.

— И по какво прилича?

— Не разбираш ли? Това е следващото проклятие от изброените в края на Дамата в кулата.

— По дяволите! Това е невъзможно. Не съм съгласен да намесваме и свръхестественото, отгоре на всичките ни проблеми. Дявол го взел, Фийби, та аз не използвам свръхестествени случки дори и в романите си!

— Да, знам. Но не помниш ли заключителните думи?

Фийби скочи от леглото му и изчезна в своята спалня.

Малко по-късно се върна с Дамата в кулата.

— Фийби, това е абсурдно.

— Само чуй това! — Фийби отново се настани на леглото и отвори старата книга на последната страница. — „Проклет да е онзи, който открадне тази книга. Нека се удави под вълните. Нека бъде погълнат от пламъци. Нека прекара една безкрайна нощ в ада.“

— По дяволите, Фийби, това са пълни глупости — Гейбриъл замълча за момент. — Освен, разбира се, ако Алис знае за проклятието и в лудостта си се опитва да направи така, че то да се сбъдне.

— Но от къде би могла да знае за него? — Фийби внимателно затвори книгата.

— Дамата в кулата си стои при мен още откак се върнах в Англия. Възможно е някой от прислугата да си е позволил да прерови библиотеката ми. Той или тя може да е казал на Алис за проклятието.

Веждите на Фийби се сключиха.

— Дори и да е така, проклятието е написано на старофренски. Каква е вероятността някой от слугите да може да го прочете?

— Това е добър въпрос — Гейбриъл отново огледа тъмната улица. — И коя, по дяволите, е тази Алис?

— Не зная, Гейбриъл. Толкова съм си блъскала главата над това, но съм абсолютно сигурна, че никога преди не съм я виждала.

— Дали не е работила в дома на родителите ти някога в миналото?

— Не.

— Но все трябва да има някаква връзка.

— Гейбриъл?

— Да? — Гейбриъл не се обърна към нея. В главата му се въртяха хиляди предположения и възможности. Някаква връзка. Трябва да има някаква връзка между книгата, Алис и нещастията.

— Колебая се дали да ти го кажа, защото знам, че не си безпристрастен в мнението си за Нийл, но…

Гейбриъл моментално почувства как го побиват ледени тръпки. Той се извърна и тръгна към леглото.

— Дявол да го вземе, какво общо има Бакстър с всичко това?

— Нищо — Фийби се изправи, изплашена от заплашителното му приближаване към леглото. — Или поне мисля, че няма нищо общо. Не, сигурна съм, че няма.

— Но?

Фийби преглътна.

— Но онази вечер, когато танцува с мен, той ми каза, че иска да му върна Дамата в кулата. Според него тя по право му принадлежала и тъй като тя била всичко, което някога ще му остане за спомен от мен, най-малкото, което съм можела да направя за него, било да му я дам.

— Проклет кучи син!

— Гейбриъл, не бива веднага да си правиш прибързани заключения. Само си помисли, първото нещастие се случи в Дяволска мъгла още преди дори да разберем, че Нийл е жив. И Алис бе тази, която ме заведе долу в подземията, а не Нийл.

— Значи има някаква връзка между Алис и Бакстър — заключи Гейбриъл с диво задоволство. — И всичко, което се иска сега, е да разбера каква е тя.

— Милорд, наистина не виждам основания да си правим веднага извода, че има някаква връзка — побърза да каже Фийби. — Интересът на Нийл към книгата е от чисто сантиментално естество.

— Бакстър е сантиментален колкото една акула.

Фийби стисна устни.

— Каквото и да мислиш за него, факт е, че той няма никаква причина да иска да ми навреди.

— Той има причини да иска да навреди на мен и е достатъчно хитър, за да разбере, че може да те използва за тази цел.

— Но не можеш да докажеш нищо, Гейбриъл!

— Ще открия връзката между Алис и Бакстър. И когато го сторя, ще имам доказателства.

— Гейбриъл, ти си направо вманиачен да представяш Нийл като пълен злодей. Направо ме плашиш.

Гейбриъл се опита да озапти гнева и притеснението си.

— Прости ми, скъпа. Не исках да те тревожа — той протегна ръце и я вдигна в прегръдките си. После я постави да стъпи до леглото и отметна завивките. — Нека поспим поне малко. Сутринта ще изпратя Стинтън да търси тайнствената Алис.

— Ами аз? — попита Фийби, докато послушно се мушваше в леглото. — Мислех, че си решил да изпратиш Стинтън да ме следи.

— Но той не може да бъде на две места едновременно.

Очите на Фийби блеснаха от задоволство.

— Това означава ли, че в крайна сметка си решил да ми се довериш? Вече не мислиш, че трябва някой да ме наглежда, нали?

— Означава — рече Гейбриъл и духна свещта, после се мушна до нея в леглото, — че няма да има нужда някой да те следи, защото утре няма да излизаш никъде.

Тя застина, а очите й се разшириха в мрака.

— Не може да говориш сериозно, милорд. За утре съм поела ангажименти. Трябва да посетя сестра си.

— Сестра ти може да дойде да те посети тук — Гейбриъл я прегърна. — Няма да излизаш никъде, докато не уредим този въпрос.

— Ама съвсем никъде ли? Гейбриъл, не можеш да ми сториш това!

— Мога и ще го сторя. Разбирам, че мисълта за послушание спрямо когото и да е, да не говорим за твоя горкичък съпруг, ти е съвсем чужда. Но в този случай съм твърдо решен да се погрижа да спазиш нарежданията ми.

Гейбриъл почувства как цялото й тяло се стегна в отговор на думите му. Опита се да посмекчи тона си, да я накара да разбере.

— Съжалявам, скъпа, но не мога да си позволя да рискувам. Трябва да стоиш тук, в къщата, освен когато аз съм свободен, за да те придружавам или пък когато Стинтън е на разположение.

Фийби се опита да се измъкне от ръцете му и да седне в леглото.

— Милорд, отказвам да бъда държана като затворничка в собствения си дом!

Гейбриъл я притисна към леглото и се настани върху нея. Тя ядосано се съпротивляваше, докато най-сетне той преметна крака си върху бедрата й и хвана гневното й личице в ръцете си.

— Стой мирна, Фийби — нежно рече той. — Тук не става въпрос за някакво вълнуващо приключение. Положението е действително много опасно. И ти ще ме слушаш.

— Защо трябва да те слушам?

— Защото съм твой съпруг. И защото знам много повече от теб за подобни ситуации.

Тя срещна погледа му, а в очите й гореше предизвикателно непокорство, сякаш се опитваше да изпробва силата на волята му. Той не каза нищо, но мислено се молеше да успее да я покори.

Битката за надмощие продължи още само няколко секунди, след което всичко приключи, Фийби се отпусна под него и Гейбриъл разбра, че е победил. Поне засега. Изпита огромно облекчение.

— Милорд, понякога брачният живот ми се струва направо вбесяващо непоносим — рече Фийби.

— Знам — прошепна Гейбриъл.

Фактът, че трябва да се примири, я кара да се чувства много нещастна, осъзна Гейбриъл. Лунната светлина, която струеше през прозореца, разкриваше тъжното недоволство в очите й.

Внезапно той си спомни първия път, когато бе видял лицето й, огряно от лунна светлина. В онази нощ на пустия път в Съсекс той бе повдигнал булото й, беше зърнал изненаданото й, непокорно лице и веднага бе разбрал, че я желае. Нещо дълбоко в душата му бе подсказало, че няма да се спре пред нищо, за да я направи своя.

Audeo. Дръзвам.

И сега тя му принадлежеше. Но бе толкова уязвима, толкова импулсивна. Трябваше да я пази, защото знаеше, че не би могла да се пази сама.

— Божичко, Фийби — прошепна той до устните й. — Нямаш представа какво ми причиняваш. Кълна се, и сам не мога да го разбера. Но зная, че си моя, и ще сторя всичко необходимо, за да си в безопасност.

Той притисна силно устните си към нейните, сякаш искаше да изпие уханието й, да завладее както сладкото й тяло, така и душата й. И само след миг Фийби тихичко и нежно простена и обви ръце около врата му.

 

 

— Какво става, по дяволите? — Антъни грабна бутилката бордо от масичката и си напълни една чаша. Изгледа свирепо Гейбриъл, който тъкмо в този момент се отпусна в креслото срещу него.

— Говорете по-тихо — Гейбриъл хвърли един многозначителен поглед из помещението на клуба. Все още бе рано следобед и в клуба нямаше много народ, но все пак няколко от членовете му се намираха достатъчно близо, за да дочуят евентуален разговор на висок глас. — Не ми е особено приятно да разгласявам личните си дела на целия свят.

Антъни го послуша, но раздразнението му бе очевидно.

— Много добре — рече той, вече по-тихо, — кажете, за какво е всичко това? Защо ме повикахте толкова спешно?

— Някой се опитва да нарани, или най-малкото, да изплаши до смърт Фийби.

Някой може би дори се опитва да я убие, добави мислено Гейбриъл. Но не можеше да събере кураж, за да изрече на глас тези думи.

— Мили боже! — Антъни го зяпна като поразен от гръм. — Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен.

— Кой е той? Ще го убия!

— Опасявам се, че ще се наложи да чакате реда си. Претендирам да съм първи в това удоволствие. На засега имам основания да смятам, че пряко отговорна за случилото се е жена на име Алис. Тя или е луда, или е от престъпните прослойки и притежава известна актьорска дарба. Успяла е да се представи пред Фийби за прислужница. Смятам, че е много вероятно и Нийл Бакстър да е замесен във всичко това.

Гейбриъл разказа накратко събитията.

Антъни слушаше, готов всеки момент да избухне. И когато Гейбриъл приключи с разказа си, той едва успя да се сдържи да не се развика.

— Дявол да го вземе, човече, та нали Бакстър би трябвало да е мъртъв! Вие ни уверявахте, че е така!

— Повярвайте ми, самият аз съм много по-разочарован, че това копеле е живо.

— И сега какво ще правите?

— Отново ще се опитам да се отърва от него — отвърна Гейбриъл. — Но този път смятам да се погрижа да не ми се пречка в бъдеще.

Антъни присви очи.

— А той наистина ли е главорез и убиец?

— Някои от оцелелите на кораба ми разказваха, че дори му е доставяло удоволствие да убива по най-жесток начин.

— А защо ще нападат Фийби?

— Струва ми се, че Бакстър е избрал този начин да ме тормози.

— А защо действа чрез тази Алис? — настояваше Антъни.

— Може би за да няма доказателства, че той стои зад нападенията — Гейбриъл се намръщи, като отново се замисли върху въпроса. — Ако някой бъде заловен, то това ще е тя. И ако е наистина луда, никой няма да й повярва, ако обвини Бакстър. Ако пък е професионална мошеничка и реши да си признае всичко, думата й няма да натежи срещу тази на Бакстър.

— Може би тя дори не познава Бакстър — бавно рече Антъни. — Той може да я е наел да му върши мръсната работа, без да й разкрие кой е всъщност.

Гейбриъл кимна.

— Възможно е. Но смятам да разбера дали наистина има връзка между двамата.

— И как ще го сторите?

Гейбриъл се наведе към него и сниши още повече гласа си.

— Наел съм един полицай да разследва тази работа. Инструктирал съм го да разбере дали Бакстър има любовница или някаква връзка с престъпния свят.

Известно време Антъни го наблюдава изпитателно.

— А ако не успеете да докажете, че Бакстър стои зад тази история, зад всички нападения над Фийби, какво ще правите тогава?

Гейбриъл сви рамене.

— Предпочитам да успея да докажа, че Бакстър причинява тези неприятности, дори и само за да убедя Фийби, че той не е благородният сър Ланселот, за какъвто го мисли тя. Но във всеки случай ще се опитам да се отърва от Бакстър. В крайна сметка може да се видя принуден да го сторя, без да съм в състояние да докажа какъв е в действителност.

— Фийби ще иска доказателство. Тя не обръща лесно гръб на старите си приятели. Вярна е до край.

— Зная — с големи усилия Гейбриъл успя да запази лицето си безизразно. — Но Бакстър е прекалено опасен, за да го оставим да се навърта около нея прекалено дълго. Напълно способен е да омае наивно създание като Фийби. Там, по островите, не веднъж е успявал да приласкае женените жени, за да му издадат тайните на съпрузите си. И е карал не една любовница да предаде любовника си.

Антъни вдигна една вежда.

— Може би и вашата любовница?

— Не точно. Тя бе жената, за която бях сгоден — тихо рече Гейбриъл. — Беше дъщеря на един от бизнес партньорите ми. Казваше се Хонора. Каква ирония, не мислите ли? Ако някога е имало по безчестна жена от Хонора Ралстън, значи просто не съм имал нещастието да я срещна.

— И тя е издала тайна информация на Бакстър?

— Той й стана любовник. Успя да я убеди, че съм опасен пират, представящ се за почтен търговец. Каза й, че се опитвал да ми заложи капан.

— Разбирам — Антъни се поколеба. — И вие все пак сте се досетили какво става?

— Да.

Антъни го гледаше втренчено.

— Какво направихте тогава?

Гейбриъл сви рамене.

— Лесно е да се досети човек. Подлъгах Хонора да даде на Бакстър невярна информация и после аз му заложих капан.

— Колебая се дали да ви попитам, но все пак, какво точно се случи с Хонора?

— Когато баща й разбра, че се е отдала на Бакстър и по този начин почти е съсипала търговската компания, в която той също имаше дялове, той много бързо и тихомълком я омъжи.

— За кого? — полюбопитства Антъни.

— За един възрастен съдружник в търговската компания.

Антъни присви очи.

— Има ли някаква вероятност тя да е тайнствената Алис? Да търси отмъщение?

— Малко вероятно е. Последното, което чух за нея бе, че е бременна с второто си дете и все още живеят някъде по островите. Явно възрастният съдружник е решил да си основе династия.

— Значи оставаме само с мистериозната Алис и евентуалната й връзка с Нийл Бакстър — Антъни се позамисли. — Ами Фийби?

Гейбриъл с известно усилие се откъсна от спомените си.

— Какво за нея?

— Сигурен ли сте, че е в безопасност, докато сте зает с опитите да откриете Алис?

— Да, разбира се. Нима мислите, че ще я оставя без закрила?

— Не — рече Антъни. — Но предположих, че вече сигурно сте разбрали колко трудно е да закриляте Фийби, ако тя не е съгласна да помага за това. Къде е сега?

— У дома. Наредил съм на прислугата да не пуска никакви непознати в къщата, под какъвто и да е претекст.

Антъни се намръщи.

— Нима Фийби се е съгласила да стои у дома цял ден?

— Ще стои там, докато е необходимо. Наредил съм й да не излиза, освен ако аз я придружавам, или пък ако Стинтън е свободен, за да я наглежда.

Антъни направо зяпна от изумление.

— И тя се е съгласила? — предпазливо попита Антъни.

Гейбриъл забарабани с пръсти по дръжката на креслото.

— Фийби ще прави онова, което й наредя.

— По дяволите, човече! Да не сте се побъркали? Та това е Фийби, а не някой друг. И тя прави каквото си поиска. Откъде сте толкова сигурен, че ще ви послуша?

— Тя е моя жена! — каза Гейбриъл.

— И какво от това? Никога не си е правила труда да слуша нито баща си, нито мен, по-големия й брат. Фийби винаги се е ръководила единствено от хрумванията си. Боже мой, та тя може още сега, точно в този момент, съвсем лекомислено да е тръгнала нанякъде, където я дебне опасност! Може би й е хрумнало, че сега мисията й ще е да открие мистериозната Алис.

Гейбриъл скочи на крака, но въобще не му се искаше Антъни да разбере колко го бяха разтревожили думите му.

— Дал съм й строги нареждания да стои цял ден у дома. И тя е съвсем наясно, че ще е по-добре да не престъпва тези нареждания.

— Дръзки думи — изръмжа Антъни. — Но говорим не за друг, а за сестра ми. Ако си спомняте, веднъж вече тя избяга от вас.

Гейбриъл трепна.

— Тогава нещата бяха съвсем различни.

— Така твърдите вие. Но аз веднага ще ида да я видя. Искам да съм сигурен, че е у вас.

— Ще видите, че ще е там.

Антъни го погледна предизвикателно, като тръгна към вратата.

— Залагам десет лири, че не е. Познавам добре Фийби. Прекалено голям инат е, за да се подчинява на нарежданията на един съпруг.

— Ще ви придружа при това посещение при жена ми — рече Гейбриъл. — И не си правете никакви илюзии, твърдо решен съм да си прибера десетте лири.

— Ами ако не е у вас? Какво ще направите тогава? — предизвика го Антъни.

— Ще я открия и ще я заключа в спалнята й — обеща Гейбриъл.

— Но Фийби е много сръчна в навързването на чаршафи — напомни му Антъни.

 

 

Мередит и Лидия пристигнаха в градската къща на Уайлд около час и половина, след като тя им изпрати бележки. Те се втурнаха във всекидневната, а по лицата им бе изписано силно притеснение.

— Какви са тия работи? Уайлд ти е забранил да излизаш, така ли? — попита Лидия, докато измъкваше очилата си от чантичката си и оглеждаше тревожно Фийби. — Какво се е случило? Да не те е бил? Кълна се, баща ти няма да търпи това. Нито пък аз. Съгласихме се да му позволим да се ожени за теб, защото мислехме, че ще може да се справя с характера ти, но, за бога, отишъл е твърде далеч!

Мередит загрижено погледна Фийби, докато развързваше връзките на бонето си.

— Да не те е наранил, Фийби? Предупредих те, че не е много търпелив човек. Въпреки това бъди спокойна, няма да му позволим да се държи лошо с теб.

Фийби се усмихна спокойно и взе чайника.

— Моля ви, седнете удобно. Цялата история е много вълнуваща. И тъй като нямам търпение да я разкажа на някого, реших да повикам вас двете с мама.

Лидия я гледаше изпитателно, докато се разполагаше на мястото си.

— Фийби, нали това не е някаква шега? Когато получих бележката ти, ужасно се притесних. Забранено ли ти е да излизаш или не?

— Забранено ми е да излизам, освен ако Уайлд не ме придружава — Фийби сбърчи нослето си. — Или пък ако един господин Стинтън не е свободен, за да ме следи. Казвам ви, ужасно неприятно е.

— Значи е истина? Затворили са те против волята ти? — Мередит се взираше в лицето й, докато поемаше чашата си чай.

— Наистина, не си избрах сама това положение — отвърна Фийби.

— Тогава защо, ако мога да попитам, се примиряваш с това? — направо попита Лидия.

— Защото Уайлд е ужасно разтревожен за безопасността ми — Фийби отпи от чая си. — Всъщност, ако искате да знаете, приемам го като много обнадеждаващ знак. Мисля, че се тревожи, защото ме обича. Но естествено той не би си го признал.

Мередит и Лидия се спогледаха, след което се обърнаха отново към Фийби и сестра й каза:

— Може би е най-добре да започнеш от самото начало.

— Да, наистина — съгласи се Фийби и набързо разказа цялата история. — Проблемът е там, че не знаем точно коя е тази Алис. Нито пък знаем как е разбрала за проклятието в края на Дамата в кулата. Гейбриъл подозира, че по някакъв начин и Нийл Бакстър е замесен.

— Божичко! — възкликна Лидия. — Няма ли най-сетне да се отървем от този отвратителен човек?

Фийби се нацупи.

— Не съм много сигурна, че Нийл има нещо общо с това. Струва ми се напълно възможно Уайлд да си прави прибързани заключения просто защото не харесва Нийл и защото може би мъничко ревнува.

— О, това би обяснило реакцията му, не мислите ли? — измърмори Мередит.

— Ще ми се да е така — съгласи се жизнерадостно Фийби. — Но фактите си остават: Уайлд ми забрани дори да говоря с Нийл, затова не мога да чуя неговата версия за цялата история.

— Мен ако питаш, така е по-добре — рече Лидия. — Е, в такъв случай, какво можем да направим двете с Мередит? Да те забавляваме, докато си затворничка тук?

— Майко, моля те — Мередит й се намръщи. — Едва ли може да се каже, че е затворничка.

— Напротив, затворничка съм — настоя Фийби.

— Да, права е — съгласи се Лидия.

Мередит ги погледна намръщено.

— Уайлд е абсолютно прав да те държи добре скрита тук, докато успее да открие какво става в действителност, Фийби. Ни най-малко не го виня.

— Сигурна съм, че го прави за добро — рече Фийби. — Обикновено Уайлд си мисли, че прави всичко за добро. Но винаги действа ужасно твърдолинейно. Все пак си мисля, че бих могла да поправя този негов лош навик.

— Чудесно отношение — Лидия се усмихна с майчинско одобрение. — Винаги съм си знаела, че от теб ще излезе много хитра съпруга, Фийби.

Върху прекрасното чело на Мередит се появи още една неодобрителна бръчица.

— Не бива да заговорничите и да се опитваш да променяш лошите навици на съпруга си, Фийби. Трябва да си му благодарна, че те ръководи.

— Предлагам да сменим темата — решително заяви Фийби. — Така-а, помолих и двете да дойдете днес тук, защото имам нещо предвид. Смятам да се измъкна от затвора си колкото може по-бързо.

Лидия повдигна вежди.

— И как точно смяташ да го сториш?

Фийби се усмихна.

— С ваша помощ естествено.

Мередит ахна.

— О, не, нали не смяташ ние с мама да ти помогнем да се измъкнеш от къщата? Фийби, не е редно да се противопоставяш така на съпруга си. Не и когато се опитва да те защити. А и Уайлд направо ще побеснее, ако се опитаме да те измъкнем.

— Не смятам да се противопоставям на Уайлд за това — увери я Фийби.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Мередит и се отпусна на стола си.

— Онова, което съм намислила — продължи спокойно Фийби, — е да помогна на Уайлд да разкрие кой стои зад странните инциденти.

— О, боже! — измърмори Мередит.

Лидия гледаше напрегнато Фийби.

— И как точно смяташ да разкриеш загадката?

— Първо — започна Фийби, докато наливаше още чай, — трябва да разберем каква е истината за Нийл. Искам да знам със сигурност дали наистина е злодей, или е просто жертва на редица нещастни недоразумения и обстоятелства.

— И как предлагаш да узнаеш истината? — в очите на Лидия, скрити за лещите на очилата й, проблясваше нескрито любопитство.

— Струва ми се, че ти си напълно способна да ми помогнеш, мамо — Фийби се усмихна. — Искам да разпиташ приятелките си на карти много внимателно и дискретно. Те винаги са прекрасен източник на клюки и информация. Да видим дали знаят нещичко за Нийл и за жена на име Алис.

— Охо — възкликна Лидия, — това съвсем не е лоша идея!

— Предполагам, че в това няма да има нищо лошо — съгласи се внимателно и Мередит.

— Колкото до теб, Мередит — каза Фийби, — смятам, че и ти можеш да проучиш това-онова.

Очите на Мередит се разшириха.

— Предполагам, имаш предвид многото увеселения и соарета, които давам редовно?

— Точно така. А и освен това хората говорят с теб съвсем свободно. Само като те погледнат и не виждат нищо друго, освен едно кротко и нежно въплъщение на женствеността.

— Няма нужда да навлизаш в подробности — отвърна Мередит. — Съвсем ясно ми е, че повечето хора не смятат, че имам мозък в главата си. И признавам, това понякога е страшно полезно нещо. Вече имам доста опит да събирам откъслечна информация, която по-късно се оказва много полезна на Траубридж в бизнес сделките му.

— Знаеш много добре, че съпругът ти разчита на теб като на равностоен съдружник в бизнес начинанията си, и то именно заради забележителните ти възможности. И така, ще ми помогнеш ли?

— Разбира се — отвърна Мередит.

Лидия сияеше от задоволство.

— Наистина прекрасна работа съм свършила, като съм ви отгледала такива, ако може така да се каже.

Точно в този момент вратата на всекидневната с трясък се отвори и всички изненадано се обърнаха към Антъни и Гейбриъл.

Погледът на Гейбриъл моментално се закова върху Фийби. Тя видя в очите му дълбокото облекчение, примесено с немалка доза чисто мъжко задоволство, и вдигна въпросително едната си вежда.

— Казах ви, че ще е тук — каза Гейбриъл на Антъни.

— Е, проклет да съм — Антъни се изкикоти. — Наистина е тук. Поздравления, Уайлд. Нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си. Добър ден, дами.

— Добър ден, господа — учтиво каза Фийби. — Не ви очаквахме. Желаете ли чай?

Гейбриъл се приближи към нея с широка усмивка.

— Звучи много привлекателно, скъпа. Виждам, че си поканила гости, за да не ти е скучно, докато чезнеш тук в тъмницата.

— Да, беше много мило от страна на мама и Мередит, че ми дойдоха на гости днес — Фийби му подаде чаша чай. Тъкмо щеше да му разкаже за блестящия си план, когато чу познати стъпки в коридора. Придружаваше ги и един много познат глас.

— Къде, по дяволите, е дъщеря ми?

— Това трябва да е Кларингтън — измърмори Лидия. — Крайно време беше и той да се появи на хоризонта.

Гейбриъл се намръщи.

— Но какво пък иска той?

Вратата отново рязко се отвори и Кларингтън нахлу с тежки стъпки в стаята. Той хвърли към Фийби един бърз преценяващ поглед, след което се нахвърли върху Гейбриъл.

— Чух, че сте биели дъщеря ми, сър.

— Не още — сухо отвърна Гейбриъл. — Признавам, че вече на няколко пъти много се изкушавах да го сторя, но засега успявах да устоя.

— Проклятие, тогава какви са тия приказки, че сте я заключили в собствения й дом? — попита Кларингтън.

— Напоследък Фийби проявява огромен интерес към тихите домашни занимания е и много привързана към домашното огнище — рече Гейбриъл и се усмихна предизвикателно на Фийби. — Не е ли така, скъпа?

— Е, и така може да се каже — кротко отвърна Фийби. — Искаш ли чаша чай, татко?

— Не, благодаря. Тръгнал съм за събранието на Аналитичното общество — проницателният поглед на Кларингтън бързо обходи всеки от членовете на семейството му. — В такъв случай, всичко наред ли е?

Лидия му се усмихна мило.

— Между Фийби и Уайлд всичко е съвсем наред, скъпи. Но явно има малък проблем с онзи противен Нийл Бакстър.

Кларингтън погледна свирепо Гейбриъл.

— По дяволите, човече, защо не направите нещо по този въпрос?

— Смятам да направя — отвърна Гейбриъл.

— Отлично. Значи оставям Бакстър на вашите грижи. Струва ми се, че на вас ви се удават подобни задачи. Ако ви потрябва помощта ми, чувствайте се съвсем свободен да ми се обадите. Но сега трябва да тръгвам — Кларингтън кимна на жена си и излезе от всекидневната.

Фийби почака, докато баща й си тръгне, след което се усмихна сияещо на Гейбриъл.

— Имам прекрасни новини, Уайлд. Мама и Мередит ще ми помогнат да разкрия истината за Нийл Бакстър. Не се бой, ние ще стигнем до дъното на тази история.

— Дявол го взел — Гейбриъл се задави с чая, който тъкмо се опитваше да преглътне. Антъни прекоси стаята и го потупа услужливо по гърба.

— Не се изненадвайте толкова, Уайлд — каза му Антъни, докато Гейбриъл кашляше и се опитваше да си поеме дъх. — Вече трябва да сте разбрали, че около Фийби човек рядко скучае.