Аманда Куик
Рицарят (16)

16

Как, по дяволите, е оцелял Бакстър? Гейбриъл не можеше да се начуди на това. Логиката подсказваше, че трябва отдавна да е мъртъв.

Гейбриъл наблюдаваше внимателно Фийби, докато каретата им трополеше през оживените улици. Нямаше представа за какво мисли тя. Мисълта, че наистина не знае как ще реагира на факта, че Бакстър е жив, го разтревожи повече от всичко друго.

Струваше му се, че се е борил с духа на Бакстър още от първия път, когато зърна Фийби. Бакстър беше постоянно някъде в съзнанието й, макар и на заден план. И без това му бе достатъчно трудно да се справи със спомените на Фийби за този човек. А сега Гейбриъл разбра, че трябва да се бори с човек от плът и кръв. Защо не можеше това копеле да си остане мъртво?

Пръстите на Гейбриъл силно стиснаха гравираната дръжка на бастунчето му. Нямаше търпение да отведе Фийби у дома, но се движеха ужасно бавно. Елегантни лъскави карети и изящни двуколки задръстваха движението по улиците. Беше почти полунощ и градският живот беше в разгара си. Гражданите пътуваха от едно соаре към друго като полудели и оживлението нямаше да затихне чак до зори.

Щеше да е къде-къде по-бързо да извървят пеша пътя до дома, но Фийби бе обута само в сатенени пантофки за танци, които биха станали на парчета само при няколкоминутно ходене по паважа. И освен това можеше да срещнат разбойници. Улиците не бяха безопасни, напомни си Гейбриъл.

Както и балните зали.

А от тези две възможности Гейбриъл реши, че определено би предпочел да рискува на улицата. Бакстър трябваше да е мъртъв. Гейбриъл изучаваше непроницаемото лице на Фийби.

— Какво ти каза?

— Не ми каза много неща — бавно отвърна Фийби. Седеше загледана през прозорчето. — И да си кажа честно, трудно ми бе да разбера повечето от онова, които каза. За мен бе такъв шок да го срещна! Не можех да повярвам, че е той.

— Фийби, кажи ми точно какво ти е наговорил.

Тя се обърна към него и срещна погледа му.

— Каза, че не е бил пират.

Гейбриъл сведе поглед към ръката си и видя, че се е свила в юмрук около дръжката на бастунчето му. С усилие накара пръстите си да се отпуснат.

— Естествено, че ще го отрече.

— Да, сигурно е така. Та кой пират би признал злодействата си?

— Какво друго ти каза?

Фийби прехапа устната си. Гейбриъл вече добре познаваше това изражение. То означаваше, че се е замислила. Затова мислено изпъшка. Фийби ставаше най-опасна, когато се замислеше за нещо. Тази дама беше прекалено интелигентна, за да е способна да навреди на себе си, а и въображението й далеч надминаваше неговото.

— Той каза — тихо промълви Фийби, — че ти си бил бичът за законната търговия по островите, а не той.

Гейбриъл отлично знаеше, че ще чуе подобно нещо, но това съвсем не му помогна да успее да сдържи гнева си.

— Проклет да е! Да го вземат мътните тоя главорез! Той е лъжец и убиец. Ти нали не му повярва?

— Не, разбира се, че не, — Фийби отвърна очи от него. Отново се загледа в тъмните, препълнени с народ улици.

Стомахът на Гейбриъл се сви на топка. Не беше нормално Фийби да отбягва погледа му. Той протегна ръка и хвана нейната.

— Фийби, погледни ме.

Тя погледна към него изпод полуспуснати клепки, но в очите й личеше истинска тревога.

— Да, милорд?

— Нали не му повярва? Кажи ми! — докато изричаше тези думи, Гейбриъл съзнаваше, че звучат повече като заповед, отколкото като въпрос.

— Не, милорд — тя сведе поглед към ръката му, която стискаше нейната. — Гейбриъл, боли ме!

Той разбра, че е стиснал до болка пръстите й. С нежелание освободи ръката й и си каза, че трябва да запази самообладание. Не бива да позволи чувствата да замъглят съзнанието му и да повлияят на действията му. Залогът бе прекалено голям. Той се насили да се облегне обратно назад и да си наложи изражение, което се надяваше, че изглежда отегчено.

— Прости ми, скъпа. Завръщането на Бакстър от царството на мъртвите ни е разстроило и двамата. Този човек винаги е причинявал ужасни неприятности.

— Гейбриъл, трябва да ти задам един въпрос.

— Да?

— Възможно ли е, въобще има ли някаква вероятност да си се излъгал относно дейността на Нийл там, по островите?

Проклет да е! Само докато трае един танц, той е успял да свърши доста работа. Ето на, знаеше си, че Бакстър има страхотен подход към жените.

— Не — отвърна Гейбриъл, като се молеше с цялото си сърце тя да му повярва. — Бакстър беше пират, по дяволите! И ти го казвам с абсолютна сигурност.

— Толкова се надявах това да е било просто едно недоразумение.

— Ако беше видяла труповете на мъжете, които Бакстър оставяше след себе си след всяко нападение, нямаше да предполагаш, че е било просто недоразумение.

Фийби го погледна съвсем слисана.

— Трупове ли?

— Наистина съжалявам, че ме караш да бъда толкова откровен за тези ужасни неща. Ако не искаш да слушаш повече подробности, трябва да приемеш факта, че Бакстър беше главорез. Да не си мислиш, че хора като него си вършат пиратските набези с галантна любезност?

— Ами, не, разбира се, че не, но…

— В пиратството няма нищо романтично. То си е кървава работа.

— Това ми е ясно.

Но той ясно виждаше неверието в очите й. Явно не можеше да си представи своя безценен Нийл Бакстър като чудовище.

— Фийби, изслушай ме много внимателно, защото не искам да повтарям това. Трябва да стоиш настрана от Бакстър. Разбираш ли?

— Чух те, милорд.

— Не трябва да имаш никакви контакти с него.

— Съвсем ясно се изрази, сър.

— Този човек е абсолютен лъжец. И ме мрази. Напълно възможно е да се опита да те използва по някакъв начин, за да ми отмъсти. Нали чу какво каза за Ланселот и Артур?

В очите на Фийби проблесна гняв.

— Не съм Гуинивър, милорд. Няма да ти изневеря с друг мъж, независимо от обстоятелствата — изражението й се посмекчи. — Можеш да ми вярваш, Гейбриъл.

— Винаги съм откривал, че е по-добре човек да не изпробва неща като доверието. Не бива въобще да се доближаваш до Бакстър. Няма да танцуваш с него повече. Няма да говориш с него. Няма дори да забелязваш присъствието му по какъвто и да е начин. Ясно ли е?

Клепките на Фийби забулиха очите й.

— Веднъж вече семейството ми се опита да ми даде подобни инструкции спрямо теб, Гейбриъл.

Той вдигна вежди.

— А ти не ги послуша. Добре съзнавам този факт. Но сега ще ме послушаш. Ти си ми жена!

— Може и да съм твоя жена, но искам да се отнасяш с мен като с равна. Всички ще потвърдят, че не реагирам добре, когато ми се заповядва.

— На моите заповеди ще реагираш много добре, Фийби. Иначе ще ти се наложи да заплатиш ужасно скъпо.

 

 

Държа се зле с нея.

След като освободи прислужника си, Гейбриъл отново и отново премисли разговора с Фийби. Наля си чаша бренди и закрачи напред-назад из спалнята си.

Голата истина бе, че не се сещаше за никакъв друг начин да се справи с тази ситуация. Беше забелязал несигурността в очите й. Бакстър бе успял да посее съмнения в съзнанието й.

Гейбриъл съзнаваше, че трябва да държи Фийби настрани от Нийл Бакстър и то на всяка цена. Единственият начин да го стори бе да й забрани да си има работа с този човек, който някога бе смятала за своя верен Ланселот.

Но за нещастие Фийби не приемаше добре заповеди.

Изведнъж Гейбриъл почувства как слабините му запулсираха от внезапното яростно желание да я обладае. Изгаряше го отчаяна нужда да потъне в нейната мека топлина. Когато му се отдаваше в леглото, той се чувстваше абсолютно сигурен в нея. В онези горещи, пламенни мигове, когато се намираше в нея, той знаеше, че тя му принадлежи.

Гейбриъл се спря на място и остави чашата бренди. Отиде до свързващата спалните им врата и я отвори.

Стаята на Фийби бе потънала в мрак. Той пристъпи към леглото, покрито с балдахин, и се намръщи, когато видя, че тя неспокойно се мята по възглавниците, Фийби спеше, но издаваше някакви тихи звуци, сякаш се съпротивляваше на нещо. Той долови страха, който я бе обзел, и веднага разбра, че отново я е споходил ужасен кошмар.

— Фийби, събуди се! — Гейбриъл седна на ръба на леглото, хвана раменете й и лекичко я разтърси. — Отвори очи, сладката ми. Пак сънуваш лош сън.

Клепките на Фийби потрепнаха. Тя се събуди, задъхана, и се повдигна на лакти. За миг очите й изглеждаха обезумели в мрака. После погледът й бавно се фокусира върху лицето му.

— Гейбриъл?

— Ти си в безопасност, Фийби. Аз съм тук. Пак сънуваше кошмар.

— Да — тя поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от съня. — Беше същият кошмар, който сънувах и в Дяволска мъгла, след като изплувах от пещерата. Намирах се на някакво тъмно място и двама мъже протягаха ръце към мен. Всеки казваше, че ще ме спаси. Но знаех, че единият от тях лъже. Трябваше да избирам.

Гейбриъл я притегли в прегръдките си.

— Това е било просто един сън, Фийби.

— Зная.

— Аз ще ти помогна да го забравиш, точно както и миналия път — той я постави обратно върху възглавниците. После се изправи.

Тя не се възпротиви, когато той разтвори халата си и го остави да падне на пода. Очите й бяха някак тържествено сериозни, докато гледаше силно възбуденото му тяло. Но не запротестира, когато той отметна завивките й и се вмъкна в леглото до нея.

— Ела тук, сладката ми — Гейбриъл я прегърна, обзет от някакво тревожно желание да разпали отново страстта, която винаги пламваше толкова лесно между тях. Нуждаеше се да знае, че тя ще отвръща на ласките му тази нощ също толкова безрезервно, както и винаги преди.

Изпълни го дълбоко облекчение, когато ръцете на Фийби бавно го обгърнаха. Той докосна меките извивки на гърдите й, воден от стремежа да не бърза, да я накара да го желае не по-малко, отколкото той нея.

Но не можеше да го стори. Яростното желание да я обладае веднага взе връх над самоконтрола му. Волята му се пречупи под напора на бурята от страстна жажда, която се бе развихрила в тялото му. Трябваше да се увери, че тя все още е негова.

— Фийби, не мога да чакам.

— Да. Зная. Няма нищо.

Той целият гореше. Кръвта бучеше във вените му, докато разтваряше краката на Фийби и се наместваше между копринено гладките й бедра. Ръката му го насочи към нея и с дрезгав, приглушен стон той нахлу в тялото й.

Фийби затаи дъх, а тялото й инстинктивно се стегна около него. Гейбриъл погледна лицето й и видя, че очите й са затворени. Искаше тя да го погледне, но не можеше да намери думи, с които да я помоли. Нито пък имаше време да се замисли. Единственото, което бе важно за него сега, бе да утоли тази неустоима нужда, която бушуваше в тялото му.

Той започна да се движи бързо, навлизайки отново и отново в уютната топлина на Фийби. Тя го приемаше с готовност, прегърнала го силно, направила го част от себе си. Той протегна ръка и намери малката, чувствителна пъпчица на женското желание.

— Гейбриъл!

Тихият й вик го доведе до върха на страстта му. Всяко мускулче по тялото му се обтегна в екстаза на момента. Той изви гръб, стисна зъби и започна да се излива в нея, сякаш до безкрай.

Тя приемаше всичко, което й даваше той, притиснала го, докато тялото му тръпнеше над нейното. Гейбриъл долови как през нея пробягаха леки вълнички и той се изгуби в нея.

След това Гейбриъл дълго лежа буден. Взираше се в мрака и се опитваше да намери отговор на тягостния въпрос как най-добре да предпази Фийби от Бакстър.

 

 

Фийби пристигна в дома на родителите си точно в единадесет часа на следващата сутрин. Тя добре познаваше привичките на баща си. Сигурна бе, че ще го открие дълбоко погълнат от работата по последния си математически механизъм.

И той настина беше точно там, където очакваше, че ще го намери. Когато я въведоха в кабинета му, тя видя, че се суети около огромно механично съоръжение, съставено от множество колела, лостове и тежести.

— Добро утро, татко — поздрави Фийби и развърза връзките на бонето си. — Как върви работата по новата ти механична изчислителна машина?

— О, много добре, наистина — Кларингтън я погледна през рамо. — Открих нов начин да давам инструкции за различните изчисления, като използвам перфокарти.

— Перфокарти?

— Подобни на онези, които били използвани при тъкачните станове за жакардови платове, за да зададат модела за тъкане.

— Разбирам — Фийби се приближи към него и бързо го прегърна. — Всичко това е много интересно, татко. Но знаеш, че никога не съм била особено добра в изчисленията и сметките.

— Може би така е по-добре — изсумтя Кларингтън. — И без това тази дарба е достатъчно разпространена в семейството ни. Чудех се дали тази машина не би била полезна за корабния бизнес на Уайлд.

— Няма да се изненадам, ако се окаже така. Татко, трябва да поговорим — Фийби седна. — Дойдох, за да ти задам един много важен въпрос.

Кларингтън веднага стана предпазлив.

— Хмм, ами ако въпросът е относно съпружеския живот и задълженията ти в ролята на съпруга, и въобще за такива работи, по-добре да говориш с майка си. Не е в моята област, ако разбираш какво имам предвид.

Фийби направи нетърпелив, пренебрежителен жест.

— Отлично се пригаждам към съпружеския живот. Но не за това исках да поговоря с теб.

Кларингтън си отдъхна.

— Е, ами тогава какво искаше да ме попиташ?

Фийби се наведе напред с много решителен вид.

— Татко, вярно ли е, че преди три години Нийл Бакстър напусна Англия, защото ти си му дал пари да го стори? Вярно ли е, че си му платил, защото не си искал да ми направи предложение?

Рунтавите вежди на Кларингтън се сключиха в раздразнено изражение.

— Ама че работа! Кой, по дяволите, ти каза това?

— Каза ми го Уайлд.

— Разбирам — Кларингтън въздъхна. — Предполагам, че е имал причини да го стори.

— Не е там въпросът. Татко, настоявам да узная истината.

— Защо? — попита Кларингтън, а в погледа му се появи лукавост. — Защото Бакстър се е върнал в Англия?

— Отчасти. И отчасти защото дълго време се чувствах много виновна, след като научих за смъртта му. Казвах си, че ако не бе тръгнал да търси богатство, за да е в състояние да поиска ръката ми, нямаше да бъде убит.

Кларингтън я гледаше безкрайно удивен.

— Мили боже! Ама че глупости. Нямах представа, че в главата ти са се въртели подобни мисли.

— Е, сега знаеш, че е точно така.

— Пълни глупости. Съжалявам единствено, че проклетият кучи син не беше така добър да си остане мъртъв — измърмори Кларингтън. — Но ето на, такъв си е тоя Бакстър. Прави всичко възможно само и само да създава проблеми.

— Татко, трябва да знам, дали наистина си му дал пари, за да стои далеч от мен.

Кларингтън се размърда неловко и започна да бърника някакво зъбчато колело.

— Съжалявам, скъпа, но това е самата истина — той я погледна сърдито. — Не че сега това има някакво значение, разбира се. Вече си безопасно омъжена за Уайлд и това е всичко, нали?

— Защо не ми каза? — настоя Фийби.

— Че съм подкупил Бакстър да се разкара от страната? Защото не исках да знаеш.

— И защо не? — остро попита Фийби.

— Защото мислех, че това ще ти причини болка — сопнато отвърна Кларингтън. — За едно младо и много романтично момиче не е приятно да разбере, че един мъж си е играел с чувствата й, само за да изнудва баща й. А ти винаги си била ужасно сантиментална, Фийби. Смяташе Бакстър за своя млад сър Галахад или нещо подобно.

— Ланселот — тихичко го поправи Фийби. — Винаги съм го смятала за Ланселот.

Кларингтън се намръщи.

— Моля?

— Няма значение — Фийби седеше вдървено на стола, с непривично изправени рамене. — Трябвало е да ми кажеш истината, татко.

— Не исках да те разстройвам.

— Е, нямаше да ми е много приятно да науча истината, това признавам — рече Фийби. — Но поне нямаше да прекарам последната година, потънала в чувство на вина.

— Не, чакай малко. Откъде да знам, че си се чувствала виновна? Никога не си ми го споменавала.

Фийби потропваше с пръсти по ръба на стола си. Намръщи се, замислена за онова, което й бе казал Нийл предната вечер.

— А лично ли му плати?

— О, боже, не! — Кларингтън изглеждаше много засегнат. — Един джентълмен не си цапа ръцете с подобни работи. Наредих на адвоката ми да се заеме с това.

— Нийл казва, че не е знаел кой е платил пътуването му към южните морета. Казали му, че някакъв тайнствен доброжелател се е погрижил за всичко.

Кларингтън се намръщи още повече.

— Пълни глупости. Тоя човек много добре знаеше кой му плаща пътуването, а и още много неща. Сключихме сделка. Аз се съгласих да дам на тоя негодник достатъчно пари, за да се установи прекрасно някъде, стига да напусне Англия.

Фийби въздъхна.

— Толкова е трудно да разбере човек на какво да вярва.

Кларингтън наистина се обиди.

— Нима намекваш, че не ти казвам истината?

— Не, татко, разбира се, че не е така — Фийби се усмихна успокояващо. — Не мисля, че лъжеш. Но не мога да не се замисля как различните герои в тази малка пиеска може би са разбирали нещата по съвсем различен начин.

— По дяволите, Фийби, няма нищо за разбиране. Когато адвокатът ми предложи на Бакстър сума, равна почти на малко състояние само за да напусне страната, тоя човек я сграбчи с две ръце. И това е всичко.

— Може би — Фийби се поколеба, изпълнена с несигурност. — А може би не. Как бих искала да знам на какво да вярвам.

Рунтавите вежди на Кларингтън помръднаха.

— Ще вярваш на баща си. И на съпруга си, за бога! Ето на кого трябва да вярваш.

Фийби се усмихна тъжно.

— Знаеш ли какъв е проблемът, татко? Проблемът е там, че всеки прекалено много се старае да ме предпазва. А на мен се подхвърлят само парченца от истината, никога цялата истина.

— Само че от опит знам, че не винаги се справяш добре с цялата истина.

— Татко, как можеш да говориш така?!

— Така си е, Фийби. Винаги виждаш нещата в по-различна светлина, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не, татко, не разбирам.

— Не винаги гледаш реалистично на нещата, скъпа, и това е факт. Още от съвсем малка ти бе някак по-различна. Никога не си била като останалите от семейството. Никога не съм знаел точно какво си си наумила, ако искаш да знаеш. Винаги си търсела приключения и винаги си се забърквала в бели.

— Татко, това не е вярно.

— Бог ми е свидетел, вярно е — погледът на Кларингтън бе съвсем мрачен. — Никога не съм знаел какво да правя с теб. Винаги съм се ужасявал от мисълта, че някой ден ще си навлечеш някоя ужасна беда, колкото и да се опитвам да те предпазя от собственото ти безразсъдство. И ти не можеш да виниш един баща, че се е опитвал да предпази дъщеря си.

— Не те виня, татко. Но понякога се чувствах направо задушена от всички вас. Всички бяхте винаги толкова умни.

— Ха, умни. Сигурно се шегуваш! Та ние всички едва ли можем да се сравняваме с теб — Кларингтън я погледна изпитателно. — Ще ти кажа нещо, Фийби. Колкото и да те обичам, наистина се радвам, че сега Уайлд е отговорен за теб. Сега е негов ред да ти държи юздите и съм ужасно доволен от това. Направо си отдъхнах, че вече не трябва да се тревожа за теб.

Фийби сведе поглед към чантичката в скута си. Не знаеше защо, но в очите й пареха сълзи.

— Съжалявам, че съм била такъв проблем за вас през всичките тези години, татко.

Кларингтън изпъшка недоволно. После се приближи към нея и я изправи на крака.

— Но си струваше, Фийби — той я прегърна с грубовата нежност. — Майка ти обича да повтаря, че ти си ни предпазила от това, да се превърнем в пълни досадници и може би е права. Животът с теб винаги е бил страшно интересен, поне това трябва да ти се признае.

— Благодаря ти, татко. Винаги е приятно да разбереш, че поне с нещо си бил полезен — Фийби избърса сълзите от очите си и се усмихна.

— Хайде, хайде, момичето ми, нали няма да плачеш? Хич не мога да се оправям с разплакани жени.

— Няма да плача.

— Добре — Кларингтън очевидно си отдъхна. — Бог ми е свидетел, не винаги е било лесно и съм правил и много грешки. Но се кълна, че правех само онова, което мислех, че съм длъжен, за да не позволя да съжаляваш горчиво по-късно.

— Разбирам те, татко.

— Отлично — рече Кларингтън и я потупа по рамото. — Е, добре. Това е всичко, нали? Не ми се обиждай, скъпа, но сега наистина се радвам, че си проблем на Уайлд.

— Той пък е мой проблем — Фийби завърза връзките на бонето си. — Трябва да тръгвам, татко. Благодаря ти, че ми каза онази част от истината за случилото се с Нийл, която ти е известна.

Кларингтън изглеждаше сериозно разтревожен.

— Не, виж какво, казах ти цялата истина, а не само някаква част от нея.

— Довиждане, татко — Фийби се спря до вратата. — О, между другото, замислила съм чудесно празненство в Дяволска мъгла в края на сезона. Искам вие двамата с мама, както и всички други, да видят новия ми дом.

— О, със сигурност ще дойдем — побърза да я увери Кларингтън. После се поколеба. — Фийби, нали няма да тревожиш излишно Уайлд? Той е добър човек, но не знам доколко ще е търпелив, ако започнеш да му вгорчаваш живота. Явно е свикнал да раздава заповеди и те да бъдат изпълнявани. Дай му време да свикне с твоите навици.

— Не се тревожи, татко. Не бих си и помислила да му създавам ненужни неприятности.

Освен само абсолютно необходимото количество, каза си наум тя.

 

 

По-късно същия ден Фийби все още си блъскаше главата над разговора в кабинета на баща си, когато слезе от каретата пред книжарницата на господин Грийн. Джордж, лакеят, който я придружаваше, отвори вратичката за нея и прислужницата й.

Докато той й подаваше ръка, за да слезе, Фийби хвърли бърз поглед към улицата. Някакъв дребен мъж със зелен каскет я наблюдаваше внимателно. Когато забеляза, че и тя го гледа, той веднага погледна настрани и се престори, че разглежда някаква витрина.

— Бетси, познаваш ли онзи човек? — попита Фийби, докато изкачваха стъпалата на книжарницата.

Бетси погледна дребничкия мъж и поклати глава.

— Не, мадам. Нещо не е наред ли?

— Не знам — отвърна Фийби. — Но съм почти сигурна, че го видях и преди малко, когато излизахме от магазинчето на шапкаря. Стори ми се, че ме наблюдава.

Бетси се намръщи.

— Да кажа ли на Джорджи да го изгони?

Фийби огледа замислено дребния мъж.

— Не, нека просто почакаме и видим дали все още ще е наблизо, когато излезем от книжарницата на Грийн.

Фийби продължи нагоре по стъпалата и влезе в книжарницата. Когато господин Грийн се приближи, за да я поздрави, тя съвсем забрави за тайнствения нисък мъж навън. Възрастният книжар й се усмихваше доволно.

— Добре дошли, добре дошли, лейди Уайлд. Много се радвам, че дойдохте толкова бързо. Както ви съобщих в бележката си, намерих книгата, която търсехте.

— Точно онзи екземпляр ли е?

— Съвсем сигурен съм, че е той. Можете веднага да го видите.

— Как я открихте? — попита Фийби.

— Чрез един познат в Йоркшир. Само почакайте тук и ще ви я донеса.

Господин Грийн изчезна в задната си стаичка и малко по-късно се върна със старо томче, подвързано в червен марокен, Фийби разтвори книгата много внимателно и прочете посвещението на първата страница.

На сина ми Гейбриъл по случай десетия му рожден ден с надеждата, че ще живее според благородните закони на рицарството през целия си живот.

Джон Едуард Банър.

— Да — рече тя, докато с благоговение затваряше томчето на Малори, Смъртта на Артур. — Точно тази книга е. Не зная как да ви се отблагодаря, господин Грийн!

— За мен беше удоволствие — увери я Грийн. — И ще ми е много приятно да работя с вас и за в бъдеще, мадам.

Когато Фийби и прислужницата й излязоха от книжарницата, дребният човек със зеления каскет все още се навърташе наоколо.

— Още е тук, мадам — прошепна Бетси заговорнически. — Стои пред стъкларския магазин.

Фийби погледна през улицата.

— Да, така е. Чудя се какво става. Подушвам някаква мистерия.

Бетси се ококори.

— Може би иска да ни проследи до дома и да ни убие, докато си спим в леглата, мадам.

— Може би — рече Фийби. — По всичко личи, че положението е опасно — тя се обърна към лакея. — Джордж, кажи на кочияша, че сме следени от крадец, който иска да ни обере. Трябва да измислим как да му се изплъзнем сред уличното движение.

Джордж я погледна изумено.

— Крадец ли, мадам?

— Да. Побързай, трябва да тръгваме. И на всяка цена трябва да направим така, че този човек да не успее да ни проследи.

— Улиците са много оживени, мадам — отбеляза Джордж, докато й помагаше да се качи в каретата. — Той може да ни следи съвсем лесно дори и пеша.

— Но не и ако сме много хитри — докато сядаше, Фийби мислеше усилено. — Кажи на кочияша да свие наляво на следващата пресечка, а после да завие надясно и после отново наляво. И да продължава да се движи на зигзаг, докато сме сигурни, че вече няма и следа от онзи дребен човек със зелен каскет.

— Да, мадам — сериозно разтревожен, Джордж затвори вратата на каретата и се покачи на капрата до кочияша.

Миг по късно каретата се впусна бързо по улицата, Фийби се усмихна на Бетси много доволно тъкмо когато каретата им едва избягна сблъсъка с някакъв висок файтон и свърна рязко наляво.

— Така ще успеем. Който и да е онзи със зеления каскет, той въобще няма да предполага, че ще свием по тази улица.

Бетси надникна през прозорчето.

— Не, мадам, сигурно няма. Само се моля да е не е достатъчно бърз, че да успее да ни проследи.

— Скоро ще се отървем от него — предрече Фийби. — Уайлд несъмнено ще е възхитен как блестящо сме се справили с такава опасна ситуация.