Аманда Куик
Рицарят (13)

13

Защо, по дяволите, не си бе държал езика зад зъбите? Гейбриъл хвърли настрана перото си и се отказа от опитите да пише. Изправи се и се приближи до прозореца. Навън валеше. Въжето, което предната нощ бе използвал, за да се спусне от покрива, все още лениво се поклащаше пред стъклото.

Да, определено трябваше да си държи устата затворена предната вечер, когато се бе събудил и бе видял Фийби, втренчена в Дамата в кулата.

Постъпи правилно, като й разказа как е придобил Дамата в кулата и за Нийл Бакстър, но не биваше да изтърсва останалото.

Трепна, когато си припомни кратката си лекция на тема уважение и подчинение. Да напомниш на жена си за тези неща навръх първата й брачна нощ може би не е най-добрият начин да я убедиш, че бракът й е бил блестящо хрумване.

Ако й се иска да вярва, че се е влюбил в нея от самото начало и че намеренията му са били почтени през цялото време, тогава кой е той, че да си позволява да я разубеждава от представите й?

Защо ли му трябваше да разбие всичките й илюзии за него, чудеше се той.

Вече цял ден Гейбриъл умуваше над този въпрос и все още не бе открил отговора.

Вчера сутринта, когато тя избяга, той бе вбесен. Беше се ядосал още повече, когато вечерта Фийби се заключи в кулата. Но гневът му бе примесен и със страх. Не можеше да го отрече. Беше уплашен, че тя ще открие Дамата в кулата, още преди да може да й обясни всичко.

Не искаше да я остави да си мисли, че е благороден рицар, но и не искаше да вярва, че е бил пират и убиец.

Просто искаше между тях да няма скрито-покрито, каза си Гейбриъл.

Той стисна зъби и се извърна от прозореца. За добро или за зло, сега тя знаеше цялата истина. След снощи между тях имаше колкото си иска откровеност.

Тя се е омъжила за човек, който първоначално е желаел само да спи с нея и който след това е решил да я използва за отмъщение. В крайна сметка се е оженил за нея заради родословието й, храбростта й, както и заради факта, че тя ще му бъде интересна компания.

И ако това не бе в състояние да разбие всичките най-съкровени илюзии на една жена за любовта, то значи нищо не може да го стори. Гейбриъл потръпна, отвратен от собствената си постъпка. Трябваше да си държи устата затворена. Нещата щяха да са толкова по-простички.

Но може би така наистина бе по-добре. В края на краищата, той се гордееше с практичното си, реалистично отношение към живота. Вече не бе сантиментален, доверчив, романтичен младеж. Беше мъж, който е наясно какво представлява светът.

Наистина беше важно Фийби да разбере, че не може повече да го разиграва с приключенията си, сякаш е домашното й кученце. Достатъчно дълго игра ролята на нейния странстващ рицар. Сега тя бе негова жена и трябваше да знае истинската същност на съпруга си.

Гейбриъл се върна до бюрото си и взе перото в ръка. В продължение на няколко минути се занимава да подостря върха му с едно ножче. После седна и се опита да пооправи някои от пасажите в Безразсъдно приключение.

Час по-късно, обграден от няколко смачкани и изхвърлени листа, Гейбриъл се отказа от усилията да свърши някаква работа. Реши да слезе долу и да види какво прави Фийби.

Най-сетне успя да я открие в библиотеката.

Отвори безшумно вратата и известно време я наблюдава изпитателно. Почувства как стомахът му се свива на топка при спомена за събитията от тяхната първа брачна нощ.

Фийби се бе свила в едно кресло до прозореца, подгънала обутите си в пантофки крака под полите на роклята си с цвят на тиква. Бледите слънчеви лъчи, които се промъкваха през тесните високи прозорци, образуваха нещо като пламтящ ореол около тъмните й коси. Деколтето й беше изпълнено с малко бяло жабо, което й придаваше вид на педантична стара мома.

Гейбриъл бе обзет от болезнено чувство на вина. Сигурно беше плакала цялата сутрин.

— Фийби? — тихо проговори той.

— Да, милорд? — тя не вдигна поглед от книгата в скута си.

— Дойдох да видя какво правиш.

— Чета — Фийби все още не го поглеждаше. Изглеждаше съвсем погълната от онова, което четеше.

— Виждам — Гейбриъл затвори вратата и тръгна напред. Спря се край камината и се загледа в наведената й глава. Разбра, че въобще не знае какво да каже сега. Отчаяно затърси подходящи думи. — За снощи…

— Хм?

Очевидната й липса на интерес към темата го накара отново да затърси думи, с които да започне. Пое си дълбоко дъх.

— Извинявам се, ако онова наистина беше далеч под очакванията ти за една първа брачна нощ.

— Не бива да се виниш — рече тя, все още с наведена над книгата глава. — Сигурна съм, че се постара според възможностите си.

Снизходителният й тон малко го изненада.

— Да, наистина, права си. Фийби, сега ние сме мъж и жена. Много е важно между нас да има пълна откровеност.

— Разбирам — Фийби отгърна още една страница от книгата си. — Знай, че нямах намерение да се оплаквам, защото ти наистина се постара да направиш преживяването приятно. Но след като си толкова горещ привърженик на откровеността, съгласна съм да бъда съвсем пряма.

Той се намръщи.

— Така ли?

— Разбира се. И казано съвсем честно, милорд, всичко беше до голяма степен разочароващо.

— Да, знам, скъпа, но това е така само защото си имала прекалено нереалистични представи за семейния живот.

— Сигурно е така — Фийби отгърна друга страница и заразглежда някаква илюстрация. — Но вината донякъде е твоя. Опасявам се, че след случилото се през онази нощ в лабиринта на Брантли, предположих, че ще изпитвам същите интересни усещания и през брачните нощи. С радост ги очаквах, но несъмнено очакванията ми са били прекалено високи.

Гейбриъл почувства, че лицето му става тъмночервено, когато разбра, че тя в действителност говори за неговото представяне в леглото, а не за разговора, който бе последвал любенето им.

— Фийби, за бога, не говоря за това!

— Така ли, милорд? — тя най-сетне го погледна, а изражението й издаваше учтиво недоумение. — Съжалявам. А за какво говореше?

Искаше му се да я хване за раменете и да я разтърси.

— Говоря ти за разговора ни, след като откри Дамата в кулата.

— О, за това ли.

— Да, точно за това. По дяволите, жено, що се отнася до любенето, няма нужда да се безпокоиш за това. Казах ти, че следващия път за теб ще е далеч по-приятно.

Фийби снизходително сви устни.

— Може би.

— Няма никакво „може би“!

— Ами, значи, може би не.

Гейбриъл присви очи.

— Може би трябва веднага да те отнеса горе в спалнята и да ти демонстрирам какво имам предвид.

— Не, благодаря.

— Защо не? — Гейбриъл стисна перваза на камината. Ако не го бе сторил, току виж ръката му се озовала около гърлото й. — Защото е средата на следобеда? Само не ми казвай, че безразсъдната Забулена дама изведнъж се е превърнала в педантична стара мома. Нима съм се оженил за една малка педантка?

— Не е това причината — тя отново се съсредоточи върху книгата си. — Просто не вярвам, че преживяването ще стане кой знае колко по-приятно, докато не съм уверена, че ти си истински влюбен в мен. Ето защо реших, че докато не се научиш да обичаш, няма да има повече такива случки.

Пръстите му стискаха перваза на камината с такава сила, че бе истинско чудо, че мраморът не се напука. Той се втренчи в ангелски невинно наведената й глава.

— Ти, дяволче такова! Значи такава била играта ти, а?

— Уверявам те, че не играя никаква игра, милорд.

— Мислиш си, че пак можеш да ме разиграваш, както преди да се оженим? Вече не съм личният ти странстващ рицар, мадам. Аз съм твой съпруг!

— Аз пък стигнах до извода, че странстващите рицари са далеч по-забавни от съпрузите.

Не бива да губи самообладание, повтаряше си Гейбриъл. Не бива да изтърве контрола над себе си. Ако иска да победи в тази малка домашна битка, трябва да остане хладнокръвен, докато го обстрелват.

— Може и да си права, мадам — рече Гейбриъл с равен глас. — Не се и съмнявам, че една твърдоглава, своенравна жена като теб смята послушните странстващи рицари за много по-забавни, отколкото съпрузите. Но сега си имаш работа точно със съпруг.

— Бих предпочела той да остане такъв само на думи.

— По дяволите! Да не си се побъркала? Това е абсолютно невъзможно. Няма да ти позволя да ме манипулираш така.

— Не се опитвам да те манипулирам — Фийби най-сетне вдигна поглед от книгата си. — Но съм твърдо решена, че преди отново да ме любиш, трябва да се научиш да ме обичаш.

— Сигурно си наясно, че се е случвало мъжете да бият жените си и за много по-незначителни неща? — много учтиво я попита Гейбриъл.

— Вече обсъдихме и този вариант, Гейбриъл. Ти няма да ме набиеш.

— Има и други начини да упражня съпружеските си права. Снощи открих един такъв начин, помниш ли?

Тя въздъхна.

— Снощи се бях заблудила. Когато рискува така ужасно живота си, като се спусна от покрива, си помислих, че с това доказваш любовта си към мен. Но в бъдеще няма толкова лесно да се оставя да ме подлъжеш. Няма нужда повече да рискуваш кожата си по този начин.

— Разбирам — Гейбриъл й кимна с ледена учтивост. Двамата биха могли да си поиграят на тази игра, реши той. — Много добре, тогава, мадам. Прекрасно изясни позицията си. Можеш да си сигурна, че няма да те насилвам.

Тя вдигна поглед изненадана.

— Не съм си и помисляла, че ще ме насилваш.

Той отново трябваше да призове цялото си самообладание.

— Когато си готова отново да поемеш съпружеските си задължения, бъди така добра да ме уведомиш. Междувременно, бъди съвсем спокойна, че в Дяволска мъгла ще се отнасят с теб съвсем учтиво, както подобава на една гостенка — той тръгна към вратата.

— Гейбриъл, почакай, не исках да кажа, че се смятам за гостенка в дома ти.

Той се поспря за миг, като се постара да прикрие задоволството си.

— Моля? Помислих, че желаеш точно такова отношение.

— Не, разбира се, че не — тя се намръщи, тъй като това я свари неподготвена. — Искам да се опознаем по-добре. Сигурна съм, че би могъл да ме обикнеш само ако си дадеш тази възможност. Искам да живеем като съпруг и съпруга във всяко друго отношение, освен в спалнята. Прекалено много ли желая?

— Да, Фийби, прекалено много е. Както вече казах, уведоми ме, когато си готова да си истинска съпруга. Междувременно ще се отнасям с теб като с гостенка.

Гейбриъл излезе от стаята, без да погледне назад, след което се отправи покрай редиците рицарски доспехи към стълбището. Смяташе до вечерта да успее да поработи върху книгата поне още малко, дори и това да му струва живота. Бе твърдо решен да направи така, че денят му да не е изцяло загубен.

 

 

Три дни по-късно Фийби отново се оттегли във великолепната библиотека на Гейбриъл и се сви на любимото си кресло.

Загледа се през прозореца и си призна, че има сериозна опасност да загуби смразяващо учтивата война, която се водеше между нея и Гейбриъл. Наистина въобще не бе сигурна още колко ще издържи. Вече бе съвсем ясно, че волята й съвсем не може да се мери с тази на Гейбриъл.

Може би още от самото начало беше обречена на загуба просто защото е много по-уязвима от него. В края на краищата, тя го обичаше с цялото си сърце и той го знаеше. И това определено го поставяше в много по-изгодно положение, мрачно осъзна тя. Гейбриъл бе достатъчно умен, за да разбере, че ако просто чака достатъчно дълго, съпротивата й ще бъде разгромена.

Но най-лошото бе това, че доколкото Фийби можеше да прецени, не бе постигнала абсолютно никакъв напредък по отношение на задачата да накара Гейбриъл да я обикне.

Не че я пренебрегва, мислеше си тя. Но това, че продължава да се отнася с нея с ужасна учтивост, понякога я докарваше дори до сълзи. Той вече нито спореше с нея, нито я поучаваше, нито пък се оплакваше от липсата на каквото и да е съпружеско послушание у нея.

Отнасяше се към нея като с гостенка, точно както се бе зарекъл, а това бе достатъчно да накара Фийби да скърца със зъби от безсилен гняв.

Вчера, като се опитваше да намери обща тема за разговор, тя заговори за една от книгите, които бе открила в прекрасната му библиотека. Бе повдигнала въпроса на вечеря.

— Това е великолепно копие на Смъртта на Артур, на Малори — отбеляза тя, като вкусваше заешката яхния.

— Благодаря — отвърна Гейбриъл и набучи парченце варен картоф.

Фийби пробва отново.

— Спомням си, че в онази нощ, когато посетихме заедно господин Неш, ти го попита за точно определено копие на книгата на Малори. Което имало посвещение на първата страница. Защо търсиш точно това копие, когато притежаваш такъв прекрасен екземпляр?

— Книгата, за която попитах Неш, ми бе дадена от баща ми, когато бях на десет години — отговори Гейбриъл. — Когато напуснах Англия, бях принуден да я продам.

Фийби бе направо слисана.

— Трябвало е да продадеш книга, която баща ти ти е подарил?

Гейбриъл я погледна, а очите му бяха леденостудени.

— Бях принуден да продам всички книги, наследени от него, както и цялата си библиотека. Нуждаех се от пари, с които да финансирам пътуването си до южните морета и да започна някаква търговия там.

— Разбирам.

— Човек, който иска просто да оцелее, не може да си позволи да е прекалено сантиментален.

— Колко ужасно е, че е трябвало да продаваш нещата, които са били най-скъпи за теб.

Гейбриъл сви рамене.

— Всичко това беше част от урока, който научих по онова време. Куршумът, който брат ти пусна в рамото ми, както и начинът, по който баща ти съсипа финансовите ми начинания, бяха заключителната част на обучението ми. Оттогава никога не съм оставял чувствата да ръководят главата ми.

Сега Фийби въздъхна, припомняйки си този разговор. Да научи Гейбриъл да обича щеше да е много по-трудна задача, отколкото си бе представяла в началото. Загледа се през прозореца в сивата мъгла навън и се зачуди дали въобще имаше някаква надежда да убеди Гейбриъл отново да се довери на чувствата си.

След малко тя се изправи и отиде да седне до бюрото на Гейбриъл. Крайно време беше да изпрати писмо на господин Лейси. Сигурно вече се чуди какво ли се е случило с нея. Ако го остави да се оправя сам, Лейси скоро ще върне процъфтяващата малка издателска къща обратно в забвението. Този човек се интересуваше единствено от джина и изкуството да управлява възлюбената си печатна преса.

Понякога Лейси й създаваше проблеми, но още когато го бе зърнала, Фийби разбра, че той е идеалният бизнес-съдружник за нея. В замяна на финансовата й подкрепа и експертното й мнение по издателските въпроси той бе съгласен да си държи устата затворена относно съдружието им. Имаше и други печатари и издатели, към които можеше да се обърне, когато реши, че желае самата тя да се занимава с тази дейност. Повечето от тях имаха далеч по-изискани литературни вкусове, отколкото Лейси. Но Фийби се опасяваше, че повечето от тях не биха устояли на изкушението да поклюкарстват за нея. Да си съдружник на по-малката дъщеря на граф Кларингтън просто бе прекалено съблазнителна клюка за повечето хора, за да могат да са дискретни по въпроса. Лейси, от друга страна, мразеше да прахосва ценното си време в приказки, камо ли в клюкарстване.

Едно почукване по вратата прекъсна мислите й. Тя затвори чекмеджето на бюрото и вдигна поглед, за да види една прислужница, която й се стори съвсем непозната. Сигурно е отскоро в замъка, предположи Фийби. Жената бе изненадващо хубавичка, с руса коса и пищна фигура, но изглеждаше прекалено стара, за да е все още просто прислужница.

— Коя си ти? — попита любопитно Фийби.

Прислужницата примигна, сякаш не бе очаквала точно такъв въпрос.

— Аз съм Алис, мадам. Изпратиха ме със съобщение за вас.

— Какво е съобщението, Алис?

— Негова светлост желае да ви покаже една интересна част на замъка, мадам. Казва, че ще ви чака долу в катакомбите. На мен ми е наредено да ви покажа пътя.

— Уайлд е изпратил да ме повикат? — Фийби скочи на крака. — Веднага идвам.

— Оттук, мадам. Ще ни трябват свещи. Там долу е много тъмно. И ужасно мръсно. Желаете ли първо да се преоблечете?

— Не — веднага отговори Фийби. — Не искам да карам негова светлост да чака.

Гейбриъл е изпратил да я повикат! Фийби ликуваше. Щеше да й покаже тайнствените проходи под замъка. По своя си непохватен начин се опитва да разчупи ледената стена, която бе построил помежду им.

Алис я поведе по тъмно каменно стълбище в задната част на огромната зала. В дъното на прашните стъпала тя взе един ключ от някаква кука на стената и отключи тежката дървена врата.

От тъмнината пред тях ги лъхна влажна миризма на плесен, Фийби подсмръкна и извади от джоба си кърпичка.

— Мили боже — измърмори Фийби, докато издухваше носа си. — Кога за последен път са чистили тези ходници?

Алис драсна клечка кибрит и запали свещите, които тя и Фийби държаха в ръце. Слабата светлина колебливо освети сивите каменни стени.

— Негова светлост каза, че нямало смисъл да чистят катакомбите.

— Е, предполагам, че за това е прав — Фийби мушна кърпичката си отново в джоба и нетърпеливо се огледа наоколо. — Божичко, колко е интересно!

Намираха се в тесен тунел без прозорци, който сякаш минаваше по дължината на целия замък. На бледата, трепкаща светлина Фийби успя да различи тъмните отвори в стените на тунела, където започваха други ходници. Въздухът беше зловонен и застоял, но се усещаше и лек дъх на море.

— В кухнята разправят, че в стари времена използвали някои от помещенията тук за тъмница — Алис тръгна напред, като внимателно пристъпваше по подземния проход. Когато мина покрай един от зейналите тъмни отвори в стената, тя сякаш потрепери. — Разправят, че ако влезеш в някоя от тия ужасни малки килии, все още можеш да намериш костите на някой от клетниците, които са си изгнили, приковани тук долу.

Фийби потрепери и направи с ръка завет на пламъчето на свещта си. Атмосферата беше далеч по-внушителна, отколкото си я бе представяла.

— Къде смята негова светлост да се присъедини към нас?

— Каза да ви заведа до края на този тунел и той щял да ви покаже останалата част. Ама ще ви призная, че много ми се ще да се върна обратно горе.

— Това е удивително — Фийби вдигна свещта си, за да надникне в един от тъмните проходи, които се разклоняваха от главния тунел. В сенките на една малка килия проблеснаха няколко бели като слонова кост пръчици. Тя с мъка преглътна и си каза, че е абсолютно невъзможно да са кости. — Само като си помисли на какви ли исторически събития е бил свидетел този замък!

— Моля да ме извините, мадам, ама не мисля, че историята, каквато и да е тя, ще е приятна за слушане. Ето, че стигнахме.

Фийби се втренчи напред към сенките, но не видя друго, освен продължаващия напред каменен тунел. Стори й се, че чува далечния грохот на морето, отекващ сред каменните стени.

— Къде е Уайлд?

— Не знам, мадам, наистина — Алис я гледаше с някакво странно изражение в очите си. Тя отстъпи една крачка назад. Свещта в ръката й потрепна злокобно. — Той каза да ви доведа до това място и той щял да дойде при вас. Направих онова, което ми бе наредено. Но сега искам да се върна обратно горе.

— Тичай тогава — каза Фийби, нетърпелива да се впусне в приключението. — И сама мога да почакам негова светлост.

Тя пристъпи напред в мрака, вдигнала високо свещта.

— Уайлд? Тук ли си, милорд?

Внезапното ужасяващо скърцане на метал по камък зад гърба й я накара да се извърне рязко назад, като едва не изтърва свещта. Скърцането бе последвано от тежко издрънчаване. Тя едва успя да сдържи писъка си.

За най-голям ужас видя, че сега тунелът бе препречен от тежка метална врата, която го изпълваше от пода до тавана. И тя бе затворена на противоположната на замъка страна.

Фийби разбра, че вратата сигурно е била скрита в стената. Нещо е задействало механизма, който я затваря. Тя изтича към нея и заблъска по дебелия метал.

— Алис! Алис, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. На Фийби й се стори, че чува тропота от тичащи крака, които заглъхват в далечината, но не можеше да е съвсем сигурна.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Алис сигурно е тръгнала да доведе помощ, Фийби огледа каменните стени и се опита да открие следи от някакъв таен механизъм, който би могъл да отвори вратата. Но не откри нищо.

Направи няколко крачки напред в тъмния каменен тунел. Далечният тътен на морето сякаш се бе приближил.

— Уайлд? Тук ли си? Ако си тук, моля те, веднага ми отговори! Не ме дразни, сър. Знам, че те обидих, но, кълна се, не заслужавам да ме измъчваш така.

Гласът й отекна по каменните коридори. Не последва никакъв отговор, Фийби погледна назад към желязната врата. Сигурно на Алис няма да й е необходимо много време, за да извика помощ.

Петнадесет минути по-късно все още нямаше и следа от спасители, Фийби погледна свещта си и забеляза, че тя бързо догаря. И когато се стопи до край, тя ще остане в непрогледна тъмнина.

Тогава й хрумна, че има само едно нещо, което би могла да стори, за да си помогне. Трябва да изследва останалата част от прохода с надеждата да открие изход. Сигурно този дълъг коридор е построен и с друга врата освен онази, която води към главната зала на замъка.

Фийби тръгна нервно по коридора. В каменните стени вече нямаше разклонения. Това й се стори доста странно.

Разбрала, че свещта й вече е останала съвсем малка, тя ускори крачка. Миризмата на морето бе доста по-силна и на Фийби й се стори, че вече въздухът не е толкова застоял. Настроението й моментално се повиши. Щеше сама да открие изхода от катакомбите.

Само миг по-късно чу и тихия плисък на вода. Окуражена, тя свърна през един завой на тунела и се озова в голяма пещера. В далечината се виждаше тясна ивица светлина.

Фийби вдигна свещта по-високо и се огледа. Стоеше на каменния кей на нещо, което приличаше на подземно пристанище. Морската вода се плискаше о каменния бряг. Ръждясали железни халки, които стърчаха от кея, свидетелстваха за това, че пещерата някога е била използвана за скривалище за лодки.

Беше открила тайния път за бягство от замъка. Несъмнено той е бил измислен и построен от първоначалния собственик на замъка, за да бъде използван по време на обсада. Пролуката в дъното на пещерата, от която струеше дневната светлина, беше изходът.

Единственият проблем беше, че вече нямаше лодка за бягство, привързана към халките на кея. Между Фийби е светлината на деня се простираше огромно количество черна вода.

Свещта изпращя, Фийби я погледна и видя, че не й оставаха повече от няколко минути светлина. Скоро щеше да е обвита в пълен мрак в тази гробница-капан.

Тя погледна назад през рамо. Зад нея не се чуваше нито звук. Наложи се да се задоволи с обяснението, че спасителите й не са успели да се справят с преместването на тежката желязна врата. Хрумна й, че може би тя е проектирана така, че да запечатва прохода към морето завинаги. Ако господарят на замъка и семейството му се опитват да избягат по този път, трябва да са сигурни, че няма да бъдат преследвани.

Свещта изсъска и потрепна. И тогава Фийби взе решение. Не можеше просто ей така да стои в тъмнината и да чака помощ, която може въобще да не дойде.

Трябваше да плува, за да се спаси.

Фийби внимателно постави свещта на края на кея. После развърза панделките на роклята си и смъкна надиплената си риза.

Останала само по долна риза, тя седна и плъзна внимателно крака в тъмната студена вода. За миг я обзе някакъв животински ужас, тъй като видя как краката й изчезват в тъмните дълбини. Нямаше представа какви същества живеят под повърхността на черната бездна.

Трябваше й повече храброст, отколкото предполагаше, че притежава, за да се потопи цялата във водата. Последният пламък на свещта определено й се струваше като някакъв окуражаващ знак. Но когато колебливата светлинка изчезна, единствената мисъл на Фийби бе да се добере до тясната ивица светлина, която я очакваше далеч напред.

Тя се оттласна от брега и заплува с мощни движения напред, към пътеводното сияние.

Но се ужаси, когато разбра колко бързо се изчерпват силите й в ледената вода. Когато стигна на половината път до целта си, вече едва си поемаше дъх и се молеше за още сили. А и болният й ляв крак бързо отслабваше.

Стори й се, че измина цяла вечност, докато стигне до входа на пещерата. Сякаш водата умишлено се опитваше да я притегли надолу, под повърхността, Фийби вече плуваше съвсем механично, като играчка на пружина. Яростно си поемаше дъх при всеки удар на ръцете си и използваше паническия си страх от невидимите дълбини да задвижва краката й.

Когато пръстите й задраскаха болезнено по обраслите с раковини скали, тя едва не припадна от облекчение. Останала почти без дъх, тя се вкопчи отчаяно в скалите и отправи поглед навън, в светлината, с надеждата да види близкия бряг.

Но точно тогава разбра, че е изминала само част от дългия път. Тайният вход на пещерата се издаваше на няколко метра навътре в морето от бреговата ивица. Ако остане на това място, никой не би могъл да я види от скалите. А виковете й за помощ няма да бъдат чути заради рева на прибоя.

Трябваше да преплува до каменистия бряг.

Фийби остана още малко на мястото си, вкопчена в грапавата скала, като си повтаряше, че поне вече е на слънце. Сега не беше чак толкова студено. А и разстоянието, което оставаше да преплува, не бе чак толкова голямо.

Само да не беше толкова изтощена! Да можеше да си почине още малко!

Но не смееше да се колебае. Струваше й се, че водата става по-студена въпреки слънчевите лъчи. Можеше само да се моли да са й останали достатъчно сили, за да преплува останалото разстояние.

— Гейбриъл! — прошепна тя, като се отблъсна и заплува към брега. — Къде си, по дяволите, когато се нуждая от теб?