Аманда Куик
Рицарят (12)

12

Фийби запали огъня, приготвен в камината. После се изправи и огледа малката каменна стая на светлината на пламъците. Веднага разбра, че това сигурно е кабинетът на Гейбриъл.

Почувства се като натрапник, но в същото време бе непреодолимо заинтригувана от мисълта, че тази стая е толкова тясно свързана с Гейбриъл. В нея можеше да почувства душата му.

Откри стаичката в кулата съвсем случайно, докато търсеше къде да се скрие. Беше взела със себе си възглавница и юрган, защото бе твърдо решена да прекара нощта тук. За нея нямаше и капчица съмнение, че тази нощ Гейбриъл ще се опита да упражни съпружеските си права. Все пак той бе невероятно сладострастен. Освен това не беше човек, който ще пренебрегне едно недвусмислено предизвикателство, а тя действително го бе предизвикала.

А да предизвикваш един странстващ рицар винаги бе огромна грешка.

Може би ако се бе опитала да му обясни какво чувства, би могла да избегне конфронтацията, помисли си Фийби. Но вече бе прекалено късно. Лошото се беше случило. Освен това тя въобще не бе в настроение да обяснява каквото и да е. Беше прекалено наранена и ядосана.

Като се замислеше за месеците, които бе изгубила, за да се чувства виновна заради Нийл Бакстър, направо й се искаше да крещи от яд. Наистина ли я е излъгал? Трудно беше да го повярва. Сигурно съществува някакво обяснение за всичко, което се бе случило.

А когато се замислеше за това, как Гейбриъл я бе накарал да повярва, че наистина ще й помогне в разследването й, направо й се искаше да заплаче. Гейбриъл определено я бе измамил. И от това я болеше най-много.

Разбира се, ако трябваше да е съвсем честна пред себе си, трябваше да признае, че и тя не му бе казала някои неща още от самото начало. Но не с цел да го заблуди, мислеше тя. Просто така се бе случило, заради лошо стечение на обстоятелствата, върху които нямаше никаква власт.

А доколкото можеше да прецени, Гейбриъл нямаше подобно оправдание. Все пак може би той не вижда нещата в тази светлина.

Прекалено трудно бе да се справи с всичко това, особено след ден като този. Трябваше й време, за да обмисли всичко. Време, за да реши какво да стори сега. Трябваше по някакъв начин да успее да направи така, че бракът й да потръгне.

Тя седна на бюрото на Гейбриъл. Точно на това място той пише романите си, осъзна тя. Почувства се странно близко до него, както бе седнала на мястото му в осветената от огъня стая. Пресегна се и взе една от писалките му. С тях той създава легенди. Тази мисъл я изпълни със страхопочитание.

Някакво драскане откъм прозореца внезапно я откъсна от мислите й. Изплашена, Фийби изпусна перото и скочи на крака. Ръката й инстинктивно докосна гърлото, когато отново чу шума отвън.

Това не беше звукът от клон, който драска по каменната стена, осъзна Фийби. Стаята се намираше на три етажа височина над земята, а около прозореца нямаше дървета.

Драскащият, стържещ звук отново долетя до слуха й. Тя отново си напомни, че не вярва в духове. Но замъкът беше много стар и сигурно в него са се случвали ужасни неща, несъмнено тук се е проливала кръв.

Чу се тихо тупване и една тъмна фигура се приземи на тесния перваз. Една ръка заблъска по прозореца. Фийби бързо отстъпи към вратата и затърси опипом ключалката. Вече бе готова да се разпищи.

Точно в този момент прозорецът с трясък се отвори и Гейбриъл скочи в стаята. Зад него се виждаше дълго, дебело въже. Фийби разбра, че то виси от покрива. Тя се втренчи в Гейбриъл, зяпнала от изненада и зараждащ се ужас.

— Добър вечер, мила ми съпруго — очите на Гейбриъл блестяха на светлината на огъня, докато той бавно смъкна ръкавиците си. Дори дишането му не бе учестено. Беше свалил сакото и връзката си, за да улесни спускането. Бялата му риза бе изцапана с прах и ботушите му бяха издраскани. — Сигурно не би трябвало да се изненадвам, че вкусът ти към първите брачни нощи е доста странен.

Фийби най-сетне успя да проговори.

— Гейбриъл! Глупак такъв! Господи, можеше да се пребиеш!

Тя се втурна покрай него и се надвеси през прозореца. Тежкото въже се поклащаше над главата й. Земята се виждаше далеч, далеч под нея. Фийби затвори очи и в съзнанието й изникнаха ужасяващи гледки. Съвсем лесно можеше да си представи тялото на Гейбриъл, размазано на камъните в двора.

— Радвам се, че си запалила огъня — Гейбриъл протегна ръце към топлината. — Тази вечер вън е доста мразовито.

Фийби отдръпна глава от прозореца и се извърна, за да го погледне.

— Спуснал си се от покрива!

Той сви рамене.

— Това бе единственият възможен път. Вратата на стаята ми се стори заключена. Но това сигурно е чиста случайност.

Фийби наистина се ядоса.

— Рискувал си живота си само за да упражниш съпружеските си права? — извика тя.

Гейбриъл я оглеждаше от глава до пети със собственическо изражение.

— Не мога да се сетя за по-добър повод.

— Да не си луд? — на Фийби определено й се искаше да го замери с нещо. — Най-тъпото, безумно, откачено нещо, което можеш да направиш! Не мога да повярвам. Нямаш ли капчица разум?

— Това обвинение звучи много странно, изречено точно от теб.

— Не е смешно! Можеше да се пребиеш!

Той сви рамене.

— Не беше по-трудно, отколкото да се изкачи корабна мачта.

— Божичко! Точно такава сцена има в Дамата в кулата — Фийби бързо прекоси малкото разстояние, което ги разделяше, и се спря точно пред него. — Не бива повече никога, абсолютно никога да правиш така, чу ли?

Очите на Гейбриъл пламтяха. Той хвана лицето й в дланите си.

— Ще го направя отново, ако пак избягаш от мен.

— Гейбриъл, изплаши ме до смърт. Само като си затворя очите и виждам тялото ти долу, на камъните. Не бива повече да рискуваш така.

Той прекъсна протестите й с една бърза, властна целувка.

— Обещай ми, че повече никога няма да бягаш от мен!

Тя разпери пръсти на гърдите му и огледа свирепото му лице.

— Обещавам. Заклеваш ли се, че повече никога няма да направиш подобно безразсъдно нещо?

Палците му погладиха страните й.

— Нима си толкова загрижена за мен?

Устните й потрепнаха.

— Знаеш, че е така.

— Значи няма повече да бягаш или да се заключваш от мен. Защото ако го сториш, ще те последвам, дори ако трябва да се спусна по стената на замък с въже.

— Но, Гейбриъл…

— Дори да трябва да сляза в самия ад — тихо се зарече Гейбриъл.

Фийби почувства как нещо в нея се разтапя.

— О, Гейбриъл…

— Ела тук, ти си моята дама от кулата — Гейбриъл я притегли към силното си тяло. Дланта му се плъзна по гърба й, като я притисна към мускулестите му бедра.

Фийби тихичко изскимтя, а Гейбриъл притисна устни към нейните в целувка, която сякаш възпламени цялото й тяло. У нея се надигна топлина, примесена с някакъв неопределен копнеж, толкова силен, че в очите й се появиха сълзи. Тя сведе поглед, обви ръце около врата му и се отдаде на топлите вълни на чувствата си.

— Ето така трябва да е между нас, сладката ми — прошепна Гейбриъл. — Разбрах го още от първия път, когато те видях.

— Наистина ли? — сега Фийби едва се държеше на краката си. Беше се вкопчила в него и докосна с устни мъжествените очертания на брадичката му. После извърна глава и целуна вътрешната страна на китката му. — Не смеех да се надявам, че и ти може да изпитваш към мен онова, което чувствам аз.

Той се усмихна до бузата й.

— А какво точно изпитваш към мен?

Тялото й потръпна.

— Обичам те.

— О, моята сладка Фийби — ръцете му се стегнаха около нея и я притеглиха надолу върху завивката, която тя бе разстлала на килима пред огъня.

Фийби почувства как стаята се завъртя около нея. После се озова легнала по гръб на земята, а полите й се бяха надиплили около коленете й. Съзнаваше, че Гейбриъл се изтяга до нея. Кракът му се промъкна между бедрата й и лекичко ги разтвори, а тялото му я прикова нежно към пода. Когато тя отвори очи, разбра, че той се взира в лицето й.

— Гейбриъл, много мислих за тази страна на нещата.

— Така ли? — той бавно прокара устни по нейните, търсейки отговор.

— Да. Толкова ми харесват целувките ти! Харесва ми и как ме докосваш.

— Радвам се — Гейбриъл нежно целуна извивката на рамото й. — Защото определено много обичам да те докосвам.

— Въпреки това — побърза да каже Фийби, — все си мисля, че може би ще е най-добре, ако почакаме малко, преди да консумираме брака си.

— Стори ми се, че вече не ми се сърдиш — той нежно гризна ухото й.

— Не ти се сърдя — призна тя. Как би могла да му се сърди, когато разпалва такъв огън в нея? — Но все още има много въпроси, които трябва да изясним. Като въпросите, които изникнаха по време на вечерята. Гейбриъл, все още знаем толкова малко един за друг!

— Струва ми се, че се съгласи повече да не бягаш от мен.

— Няма да бягам — веднага го увери Фийби. — Ще живеем като мъж и жена. Но просто исках да кажа, че може би трябва да почакаме, преди да станем мъж и жена наистина.

Той отново хвана главата й в ръцете си. Фийби го погледна, свела клепки. Светлината на огъня придаваше необичайна острота на ястребовите му черти, а невероятните му очи изглеждаха още по-загадъчни.

— Кажи ми пак, че ме обичаш, Фийби!

— Обичам те — прошепна тя.

Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— И вече сме женени. Няма нужда да чакаме.

Фийби събра смелост да каже онова, което толкова я терзаеше.

— Но аз въобще не съм сигурна какво точно изпитваш към мен, Гейбриъл. Тази сутрин избягах от теб, защото се страхувах, че искаш да се ожениш за мен заради някакво неуместно чувство за рицарски дълг.

Той отново захапа върха на ухото й и лекичко стисна зъби, само толкова, че да я сепне.

— Довери ми се, мадам, причината да ти предложа брак съвсем не е тази.

— Сигурен ли си? — настояваше тя. — Защото наистина не искам да си мисля, че си се чувствал длъжен да се ожениш за мен.

Той се втренчи в очите й.

— Желая те по-силно от всичко на света.

Фийби видя копнежа в очите му.

— Гейбриъл! Наистина ли?

— Да, а сега ще ти покажа колко сериозно говоря! — Гейбриъл нежно притисна устните си към нейните, а езикът му се промуши подканващо между тях. Той се наслаждаваше на вкуса й, но искаше и тя да се остави на усещанията си.

С женската си интуиция Фийби най-сетне осъзна, че това е начинът, по който той й разкрива чувствата си. Той я обичаше. Не би могъл да я люби така, ако не изпитва също толкова силна обич, колкото бе нейната.

Гейбриъл откри връзките, които придържаха роклята й и с няколко бързи движения ги развърза. Миг по-късно Фийби почувства пламенните му ласки по голото си тяло, Гейбриъл я бе освободил от роклята и ризата, която носеше под нея. Сега дланта му се плъзна по гърдите й.

Усети колко грапави са пръстите му, когато погалиха зърната й. Внезапно тя се сепна. Очите й се разшириха от слисване, когато осъзна, че е съвсем гола, останала само по копринени чорапи.

— Няма нищо, сладката ми. Ти си прелестна — ръката на Гейбриъл бавно обхождаше тялото й, нежно, уверено, подканващо. — Господи, толкова си красива! — той наведе глава и обсипа вдлъбнатината между гърдите й с мънички топли целувки.

Фийби изви тялото си към него. Смущението й бързо се стопи под горещината на желанието му, която тя ясно съзнаваше.

Ръката му се сключи около глезена й, после се плъзна по дължината на крака й, докато стигна бедрото. Не откопча жартиера й. На Фийби й се стори някак странно да е само по чорапи.

Тя извърна лице и го притисна към рамото му, а пръстите й любопитно се мушнаха под ризата му. Усети твърдите косъмчета на гърдите му и остана очарована. Съвсем импулсивно докосна с връхчето на езика си топлата му кожа. Гейбриъл рязко си пое дъх.

— Колко си вкусен! — прошепна тя.

От гърдите му се изтръгна тих, пресипнал смях, който бързо се превърна в дрезгаво стенание. Ръцете му хванаха дупенцето й и нежно го стиснаха.

— Копнея за теб вече седмици наред.

Фийби усети как твърдата дълга издатина на мъжествеността му издува тесния му панталон. Това доказателство за силното му желание я изпълни с приятното съзнание за женската й власт. Чувстваше се като в бляскав, ослепителен сън. Но това не е сън, напомни си тя. Всичко това е действителност.

— А аз те обичам вече седмици наред!

Пръстите му пропълзяха върху триъгълникът тъмни косми там, където бедрата й се събираха, и затърсиха меките, влажни гънки, Фийби тихичко извика, когато пръстът му изпитателно се промъкна между тях.

— Да — задъхано прошепна Гейбриъл. — Да, сладката ми!

Ръката му се отдръпна от топлото местенце между краката й. Той леко се отдели от нея и нетърпеливо съблече ризата си.

Притворила леко клепки, Фийби наблюдаваше как той изу ботушите си. После Гейбриъл се изправи, за да събуе панталона си.

Фийби се втренчи в невероятно възбуденото му тяло. Никога не бе виждала мъж в това състояние. Устните й пресъхнаха, а очите й мигновено отскочиха, за да срещнат погледа му.

Гейбриъл коленичи до нея и я притегли, за да седне до него. Притисна я силно до гърдите си и нежно прошепна:

— Не се бой от мен, Фийби. Каквото и да се случи, не се плаши от мен.

Тя обви ръце около кръста му и се вкопчи в него.

— Не се боя от теб.

— Вярваш ли ми?

— Да! Вярвам ти и винаги ще ти вярвам!

— Радвам се — той целуна вратлето й и отново я притегли по гръб на килима.

— Просто не предполагах, че… че си толкова…

— Толкова какво? — попита той и лекичко гризна шията й.

— Толкова легендарен в пропорциите си — едва успя да продума тя.

Гейбриъл се разсмя, Фийби почувства, че ужасно се изчервява.

— Тази нощ двамата ще създадем една прекрасна легенда, мила моя. Достойна за песните на всеки средновековен бард.

Устните му запълзяха по кожата й с опияняваща топлина, нежни и успокояващи, възбуждащи и подтикващи я към отговор. Ръцете му се движеха върху нея, сякаш я изучаваха с невероятно интимните си ласки. Тялото му я притискаше почти до болка към твърдия под, но въпреки това тя изпитваше безкрайна наслада от тежестта му.

Малко неуверено тя погали силния му гръб, после впи пръсти в твърдите мускули на бедрата му. Толкова е силен, мислеше си тя, и все пак целият потръпваше и при най-лекото докосване на връхчетата на пръстите й.

Фийби осъзна, че не може да се насити на удоволствието да усеща реакцията му на ласките й. Където и да го докоснеше, той трепваше така, сякаш запалваше нещо дълбоко в него. Мъжествеността му мощно се притискаше към вътрешната страна на бедрото й.

— Кълна се, не мога да чакам повече — гласът на Гейбриъл бе дрезгав от страстта му. — Разтвори се за мен, сладката ми жена! Трябва да вляза в теб, иначе ще полудея.

Тя разтвори разтрепераните си крака. Той веднага решително се настани между бедрата й и се плъзна нагоре, докато жезълът му се притисна към нея. Фийби тревожно помести глава по килима, когато осъзна колко голям е в действителност.

— Гейбриъл?

— Увий се около мен, Фийби — той хвана краката й под коленете и ги повдигна. После ги намести около себе си. — Да, точно така. А сега се хвани за раменете ми. Стисни ме здраво, Фийби, колкото можеш по-силно.

Тя се вкопчи в гладките му, мощни рамене. Никога не се беше чувствала по-уязвима. Но го обичаше, напомняше си тя, и копнееше за това сливане на телата им не по-малко от него. В страстта си те бяха също толкова единни, колкото и в любовта към средновековните легенди.

— Точно така — Гейбриъл целуна шията й и се притисна още по-настоятелно към тялото й. — Много си стегната, но си и много влажна. Не знам колко бурно ще е първото ни плаване, но трябва да ми се довериш. Всичко ще е наред!

— Всичко е наред, Гейбриъл — тя се повдигна колебливо към него. — Искам те!

— Вече никога няма да ти се наситя — той се пресегна и я разтвори с пръсти, после бавно се насочи към тесния топъл вход на тялото й.

Фийби затаи дъх, без да знае какво да очаква, но с пълното съзнание, че се нуждае да го почувства в тялото си. Трябваше да го има. Инстинктивно стегна краката си около кръста му.

— Фийби, чакай, не искам да те заболи!

Лицето на Гейбриъл представляваше измъчено олицетворение на неимоверния самоконтрол. Но когато Фийби още веднъж повдигна тялото си към него, нещо в него сякаш се пречупи.

— Да! О, боже, да…

С един мощен тласък той нахлу в нея.

Шокът и изненадата сякаш зашеметиха Фийби. Внезапно тя бе прекалено изпълнена, разтегната, като в капан под тежестта на Гейбриъл. Той бе в нея.

Не знаеше дали изпитва болка. Не знаеше какво изпитва. Усещането бе просто неописуемо. Тя тихичко извика и се вкопчи в раменете на Гейбриъл.

Той отново потръпна.

— Давай, забий ноктите си в мен! Бог ми е свидетел, така дълбоко съм потънал в теб, че може би съм загубен завинаги!

Фийби бързо преглътна.

— Мисля, че стига толкова — каза тя с немощно гласче. — Може би сега трябва да спрем.

— Не бих могъл да спра точно сега, дори и земята да се разтвори и жив да ме погълне — Гейбриъл отчасти се измъкна от нея, после отново бавно и неумолимо се плъзна навътре. — Толкова е хубаво, сладката ми! Никога не съм изпитвал по-голяма наслада.

Фийби продължаваше да стиска краката си, обвити около кръста му. Чувствената магия отпреди малко бе съвсем изчезнала. Чувстваше се неудобно, но не изпитваше истинска болка. Усещането Гейбриъл да е в нея бе невероятно странно. Но той очевидно изпитваше удоволствие, а тя го обичаше толкова много, че не можеше да му откаже онова, което явно така силно желаеше.

— Прегърни ме — гласът му бе изпълнен със сурова страст. — Прегърни ме, Фийби, нуждая се от теб!

Тя обви ръце около него и го притисна силно към себе си, отдала цялото си тяло, докато той внезапно извика и целият се стегна, изопнат като струна върху нея. Тя усети как мускулите на гърба и бедрата му станаха твърди като стомана, докато той се изливаше в тялото й.

После се отпусна върху й, сякаш останал без сили.

Дълго време Фийби стоя притихнала под Гейбриъл, заслушана в постепенно успокояващото му се дишане. Бавно погали гърба му и усети капчиците пот, избили по кожата му. Приличаше на жребец след изтощително надбягване, помисли си тя.

Нейният жребец.

След малко Гейбриъл простена и с нежелание се измъкна от нея. Търколи се настрани, отпусна ръка върху очите си и я притегли до тялото си.

— Следващия път ще ти е много по-хубаво, Фийби. Обещавам ти!

— И сега не беше зле — съвсем честно си призна тя. — Доста странно, но не и неприятно.

Той слабо се засмя.

— Следващия път ще крещиш от удоволствие, кълна ти се. Това ще е моята мисия и няма да си отдъхна, докато не я изпълня.

Фийби се усмихна и скръсти ръце върху влажните му гърди.

— Никога не бих сторила нещо толкова неподобаващо на една дама, като това, да крещя.

— Само почакай и ще видиш! — той вдигна ръка от очите си и прокара пръсти през заплетените й коси. — Огънят в косата ти гори също толкова силно и в цялото ти тяло. Ти си удивително създание.

— Нима?

— Определено — Гейбриъл отново затвори очи. — Сега ще си починем малко и след това ще се облечем и ще слезем долу в спалнята ми.

— И тук ми харесва — каза Фийби.

Гейбриъл не отвори очи.

— Нямам намерение да прекарам цялата си първа брачна нощ на пода на кабинета си.

Но само след няколко секунди той вече спеше, а ръката му все още притискаше Фийби.

Дълго време тя остана загледана в него, смътно съзнавайки рояка нови впечатления, които се тълпяха в съзнанието й. Усещаше леко парене между краката си и мъжката му миризма по тялото си. Чувстваше се някак лепкава, топла и малко неспокойна.

Значи това било да си омъжена. Би могла да се справи, реши Фийби. Наистина й харесваше тази топла интимност, макар че самото правене на любов не й се струваше кой знае какво. Встъпителната част определено бе много приятна. Но истинската радост се състоеше не в друго, а в прелестното задоволство от мисълта, че сега Гейбриъл й принадлежи.

Ето, че е омъжена за човека, когото обича, а и той явно е влюбен в нея, макар да му е трудно да го каже с думи. Тя добре знаеше, че много жени нямат този късмет. За повечето хора бракът беше съвсем практично нещо и се сключваше заради богатство, социално положение или наследство.

Тя бе една от малкото щастливи жени в познатия й свят, които са се омъжили по любов. А как само щеше да развали всичко тази сутрин, когато се опита да избяга! Може би Гейбриъл имаше право, когато я нарече безразсъдна.

Фийби почувства, че се е схванала на твърдия под и внимателно се протегна. Ръката на Гейбриъл се изплъзна от гърдите й, но той не се събуди. Явно беше съвсем изтощен. Бе прекарал доста тежък ден, и то меко казано.

Тя бавно се надигна и огледа кабинета. Беше съвсем будна и някак странно напрегната. Последното, което искаше да прави точно сега, бе да спи. А библиотеката на Гейбриъл сякаш я подканваше да я разгледа.

Внимателно стана от постланата на пода завивка и се вмъкна в бялата ленена нощница, която бе донесла със себе си. После се приближи до най-близката лавица книги.

Разгледа редицата подвързани с кожа томчета, подредени зад стъклото на библиотеката, и остана много впечатлена. А когато си припомни, че това е само малка част от великолепната му колекция, поклати глава, съвсем удивена. Едно от големите предимства да е омъжена за Гейбриъл, самодоволно си помисли тя, бе, че вече има достъп до библиотеката му.

Повдигна се на пръсти и започна да чете заглавията. И внезапно дъхът й спря, тъй като погледът й бе паднал върху едно много познато на вид томче. Тя зяпна от изненада и не искаше да повярва на очите си. Но те наистина не я лъжеха. Томчето си стоеше пред нея, а златните букви на заглавието му проблясваха: Далата в кулата.

Това беше нейната книга. Нямаше никакво съмнение.

Съвсем смаяна, Фийби погледна през рамо към Гейбриъл. Не бе помръднал от мястото си, но сега очите му бяха широко отворени. Наблюдаваше я, а изражението му бе съвсем неразгадаемо на трепкащата светлина на огъня.

— Казах ти, че ще изпълня мисията — тихо каза той. — Обещах ти да се погрижа да си възвърнеш твоето копие на Дамата в кулата, и то преди края на сезона.

Фийби бавно се извърна към него.

— Открил си я, но си забравил да ми кажеш? Гейбриъл, не разбирам — изведнъж лицето й се озари от внезапното прозрение: — Чакай малко, тя е трябвало да бъде сватбеният ми подарък, нали?

— Фийби, изслушай ме!

Но Фийби бе съвсем сигурна, че е разбрала всичко.

— Каква чудесна изненада! Съжалявам, че я провалих, но това няма значение. Възхитена съм! Къде я откри? Кой бе собственикът й?

Той бавно се надигна, без да обръща внимание на голотата си. Отблясъците от огъня играеха по широките му рамене и придаваха златисти отблясъци на загорялата му кожа. Вдигна едното си коляно и подпря ръка на него. В смарагдовите му очи се събираха заплашителни сенки.

— Аз съм собственикът на книгата, Фийби.

Фийби преглътна, изпълнена със съмнения.

— Какво искаш да кажеш? Откъде я взе?

— Взех я от каютата на Бакстър, след като превзехме кораба му — гласът на Гейбриъл бе странно лишен от всякаква интонация. — Бакстър предпочете да се хвърли в морето, вместо да бъде обесен. Скочи зад борда и изчезна. Всички предположиха, че се е удавил.

— Ти си превзел кораба му? — Фийби почувства как изведнъж коленете й са омекнали. Бавно се свлече на столчето до прозореца и стисна ръце в скута си. — Мили боже! Гейбриъл, нима признаваш, че ти си бил пират в южните морета? Отказвам да повярвам в това!

— Радвам се. Защото не бях пират. Просто един много усърден бизнесмен, който се опитваше да си изкарва прехраната от търговията с перли. Бакстър бе този, който се зае с пиратството, когато пристигна на островите.

— Невъзможно! — веднага извика Фийби. — Той не би направил подобно нещо!

— Няма никакво значение дали вярваш или не. Това е самата истина. Очевидно му се е сторило много по-лесно и бързо да стане разбойник, отколкото да се захване със законна търговия по море. Скоро се превърна в ужасна напаст за моята компания, а и за много други. Някой трябваше да се погрижи за него и да го отстрани.

— Напаст — повтори като ехо Фийби, докато съзнанието й лудо се опитваше да се справи с всичко това.

Лицето на Гейбриъл бе съвсем мрачно.

— Успя да си намери собствен кораб. После нападна два от корабите на моята компания и ги превзе, като уби много хора от екипажите им. Открадна огромно количество стока, включително един изключително ценен комплект бижута, изработени от тъмни перли, злато и диаманти. След тази случка реших да го открия, преди да е нанесъл още щети.

Фийби се бе втренчила в Гейбриъл, съвсем изумена.

— Мили боже! Това е невероятно. Не мога да повярвам, че толкова съм се лъгала в Нийл.

— Защото се е правел на Ланселот, докато е кроял как да изнуди баща ти? Бакстър беше много хитро копеле. И ти не си единствената жена, която е успял да заблуди.

Лицето на Фийби пламна.

— Караш ме да се чувствам като пълна глупачка!

Изражението на Гейбриъл се посмекчи.

— Ти не си глупачка, сладката ми, но си много наивна. Жените са съвсем уязвими, когато си имат работа с мъже като Бакстър. Всички копнеят да повярват в илюзиите, които той им предлага.

Ръцете на Фийби се стегнаха в скута й.

— Говориш така, сякаш си познавал и други жени, които са му повярвали, че е Ланселот.

— Докато бе на островите, Бакстър успяваше да се представя за преуспял човек, който се занимава със законна корабна търговия. Движеше се свободно сред онези от нас, които търгуваха по море, като по този начин успяваше да получи информация за сделките и пътуванията ни и след това причакваше и нападаше корабите ни — погледът на Гейбриъл сега бе съвсем твърд. — Въртеше се и около жените, за да разбере подробности относно вида на товара и курса на корабите.

— Жените?

— Съпругите, дъщерите и… — Гейбриъл се поколеба за миг, — и други. Омайваше ги и те с готовност му издаваха всичко, което желаеше да научи.

— Разбирам — известно време Фийби помълча, като се мъчеше да сглоби късчетата на цялата история. — През цялото време си притежавал книгата ми. Ти си бил човекът, когото съм искала да открия.

— До известна степен, да.

Тя го погледна право в очите.

— Защо не ми каза?

— По много причини. И главната е, че ти бе убедена, че собственикът на книгата е пират и убиец.

Тя се усмихна колебливо.

— Разбира се. Естествено, ти си се боял да признаеш, че притежаваш книгата, да не би аз да си помисля най-лошото за теб.

— По дяволите! — Гейбриъл присви очи. — Не съм се боял да го призная, просто имах други планове.

— Какви други планове?

— Омръзнаха ми тези глупости — мрачно и решително каза Гейбриъл. — Крайно време е всичко да излезе наяве. Да започнем отначало. След като те срещнах на онзи пуст път в Съсекс, реших, че те желая. А само чрез книгата можех да се добера до теб.

Очите на Фийби се разшириха.

— Искаш да кажеш, че от самото начало си разбрал, че искаш да се ожениш за мен? Гейбриъл, това е толкова романтично! Наистина трябваше да ми кажеш!

Гейбриъл се изправи и удари с длан по полицата над камината.

— По дяволите, жено, защо непрекъснато се опитваш да виждаш в мен героичен рицар, изпълнен с почтени намерения? — той извърна глава и я погледна с яд в очите. — Казах ти, че те желаех. И за да съм съвсем откровен, казвам ти, че въобще не мислех за женене. Не и в началото на връзката ни. Исках те в леглото си. Плановете ми се простираха само до там.

— О! — тя не знаеше как да отговори на това. Все пак поне я е желаел, помисли си тя. — Значи си се съгласил да ми помогнеш в мисията ми, за да имаш възможност да ме опознаеш по-добре?

— За да те вкарам в леглото си, по дяволите!

Тя се усмихна с лека надежда.

— Е, значи намеренията ти може и да не са били съвсем почтени в началото.

— Можеш да си сигурна, че не бяха.

— Но бързо си ги променил и това е важното. Намеренията ти са станали почтени, когато си ме опознал по-добре.

— Проклятие! Та ти отказваш да видиш истината, дори когато е пред очите ти — Гейбриъл се пресегна за панталона си и го нахлузи с бързо, ядосано движение. — Намеренията ми съвсем не се подобриха, когато открих, че си дъщеря на Кларингтън. Точно обратното, станаха доста по-лоши.

— По-лоши?

Той махна леко с ръка, а жестът му бе пълен с отвращение.

— Фийби, когато разбрах коя си в действителност, реших да те открия с единствената цел да те използвам, за да си отмъстя на семейството ти. Смятах да те прелъстя, за да унижа баща ти. Ето ти истината. Сега разбираш ли?

Тя примигна, за да възпре сълзите си и храбро се усмихна.

— Може би отмъщението е било първоначалната ти цел, но не изпълни плана си, нали? Вместо това се ожени за мен.

Той застана срещу нея, сложил ръце на кръста си.

— Точно така.

— Което значи, че в крайна сметка благородната ти природа е взела връх и те е накарала да промениш плана си — заключи Фийби.

— Дявол го взел, щом искаш да вярваш в това, кой съм аз, та да ти противореча?

— Ожени се за мен заради вроденото ти благородство — Фийби прехапа треперещите си устни. — Но не ме обичаш, така ли е, милорд?

Очите му блестяха.

— Само не ме обвинявай, че съм те заблуждавал по този въпрос. Поне този грях не можеш да ми припишеш. Никога не съм твърдял, че те обичам. Казах ти, че те желая, и това е самата истина. Цялата истина.

— Ожени се за мен, за да ме спасиш от възможен скандал.

— Уверявам те, че не съм толкова благороден — изръмжа той. — Всичките ми рицарски възгледи бяха изпепелени още преди осем години. А животът в южните морета не помогна с нищо, за да се възродят. Не съм никакъв герой-закрилник на любовта и справедливостта.

— Тогава защо се ожени за мен?

— Ожених се за теб, защото смятам, че ще станеш добра графиня — изрева в отговор той. — Родословието ти е безупречно. А още по-важното е, че, колкото и да е вбесяващо, безразсъдството ти говори за храброст и дързост. И точно тези качества смятам да възпитам у синовете си. Освен това намирам те за далеч по-интересна от всяка друга дама, която съм срещал, откак се помня. И те желая.

— Но не ме обичаш.

— Никога не съм твърдял, че те обичам.

— Не, но се надявах, че може да се научиш на това — обясни Фийби. — И точно затова днес поех най-големия риск през живота си.

Той я погледна, невярващ на ушите си.

— Наричаш това, че се омъжи за мен, най-големия риск през живота си?

— Да.

— Това си е чиста обида, по дяволите — викна Гейбриъл. — Съвсем сериозно възнамерявам да бъда добър съпруг.

— Нима?

Той пристъпи напред и се надвеси заплашително над нея.

— Да, точно така. А в замяна очаквам добра съпруга, за бога!

Фийби наклони глава настрани, като го огледа изпитателно.

— А какво представлява една добра съпруга според твоите виждания?

Той хвана брадичката й в дланта си. Очите му хвърляха яростни искри.

— Убеден съм, че умишлено ме предизвикваш, мадам. Въпреки това, ще ти обясня точно какво искам от теб. Искам да получа уважението и подчинението, което една добра съпруга е длъжна да показва на своя господар.

— Аз те уважавам, Гейбриъл. Но никога не съм умеела да се подчинявам.

— Е, тогава ще се научиш на това.

— За бога, Гейбриъл, няма нужда да се държиш толкова заплашително. И двамата знаем, че няма да ме набиеш, за да ти се подчиня.

— Така ли смяташ?

По устните й пробяга бегла усмивка и тя отстъпи назад, освобождавайки се от ръката му.

— Благородната ти природа няма да ти позволи да използваш насилие срещу жена.

— За твое добро ти казвам — изсъска през зъби той, — не е зле да спреш да се самозалъгваш, че притежавам благородна природа.

— Наистина се надявам да не ме лишаваш от единствената илюзия, която ми е останала — тя се приближи към библиотеката и отвори стъклените вратички.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? — попита Гейбриъл.

— Каза ми, че Нийл Бакстър, единственият мъж, който някога е твърдял, че ме обича с чисто и благородно сърце, ме е излъгал — Фийби измъкна Дамата в кулата от рафта. — И се оказва, че съм се омъжила за човек, който твърди, че въобще не ме обича, а точно тази участ винаги съм се стремяла да избегна. Като се вземе предвид всичко това, милорд, ясно се вижда, че това съвсем не е сватбеният ден от мечтите ми.

— Фийби…

— Лека нощ, милорд — притиснала тежкото томче към гърдите си, Фийби тръгна към вратата.

— По дяволите, Фийби, искам да говоря с теб.

— За какво? За същността на благородството? Повярвай ми, сега съм добре запозната с този въпрос. Нямам нужда от повече разяснения по темата.

Тя отключи вратата и тръгна надолу по извитото стълбище. Каменните стъпала бяха ужасно студени под босите й крака.