Аманда Куик
Рицарят (11)

11

Гейбриъл трябваше да призове цялото си самообладание, за да не позволи на гнева си да го изпепели. Не можеше да повярва, че Фийби е избягала от него по този начин.

Кларингтън и семейството му седяха в траурно мълчание, а погледите им не се откъсваха от Гейбриъл, докато той кръстосваше напред-назад из всекидневната.

Наближаваше десет часа. Никой не бе забелязал липсата на Фийби само до преди час, когато прислужницата й се бе качила в стаята й с чая. Скоро след това Гейбриъл бе получил загадъчната бележка с молба да дойде. Когато бе пристигнал в къщата на Кларингтън, бе открил целия клан скупчен във всекидневната, за да му съобщят новината, че Фийби е избягала.

— Погледнете нещата откъм добрата им страна — предложи Лидия. — Доколкото знаем, избягала е сама. Не изглежда да е замесен и друг мъж в тая история.

— Доколкото знаем — мрачно уточни Антъни.

Гейбриъл му хвърли един ядосан поглед. Последното нещо, от което се нуждаеше тази сутрин, бе да се замисля над възможността Фийби да е избягала с друг мъж. И така нещата изглеждаха достатъчно зле.

— Значи мислите, че е на път за Съсекс?

— Оставила е бележка — тихо отвърна Мередит. — Пише, че ще прекара известно време при една леля в Съсекс.

— Това може да е просто хитра уловка — предположи Лидия. — Може би е искала да си помислим, че е тръгнала в една посока, докато в действителност се е втурнала точно в противоположната.

— Не — Мередит остана съвършено неподвижна. Очите и не се откъсваха от тези на Гейбриъл. — Тя е знаела, че ще се тревожим, затова ни е казала къде отива с надеждата да не се безпокоим излишно.

— Да не се безпокоим излишно? — Кларингтън силно почервеня. — Излишно? Хлапачката хуква нанякъде преди зори, без да каже и думичка на никого, а ние не трябва да се безпокоим? А какво, за бога, си мисли, че ще сторим?

Лидия сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, скъпи. Всичко ще е наред. Фийби е напълно способна да се грижи за себе си.

— О, нима? — Кларингтън хвърли на съпругата си един изпепеляващ поглед. — А би ли ми казала как ще се погрижи за репутацията си, когато тази случка се разчуе, моля? Въобще няма да виня Уайлд, ако развали годежа.

Мередит ахна.

— Татко, не бива да говориш така!

— Защо не? — измърмори Антъни. — Че кой нормален мъж би искал съпруга, която ще му създава подобри проблеми?

— Фийби е изплашена — Мередит скочи на крака и погледна твърдо Гейбриъл и останалите. — Не разбирате ли? Избягала е, защото се е почувствала принудена да се омъжи, без дори да я попитат. Никой въобще не си направи труда дори да попита какво мисли тя.

Кларингтън се намръщи.

— Тя харесва Уайлд. Най-малкото, мислех, че го харесва. Какво, по дяволите, става с това момиче? Не виждам никакъв смисъл в действията й.

Мередит повдигна брадичка.

— Ще ви кажа какво става. Разбрала е, че цялото й бъдеще се определя от вас двамата с Уайлд, татко. Почувствала се е като кон, който се продава на купувача, предложил най-висока цена.

Гейбриъл стисна зъби.

— Глупости — каза Кларингтън.

— Точно така си е — настоя Мередит. — Знам точно как се чувства, защото и аз се чувствах по съвсем същия начин преди осем години. Разликата между мен и Фийби е там, че аз помолих някой да ми помогне да избягам. А Фийби съвсем сама е организирала бягството си.

— Но защо, по дяволите, иска да бяга? — попита Антъни. — Татко е прав. Тя харесва Уайлд.

Мередит тропна с крак от безсилен гняв.

— О, нима? А какво изпитва Уайлд към нея?

Гейбриъл се намръщи.

— Фийби знае какво изпитвам към нея.

— Така ли? — Мередит се нахвърли върху него. — В такъв случай вие сте й изказали привързаността си към нея, така ли е, сър? Казали сте й, че я обичате?

— За бога, Мередит — измърмори Гейбриъл. — Това въобще не ви влиза в работата.

— Аха! Значи не сте. А може ли да попитам, сър, обичате ли я?

Гейбриъл изведнъж осъзна, че всички са го зяпнали очаквателно.

— Двамата с Фийби се разбираме отлично.

— Дълбоко се съмнявам — каза Мередит. — Мога да се обзаложа, че се разбирате толкова, колкото ние с Траубридж преди осем години. Което означава абсолютна липса на разбирателство.

Гейбриъл изгуби търпение.

— Това не е вярно!

Мередит присви очи — нещо толкова нетипично за нея.

— Вече съвсем ясно се разбра, че не сте казали на Фийби, че я обичате. Тогава какво очаквахте да направи, когато се озове на прага на женитбата?

— Тя не е младо и глупаво момиче — процеди през зъби Гейбриъл. — Въобще не трябваше да бяга така.

Мередит вдигна брадичка презрително.

— Мен ако питате, на практика е била принудена да избяга. Нямала е никакви основания да се надява, че ще се държите по друг начин, ако просто си остане и послушно се съгласи с плановете, които вие с татко кроите за нея. Фийби е много решителна.

— Тя е ужасен инат — натърти Гейбриъл.

— Трябваше да говорите първо с нея за тази женитба — рече Мередит. — Трябваше да й кажете какво изпитвате към нея.

Лидия въздъхна.

— Някак все не мога да се съглася с тия приказки, че жените и мъжете трябва да говорят за подобни интимни неща. Всички знаят, че мъжете не ги бива особено в подобни излияния. Те ги правят нервни и объркани. Явно причината е някакъв дефект в мозъците им.

— Несъмнено, мадам — на Гейбриъл вече му дойде до гуша от всичко това. Той се обърна към цялото семейство. — Така, тъй като изглежда сте изгубили годеницата ми в деня, когато годежът ни ще бъде обявен във вестниците, налага се да тръгвам веднага.

Антъни скочи на крака.

— Какво смятате да правите?

— А вие какво мислите, че смятам да направя? Тръгвам след нея, разбира се. Няма да се отърве толкова лесно — Гейбриъл тръгна към вратата.

— Почакайте! Идвам с вас — заяви Антъни.

— Не, не идвате. Осигурих си специално разрешение за женитба без отлагане. Двамата с Фийби ще уредим този въпрос сами.

— Смятате да се ожените за нея? — Мередит изглеждаше много разтревожена. — Уайлд, почакайте малко. Има нещо, което трябва да ви кажа.

— Какво? — Гейбриъл вече бе до вратата. Гореше от нетърпение да тръгва на път.

Мередит го погледна с умоляващи очи.

— Ще бъдете мил с нея, когато я настигнете, нали? Моля ви, опитайте се да разберете чувствата й. Знам, че изглежда прекалено импулсивна, но истината е, че тя е много чувствително същество. Нуждае се от разбиране.

— Нуждае се от силна ръка, приложена към задните й части — отвърна Гейбриъл и излезе.

Но докато бързаше с приготовленията за напускане на града, последните думи на Мередит не излизаха от главата му. Спомни си изражението на Фийби вчера следобед, когато Кларингтън най-после я бе извикал в библиотеката, за да чуе, че бъдещето й е вече решено. Тя изглеждаше прекалено безучастна и спокойна.

Едва сега Гейбриъл си даде сметка, че поведението на Фийби е било съвсем неестествено. Би трябвало да предположи, че нещо не е наред. Но въобще не му хрумна, че ще избяга по този начин, за да не се омъжи за него.

— Вие не сте по-добър от Килбърн.

Тя бе избягала от него. Тази мисъл се врязваше в съзнанието му като нажежен нож. Гейбриъл осъзна, че по някаква причина бе започнал да вярва, че неговата своенравна, дръзка Фийби никога не би го напуснала.

 

 

Направила е ужасна грешка. Фийби си даде сметка за това, още преди дилижансът да измине и петнадесет мили.

Каква идиотка е само! Бягаше от мъжа, когото обича.

Какво от това, че Гейбриъл не е влюбен в нея? Нали й оставаше времето до края на сезона, за да измисли начин да го накара да се влюби в нея. Това би било новата й мисия.

Внезапното килване на дилижанса на една страна и уплашените викове на пътниците прекъснаха мрачните й размисли.

— Божичко, счупило се е колелото — съобщи мъжът с бутилката джин. — Това доста ще ни позабави.

Но според Фийби счупеното колело беше чисто и просто знак от бога. За пръв път през живота си се радваше на пътна злополука.

Повреденият дилижанс успя да стигне някак до една странноприемница наблизо, Фийби слезе заедно с останалите пътници, взе багажа си и влезе в хана.

Успя да си пробие път сред тълпата пътници, събрали се пред масата на съдържателя, и попита дали има места за следващия дилижанс за Лондон.

— Няма никакви места, мадам — заяви жената на съдържателя, без да прояви никакво съчувствие. — Още вчера продадохме всички билети. Мога да ви дам билет само за утрешния дилижанс в десет часа.

— Но аз трябва да стигна в Лондон днес!

Жената я погледна замислено.

— Мога да ви дам стая за нощта.

— Не, благодаря. В никакъв случай не мога да прекарам нощта тук!

Фийби започна да схваща сериозността на положението. Репутацията й щеше да е напълно съсипана, ако някой разбере, че е била принудена да прекара нощта сама в някакъв си хан.

Тя нагласи булото си по-сигурно пред лицето си и с леко накуцване влезе в кръчмата на странноприемницата, за да потърси нещо за хапване. Трябваше сериозно да обмисли положението, а не можеше да го стори на гладен стомах.

Когато седна на една маса, веднага усети върху себе си няколко груби погледа. На дамите, които пътуват сами, лесно можеше да им се случи подобно нещо. А когато се спусне нощта, нещата можеха да станат далеч по-лоши.

Чудеше се дали Гейбриъл е разбрал, че е избягала. Това я накара още повече да потъне в мрачни мисли. Ако открие, че е избягала от града, може просто да се откаже от нея и да си измие ръцете от цялата тази история.

Трябваше да се върне, преди той да открие, че е избягала. Ама че идиотско хрумване, да избяга! Сега може би трябва да се остави на милостта на някое пътуващо към Лондон семейство с частна карета. Ако въобще такова семейство спре за почивка в подобен долнопробен хан. Но пък така ще се наложи да разкрие коя е в действителност. А не смееше да го стори.

С всяка минута отчаянието на Фийби нарастваше. Трябваше да открие изход от тази бъркотия. Тайничко огледа хората в кръчмата, като се чудеше дали някой от тях не би могъл да й помогне. Сигурно поне някои пътуват за Лондон. Възможно бе да успее да купи билета на някой от тях на двойно или тройно по-висока цена.

В този момент някакво странно усещане я накара да се огледа около себе си. И тогава с изумление видя, че Гейбриъл точно в този миг влиза в стаята.

Гейбриъл бе тук!

Заля я радостно облекчение. Той я бе последвал! Но веднага след тази мисъл тя видя, че изражението му никога не е изглеждало по-заплашително. Приличаше на ястреб, а очите му представляваха две зелени парченца лед. За момент той застана неподвижно и огледа пълното с народ помещение.

Стомахът на Фийби моментално се сви на топка. Това не беше галантният влюбен, възседнал коня, за да догони любимата си с надеждата да я убеди да се върне при него. Гейбриъл определено не изглеждаше така, сякаш се кани да й се кълне във вечна и предана любов.

За миг Фийби остана като окаменяла на мястото си, разкъсвана между желанието да се хвърли в обятията му и също толкова силното желание да избяга. Но точно в този миг погледът на Гейбриъл падна върху нея и моментално я разпозна, въпреки булото й.

Може би това, че така безпогрешно я откри сред множеството в помещението, се дължеше на ярко виолетовата й рокля. Той тръгна право към нея, а изцапаните му с кал ботуши кънтяха по дървения под. Докато минаваше през стаята, няколко глави се обърнаха любопитно след него. Но Гейбриъл не поглеждаше настрани. Погледът му не се откъсваше от Фийби.

Когато стигна до нея, тя вече почти не смееше да диша.

— Разочарован съм от теб, Фийби — каза Гейбриъл с абсолютно равен глас. — Не е в стила ти да бягаш от проблемите. Обикновено отстояваш позициите си и се бориш.

Това вече бе прекалено, Фийби скочи на крака, преливаща от гняв.

— Не бягам. Ако искаш да знаеш, чаках следващия дилижанс за Лондон.

Гейбриъл вдигна вежди.

— Така ли?

— Да, точно така. Можеш да провериш при жената на съдържателя, ако не ми вярваш. Тя ще ти каже, че наистина се опитах да си купя билет.

— Опита се?

— Не съм аз виновна, че няма места за следващия дилижанс — сопнато отвърна Фийби. — Тъкмо смятах да купя билета на някой от пътниците.

— Разбирам — гласът на Гейбриъл се бе постоплил с няколко градуса. Очите му изгубиха ледения си блясък. — Е, няма значение дали има места или не. Няма да ти трябва билет.

Тя го погледна с подозрение.

— Защо?

— Няма да пътуваш с обществения транспорт — Гейбриъл я хвана под ръка.

— Ти ли ще ме закараш до Лондон?

— Не, мадам. Смятам да те взема у дома с мен.

— У дома? — очите й се разшириха зад булото. — Искаш да кажеш, в твоя дом?

— Да — погледът му се смекчи почти незабележимо. — Нося специално разрешение за женитба, Фийби. Веднага ще се венчаем. Когато стигнем в Дяволска мъгла, вече ще си моя съпруга.

— О, боже! — прошепна тя. — Въобще не съм сигурна, че идеята е добра, милорд.

— А смяташ ли, че можеш да запазиш в тайна днешните събития?

Тя го погледна с ъгълчето на окото си, докато я извеждаше от кръчмата.

— Мислех за това, милорд. Смятам, че ако сме много предпазливи, ще успеем да се промъкнем незабелязано в града.

— Фийби, позволи ми да ти кажа, че нямаш представа какво означава думата предпазлив. Нито пък има смисъл да отлагаш женитбата ни с надеждата да ме разубедиш. Годежът ни вече е обявен във вестниците. Сега нито ти, нито аз можем да се отметнем. И нищо не ни пречи да уредим нещата веднага.

Фийби трепна.

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен, Уайлд?

— Да.

Тя събра целия си кураж и попита:

— Защото ме обичаш?

Гейбриъл се намръщи и хвърли един многозначителен поглед към пълния с народ коридор.

— За бога, мадам, това едва ли е най-подходящото място и време да обсъждаме подобни въпроси. Почакай тук, докато се погрижа за конете и за багажа ти. Предполагам, че носиш някакъв багаж със себе си, нали?

Фийби въздъхна.

— Да, милорд. Имам багаж.

 

 

Останалата част от деня й се струваше някак странно нереална. На моменти Фийби бе убедена, че сънува. Друг път ненадейно бе обземана от странно, оптимистично вълнение.

Тя стана съпруга на Гейбриъл след кратка, набързо проведена церемония, в която нямаше и следа от романтика. Тъй като Гейбриъл разполагаше със специално разрешение, селският свещеник се интересуваше единствено от парите, които ще получи за венчавката.

Когато тя приключи, и двамата потънаха в неловко мълчание. Гейбриъл помогна на Фийби да се качи във файтона му, после и той скочи на седалката до нея и взе в ръце юздите.

Фийби постоянно си напомняше, че това е сватбеният й ден и че току-що се е омъжила за човека, когото обича, но някак все не можеше да повярва.

Усещането за нереалност стана още по-потискащо, когато се спусна мрака. Откъм морето се надигна мъгла и вълмата й обвиха в сиво пейзажа на Съсекс. Фийби потрепери, почувствала как хладът се прокрадва през дебелата й пътна рокля.

Тъкмо се опитваше да измисли как да наруши неловкото мълчание, когато забеляза през мъглата да се очертава силуетът на старинен замък. В сумрака на ранната вечер това би могло да бъде просто илюзия, или пък омагьосан замък от средновековен роман.

Фийби се поизправи, внезапно заинтригувана.

— Господи, Гейбриъл, какво е това?

— Това е Дяволска мъгла.

— Твоят дом? — тя се обърна към него, очарована. — Ти живееш в истински замък?

За пръв път, откак я изведе от кръчмата на странноприемницата, той леко се усмихна.

— Все си мислех, че ще ти хареса.

Фийби почувства как настроението й внезапно се повиши, разцъфнало като цвят под слънцето.

— Това е прекрасно! Нямах представа, че живееш на такова приказно място. Но сега, като се замисля, то много ти отива.

— На теб също, Фийби.

— Да — съгласи се тя възторжено. — Винаги съм мечтала да живея в замък.

 

 

Час по-късно, когато двамата е Гейбриъл седнаха да вечерят, Фийби все още кипеше от вълнение. Гейбриъл я гледаше внимателно и се опита да прикрие доволната си усмивка. Новата му съпруга изглежда вече се чувстваше съвсем удобно в трапезарията, подобна на пещера.

Неговата съпруга! Докато я гледаше, Гейбриъл бе обзет от невероятно приятни мисли за онова, което предстои. Скоро тя ще бъде негова.

Гладките й, нежно заоблени рамене и онази част от гърдите й, която се надигаше над деколтето, изглеждаха бледи като лунна светлина на сиянието на свещите. В косите й пламтяха огнени оттенъци. Топазените й очи изглеждаха искрящи и тайнствени. По страните й се виждаше лека руменина и той разбра, че и тя мисли за първата им брачна нощ.

Обзе го непреодолимото желание още сега да я грабне на ръце и да я отнесе право горе в спалнята. Скоро, обеща си той. Много скоро тя ще е изцяло негова.

— Дяволска мъгла страшно ми харесва, милорд — рече Фийби, докато икономът наливаше вино в чашата й. — Нямам търпение да го разгледам целия утре сутринта.

— Веднага след закуска ще те разведа из замъка — обеща Гейбриъл. — Ще ти покажа всичко, включително и катакомбите в подземието.

— Катакомби? — Фийби очевидно бе страшно заинтригувана.

— Някога те несъмнено са били използвани за складове и затвори — обясни Гейбриъл. — Но ги наричам катакомби, защото ми приличат точно на това. Единственото правило, което не бива да нарушаваш, е никога да не слизаш долу сама.

— Защо?

— Опасно е — обясни Гейбриъл. — Пълно е с тайни проходи и врати, които могат да бъдат отворени или затворени само чрез скрити механизми.

Очите на Фийби се разшириха.

— Колко вълнуващо! Нямам търпение да ги разгледам.

— Веднага след закуска, скъпа — а закуската утре ще е много късно, обеща си наум Гейбриъл. Нямаше намерение да става рано, когато Фийби е в леглото му.

— А от къде намери всички тези невероятни рицарски доспехи в голямата зала? — попита Фийби, докато поемаше порция пай с телешко месо от прислужника. — Това е най-прекрасната сбирка, която някога съм виждала.

— Оттук оттам.

— Ами девизът, изписан над вратата? Audeo. Това ли е традиционното мото на графовете Уайлд?

— Вече е.

Фийби го погледна, изненадана.

— Искаш да кажеш, че сам си го измислил?

— Да.

Тя се усмихна, очевидно много доволна.

— Означава „дръзвам“, нали?

— Да.

— Трябва да призная, че е чудесен девиз за теб, милорд.

— Аз пък мисля, че и на теб много ти подхожда — бавно рече Гейбриъл.

Фийби грейна.

— Наистина ли мислиш така?

— Да.

— Това много ме ласкае, милорд — тя лекичко се изкикоти. — Но все ми се струваше, че не беше много доволен от „дръзването“ ми днес сутринта. Знаеш ли, дори си помислих, че смяташ да си много суров заради цялата тази история. Е, добре, че всичко това вече е зад гърба ни, нали?

Гейбриъл отпрати иконома и прислугата с едно леко кимване. Когато вратата се затвори зад тях, той се наведе напред и взе в ръце чашата си с вино.

— Относно тази история, Фийби… — тихо започна той.

— Да, милорд? — тя моментално си придаде вид на много заета с пая си.

Гейбриъл се поколеба, припомняйки си мислите, които го бяха измъчвали, докато преследваше Фийби.

— Знаеш ли, не съм толкова лош, колкото Килбърн.

Вилицата на Фийби се спря на половината път до устата й.

После тя бавно я спусна обратно.

— Това бе ужасно неучтиво от моя страна. Разбира се, че не си толкова лош, колкото Килбърн. Никога нямаше да се омъжа за теб, ако мислех, че си толкова противен като него.

— Но можеше да се видиш принудена да се омъжиш за него, ако той бе успял в плана си да те отвлече — Гейбриъл чу острите нотки в гласа си, но не можеше да се сдържи. Колкото пъти да се замислеше как Килбърн се бе опитал да отвлече Фийби, стомахът му се превръщаше в ледена топка.

— Нямаше да се омъжа за Килбърн, без значение дали ме бе отвлякъл, или не — заяви Фийби, като леко потрепери от отвращение. — Бих предпочела да изживея остатъка от живота си отритната от обществото и с опетнена репутация.

— Семейството ти щеше да настоява да се омъжиш за него.

— Дори и да настояват, никога не бих се съгласила.

Гейбриъл присви очи.

— Опита се да избягаш, за да не се омъжиш за мен, но не успя.

Фийби се изчерви и сведе поглед към чинията си.

— Но не се старах много, милорд.

Пръстите на Гейбриъл се стегнаха около чашата му.

— Ти избяга от мен, Фийби.

— Само защото исках малко време, за да помисля. Не ми хареса как всички се опитваха да решават вместо мен. Но когато колелото се счупи, вече бях разбрала, че съм сгрешила.

— И какво те убеди, че си направила грешка?

Фийби си играеше с храната в чинията. После вдигна очи и срещна погледа му.

— Разбрах, че мисълта да се омъжа за теб не ме отблъсква.

— Защо?

— Мисля, че знаеш отговора, милорд.

Той се усмихна пакостливо.

— Нека отгатна. Омъжи се за мен, за да се добереш до съдържанието на библиотеката ми?

Очите на Фийби се озариха, развеселени.

— Не съвсем, милорд, въпреки че сега, като го споменахте, трябва да призная: библиотеката ви е един от най-привлекателните ви активи.

Гейбриъл избута настрани чинията си и скръсти ръце на масата.

— Или се омъжи за мен, защото искаш да изпиташ отново онова, което преживя онази нощ в лабиринта на Брантли?

Фийби моментално се изчерви.

— Както тогава ти казах, беше ми много приятно, милорд, но не бих се омъжила само за да изпитам отново подобни усещания.

— Тогава защо се омъжи за мен?

Фийби отпи голяма глътка от виното си. После остави чашата, но в жеста й личеше леко раздразнение.

— Защото много те харесвам. И ти добре знаеш това.

— Харесваш ме?

— Да — тя си играеше с вилицата.

— Повече ли ме харесваш от Нийл Бакстър?

Фийби се намръщи.

— Разбира се. Нийл бе много мил с мен и се интересуваше от средновековна литература. Но истината е, че не го обичах. За мен той никога не е бил нещо повече от приятел. И това е една от причините да се чувствам толкова виновна за трагичната му участ. Все пак той напусна Англия, защото бе твърдо решен да намери начин да спечели ръката ми.

— Фийби, баща ти е платил на Бакстър солидна сума пари, за да напусне Англия — направо й каза Гейбриъл. — Точно затова Бакстър е отишъл в южните морета. Това, че те е ухажвал, е било просто номер, за да измъкне пари от семейството ти.

Фийби не помръдна. Очите й се разшириха от объркване и смущение.

— Не ти вярвам.

— Тогава попитай баща си — Гейбриъл отпи от виното си. — Самият Кларингтън ми каза истината. Тогава се опита да ме подкупи и съвсем между другото спомена, че при Бакстър този метод е дал добър резултат.

— Баща ми никога не ми е казвал, че е дал пари на Нийл, за да напусне Англия.

— Баща ти несъмнено се е опитвал да пощади чувствата ти — намусено каза Гейбриъл. — Вероятно е знаел, че ще си дълбоко наранена, ако откриеш, че Бакстър никога не е имал почтени намерения спрямо теб. Естествено, горкичкият Кларингтън няма представа, че си тръгнала да търсиш мъжа, който според теб е убил Бакстър. Ако баща ти знаеше за това, сигурно щеше да ти каже цялата истина.

В очите на Фийби се четеше безкрайно описване.

— Сигурен ли си в това?

— Абсолютно. Бакстър те е използвал, за да измъкне пари от семейството ти. Това е било единственото нещо в теб, което го е интересувало. И си е заслужил напълно онова, което го е сполетяло в южните морета.

— Но аз цяла година се чувствах ужасно, защото вярвах, че е отишъл там, за да спечели богатство и да може да поиска ръката ми. Той се наричаше моя Ланселот. Твърдеше, че искал да ми служи завинаги. Че аз винаги ще съм неговата Дама в кулата.

— Вече няма нужда да изпитваш вина заради Бакстър — каза Гейбриъл. — Забрави го.

— Месеци наред бях твърдо решена да открия убиеца му.

— Забрави проклетото търсене.

— Чувствам се така, сякаш съм живяла в измислен свят — прошепна Фийби. — Ако това, което казваш, е истина, значи съм изгубила толкова много време. Толкова усилия. Толкова чувства!

— Забрави го, Фийби.

Пръстите на Фийби трепереха, докато сгъваше салфетката си и я оставяше внимателно на масата.

— Подобна грешка кара човек да се замисли дали въобще всичките му преценки са правилни.

Гейбриъл сви рамене.

— Всички грешим, когато става въпрос за подобни неща. По дяволите, дори и аз направих подобна грешка преди осем години, когато се опитах да избягам със сестра ти.

— Нима? Да, прав си. А сега аз рискувах ужасно много, като се омъжих за теб.

Странното изражение в очите й не му хареса.

— Фийби, казах ти истината само за да можеш да изоставиш глупавото си търсене. Не ми харесва да съм женен за жена, която си прекарва времето, като търси убиец. Много неудобно е.

— Разбирам — тя го погледна. — Знаел си истината за Нийл почти от самото начало, нали?

Той се поколеба.

— Баща ти ми каза за него малко след като пристигнах в Лондон.

— И въпреки това ме подведе да вярвам, че ми помагаш в мисията ми. Колко дълго щеше да продължаваш да се преструваш, че намеренията ти са почтени, сър?

— Намеренията ми в крайна сметка наистина станаха почтени — прекалено късно Гейбриъл забеляза капана, който сам си заложи. — Фийби, мога да ти обясня всичко.

Фийби се изправи.

— Не мисля, че има нещо за обясняване. Ти ме излъга. Каза ми, че ми помагаш в търсенето на убиеца на Нийл. Но от самото начало не си имал никакво намерение да ми помогнеш да открия пирата, който го е убил, нали?

Гейбриъл се чувстваше точно като в капан. Едва ли можеше да й каже за първоначалните си планове за мъст. Тази новина само би я разстроила още повече.

— Не те излъгах.

— Напротив, излъга ме. Кажи, защо се ожени за мен? — попита тя, а очите й хвърляха искри.

— Защото смятам, че много си подхождаме — Гейбриъл се постара да придаде на гласа си убедителност и да говори успокояващо. — Имам предвид, след като поулегнеш и спреш да се поддаваш на безразсъдните си хрумвания.

— Безразсъдни хрумвания? Такива като това безразсъдно хрумване, което днес ме подведе да се омъжа за теб? — Фийби стана и заобиколи масата. — Уверявам те, милорд, научих си урока. Повече няма да се поддавам на безразсъдни хрумвания.

Гейбриъл разбра, че тя има намерение да излезе от трапезарията.

— Фийби, върни се тук. В момента разговарям с теб.

— Можеш и сам да си довършиш разговора. Дълбоко се съмнявам, че мога да допринеса към него с нещо смислено. Изглежда ти разполагаш с всички отговори.

— По дяволите, Фийби, казах ти да се върнеш!

— Не искам да го направя, милорд.

— Аз съм твой съпруг! — мрачно й напомни Гейбриъл. — И това е нашата първа брачна нощ. Ако си приключила с вечерята, можеш да се качиш в спалнята. След малко идвам и аз.

Ръката й вече бе на дръжката на вратата. Очите й искряха от гняв, когато му хвърли през рамо един изпепеляващ поглед.

— Простете, милорд, но не съм в настроение да позволя и последните ми илюзии да бъдат разбити тази вечер.

Когато тръшна вратата, Гейбриъл стисна зъби. Възцари се тишина.

Няма да посмее да се заключи и да не го пусне при себе си тази нощ, помисли си той. Тя беше негова жена.

Но колкото и да се опитваше да бъде уверен в това, Гейбриъл знаеше, че Фийби е напълно в състояние да му откаже правата му като съпруг.

По дяволите, та тя бе способна почти на всичко!

Един час по-късно той откри, че не е заключила вратата на спалнята си. Дори не беше там.

Гейбриъл обърна наопаки целия замък да я търси. Най-сетне разбра, че явно се е оттеглила в кулата, в малката стаичка, която той използваше за кабинет. И се бе заключила вътре.

Гейбриъл заблъска по вратата.

— Фийби, какво, по дяволите, правиш?

— Смятам да прекарам нощта тук, Гейбриъл — извика тя отвътре. — Искам да помисля. Трябва да обмисля това сама.

Гейбриъл си спомни за Дамата в кулата. Ръкописът се намираше на една от лавиците в библиотеката. Ако я открие, вероятно никога повече няма да му проговори.

Никога не би разбрала, защо книгата е негово притежание. Ще си помисли най-лошото. А в този случай най-лошото бе самата истина. Той беше отговорен за смъртта на Нийл Бакстър.

Гейбриъл изтръпна при мисълта за надвисналата катастрофа. И точно тогава разбра, че и той е способен почти на всичко.