Аманда Куик
Рицарят (1)

1

Лунната светлина му подхождаше.

Облян от сребристите лъчи, които къпеха поляната, Гейбриъл Банър, граф Уайлд, изглеждаше тайнствен и опасен като оживяла легенда.

Фийби Лейтън спря кобилата си в сянката на дърветата и затаи дъх, щом Уайлд се насочи към нея. Опита се да успокои треперещите си ръце, стиснала здраво юздите. Не беше сега времето да губи самообладание. Тя бе дама, заета с изключително важна мисия.

Но й трябваше помощта на някой истински рицар, а очевидно изборът не беше особено голям. Всъщност Уайлд бе единственият кандидат, за когото знаеше, че притежава необходимите качества. Но първо трябваше да го убеди да се нагърби със задачата.

Вече седмици наред работеше върху своя план. До тази вечер този затворен в себе си граф, който живееше съвсем уединено, не бе проявил и капка интерес към умишлено интригуващите й писма. Съвсем отчаяна, тя бе прибягнала до друга тактика. В усилията си да го примами вън от бърлогата му тя бе заложила като стръв онази апетитна хапка, на която знаеше, че той не би устоял.

Фактът, че тази нощ той е тук, на този самотен междуселски път в Съсекс, означаваше, че най-сетне е успяла да го примами на среща.

Уайлд не знаеше коя е тя. В писмото се бе подписала като Забулената дама. Фийби съжаляваше, че й се наложи да прибегне до тази дребна измама, но все пак това бе крайно наложително. Ако Уайлд е наясно със самоличността й още в началото на това начинание, той със сигурност ще откаже да й помогне. Трябва първо да го убеди да приеме задачата й и едва тогава да разкрие коя е в действителност, Фийби беше напълно сигурна, че щом веднъж той схване смисъла на всичко това, ще види колко основателна е била първоначалната й потайност.

Не, Уайлд не знаеше коя е, но пък Фийби го познаваше добре.

Тя не го бе виждала почти от осем години. Тогава самата тя беше на шестнадесет и си го представяше като оживяла легенда, един благороден, храбър рицар, истински герой от средновековен рицарски роман. В нейните очи тогава му липсваха само блестящи доспехи и меч.

Въпреки че Фийби ясно си спомняше кога за последен път го видя, тя беше сигурна, че Гейбриъл не помни почти нищо за нея. Тогава той бе прекалено зает да крои планове как да избяга със сестра й, Мередит.

Сега, когато той беше тук, Фийби усети как я изгаря огромно любопитство. За лош късмет булото, което носеше, и бледата лунна светлина не й позволяваха да прецени колко се е променил през изминалите години.

Първото й впечатление бе, че изглежда някак по-голям, отколкото го помнеше. По-висок. Някак по-силен. Раменете му изглеждаха по-широки под голямото му палто. Тесните му панталони очертаваха мускулестите форми на бедрата му. Извитата периферия на шапката му скриваше чертите му в непроницаема, заплашителна тъмнина.

В един тревожен миг Фийби се зачуди дали пък това не е друг мъж. Може би към нея се приближаваше истински злодей, някой разбойник или нещо още по-лошо. Тя се размърда нервно на седлото. Ако се случеше нещо лошо тази нощ, горкичките й опечалени близки несъмнено щяха (и в техните очи — с пълно право) да напишат на надгробния й камък нещо подходящо за случая. НАЙ-НАКРАЯ ТЯ ПЛАТИ ЦЕНАТА ЗА БЕЗРАЗСЪДСТВОТО СИ — ето това би свършило чудесна работа. Всички от семейството й бяха настроени ужасно наставнически към нея и до един смятаха, че Фийби е прекарала целия си живот, като непрекъснато си е търсила белята. И този път може и да си я е намерила.

— Предполагам, вие сте мистериозната Забулена дама? — хладно попита Гейбриъл.

Заля я огромно облекчение. Съмненията на Фийби относно самоличността на този мъж бяха мигновено разсеяни. Нямаше начин да сбърка мрачните, стържещи нотки в гласа му, макар и да не го бе чувала почти осем години. Но това, което я изненада, бяха леките тръпки на очакване, които този глас събуди у нея. Тя за миг се намръщи на странната си реакция.

— Добър вечер, милорд — каза тя.

Гейбриъл спря черния си жребец на няколко стъпки от нея.

— Получих последната ви бележка, мадам. И я намирам за крайно дразнеща, както и всички останали.

Фийби преглътна разтревожено, току-що осъзнала, че той не е в особено жизнерадостно настроение.

— Надявах се да изостря интереса ви, сър.

— Ужасно ненавиждам лъжите и заблудите.

— Разбирам — рече Фийби и сърцето й се сви. Ненавижда лъжите и заблудите. Изведнъж започна да се съмнява дали не бе направила сериозна тактическа грешка, като избра да работи с Уайлд. Колко хубаво, че реши да излезе забулена тази нощ, помисли си тя. Определено не й се искаше той да разбере коя е, ако тази нощ сделката се провали. — Както и да е, доволна съм, че приехте поканата ми.

— Любопитството ми надделя — Гейбриъл леко се усмихна, но на лунната светлина тя забеляза, че в извивката на устните му няма топлина, а засенченият му поглед не издава нищо. — През последните два месеца сте ми като трън в очите, мадам. Сигурно сте наясно с това.

— Извинявам се — сериозно отвърна Фийби. — Но истината е, че вече бях започнала да се отчайвам, милорд. Ужасно трудно е да се срещне човек с вас. Не отвърнахте на първите ми писма и, тъй като не посещавате светските приеми и не се движите сред обществото, това беше единственият начин да привлека вниманието ви.

— Затова решихте умишлено да ме провокирате до такава степен, че най-накрая да съм готов да се срещна с вас?

Фийби си пое дълбоко дъх.

— Нещо подобно.

— Обикновено смятат, че е доста опасно да ме дразнят, тайнствена госпожо!

Тя нито за миг не се усъмни в думите му, но вече беше прекалено късно за отстъпление. Вече бе стигнала прекалено далеч, за да сложи край на това нощно приключение. А се бе заела с изключително важна мисия и трябваше да бъде твърда.

— Така ли, милорд? — Фийби се опита да придаде на гласа си хладна самоувереност и лека насмешка. — Проблемът е там, че не ми оставихте никаква друга възможност. Но не се бойте, сигурна съм, че след като изслушате онова, което искам да ви кажа, ще се радвате, че в крайна сметка се съгласихте да се срещнем. Знам, вие ще ми простите, че си позволих да прибягна до заблуда.

— Ако сте ме повикали само за да злорадствате заради последния си триумф, трябва да ви предупредя, че не обичам да губя.

— Триумф? — тя примигна объркано зад булото, но се сети, че той говори за стръвта, с чиято помощ го бе привлякла тук. — О, да, книгата. Хайде, милорд. И вие сте също толкова нетърпелив да видите ръкописа, колкото съм и аз. Очевидно не сте устояли на поканата ми да го погледнете, макар аз да съм новият собственик.

Гейбриъл погали врата на жребеца си с облечената си в ръкавица ръка.

— Изглежда и двамата много се интересуваме от средновековни ръкописи.

— Така е. Виждам, доста сте раздразнен от факта, че аз съм тази, която откри Рицаря и магьосника и разбра, че се продава — каза Фийби. — Но, надявам се, ще бъдете поне достатъчно великодушен да признаете, че доста умело се справих с издирването. Все пак ръкописът си е бил точно тук, в Съсекс, направо под носа ви.

Гейбриъл леко кимна с глава в знак на признание за съобразителността й.

— В това отношение ми се струва, че имате голям късмет. Това вече е третият ръкопис за последните няколко седмици, който измъквате под носа ми. Мога ли да попитам защо просто не го грабнахте и отмъкнахте, както сторихте с другите?

— Защото, както ви обясних в писмата си, желаех да говоря с вас, сър — Фийби се поколеба, след което реши да признае още нещо и тихо издума: — И защото, честно казано, реших, че може би ще е по-благоразумно да потърся някой, който да ме охранява тази нощ.

— Охо!

— Стигнах до извода, че господин Неш е доста странна особа, дори и за колекционер на книги — продължи тя. — Времето, което избра, за да ми предаде ръкописа, доста ме притесни. Не ми харесва да сключвам сделки в полунощ.

— Наистина, това говори за нещо повече от забавна ексцентричност — замислено се съгласи Гейбриъл.

— Той твърди, че бил нощно същество, като прилепите. В писмата си казва, че в дома му всичко се вършело по график, противоположен на този на останалия свят. Спял, докато другите работят, и работел, докато другите хора спят. Много странно, не мислите ли?

— О, значи графикът му идеално ще съвпадне с този на „висшето общество“ — сухо отвърна Гейбриъл. — По-голямата част от светските личности са навън през цялата нощ и спят през деня. Все пак съвсем права сте, че е опасно да се срещате с него сама в полунощ.

Фийби се усмихна.

— Радвам се, че одобрявате плана ми да си осигуря придружител.

— Одобрявам го, но признавам, че съм направо изненадан от предпазливостта ви — отвърна Гейбриъл с прецизността на воин, който прибира меча в ножницата му. — Защото досега не сте проявили и капчица предпазливост или благоразумие.

Страните на Фийби пламнаха от сарказма в думите му.

— Когато човек има важна мисия, трябва да е дързък, милорд.

— Смятате, че имате важна мисия?

— Да, милорд, точно така.

— Разбирам. Та като заговорихме за мисии, трябва да ви кажа, че и аз съм си наумил нещичко за тази вечер.

Мрачни предчувствия обзеха Фийби.

— Да, милорд? Какво е то?

— Причината да дойда тук не е само възможността да видя ръкописа, преди той да стане ваша собственост, мадам.

— Така ли, милорд? — вероятно планът й наистина бе проработил, мислеше Фийби. Може би е успяла да събуди интереса му, точно както се бе надявала. — Интересувате се от онова, което имам да ви кажа ли?

— Не особено. Но ми е интересно да се запозная с новия си опонент. Вярвам, че е от полза човек да познава врага си — Гейбриъл я наблюдаваше внимателно. — Не зная коя сте, мадам, но от известно време се опитвате да ме водите за носа и тези игрички вече ми омръзнаха.

Нова вълна безпокойство удави прокрадналите се надежди. Явно все още бе далеч от постигането на целта си.

— Предполагам, че ще се срещаме и в бъдеще. Както сам отбелязахте, интересуваме се от колекционирането на едни и същи книги и ръкописи.

Коженото седло леко проскърца, когато Гейбриъл остави коня си да се приближи няколко стъпки към нея.

— Много ли ви харесаха скорошните ви малки победи, Забулена лейди?

— Особено много — тя се усмихна въпреки нервността си. — Изключително доволна съм от последните си придобивки. Чудесно допълват библиотеката ми.

— Разбирам — последва кратка пауза. — Не ви ли се струва малко безразсъдно да ме каните тази нощ да видя последния ви удар?

Всичко това бе далеч по-безразсъдно, отколкото той предполага, с горчивина си помисли Фийби.

— Работата е там, милорд, че вие сте един от малкото хора в цяла Англия, които могат да оценят последната ми находка.

— Наистина я оценявам. Дори прекалено високо и точно там е опасността.

Пръстите на Фийби, с които стискаше юздите, леко се разтрепериха.

— Опасност?

— Ами ако реша да ви отнема ръкописа насила, след като го вземете от господин Неш? — тихо попита Гейбриъл.

При тази заплаха Фийби цялата се стегна. Въобще не се бе замисляла за подобна възможност. В края на краищата, Уайлд беше граф!

— Не ставайте смешен. Та вие сте благородник! Не бихте извършили подобно нещо.

— Но пък мистериозните забулени дами, които кроят планове как да лишат господа като мен от тъй желани предмети, не бива да са много изненадани, ако на въпросните благородници им се изчерпи търпението — гласът на Гейбриъл бе станал по-суров. — Ако книгата на Неш е оригинален ръкопис от четиринадесети век, и то на легенда за Кръглата маса, както твърдял Неш, то тогава го искам, мадам. Назовете цената си.

Във въздуха между двамата запрехвърчаха искри на напрежение. За миг увереността на Фийби бе поразклатена. Необходимо й бе цялото й самообладание, за да не обърне кобилата си и да избяга в галоп към имението на семейство Еймсбъри, където бе отседнала. Чудеше се дали през средновековието странстващите рицари са били толкова отвратително твърдоглави.

— Съмнявам се, че можете да платите цената, която искам, сър — прошепна тя.

— Кажете я и ще видим.

Фийби навлажни с език пресъхналите си устни.

— Проблемът е там, че нямам никакво намерение да го продавам.

— Сигурна ли сте? — Гейбриъл приближи жребеца си още повече. Огромното животно отметна глава и силно изпръхтя, принуждавайки кобилата на Фийби да отстъпи.

— Съвсем сигурна съм — бързо отвърна Фийби. За по-голяма тежест на думите си, тя направи кратка пауза. — Обаче мога да си помисля дали да не ви го дам.

— Да ми го дадете? — Гейбриъл очевидно бе сварен неподготвен от тази забележка. — За какво, по дяволите, говорите?

— Ще ви обясня по-късно, сър — Фийби се мъчеше да успокои неспокойната си кобила. — Позволете да ви напомня, че вече наближава полунощ. След няколко минути трябва да съм пред къщата на господин Неш. Идвате ли с мен или не?

— Непременно ще изпълня дълга си да ви охранявам тази вечер — мрачно отвърна Гейбриъл. — Вече е прекалено късно да се отървете от мен.

— Е, тогава, да се залавяме за работа — Фийби подкара кобилата си по осветения от луната черен път. — Къщата на господин Неш трябва да е недалеч от тук, според упътванията, които получих в последното му писмо.

— Не бих искал да закъснявате заради мен — Гейбриъл обърна жребеца си и я последва.

Загладеното животно я настигна и двата коня завървяха един до друг. Фийби се чудеше дали и кобилата й е толкова нервна, колкото се чувстваше самата тя. И Гейбриъл, и конят му се очертаваха огромни и заплашителни на лунната светлина.

— А сега, когато най-сетне се срещнах със Забулената дама, имам някои въпроси, които искам да й задам — каза Гейбриъл.

Фийби хвърли към него един кос, предпазлив поглед.

— През тези два месеца вие постоянно пренебрегвахте писмата ми, затова съм много изненадана да чуя подобно нещо. Бях останала с впечатлението, че не съм ви особено интересна.

— Но сега дяволски добре знаете, че се интересувам. Кажете ми, смятате ли и занапред да търчите след всяка старинна книга, която случайно поискам?

— Вероятно. Както сам отбелязахте, имаме еднакви вкусове в това отношение.

— Това може да се окаже доста скъпо и за двама ни. Ако се разчуе, че има двама души, готови да наддават за всеки стар ръкопис, който се появи на бял свят, цените ще скочат неимоверно много, и то за съвсем кратко време.

— Да, сигурно е така — отвърна Фийби с престорено безгрижие. — Но аз мога да си го позволя. Получавам много щедра издръжка.

Гейбриъл й хвърли един изпитателен поглед.

— Значи съпругът ви няма нищо против скъпото ви хоби?

— Нямам никакъв съпруг, сър. Нито пък имам желание да се сдобия с такъв. По мои наблюдения, съпрузите обичат да лишават съпругите си от правото да преживяват приключения.

— Да, сигурен съм, че са малко съпрузите, които биха търпели подобни глупости, като например историята, в която сте се забъркали тази нощ — измърмори Гейбриъл. — Никой мъж, който е с всичкия си, няма да позволи на жена си да отиде самичка на разходка из гората, или пък където и да е, по това време на нощта.

Нийл щеше да й позволи, помисли си Фийби с въздишка. Но нейният русокос Ланселот беше мъртъв и тя се бе заела да открие убиеца му. Тя избута спомените настрани от съзнанието си и се опита да потисне вината, която винаги се надигаше у нея, при спомена за Нийл Бакстър.

Ако не беше тя, Нийл никога нямаше да замине за южните морета, за да си търси късмета. И ако не бе заминал за южните морета, нямаше да бъде убит от пират.

— Аз не съм сама, сър — напомни тя на Гейбриъл. Отчаяно се опитваше да говори с безгрижен тон. — Довела съм си един странстващ рицар за компания. Чувствам се съвсем в безопасност.

— Да не би случайно да говорите за мен?

— Разбира се.

— Тогава би трябвало да знаете, че странстващите рицари са свикнали винаги да бъдат богато възнаграждавани за изпълнените задачи — рече Гейбриъл. — В средните векове дамата е дарявала благосклонността си на избрания рицар. Кажете, мадам, смятате ли да ме възнаградите по същия начин?

Очите на Фийби се разшириха от учудване зад булото й. Беше слисана, макар че не искаше да си го признае. Сигурно не е искал да намеква, че тя би трябвало да го възнагради с благосклонност от интимно естество. Дори и да живее като отшелник и вече да не се чувства длъжен да спазва правилата за благоприличие, тя не можеше да повярва, че Гейбриъл се е променил вътрешно чак толкова много.

Благородният рицар, който преди толкова години се бе впуснал да спасява сестра й от нагласен брак, в дъното на сърцето си беше истински галантен кавалер. Наистина, в шестнайсетгодишните й очи той бе достоен да заеме мястото си наравно с рицарите на Кръглата маса. Със сигурност не би могъл да отправи подобна крещящо неприлична забележка към една дама.

Ами ако би могъл?

Сигурно тя нещо не е разбрала както трябва. Може би просто я дразнеше.

— Напомнете ми да ви дам някое парченце панделка или нещо подобно като — дар за вашите усилия тази нощ, милорд — каза Фийби. Не разбра дали забележката й е прозвучала като достатъчно изтънчена шега или не. Вече беше почти на двадесет и пет години, но това не означаваше, че има голям опит как да се справя с невъзпитани кавалери. Като най-малка дъщеря на граф Кларингтън, Фийби винаги бе добре защитена от подобни случки. Дори, нея ако питат, понякога прекалено защитена.

— Не мисля, че парченце панделка ще е достатъчно възнаграждение — замислено рече Гейбриъл.

Фийби изгуби търпение.

— Е, това е всичко, което има вероятност да получите, затова престанете да ме предизвиквате, милорд — след тези думи тя с облекчение забеляза един осветен прозорец пред тях. — Това трябва да е къщата на господин Неш.

Тя заоглежда малката разнебитена къщурка, обляна от лунната светлина. Дори и през нощта си личеше, че на постройката й липсват грижи. Цялото място изглеждаше някак изоставено. Обраслата пътека през градината започваше от порутена градинска порта. Светлината в прозорците на къщата разкриваше едно счупено стъкло. А покривът определено се нуждаеше от закърпване.

— Неш явно не печели кой знае колко от търговията със стари ръкописи — Гейбриъл спря коня си и с лекота скочи на земята.

— Не мисля, че продава много ръкописи. От писмата му останах с впечатлението, че има голяма библиотека, но му е омразна дори мисълта да се раздели с някоя от съставните й части — Фийби спря кобилата си. — Продаде ми Рицаря и магьосника само защото отчаяно се нуждае от пари, за да купи някаква книга, която му се струва по-важна от някакъв си лекомислен средновековен роман.

— О, но какво може да е по-важно от един лекомислен роман? — на устните на Гейбриъл играеше лека усмивка, когато той протегна ръце и хвана Фийби през кръста.

Тя ахна от изненада, когато той я вдигна без никакво усилие от седлото. Но после не я остави на земята, а продължи да я държи пред себе си, като краката й, обути в кожени ботинки, висяха съвсем свободно на няколко сантиметра от земята. Това бе въобще първият път, когато той я докосваше, за пръв път тя се намираше толкова близо до него. Фийби бе слисана от собствената си реакция. Бе останала без дъх.

Той миришеше хубаво, осъзна тя с изненада. Ароматът му бе неописуем, на кожа и вълна, и то някак много мъжки. Внезапно разбра, че никога няма да забрави тази миризма.

По някаква причина силата на ръцете му я притесни. Караше я да съзнава колко малка и лека е самата тя в сравнение с него. Не, това не се дължеше на въображението й. Той наистина бе по-голям, отколкото си го спомняше.

Преди осем години Фийби се бе възхищавала на бъдещия спасител на сестра си с невинния, идеалистичен възторг на младо момиче. Тази нощ тя с изненада откри, че е възможно съвсем лесно да се окаже, че той я привлича така, както мъж може да привлича една жена. Никога досега не бе изпитвала подобни чувства, нито дори към Нийл. Никога не бе долавяла това смущаващо, врязващо се в сетивата чувство за близост.

Може би просто въображението й се е развихрило, каза си тя, за да си вдъхне кураж. Лунната светлина и напрежението й бяха дошли в повече. Семейството й винаги й напомняше да държи под контрол прекалено буйното си въображение.

Гейбриъл я остави да стъпи на краката си. Разсеяна от замайващия ефект, който бе оказал на сетивата й, Фийби забрави да се закрепи здраво на десния си крак, преди да прехвърли тежестта си и върху левия. Тя се препъна и сграбчи ръката на Гейбриъл, за да запази равновесие.

Гейбриъл вдигна вежди.

— Да не ви притеснявам нещо, мадам?

— Не, разбира се, че не — Фийби пусна ръката му и побърза да приглади полите на костюма си за езда. После тръгна решително към счупената порта. Нямаше как да прикрие лекото накуцване, което разваляше походката й. Тя отдавна бе свикнала с него, но на другите като че ли това винаги им правеше впечатление.

— Да не сте си навехнали глезена, когато ви пуснах на земята? — сега в гласа на Гейбриъл се четеше искрена загриженост. — Извинявам се, мадам. Чакайте, позволете да ви подкрепям.

— Нищо му няма на глезена ми — раздразнено отвърна Фийби. — Левият ми крак е малко по-слаб, това е всичко. Резултат от стара злополука с карета.

— Разбирам — рече Гейбриъл. Звучеше някак замислено.

Фийби се чудеше дали очевидната слабост на крака й го отблъсква. Със сигурност бе отблъсквала другите мъже едно време. Малко бяха кавалерите, готови да поканят една куца жена на валс. Обикновено тази реакция не я обиждаше. Беше свикнала с нея. Но сега откри, че я заболя при мисълта, че Гейбриъл би могъл да е един от онези мъже, които не могат да търпят несъвършенства в една жена.

— Ако ви изглеждам малко притеснена — каза Фийби сърдито, — то е, защото не ви познавам чак толкова добре, сър.

— Не съм толкова сигурен за това — отвърна Гейбриъл, а в гласа му прозираха насмешливи нотки. — На път сте да ми отмъкнете вече трети ръкопис. Човек би помислил, че наистина ме познавате много добре.

— Не го отмъквам от вас, милорд — Фийби се пресегна и от периферията на шапката си спусна втори кат було пред лицето си. Само един воал може би нямаше да е достатъчен, за да скрие чертите на лицето й в къщата. — Гледам на вас като на съперник, а не враг.

— Когато става въпрос за такива неща, няма почти никаква разлика. Смятайте се за предупредена, мадам. Може би тази нощ сте поели прекалено голям риск, за да разчитате на късмета си.

Фийби бързо почука.

— Не се гневете, Уайлд. Сигурна съм, че за вас ще има още много възможности да спечелите тази игра.

— Несъмнено — очите на Гейбриъл бяха приковани в забуленото лице на Фийби. В този миг от вътре прозвучаха стъпки. — Ще се постарая за в бъдеще да ви осигуря по-сериозни предизвикателства, отколкото досега.

— И досега бях съвсем доволна от предизвикателството — рече Фийби, докато откъм вратата се чуваше звукът от повдигането на резе. Словесните престрелки с Уайлд приличаха на опасното развлечение да влачиш парче сурово месо пред носа на тигър. „Опасно“ беше слабо казано. Но тя трябваше да го държи в напрежение, да подклажда интереса му, напомни си Фийби. Ако той загуби интерес, може просто да изчезне в нощта. Още веднъж тя съжали, че в момента странстващите рицари, на които човек може да възложи задача, са толкова дефицитни. Изборът й бе наистина ограничен.

— Ако сте доволна от предизвикателството досега — продължи Гейбриъл, — то е само защото печелехте. Но това скоро ще се промени.