Аманда Куик
Любов и грях (20)

Глава 20

Бенедикт побесня, когато разбра за плана на Хю.

— Как така няма да платиш откупа? В името на Бога, милорд, не можеш да оставиш сестра ми на милостта на Едуард от Локтън. Чу исканията му. Той ще я убие.

Дънстън сложи ръка на рамото на момчето.

— Успокой се, Бенедикт. Сър Хю неведнъж си е имал работа с хора като Едуард. Знае какво прави.

Бенедикт тупна с бастуна си по пода.

— Но той казва, че няма да даде кристала на сър Едуард.

— Да.

Бенедикт се обърна към Хю.

— Сам си казвал, че зеленият кристал не е ценен. Тон е само един символ. Част от стара легенда, ти го каза. Животът на сестра ми е по-ценен от този дяволски камък!

Хю не вдигаше поглед от картата на пещерите, направена от Калвърт.

— Успокой се, Бенедикт.

— Мислех си, че изпитваш някакви нежни чувства към Алис. Каза, че ще се грижиш за нея. Каза, че ще я защитаваш.

Нежни чувства, помисли си Хю. Тези думи въобще не се доближаваха до описанието на емоциите, които в момента се бореше да овладее. Вдигна бавно поглед към напрегнатото лице на Бенедикт.

— Камъкът не е скъп, както ти казах — каза тихо той. — Но работата не е в това.

— Сър, трябва да платиш откупа — помоли се Бенедикт. — Той ще я убие, ако не го сториш.

Хю гледаше безмълвно Бенедикт, чудейки се колко може да му каже. Погледна към Дънстън, който сви рамене. Нямаше да постигнат нищо, като лъжат момчето, казваше изражението на верния му войник.

— Ти не разбираш какво е положението — каза тихо Хю. Как може човек да обясни на брата на една жена, че животът на сестра му виси на косъм? Нещо повече: как понася един мъж факта, че съпругата му е изложена на милостта на един убиец?

Хю положи усилие да загърби собствените си страхове. Нямаше да успее да направи нищо за Алис, ако се посветеше на ужасната мисъл за бъдещ живот без нея.

— Не е вярно — отвърна гневно Бенедикт. — Разбирам много добре какво става. Сестра ми е отвлечена от Едуард от Локтън, който поиска откуп, за да я върне. Рицарите си искат откупи непрекъснато. Плати го, милорд, трябва да го платиш!

— Няма да постигна нищо с това — каза Хю. — Ако оставя зеления кристал в старата канавка, както ми беше казано, можем да сме сигурни, че Едуард ще убие Алис.

Дънстън кимна мрачно.

— Сър Хю е прав, Бенедикт.

Бенедикт се втренчи, смаян, първо в Дънстън, после Хю.

— Но… Но той поиска откуп. Каза, че ще я освободи след като го получи.

— Това не е турнир, нито приятелски облог, където откупите са нещо обичайно и са просто част от играта. — Хю отново се загледа в картата. — Не прави грешката да вярваш, че Едуард от Локтън ще играе тази игра по правилата на честта.

— Но той е рицар — възрази Бенедикт. — Той взе участие в турнира в Ипстоук. Видях го с очите си.

— С това си действие Едуард доказа, че не е истински рицар — промърмори Дънстън.

— Досега играеше ролята на хитра лисица, която се крие в храсталаците, докато не се появи възможност да хване това, което иска. — Хю прокара върха на показалеца си по един от тунелите. — На турнирното поле той е доста кротък. Там го наблюдават прекалено много хора. Прекалено много истински рицари, които ще се разгневят, ако той започне да мами или да действа непочтено. Но това е друг въпрос.

— Какво говориш? — възкликна Бенедикт.

— Сега Едуард отиде прекалено далеч. — Хю сложи лакът на масата и подпря брадичка на юмрука си. — Завладяването на Рейвънхол е едно. Знаеше, че не ме интересува какво става в имението. Ако обстоятелствата бяха други… — Той остави изречението да увисне недовършено във въздуха.

По лицето на Бенедикт се изписа изражение на мрачно разбиране.

— Искаш да кажеш, че ако Алис не се бе притекла на помощ на Рейвънхол, ти самият не би го направил?

— Да. Ако тя не бе проявила самоинициативата да спаси това имение, Едуард щеше да го получи с благословията ми. Той го е знаел много добре. Но това… това е нещо доста по-различно.

Тук имаше нещо друго. Хю се замисли над възможностите. Какво знаеше Едуард за зеления кристал, което го кара да рискува да си навлече гнева на човек, с когото досега е бил доста предпазлив?

Какво знаеше Едуард за кристала, което го кара да рискува живота си, за да го получи?

В момента, в който е пленил Алис, Едуард бе подписал смъртната си присъда и сигурно го знаеше много добре.

— Това със сигурност е нещо по-различно. — Бенедикт удари с юмрук по бюрото. — Защо мислиш, че Едуард ще убие Алис, ако платиш откупа?

— Отвличайки Алис, той ме предизвиква пряко. — Хю се намръщи, разглеждайки друг тунел върху картата. — Това означава, че по някаква причина той вече не се страхува от мен достатъчно, за да бъде предпазлив. Ако случаят е такъв, то значи той вече не е лисица, а глиган. А никое друго същество не е толкова опасно и непредсказуемо, колкото глигана.

Бенедикт се вцепени. Всеки знаеше, че глиганът е най-дивото животно. Само най-опитните ловци преследваха този дивеч. С тежкото си, масивно тяло, големи бивни и безмозъчна сила, той беше способен да убие и коня, и човека на седлото. И най-смелите хрътки не можеха да го победят без помощта на глутница силни кучета и стрелите на ловците.

— Какво смяташ да правиш? — най-после успя да попита Бенедикт с глас, изтънял от тревога.

Хю нави малкия къс пергамент, върху който Калвърт бе нарисувал картата си.

— Ще направя единственото, което човек би могъл да стори с един глиган. Ще го открия и ще го убия.

 

 

Мрачният поглед на Катрин срещна този на Алис.

— След смъртта на сър Матю братовчед ми похарчи по-голямата част от наследството ми и нямаше как да ми намери друг подходящ кандидат. Позволи ми да вляза в манастира в Скарклиф. Рядко го виждах през годините и бях много доволна от този факт.

— Беше ли щастлива в манастира?

— Дотолкова, доколкото би могла да е щастлива жена с моя темперамент.

Въпреки окаяното положение, в което се намираше, Алис изпита съчувствие към Катрин.

— Игуменката ми каза, че страдаш от пристъпи на меланхолия.

— Да. Работата в градината е полезна за хора с подобни оплаквания. А и намирах удовлетворение в смесването на билките. През по-голямата част от времето бях доволна.

Алис се размърда на твърдия каменен под. Седеше в ъгъла на голямата пещера с Катрин сякаш от векове. Тихият разговор с лечителката беше единственото нещо, което я предпазваше от страха, който заплашваше да я погълне цялата.

Днес беше много по-изплашена, отколкото беше в деня, когато се изправи срещу Едуард в Рейвънхол.

Разликата не беше само в това, че тогава с нея бяха Дънстън и войниците от Скарклиф. У Едуард имаше някаква промяна. Ужасяваща промяна.

От него се излъчваше отчаяние. Алис усещаше, че той е много по-опасен сега, отколкото когато се опита да завладее Рейвънхол. Тогава се страхуваше от Хю. Днес обаче нетърпението му да притежава зеления кристал явно бе изместило всичката му предпазливост.

За облекчение на Алис, Едуард бе напуснал пещерата преди малко. Бе взел една факла и тръгна към един тъмен тунел с увереността на човек, който знае пътя през лабиринта от проходи.

Това беше третият път, в който Едуард напускаше пещерите, за да нагледа старата селска канавка.

На Алис й се струваше, че стените на пещерата се сближават. Една факла догаряше. Сажди от пламъка й бяха потъмнили камъка над нея. Трептящите сенки ставаха по-тъмни и по-страшни.

Някакво подрънкване по каменния под накара Алис да погледне към другия край на залата. Фултън и другият мъж, чието име, както разбра, бе Ройс, седяха, скръстили крака, и играеха на зарове. Оръжията им лежаха съвсем близо до тях.

— Печеля — изръмжа Фултън не за първи път. Бе печелил няколко пъти поред.

— Ха! Дай ми заровете. — Ройс грабна малките костени кубчета и ги хвърли върху камъка. Намръщи се. — Огън и жулел! Откъде те спохожда всичкият този късмет?

— Нека ти покажа как се играе. — Фултън посегна към заровете.

— Сър Едуард трябваше да се е върнал досега. Чудя се какво ли го е задържало.

— Кой знае? — Фултън търкулна заровете. — Тази вечер е в странно настроение.

— Да. Не може да мисли за нищо друго, освен за този проклет зелен камък. Не е нормално, ако питаш мен. Всеки знае, че кристалът не е особено ценен.

— Сър Едуард смята, че е.

Алис погледна към Катрин.

— Става късно.

Тук, в бездните на пещерата, беше невъзможно да се определи положението на слънцето, но отминаването на деня можеше да се забележи по други начини.

— Да. — Катрин притисна дланите си една към друга. — Несъмнено всичко скоро ще свърши. Ние двете ще умрем, а Едуард ще получи зеления кристал.

— Съпругът ми ще ни освободи — обеща тихо Алис. Спомни си, че веднъж бе казала същото и на Ема.

Бедният Хю, помисли си тя почти весело, все му се налагаше да изпълнява обещанията й. Катрин поклати тъжно глава.

— Никой не може да ни освободи, лейди Алис. Корените на билката, отровила миналото, родиха лоши плодове.

— Не се обиждай, Катрин, но понякога наистина знаеш как да сломиш духа на човек.

Изражението на Катрин стана дори още по-мрачно.

— Предпочитам да си имам работа с фактите. Ако искаш да се успокояваш с фалшиви надежди, това си е твоя работа.

— Майка ми много вярваше в силата на надеждата, мяташе я за толкова важна, колкото и лекарствата. А аз съм изпълнена с надежда, че лорд Хю ще се справи с Едуард. Ще видиш.

— Ти очевидно много вярваш в силата на съпруга си — промълви Катрин.

— Трябва да признаеш, че досега не ме разочаровал — Алис изпъна рамене. — А ако смяташ, че Едуард му е достоен противник, грешиш.

— Аз самата никога не съм имала причина да се доверявам на мъже. — Катрин явно се бе примирила с тъжния край.

Алис разбра, че няма да успее да промени черногледото отношение на Катрин, затова реши да промени темата.

— Знаеш ли кой открадна зеления кристал от манастира преди няколко седмици?

Катрин стисна ръце в скута си.

— Аз.

— Ти?

Катрин въздъхна.

— Когато Едуард разбра, че кристалът е ключът към Камъните от Скарклиф, той ми изпрати съобщение да го открадна. Той… ми отправи определени заплахи.

— Какви заплахи?

— Ще отрови някого от селото или някоя от монахините, ако не му се подчиня.

— Боже всемогъщи! — прошепна Алис.

— Не посмях да поема този риск. Направих това, което ми бе заповядано. Късно една вечер взех кристала и го дадох на един мъж, който Едуард бе изпратил при портите на манастира.

— Защо Едуард е чакал всичките тези години, преди да се опита да открадне камъка?

Катрин вдигна леко рамене.

— Разбра истинската му стойност само преди няколко месеца.

— Когато открил, че Калвърт от Оксуик е стигнал до извода, че Камъните от Скарклиф наистина съществуват?

— Да.

Алис се намръщи.

— Това се е случило приблизително по същото време, по което сър Хю е влязъл във владение на имението.

— Едуард знаеше, че загубата на зеления кристал ще донесе на Хю неприятности, но това не беше причината, поради която ме накара да го открадна. Истината е, че след като научи, че Камъните от Скарклиф са нещо повече от легенда, той бързо бе обзет от манията да открие съкровището.

— Какво се случи, след като даде зеления кристал на неговия човек?

— Глупакът измами Едуард. — Устните на Катрин изтъняха. — Избяга с камъка, решил сам да открие стойността му Но когато не успял да научи тайната му, го продал на един амбулантен търговец, след което той попадна в твоите ръце и оттам — в ръцете на законния си собственик.

— Междувременно Калвърт е бил тук, използвайки прикритието си на монах, за да претърсва пещерите както му е удобно.

— Да. Едуард разбра, че монахът е научил прекалено много за пещерите и може да му бъде полезен. Сключи сделка с Калвърт, направи монаха свой съдружник. Едуард му обеща да намери зеления кристал, докато Калвърт претърсва пещерите.

— Но Едуард уби Калвърт.

Катрин кимна.

— Да. Сигурна съм, че е смятал да го направи още от самото начало, веднага щом получи това, което иска. Но когато сър Хю се върна със зеления кристал и го заключи в крепостта, Едуард и Калвърт се скараха.

— Защо са се скарали?

— Калвърт обвиняваше Едуард, че не е изпълнил своята част от сделката. Едуард се ядоса и реши, че Калвърт вече не му е полезен. След като Калвърт умря, Едуард разбра, че трябва да измисли нов план.

— Затова ме отвлече — прошепна Алис.

— Да.

— Той е кръгъл глупак.

— Не, той е зъл, опасен човек — прошепна Катрин. — Всъщност винаги е бил зъл, но тази вечер виждам в него нещо по-различно. Нещо, което ме ужасява.

— Лудост? — Алис погледна неспокойно към Фултън и Ройс.

— Да. — Катрин заби поглед в ръцете си. — Мразя го.

— Братовчед си?

Катрин се загледа, без да вижда, в стената на пещерата.

— Той ме взе да живея при него след смъртта на родителите ми. Искаше да управлява наследството ми.

Алис се намръщи.

— Не е нещо необичайно. Малко мъже могат да устоят на възможността да управляват богатството на една наследница и законът им помага да го правят.

— Така е, но отношението на братовчед ми към мен беше доста необичайно и… — Катрин отново сведе поглед към здраво стиснатите си ръце. — Той… той ме насилваше.

Алис я погледна шокирана.

— О, Катрин. — Докосна нежно ръката на лечителката.

— А след това се опита да ме омъжи за сър Матю, за да получи земи за себе си — Лицето й беше изопнато от болка. — Да ме прости Господ, но мразя Едуард с такава страст, с каквато другите жени обичат.

Чу се тътренето на крака по камъните и Алис се вцепени. Обърна глава, за да погледне към тъмния тунел. Виждаше се светлина от факла и само след миг Едуард се появи. Лицето му беше изкривено от гняв.

Фултън скочи на крака. Погледът му се насочи към празната ръка на Едуард.

— Сър Хю още ли не е платил откупа?

— Това копеле си играе с мен. — Едуард пъхна факлата в ръката на Фултън. — Вече се зазорява, а той не е оставил камъка в проклетата канавка. А мъглата става все по-гъста.

— Може би не смята, че дамата струва толкова. — Фултън погледна гневно към Алис. — Не е трудно да се досети човек защо иска да се отърве от нея. — Потри дланта си, която Алис бе ухапала. — Момичето е досадно.

Едуард се извъртя към него.

— Глупак такъв. Нищо не знаеш за това.

— Може би — отвърна тихо Фултън, — но знам, че не ми харесва особено.

— Сър Хю цени жена си достатъчно. — Едуард задърпа брадата си. — Цени я до видиотяване. Видя какво направи онзи ден в Рейвънхол. Позволи й да го лиши от дългоочакваното отмъщение само защото й бе дал дума.

— Да, но…

— Само хлътнал до ушите мъж би позволил на жена да го манипулира по този начин. Да, този глупак я цени много. Ще ми донесе камъка, смятайки, че така ще я оставя жива.

Ройс се намръщи.

— Съгласен съм с Фултън. Тази работа не ми харесва. Убеден съм, че камъкът не е толкова скъп, че да оправдава риска да бъдем хванати в капан като плъхове от Хю Непреклонния.

— Престани да цвилиш. — Едуард закрачи напред-назад. — В тези пещери сме на сигурно място. Сега, когато Калвърт е мъртъв, никой, освен мен, не познава тези тунели. Дори сър Хю не би се осмелил да влезе в тези лабиринти.

— Да. Така казваш ти. — Ройс пусна заровете в кесията на колана си. — Но това не променя нищо. Тази пещера може и да е добро скривалище в момента, но лесно би могла да се превърне в капан.

Едуард спря и се обърна. Очите му бяха злобно присвити.

— Да ме предизвикаш ли искаш, Ройс?

Ройс не се изплаши. Погледна замислено господаря си и сякаш изведнъж взе решение.

— Мисля, че това безполезно начинание ми омръзна.

— Какво? Ти си мой служител — изрева Едуард. Ръката му посегна към дръжката на меча. — Ще те убия на място, ако смяташ да ме изоставиш сега.

— Можеш да опиташ — Ройс също посегна към меча си.

Фултън отстъпи назад.

— Гръм и мълнии, това е истинска лудост.

— Предател! — Едуард извади меча си и скочи напред.

— Стой си на мястото — предупреди го Ройс и сам вдигна оръжието си.

— Прекратете тази глупост — извика Фултън. — Или ще изгубим всичко.

Алис хвана ръката на Катрин.

— Ела — прошепна тя. — Това може да е единственият ни шанс.

Катрин седеше като вкаменена. Очите й бяха изпълнени с ужас.

— Не можем да избягаме в пещерите. Ще се изгубим.

Алис я задърпа нетърпеливо.

— Не, ще следваме следата на Едуард.

— Каква следа?

— Минавал е през тунелите достатъчно, за да ги бележи със саждите от факлата си. — Алис се молеше това да се окаже вярно. Едно беше сигурно: свадата между Едуард и Ройс беше възможност, която тя и Катрин не биваше да пренебрегват.

— Наистина ли смяташ, че можем да избягаме? — Катрин изглеждаше объркана. Тя очевидно се бе настроила за смъртта. Надеждата беше за нея нещо много трудно за възприемане.

— Хайде.

Алис следеше внимателно Едуард и Ройс, които викаха и се обикаляха един-друг. Фултън не обръщаше никакво внимание на жените, напразно опитвайки се да успокои другите двама мъже.

Алис стискаше китката на Катрин, докато се промъкваше предпазливо към най-близката факла. Космите на тила й настръхнаха, когато посегна към факлата. Изведнъж усети нещо.

Никакъв звук не предизвести пристигането на Хю, но Алис разбра, че е наблизо. Тя се обърна и погледна тунела, откъдето преди малко се бе появил Едуард.

Студено, призрачно течение се носеше от тъмния коридор. Факлите в залата затрептяха.

— Хю — прошепна Алис.

В черния тунел се появи слабо кехлибарено сияние. Само след секунди се очерта тъмната сянка на мъж.

Мъжете зад Алис не чуха произнасянето на името на врага им, но нямаше как да не чуят гласа му. Той разсече напрегнатата атмосфера като светкавица прорязала нощното небе.

— Достатъчно. — Думата отекна под сводовете на пещерата. — Оставете оръжията или ще умрете веднага.

Всички се вцепениха за миг. Взираха се в Хю, който стоеше в рамката на каменния коридор.

Алис беше изумена също толкова, колкото и останалите, въпреки че очакваше появата му. Днес Хю беше хиляди пъти по-опасен, отколкото го бе виждала. Катрин направи кръстния знак.

— Предизвикващия бури!

Хю беше олицетворение на отмъщението, тъмен ураган, готов да помете всичко пред себе си. Погледът му беше студен и безмилостен. Черното му наметало го обгръщаше от раменете до върха на ботушите. Нямаше шлем, но светлината блестеше в стоманата на извадения му меч.

Дънстън и Алейн, един от войниците, се появиха зад Хю и застанаха от двете му страни с извадени оръжия. Показа се и Бенедикт, вдигнал високо факла. Погледът му тревожно обходи пещерата, преди да се спре върху Алис. Когато я видя, лицето му се отпусна.

Едуард пръв се съвзе от вцепенението, обхванало всички в каменната зала.

— Копеле — извика той. — Ти провали всичко. Постоянно ми отнемаш това, което ми принадлежи по право. Ще си платиш!

Той скочи, но не към Хю. Обърна се и се хвърли върху Алис. Тя разбра, ужасена, че смята да я убие. За миг буквално се вцепени от ужас.

— Алис, махни се. — Хю се метна напред, но беше на няколко крачки от Едуард.

Заповедта на Хю разби магията на ужаса, която я бе хванала в капан. Тя се отмести точно преди мечът на Едуард да разцепи въздуха и да се удари в скалата, където бе седяла само допреди миг. Пещерата се огласи от зловещия звън.

Стомахът на Алис се сви. Кожата й настръхна, изпоти се. Ако не се бе дръпнала навреме, сега тялото й щеше да е разполовено от удара на Едуард.

Но той отново се обърна към нея, вдигнал меча в двете си ръце.

Алис отстъпи назад и краката й се заплетоха в полата.

— Мили Боже! — Тя отчаяно се бореше с новата си рокля в черно и кехлибарено.

— Дяволска кучка. Ти си виновна — Очите на Едуард бяха като на див звяр, когато я притисна към стената на пещерата.

Гневът измести страха й.

— Махай се от мен! Не се приближавай.

— Умри, кучко.

Алис забеляза, че Хю се е приближил, но все още е прекалено далеч от Едуард.

Тя се приготви да избегне следващия удар.

Но здравият разум най-после се върна у Едуард.

— Не се приближавай или ще я убия — извика той към Хю.

Хю бръкна в гънките на наметалото си и извади някакъв предмет. В ръката му заблестя зеленият кристал.

— Това искаше, нали, Едуард?

— Камъкът. — Едуард облиза устни. — Дай ми го и ще пощадя жена ти.

— Вземи го, ако можеш. — Хю хвърли камъка към стената на пещерата вдясно от Едуард.

Очите на Едуард се разшириха и той изкрещя:

— Не!

Хвърли се към камъка, но не успя да го хване.

Зеленият кристал се удари в стената и се разби на парчета. По пода се посипа дъга от малки камъчета. Рубини, златен берил, перли, смарагди, сапфири и диаманти заблестяха сред останките на мътната зелена обвивка, в която бяха досега.

— Камъните от Скарклиф — прошепна Алис.

И изведнъж разбра, че зеленият кристал е всъщност стъкло. Каза си, че би трябвало да се е досетила досега, а вместо това го бе приела за естествено образувание, точно както всички останали. Сега разбра, че е бил създаден от изключително умел майстор, намерил начин да наподоби вида на кристала.

Едуард изпищя:

— Камъните!

Взираше се като омагьосан в блестящата купчина Твърде късно си спомни за присъствието на Хю.

Обърна се бързо, за да парира удара му. Но моментното отвличане на вниманието му струва скъпо.

Стомана се удари в стомана.

Едуард падна на колене, принуден от силните удари на Хю, който вдигаше меча си отново и отново.

Когато Хю вдигна меча си за смъртоносния удар, очите му блестяха със същия цвят, в който горяха пламъците на факлите.

Алис се извърна бързо, неспособна да понесе гледката, която знаеше, че ще последва. Видя как Катрин се взира като хипнотизирана в ужасната сцена. От другата страна на пещерата Дънстън и Алейн бяха вдигнали мечове към хората на Едуард. Бенедикт наблюдаваше всичко от тъмния коридор.

Алис затаи дъх, но не чу смъртен вик.

Мина секунда, две, три, четири, пет. Тя вдигна поглед и видя, че всички се взират към мястото, където бяха Хю и Едуард.

Обърна се бавно, за да види какво е станало.

Едуард лежеше по гръб, съвсем жив, загледан в острието, допряно до гърлото му.

— Защо се колебаеш? — попита Дънстън. — Приключвай с това. Тази нощ беше достатъчно дълга за всички ни.

— Има няколко въпроса, чиито отговори искам да разбера — отвърна Хю. — Завържи го и го заведи в крепостта, Алейн. Хвърли го в тъмницата. Ще говоря с него утре.

Да, милорд. — Алейн забърза да се погрижи за пленника.

Хю най-после съсредоточи вниманието си върху Алис. Очите му все още горяха, но иначе изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що излизаше от банята.

— Е, мадам, определено си имаш начин да разнообразяваш нощите ми.

— А ти, милорд, определено си легенда. — Алис погледна към блестящите скъпоценни камъни, разпилени по каменния под. — Очевидно никога не се проваляш, когато става въпрос за неща, които ти принадлежат.

— Алис?

— О, Хю. — В очите й напираха сълзи на облекчение. — Знаех си, че ще ме спасиш. Всъщност ти винаги го правиш, милорд.

Тя се втурна към него и той я притисна към гърдите си.

 

 

Много по-късно Алис и Хю седяха пред огнището в голямата зала и се опитваха да се стоплят. Тя сякаш не можеше да прогони студа. Щом си спомнеше за часовете, прекарани в пещерата, започваше да трепери. Може би трябваше да вземе малко от лекарството, което изпрати на Еразъм от Торнууд, помисли си.

Обърна се към Хю с още един въпрос. Това беше един от многото, с които го бе засипала, откак се прибраха в крепостта преди два часа.

— Кога разбра че Камъните от Скарклиф са в зеления кристал?

— Когато се разби в стената на пещерата. — Хю протегна краката си, загледан в пламъците с блуждаещ поглед.

Изненадана, Алис погледна суровия му профил.

— Искаш да кажеш, че не си предполагал, че кристалът е само обвивка, създадена, за да бъдат скрити камъните?

— Не. Никога не съм се интересувал особено от Камъните от Скарклиф, затова никога не съм се заглеждал в зеления кристал. Бях доволен, че е при мен, и това е всичко.

— Разбирам. — Алис помълча известно време. — Мисля, че нещо с мен не е наред, Хю.

Той я погледна с внезапна тревога.

— Какво ти е? Болна ли си?

— Не, поне нямам треска. Но сякаш не мога да се успокоя. Нервите ми са разстроени.

— А! Разбирам. Това е естествена реакция след преживяно ужасно събитие, сладка моя. Усещането ще избледнее с времето. — Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си.

— Ти явно не страдаш от същото — промърмори тя, сгушвайки се в топлината на тялото му.

— Бъди спокойна, моите нерви бяха достатъчно силно разстроени, когато разбрах, че си отвлечена.

— Ха! Не вярвам някога да си страдал от разстроени нерви, сър.

— Всеки страда от разстроени нерви понякога, Алис — каза той изненадващо сериозно.

Тя не знаеше какво да каже, затова промени темата.

— Благодаря ти, че не уби Едуард пред Катрин. Тя не го обича, но все пак й е братовчед.

— Не е хубаво да се убива мъж пред жени, особено пред лечителки, ако това може да се избегне. Така или иначе, исках да получа отговори на някои въпроси.

— Катрин ми отговори на един въпрос, докато чакахме внушителната ти поява.

— И какъв беше въпросът?

— Питах се кой всъщност е сложил отровата в чашата ти. Катрин ми каза, че Едуард й е разказал как е станало. Изпратил е един от хората си в двора на крепостта, преоблечен като фермер, в деня, в който селяните дойдоха, за да ти помогнат.

Хю се взираше в пламъците.

— Това беше същият ден, в който Винсънт от Рейвънхол обядва у нас. В цялата крепост цареше объркване и сигурно не е било много трудно някой да се промъкне в кухнята.

— И още по-лесно — да види коя е твоята чаша след обяда. Това е най-голямата чаша в крепостта.

— Да.

— Хю?

— Хмм?

— Какви въпроси искаш да зададеш на Едуард?

Хю не откъсваше поглед от пламъците.

— Не съм съвсем сигурен. Ще си помисля.

Но Алис знаеше. Хю искаше да разбере какво точно се е случило в онази нощ преди трийсет години, когато Едуард бе сложил отрова в една друга чаша.

Хю искаше да чуе от устата на самия Едуард, че сър Матю е възнамерявал да се ожени за Маргарет и да признае сина си.