Аманда Куик
Любов и грях (2)

Глава 2

— Имате вид на алхимик, загледан в съдовете си, милорд — Дънстън се зае с любимия си навик да плюе над най-близкия висок предмет. В случая това беше стената, заграждаща двора на Лингууд Хол. — Това не ми харесва. От собствен опит знам, че това изражение не носи нищо добро за старите ми кокали.

— Кокалите ти са преживявали и по-лоши неща от една смръщена физиономия. — Хю сложи ръка на стената и се загледа навън. Настъпваше нов ден.

Беше станал преди половин час, изтръгнат от съня от познато безпокойство. Знаеше какво означава това настроение. Бурите, които бушуваха дълбоко вътре в него, се събуждаха. Винаги ставаше така, когато животът му щеше да поеме нова посока.

За първи път Хю усети подобно чувство, когато беше на осем години, в деня, когато го заведоха до смъртния одър на дядо му, за да му кажат, че ще го изпратят да живее при Еразъм от Торнууд.

— Сър Еразъм е мой сеньор. — Светлите очи на Томас блестяха трескаво върху изпитото лице. — Съгласи се да те вземе у дома си. Той ще се погрижи да бъдеш отгледан и обучен като рицар. Разбираш ли?

— Да, дядо.

Хю стоеше, покорен и разтревожен, до леглото. Взираше се с безмълвно страхопочитание в дядо си, неспособен да повярва, че този изнемощял старец на прага на смъртта беше същият суров, огорчен рицар, който го бе отгледал след смъртта на родителите му.

— Еразъм е млад, но силен. Добър, смел воин. Преди две години замина на кръстоносен поход, а сега се върна с много слава и богатство. — Думите на Томас бяха прекъснати от суха кашлица. — Той ще те научи на нещата, които трябва да знаеш, за да можеш да си отмъстиш на дома Рейвънхол. Разбираш ли ме, момче?

— Да, дядо.

— Учи добре. Научи всичко, което можеш, докато си при Еразъм. Когато станеш мъж, ще разбереш какво да направиш и как да го направиш. Помни всичко, което съм ти казал, за миналото.

— Ще го помня, дядо.

— Каквото и да се случи, ти трябва да изпълниш дълга си спрямо паметта на майка си. Само ти остана, момче. Последният от рода, макар че се роди копеле.

— Разбирам.

— Не трябва да спираш, докато не намериш начин да отмъстиш на дома, от който се измъкна усойницата, прелъстила моята невинна Маргарет.

На младия Хю не му се струваше много правилно да отмъщава на рода на баща си въпреки лошите неща, които му бяха говорени за клана Рейвънхол. В края на краищата, баща му беше мъртъв, също както и майка му. Справедливостта все пак бе възтържествувала.

Но тази справедливост не беше достатъчна за дядото на Хю. Нищо не беше достатъчно за сър Томас.

Осемгодишният Хю покорно пропъди тези мисли. Заложена беше честта на фамилията, а на света нямаше нищо по-важно от честта му и от тази на дядо му. Това поне го разбираше добре. Говореха му за важността на честта още от мига на раждането му. Тя беше всичко, което имаше едно копеле, както сър Томас често му напомняше.

— Няма да спра, дядо — обеща Хю с решителността, на която бе способно само едно осемгодишно момче.

— Погрижи се да е така. Никога не забравяй — честта и отмъщението са всичко, което имаш.

Хю не се изненада, когато дядо му умря, без да каже нищо мило, без да благослови единствения си внук. Томас никога не бе проявявал чувства като обич и топлота. Гневът, предизвикан от прелъстяването, предателството и смъртта на обичната му дъщеря, бе задушил всички останали чувства на стареца.

Не че Томас не се грижеше за внука си. Хю винаги бе знаел, че е жизненоважен за дядо си, но само защото представляваше единственото средство за отмъщение на Томас.

Томас умря с името на дъщеря си върху напуканите си устни.

— Маргарет. Моя красива Маргарет. Твоето копеле ще отмъсти за теб.

За щастие на копелето на Маргарет, Еразъм от Торнууд успя да му даде това, което дядо му не можа. Все още под влиянието на победите си в Светите земи, той бе изиграл ролята на баща в живота на Хю. Като момче, Хю бе дал на своя наставник всичкото си уважение и възхищение.

Като мъж, Хю отдаваше на своя сеньор пълна и абсолютна лоялност, а това беше рядка и много ценена добродетел в света, в който живееше Еразъм.

Дънстън се уви по-плътно в сивото си вълнено наметало и огледа Хю с присвити очи. Хю знаеше какво си мисли. Дънстън не одобряваше тази работа с търсенето на зеления кристал. Смяташе го за загуба на време.

Хю се бе опитал да му обясни, че важен е не самият кристал, а това, което олицетворява. Това беше най-сигурният начин да осигури властта си над Скарклиф. Но Дънстън не разбираше подобни разсъждения. Според него добре наточените мечове и малката армия войници бяха единствените ключове към Скарклиф.

Беше с петнайсет години по-възрастен от Хю, покрит с белези от битки ветеран от същия онзи кръстоносен поход, който бе предприел Еразъм. Грубите му черти отразяваха суровостта на онова време. За разлика от Еразъм, Дънстън се бе върнал от похода без слава и злато, които да компенсират преживените трудности.

Бойният опит на Дънстън беше полезен за Еразъм, но всички, особено Еразъм, знаеха, че необичайните способности на Хю по отношение на военната тактика бяха направили Еразъм толкова влиятелен. Той наскоро награди верния си васал с имението Скарклиф, което някога бе принадлежало на рода на майката на Хю. Дънстън бе поискал да отиде с Хю в новото му имение.

— Не се обиждай, Хю, но ти не се мръщиш като другите хора. — Дънстън се ухили бързо, показвайки дупките между почернелите си зъби. — Когато се мръщиш, имам чувство, че съдбата вещае нещо лошо. Може би малко прекалено си усъвършенствал легендата си за тъмен и опасен рицар.

— Грешиш. — Хю се усмихна леко. — Явно не съм усъвършенствал легендата за себе си достатъчно добре, ако съдя по снощната реакция на лейди Алис.

— Да. — Дънстън се начумери. — Тя определено не се сви и не се изплаши така, както трябваше да стане. Може би дамата не притежава добро зрение.

— Беше прекалено заета с това да сключи сделка с мен, за да забележи, че търпението ми беше към своя край.

Устните на Дънстън се изкривиха в кисела гримаса.

— Готов съм да се закълна, че точно тази дама не би отстъпила и пред самия дявол.

— Много необикновена жена.

— От опит знам, че червенокосите жени винаги носят неприятности. Веднъж се запознах с едно такова момиче в лондонска кръчма. Налива ме с бира, докато не се озовах в леглото й. Когато се събудих, и тя, и кесията ми бяха изчезнали.

— Ще държа парите си под око.

— Няма да е лошо.

Хю се усмихна, но не каза нищо. И двамата знаеха, че грижите за парите и сметките му не представляваха никаква трудност. Хю притежаваше талант за бизнес. Малко от познатите му се занимаваха с такива скучни неща. Те харчеха нашироко и разчитаха на обичайните източници на средства — откупи, турнири и — за онези, които имаха късмета да притежават земя — доходите от лошо управляваните имения. Но Хю предпочиташе друг, по-сигурен начин да увеличава доходите си. Дънстън поклати тъжно глава.

— Жалко, че следата на зеления кристал ни доведе до жена като лейди Алис. Нищо хубаво няма да излезе от това.

— Сигурен съм, че всичко щеше да е много по-просто, ако тя се поддаваше по-лесно на сплашване, но още не съм убеден, че това е нещастно стечение на обстоятелствата — каза бавно Хю. — Мислих върху това през по-голямата част от нощта. Виждам възможности, Дънстън. Интересни възможности.

— Значи май наистина сме обречени — каза философски Дънстън. — Неприятностите винаги ни намират, когато прекалено много се замислиш върху нещо.

— Сигурно си забелязал, че очите й са зелени.

— Нима? — Дънстън се намръщи. — Не бих казал, че съм забелязал цвета на очите й. Червената коса е достатъчно лоша поличба за мен.

— Много изразителен нюанс на зеленото.

— Искаш да кажеш, като на котка?

— Като на фея, като на принцеса на елфите.

— Все по-лошо и по-лошо. Елфите използват много странни магии. — Дънстън се начумери. — Не ти завиждам за това, че трябва да си имаш работа с червенокоса, зеленоока опърничава жена.

— Оказва се, че наскоро открих, че червените коси и зелените очи ми харесват.

— Винаги си предпочитал тъмнокоси, тъмнооки жени. Лейди Алис дори не е особено красива според мен. Завладян си от рядката й смелост, това е всичко. Забавляваш се от куража, който прояви, предизвиквайки те.

Хю сви рамене.

— Това скоро ще мине — увери го Дънстън. — Както минава главоболието след преливане.

— Тя знае как да се грижи за домакинството — продължи замислено Хю. — Банкетът, който организира снощи, би бил достоен и за съпруга на барон. Достоен за благородническа къща. Имам нужда от някой, който може да ръководи домакинство толкова умело.

Дънстън придоби разтревожен вид.

— Какво, по дяволите, говориш? Помисли за езика й, милорд. Остър е като камата ми.

— Маниерите й, когато реши да ги използва, са като на истинска дама. Не съм виждал често толкова грациозен реверанс. Един мъж би бил горд, ако такава жена забавлява гостите му.

— От това, което видях снощи, и от всичките клюки, които съм чувал, добих впечатлението, че не използва много често подобни добри маниери — бързо каза Дънстън.

— Достатъчно възрастна е, за да знае какво прави. Не е някое девойче, което трябва да бъде пазено и глезено.

Главата на Дънстън се завъртя рязко, очите му се разшириха от изненада.

— За Бога, не е възможно да говориш сериозно.

— Защо не? След като открия зеления кристал, ще бъда много зает. В Скарклиф има много работа за вършене. Не само че трябва да се грижа за земите си, но и в старата къща трябва да се въведе ред.

— Не, милорд. — Дънстън сякаш се задушаваше. — Ако смяташ да предложиш това, което мисля, че ще предложиш, моля те, помисли пак.

— Тя очевидно е добре обучена в изкуството да се грижи за домакинство. А ти знаеш, че винаги съм спазвал основния принцип да наемам обучени хора, Дънстън.

— Този принцип може и да ти е от полза, когато избираш прислужници, ковачи и тъкачи, милорд, но тук става въпрос за съпруга.

— Е, и? По дяволите, Дънстън, аз съм рицар. Нямам никаква представа, как да организирам домакинство, нито пък ти. Никога не съм влизал в кухня и не съм много сигурен какво става на подобно място.

— И какво от това?

— Аз трябва да се храня, а обичам хубавата храна.

— Да, така е. Не се обиждай, сър, но мисля, че си прекалено придирчив към яденето. Не знам защо не можеш да се задоволяваш с обикновено печено месо и хубава бира.

— Защото диетата от печено телешко и бира омръзва след известно време — каза нетърпеливо Хю. — Освен това, що се отнася до хубавите ястия, в едно домакинство има и други важни неща. Хиляди. Коридорите и стаите трябва да се чистят. Гардеробите — да се мият. Постелките — да се проветряват. Прислужниците — да се наглеждат. А колко хубаво е дрехите ти да ухаят чисто, приятно.

— Аз самият рядко се тревожа за подобни неща, милорд.

Хю не му обърна внимание.

— Накратко, искам имението Скарклиф да бъде добре управлявано, а това означава, че имам нужда от експерт, точно както такъв ми е нужен за всичките ми останали дейности. Имам нужда от жена, която е добре обучена да се грижи за голямо домакинство.

Пред очите му изплува картина от бъдещето. Искаше да има уютен салон. Искаше да може да седи на главната маса и да се храни с добре подправени ястия. Искаше да спи в чисти чаршафи и да се къпе в ароматизирана вода. Но най-вече, искаше да забавлява своя сеньор, Еразъм от Торнууд, по начин, отговарящ на положението му.

Последната мисъл замъгли видението. Еразъм не изглеждаше добре преди шест седмици, когато извика Хю, за да му даде документите за Скарклиф. Изглеждаше напрегнат, в очите му се четеше меланхолия. Стряскаше се от всеки звук. Хю се разтревожи не на шега. Бе попитал Еразъм дали не е болен, но той не пожела да отговори.

Излизайки от владението на Еразъм, Хю чу слуховете. Разбра, че са повикани лекари, които са си тръгнали, говорейки за болест на сърцето. Хю нямаше вяра на лекарите, но се разтревожи сериозно.

— Милорд, сигурен съм, че можеш да намериш друга дама, много по-подходяща за целта, отколкото тази — каза отчаяно Дънстън.

— Може би, но нямам време за търсене. Няма да имам възможност да търся друга съпруга до следващата пролет. Не искам да живея в Скарклиф в настоящото му състояние. Искам да имам подходящо жилище.

— Да, но…

— Ще е толкова удобно и ефикасно, Дънстън. Помисли само. Обясних ти, че откриването на кристала ще е много важно за убеждаването на хората в Скарклиф, че аз съм техният законен господар. Помисли само колко много бих могъл да ги впечатля, ако се върна в новите си земи със съпруга.

— А ти само помисли какви ги приказваш, милорд.

Хю се усмихна доволно.

— Така със сигурност ще ги спечеля. Веднага ще разберат, че виждам бъдещето си сред тях, а това ще им вдъхне увереност за собственото им бъдеще. А трябва да спечеля сърцата и доверието им, ако искам да направя Скарклиф преуспяващо имение, Дънстън.

— Няма да го отрека, но няма да е зле да си намериш друга жена. Тази не ми харесва и това е самата истина.

— Признавам, че на пръв поглед лейди Алис не изглежда най-хрисимата и сговорчива жена на света.

— Радвам се, че поне това си забелязал — промърмори Дънстън.

— Така или иначе — продължи Хю, — тя е интелигентна и явно вече е преодоляла онова фриволно състояние, присъщо на младите дами.

— Да, и без съмнение е преодоляла и още няколко други неща.

Хю присви очи.

— Да не би да намекваш, че не е девствена?

— Само ще ти напомня, че лейди Алис притежава смелост и решителност — смутолеви Дънстън. — Едва ли е срамежлива, скромна, неотворена розова пъпка, милорд.

— Да. — Хю се намръщи.

— Червените коси и зелените очи говорят за силни страсти, сър. Снощи сам видя какъв е характерът й. Не се съмнявам, че от време на време се отдава и на други силни емоции. Все пак е на двайсет и три години.

— Хм. — Хю се замисли над думите на Дънстън. — Тя очевидно е интелектуалка. Без съмнение е изпитвала любопитство към подобни неща. Трябва да е била дискретна все пак.

— Човек само може да се надява.

Хю прогони неприятните мисли, които Дънстън се опитваше да му внуши.

— Сигурен съм, че тя и аз ще се разбираме добре.

Дънстън изпъшка.

— И какво, по дяволите, те кара да се чувстваш толкова уверен?

— Казах ти, тя е интелигентна жена.

— Комбинацията от интелигентност и обучение само прави жените още по-трудни, ако питаш мен.

— Вярвам, че тя и аз ще се разбираме — каза Хю. — След като е интелигентна, значи ще възприема бързо.

— И какво точно ще възприеме, за Бога?

— Че и аз самият притежавам малко ум. — Хю се усмихна. — И без съмнение доста повече воля и решителност, отколкото тя би могла да управлява.

— Ако смяташ да си имаш работа с лейди Алис, бих те посъветвал първо да й покажеш, че си много по-опасен, отколкото тя в момента те смята.

— Ще използвам най-подходящата стратегия.

— Това не ми харесва, милорд.

— Знам.

Дънстън отново се изплю над стената.

— Виждам, че няма смисъл да се опитвам да те убеждавам. Тази работа с новите ти земи май се оказва по-трудна, отколкото си си представял, а?

— Да — съгласи се Хю. — Но явно съдбата ми е такава. Вече свиквам.

— Така е. Нищо не идва наготово, нали? Все пак светците биха могли да се смилят над нас понякога.

— Ще направя всичко, което е необходимо, за да задържа Скарклиф, Дънстън.

— Не се и съмнявам. Всичко, за което те моля, милорд, е да внимаваш, когато си имаш работа с лейди Алис. Имам чувството, че дори най-коравият рицар може да си намери майстора с нея.

Хю кимна, за да покаже, че е взел предвид предупреждението. Тази сутрин щеше да сключи сделка със загадъчната и непредсказуема лейди Алис. И възнамеряваше да покаже на дамата, въпреки всичкия й ум и гордост, че е получила повече, отколкото е очаквала.

Снощи, усещайки, че се е изправил пред по-хитър противник, отколкото очакваше, Хю бе съобщил на присъстващите, че не върши бизнес пред публика. Каза на Алис, че ще обсъдят сделката насаме днес.

Всъщност бе отложил преговорите, защото имаше нужда от време да обмисли новосъздалите се обстоятелства.

Хю си спомни, че бе получил няколко предупреждения за кристала, но никой не го бе предупредил за Алис.

Първото впечатление за характера й бе получил рано вечерта, когато чичо й едва прикри въздишката си при споменаването на името й. Изглежда, дамата беше твърде голям залък за устата на Ралф.

Имайки предвид малкото, което бе разбрал за нея, Хю бе очаквал да се изправи пред кисела, сприхава стара мома с хаплив език. Единствената вярна част от описанието й беше тази, отнасяща се до езика й. Беше очевидно, че Алис не се колебае да казва какво мисли.

Като се изключат смелите й думи, жената, с която разговаря снощи, беше доста по-различна от тази, която му бе описал Ралф.

Алис не беше кисела, това го разбра веднага. Беше решителна, а разликата беше явна. Не беше сприхава, а самоуверена и без съмнение много по-интелигентна от доста хора. Трудна жена, може би, но определено интересна.

Съдейки по описанието на Ралф за племенницата му, Хю бе очаквал да види същество със структура на кобила.

Но го очакваше изненада.

Лейди Алис беше стройна, елегантна и грациозна. В нея нямаше нищо, което да му напомня за кобила. Дългата й зелена рокля подчертаваше извивките на тялото й, намеквайки за гърди с големината на узрели праскови, тънка талия и закръглен ханш.

Дънстън беше прав в едно отношение, призна пред себе си Хю. У Алис имаше достатъчно огън, за да изгори който и да е мъж и той започваше с косите й. Къдриците с цвят на пламък бяха прибрани под златиста мрежа, която улавяше отблясъците на огъня.

Лицето й имаше фини кости и малко остър нос, решителна малка челюст и изразителни устни. Очите й бяха огромни и външните им ъгли леко се изтегляха нагоре. Над тях се извиваха деликатни вежди. Гордост и предизвикателство изразяваха раменете й и извивката на брадичката й. Това беше жена, която привлича мъжките погледи не защото е красива, въпреки че едва ли беше обикновена, а защото просто изискваше внимание.

Алис не беше жена, която можеш да пренебрегнеш.

Дори и да се чувстваше огорчена от това, че е неомъжена на двайсет и три години, както бе намекнал Ралф, Хю не виждаше никакви признаци за това. Напротив, бе останал с впечатлението, че тя се радва, че не й се налага да се занимава със съпруг, факт, който може да му причини известни неприятности. Но Хю се смяташе за човек, който умее да се справя с неприятности.

— Лейди Алис иска да сключи сделка с теб — каза Дънстън. — Какво мислиш, че иска в замяна на помощта си за намирането на зеления кристал?

— Може би някоя и друга книга — отвърна разсеяно Хю. — Според чичо й тя много обича книгите.

Дънстън изсумтя.

— Значи ли това, че ще й дадеш от твоите?

Хю се усмихна.

— Мога да й позволя да ги взема назаем.

Съсредоточи вниманието си върху утрото. Въздухът беше хладен. Фермите и полетата на имението Лингууд лежаха тихи под оловносивото небе. Беше ранна есен. Реколтата бе почти прибрана и по-голямата част от земята беше гола, очакваща приближаващите зимни студове. Хю искаше да се прибере вкъщи в Скарклиф колкото е възможно по-бързо. Имаше толкова много работа да се свърши.

Лейди Алис беше ключът. Хю усещаше това с костите си. С нея би могъл да открие проклетия зелен камък и да отключи вратата към бъдещето си. Бе стигнал прекалено далеч, бе чакал прекалено дълго, бе желал прекалено много, за да се спре сега.

Беше на трийсет години, но в студени утрини като тази се чувстваше по-близо до четирийсетте. Бурите в него бушуваха още по-яростно, изпълваха го с безпокойство, с някаква необходимост, която самият той не разбираше съвсем.

Винаги усещаше бурите, вилнеещи в душата му, но само в тъмните нощни часове и в сивите мъгли на утрото успяваше да разбере тъмните ветрове, които го водеха. Когато можеше, избягваше да мисли затова. Не изпитваше особено желание да се вглежда в сърцето на бурята.

Сега се съсредоточи върху задачата, която му предстоеше. Имаше си своя земя. Единственото, което трябваше да направи, бе да я задържи. А това изглеждаше трудно.

През последните няколко седмици Хю бе започнал да разбира защо земите на Скарклиф са минали през толкова много ръце.

Не беше тайна, че никой досега не бе успял да задържи успешно Скарклиф за повече от кратък период от време, преди да изгуби имението в резултат на смърт или лош късмет. Говореше се, че над Скарклиф витаят лоши поличби, лош късмет и едно старо проклятие.

Този, който открие Камъните и задържи тези земи, трябва да пази зеления кристал със смелостта на воин.

Хю не вярваше в силата на древни проклятия. Всъщност едва ли се доверяваше на нещо друго, освен на собствените си рицарски умения и на желязната воля, която го бе довела дотук. Но наистина съзнаваше властта, която подобни глупости имаха над умовете на другите хора.

Въпреки собственото си мнение за досадното пророчество, той знаеше, че обезсърчените обитатели на Скарклиф вярват в старата легенда. Техният нов господар трябваше да докаже силата си, пазейки зеления кристал.

Откак пристигна в новото си имение преди по-малко от месец, Хю забеляза, че жителите, които сега го наричаха свой господар, са изненадващо намусени. Хората от Скарклиф му се подчиняваха от страх, но не виждаха в него никаква надежда за бъдещето. И настроението им личеше във всичко, което вършеха — от начина, по който мелеха брашно, до почти напълно липсващото им желание да обработват нивите си.

Хю беше свикнал да заповядва. Беше обучен на това. Беше естествен водач на хора през по-голямата част от живота си Знаеше, че би могъл да накара тези, които управлява, да му се подчиняват, но знаеше също и че това не е достатъчно. Искаше тези хора да са му верни по своя воля, за да успее да накара Скарклиф да разцъфти, което беше и в техен, и в негов интерес.

Истинският проблем беше в това, че обитателите на имението не очакваха Хю да се задържи като техен господар. Никой от предишните лордове не бе оцелявал за повече от година-две.

Само часове след пристигането си, Хю чу тихо споделени поличби за надвиснало нещастие. Реколтата бе стъпкана от шайка пропаднали рицари. Буря бе разрушила почти напълно църквата. В енорията се бе появил скитащ монах, проповядващ обреченост и катастрофа.

За хората от Скарклиф кражбата на зеления кристал от гробницата в местния манастир беше събитие с катастрофални последици. Беше също и последната капка. Хю знаеше, че в техните очи това е доказателство, че той не е техният истински господар.

Хю веднага разбра, че най-сигурният начин да спечели доверието на хората си е да открие зеления камък. И възнамеряваше да направи точно това.

— Внимавай, милорд — посъветва го Дънстън. — Лейди Алис не е някоя девица, изплашена от репутацията ти. Не се и съмнявам, че ще се пазари като лондонски търговец.

— Ще бъде доста интересно преживяване.

— Не забравяй, че снощи тя изглеждаше повече от благосклонна да продаде душата си, за да получи това, което иска, от теб, каквото и да е то.

— Да. — Хю почти се усмихна. — Може би душата й е точно това, което ще й поискам.

— Постарай се да не загубиш своята в цялата тази работа — сухо каза Дънстън.

— Значи допускаш, че все пак имам душа.

 

 

Единствено усуканият крак на Бенедикт му попречи да влети като хала в работния кабинет на Алис. Все пак зачервеното му лице и блестящите зелени очи изразяваха доста красноречиво гнева му.

— Алис, това е лудост. — Той спря пред бюрото й. — Убеден съм, че не искаше да кажеш, че ще сключваш сделка с Хю Непреклонния.

— Сега името му е Хю от Скарклиф — каза Алис.

— Съдейки по това, което съм чувал, Непреклонния му подхожда доста добре. Какво си мислиш, че правиш? Той е много опасен, откъдето и да го погледнеш.

— Но очевидно е почтен. Говори се, че ако сключи сделка, държи на думата си.

— Кълна се, че всяка сделка със сър Хю ще бъде подчинена на неговите собствени условия — отвърна Бенедикт. — Алис, казват, че е много умен и обича да крои хитрости.

— Е, и? Аз също съм умна.

— Смяташ, че можеш да се справиш с него така, както се справяш с чичо ни. Но хора като Хю не се поддават лесно на обработка, особено от жена.

Алис остави перото и се загледа в брат си. Бенедикт беше шестнайсетгодишен и тя единствена носеше отговорност за него след смъртта на родителите им. Знаеше много добре, че не е изпълнила дълга си към него, и възнамеряваше да направи всичко възможно, за да компенсира това, че бе позволила наследството му да премине в ръцете на Ралф.

Майка й, Хелън, почина преди три години. Баща й, сър Бърнард, бе убит от уличен крадец близо до един лондонски бардак преди две години.

Ралф бързо се възползва от новината за смъртта на Бърнард. Алис се оказа въвлечена в безнадеждна съдебна битка да задържи малкото имение, което Бенедикт трябваше да наследи. Бе направила всичко по силите си, за да задържи малкото владение, но Ралф, въпреки малкото си мозък, бе успял да я надхитри.

След почти две години спорове и убеждаване, той убеди Фулбърт от Мидълтън, сеньор на Алис, както и на Ралф, че имението трябва да се управлява от опитен рицар. Ралф бе изтъкнал, че Алис, като жена, не е способна да се грижи както трябва за имението, а поради недъгавостта си Бенедикт не можеше да стане рицар. Фулбърт бе стигнал до извода — след многото намеци на Ралф — че му е необходим подходящ боеспособен мъж, който да управлява малкото имение, принадлежало някога на лорд Бърнард.

И така, за ужас на Алис, Фулбърт даде бащиното й имение на Ралф. Той, на свой ред, даде земите на най-големия си син, Лойд.

Алис и Бенедикт бяха задължени да се преместят в Лингууд малко след това. Добил независимост след получаването на имението, Лойд се ожени за дъщерята на един съседен рицар. Преди шест месеца им се бе родил син.

Алис имаше достатъчно практичен ум, за да разбира, че независимо колко се бореше по съдилищата за правата на брат си, вероятно никога нямаше да успее да върне собствеността му. Мисълта, че се е провалила в изпълнението на отговорността си спрямо Бенедикт, й причиняваше дълбока болка. Тя рядко се проваляше в нещо, особено в нещо толкова важно като това.

Решена да го компенсира по единствения възможен начин, Алис имаше намерение да даде на Бенедикт най-добрата възможност за прогрес. Бе решила да го изпрати в най-добрите центрове за обучение в Париж и Болоня, където щеше да получи познания в правните науки.

Нищо не можеше да компенсира загубата на земите му, но Алис възнамеряваше да направи най-доброто, на което е способна. Когато се убедеше, че Бенедикт вече е поел по своя път в живота, щеше да се заеме с осъществяването на собствените си мечти. Щеше да влезе в манастир — някой с хубава библиотека — и там щеше да се отдаде на изучаване на естествена философия.

Само допреди няколко дни и двете й цели изглеждаха неизпълними. Но пристигането на Хю Непреклонния отвори нова врата. Алис беше твърдо решена да се възползва от възможността.

— Не се тревожи, Бенедикт — каза бързо тя. — Убедена съм, че сър Хю е разумен човек.

— Разумен? — Бенедикт махна с ръка. — Алис, той е легенда. Легендите никога не са разумни.

— Хайде, не би могъл да знаеш. Изглеждаше доста благоразположен към разумни доводи снощи.

— Снощи той си играеше с теб. Алис, чуй ме, Еразъм от Торнууд е сеньор на сър Хю. Знаеш ли какво означава това?

Алис отново взе перото си и започна да почуква замислено с края му по устните си.

— Чувала съм за Еразъм. Говори се, че е доста влиятелен.

— Да, а това прави и този сър Хю също толкова влиятелен. Трябва да внимаваш. Не си мисли, че можеш да сключваш сделки със сър Хю, сякаш си някой амбулантен търговец на селския пазар. Би било истинска лудост.

— Глупости. — Алис се усмихна окуражително. — Прекалено много се тревожиш, Бенедикт. Напоследък често проявяваш този недостатък.

— Тревожа се основателно.

— Не, не е така. Запиши си някъде, че сър Хю и аз ще се разбираме много добре.

На вратата се появи една едра фигура, хвърляща широка, тъмна сянка върху килима. На Алис й се стори, че в стаята изведнъж стана студено. Погледна към вратата. Там стоеше Хю.

— Изразявате гласно собствените ми мисли, лейди Алис — каза той. — Радвам се да разбера, че мислим по един и същ начин по въпроса.

Кожата на Алис настръхна тревожно, когато дълбокият му глас изпълни кабинета. Той говореше много тихо, но гласът му сякаш можеше да заглуши всеки друг звук. Птицата на перваза на прозореца млъкна. Чаткането на конски копита долу на двора заглъхна.

Стомахът на Алис се сви тревожно. Взираше се несъзнателно в Хю. За първи път го виждаше след снощи. Нямаше търпение да разбере дали присъствието му ще има същия странен ефект върху нея и на сутринта.

И точно така беше.

Въпреки здравия си разум, тя смяташе Хю за най-неустоимия мъж, който някога е виждала. На дневна светлина не беше така красив, както вечерта, но въпреки това нещо в него я привличаше.

Сякаш бе придобила някакъв нов усет и вече нямаше само обичайните сетива. Реши, че това е доста интригуващ проблем от гледна точка на естествената философия.

Бенедикт се обърна рязко с лице към Хю и бастунът му се удари в бюрото на Алис.

— Милорд. — Челюстта му се стисна. — Сестра ми и аз имахме частен разговор. Не сме те видели да идваш.

— И друг път са ми казвали, че трудно се забелязвам. Ти ли си Бенедикт?

— Да, милорд. — Бенедикт изпъна рамене. — Аз съм братът на Алис и не смятам, че трябва да се срещаш насаме с нея. Не е прилично.

Алис вдигна поглед към тавана.

— Бенедикт, моля те, това е смешно. Не съм някоя млада девица, чиято репутация трябва да се пази. Сър Хю и аз просто възнамеряваме да разговаряме по бизнес-въпроси.

— Не е правилно — настоя Бенедикт.

Хю се облегна на рамката на вратата и кръстоса ръце на гърдите си.

— Какво си мислиш, че ще правя с нея?

— Не знам — смутолеви Бенедикт — Но няма да го позволя.

Алис изгуби търпение.

— Бенедикт, достатъчно. А сега ни остави. Сър Хю и аз трябва да поговорим.

— Но, Алис…

— Ще се видим по-късно, Бенедикт.

Лицето на брат й стана пурпурночервено. Той се намръщи към Хю, който само сви рамене и се дръпна от вратата, за да му направи път.

— Не се страхувай — каза му тихо Хю. — Давам ти дума, че няма да насиля сестра ти.

Бенедикт стана още по-червен. Хвърли един последен гневен поглед към Алис и излезе в коридора.

Хю изчака, докато се отдалечи, после погледна Алис в очите.

— Гордостта на един млад мъж не е шега работа. Необходимо е да се проявява деликатност.

— Не се тревожи за брат ми, милорд. Аз отговарям за него. — Алис махна с ръка към един стол. — Моля, седни. Имаме много да говорим.

— Да. — Хю погледна към стола, но не седна. Отиде до горящия мангал и протегна ръце над него — Това и ще направим. Каква е тази сделка, която искаш да сключиш с мен, лейди?

Алис го гледаше с нетърпение, което не можа да скрие. Изглеждаше благоразположен. По нищо не личеше, че ще й бъде трудно. Един разумен мъж, точно както бе предположила.

— Милорд, ще говоря направо.

— На всяка цена. Предпочитам прямотата. Тя спестява доста време, не мислиш ли?

— Да. — Алис сложи ръце върху бюрото си. — Готова съм да ти кажа къде точно мисля, че крадецът взе моя зелен кристал.

— Кристалът е мой, лейди Алис. Непрекъснато забравяш този факт.

— Можем да спорим за подробностите някой друг път, милорд.

Хю, изглежда, се забавляваше.

— Няма да има никакъв спор.

— Отлично. Радвам се да разбера, че сте разумен мъж, сър.

— Полагам всички възможни усилия.

Алис се усмихна одобрително.

— А сега, както вече казах, ще ти кажа къде смятам, че се намира кристалът в момента. Още нещо: дори ще се съглася да дойда с теб и да ти покажа крадеца.

Хю се замисли над думите й.

— Много добре.

— Радвам се, че го оценяваш, милорд. Но в моята част от сделката има още нещо.

— Нямам търпение да го чуя.

— Не само ще ти помогна да намериш кристала, сър, ще направя и още нещо. — Алис се наведе напред, за да подчертае думите си. — Ще се съглася да се откажа от претенциите си спрямо него.

— Претенции, които аз не приемам.

Алис се намръщи.

— Милорд…

— А какво ще поискаш в замяна на това великодушно предложение? — прекъсна я спокойно той. — Какво ще поискаш от мен, лейди Алис?

Алис се стегна.

— В замяна, милорд, искам две неща. Първото е: след две години, когато брат ми стане достатъчно голям, да организирате неговото заминаване за Париж или евентуално за Болоня, за да може да ходи на лекции там. Искам той да изучи хуманитарните науки и особено правото, за да може след това да заеме висока позиция в някой съд или в дома на някой богат благородник.

— Брат ти иска да стане секретар или чиновник?

— Той няма много голям избор, милорд. — Алис стисна ръцете си в юмруци. — Аз не успях да защитя законното му наследство от чичо ни, следователно трябва да се погрижа за Бенедикт.

Хю я изгледа замислено.

— Много добре, това явно е твой избор. Готов съм да финансирам обучението му в замяна на получаването на кристала.

Алис се отпусна. Най-лошото мина.

— Благодаря, милорд. Радвам се да го чуя.

— А какво е второто нещо, което ще ми поискаш?

— Много дребна молба, милорд, която не би затруднила човек с твоето положение — каза бързо тя. — Всъщност смея да кажа, че едва ли ще ти направи някакво впечатление.

И за какво точно става дума, лейди?

— Моля да ми осигуриш зестра.

Хю изучаваше въглените в мангала, сякаш там виждаше нещо много интересно.

— Зестра? Искаш да се омъжиш?

Алис се подсмихна.

— За Бога, кое те кара да мислиш така, милорд? Разбира се, че не искам да се омъжа. За какъв дявол ми е съпруг? Желанието ми е да вляза в манастир.

Хю бавно се извърна към нея. Кехлибарените му очи блестяха.

— Мога ли да попитам защо?

— За да продължа изучаването на естествената философия, разбира се, Ще ми е необходима голяма библиотека, каквито има само в богатите манастири. — Алис се покашля. — А за да вляза в добър манастир, ще ми е необходима солидна зестра.

— Разбирам. — Изражението му беше като на ястреб, току-що забелязал плячката си. — Жалко.

Сърцето на Алис се сви. За миг на лицето й се изписа открито разочарование. Само до преди малко беше толкова уверена, че той ще се съгласи и на това условие.

Започна отчаяно да изброява аргументите си:

— Милорд, моля те, помисли добре. Зеленият кристал явно е много важен за теб. Аз мога да ти помогна да го получиш, а това би трябвало да си струва разходите за зестрата ми.

— Не ме разбра, лейди. Готов съм да ти осигуря булчинска цена.

Тя засия.

— Наистина ли?

— Да, но ще поискам и булката, заедно с цената.

— Какво?

— Или поне обещание.

Алис беше прекалено изумена, за да може да мисли ясно.

— Не разбирам, милорд.

— Не? Съвсем просто е. Ще получиш това, което искаш от мен, лейди Алис. Но в замяна аз настоявам да се сгодим, преди да тръгнем по следите на зеления кристал.