Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mystique, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Христина Симеонова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 112гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аманда Куик. Любов и грях
ИК „Торнадо“, 1999
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
Технически редактор: Никола Христов
Оформление на корицата: „Камея“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от mim4ity)
Глава 16
Алис не знаеше какво я накара да избере пещерата като посока, в която да тръгне, но по някаква странна причина откри спокойствие в сенките й там, където Хю бе правил любов с нея.
Бяга дълго, без да мисли. Какво бе смятала, че ще постигне, като избяга от крепостта толкова позорно, питаше се сега.
Седна на голям камък близо до входа на пещерата, задъхана от дългото тичане. Беше ужасно изморена. Мрежичката, придържаща косите й, се бе изкривила на една страна. На бузите й бяха разцъфнали огромни червени рози. Меките й кожени обувки бяха измачкани. Полите на новата рокля — изцапани с кал.
Беше толкова сигурна, че щом се успокои, Хю ще разбере защо се бе притекла на помощ на Рейвънхол. Толкова сигурна, че той ще й прости. Хю беше изключително умен мъж, в крайна сметка, не някой грубиян като Едуард от Локтън.
От друга страна, прякорът му не току-така беше Непреклонния, напомни си горчиво. Онези, които го познаваха, твърдяха, че нищо не може да го накара да промени пътя си, щом веднъж е решил какво ще прави. А той бе решил да си отмъсти.
Сърцето й тежеше. Обикновено оптимистичният й поглед върху света се бе превърнал в болезнено, непознато чувство за отчаяние. Беше толкова свикнала да крои планове за бъдещето, че мисълта, че това бъдеще би могло да бъде съвсем празно, й действаше като студен душ.
Погледна надолу към земите на Скарклиф и се запита мрачно как ще се омъжи за човек, който няма сърце.
Може би беше време отново да помисли за живот зад спокойните, уютни стени на манастира.
Може би беше време да забрави току-що покълналите мечти за любов. Странно, но преди да срещне Хю, никога не бе мечтала по този начин.
Алис се опита да обмисли положението спокойно и логично. Още не беше омъжена. Все още имаше време да избяга от този годеж.
Можеше да принуди Хю да изпълни своя дял от сделката, която сключиха. Все пак той беше човек, на чиято дума можеше да се разчита. Вчерашните събития в Рейвънхол бяха достатъчно красноречиво доказателство. Бе удържал на дадената й дума, въпреки че това му струваше отмъщението.
Разбира се, съществуваше вероятността той да е истински щастлив от разтрогването на годежа, помисли си унило. Тя се бе оказала много по-неудобна, отколкото Хю бе очаквал.
Тази мисъл отново върна сълзите в очите й. Понечи да ги изтрие с ръкава на роклята си, поколеба се, после се подчини на желанието да си поплаче. Сведе глава върху скръстените си върху коленете ръце и се предаде на бурята от чувства, която бушуваше в душата й.
Никога през живота си не се бе чувствала толкова сама.
Мина много време, преди да се поуспокои. Постепенно спря да хълца, седеше тихо, сложила глава на ръцете си.
И тогава си прочете наум няколко кратки, нравоучителни лекции.
Нищо не се решаваше със сълзи. Няма смисъл да си губиш времето, съжалявайки за минали неща. Всъщност, дори ако имаше възможност да върне времето назад, пак щеше да направи същото. Не би могла да обърне гръб на малкия Реджиналд и Ема.
Беше толкова убедена, че Хю ще разбере, толкова сигурна, че той би направил това, което направи и тя.
Но явно бе допуснала грешка в преценката си за тъмната легенда, която представляваше Хю.
Човек трябва да оставя грешките зад себе си, Трябваше да върви напред. Ако беше научила поне едно нещо в живота си, то това беше, че жената трябва да е силна, ако иска сама да управлява съдбата си.
Трудността, пред която бе изправена сега, беше в това, че си имаше работа с мъж, научил същия урок.
Изтри сълзите си, пое си дълбоко въздух и бавно вдигна глава.
Първото нещо, което видя, беше Хю.
Беше се облегнал на стената на пещерата, пъхнал небрежно палци в колана си. Изражението му беше неразгадаемо.
— Явно имаше за цел да шокираш свещеника — каза той. — Не вярвам някога да са му предлагали такова забавление по време на обяд.
Стомахът й се сви.
— Откога стоиш тук и ме шпионираш, сър? Не съм те чула да идваш.
— Знам. Беше прекалено заета със сълзите си.
Алис извърна поглед от лицето му.
— Защо дойде, да продължиш да ме дразниш ли? Ако е така, трябва да те предупредя, че не съм в настроение за още спорове.
— Странно, досега борбата никога не те е изморявала, мадам.
Тя го изгледа гневно.
— За Бога, Хю, стига ми толкова.
— В интерес на истината, на мен също.
Горчивината в тона му я смути, но тя бързо потуши пламналата искрица надежда.
— Да се извиниш ли си дошъл, милорд?
Той се усмихна едва-едва.
— Не насилвай късмета си, Алис.
— Не, разбира се, че не си дошъл тук по такава логична, разумна причина. Е, милорд, защо ме последва тогава, ако не за да се извиниш?
— Казах ти да не идваш в пещерите сама.
Избягваше въпроса, помисли си тя изненадана. Това не му беше присъщо.
— Да, така е. Направи го в деня, в който ми даде пръстена си. — Тя погледна към широкия оникс върху палеца си. Отново я обзе тъга. — Но, разбира се, това ми прегрешение е нищо в сравнение с ужасните ми вчерашни грехове.
— Да. Така е.
Щеше й се да знае какво си мисли той. Не изглеждаше особено ядосан все пак. Мина й през ума, че самият Хю може да не е съвсем сигурен за собствените си чувства. Искрицата надежда отново припламна.
— Да не би да си дошъл, за да ми кажеш, че искаш да развалиш годежния ни договор? — попита хладно тя.
— Ще ме съдиш ли, ако го направя?
Тя настръхна.
— Не ставай смешен. Ние сключихме сделка, ако си спомняш.
— Да. — Хю се изправи и се отдръпна от стената. Наведе се към нея, хвана я за раменете и нежно я повдигна — Няма да ме съдиш за нарушаване на обещание, нали?
— Не, милорд.
— Всъщност много ще се радваш да избягаш в някой манастир. Така ли е?
Тя се вцепени.
— Милорд, знам, че си много ядосан заради това, което направих, но искам да знаеш…
— Тихо. — Очите му блестяха. — Няма да говорим повече за това, което се случи вчера.
Тя премига.
— Няма ли?
— След много размисли стигнах до извода, че това, което се случи вчера в Рейвънхол, не е по твоя вина.
— Не е ли?
— Не — Той свали ръцете си от раменете й. — Вината беше моя и само моя.
— Нима? — Алис се чувстваше така, сякаш току-що бе преминала през вълшебна врата и се бе озовала в непозната земя, където обичайната логика бе леко изкривена.
— Да. — Хю кръстоса ръце на широките си гърди. — Не ти обясних ясно границите на властта, която ти дадох. Не бях предвидил всички възможни ситуации. Не бях взел предвид мекото ти сърце.
— Едва ли би могъл да го направиш, сър. — Алис усети, че започва да става язвителна. — Като се има предвид, че въобще не знаеш какво е да имаш сърце. И може би е добре да знаеш, че дори и да ми бе забранил изрично да се притичам на помощ на Рейвънхол, аз нямаше да ти се подчиня.
Хю се усмихна леко.
— Не знаеш кога да спреш, нали, Алис? И като си помисли човек, че мен наричат Непреклонния. Би могла да ми даваш уроци в това отношение.
— Все още смятам, милорд, че ако беше тук и бе видял как младият Реджиналд моли за помощ, дори камъкът, който имаш вместо сърце, щеше да се трогне.
— Малко вероятно. Щях да продължа да гледам към крайната си цел.
— Сър, това момче е твой кръвен родственик, независимо дали ти харесва или не. Още нещо, той и майка му нямат нищо общо с това, което се е случило в миналото. Никой от живите днес няма нищо общо с това. Оставете на мира греховете от миналото.
— Достатъчно. — Хю прекъсна пороя от думи, слагайки пръст на устните й. — Може би ще се изненадаш, но не съм дошъл тук, за да се караме.
— Наистина? — Алис го изгледа с престорено изумление.
— Наистина. — Челюстта му се стегна. — Нито дума повече за случилото се вчера в Рейвънхол, Алис. Стореното — сторено.
Тя го погледна безмълвно, усещайки възбуждащата грубост на мазолестия му пръст върху меките си устни. Известно време той я гледа така, сякаш търсеше някакъв знак в разширените й очи.
— Алис, последния път, когато бяхме тук, ти ми каза, че причината, поради която никога преди не си правила любов, е че не си срещала мъж, който да ти харесва.
— Така е. — „Не съвсем. Истината е, че никога преди не съм срещала мъж, който бих могла да обичам“ — добави наум. — И какво от това?
Той не отговори, само я придърпа по-близо към себе си и я целуна.
Страстта на прегръдката му се усети ясно. Алис потрепери.
Винаги бе съзнавала огромното му самообладание, когато я прегръщаше. Но днес усети, че се бори със стоманените връзки, които сам си бе наложил. Зачуди се каква ли изключителна сила го е довела до ръба на самоконтрола.
Усети остатъците от гнева и раздразнението в целувката му. Устните му се движеха върху нейните, непреклонни в исканията си. Тя си помисли, че почти чува буреносните ветрове, които бушуваха в душата му.
Но той не би могъл да я нарани, осъзна изведнъж тя. Сърцето й се изпълни с радост. Ръцете й се плъзнаха към врата му.
Хю вдигна глава точно когато тя изстена и разтвори устните си за него. Погледна мрачно към устата й.
— Време е да се връщаме в крепостта. Има много неща да се свършат преди сватбата.
Алис прикри една въздишка.
— Милорд, може би трябва да изчакаме още малко, преди да се оженим.
— Не, мадам — Гласът му стана по-суров — Прекалено късно е.
— Ако това е само въпрос на чест за теб, милорд, можеш да си сигурен, че аз няма да…
— Само въпрос на чест? — В кехлибарените му очи отново проблесна гняв. — Моята чест е всичко за мен, мадам. Всичко. Разбираш ли? Всичко, което представлявам, произлиза от нея.
— Сър, не исках да кажа, че смятам честта ти за нещо маловажно. Точно обратното, винаги съм се впечатлявала… — Алис млъкна, когато с периферното си зрение забеляза някакъв предмет. Обърна глава, за да погледне в тъмните дълбини на пещерата.
Хю се намръщи.
— Какво има?
— За Бога! — възкликна Алис. — Това не прилича ли на сандал?
Хю присви очи.
— Да, прилича. — Той пусна Алис и тръгна към тъмния коридор. — Ако онзи проклет монах още се върти наоколо, кълна се, че лично ще го изхвърля от имението.
— Но защо ще иска да остава тук, ако повече не може да изнася проповедите си? — попита Алис и последва Хю.
— Хубав въпрос. — Хю спря точно пред тунела и се приведе, за да разгледа по-добре сандала.
— Какво има? — Алис забърза и погледна над широкото му рамо. Изпълни я тревожно усещане. Въздухът, излизащ от прохода, изведнъж й се стори много студен. — Мили Боже!
Сандалът все още беше на крака на Калвърт. Монахът лежеше зловещо неподвижен върху каменния под на пещерата. Дори и в тъмното се виждаше, че тялото му е странно изкривено. Изглеждаше така, сякаш е изпитвал силна болка за известно време, но беше съвсем ясно, че вече не усеща нищо.
— Мъртъв е — каза тихо Хю.
— Да. Горкият човечец. — Алис се прекръсти. — Не го харесвах, но ми е мъчно, че е умрял тук, съвсем сам. Как мислиш, какво ли му се е случило?
— Не знам. Може би е паднал и си е ударил главата в камъните. — Хю хвана с ръка глезена на монаха.
— Какво правиш?
— Искам да го разгледам по-добре Тук има нещо странно. — Хю измъкна тялото на Калвърт от тунела.
Алис побърза да отстъпи назад и да му направи място. И тогава видя странния син цвят около устата на Калвърт. Обзе я истински ужас.
Спомни си какво бе писала майка й за отварите от сока на една рядка билка. Погледна към ноктите на монаха. Пръстите му се бяха изкривили като на хищна птица, но въпреки това тя видя синьото под ноктите му.
— Милорд?
— Да? — отвърна разсеяно Хю. Беше се съсредоточил върху измъкването на тялото до светлината при входа. Когато свърши, той спря и разгледа замислено Калвърт.
— Не мисля, че монахът е умрял от падане — прошепна Алис.
Хю я изгледа с остър, преценяващ поглед.
— Какво говориш?
— Сигурна съм, че тук е използвана отрова.
Хю гледа известно време.
— Съвсем сигурна ли си?
Алис кимна.
— В бележника на майка ми има няколко страници по въпроса.
— В такъв случай — каза равно Хю, — няма да казваш нищо, отнасящо се до причината за смъртта му. Ясно ли ти е, Алис?
— Да. — Тя се стресна от тона му. — Но не разбирам. Защо е толкова важно да си мълча?
— Защото цялото село видя колко те ядоса той в църквата. — Хю коленичи до трупа на монаха. — И защото всички знаят, че разбираш от билки и отвари.
Кръвта й се смрази. Призля й. Преглътна няколко пъти, опитвайки се да не повърне.
— Мили Боже. Хората биха могли да си помислят, че съм имала мотив да убия бедния Калвърт и че познавам достатъчно отровите, за да го сторя.
— Няма да позволя жена ми да бъде обект на подобна клюка, ако това може да се избегне. — Хю развърза кожената кесия от колана на Калвърт. — Тази земя е била свидетел на достатъчно легенди и проклятия. Не искам да се прибавят и нови към старите.
Алис беше като замаяна. Почти не осъзнаваше какво прави Хю. Коленете й трепереха и тя подпря ръка на стената на пещерата, за да не падне.
— А ако подобна клюка не може да се избегне?
Хю сви рамене, докато се изправяше с кесията на Калвърт в ръка.
— Тогава аз ще се оправям.
— Разбира се. — Алис усети внезапен студ. — Изглежда ми е писано да ти причинявам непрекъснати неудобства, милорд.
— Да, но без съмнение, ще има и компенсации. — Той отвори кесията и разгледа съдържанието й. — Интересно.
Изражението му най-после успя да привлече вниманието на Алис. Собственото й любопитство надделя.
— Какво има?
Хю извади свитък пергамент и внимателно го разгъна.
— Карта.
Тя пристъпи към него.
— На какво?
Хю разглежда рисунката. Когато най-после вдигна поглед, златистите му очи блестяха.
— Мисля, че е възможно това да е карта на тунелите в пещерите на Скарклиф. Или поне на онези тунели, които Калвърт е имал време да проучи.
Алис забърза към Хю и погледна към картата.
— Виж, милорд, отбелязал е някои от тунелите. Виж, тук е отбелязал, че тези два тунела са празни. — Погледна към Хю. — Празни, но от какво, как мислиш?
— Не вярвам нашият монах да е прекарвал времето си в пещерите в молитви. Изглежда така, сякаш е търсил нещо. А в пещерите има само едно съкровище, което би изкушило човек да влезе в тях.
— Камъните от Скарклиф — прошепна Алис като хипнотизирана.
— Да. Може би е бил убит заради тях.
— Викал си ме, сър. — Джулиън спря при вратата на кабинета.
— Да. — Хю остави работата си. — Влез, Джулиън. Искам да говоря с теб.
— Предполагам, че ще ме изпратиш в Лондон със съобщение преди сватбения пир този следобед. — Джулиън влезе в стаята и застана пред бюрото на Хю. — С голямо нетърпение очаквах банкета. Храната тук напоследък доста се подобри, не си ли забелязал?
Хю присви очи.
— Забелязал съм. Но не съм те извикал, за да обсъждаме добре подправените блюда, които се сервират на масата ми.
— Разбира се, че не. — Джулиън се усмихна. — Надявам се, че знаеш на кого да благодариш за отличните ястия, на които се наслаждаваме.
— Нито пък имам нужда от още наблюдения за добре организирания начин, по който сега функционира домакинството ми. До гуша ми дойде от подобни забележки. Много добре знам, че подобренията са в резултат от уменията на годеницата ми да се грижи за домакинство.
— Естествено — промърмори Джулиън. — В такъв случай, с какво мога да ти бъда полезен, милорд?
Хю започна да почуква с пръсти по бюрото.
— Имаш добър запас от изящни комплименти и парфюмирани думи, нали, Джулиън?
Лицето на Джулиън изведнъж придоби скромен вид.
— Наистина се занимавам с поезия и съм написал няколко песни, сър.
— Отлично. Имам нужда от списък с комплименти.
Джулиън се смути.
— Списък?
— Три или четири ще свършат работа.
Джулиън се покашля.
— Ами… Какви комплименти предпочиташ, милорд? Може би искаш да съсредоточа вниманието си върху уменията ти с меча или върху победите ти в битките? Мога също да напиша някой друг ред за твоята вярност и чест.
Хю се втренчи в него.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Каза, че искаш комплименти, милорд.
— Не за мен — сопна се Хю. — За годеницата ми.
Погледът на Джулиън се развесели.
— А. Разбирам.
Хю сложи ръце върху бюрото си и се намръщи.
— Мога да върша много неща, пратенико, но не и да измислям комплименти, които да се харесват на дамите. Искам да ми напишеш списък с красиви фрази, които да запомня и да казвам на невестата си. Разбра ли?
— Да, милорд. — Джулиън се усмихна самодоволно. — И мога да кажа, сър, че както винаги, си наел най-подходящия човек за тази задача. Обещавам, че няма да те разочаровам.
На следващата вечер Алис се разхождаше из голямата спалня на Хю и се опитваше да успокои тръпнещото усещане в стомаха си. Никога преди не се бе чувствала толкова неспокойна. Тя и Хю вече не бяха партньори в сделка, бяха съпруг и съпруга.
Мина покрай огнището и още веднъж спря до вратата, ослушвайки се за стъпки в коридора. Беше освободила камериерките си преди повече от час. Хю вече би трябвало да е дошъл.
Чудеше се дали нарочно не я кара да чака, възнамерявайки да възбуди страстта й. Ако това беше целта му, явно го очакваше изненада.
Чакането не я изпълваше с копнеж. Напротив, започваше да я дразни.
Беше й писнало от умните стратегии на Хю. Денят и без това беше дълъг.
Започна с погребението на Калвърт от Оксуик в малкото гробище зад селската църква. Алис, Бенедикт, Хю и Джоан бяха единствените присъстващи. Свещеникът Джофри, който бе дошъл с Хю от Лондон, каза молитвите за мъртвеца. Никой не пророни сълза.
Няколко часа по-късно, малко преди обяд, се състоя сватбената церемония. Джофри обяви свещения съюз между Алис и Хю.
Последва шумно празненство. Алис беше толкова уморена от усмивки и мили думи, че си мислеше, че ще заспи в мига, в който се приближи до леглото.
Но когато остана сама в спалнята, за да чака Хю, огромна несигурност зае мястото на изтощението й. Тя спря да крачи и седна пред камината. Загледа се в пламъците и се опита да види бъдещето.
То бе обвито в мъгла, същата като тази, покрила Скарклиф през деня. Само едно нещо беше ясно. Тя беше съпруга на Хю.
Потрепери леко и се уви по-плътно в халата си. Всичките й планове за бъдещето бяха провалени. Нямаше връщане назад.
Вратата зад нея изведнъж се отвори.
Тя обърна бързо глава и видя Хю, който влизаше в стаята.
— Добре дошъл, милорд.
Изпита облекчение, когато видя, че е сам. Очевидно бе решил да пропусне обичая да се води шумна тълпа свидетели до брачното ложе.
— Добър вечер… съпруго. — Хю произнесе провлечено последната дума, сякаш я намираше особено интересна.
Черните му кожени ботуши не издаваха никакъв звук, докато се движеше към нея. Той наистина беше създание на нощта, черен вълшебник, поглъщащ светлината и излъчващ само сенки.
Беше облечен с една от новите черни туники, избродирани с кехлибарени конци, които Алис бе направила за него Черната му коса бе сресана назад и откриваше високото чело. Очите му отразяваха светлината на огъня.
Алис скочи на крака. Погледна към масата, където имаше две чаши и гарафа.
— Искаш ли малко вино?
— Да. Благодаря, — Хю спря пред камината и протегна ръце към пламъците Обърна се към Алис, докато наливаше виното, и се покашля. — Казвал ли съм ти някога, че косите ти са с цвят на прекрасен залез в мига, преди нощта да го погълне? — попита доста небрежно Хю.
Гарафата потрепери в ръката на Алис и тя усети как се изчервява.
— Не, милорд. Никога не си го споменавал.
— Така е.
— Благодаря ти, милорд.
Веждите му се повдигнаха, докато тя наливаше виното.
— Неспокойна си.
— Нима това е особено странно, като се имат предвид обстоятелствата, сър?
Той сви рамене.
— Може би за повечето жени — да, но ти не си като повечето жени, Алис.
— А ти не си като повечето мъже, сър. — Тя се обърна към него с чаша в ръка.
Пръстите му докоснаха леко нейните, докато вземаше виното си.
— В какво отношение съм различен от другите мъже?
Това едва ли беше разговорът, който Алис очакваше да води през първата си брачна нощ. Запита се дали той очаква сериозен отговор на въпроса си или просто това бе част от някаква нова стратегия, замислена, за да я обърка.
— Ти си по-интелигентен от другите мъже, които познавам — каза предпазливо тя. — По-дълбок. По-труден за разбиране понякога и едновременно с това, много по-ясен.
— Затова ли се омъжи за мен? — Хю улови погледа й над ръба на чашата си. — Защото съм по-умен от другите мъже? По-интересен? Възбуждам ли любопитството ти? Или любознателната ти природа? Или може би гледаш на мен като на интересен предмет, който си струва да прибавиш към колекцията си?
Обзе я безпокойство, застана нащрек.
— Не, не точно.
Хю започна да крачи из стаята.
— Или се омъжи за мен, защото се оказах удобен?
Тя се намръщи.
— Не.
— Аз измъкнах теб и брат ти от дома на чичо ви — напомни й.
— Да, но не се омъжих за теб заради това.
— Или може би за да получиш собственост върху зеления кристал?
— Разбира се, че не. — Алис се намръщи. — Що за странна мисъл, милорд? Едва ли бих се омъжила, за да притежавам това странно парче кристал.
— Сигурна ли си?
— Съвсем — процеди през зъби Алис.
Хю спря до една от колоните на огромното черно легло и се усмихна. Усмивката му беше опасна.
— В такъв случай, може би причината е страстта?
Обзе я гняв.
— Отново ме дразниш, сър.
— Просто се интересувам.
— Ха! Вярваш, че ще се омъжа за теб само заради удоволствието на няколко целувки?
— Не само заради целувките — нацупи се той, — а и за това, което следва след тях. Ти си много страстна натура, мадам.
— Сър, това отиде прекалено далеч.
— А си и много любопитна. — Гласът му загрубя. — Чувствеността ти е възбудена и ти искаш да опиташ повече. Единственият начин да го сториш е в брачното легло, не съм ли прав?
Алис беше изумена.
— Направи го нарочно, нали? Всичко е било само стратегия. Вече бях започнала да го подозирам.
— Какво подозираше?
— Че ме целува и докосва и прави любов с мен, докато останах без дъх, само защото искаше да ме омаеш със страст.
— Ако смяташ, че това, което си разбрала досега, е интересно, почакай само да разбереш колко много още има да учиш по въпроса. Може би ще трябва да сложиш перо и пергамент до леглото, за да записваш наблюденията си.
— О, ти си истински демон, милорд. — Тя сложи чашата си на масата и сви ръце в юмруци. — Но грешиш, ако си мислиш, че бих се омъжила за теб, само за да си осигуря физическа любов.
— Сигурна ли си?
— Не разбирам каква е целта ти с този неприятен разговор. Нито пък ще участвам в него. — Тя тръгна решително към вратата.
— Къде си мислиш, че отиваш?
— В моята стая. — Тя хвана дръжката. — Когато това странно настроение ти мине, можеш да изпратиш да ме повикат.
— Какво му е странното на мъж, който иска да разбере защо съпругата му се е омъжила за него?
Алис се обърна рязко, побесняла.
— Прекалено си интелигентен, за да се правиш на глупак, сър. Знаеш много добре защо се омъжих за теб. Направих го, защото те обичам.
Хю се вцепени. В погледа му се появи нещо тъмно. И отчаяно.
— Наистина ли? — най-после успя да прошепне.
Алис видя самотата в очите му и изведнъж забрави, че иска да избяга в своята стая. Знаеше дълбочината на чувствата му, защото самата тя ги бе изпитвала.
— Милорд, въобще не си толкова самотен в този свят, колкото, изглежда, си мислиш — каза тихо тя, пусна дръжката и се втурна към него.
— Алис.
Той я хвана и я прегърна толкова силно, че чак й спря дъхът.
И тогава, без повече думи, той развърза халата й и го пусна на земята. Алис потрепери, когато я положи върху белите ленени чаршафи.
Той свали собствените си дрехи и ги захвърли в безредна купчина.
Когато застана пред нея, Алис си пое дълбоко въздух при вида на възбуденото му мъжко тяло. Заля я вълна от чувства. Беше смутена, възбудена и изпълнена с очакване едновременно. Хвана ръката му.
— Съпруго моя.
Хю легна върху нея, притискайки я към леглото. Тя зърна болезненото желание и дивата страст в златните му очи, когато той сведе глава, за да намери устните й. И в този момент разбра, че вихрените урагани, които бушуваха в дъното на душата му, най-после са освободени.
Тя се изгуби в бурята на прегръдката му. Никога досега не го бе виждала такъв. Това не беше бавно, добре премерено съблазняване. Това беше едно бясно препускане върху вълните на бушуващо море и тя се мяташе, докато остана без дъх.
Усети мазолестата му ръка върху гърдите си. В мига, в който зърното й се втвърди, Хю го пое в устата си и гризна леко със зъби чувствителната пъпка. Алис потрепери.
От гърдите на Хю се надигна дрезгав стон. Ръката му се плъзна по-ниско, погали корема, после потърси мекия триъгълен хълм. Тя изстена и стисна очи, когато усети как пръстите му се мокрят от влагата между краката й.
И тогава той разтвори бедрата й и се настани между тях. Голям, беше толкова голям. И топъл. И твърд. Алис се чувстваше така, сякаш я поглъщаше жива. Думите от красивия му комплимент се върнаха в съзнанието й. Залез в мига, преди нощта да го погълне.
Хю се надигна на лакти, за да я погледне. Чертите му бяха странно изпънати, очите блестяха в светлината на огъня Хвана лицето й в силните си длани.
— Кажи ми отново, че ме обичаш.
— Обичам те. — Тя се усмихна с треперещи устни, но не се страхуваше В този момент можеше да види тайната на душата му. „Ти имаш нужда от мен — помисли си — точно толкова, колкото и аз имам нужда от теб. Някой ден и ти ще го разбереш.“