Аманда Куик
Любов и грях (12)

Глава 12

Вълнението заля Хю като огромна вълна, когато усети как Алис се размеква в ръцете му. Правилно бе преценил ситуацията. Страстта беше ключът към тази сладка, добре охранявана крепост.

Алис го желаеше. Женственото й желание беше най-богатата, най-уханната рядка подправка.

Усети как ръцете й се сключват още по-силно около врата му, и чу тихия й стон. Притисна я към себе си, за да почувства възбудената му мъжественост.

— Милорд, оказваш изумително влияние върху сетивата ми. — Алис целуна шията му. — Кълна се, нищо не разбирам.

— Това поетите наричат любов. — Хю дръпна мрежата от косите й и червените кичури се разпиляха по раменете й. — Аз самият винаги съм смятал, че „страст“ е по-подходящата дума за това чувство.

Тя надигна глава и погледът й срещна неговия. Той изпита чувството, че ще се удави в смарагдовите му дълбини.

— Грешиш, милорд. Опитът на майка ми ме научи, че страстта сама по себе си не е любов. Но започвам да вярвам, че двете могат да съжителстват заедно.

Хю се усмихна кисело.

— Признавам, че в момента не мога да се впусна в аргументиран спор по темата, Алис.

— Но, милорд, аз мисля, че е много важно да различаваш двете.

— Не. Въобще не е важно — Хю отново я целуна.

И настоява, докато устните й се разтвориха под неговите и тя се притисна още по-силно към него. И тогава той се отдръпна от нея, за да махне колана с меча си и черната си горна туника.

Тя го гледаше с блеснали очи. Той с изненада установи, че ръцете му треперят леко. Пое си дълбоко въздух и застла туниката си на каменния под на пещерата.

Това просто движение изискваше огромна концентрация. Когато свърши, той се изправи и погледна към Алис от другата страна на импровизираното легло.

Видя сянката в очите й и стомахът му се сви от страх.

И тогава, с трепереща усмивка, тя му подаде ръка.

Хю въздъхна тихо и с огромно облекчение. Отпусна се на туниката и нежно придърпа Алис към себе си. Полите й обгърнаха бедрата му, когато тя се притисна към гърдите му. Очите й се разшириха тревожно.

— Милорд, твърдите камъни ще те наранят.

Той се усмихна.

— Никога не съм имал по-мека постеля.

Тя докосна бузата му с пръсти и се намести по-удобно. Хю изстена, когато заоблените й бедра се притиснаха още по-силно към него. Без никакво предупреждение желанието, което досега бе тляло в него, избухна в ярки пламъци, които погълнаха и последните остатъци от самообладанието му.

Алис го желаеше и беше негова годеница. Нищо не стоеше на пътя му. Нищо друго нямаше значение.

Хю се предаде на бурята. Хвана лицето на Алис и я целуна с настойчивост, която вече не можеше да крие. За негово огромно удоволствие, тя отвърна ентусиазирано, макар и малко несръчно, на жарката му целувка. Чу тихото й „Ммм“ и почти се изсмя, когато зъбите й се удариха в неговите.

— По-полека, сладка моя — каза й. — Не е необходимо да ме поглъщаш целия. Ще получиш всичко, което искаш от мен, преди да свършим.

Тя изстена и зарови пръсти в косата му.

Едната му ръка се плъзна надолу и надигна полите й. Дланта му погали голото бедро и откри долината, която разделяше знойните възвишения, и продължи към горещия извор, който го очакваше.

— Хю.

Галеше я внимателно, подготвяйки я за влизането си. Искаше тя да обезумее от страст, за да не усети болка, когато я направи своя. Искаше всичко да е прекрасно.

Гръмотевица разтресе небето. Дъждът образуваше сива завеса пред входа на пещерата.

Когато Хю посегна към долната си туника и развърза връзките, Алис вдигна бързо глава и го погледна с потъмнели от желание очи. За един кратък, страшен миг той си помисли, че тя ще поиска да спрат. И се зачуди, съвсем искрено, дали няма да умре на място, ако го стори.

— Хю.

Когато чу името си, произнесено от нейните устни, пулсът му се ускори още повече. Възбудата сякаш го разкъсваше. Тя наистина беше обзета от страст, помисли си. Споделена страст.

Би било наистина чудесно, ако Алис смяташе, че е влюбена.

Ръката му се плъзна между бедрата й. Стенанията й, изпълнени с копнеж, бяха по-сладки от смокини, по-възбуждащи от любовен еликсир. Колкото повече я вкусваше, толкова повече жадуваше за вкуса й.

Вдигна полите й до кръста и разтвори краката й така, че тя почти седна отгоре му. Уханието на влажната й кожа го изпълваше с огромно нетърпение.

Той се освободи напълно от дрехите си и докосна подутите, мокри листчета, които криеха входа към тайната й крепост. Проникна в нея с търпение, което изискваше всичкото самообладание, на което беше способен. Плътта й беше невероятно стегната.

Беше така, както си мислеше. Алис беше девствена. Трябваше да внимава. Не трябваше да превзема тази крепост прекалено бързо.

Челюстите му се стиснаха от усилието да овладява собственото си желание.

Отваряше нежните двери бавно, внимателно, докато телата им се окъпаха в пот Алис заби нокти в плата на долната му риза.

— Добре си охранявана — прошепна дрезгаво той. — Причинявам ли ти болка?

— Да, малко.

Том затвори очи, призовавайки волята си.

— Не бих желал да е така. Искаш ли да спра?

— Не.

Хю въздъхна с облекчение. Всъщност въобще не беше сигурен дали притежава достатъчно самообладание да спре това, което започнаха.

— Ще продължа по-бавно — обеща й.

Алис дръпна долната му риза и гризна леко рамото му.

— Не искам да продължаваш по-бавно. Предпочитам да стане бързо.

Той изстена.

— Това би трябвало да е нещо, което доставя удоволствие, и не е необходимо да се прилага сила.

— Ще го направиш ли, когато ти кажа?

Той сложи ръце на хълбоците й.

— Може би си права. Сигурно ще е по-малко болезнено, ако стане бързо.

— Тогава го направи сега. — Алис заби зъби в рамото му.

— Боже милостиви!

Стреснат от леката, остра и съвсем неочаквана болка, Хю инстинктивно стисна по-силно Алис, затаи дъх и се надигна.

Алис изпищя приглушено, но Хю не би могъл да се дръпне, дори и да искаше. Последните остатъци от самообладанието му изчезнаха точно както деликатната бариера, пазеща целомъдрието на Алис.

Освободен от задръжките, които го бяха ръководили през почти целия му живот, Хю влезе дълбоко в нея. Тя го обгърна, мека и гореща.

Навън бурята достигаше връхната си точка. В далечината проблесна светкавица. Дъждът плющеше по скалите. Светът се сви до размерите на пещерата, в която лежаха Хю и Алис. Нищо друго нямаше значение, помисли си той. Нищо.

Чу тихия стон на Алис. Той пъхна ръка между телата им, откри стегнатата малка ядка на женствената и плът и я погали.

Тя се вцепени и извика, после тялото й затрепери.

Хю се надигаше отново и отново, влизаше дълбоко в тесния проход, докато светът се завъртя около него. Гръмотевица разтърси скалите, когато се освободи. Това беше освобождение, много по-различно от всичките, които бе преживявал досега. За първи път през целите трийсет години от живота си той разбра какво е да си обзет от страст. Разбра защо поетите държаха да наричат това всепоглъщащо чувство с друго, по-красиво име.

За един кратък миг му се стори, че най-после разбира защо държаха да го наричат любов.

 

 

Алис се размърда доста време след това. Усещаше някакво парене между краката си, но се чувстваше странно доволна. За миг си представи бъдещето и изпита тайна надежда.

Днес, заедно с Хю, бе посетила една прекрасна нова страна. Без съмнение това, което току-що преживяха заедно, щеше ги свърже един с друг.

Отвори очи и видя, че той я наблюдава с нетрепващ поглед. Част от очакванията й избледняха. Веднага забеляза, че признаците на мекота и уязвимост, които мислеше, че е открила у него, вече са изчезнали. Тъмният рицар отново си бе сложил покривалото на собствената си легенда.

Горчиво съжаление пропъди мечтите й за бъдещето. Каза си, че трябва да бъде търпелива. Хю не беше от хората, които се променят за един ден.

Опита се да измисли нещо умно и забавно, което да каже, нещо, което жена в нейното положение, жена, която току-що бе споделила страстта си с един легендарен рицар, би трябвало да каже. Нещо, което ще докосне сърцето му. Нещо вълшебно.

Покашля се тихо.

— Мисля, че е спряло да вали, милорд.

— Добре ли си?

Стига толкова опити да търси хубави думи. Алис се намръщи.

— Разбира се. Защо да не съм добре? Що за глупав въпрос.

Устните му се изкривиха леко нагоре.

— Струваше ми се подходящ при създалите се обстоятелства.

Мина й през ума, че е възможно той също да не е особено изкусен в подобни разговори. Тази мисъл я стопли.

— Хареса ли ти забележката ми за дъжда?

Изражението му леко се смекчи.

— Да. — Помогна й да седне и се намръщи, когато тя трепна. — Алис?

— Няма нищо, милорд. — Започна да оправя роклята си.

Преди да успее да подреди полите си, той посегна и докосна вътрешната страна на бедрото й. Тя се изчерви притеснено, когато видя пръстите му, обагрени от червена влага.

Той се втренчи в ръката си.

— Алис, трябва да поговорим.

— За дъжда или за здравето ми?

— За брак.

Ръцете й замръзнаха върху роклята.

— Това вече е прекалено, сър. Едно е да те наричат Непреклонния, а съвсем друго да се чувстваш задължен да оправдаваш този прякор всеки път, щом ти се удаде възможност.

— Алис…

— Как смееш да разваляш такъв приятен, интимен момент, като се връщаш към стария ни спор, преди дори да съм оправила полите си?

— Приятен, интимен момент? Само това ли представлява за теб?

Алис се изчерви.

— Не, милорд, но предположих, че за теб е точно това. Без съмнение не възнамеряваш да ми кажеш, че това е първият път, когато правиш любов с жена? — Тя спря. Вероятността да са споделили това за първи път заедно, я накара да се почувства щастлива. — Или е така?

Очите му се присвиха.

— За първи път правя любов с жена, с която съм свързан с годежна клетва.

— О! — Разбира се, че не е възможно да е девствен, помисли си Беше на трийсет години! Честта му не зависеше от целомъдрието му. — Е, май разликата не е кой знае каква.

Той хвана брадичката й.

— Повечето жени в твоето положение, мадам, биха били доволни да обсъждат брак в такъв момент.

— Аз бих предпочела да говорим за времето.

— Жалко, защото ще обсъждаме брака.

„Не и преди да се научиш да ме обичаш“ — закле се наум тя.

— Сър, бих искала да ти напомня, че сключихме сделка.

— Тази сделка се промени от това, което току-що се случи, Алис. Сега вече е заложена честта.

Тя затаи дъх, забелязвайки решителността, която гореше в погледа му. В него нямаше нежни чувства, намек за любов или дори за страст. Хю, както винаги, просто вървеше по най-прекия път към целта си. Нищо, най-малко сърдечните желания на една жена, не би могло да застане пред него. Стомахът й се сви.

— Сър, ако си смятал да използваш правенето на любов като начин да ме принудиш да се омъжа за теб, значи си допуснал огромна грешка.

Той сякаш се изненада. После в очите му проблесна гняв.

— Ти беше девствена.

— Да, но това не променя нищо. Тъй като никога не съм имала намерение да се омъжвам, нямам причина да пазя девствеността си за съпруга си. Свободна съм точна като теб, сър, и днес реших да се възползвам от тази си свобода.

— Проклятие! Ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал — избухна той. — Може и да си свободна, но аз не съм, моята чест също е заложена тук.

— Какво общо има честта с това? — попита тя.

— Ти си моя годеница. — Хю вдигна едната си ръка, изразявайки гнева си. — И ние току-що консумирахме брака.

— Според мен не е така. Каноничните закони въобще не са ясни по този въпрос.

— Огън и жупел, мадам! — изрева Хю. — Не ми говори така, сякаш си изучавала право в Париж и Болоня. Тук става въпрос за моята чест и аз ще преценявам кое как е.

Алис премига.

— Наистина, сър, държиш се много странно. Сигурна съм, че когато нервите ти се поуспокоят…

— Нервите ми са съвсем наред, благодаря. По-добре се тревожи за гнева ми. Чуй ме добре, Алис. Ние прекосихме реката, която разделя годежа от брака. За нас вече няма разлика между двете.

— Що се отнася до законността — настоя тя, — току-що ти казах, че каноничният закон е малко мъгляв.

— Не, мадам, въобще не е мъгляв. Още повече, ако смяташ да влачиш този въпрос по църковните съдилища, обещавам ти, че скъпо ще си платиш.

— Милорд, ти явно си превъзбуден.

— И още нещо — добави Хю със зловещо спокойствие, — ще си платиш много преди църквата да се занимае със случая ти. Ясен ли съм?

Решителността на Алис се изпари при тази заплаха. Тя преглътна и се опита да събере смелостта си.

— Сър, предупреждавам те, няма да се омъжа насила.

— Твърде късно е за връщане, Алис. Трябва да продължим напред.

— Не, нашата сделка все още е в сила. Още не съм решила. И още нещо…

Нещо помръдна в мрака на пещерата. Алис се втренчи нататък над широкото рамо на Хю.

Развълнуваният й протест заглъхна в гърлото й. Езикът й се вцепени за миг, обзе я истински ужас.

— Хю.

Той скочи веднага. Измъкна меча си и се обърна, за да се изправи пред опасността, която се бе материализирала зад него. Беше готов за битка.

Алис коленичи и надзърна покрай него. Една фигура с качулка на главата се появи от тъмнината на скрит тунел. В ръката си държеше почти изгаснала факла.

— Здравей, лорд Хю — каза Калвърт от Оксуик със стържещия си глас.

Хю пъхна рязко меча си обратно в ножницата.

— Какво, по дяволите, правиш тук, отче?

— Бях се отдал на молитвите си. — Очите му горяха в мрака. — Чух гласове и дойдох да видя кой е влязъл тук. Страхувах се, че са крадци.

— Бил си се отдал на молитвите си? В пещера?

Калвърт сякаш се скри още повече под качулката си.

— Открих едно място дълбоко в пещерите, където човек може да се моли, без да се разсейва от външния свят. Скромна стая от камък, която е съвсем подходяща за тленността на плътта.

— Изглежда доста приятно място — каза сухо Хю. — Аз самият бих предпочел градина, но всеки с вкусовете си. Не се тревожи, отче. Годеницата ми и аз няма да пречим повече на молитвите ти.

Той хвана Алис за ръката и я поведе навън със същата арогантна грациозност, с която би я извел от кралската зала за аудиенции.

Калвърт не каза нищо, докато ги гледаше как се отдалечават. Остана на мястото си в сенките. От мършавото му тяло сякаш се носеше аура на неодобрение. Алис усещаше погледа му, трескав от справедливо възмущение, пронизващ гърба й.

— Мислиш ли, че ни е видял как правим любов, милорд? — попита разтревожено тя.

— Това няма никакво значение.

Вниманието на Хю бе съсредоточено върху откриването на безопасна пътека надолу по хълма. Изглеждаше абсолютно спокоен относно Калвърт.

— Но ще е много конфузно, ако пусне клюка.

— Ако монахът има някакъв ум в главата, ще си държи езика зад зъбите. — Хю я поведе покрай гъст храсталак. — Но дори и ако каже нещо за това, което се случи между нас, кой ще му обърне внимание? Ние сме сгодени. Ще стане по-сложно единствено ако откажеш да произнесеш брачната клетва.

— Никога не пропускаш възможност да преследваш целта си, нали?

— Отдавна съм се научил, че решителността и волята са единствените истински средства за постигането на целите ми. — Той я подхвана бързо, когато меките й ботушки се подхлъзнаха. — Между другото, трябва да отида до Лондон да свърша една работа. Ще отсъствам няколко дни, най-много седмица.

— Лондон? — Алис се закова на мястото си. — Кога тръгваш?

— Утре сутринта.

— О!

Алис усети неочакваната болка на разочарованието. Цяла седмица без Хю! Никакви гневни кавги, никакви откраднати моменти на страст, никакво вълнение.

— Като моя годеница, ти ще ръководиш нещата тук, в Скарклиф, докато ме няма.

— Аз? — Тя го погледна учудено.

— Да. — Хю се усмихна на изражението й — Оставям всичко в твоите ръце. Ще си в пълна безопасност. Дънстън и всичките ми хора, с изключение на двама, ще останат тук, за да пазят крепостта и земите. Джулиън, моят пратеник, също ще остане тук. Можеш да го изпратиш в Лондон при мен, ако искаш да ми съобщиш нещо.

— Да, милорд.

Главата й се замая от внезапната, неочаквана тежест на новите й отговорности. Хю й доверяваше безценния си Скарклиф.

— И тъй като ще се оженим, след като се върна — добави непринудено Хю, — можеш също така да се погрижиш за подготовката на сватбата.

— За Бога, сър, колко пъти трябва да ти казвам, че няма да се омъжа само защото ти намираш подобен брак удобен?

— Повярвай ми, мадам, удобството не е най-силната ти страна. О, има още едно нещо.

— Какво, милорд?

Хю спря и свали тежкия пръстен с черен оникс от пръста си.

— Вземи това. То е символът на моята власт. Като ти го давам, искам да те накарам да разбереш, че ти имам доверие и разчитам на теб, както ако си ми истинска съпруга…

— Но, Хю…

— Или разумен бизнес-партньор — довърши кисело той. — Вземи го, Алис. — Сложи пръстена върху дланта й и стисна пръстите й. Задържа за миг малкия й юмрук. — Искам да запомниш още нещо, също толкова важно.

Сърцето й подскочи.

— Да, милорд?

— Никога няма да идваш в тези пещери сама. Разбираш ли?

Алис сбърчи нос.

— Да, сър. Позволи ми да ти кажа, че си постъпил добре, като си избрал да рицарското поприще. Нямаше да имаш особен успех като поет или трубадур. Нямаш никаква дарба за изискани думи.

Хю сви рамене.

— Ако имам нужда от такива думи, ще наема някой добър поет или трубадур.

— Винаги наемаш най-добрите в своята област, а, милорд? Това ли е любимото ти правило?

— Алис, искам да те помоля за още нещо.

Тя го погледна.

— Да?

— Преди малко ти каза, че тъй като никога не си възнамерявала да се омъжваш, не се чувстваш задължена да пазиш девствеността си за съпруг.

Алис разглеждаше с интерес пейзажа.

— И какво от това?

Строгото лице на Хю се смръщи още повече.

— Ако не виждаш причина да избягваш подобни интимности, защо не си го правила досега?

— Причината е съвсем очевидна — каза дрезгаво тя. Той явно не разбираше.

— И каква е очевидната причина?

— Досега не съм срещала мъж, който да ми харесва.

Тя тръгна надолу по хълма, оставяйки Хю да я следва.

 

 

Алис въртеше в ръцете си тежкия зелен кристал. За стотен път гледаше как светлината от прозореца на кабинета й се отразява от многобройните фасетки на повърхността му. Както винаги, отново изпитваше чувството, че има нещо в камъка, което не разбира, което и убягва. Сякаш криеше в себе си някаква тайна, която чакаше да бъде разкрита.

Изпитваше същото чувство и спрямо Хю.

Каза си, че трябва да се радва, че ще е свободна от всепоглъщащото му присъствие за няколко дни. Щеше да има възможност да обмисля положението си на спокойствие. Може би щеше да успее да стигне до разумно решение.

Кратко почукване на вратата я изтръгна от мислите й.

— Влез.

— Алис? — Показа се Бенедикт, Лицето му грееше от въодушевление — Не можеш да познаеш какво се случи.

— Какво?

— Ще пътувам до Лондон с лорд Хю. — Бастунът му зачука по пода, когато той влезе в кабинета. В кесията на колана му беше пъхнато сметалото на Хю. — Лондон, Алис.

— Завиждам ти. — През ума й мина, че не бе виждала Бенедикт толкова възбуден от месеци и Хю беше причината за тази внезапна промяна у брат й. — Голям късмет си извадил. Ще бъде чудесно преживяване.

— Да. — Бенедикт подпря бастуна си и потърка доволно ръце. — Ще помагам на лорд Хю в бизнес-делата му.

Алис се смая.

— Как? Та ти не знаеш нищо за бизнеса.

— Той каза, че ще ме научи на тънкостите на търговията с подправки. Ще бъда негов помощник. — Потупа сметалото. — Вече започна да ми показва как се използва този удивителен уред. С негова помощ можеш да събираш и да вадиш, дори да умножаваш и делиш.

— Кога ти каза лорд Хю, че ще те вземе със себе си в Лондон? — попита бавно Алис.

— Преди малко, докато се хранехме в голямата зала.

— Разбирам — Една мисъл я накара да спре. — Бенедикт, бих искала да ти задам един въпрос и трябва да ми отговориш честно.

— Да.

— Стана ли дума за това, че аз не се храня в голямата зала?

Бенедикт понечи да заговори, но явно промени намерението си.

— Не.

— Сигурен ли си? Никой ли не е споменавал, че отказът ми да се храня с другите е израз на неуважение спрямо лорд Хю?

Бенедикт се размърда притеснено.

— Сър Дънстън ми каза, че някой е казал подобно нещо вчера. Лорд Хю го чул и му заповядал да напусне залата. Сър Дънстън казва, че никой повече няма да се осмели да говори за това.

Алис стисна устни.

— Но всички без съмнение си го мислят. Хю беше прав.

— За какво?

— Няма значение. — Алис се изправи. — Къде е той?

— Кой? Лорд Хю? Мисля, че е в покоите си. Спомена, че ще освободи от поста му новия иконом, Ълбърт.

— Така ли е казал? — Алис на мига забрави за намерението си да се извини на Хю за унижението, което неволно му е причинила. — Не може да го направи. Няма да го позволя. Ълбърт ще стане чудесен иконом.

Бенедикт се намръщи.

— Днес той лично сервира на сър Хю и успя да изтърве цяла кана с бира в скута му.

— Това без съмнение е нещастен случай. — Алис заобиколи бюрото и тръгна към вратата. — Трябва да се погрижа да оправя нещата.

— О, Алис, може би трябва да оставиш всичко така, както си е. Лорд Хю е господарят тук, в края на краищата.

Алис не обърна внимание на братовото си предупреждение. Прихвана полите си и забърза по коридора към стълбите. Когато стигна на долния етаж, се обърна бързо и тръгна право към стаята, която Хю използваше за работен кабинет.

Алис спря пред вратата и погледна вътре. Ълбърт стоеше пред бюрото на Хю. Младият мъж трепереше. Главата му беше сведена унило.

— М-моля за прошка, милорд — прошепна Ълбърт. — Положих много усилия да изпълня задълженията си така, както ми каза лейди Алис. Но сякаш нещо ми става, когато съм в твое присъствие.

— Ълбърт, не искам да те освобождавам от длъжността ти — каза равно Хю. — Знам, че лейди Алис те е избрала лично. Но не мога повече да търпя непохватността ти.

— Милорд, ако ми д-дадеш още една възможност… — започна Ълбърт.

— Мисля, че ще е само загуба на време.

— Но, сър, аз много искам да бъда иконом. Съвсем сам съм на света и искам да си изградя кариера.

— Разбирам. Въпреки това…

— Този замък е единственият дом, който имам. Майка ми дойде тук, в Скарклиф, когато баща ми почина. Искаше да постъпи в манастира. Аз си намерих работа тук при последния господар, лорд Чарлз. Но после го убиха и дойде ти и…

Хю прекъсна обърканите му обяснения.

— Майка ти е в тукашния манастир?

— Беше, но умря миналата зима. Нямам къде другаде да отида.

— Никой не те гони от Скарклиф — увери го Хю. — Ще ти намеря друга работа. Може би в оборите.

— Оборите? — Ълбърт явно беше отвратен. — Но аз се с-страхувам от коне, милорд.

— Най-добре ще е бързо да преодолееш страха си — каза Хю без никакъв признак на съчувствие. — Конете усещат страха.

— Д-да, милорд. — Раменете на Ълбърт увиснаха. — Ще се опитам.

— Не, няма да правиш нищо подобно, икономе — Алис вдигна полите си и влезе в стаята. — Притежаваш всички качества, необходими, за да заемаш сегашния си пост и ще правиш точно това. Просто имаш нужда от малко опит.

Ълбърт се обърна към нея. В очите му гореше отчаяна молба.

— Лейди Алис.

Хю я погледна.

— Аз ще се справя с това, мадам.

Тя отиде до бюрото и направи толкова нисък реверанс, че роклята й се повлече по каменния под. Приведе глава в грациозна молба.

— Милорд, моля те да дадеш време на Ълбърт да свикне с настоящите си задължения, преди да го освободиш.

Хю взе едно перо и разсеяно започна да почуква с него по бюрото си.

— Не знам защо го правиш, лейди, но незнайно защо, ставам много предпазлив, когато показваш най-изисканите си маниери. Последния път, когато направи същото, се оказах въвлечен в сделка, която не ми донесе нищо друго, освен неприятности.

Алис усети как бузите й пламват, но не се предаде.

— Ълбърт просто има нужда от време, милорд.

— Имаше на разположение няколко дни, за да свикне с поста си, но подобрението не беше голямо. Със скоростта, с която напредва, ще се наложи да поръчам няколко нови туники, за да изкарам зимата.

— Аз ще се погрижа за туниките, ако е необходимо, сър — каза Алис. — Желанието на Ълбърт да ти угоди го прави толкова несръчен, милорд. — Тя се надигна от реверанса си — Сигурна съм, че са му необходими още малко напътствия и практика.

— Алис — каза уморено Хю, — нямам време за това. Имам толкова много работа. Не мога да си позволя зле обучен иконом.

— Сър, моля те да му позволиш да свикне със задълженията си, докато ти си в Лондон. Аз самата ще го напътствам. Когато се върнеш, ще прецениш отново. Ако все още го смяташ за недостоен, тогава можеш да го освободиш.

Хю се облегна бавно назад и се загледа в нея през полуспуснатите си клепачи.

— Още една сделка ли, мадам?

Тя се изчерви.

— Да, ако желаеш.

— Какво имаш за размяна този път?

Тя затаи дъх пред блестящите му очи. Гневът мигновено прогони изисканите й маниери.

— Предлагам да обуча един добър иконом, милорд. Мисля, че това е достатъчно.

— А — изкриви устни Хю. — Така по приличаш на дамата, която познавам. Много добре. Имаш следващите няколко дни, за да превърнеш Ълбърт в майстор в изкуството да бъде иконом. Когато се върна, ще очаквам домакинството ми да бъде управлявано от специалист. Разбрано?

— Да, милорд. — Алис се усмихна уверено.

— Ълбърт? — повика го Хю.

— Д-да, милорд. — Ълбърт се поклони няколко пъти. — Ще се старая много, сър.

— Да се надяваме.

Ълбърт коленичи пред Алис, сграбчи края на роклята й и пламенно го целуна.

— Благодаря ти, милейди. Не мога да опиша колко съм ти благодарен за доверието. Ще положа всички усилия, необходими, за да стана добър иконом.

— Ти ще станеш добър иконом — увери го Алис.

— Достатъчно — обади се Хю. — Стани, икономе. Искам да остана насаме с годеницата си.

— Да, милорд. — Ълбърт скочи на крака и се поклони, излизайки.

Алис трепна, когато той се блъсна заднишком в стената. Видя как Хю погледна към тавана, но не каза нищо.

Ълбърт бързо се изправи и избяга. Алис се обърна към Хю:

— Благодаря, милорд.

— Постарай се да му попречиш да обърне наопаки цялата крепост, докато ме няма.

— Сигурна съм, че замъкът Скарклиф ще си е на мястото, когато се върнеш, сър. — Алис се поколеба. — Разбрах, че възнамеряваш да вземеш брат ми със себе си.

— Да. Бенедикт явно има дарба за изчисления. Бих могъл да използвам помощник с подобни умения.

— Аз имах намерение той да учи право — каза бавно Алис.

— Имаш ли нещо против интереса му към сметките и бизнеса?

— Не. Всъщност отдавна не съм го виждала толкова щастлив, колкото беше този следобед. — Алис се усмихна. — Това е твое дело, милорд.

— Нищо особено. Както ти казах, имам интерес да насърчавам уменията му. Ще ми бъдат полезни. — Хю прокара върха на перото по пръстите си. — Ще ти липсвам ли, докато съм в Лондон, Алис?

Подушвайки капана, Алис бързо отстъпи крачка назад, усмихваща се лъчезарно.

— Това ми напомня, че трябва да изпратя съобщение на игуменката. Искам по време на литургията утре сутринта преди тръгването ти да се произнесат специални молитви.

— Специални молитви?

— Да, милорд. За добър път.

Алис се обърна и излезе бързо.

 

 

Тази вечер Алис спря по средата на движението си, премествайки една от тежките халцедонови шахматни фигури, и се намръщи към Хю.

— Изглежда, не внимаваш в играта, сър. Ще ти взема офицера.

Хю погледна разсеяно към дъската.

— Така изглежда. Умен ход, мадам.

— Детска игра. — Алис го гледаше с нарастваща тревога.

Според нея Хю се държеше странно. Бе я поканил да поиграят шах пред камината и тя прие с радост. Но още от първия ход й стана ясно, че мислите му са другаде.

— Да видим дали мога да направя нещо. — Хю подпря брадичка с ръка и разгледа шахматната дъска.

— Всичко, необходимо за пътуването ти, е готово. Можеш да тръгнеш веднага след сутрешната литургия. Какво те тревожи, сър?

Той я погледна стреснато и сви леко рамене.

— Мисля за моя сеньор.

— Сър Еразъм?

— Смятам да го посетя, докато съм в Лондон. Джулиън ми каза, че е отишъл там, за да се види и с други лекари.

— Съжалявам — прошепна Алис.

Ръката на Хю се сви в юмрук.

— Нищо не може да се направи, но, за Бога, той изглеждаше толкова силен и здрав само преди няколко месеца.

Алис кимна съчувствено.

— Знам колко много ще ти липсва.

Хю се облегна назад и вдигна чашата си с подправено вино. Загледа се в пламъците.

— Всичко, което имам днес, го дължа на него. Рицарското ми звание, познанията ми, земите ми. Как може човек да се отблагодари за такива неща?

— С вярност. А целият свят знае, че си я дал на Еразъм, сър.

— Това е толкова малко. — Хю отпи от чашата си. По лицето му играеха сенките на огъня.

Алис се колебаеше.

— Какви са симптомите, милорд?

— Какво?

— Симптомите на болестта му. Какви са точно?

Хю се намръщи.

— Не съм съвсем сигурен. Някои са уж безобидни. Стряска се лесно, сякаш е плашлива сърна, а не опитен воин. Това ми направи най-силно впечатление, докато бях последния път при него. Непрекъснато е разстроен. Не може да спи. Отслабнал е. Казвал ми е, че понякога сърцето му бие така, сякаш е тичал.

Алис се замисли.

— Човек със славата на сър Еразъм трябва да е познал много битки.

— Наистина са много. Започнал е едва на осемнайсет, с Кръстоносния поход, който сам предприе. Веднъж ми каза, че пътуването му към Светите земи е най-лошото преживяване през целия му живот, въпреки че то му донесе слава и богатство. Казва, че там е видял такива ужасни гледки, каквито един почтен мъж никога не бива да вижда.

 

 

Думите на Хю се въртяха в главата на Алис до късно през нощта. Неспособна да заспи, тя стана от леглото и наметна халата си.

Запали свещ и тихо излезе от спалнята си. После тръгна по студения коридор към кабинета си и влезе вътре Остави свещта на бюрото до зеления кристал и взе бележника на майка си.

Разлиства го повече от час, преди да открие това, което търсеше.