Аманда Куик
Любов и грях (8)

Глава 8

Алис усещаше върху себе си развеселените погледи на хората на Хю. Забърза се към палатката сигурна, че някои от мъжете, скупчени край огъня, едва прикриват усмивките си Дори Бенедикт я гледаше някак странно, сякаш му е трудно да сдържи смеха си.

— Ако не ме лъжат ушите — обади се Дънстън, — твоят трубадур си е намерил друга песен за пеене.

— Хю Непреклонния може да остави меча си, защото е сгоден за дама, която ще го защитава.

— Да — обади се друг. — Тази е много по-забавна от първата.

Въздухът се огласи от дружен смях.

Алис се намръщи и погледна назад през рамо. Трубадурът, комуто Винсънт бе платил за онази отвратителна балада, наистина пееше нова песен.

Донесла му е зестра, по-ценна от земи.

Честта на сър Хю явно е в нейните ръце.

Алис се изчерви. Тя беше героинята в тази нова песен. Погледна неспокойно към Хю.

— Уилфред е прав — каза равно Хю. — Новата песен на трубадура е много по-забавна от първата.

Бенедикт, Дънстън и останалите се заляха от смях.

— Сър Винсънт може и да е успял в турнирната битка днес следобед — каза някой, — но тази вечер определено претърпя поражение.

Алис беше благодарна на тъмнината, скриваща червените й бузи. Погледна един от слугите.

— Би ли донесъл малко вино в палатката ми?

— Да, милейди.

Мъжът спря да се смее, скочи на крака и тръгна към една от каруците наблизо.

— Можеш да вземеш чаша вино и за мен, Томас — извика Хю. — Донеси я в моята палатка.

— Да, милорд.

Хю се усмихна, докато вдигаше покривалото на входа.

— Нямам често възможност да вдигам тост за поражението на сър Винсънт.

— Наистина, сър, прекаляваш. — Алис бързо влезе в палатката. — Не съм победила сър Винсънт. Просто поправих погрешното му мнение относно днешните събития.

— Не, мадам. — Хю пусна покривалото. — Грешиш. Това беше поражение. И то много решително. От новата песен на трубадура хората ще разберат за него. Кълна се, това е почти толкова приятно, колкото да го победя в турнир.

— Много лоша шега.

Сър Хю сви рамене.

— Може би малко преувеличавам. Да сваля братовчед си от коня, сигурно ще е по-задоволяващо. Но не много повече. — Студената му усмивка изчезна. — Не много повече.

— Милорд? — Томас повдигна покривалото на входа. — Донесох виното за теб и за милейди. — В ръцете му имаше поднос с две чаши и кана.

— Отлично. — Хю взе подноса. — Това е всичко засега. Остави ни, за да почета благородната си защитничка както подобава.

— Да, милорд. — Томас хвърли поглед към Алис и излезе от палатката.

Алис се намръщи.

— Наистина ми се ще да престанеш да се забавляваш с тази неприятна случка, милорд.

— Да, но ти нямаш представа колко е забавна. — Хю й подаде едната чаша и вдигна своята.

— Толкова ли е важно за теб да видиш сър Винсънт унизен?

— Унижението на Винсънт от време на време е единственото, което ми позволява моят сеньор.

— Не разбирам, сър.

— Еразъм от Торнууд забрани на Винсънт и на мен да вдигаме оръжия един срещу друг. Можем да го правим само по време на турнир. Твърди, че това ще е глупаво прахосване на сили, което той не може да си позволи.

— Еразъм от Торнууд явно е много интелигентен мъж.

— Така е — съгласи се Хю. — Но неговите мисли за икономия на енергия не ме задоволяват в случая. Тази вечер ти ми поднесе изключително вкусно блюдо, мадам, и трябва да ми позволиш да му се насладя. Макар че отличното ти умение да готвиш не е това, което ме забавлява най-много.

На Алис започваха да й омръзват подигравателните му отговори.

— И какво те забавлява толкова, милорд?

Хю й се усмихна над чашата. Кехлибарените му очи блестяха като очи на ястреб, сграбчил тлъст гълъб.

— Мисля, че тази вечер беше първият път през целия ми живот, когато някой излиза в моя защита. Благодаря ти, мадам.

Чашата потрепери в ръката на Алис.

— Това беше най-малкото, което можех да направя. Днес ти спаси живота ми, сър.

— Бих казал, че сдружението ни върви доста добре, не мислиш ли? — попита Хю с подозрителна непринуденост.

Изражението в очите му заплашваше да прогони спокойствието на Алис. Странно! Но явно проблемът беше в това, че днес й се събра прекалено много.

Отчаяно потърси в ума си начин да промени темата. Каза първото, което й дойде на езика:

— Чух, че си незаконороден.

Хю сякаш се вцепени. Подигравателното пламъче от очите му изчезна.

— Да. Така е. Проблем ли е за теб да си сгодена за копеле, мадам?

На Алис й се прищя да бе държала устата си затворена. Каква тъпотия бе казала само! Къде й беше умът?

— Не, милорд. Просто исках да отбележа, че знам много малко за историята на семейството ти. За мен ти си нещо като загадка. — Тя спря. — По твой избор, предполагам.

— Отдавна съм разбрал, че колкото по-малко знаят хората за истината, толкова са по-склонни да вярват в легенди. Нещо повече — обикновено предпочитат легендите пред истината. — Хю отпи от чашата си. — А понякога това е полезно. Понякога, какъвто е случаят със зеления камък, е истинска глупост.

Алис стисна силно чашата си.

— Аз изучавам естествена философия, сър, и искам да получавам искрени отговори. Предпочитам да знам истината, която стои зад легендата.

— Наистина ли?

— Тази вечер научих някои неща за теб, но все още има много да разбера.

— Ти си любознателна, а подобен характер може да е опасен.

— У една жена? — попита рязко тя.

— Все едно дали е у жена или мъж. Светът е по-прост и без съмнение по-безопасен за онези, които не задават прекалено много въпроси.

— Това сигурно е вярно. — Алис се намръщи. — За нещастие, любопитството е един от пороците ми.

— Да, така изглежда. — Хю я погледна замислено, после отиде до един дървен сандък и седна върху него. Стисна чашата си с две ръце и се загледа във виното. — Какво искаш да знаеш?

Алис се стресна. Не подозираше, че би й казал нещо. Отпусна се бавно на стола.

— Ще отговориш на въпросите ми?

— На някои. Не на всички. Задай ги и аз ще избера на кои ще отговоря.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Нито ти, нито сър Винсънт сте отговорни за обстоятелствата около рождението ти. Имал си лош късмет, родил си се копеле и затова не си наследил земите на Рейвънхол.

Хю сви рамене.

— Да.

— Но не разбирам защо обвиняваш братовчед си за този развой на събитията. А не ми приличаш на човек, който би преследвал невинен. Какво тогава се е случило между теб и сър Винсънт, че сте такива заклети врагове?

Хю помълча известно време. Когато най-накрая заговори, в гласа му нямаше никаква емоция. Сякаш разказваше историята на някого другиго, а не своята собствена.

— Съвсем просто е. Семейството на Винсънт мразело моето, а и те не им оставали длъжни. Родителите ни и всички останали от тяхното поколение са мъртви, затова ние с Винсънт трябва да продължим враждата.

— Но защо?

— Това е дълга история.

— Много бих искала да я чуя, милорд.

— Много добре. Ще ти разкажа най-главното. Поне това ти дължа при създалите се обстоятелства. — Хю отново спря сякаш за да събере мислите си.

Алис не помръдваше. Имаше чувството, че над палатката се е спуснала някаква странна магия. Свещта догаряше, жаравата от мангала — също. Звуците отвън се чуваха все по-слабо, сякаш идваха от много далеч.

Над палатката се спуснаха сенки, които сякаш се скупчиха около Хю.

— Баща ми се казвал сър Матю от Рейвънхол — започна той. — Казвали са ми, че бил уважаван рицар. Неговият сеньор му подарил няколко малки имения.

— Моля, продължавай, сър.

— Семейството му му уговорило брак. Дамата била наследница на значително състояние. Всичко изглеждало добре и сър Матю бил доволен. Но това не го спряло да съблазни младата дъщеря на един от съседите си. Баща й притежавал имението Скарклиф. Дядо ми се опитал да предпази единственото си дете, но сър Матю я убедил да се срещат тайно.

— Жената била майка ти, така ли?

— Да. Казвала се Маргарет. Матю от Рейвънхол я прелъстил и тя забременяла. След това той отишъл в Нормандия, изпратен там от своя сеньор. Тогава съм се родил аз.

— Какво станало след това?

— Обичайното. — Хю махна с ръка. — Дядо ми побеснял. Отишъл в Рейвънхол и поискал Матю да бъде принуден да се ожени за майка ми, когато се върне от Нормандия.

— Поискал е да развалят годежа на сър Матю?

— Да. Семейството на сър Матю обаче било категорично, че няма да оставят наследника си да се ожени за една жена с малко, бедно имение за зестра.

— Ами годеницата на сър Матю? Как се е чувствала тя?

— Нейното семейство също искало бракът да бъде сключен.

Алис кимна с разбиране.

— Значи никой не е искал годежът да се развали, така ли?

— Да. — Хю я погледна, после премести погледа си към умиращите въглени в мангала. — А най-малко от всички — Матю от Рейвънхол. Не е имал никакво намерение да изостави богатата си наследница заради майка ми. Но все пак дошъл да я види веднъж, след като се върнал от Нормандия.

— За да й каже, че я обича и винаги ще я обича, въпреки че трябва да се ожени за друга? — бързо попита Алис.

Ъгълчетата на устните му се изкривиха нагоре, но в очите му нямаше смях.

— Ще ти се тази приказка да има романтичен край?

Алис се изчерви.

— Май да. И такъв ли е бил?

— Не.

— Е? Какво е казал Матю от Рейвънхол на майка ти, когато се е срещнал с нея и разбрал, че има син?

— Никой не знае. — Хю отпи от виното си. — Но каквото и да е било, майка ми очевидно не се е трогнала. Убила го е, след което отнела и собствения си живот. Двамата били открити мъртви на следващата сутрин.

Думите на Алис прозвучаха като писък:

— Майка ти е убила баща ти?

— Така казват.

— Но как? Ако е бил велик рицар, как е успяла да го убие? Все пак би трябвало да е могъл да се защити следна жена.

Хю я погледна мрачно.

— Използвала е женско оръжие.

— Отрова?

— Сложила я във виното, което му дала.

— Мили Боже! — Алис се втренчи в червеното вино в чашата си. Вече не й се пиеше. — И после сама го е допила?

— Да. Бащата на Винсънт, по-малкият брат на Матю, станал наследник на земите на Рейвънхол. Убиха го преди три години. Сега Винсънт е господарят на Рейвънхол.

— И те мрази, защото смята, че майка ти е убила чичо му?

— Учили са го да ме мрази още от люлката, макар че господар на Рейвънхол в резултат от деянието на майка ми. Всъщност мене ме учеха на същото спрямо него.

— Кой те е отгледал?

— Дядо ми, през първите осем години от живота ми. Когато умря, ме изпратиха в дома на Еразъм от Торнууд. Имах късмет, че не станах безпризорно дете.

— Но ти е било отнето рожденото право — прошепна Алис.

— Вярно е, че изгубих Рейвънхол, но това вече не ме интересува. Сега си имам мои собствени земи. Имението на дядо ми е мое, благодарение на сър Еразъм.

Тя си спомни как бе изгубила наследството на Бенедикт и въздъхна тихо.

— Радвам се за теб, милорд.

Хю сякаш не я чу.

— Имението Скарклиф е изстрадало много от смъртта на дядо ми насам, което беше преди двайсет и две години. В интерес на истината, то започнала запада още преди той да умре. Но аз възнамерявам да го направя отново цветущо и доходоносно.

— Не лоша цел.

— Но най-вече ще го задържа за моите наследници. — Пръстите му стиснаха силно чашата. — Кълна се в кръвта на дявола, че Винсънт няма да успее да стори същото с Рейвънхол.

Алис потрепери от смразяващия му кръвта тон.

— И защо смяташ така?

— Имението Рейвънхол е в много лошо състояние напоследък. Въобще не е онази богата, плодородна земя. Защо, мислиш, Винсънт участва във всеки турнир? Опитва се да спечели достатъчно пари, за да спаси земите си.

— Какво се е случило?

— Бащата на Винсънт не притежаваше никакво чувство за отговорност. Финансирал е едно пътуване до Светите земи с доходите от имението.

— Ходил е на кръстоносен поход?

— Да. И умря в някаква далечна пустиня, както толкова много други, не от сарацински ятаган, а от някаква гнусна болест.

Алис се намръщи.

— Мисля, че майка ми пишеше нещо за многобройните болести, от които се заразяват кръстоносците.

Хю остави празната си чаша. Подпря лакти на коленете си и стисна ръце.

— Говори се, че бащата на Винсънт се е родил див и необуздан. Не притежаваше усет за бизнес и никакво чувство за дълг спрямо семейството си. Това е една от причините хората от имението му да са толкова ядосани от загубата на баща ми. Всички са знаели, че брат му ще съсипе имението. И той почти успя. За нещастие, умря, преди да успее да довърши делото си.

— И сега сър Винсънт отчаяно се опитва да спаси земите си?

— Да.

— Каква тъжна история.

— Предупредих те, че краят не е щастлив.

— Наистина, предупреди ме.

Хю я изгледа някак странно.

— Историята не е много по-тъжна от твоята.

— Вината за това, което се случи с мен и с брат ми, беше изцяло моя.

Лицето на Хю потъмня.

— Защо казваш, че вината е твоя? Чичо ти, сър Ралф, е лишил Бенедикт от наследството му.

— Направи го само защото аз не успях да защитя бащиното си имение. — Алис се изправи и отиде до мангала — Направих всичко възможно, но не беше достатъчно.

— Прекалено строга си към себе си.

— Винаги ще се чудя дали не съм могла да направя още нещо. Може би бих могла да формулирам по-ясно аргументите си пред лорд Фулбърт. Или да намеря начин да го убедя, че мога да защитавам земите на брат ми, докато Бенедикт порасне.

— Алис, замълчи. Чичо ти, без съмнение, е искал да вземе земите на брат ти от мига, в който е узнал за смъртта на баща ви. А Фулбърт вероятно е бил доволен от подобен развой на събитията. Нищо не си могла да направиш.

— Ти не разбираш. Майка ми вярваше, че ще мога да защитя наследството на Бенедикт. Казваше, че независимо от това, което си мисли баща ми, Бенедикт един ден ще докаже, че е достоен наследник. — Алис преплете пръстите на ръцете си. — Но аз не можах да дам на брат си тази възможност. Провалих се.

Хю застана точно зад нея. Алис потрепери, когато силните му ръце докоснаха раменете й. Усети почти непреодолим подтик отново да се хвърли в прегръдката му, както направи днес следобед. Но успя да се въздържи.

— Алис, ти имаш смел дух, но дори най-смелите не могат да спечелят всички битки.

— Направих всичко, което можах, но то не беше достатъчно. Чувствах се толкова самотна. — Алис изхълца тихо, обърна се и отпусна глава на широките гърди на Хю. Сълзите й се стичаха тихо и мокреха черната му туника. Раменете й трепереха.

Плачеше за първи път след смъртта на майка си.

Хю не каза нищо. Просто я прегръщаше. Свещта догаряше и сенките в палатката се сгъстиха.

Сълзите най-накрая пресъхнаха. Алис се чувстваше като изцедена, но за нейна изненада, й стана по-спокойно.

— Прости ми, милорд — промълви тя. — Обикновено не плача. Май денят беше дълъг и доста изморителен.

— Да, така е. — Хю надигна брадичката й и погледна лицето й така, сякаш беше странен ръкопис, който на всяка цена трябва да разчете. — И много поучителен.

Тя погледна в потъмнелите му очи и видя в тях болката, както и желязната решителност, която тази болка предизвикваше. Тези кехлибарени очи изразяваха по-силно, безкрайно по-опасно, болката и решителността, които бяха запечатани в собствената й душа. Буреносни ветрове.

Искаше й се да успокои тези урагани, но не знаеше как да го направи.

И тогава изведнъж разбра, че иска Хю да я целуне. Искаше го повече, отколкото някога бе искала нещо през живота си. Душата си би продала за целувката му.

Сякаш прочел мислите й, Хю склони глава и покри устните й със своите.

Алис за малко не припадна. Ако Хю не я държеше толкова силно, сигурно щеше да се строполи на земята.

Мъжката му енергия се вля в нея. Сила, още по-страховита заради контрола, който Хю упражняваше над нея. Тя съживи духа на Алис така, както дъждът събужда сухата трева.

Възбудата, която я бе обхванала при първата целувка на Хю, се върна отново. Усещането този път изглеждаше по-силно, по-живо. Желанието, което усещаше у Хю, сякаш разпали сетивността й.

Тя изстена тихо и тогава нещо в нея се пречупи. Болката и чувството за поражение от миналото сякаш изчезнаха. Опасността от днешния следобед се превърна в смътен спомен. Бъдещето беше забулено в мъгла и нямаше никакво значение.

Нищо нямаше значение, освен този мъж, който я прегръщаше силно.

Алис обви ръце около врата му и се вкопчи в него, сякаш се вкопчваше в самия живот.

— Добър избор съм направил — прошепна Хю.

Алис искаше да го попита какво има предвид, но не можеше да говори. Светът се разлюля. Тя стисна здраво очи, когато Хю я надигна от земята.

Само след миг усети меките одеяла на постелята си. Изстена тихо, когато Хю легна върху нея. Тежестта на тялото му я притисна. Усети как кракът му се плъзва между бедрата й и полите й се вдигат над коленете. Знаеше, че трябва да е ужасена от това, но незнайно защо, му се наслаждаваше.

Любопитството надделя над здравия разум и скромността. Необходимостта да разбере къде ще я отведе това болезнено, вълнуващо чувство беше прекалено силна.

— Никога не съм си представяла, че между мъжа и жената може да е така — каза тя, долепила устни до шията му.

— Още не си видяла и половината — обеща Хю.

Устните му се върнаха върху нейните. Алис не можеше да направи нищо друго, освен да отвърне на целувката му. Усети ръцете му върху връзките на роклята си, но не обърна никакво внимание на този факт. Беше прекалено заета да се наслаждава на топлината и уханието му. Тогава той докосна голата й гръд с ръка, покрита с мазоли от дългогодишното стискане на дръжката па меча.

За миг Алис спря да диша. Отвори уста, за да извика учудено. Никой мъж не я бе докосвал толкова интимно. Беше вълнуващо. Беше неприлично.

Беше най-изключителното нещо, което някога й се бе случвало.

— Шшт, — Хю покри устните й със своите, заглушавайки изненадания й вик. — Хората ми са навън. Тихите любовни звуци се чуват надалеко през нощта.

Тихите любовни звуци? Алис бързо отвори очи.

— За Бога, милорд, така е. Трябва да спрем.

— Не. — Хю надигна малко глава, за да я вижда. Прокара грубия си показалец по извивката на шията й, сякаш докосваше скъпа коприна. — Не е нужно да спираме. Трябва просто да бъдем по-внимателни.

— Но, милорд…

— И тихи. Затвори очи, Алис. Аз ще се погрижа за всичко.

Тя въздъхна и затвори очи, отказвайки се от контрола върху положението, нещо, което никога преди не бе правила.

Сякаш беше чирак на някой алхимик, който знаеше тайната на превръщането на желязото в злато. Беше пред прага на чудни нови открития.

Щеше да изучи нови раздели на естествената философия, които до този момент й бяха непознати. Щеше да научи истини, толкова добре скрити досега, че дори не бе предполагала за съществуването им.

Хю нежно хвана с пръсти едното зърно. Алис потрепери от удоволствие. Дланта му се плъзна надолу, докато стигна до голия й крак. Алис трепна и инстинктивно сви коляно.

Хю плъзна ръката си нагоре по вътрешната страна на бедрото й и Алис се вкопчи в него толкова силно, че си помисли дали няма да насини кожата му.

Когато Хю докосна влажното, горещо място между бедрата й, Алис си помисли, че ще полудее. Едва дишаше. Цялото й тяло гореше като в треска. Усещаше в себе си някакво напрежение, което жадуваше да намери освобождение.

— Тихо — каза Хю с кадифен шепот, който я подлудяваше както докосването му. — Нито дума. Нито звук, сладка моя.

Мисълта, че не може да изрази гласно тези изумителни усещания, само ги усили. Алис потрепери отново и отново.

Хю внимателно я разтвори с пръсти. Алис затаи дъх. От устните й се изтръгна тих стон.

— Внимавай — прошепна Хю до устните й. — Не забравяй, че тишината е много важна тази нощ.

Единият му пръст се пъхна малко в нея, после се отдръпна.

Прииска й се да изкрещи. Сграбчи главата му и я притисна към себе си. Стори й се, че чу тихия му смях в тъмнината, но не я беше грижа.

Ръката му още веднъж се раздвижи върху мекотата й и нощта избухна. Нищо нямаше значение — нито че хората на Хю я чуват, нито че цялото поле навън е пълно с хора.

Алис се потопи напълно в чувството, което я обзе. В този момент единственото друго човешко същество на земята, което имаше значение, беше Хю.

Стори й се, че извика, но не чу звук. Смътно осъзнаваше, че Хю е погълнал вика й, както и всички останали досега.

— Мили Боже… — Хю я прегърна силно, докато тя се гърчеше под него.

Алис едва го чу. Въздъхна дълбоко и бавно се върна в действителността. Изпълни я вълшебно чувство на удовлетворение.

Отвори сънливо очи и го погледна. Чертите на лицето му бяха странно напрегнати. Очите му блестяха.

— Милорд, това беше… — Гласът й изневери. — Това беше…

— Да? — Пръстът му очерта извивката на устните й. — Какво беше това?

— Много поучително.

Хю премига.

— Поучително?

— Да, сър. — Алис се размърда мързеливо. — Преживяване, несравнимо с нищо, на което съм се натъквала по време на изучаването ми на естествената философия.

— Радвам се, че го намираш поучително — промълви той. — Имала ли си други поуки от този род?

— Не, милорд, това беше уникална поука.

— Поучително и уникално — повтори той. — Е, добре. Предполагам, че като се има предвид странният ти характер, трябва да се задоволя с това.

Мина й през ума, че той не изглежда съвсем доволен. Пъхна пръсти в черната му грива.

— Обидих ли те, милорд?

— Не. — Той се усмихна леко и се размърда. — Просто и аз намирам правенето на любов с теб поучително и уникално. Сигурен съм, че и двамата имаме много да учим.

— Правене на любов? — Алис се вцепени. Пръстите й се вкопчиха в косата му. — Боже всемогъщи. Това правим, така ли?

— Да. — Хю трепна и измъкна пръстите й. — Не е необходимо междувременно да ми оскубваш косата.

— О, моите извинения, милорд. — Алис понечи да стане. — Не исках да ти причиня болка.

— Оценявам го.

— Но трябва да спрем веднага. — Натисна широките му рамене.

Хю не помръдна.

— Защо?

— Защо? — Очите й се разшириха от изумление. — Задаваш ми този въпрос?

— Струва ми се доста логичен при създалите се обстоятелства.

— Сър, може и да нямам много личен опит в тези неща, но съм образована жена. Много добре знам какво ще се случи, ако продължим в същия дух.

— И какво от това?

— Ще се ядосаш на себе си и на мен, ако ти позволя да довършиш това, което започна.

— Нима?

— Разбира се. — Тя отново се опита да се измъкне изпод него. — И като знам що за човек си, сигурна съм, ако ме прелъстиш сега, ще се чувстваш задължен да ожениш за мен.

— Алис…

— Не мога да го позволя, сър. Всъщност няма да го позволя.

— Няма ли?

— Ние сключихме сделка, сър. Задължена съм да не позволя да я нарушиш.

Хю се надигна на лакти.

— Можеш да си сигурна, че напълно владея страстите си.

— Може и да си мислиш, че е така, сър, но е очевидно, че грешиш. Само се погледни, милорд. Ако обичайното ти самообладание е в сила, щеше да спреш още преди няколко минути.

— Защо? — попита равно той.

— Защото не би искал да се озовеш в капан — сопна тя.

— Алис — каза той със зле прикрито нетърпение, — А ако ти кажа, че всъщност искам да се оженим?

— Това не е възможно.

— Кажи ми поне една основателна причина да не е — изръмжа той.

Тя се втренчи в него.

— Мога да измисля сто, но най-очевидната е, че ще съм ужасна съпруга.

Хю се вцепени. След това съвсем бавно се надигна и седна до нея.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш така?

— Аз въобще не съм такава жена, каквато искаш ти, милорд. — Алис започна да оправя дрехите си. — И двамата го знаем.

— Нима? Не съм съгласен. Не мисля, че и двамата го знаем. — Хю се надвеси над нея. — Всъщност смятам, че единият от нас греши.

— Знам, милорд, но опитай да не се разстройваш много. Скоро ще се осъзнаеш.

— Не съм аз този, който греши, Алис.

Тя го изгледа.

— Така ли?

— Да. — Той я гледаше студено. — Какво те кара да мислиш, че няма да ми бъдеш добра съпруга?

Тя се стресна от гневния му въпрос.

— Очевидно е, милорд.

— Не и за мен.

Обзе я странно чувство на отчаяние.

— Аз не мога да ти дам нищо. Като собственик на имение, ти имаш възможност да се ожениш за богата наследница.

Той сви рамене.

— Не ми трябва богата наследница.

— Това да не е някаква лоша игра, която си играеш с мен, сър?

— Аз не играя игри. Вярвам, че ще ми бъдеш добра съпруга, и искам да направим сделката си истински годеж. Какъв е проблемът?

Тя присви очи.

— Защо стигна до това решение, сър? Просто защото съм удобна ли?

— Това е една от причините.

Прищя й се да го ритне в слабините, но успя да се овладее.

— И какви са останалите причини? — попита през зъби тя.

Той сякаш не обърна внимание на тона й. Прие въпроса съвсем буквално.

— От впечатлението, което си създадох за теб през последните три дни, Алис, разбирам, че ти имаш силно развито чувство за лоялност, отговорност и чест.

— И как го разбра?

— Начинът, по който си се борила, за да защитиш бъдещето на брат си — обясни той.

— Разбирам. Нещо друго?

— Ти си интелигентна и практична по природа. Ценя тези качества у една жена. Всъщност у всеки.

— Продължавай, сър.

— Изглеждаш изкусна в умението да се управлява домакинство. — Хю явно навлизаше в любима тема. — А аз ценя много опита в която и да било област. Например наемам само най-добрите занаятчии и най-усърдните прислужници.

— Продължавай, сър. — Алис едва говореше — Това е очарователно.

— Ти очевидно си здрава и силна. Това също е важно, разбира се.

— Да. — „Ще го удуша“ — каза си наум. — Има ли още?

Той сви рамене.

— Това май е всичко. Като изключим очевидния факт, че си свободна да се омъжиш, както и аз. И вече сме сгодени. Това прави всичко доста просто и ясно.

— Удобство и ефективност.

— Да.

— Милорд, държа да те уведомя, че не смятам за много умно да се оженя само защото мога да въртя домакинство и съм удобна.

Хю се намръщи.

— И защо не?

Защото ако се омъжа, искам да бъде по любов, проплака сърцето й. Алис обаче преглътна този лишен от логика отговор Хю никога не би го разбрал.

— Изглежда ми доста хладнокръвно.

— Хладнокръвно? — Той се изненада. — Глупости. Съвсем разумно е.

— Разумно?

— Да. Струва ми се, че ти и аз сме в необичайното положение да можем да вземем сами решение по въпроса. А това решение ще се основава на разумно осъзнаване характера и уменията на другия. Мисли за това като за продължение на сделката ни, Алис.

Започна да й става горещо.

— Но аз възнамерявах да постъпя в манастир. Възнамерявах да се посветя на изследване на естествената философия.

— Можеш да изучаваш естествена философия и като моя съпруга — каза тихо Хю. — Ще имаш и необходимото време, и необходимите средства, за да го правиш, ако се омъжиш за мен.

— Хм.

— Помисли добре, Алис — каза Хю така, сякаш й предлагаше сандъче скъпоценности. — Неограничени възможности да купуваш книги, астролабии и алхимични уреди. Ще можеш да имаш всички странни камъни, които привлекат вниманието ти. Можеш да имаш колкото си искаш хербаризирани насекоми.

— Милорд, не знам какво да кажа. В главата ми е истинска каша. Мисля, че още не съм се възстановила след целувките ти. Мисля, че е най-добре да си тръгнеш.

Той се поколеба. Алис затаи дъх, усещайки борбата в него. Той беше страстен мъж, но се владееше.

— Щом така искаш. — Той се надигна от постелята с грацията на хищник. — Помисли върху това, което ти казах, Алис. Ти и аз ще си подхождаме. Мога да ти предложа всичко, което ще намериш в манастира, а и много повече.

— Милорд, моля да ми дадеш достатъчно време да обмисля това предложение. — Алис също стана. — Всичко става прекалено бързо.

Хю присви очи. Изглеждаше така, сякаш смята да спори. Но само докосна леко устните й със своите. В мига на това кратко докосване Алис усети могъщата сила на самообладанието му. Потрепери.

— Много добре. — Хю вдигна глава. — Не е необходимо да ми отговаряш тази вечер. Можеш да помислиш.

— Благодаря, сър. — Дали забеляза сарказма й?

— Но не го проточвай много. Нямам много време за губене за подобни неща. В Скарклиф има много работа. Имам нужда от съпруга, която е също и благонадежден бизнес-партньор.

Той изчезна, преди Алис да успее да излее съдържанието на каната върху главата му.

Успокои се с мисълта, че несъмнено ще има и друга подобна възможност.