Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mystique, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 111гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
helyg(2009)

Издание:

Аманда Куик. Любов и грях

ИК „Торнадо“, 1999

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: „Камея“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от mim4ity)

Глава 7

Алис се затича към изоставената барака. Единствената й надежда беше да я достигне, преди двамата въоръжени с ками крадци да я хванат. Ако се добереше до вратата, сигурно щеше да успее да се барикадира вътре.

— Спри я — извика едноокия на другаря си. — Ако изгубим проклетия камък и този път, никога няма да ни платят.

— Това момиче бяга като стрела — задъхваше се другият мъж.

Страшното туп-туп-туп от ботушите на преследвачите й беше най-ужасяващият звук, който Алис някога бе чувала. Бараката й се струваше толкова далеч, а полите се увиваха около краката й и я забавяха още повече.

Двамата крадци я приближаваха.

Алис беше на десетина крачки от малката постройка, когато чу гръмотевицата, която разтресе дори земята под нозете й.

Част от съзнанието й отбеляза, че слънцето продължава да грее. Нямаше никакви признаци за буря.

Гръмотевицата беше злокобно удряне на барабан зад гърба й.

И тогава чу вика на единия от преследвачите си.

Ужасният писък накара Алис да спре. Обърна се точно навреме, за да види как крадецът с беззъбата усмивка пада под копитата на черен боен жребец. Огромното животно сякаш дори не го забеляза, а продължи напред.

Алис разпозна коня и рицаря върху него. Черната грива на коня и черната коса на ездача се вееха на вятъра На слънцето блестеше стомана.

Алис стисна камъка и се загледа във внушителната картина. Беше виждала достатъчно рицари и бойни коне през живота си, но никога не бе виждала нещо толкова страховито като това.

Хю Непреклонния и черният звяр, който яздеше, бяха като едно цяло, като една бойна машина, която нищо не би могло да спре.

Едноокият изкрещя и се дръпна рязко от пътя на копитата, търсейки убежище в храсталаците край потока. Но нямаше никаква надежда да надбяга жребеца. Очевидно разбирайки, че е обречен, той се обърна безпомощно, за да види съдбата си.

Алис понечи да затвори очи, за да не види неизбежната сцена на смъртта, която щеше до последва. Но в последния момент добре обученият боен кон, подчиняващ се на невидимите за останалите заповеди на ездача си, смени посоката на движението си. Мина на косъм от крадеца, без да му навреди.

Огромният кон спря рязко, обърна се обратно и се върна до мястото, където стоеше едноокия. Жребецът разтърси глава, изпръхтя и тропна с едното си огромно копито сякаш за да протестира за изхода на преследването.

Едноокият падна на колене, изпълнен с ужас.

Хю погледна към Алис.

— Добре ли си?

Алис бе изгубила ума и дума. Устата й бе пресъхнала. Кимна бързо.

Доволен от отговора й, Хю върна вниманието си към крадеца. Когато заговори, гласът му беше ужасяващо тих:

— Е, преследваше дамата така, сякаш си хрътка, тръгнала по следите на заек.

— Не ме убивай, милорд — помоли се едноокият. — Нямахме намерение да й сторим зло. Просто се пошегувахме с момичето. Искахме само да се повъргаляме из тревата. Какво лошо има в това?

— Момичето — каза внимателно Хю — е моята годеница и бъдеща съпруга.

Очите на крадеца се разшириха от ужас. Чакаше го истински ад. Направи още един отчаян опит да се защити:

— Но откъде можехме да знаем, милорд? Тя изглежда като всяко друго момиче. Видяхме я да излиза от храстите и, естествено, решихме, че търси нещо по-така.

— Млъкни — заповяда Хю. — Още си жив само защото имам да ти задам няколко въпроса. Ако не си мериш приказките, мога да реша, че нямам нужда от отговорите ти.

Крадецът потрепери.

— Да, милорд.

Дънстън се показа, забързан, иззад старата каменна стена. Бенедикт, движещ се с изумителна бързина, помагайки си с бастуна, вървеше плътно след него. И двамата бяха задъхани и почервенели.

— Алис — извика Бенедикт. — Добре ли си?

— Да. — Алис изведнъж осъзна, че трепери. Въобще не поглеждаше към човека, стъпкан от копитата на жребеца.

Хю погледна към Дънстън.

— Виж онзи на земята. Падна под копитата на Сторм и сигурно е мъртъв.

— Да, милорд. — Дънстън тръгна към тялото. Ритна го леко и се изплю на тревата. — Мисля, че си прав, сър. — Дънстън се наведе, за да разгледа по-добре предмета до падналия мъж. — Носил е хубава малка кама.

— Твоя е, ако я искаш — каза Хю, докато слизаше от коня си. — Заедно с всичко, което можеш да откриеш у него.

— Едва ли ще е много.

В далечината отекна колективен вик. Звуците от битката в турнира се понесоха от вятъра. Дънстън и Бенедикт погледнаха към бойното поле.

Алис усети напрежението, надвиснало във въздуха.

— Явно Винсънт от Рейвънхол е излязъл да се бие — каза след миг Хю.

— Да, сър. — Дънстън прикри въздишката си на съжаление — Така е. Излезе срещу Харолд от Ардмор. Няма да е кой знае какво сражение. Винсънт направо ще помете младия Харолд.

Хю стисна челюсти за миг, но гласът му остана спокоен, сякаш бяха разговаряли за прибирането на реколтата.

— Съжалявам, че днес трябва да се задоволиш с плячката, която можеш да вземеш от тези двамата тук. Ясно е, че заради някои определени събития няма да имаме възможността да участваме в турнира.

Дънстън погледна скришом към Алис.

— Да, милорд.

Хю подаде юздите на коня си на Бенедикт.

— Извикай шерифа и му кажи, че искам по-късно да разпитам този мъж.

— Да, сър. — Бенедикт взе юздите на Сторм.

Хю погледна към Алис. Изражението му беше неразгадаемо.

— Сигурна ли си, че си невредима?

— Да — прошепна Алис. По някаква идиотска причина усещаше, че всеки момент ще избухне в сълзи. Изпитваше смешното желание да се хвърли в ръцете на Хю. — Ти ми спаси живота, милорд.

— Нямаше да се наложи, ако бе отишла на турнира. — Гласът му звучеше абсолютно безизразно.

Алис се вцепени. Може би беше истина това, което говореха за него, помисли си. Може би Хю Непреклонния не можеше да изпитва топли чувства. Камъкът изведнъж й дотежа и тя си спомни, че го държи в ръцете си.

— Открих зеления камък, милорд — промълви, надявайки се, че това ще проникне през невидимата стоманена броня, обвила чувствата му.

— Така ли? — Той погледна към предмета в ръката й. — Не съм доволен от цената, която за малко не плати за него.

— Но…

— Вече бях разпитал къде мога да намеря Гилбърт трубадура. Тази вечер трябваше да забавлява група рицари и дамите им. До сутринта камъкът щеше да бъде в ръцете ми. Не беше необходимо да рискуваш заради него.

В чувствата на Алис настъпи рязък обрат. Тя се ядоса.

— Трябваше да ми кажеш за плана си, преди да отидеш на турнира, милорд. Ние сме партньори, ако благоволиш да си спомниш. Сключихме сделка.

— Нашата сделка, както я наричаш ти, няма нищо общо с това, че когато давам заповеди, очаквам те да се спазват.

— Но, за Бога, сър, това не е честно.

— Не е честно? — Той тръгна към нея — Смяташ, че ми липсва чувство за справедливост, само защото не искам да поемаш глупави рискове?

Алис го погледна учудено.

— Ядосан си.

— Да, мадам.

— Искам да кажа, наистина ядосан. Само защото се изложих на опасност.

— Не смятам това за маловажно, лейди.

Страховитото изражение на Хю би трябвало да усили тревогата на Алис, но не стана така. В гърдите й проблесна мъничко пламъче надежда.

— Смятам, че си по-загрижен за мен, отколкото за зеления кристал, сър.

— Ти си моя годеница — каза равно Хю. — Нося отговорност за теб.

Алис се усмихна с треперещи устни.

— Милорд, наистина смятам, че слуховете за теб са преувеличени. Въобще не си толкова студен, колкото говорят хората. Днес ти спаси живота ми и аз няма да го забравя, докато съм жива.

Тя остави увития в зебло камък на земята, изправи се и се хвърли в ръцете на Хю.

За нейна изненада те се сключиха около нея Стоманените халки на ризницата му бяха студени и твърди, но силата му й действаше успокояващо. Алис се притисна към него.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Хю в косите й.

 

 

Хю изчака да се навечерят, преди да отиде в палатката на Алис.

Беше много хубава палатка. Голяма, удобна. Дори имаше преграда в средата. Това беше единствената палатка, която бяха взели на това пътуване.

Неговата палатка.

Хю я бе отстъпил на Алис, без да си прави труда да я пита дали не би била толкова любезна, че да я сподели с него. Предварително знаеше какъв ще е отговорът на този въпрос.

Предишната нощ прекара до огъня, заедно с хората си, и възнамеряваше и тази нощ да направи същото, докато Алис се възползва от сравнителния лукс на палатката.

Но Алис не само спеше сама в палатката, но и се хранеше сама в нея. Както бе отбелязал чичо й, тя явно не проявяваше никакъв интерес към разговори за рицари и войници.

Хю си я представи сгушена в одеялата и с усилие сподави въздишката си. Дълбока, настойчива необходимост се бе загнездила в долната част на корема му. Прекалено дълго време не бе имал жена. Като човек на дисциплината, той не позволяваше на собствените си страсти да го управляват, но си плащаше съответната цена за това.

Добре познаваше разяждащата болка на незадоволеното сексуално желание. Бе я усещал доста често. Успокояваше се с мисълта, че нещата ще се променят, когато си вземе съпруга.

Тази мисъл го върна към доста явното положение на нещата, защото той почти имаше съпруга. За повечето двойки годежът беше толкова близо до брака, че малцина се противопоставяха, ако мъжът и жената предпочетяха да консумират съюза си. Всъщност подобна консумация в действителност правеше брака още по-сигурен.

За лош късмет на Хю, той беше сгоден за жена, която се смяташе за негов бизнес-съдружник, а не бъдеща съпруга. Зачуди се какво ли ще му струва да убеди Алис, че бракът би бил интересна алтернатива на манастира.

Този проблем го тревожеше. В началото му изглеждаше съвсем просто, но сега започваше да се съмнява.

Той притежаваше много способности, мислеше си Хю. Беше надарен с остър ум. Еразъм от Торнууд се бе погрижил за образованието му и Хю знаеше прекрасно, че е много по-начетен от повечето хора. Но когато въпросът опре до разбирането на жените, особено на жена като Алис, Хю усещаше, че способностите му му изневеряват.

— Милорд? — Бенедикт се изправи и тръгна към Хю. — Мога ли да поговоря с теб?

— Не и ако става дума за сестра ти.

— Но, милорд, бих те посъветвал да я разбереш по-добре, преди да отидеш при нея. Днес следобед беше водена само от добри чувства.

Хю спря.

— Днес за малко не беше убита. Да не би да искаш да я окуражавам за подобни глупости?

— Не, сър, но съм сигурен, че тя повече няма да прави така. Трябва да изтъкна, че ти получи това, което искаше. Зеленият камък е отново твоя собственост. Не можеш ли да оставиш всичко така, както си е?

— Не. — Хю разгледа разтревоженото лице на Бенедикт на мъждивата светлина на огъня. — Успокой се, момче. Аз не бия жени.

Бенедикт не изглеждаше убеден.

— Сър Дънстън ми каза, че си ядосан, защото не можа да излезеш на турнира срещу Винсънт от Рейвънхол.

— И се страхуваш, че ще си го изкарам на Алис?

— Да, точно от това се страхувам. Алис притежава дарба да дразни мъжете, които се опитват да й заповядват, милорд. Чичо ми винаги излизаше от кожата си с нея.

Хю се вцепени.

— Сър Ралф удрял ли я е някога?

— Не. — Бенедикт се усмихна лукаво. — Не мисля, че се осмеляваше да го направи. Знаеше, че тя ще му отмъсти по начин, който не би могъл и да предположи.

— Да. — Хю се отпусна. — Останах с впечатлението, че Алис май в известен смисъл плаши Ралф.

— Понякога си мисля, че той наистина се страхуваше от нея — каза тихо Бенедикт. — Алис го отдаваше на репутацията на майка ни.

— На майка ви ли?

— Да. Тя много разбираше от билки. Познаваше добре науката за растенията. — Бенедикт се поколеба. — Знаеше свойствата на много странни и необичайни видове. Тези, които лекуват, и онези, които убиват. И обучаваше Алис от съвсем ранна възраст.

По гърба на Хю полази ледена тръпка.

— С други думи, сър Ралф се е страхувал, че Алис може да е научила достатъчно от майка ви, за да го отрови, така ли?

— Алис никога не би направила нещо толкова ужасно. — Бенедикт очевидно беше шокиран от подобна мисъл. — Майка ми я е учила да лекува, не да причинява зло.

Хю хвана рамото на Бенедикт.

— Погледни ме в очите, момче.

Тревожният поглед на Бенедикт срещна неговия.

— Да, милорд?

— Между мен и Алис има някои неща, които трябва да бъдат изяснени. Едно от тях е, че като моя годеница тя трябва да се подчинява на волята ми. Аз не издавам заповеди само за да се правя на важен, а за да подсигуря безопасността на тези, за които нося отговорност.

— Да, сър.

— Алис и аз може и да поспорим по този въпрос, но ти давам дума, че никога няма да ударя сестра ти. Трябва да се задоволиш с това.

Бенедикт наблюдава лицето му известно време, сякаш се опитваше да надникне зад сенките. И наистина, част от напрежението му се стопи.

— Да, милорд.

Хю го пусна.

— Тя ще разбере, че докато е при мен, трябва да ми се подчинява така, както го правят всички, които са под моето командване. За нещастие, понякога — както днес — самият й живот може да зависи от подчинението й.

Бенедикт изпъшка.

— Желая ти успех в убеждаването й, милорд.

Хю се усмихна леко.

— Благодаря. Предполагам, че ще ми е необходим.

Той се обърна и продължи към черната палатка. Беше хубава нощ. Хладна, но не студена. Из цялата местност се виждаха точките на лагерните огньове. Чуваха се пиянски песни, висок смях…

Типична вечер след турнирен ден. Победилите лордове и рицари празнуваха триумфа си. Победените водеха преговори за обикновено приятелските, но доста често скъпи откупи, които щяха да им поискат.

Немалко мъже днес се бяха превърнали в бедняци.

Но след като свърши панаира в Ипстоук, повечето от победителите и победените ще тръгнат към следващия турнир независимо къде ще се проведе. Подобни срещи бяха начин на живот за много мъже. Фактът, че на практика турнирите в Англия бяха незаконни, не намаляваше ентусиазма на участващите в тях.

Хю беше един от малкото, които не се забавляваха особено от тях. Обикновено, когато вземаше участие в турнири, то беше, защото искаше да осигури на хората си тренировка, каквато тези мними битки представляваха.

Или в редките случаи, когато беше сигурен, че негов противник ще бъде Винсънт от Рейвънхол.

Светлината откъм черната палатка му подсказа, че Алис е запалила мангал и свещ. Той махна покривалото на входа и застана тихо в отвора. Алис не го чу. Седеше на малък сгъваем стол, единствения, взет за пътуването.

Алис бе обърната с гръб към него. Извивката на гърба й беше грациозна и изключително женствена. Главата й беше наклонена над нещо в скута й.

Косата й с цвят на мед бе прибрана с мрежичка, която блестеше по-ярко от въглените в мангала. Полите на роклята й падаха елегантно около краката на столчето.

Неговата годеница. Хю си пое дълбоко въздух, когато го заля вълна от желание. Пръстите му се свиха в юмруци. Желаеше я.

Спомни си изумлението, което изпита, когато Алис се хвърли в прегръдката му днес следобед. В онзи момент чувствата му се колебаеха на един невидим ръб. Той се разкъсваше между гнева заради риска, който бе поела, и стягащата гърлото му мисъл, че за малко не бе убита, че за малко не я изгуби.

Чувството за собственост, което го изпълни, накара ръката му да трепне.

Усетила присъствието му, Алис извърна глава и го погледна. Премига и Хю почти успя да види как мислите й скачат от една тема на друга. Тя му се усмихна и Хю едва успя да се въздържи да не протегне ръце към нея.

— Милорд. Не съм те чула да влизаш.

— Явно бе заета с друго. — Хю призова на помощ всяка капчица самообладание, което притежаваше. Влезе и нарочно пусна покривалото зад себе си.

— Да, милорд.

Той прекоси малкото разстояние между тях и погледна предмета в скута й.

— Все още изучаваш кристала ми, а?

— Изучавам моя кристал, сър. — Тя погали зеления камък с връхчетата на пръстите си. — Опитвам се да разбера защо Гилбърт трубадура и онези двамата крадци го смятат за толкова ценен.

— Едва ли ще научим нещо от трубадура. Гилбърт е изчезнал. — Новината за изчезването на трубадура беше още една причина да се ядосва. Явно нищо не ставаше както трябва.

— Не съм изненадана — каза Алис. — Този Гилбърт е някак мазен. Никога не ми е харесвал нито той, нито песните му.

Хю гледаше лицето й на светлината от свещта.

— Казаха ми, че жените го намират привлекателен.

Алис изсумтя презрително.

— Аз определено не го намирам такъв. Опита се да си открадне целувка една вечер у чичо ми.

— И успя ли? — попита тихо Хю.

— Да. Много се ядосах. Излях една кана с бира на главата му. След това той не ми проговори повече.

— Разбирам.

Алис вдигна поглед.

— Научи ли нещо от едноокия крадец?

— Съвсем малко. — Нямаше никакъв смисъл да търси втори стол. Хю седна на един от тежките дървени сандъци, в които бяха камъните на Алис. — Беше разговорлив, но знаеше само, че другарят му е сключил сделка с някого, за да открие кристала. Мисля, че едноокият и спътникът му са убили амбулантния търговец в Клайдмиър.

— О! — Гласът й леко трепереше.

— За нещастие този, който беше стъпкан от Сторм, е сключил сделката.

— Разбирам.

Хю присви очи.

— Тези двамата щяха да те убият, без да се замислят.

Тя му се усмихна сърдечно.

— Но ти ме спаси, сър.

— Не това искам да кажа.

Тя се намръщи.

— Знам какво искаш да кажеш, милорд. Но погледни от положителната страна на нещата. Единият от убийците е мъртъв, а другият е на сигурно място при шерифа И двамата с теб сме живи и здрави, а камъкът е намерен.

— Забравяш нещо.

— Какво?

— Този, който е наел двамата, за да открият кристала, все още е някъде там и ние нямаме никаква представа кой е.

Пръстите на Алис се сключиха около кристала.

— Но който и да е той, трябва да е разбрал, че опитите му да открадне камъка са напразни. Той сега е на сигурно място при теб, милорд. Никой не би се осмелил да се опита да го вземе.

— Ценя доверието ти — промърмори Хю, — но не мисля, че всички потенциални крадци имат твоята вяра в уменията ми.

— Глупости. Чичо ми ме увери, че ти си истинска легенда, сър.

— Алис, съжалявам, но трябва да ти кажа, че това, което представлява легенда в отдалечени места като имението Лингууд или Ипстоук, другаде си е просто скромна репутация.

— Не вярвам на това, сър — заяви тя с изненадваща разпаленост — Видях как се справи с тези крадци днес. Когато разказът за това стигне до онзи, който ги е наел, той със сигурност ще се замисли сериозно дали да прави още опити да вземе камъка. Сигурна съм, че това беше последният.

— Алис…

Тя почука по кристала с показалец Веждите й се сключиха замислено.

— Знаеш ли, сър, много ми се ще да разбера защо му беше на някого да краде камъка.

Вниманието на Хю се спря за миг върху грозния кристал.

— Възможно е някой да смята, че това е скъпоценен камък с голяма стойност. Все пак се твърди, че е последният от голямо съкровище.

Тя погледна към камъка с явен скептицизъм.

Съдейки по ниската цена, която е поискал за него търговецът, продал го на Джървис, явно не го е смятал за ценен. За него това просто е бил един необикновен предмет. Предмет, който може да заинтригува само някого, изучаващ естествена философия.

— Предполагам, крадецът е смятал, че камъкът има съвсем друг вид стойност.

Алис вдигна рязко глава.

— Каква стойност, сър?

— Казах ти, че собствеността върху кристала е свързана с легенда и проклятие за господството над Скарклиф.

— Да. И какво от това?

Хю сви рамене.

— Може би има някой, който не иска аз да бъда новият господар на Скарклиф.

— И кой би могъл да бъде, сър?

Хю разсеяно барабанеше с пръсти по бедрото си.

— Може би е крайно време да ти разкажа за Винсънт от Рейвънхол.

— Онзи, с когото щеше да се биеш на турнира днес ли? Брат ми ми каза, че си много ядосан от това, че се е наложило да пропуснеш борбата. Наистина, съзнавам, че вината е моя.

— Да, така е.

Тя го дари с ослепителна усмивка.

— Но все пак трябва да признаеш, че намирането на кристала е важното тук, милорд. А ние го имаме, нали? Всичко е наред, следователно можем да забравим неприятните случки от недалечното минало.

Хю неохотно реши, че е време да изнесе малката си лекция относно подчинението.

— Не ми е в стила да забравям неприятните случки, мадам. Всъщност съм убеден, че човек трябва да използва подобни събития, за да си вземе поука.

— Не се тревожи, сър, аз определено си взех поука — увери го тя.

— Ще ми се да ти вярвам. Но нещо ми подсказва…

— Шшт. — Алис вдигна ръка. — Какво е това?

Хю се намръщи.

— Кое?

— Някакъв трубадур пее балада. Чуй. Мисля, че е за теб, милорд.

Думите на песента, пята от плътен мъжки глас, се носеха към черната палатка.

Казват, че безстрашен бил рицарят,

наречен Непреклонен.

Но казвам ви: днес той избяга от Винсънт

като подгонен.

— Да, за мен е — съгласи се мрачно Хю. Винсънт бе намерил начин да си отмъсти. Такава бе цената, която плащаше човек, сгодил се за жена като Алис.

Алис остави камъка и скочи на крака.

— Някой пиян трубадур те клевети, милорд.

— Което само доказва, че онова, което е легенда някъде, на други места е просто шега.

Сър Хю някога караше смелите рицари

да треперят. Но днес стана ясна истината

за страхливия му характер.

— Това е отвратително. — Алис тръгна към входа на палатката. — Няма да го търпя повече. Ти пропусна този глупав турнир днес само защото беше зает с това да бъдеш истински герой.

Хю разбра, че Алис възнамерява да се кара с трубадура.

— Алис, почакай. Върни се.

— Връщам се след минутка, милорд. Първо трябва да поправя идиотските стихове на този трубадур. — Алис се пъхна под покривалото на входа, след което то отново падна на мястото си.

Проклятие!

Хю стана от сандъка и прекоси палатката само с две крачки.

Вдигна покривалото и видя Алис на светлината на лагерния огън. Беше стиснала полите на роклята си и вървеше забързано към съседния лагер. Брадичката й беше вдигната решително. Хората му се взираха любопитно след нея.

Трубадурът, неподозиращ надвисналата опасност, продължи със следващия стих от песента си.

Може би дамата на сърцето му ще си

потърси друг смел рицар.

Защото Предизвикващия бури е станал

мекушав като летен бриз.

— Хей, ти, сър трубадур — извика силно Алис. — Веднага престани да мучиш тази глупава песен, чуваш ли?

Трубадурът, който се разхождаше между лагерите и спираше да изпее новата си балада навсякъде, където го поканеха, спря веднага.

На Хю му се стори, че нощта стана изведнъж изключително, неестествено тиха. Неговите хора не бяха единствените, вперили учудени погледи в Алис. Тя бе привлякла вниманието на всички, събрани от огньовете наблизо.

Трубадурът се поклони дълбоко на Алис, когато тя спря точно пред него.

— Милейди, прости ми — каза той с подигравателна вежливост. — Съжалявам, че песента ми не ти харесва. Беше композирана само този следобед по молба на един много благороден и храбър рицар.

— Винсънт от Рейвънхол, предполагам?

— Да. — Трубадурът се засмя. — Наистина, сър Винсънт поръча песен, за да отпразнува великата си победа на полето на турнира. Нима не смяташ, че заслужава балада за геройството си?

— Да, не смятам. Особено след като не той е днешният герой, а сър Хю.

— Като отказа да излезе срещу сър Винсънт? — Трубадурът се ухили. — Прости ми, но това е странна представа за геройство, мадам.

— Очевидно е, че нито ти, нито сър Винсънт знаете какво всъщност се случи днес следобед. — Алис спря, за да се обърне към кръга слушатели, които се бяха събрали около нея. — Чуйте ме, всички вие, и ме слушайте добре, защото сега ще ви кажа какво стана днес. Сър Хю трябваше да се откаже от турнира, защото беше зает с друга изискваща по-голяма смелост, задача.

Висок мъж в червена туника влезе в кръга светлина хвърляна от огъня. Пламъците осветиха орловите му черти.

Хю из пъшка, когато го позна.

— И каква беше тази героична задача, която отклони сър Хю от полето на честта, милейди? — попита вежливо мъжът.

Алис се обърна с лице към него.

— Искам да ти кажа, че сър Хю ме спаси от двама опасни крадци този следобед, докато сър Винсънт си играеше игрички. Тези крадци щяха да ме убият хладнокръвно, сър.

— А коя си ти? — попита високият.

— Аз съм Алис, годеницата на сър Хю.

От тълпата се дочуха заинтригувани възклицания. Алис не им обърна внимание.

— Наистина ли? — Високият мъж я разглеждаше на светлината от огъня. — Колко интересно.

Алис го изгледа с пронизващ поглед.

— Сигурна съм, че ще се съгласиш, че спасяването на живота ми е много по-героично дело от участието в мнима битка.

Погледът на високия мина покрай Алис и се спря Върху Хю, който стоеше на няколко крачки зад нея. Хю се усмихна леко, когато срещна очите му, чийто цвят беше почти като този на неговите.

Високият мъж отново се обърна към Алис и й се поклони малко подигравателно.

— Моите извинения, мадам. Съжалявам, ако песента на трубадура те е обидила. И се радвам да разбера, че си оцеляла след срещата си с онези крадци следобед.

— Благодаря — отвърна с ледена учтивост Алис.

— Очевидно си доста наивна, мадам. — Мъжът отново се върна в тъмнината. — Ще е забавно да разбера колко дълго Хю Непреклонния ще остане истински герой в очите ти.

Не изчака отговора й.

Алис се взираше след него известно време, после отново се обърна към трубадура.

— Намери си друга песен, която да пееш.

— Да, милейди.

Алис се обърна и тръгна обратно към лагера на Хю, но спря, когато видя, че той е препречил пътя й.

— О, ето те и теб, милорд. Искам да ти кажа, че не вярвам отново да чуем тази абсурдна балада за сър Винсънт от Рейвънхол.

— Благодаря, лейди. — Хю я хвана за ръката, за да я заведе обратно в палатката. — Оценявам загрижеността ти.

— Не ставай смешен. Не можех да позволя на този идиот да пее лъжи за теб, сър. Не му е работа да прави сър Винсънт от Рейвънхол герой, когато ти си истинският герой на деня.

— Трубадурите трябва да си изкарват прехраната. Не се съмнявам, че сър Винсънт му е платил добре за тази балада.

— Да. — Лицето на Алис се озари от внезапно въодушевление. — Току-що ми хрумна една мисъл, сър. Да платим на трубадура да измисли песен за теб, милорд.

— Бих предпочел да не го правим — каза отчетливо Хю. — Има по-важни неща, за които да си харча парите.

— Много добре. — Алис въздъхна. — Предполагам, че е доста скъпо.

— Да.

— Все пак обзалагам се, че ще е много хубава песен. Ще си струва цената.

— Забрави, Алис.

Тя се нацупи.

— Знаеш ли кой е високият мъж, който дойде до огъня?

— Да — отвърна Хю. — Това беше Винсънт от Рейвънхол.

— Сър Винсънт? — Алис се закова на място и погледа учудено към Хю — Знаеш ли, сър, у него имаше нещо, което ми напомня за теб.

— Той ми е братовчед — каза Хю. — Неговият чичо, сър Матю, е мой баща.

— Твой братовчед! — Алис беше изумена.

— Баща ми бил наследникът на Рейвънхол. — Хю се усмихна с безрадостната усмивка, която винаги предизвикваше у него тази тема. — Ако сър Матю не бе се оженил за майка ми, преди да се родя, аз, а не сър Винсънт, щях да наследя земите на Рейвънхол.