Аманда Куик
Любов и грях (5)

Глава 5

Панаирът в Ипстоук беше оживена, пъстроцветна гледка. Дори лошото настроение на Бенедикт се пооправи при вида на ярките знамена и разпънатите палатки, покрили полето пред стените на старата крепост. Търговци и продавачи на сладкиши се смесваха с акробати, жонгльори, рицари, войници и фермери.

Едри бойни коне се извисяваха над клепоухи магарета и мускулести понита. Каруци, натоварени с оръжия, се смесваха с фургони, пълни със зеленчуци и вълна. Трубадури и пътуващи музиканти се шляеха сред тълпата.

— Кълна се, че никога не съм виждал повече хора, събрани на едно място, през целия си живот. — Бенедикт се оглеждаше учудено наоколо. — Човек би си помислил, че цяла Англия се е събрала тук днес.

— Не съвсем — каза Алис.

Тя стоеше до Бенедикт на един малък хълм, където бе разпоредил да се издигне черната му палатка. Над главата й плющяха черни знамена. Любимият цвят на Хю контрастираше рязко с яркочервените и зелени съседни палатки и знамена.

— Предполагам, че когато отидеш в Париж и Болоня, ще видиш много по-прекрасни гледки от тази.

Част от въодушевлението в очите на Бенедикт се стопи.

— Алис, бих предпочел да не говориш за ходенето ми в Париж и Болоня така, сякаш вече е сигурно.

— Глупости — усмихна се Алис. — Вече е много по-сигурно. Сър Хю ще се погрижи за това. Това е част от сделката ни, а всички са на мнение, че той винаги държи на думата си.

— Не ме е грижа за сделката, която сте сключили. Не съм много очарован от чичо ни, но е по-добре да си имаш работа с враг, когото познаваш, отколкото с човек с репутацията на Хю Непреклонния.

Алис се намръщи.

— Той сега се казва Хю от Скарклиф. Недей да го наричаш Непреклонния.

— И защо не? Неговите собствени хора го наричат така. Говорих със сър Дънстън. Той ми каза, че Хю напълно заслужава прякора си. Говори се, че никога не се отказва от нищо.

— Също така, че клетвата му е по-силна от стоманена верига, а за мен това е важното. — Алис отклони темата, махвайки с ръка. — Стига толкова дрънканици. Трябва да се погрижа за моята част от сделката.

Бенедикт я погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш? Доведе сър Хю тук, в Ипстоук, и му каза името на трубадура, откраднал зеления кристал. Не е необходимо да правиш нищо повече.

— Няма да е толкова просто. Забравяш, че ти и аз сме единствените, които могат да познаят Гилбърт трубадура. Никой в свитата на Хю не го е виждал.

Бенедикт сви рамене.

— Сър Хю ще поразпита тук-там и скоро ще открие Гилбърт.

— Ами ако се крие под друго име?

— И защо ще го прави? — попита Бенедикт. — Няма как да е разбрал, че сър Хю е тръгнал да го търси.

— Не можем да сме сигурни. — Алис се замисли за момент. — Не, според мен най-бързият начин да открием Гилбърт е, като тръгнем из тълпата и го потърсим. Трябва да е тук някъде. Мога единствено да се надявам, че още не е продал зеления кристал. Това много ще усложни нещата.

Бенедикт се втренчи в нея.

— Смяташ сама да търсиш Гилбърт?

— Можеш да ме придружиш, ако искаш.

— Не е там работата. Говорила ли си за това със сър Хю?

— Не, но не смятам, че е необходимо — Алис спря, когато видя Дънстън, който се приближаваше към тях.

Веднага забеляза, че Дънстън изглежда по-весел от всякога. Обикновено киселото му лице беше оживено от въодушевление. Походката му беше пъргава. Беше облякъл ризницата си и носеше под мишница току-що излъскан шлем.

— Милейди — обърна се той към нея официално. Не беше трудно да се забележи, че не я харесва особено.

— Сър Дънстън — отвърна тя. — Изглеждаш така, сякаш отиваш на война.

— Не, отивам на турнир.

Алис се изненада.

— Ще участваш в турнира? Но нали сме тук по друг въпрос.

— Плановете се промениха.

— Променили са се! — Алис го гледаше учудено. — Знае ли сър Хю за тази промяна?

— Кой, мислите, промени плановете? — попита сухо Дънстън, после се обърна към Бенедикт: — Може да имаме нужда от помощ за доспехите и конете Сър Хю предложи да те попитам дали имаш нещо против?

— Аз? — Бенедикт направо се стресна.

Алис се намръщи.

— Брат ми не е обучен да се занимава с доспехи, оръжия и бойни коне.

Дънстън потупа Бенедикт по рамото.

— Сър Хю казва, че е време да добие представа от тези мъжки работи.

Бенедикт залитна и успя да възвърне равновесието си с помощта на бастуна.

— Не съм особено заинтригуван от тези неща.

Дънстън се ухили.

— Имам новини за теб, млади Бенедикт. Ти вече си човек от свитата на сър Хю и твоят нов господар смята, че не е добре да има около себе си мъже, които не са подходящо обучени и на които не може да се разчита по време на обсада.

— Обсада! — Алис беше ужасена. — Чакай малко. Няма да позволя брат ми да се излага на опасности.

Бенедикт я погледна.

— Нямам нужда от бавачка, Алис.

— Разбира се, че не, момко. — Дънстън се ухили към Алис. Изражението му показваше, че съзнава победата си в малкия им спор. — Брат ти скоро ще стане мъж. Крайно време е да започне да се подготвя за това.

— Но той ще учи право — извика Алис побесняла.

— Е, и? На мен ми се струва, че всеки, който ще учи право, има особена нужда да може да се грижи сам за себе си. Ще си създаде доста врагове.

— Виж какво — започна гневно Алис. — Няма да позволя…

Дънстън не й обърна внимание.

— Да тръгваме, Бенедикт. Ще те заведа при палатките и ще те представя на войниците.

Бенедикт сякаш се заинтригува.

— Много добре.

— Бенедикт, ще стоиш тук, чуваш ли? — сопна се Алис.

Дънстън се подсмихна злобно.

— Кой знае, Бенедикт? Сър Хю възнамерява скоро да излезе на бойното поле. Може би ще ти позволи да му помогнеш за доспехите.

— Мислиш ли? — попита Бенедикт.

— За Бога! — Алис не можеше да повярва на ушите си. — Не ми казвай, че сър Хю смята да губи времето си с този глупав турнир.

Бенедикт й хвърли ослепителна усмивка.

— Имаш да учиш толкова много, колкото и брат ти, лейди Алис. Разбира се, че сър Хю ще участва в днешния турнир. Винсънт от Рейвънхол е тук.

— Кой е Винсънт от Рейвънхол? — попита Алис. — Какво общо има той с това?

Рунтавите вежди на Дънстън подскочиха нагоре.

— Не се съмнявам, че годеникът ти скоро ще ти обясни, милейди. Това определено не е моя работа. А сега, моля за извинение. Бенедикт и аз имаме работа.

— Спри! — Алис вече кипеше от гняв. — Въобще не съм доволна от този обрат на събитията.

— Трябва да отнесеш неудовлетворението си и оплакванията си към сър Хю — промърмори Дънстън. — Хайде, Бенедикт.

— Чакай! — заповяда Алис. — Имам нужда от помощта на Бенедикт.

— Но, Алис — започна нещастно Бенедикт.

— Няма да имаш нужда от Бенедикт този следобед — увери я Дънстън.

Тя се намръщи.

— И откъде знаеш това, сър Дънстън?

— Ами, очевидно е. — Дънстън й се усмихна невинно. — Ти самата ще си заета с много важна работа.

— Какви важна работа? — попита ледено тя.

— Съвсем просто е. Както е редно за току-що сгодена лейди, ти със сигурност ще искаш да наблюдаваш как бъдещият ти съпруг демонстрира уменията си на турнира.

— Нямам никакво намерение да правя нещо подобно.

— Глупости — каза Дънстън. — Всички дами обичат да наблюдават турнири.

Преди Алис да е успяла да каже още нещо, Дънстън повлече Бенедикт към една от палатките за рицарите, участващи в турнира. Те бяха построени в двата противоположни края на бойното поле. Рицарите, оръженосците им и войниците се събираха там, за да се подготвят за турнира.

Алис беше бясна. Не можеше да повярва, че Хю е променил плановете си да търси зеления кристал само заради някакъв турнир. В това нямаше смисъл.

Когато Дънстън и Бенедикт изчезнаха в тълпата, тя се обърна и тръгна към черната палатка. Щеше да намери Хю и да му каже какво точно мисли за новосъздалото се положение. Беше абсурдно от негова страна да участва в турнир, когато имаха толкова по-важна работа.

Тя спря рязко, когато на пътя й се изпречи голям черен боен кон. Позна го веднага. Нямаше как да сбърка огромните копита, широката глава и мускулестите рамене на любимия жребец на Хю. Ноздрите й трепнаха от миризмата на добре смазана стомана и кожа.

Алис премига при вида на обутия в ботуш крак на Хю в стремето. Изглеждаше огромен. Погледът й бавно се вдигна нагоре. За първи път го виждаше облечен в доспехи. Шлемът му беше пъхнат под едната мишница.

Хю беше доста страшен през по-голямата част от времето, но облечен за битка, Хю Непреклонния си беше наистина страховита гледка. Тя вдигна ръка, за да засенчи слънцето.

— Чух, че има нова мода сред знатните дами — да дават на любимите си рицари някакъв дар, който да носят по време на турнира — каза тихо Хю.

Алис затаи дъх и бързо прегрупира силите си. Напомни си, че е много сърдита.

— Сигурна съм, че ти нямаш намерение да участваш в турнира, милорд.

— Ще бъде забелязано, ако не го сторя. Не искам да събуждам подозрение относно истинската причина за идването ми в Ипстоук. Планът беше да се слеем с тълпата на панаира, ако си спомняш.

— Не виждам защо трябва да губиш толкова много време, играейки си глупави игрички, яхнал коня си, когато би могъл да търсиш Гилбърт трубадура.

— Глупави игрички?

— Точно това са според мен.

— Разбирам. Много дами обичат да наблюдават подобни сражения. — Той нарочно спря. — Особено когато участват техните лордове.

— Да, само че аз никога не съм проявявала интерес към подобни неща.

— Ще ми дадеш ли някакъв дар?

Алис го изгледа подозрително.

— Какъв дар?

— Шал, панделка или някаква кърпичка ще свършат работа.

— Модните обичаи са доста странни, не мислиш ли, милорд? — Алис поклати учудено глава. — Представи си да дадеш на някой мъж хубава чиста кърпичка или копринена панделка, които да носи, докато се въргаля из калта? Дарът, както го наричаш, по всяка вероятност ще бъде съсипан.

— Може би. — Хю я погледна с неразгадаем поглед. — Така или иначе, мисля, че ще е разумно да ми дадеш някакъв подарък, Алис.

Алис го гледаше, без да мига.

— И за какво, сър?

— Така се очаква — отвърна равно Хю. — Все пак сме сгодени.

— Искаш да вземеш подаръка ми на турнира, за да убедиш всички, че наистина сме сгодени?

— Да.

— Ами зеленият ми камък?

— Всяко нещо с времето си — каза тихо Хю.

— Смятах, че кристалът е изключително важен за теб.

— Така е и ще го имам до края на деня. Но изникна нещо друго. Нещо, което е също толкова важно.

— И какво, за Бога, е това?

— Винсънт от Рейвънхол е тук и възнамерява да участва в турнира. — В гласа на Хю липсваше каквато и да било емоция. А това само по себе си бе плашещо.

— И какво от това? — попита неспокойно Алис. — За Бога, сър, мислех, че си способен да забравиш някакъв си турнир заради камъка.

— Възможността да изляза на бойното поле срещу Винсънт от Рейвънхол е също толкова важна, колкото и намирането на кристала.

— Не бях си помислила, че смяташ за необходимо да се доказваш пред друг рицар, милорд — каза кисело Алис. — По-скоро смятах, че си над тези неща.

— Няма да е зле да престанеш да допускаш разни неща за мен, Алис.

Устата й пресъхна. Задоволи се само да го изгледа.

— Много добре, милорд. Отсега нататък няма да допускам нищо.

— Можеш да си сигурна, че ще ти обясня как стоят нещата със сър Винсънт някой друг път. — Хю протегна ръка. — Точно сега бързам. Подаръка ти, ако обичаш.

— Това наистина е прекалено. — Алис погледна надолу към роклята си. — Мисля, че можеш да вземеш панделката от ръкава ми, ако смяташ, че е абсолютно необходимо.

— Така е.

— Опитай се да не я цапаш, а? Хубавите панделки са скъпи.

— Ако я съсипя, ще ти купя друга. Мога да си го позволя.

Алис усети как се изчервява под подигравателния му поглед.

И двамата знаеха, че една панделка не представлява никакъв проблем за него.

— Много добре.

— Благодаря. — Хю се наведе, за да вземе зелената копринена лента. — Можеш да наблюдаваш турнира от онази палатка в бяло и жълто в далечния край на полето. Там ще седят и другите дами.

— Нямам намерение да наблюдавам турнира, сър — каза сърдечно Алис. — Имам по-важни неща за вършене.

— По-важни неща?

— Да, милорд. Смятам да тръгна да търся Гилбърт. Няма никакъв смисъл и двамата да си загубим следобеда.

Хю стисна здраво юмрука си.

— Не се безпокой за този трубадур, Алис. Съвсем скоро ще бъде открит. А ти, междувременно, ще наблюдаваш турнира в компанията на останалите дами.

Без да чака отговора й, Хю даде невидим сигнал на огромния си боен кон. Животното се завъртя с учудваща за размерите му пъргавина и тръгна към бойното поле. Копитата му сякаш разлюляха земята.

— Но, сър Хю, аз току-що ти казах, че не искам да наблюдавам турнира… — Алис спря, когато разбра, че говори само на задницата на отдалечаващия се кон.

За първи път изпита опасения относно сделката, която сключи с Хю Непреклонния. Очевидно новият й бизнес-партньор не разбираше съвсем истинското значение на думите „равностойни съдружници“.