Аманда Куик
Любов и грях (4)

Глава 4

Сър Ралф се задави с първата си сутрешна чаша бира.

— Искаш да се сгодиш за племенницата ми? — Кръглото му, тлъсто лице се сгърчи в гримаса, докато кашляше и плюеше. — Моля за извинение, сър — заекна той, но правилно ли чух? Искаш да се ожениш за Алис?

— Племенницата ти отговаря на изискванията ми за съпруга.

Хю си взе парче сух хляб. Безвкусната закуска показваше, че Алис е изгубила интерес към кулинарията след организирането на снощната вечеря, Дамата бе постигнала целта си и веднага бе спряла да използва магията си.

Хю се зачуди кисело какво ли бе закусвала тя тази сутрин в личните си покои. Със сигурност нещо по-интересно от слаба бира и стар хляб.

Ралф се пулеше, зяпнал от изненада.

— Отговаря на изискванията ти? Наистина ли смяташ, че Алис ще бъде добра съпруга?

— Да.

Хю не можеше да обвини Ралф за недоверието му, след като домакинът му не знаеше колко добре владее тя изкуството да се управлява домакинство.

Голямата зала тази сутрин беше празна, като се изключат Хю и Ралф, които седяха на малката маса до огъня, и намусените прислужници, преминаващи от време на време. Слугите се правеха, че почистват след снощния пир, но беше явно, че не им е много приятно.

Просмуканите от бира килими, покриващи каменния под, все още си бяха на мястото, както и остатъците от храна. Във въздуха се носеше миризмата на гниещо месо и кисело вино.

— Сватбата ще бъде някъде през пролетта. — Хю гледаше сухия хляб. Беше гладен, но не достатъчно, за да продължи да го яде. — Точно сега нямам време за подходящо отпразнуване на случая.

— Разбирам.

— Трябва да обсъдим и деловата страна на въпроса.

Ралф се покашля.

— Да, разбира се. Деловата страна.

— Мисля, че ще е най-добре, ако Алис и брат й ме придружат в Скарклиф. Така няма да ми се наложи отново да предприемам това пътуване през пролетта, за да взема невестата си оттук.

— Смяташ да я вземеш със себе си днес? — В очите на Ралф се четеше неприкрито изумление.

— Да. Вече й казах да приготви багажа си и този на брат си и да е готова да тръгнем преди обяд.

Ралф премига няколко пъти.

— Не разбирам, сър. Прости ми, не искам да се меся в личните ти работи, но не мога да не се учудя от този обрат на събитията. Вярно, Алис изглежда млада за годините си, но осъзнаваш ли, че е на двайсет и три?

— Това не е толкова важно.

— Но е добре известно, че една млада съпруга е много по-податлива на обработка от някоя в по-напреднала възраст. Младите са по-покорни. По-кротки. Собствената ми съпруга беше на петнайсет, когато се оженихме, и никога не съм имал проблеми с нея.

Хю го погледна.

— Не очаквам да имам някакви проблеми с Алис.

Ралф трепна.

— Не, не, разбира се, че не. Обзалагам се, че не би се осмелила да ти противоречи, милорд. — Той въздъхна. — Макар че не мога да кажа същото за себе си. Алис ми беше истински трън в петата.

— Така ли?

— Да. След всичко, което направих за нея и за сакатия й брат — Челюстите му се стиснаха презрително. — Осигурих им храна и покрив над главата след смъртта на баща им. И какво мислиш получих в замяна на изпълнения християнски дълг? Нищо, освен непрекъснати крамоли и досадни искания.

Хю кимна замислено.

— Неприятно.

— По дяволите, доста неприятно при това — Ралф се намръщи гневно. — Казвам ти, сър, Алис дори не си прави труда да се грижи за домакинството ми, освен когато не й изнася, както снощи например. А ще забележиш, че собствените й покои са чисти и парфюмирани.

— Да. — Хю се усмихна на себе си. — Наистина забелязах.

— Сякаш живее в друго домакинство там, в източната кула. Човек никога не би си помислил, че е свързано с останалата част от Лингууд Хол.

— Наистина — каза под носа си Хю.

— Не само че се храни в покоите си с младия Бенедикт, но и надзирава работата в кухнята, когато става въпрос за храната, която им се сервира. А тя е много по-различна от тази, която ядем ние, можеш да си сигурен.

— Това не ме изненадва.

Ралф сякаш не го чу, обзет от справедливото си негодувание.

— Снощи за първи път ядох нещо прилично в собствената си къща, откак жена ми почина преди седем години. А си мислех, че ще е по-различно, когато доведох тук Алис. Мислех, че тя ще поеме естествените си женски задължения. Мислех, че ще се грижи за домакинството така, както го правеше в дома на баща си.

— Но явно не е станало така?

Хю беше сигурен, че Алис просто е намерила начин да отмъсти на чичо си. Ралф въздъхна мрачно.

— Обвинява ме, че съм отнел дома им — на нея и на брат й, — но питам те, имах ли друг избор? Бенедикт тогава беше на петнайсет. И ти го видя. Момчето е сакато. Никакво обучение не би могло да го направи воин. Не би могъл да защитава земите си. Моят сеньор, Фулбърт фон Мидълтън, очакваше от мен да се погрижа за защитата на земите на брат ми.

— Което постигна, като направи сина си техен господар — тихо отбеляза Хю.

— Това беше единственото възможно решение, но тази моя опърничава племенница не иска да го разбере — Ралф допи бирата си и удари с чашата си по масата. — Направих всичко възможно, за да осигуря бъдещето й. Опитах се да й намеря съпруг.

— След като си разбрал, че тя няма да се занимава с домакинството ти? — попита любопитно Хю.

— Нима беше моя вината, че никой от съседите ми не я поиска за съпруга?

Хю си спомни описанието на Алис на доста удобните й пристъпи на истерия.

— Не, вината определено не е била твоя.

— Но тя нито веднъж не ми благодари за положеното усилие. Кълна се, направи всичко възможно да ми попречи да изпълня дълга си спрямо нея. Разбира се, нямам доказателства, но и до днес съм убеден, че тя нарочно отблъсна кандидатите си.

Хю неохотно реши да рискува с още едно парче сух хляб.

— Край на тревогите ти, сър Ралф. Вече няма да се тормозиш с племенницата си.

— Така говориш сега, но ти не познаваш Алис. — Ралф присви очи. — Да, въобще не я познаваш. Нямаш представа, каква може да бъде, сър.

— Ще поема риска.

— Така ли? Ами ако промениш решението си относно годежа? Много вероятно е да се опиташ да ми я върнеш след няколко седмици, след като ти е дошло до гуша от острия й език. Какво ще правя аз тогава?

— Няма да променя решението си. Имаш думата ми.

Ралф изглеждаше скептично настроен.

— Мога ли да попитам защо си толкова сигурен, че тя ще ти хареса?

— Защото е интелигентна. Въпреки че не го показва често в това домакинство, очевидно е, че е добре обучена в женските изкуства. Още нещо, тя притежава маниерите на истинска лейди. Какво повече му трябва на един мъж? От моя гледна точка всичко е както трябва.

Въпреки това, което каза на Алис, Хю не възнамеряваше да обяснява бързото си решение за брак със страстта. И той, и Ралф бяха мъже. И двамата знаеха, че страстта е доста абсурдна причина за сключването на толкова важно бизнес-споразумение, каквото беше бракът.

Хю дори не беше съвсем сигурен защо бе споменал страстта като извинение. Намръщи се, чудейки се откъде се бе пръкнала тази мисъл в главата му. Той никога не си позволяваше да се влияе от страсти.

Ралф го гледаше с безпокойство.

— Смяташ, че всичко е както трябва, милорд?

Хю кимна бързо.

— Имам нужда от съпруга, която да се грижи за новия ми дом, но не искам да губя много време и усилия в търсенето й. Знаеш колко сложно може да стане. Преговорите могат да се проточат с месеци, дори с години.

— Така е, макар че Алис е малко необикновена, и то не само заради напредналата си възраст.

— Както и да е. Сигурен съм, че тя ще свърши работа. Освен това имам прекалено много други задачи, за да се занимавам с търсене на друга жена.

Разбирам, сър. Наистина те разбирам. Един мъж с твоето положение не иска да си създава главоболия с някаква си жена.

— Да.

— Не отричам, че един мъж трябва да се задоми. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Човек трябва да се погрижи за наследниците и земите си.

— Да. Наследници и земи.

— Значи смяташ Алис за подходяща.

— Съвсем.

Ралф си играеше със залък хляб. Очите му се стрелнаха към безстрастното лице на Хю и бързо се преместиха встрани.

— Е, моля за извинение, сър, но трябва да те попитам дали си обсъждал този въпрос със самата Алис.

Хю повдигна вежди.

— Загрижен си за чувствата й?

— Не, не, не е това — побърза да го увери Ралф. — Знам от личен опит, че е изключително трудно да накараш Алис да направи нещо, което не й е по вкуса, ако разбираш какво искам да кажа. Тази жена сякаш винаги си има собствени планове.

— Не се тревожи за това. Племенницата ти и аз вече се споразумяхме.

— Наистина ли? — Ралф явно се стресна от тази новина.

— Да.

— И си сигурен, че тя е съгласна?

— Да.

— Странно. Много странно — За първи път в очите на Ралф проблесна предпазливо пламъче надежда.

Хю се отказа да дъвче коравия хляб и го остави на масата.

— Хайде да се заемем с деловата страна на въпроса.

Изражението на Ралф веднага стана лукаво.

— Много добре. Каква е цената ти? Предупреждавам те, че не мога да дам много на Алис като зестра. Тази година реколтата беше слаба.

— Нима?

— Да. Лоша работа А и трябва да имаме предвид разходите за издръжката на Алис и брат й. Признавам, че Бенедикт не ми е създавал проблеми, но да имаш жена като Алис в къщата си, казвам го със съжаление, излиза доста скъпо.

— Готов съм да дам сандък с чер пипер и един с джинджифил като годежен дар.

— Тя непрекъснато иска пари за книгите си и за сбирката си от камъни, както и за други безполезни. — Ралф изведнъж млъкна, осъзнал значението на думите на Хю. — Сандък с чер пипер и един с джинджифил?

— Да.

— Сър, не знам какво да кажа.

— Кажи, че ще приемеш дара, и да приключваме с този въпрос. Става късно.

— Ти искаш да дадеш на мен зестра за Алис?

— Нима е необичайно?

— Не и когато булката отива при съпруга си само с дрехите на гърба си — отвърна Ралф. — Сигурен съм, разбирате, че тя няма земя, сър.

— Аз си имам земи.

— Е, след като разбирате — изражението на Ралф беше на напълно объркан човек. — Всъщност, сър, очаквах да ми поискаш голяма зестра в замяна на това, че ще ме отървеш от нея.

— Готов съм да взема Алис без зестра. — В гласа на Хю прозвучаха нетърпеливи нотки. — Сключваме ли сделка?

— Да — бързо каза Ралф. — Определено. Алис е твоя срещу черния пипер и джинджифила.

— Извикай селския свещеник, за да бъде свидетел на годежната клетва. Искам да тръгна възможно най-бързо.

— Веднага ще се погрижа за това. — Ралф надигна туловището си от стола, но се поколеба. — А, моля за извинение, сър Хю, но има още една дребна подробност, която бих искал да обсъдим, преди да продължим с този годеж.

— Да?

Ралф облиза устни. Огледа се наоколо, сякаш за да се увери, че никой от прислужниците не може да го чуе, и снижи глас:

— Ще искаш ли да ти бъдат върнати сандъците с подправки, в случай че решиш да не се ожениш за нея?

— Не. Пиперът и джинджифилът са твои, без значение какъв ще е развоят на събитията.

— Имам ли думата ти?

— Да. Имаш думата на Хю Безмилостния.

Ралф се ухили облекчено и потри дебелите си ръце.

— Е, тогава — на работа. Няма смисъл да отлагаме, нали така? Веднага ще изпратя някой да повика свещеника.

Той се обърна и се отдалечи, Това беше най-хубавият миг от пристигането на Хю насам.

Някакво движение до вратата привлече вниманието на Хю.

Дънстън влезе в залата с мрачна физиономия и спря пред масата на Хю. Очите му бяха потъмнели.

— Имаме проблем, милорд.

Хю го погледна замислено.

— Като гледам изражението ти, май сме в навечерието на Второто пришествие. Какво има, Дънстън? Да не сме под обсада?

Дънстън не обърна внимание на сарказма му.

— Преди няколко минути лейди Алис извика двама от хората ни в покоите си, за да занесат вещите й в товарните ни каруци.

— Отлично. Радвам се, че не е от онези, дето се бавят с приготвянето на багажа си.

— Не мисля, че ще си толкова доволен от нея, когато разбереш какво точно иска да вземе със себе си, сър.

— Е? Не ме карай да губя търпение, Дънстън. Какво толкова е взела, че така си се разтревожил?

— Камъни, милорд. — Дънстън стисна устни. — Два сандъка с камъни. И не само ще трябва да караме достатъчно камъни за цяла крепостна стена, ами и тя достатъчно ясно се изрази, че ще трябва да вземем още един сандък, пълен с книги, пергаменти, мастилници и мастило.

— Разбирам.

— И още един, пълен с алхимични уреди. — Лицето на Дънстън се изкриви от гняв. — А след това идва ред на дрехите й, обувките й и личните й вещи.

— Нима лейди Алис има много дрехи? — попита Хю доста изненадан.

— Не, но това, което има, трябва да бъде сложено в отделен сандък. Милорд, ти сам каза, че сме се заели с много важна задача. Каза, че бързината е изключително важна в случая. Че нямаме време за губене.

— Така е.

— По дяволите, сър, ние сме група войници, не пътуваща трупа жонгльори. — Дънстън разпери ръце. — Питам те как ще се движим бързо, ако сме натоварени със сбирката от камъни и алхимичните уреди на тази жена?

— Въпросната дама е бъдещата ми съпруга — каза равно Хю. — Ще се подчинявате на заповедите й така, както се подчинявате на моите.

Дънстън се опули.

— Но аз си мислех…

— Погрижи се за подготовката на пътуването, Дънстън.

Зъбите на Дънстън изтракаха.

— Да, милорд. Мога ли да попитам накъде ще тръгнем?

— Още не знам. Ще разбера, след като направя годежната си клетва.

— Не се обиждай, но имам неприятното предчувствие, че независимо накъде ще тръгнем, ще се натъкнем само на едно.

— И какво е то? — попита учтиво Хю.

— Неприятности — промърмори Дънстън.

— Винаги е добре да си в познати води, не мислиш ли?

Дънстън не си направи труда да отговори. Мърморейки проклятия, той се обърна на пета и тръгна към вратата.

Хю огледа залата. Нямаше нито пясъчен, нито воден часовник, за да разбере колко е часът. Очевидно сър Ралф не се интересуваше от подобни удобни уреди.

Хю понечи да стане от стола с намерението да излезе навън и да погледне положението на слънцето, но някакви стъпки и стърженето на дървен предмет по пода го накараха да спре.

Появи се Бенедикт. Младият мъж очевидно беше разтревожен, но изглеждаше също и решителен. Тръгна към Хю с изпънати рамене.

Хю го наблюдаваше замислено. Като се изключи зле раненият ляв крак, братът на Алис беше висок и добре сложен. Отсъствието на мускули по раменете и гърдите говореше за липса на военна подготовка.

Косата на Бенедикт беше по-тъмна от тази на сестра му, почти тъмнокафява. Очите му бяха почти в същия необичаен нюанс на зеленото като тези на Алис и блестяха със същата интелигентност.

— Милорд, трябва да говоря с теб незабавно.

Хю се приведе, подпря лакти на масата и сключи пръсти.

— Какво има, Бенедикт?

Бенедикт хвърли един бърз поглед наоколо и се приближи, за да не го чуе никой друг.

— Току-що говорих със сестра си — изсъска той — Тя ми каза за тази ваша побъркана сделка. Казва, че ще бъде сгодена за теб до пролетта, а след това годежът ще бъде развален, както е удобно за теб.

— Тя тези думи ли използва? Удобно за мен?

Бенедикт сви гневно рамене.

— Каза нещо подобно, да. Каза, че ти си мъж, който държи на ефективността и удобството.

— Сестра ти също е практична натура. Нека бъдем наясно по един въпрос, Бенедикт. Лейди Алис ли каза за развалянето на годежа напролет?

Бенедикт изсумтя.

— Какво значение има кой е произнесъл думите? Ясно е, че това не е истински годеж, след като ще бъде развален след няколко месеца.

— Да разбирам ли, че имаш нещо против споразумението ни?

— Определено е така. — В очите на младежа блестеше гняв. — Смятам, че искаш да се възползваш от сестра ми, сър. Очевидно възнамеряваш да я използваш за собствените си цели.

— А!

— Смяташ да я прелъстиш и да си имаш съпруга до пролетта, нали? А след това ще я захвърлиш?

— Не е много вероятно, като се има предвид цената, която платих за нея — промърмори Хю. — Аз не съм човек, който харчи напразно парите си.

— Не се шегувай с това! Може и да съм недъгав, но не съм глупак. И освен това съм брат на Алис. Мой дълг е да я защитавам.

Хю го гледа известно време.

— Ако не одобряваш споразумението ни, има и друга възможност.

— Каква възможност? — попита Бенедикт.

— Убеди сестра си да ми даде сведенията, от които се нуждая.

Бенедикт удари с юмрук по масата.

— Не си мисли, че не съм се опитал да я накарам да прояви благоразумие.

— Знаеш ли къде се намира кристалът?

— Не. Алис казва, че тя самата се е сетила едва преди няколко дни. Не ми е казала, защото вече бяхме разбрали, че и ти го търсиш. — Бенедикт се намръщи. — Алис веднага започна да крои свои планове.

— Разбира се.

— Тя много обича да крои планове. Когато разбра, че търсиш кристала, веднага започна да мисли как да ни измъкне от Лингууд Хол.

— Това не е единственото, което поиска от мен — каза Хю. — Тя ме накара да обещая, че ще й дам толкова щедра зестра, че да я приемат в манастир по неин избор, а тебе ще изпрати в Париж или Болоня, за да учиш право?

— Аз не искам да уча право — отвърна Бенедикт. — Това е нейна идея.

— Но искаш да се отървеш от чичо си, нали?

— Да, но не с риск за репутацията на Алис.

Хю го съжали.

— Сестра ти е в сигурни ръце при мен.

— Не се обиждай — изръмжа Бенедикт, — но не ти викат Хю Непреклонния без причина. Говори се, че си много добър тактик. Страхувам се, че имаш някакви тайни намерения относно Алис. Като неин брат, не мога да ти позволя да я нараниш.

Хю беше впечатлен.

— Не са много тези, които биха ме предизвикали така, както ти го стори току-що.

Бенедикт се изчерви.

— Знам, че нямам опит с оръжията и че не съм ти достоен противник, сър Хю. Но не мога просто да седя и да гледам как се възползваш от сестра ми.

— Ще се смекчат ли братовите ти тревоги, ако ти кажа, че нямам намерение да сторя зло на лейди Алис?

— Какво означава това?

— Това означава, че ще спазя годежната си клетва. В момента, в който Алис ми бъде поверена, ще изпълнявам всичките си задължения спрямо нея.

— Но това би означавало, че ще се ожениш за нея — възпротиви се Бенедикт. — А тя не иска да се омъжи за теб.

— Това е неин проблем, не е ли така?

Бенедикт се смути.

— Не те разбирам, милорд. Едва ли възнамеряваш да се ожениш за нея?

— Сестра ти е доволна от споразумението ни. Страхувам се, че трябва да се задоволиш с това засега. Единственото, което мога да ти предложа, е думата ми, че ще се грижа добре за нея.

— Но, милорд…

— Казах ти, че имаш думата ми — повтори тихо Хю. — А тя обикновено се смята за достатъчна гаранция.

Лицето на Бенедикт почервеня още по-силно.

— Да, милорд.

— Няма да казваш нищо за подозренията си на чичо си, разбираш ли ме? Не би имало никакъв смисъл Сър Ралф няма да те изслуша, а Алис ще се разстрои. — Хю се усмихна. — Да не говорим за моята реакция.

Бенедикт се поколеба, после устните му се стиснаха в безмълвно подчинение.

— Да, сър Хю. Много добре те разбирам.

— Не се тревожи, Бенедикт. Аз съм много добър тактик. А тази стратегия ще свърши работа.

— Ще ми се да знам каква точно е тази стратегия — изломоти Бенедикт.

 

 

Три часа по-късно Алис изпита приятно предчувствие, докато Хю й помагаше да се качи на коня. Планът й бе проработил. Тя и Бенедикт най-после се отърваха от сър Ралф.

За първи път от месеци насам бъдещето й изглеждаше обещаващо. Лекият бриз развя краищата на пътното наметало. Сивата й кобила разтърси глава, сякаш нямаше търпение да тръгват.

С периферното си зрение Алис видя брат си да се качва на коня си. Въпреки недъгавия крак и бастуна, Бенедикт бе измислил изненадващо удобен, макар и малко странен, начин да се качва на седлото без чужда помощ. Тези, които го познаваха, отдавна се бяха научили да не му подават ръка за помощ.

Алис видя, че Хю наблюдава с прикрит интерес как Бенедикт се качва на коня си. За миг се изплаши, че Хю може да нареди на някого от хората си да помогне на брат й. Изпита истинско облекчение, когато това не се случи.

Хю погледна към нея точно в този момент и повдигна вежди сякаш за да й каже, че е разбрал мислите й. Тя му се усмихна с благодарност. Той кимна и се метна на коня си.

Хю разбираше. Безмълвното им споглеждане я изпълни с топлина.

Много добре знаеше, че Бенедикт не е особено щастлив от внезапната промяна в живота им. Той също искаше да избяга от Лингууд Хол, но беше убеден, че са скочили от трън на глог.

Алис обаче беше много по-оптимистично настроена. Според нея всичко се нареждаше доста добре.

Всичко, което имаше на този свят, включително вещите на Бенедикт, бяха натоварени на една от каруците на Хю. Изпита известна тревога малко по-рано, когато сър Дънстън се ядоса за сандъците й с камъни и оборудване, но тя скоро се изпари. Алис не беше много сигурна защо упоритият Дънстън престана да мърмори за багажа й, но беше доволна от резултата.

Годежната клетва им отне само няколко минути. Обзе я странно чувство, когато Ралф сложи ръката й в тази на Хю, но приписа чувството на възбуденото си състояние и на факта, че не е свикнала да бъде докосвана от мъж.

Точно както не бе свикнала и да бъде целувана от мъж, напомни си тя. Въпреки хладния ден, тялото й се стопли при спомена за прегръдката на Хю.

— Е, лейди? — Хю я погледна, когато хвана юздите Краищата на пелерината му се отметнаха назад и разкриха меча му. Слънцето проблесна в черния оникс на пръстена му. — Дойде времето да изпълниш своята част от сделката. Накъде да тръгнем?

Алис си пое дълбоко въздух.

— Към Ипстоук, милорд, където след един ден ще има турнир и панаир.

— Ипстоук? — Хю се намръщи. — Това е на по-малко от два дни път оттук.

— Да, милорд. Един трубадур на име Гилбърт открадна моя зелен кристал. Мисля, че ще отиде на панаира.

— Кристалът е бил откраднат от трубадур? Сигурна ли си?

— Да, сър. Гилбърт остана известно време в дома на чичо ми. — Алис стисна устни. — Той е негодник и глупак. Докато беше тук, се опита да прелъсти всяка прислужница, която му се мернеше пред погледа. Песните му бяха лоши и дори не можеше да изиграе прилично една игра на шах.

— Значи наистина лош трубадур. — Хю я гледаше настойчиво.

— Да. А също така и крадец. Намери си извинение да дойде в работния ми кабинет и видя зеления кристал. Попита ме за него. Скоро след като си тръгна от Лингууд Хол, забелязах, че камъкът е изчезнал.

— Какво те кара да мислиш, че го е занесъл на панаира в Ипстоук?

Алис се усмихна.

— Една вечер, когато се бе напил порядъчно, той каза, че ще ходи в Ипстоук, за да пее глупавите си песни на рицарите, които ще се съберат за турнира.

— Разбирам.

— Няма причина да се съмняваме в това. Мисля, че е съвсем нормално един трубадур да направи точно това. Там ще има доста рицари, нали?

— Да — тихо отвърна Хю. — Щом ще има турнир, ще има и рицари, и войници.

— Точно така. — Алис му се усмихна съучастнически. — А където има рицари, търсещи възможност да спечелят пари от откупите на полето на турнира, има и трубадури, които да ги забавляват. Не е ли така?

— Да.

— Предполагам, че Гилбърт ще се опита да продаде моя кристал там.

Хю помълча известно време, после кимна.

— Има логика в думите ти, лейди. Много добре тогава, към Ипстоук.

— Възможно е Гилбърт още да не е разбрал, че ти търсиш моя кристал — каза Алис. — Но ако случайно разбере, възможно е да не остане дълго на панаира.

— Значи трябва да се погрижим той да не разбира, че търся камъка, докато вече не стане прекалено късно да избяга. Има още едно нещо, лейди.

— Да?

— Изглежда ти става навик непрекъснато да забравяш, че аз съм истинският собственик на зеления камък.

Алис се изчерви.

— Това е въпрос на гледна точка, милорд.

— Не, мадам. Това е въпрос на истината. Камъкът е мой. Нашата сделка е сключена. — Хю вдигна ръка, за да даде знак на хората си.

Алис погледна назад през рамо, докато групата излизаше през портите на Лингууд Хол. Видя Ралф и братовчедите си застанали на стълбите към къщата. Махна на Джървис, единствения, към когото изпитваше топло чувство. Той вдигна ръка за сбогом.

Обръщайки глава, Алис забеляза, че Ралф се усмихва. Чичо й изглеждаше много доволен от себе си. Обзе я тревожно подозрение.

— Вярвам, че слуховете, които чух за зестрата ми, са просто клюки — обърна се тя към Хю, когато той подкара едрия си черен жребец до нейната кобила.

— Аз лично не обръщам особено внимание на клюките.

Тя го изгледа преценяващо.

— Няма да повярваш, сър, но в къщата се носеше слух, че си обещал на чичо ми два сандъка с подправки.

— Два?

— Да, един с чер пипер и един с джинджифил. — Алис се засмя на тази глупост. — Много добре съзнавам, че тази раздута клюка е измишльотина, сър. Все пак се безпокоя, че може да си бил измамен. Какво точно даде на сър Ралф като зестра?

— Не се обременявай с такива подробности, лейди. Това едва ли има особено значение.

— Не ми се ще да мисля, че си бил ограбен, милорд.

Едното ъгълче на устните му леко се изкриви.

— Не се притеснявай. Аз съм човек на бизнеса. Отдавна съм се научил да плащам толкова, колкото си струва купеното.