Аманда Куик
Любов и грях (21)

Глава 21

Меките черни ботуши на Хю не издаваха никакъв звук, докато той вървеше бързо по тъмния каменен коридор, но наметалото му плющеше. Беше много ядосан.

— Гръм и мълнии! Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Да, милорд. — Дънстън зави зад един ъгъл. — Един от стражите го е намерил преди малко.

— Защо не е бил претърсен? — Хю последва Дънстън.

Подземните проходи на крепостта Скарклиф не бяха много по-различни от тунелите в пещерите. Бяха тъмни, влажни и зловещи. Естествена светлина не проникваше в тази част на крепостта, където се съхраняваха подправки, зърно, стоки и понякога — някой затворник.

— Беше претърсен — каза Дънстън. — Но войниците са търсили остри предмети. — Той спря пред едно помещение, затворено с решетка.

Хю погледна изкривеното тяло на Едуард от Локтън, което лежеше на пода. Раздразнението му се надигна като жлъчка. Толкова много въпроси искаше да зададе на Едуард, толкова много неща искаше да каже на мъжа, убил родителите му.

Но най-вече искаше да се наслади на справедливостта и отмъщението. Хю бе очаквал удоволствието от тези две подправки толкова дълго, че му беше трудно да повярва, че са му отнети завинаги.

— Никой не е открил отровата, разбирам — каза Хю.

— Не, милорд. Може би така е по-добре. — Дънстън погледна към Хю. — Сега вече всичко наистина свърши.

 

 

Хю се изкачваше по каменните стъпала. Не се замисляше къде отива. Прекоси голямата зала, където прислужниците бяха заети с подготовката на обяда. Когато стигна до стълбата към кулата, той тръгна нагоре.

Стигна горе, обърна се и тръгна по коридора към кабинета на Алис. Отвори вратата, без да си прави труда да почука.

Алис вдигна изненадана глава, когато той влезе в стаята, и се намръщи загрижено, когато видя изражението му.

— Милорд. — Тя затвори книгата на бюрото си. — Какво има?

— Едуард от Локтън е поел отрова през нощта. Мъртъв е.

Алис стана и заобиколи бюрото. Без да казва нищо, тя отиде при Хю, прегърна го и облегна глава на рамото му.

Алис винаги го разбираше толкова добре, помисли си Хю. Не беше необходимо да й казва нещата с думи.

Стояха така, прегърнати, много дълго и постепенно раздразнението, което го бе обзело, когато разбра за смъртта на Едуард, започна да го напуска.

Изминаха още няколко безмълвни минути. Алис се чувстваше добре в прегръдката му.

Най-после усещането за спокойствие обзе Хю. Вратата към миналото, през която студените буреносни ветрове духаха толкова често, най-после се бе затворила.

 

 

Месец по-късно, в една мразовита есенна утрин, стражът на стените извика към двора:

— Приближават конници, милорд. Рицар и петима войници.

Хю махна с ръка, за да прекрати военните упражнения, и вдигна поглед към стража.

— Какви цветове носи рицарят?

— Зелено и жълто, милорд.

Хю погледна към Дънстън.

— Това са цветовете на Еразъм от Торнууд.

— Да. — Дънстън се намръщи. — Сигурно някой от хората му е дошъл, за да ни уведоми за смъртта на господаря си.

Хю се натъжи. Беше очаквал подобна новина, но въпреки това тя го изненада. И тогава разбра, че се е надявал прекалено много рецептата на Алис да помогне на Еразъм.

Хю засенчи очите си с ръка и отново погледна към войника на стената.

— Сигурен ли си за цветовете на рицаря?

— Да, милорд. — Войникът огледа пътя. — Много богат лорд, ако се съди по свитата му. И добре въоръжен. С тях пътува и дама.

— Дама? — Хю се запита дали вдовицата на Еразъм, Елинор, не е дошла лично да съобщи новината за смъртта на съпруга си. Махна към Бенедикт. — Доведи Алис. Бързо. Кажи й, че ще имаме гости, включително дама, за обяд.

— Да милорд. — Бенедикт подаде на Дънстън лъка с който се упражняваше, грабна бастуна си и забърза нагоре по стълбите.

Няколко минути по-късно групата конници спря пред портите на Скарклиф и учтиво помоли за разрешение да влезе. Стражът им даде знак.

Алис се появи на вратата и погледна въпросително към Хю.

— Кой идва милорд?

— Някой, който несъмнено ще ми донесе новината за смъртта на моя сеньор — каза тихо Хю.

— Какво те кара да мислиш, че е мъртъв? — Тя се намръщи. — Забрави ли да му дадеш рецептата за отварата, която ти дадох, когато отиде в Лондон?

— Не.

— И си казал на жена му да забрани на лекарите да му пускат кръв, нали?

— Да, Алис, казах й, но всички, включително Еразъм, усещаха, че краят е близо. Човек понякога може да усети приближаващата смърт.

— Странно. От това, което ми каза, той е страдал само от прекалено възбудени нерви.

Посетителите влязоха в двора, преди Алис да продължи лекцията си Хю погледна рицаря, който водеше малката група, и се втренчи, първо с недоумение, после с нарастващо изумление в познатото лице.

— Милорд! — прошепна Хю.

— Е? — попита нетърпеливо Алис. — Кой е той?

— Еразъм от Торнууд.

— Боже Господи — промълви Алис. — Точно от това се страхувах. Джулиън се върна тази сутрин, защо не ни е казал, че сър Еразъм смята да ни посети? Каква полза от пратеник, който не носи важни съобщения?

Хю се ухили.

— Не бъди толкова строга с Джулиън. И той си има своите добри качества. — Хю тръгна да поздрави своя сеньор.

Еразъм спря огромния си жребец в средата на двора.

— Добре дошъл, милорд. — Хю хвана юздата на коня. — Така, като те гледам, бих се обзаложил, че вече не се забавляваш с подготовката на собственото си погребение.

— Открих, че погребенията не са и наполовина толкова забавни, колкото кръщенетата. — Еразъм се усмихна на Елинор, която спря кобилата си до него. — И с удоволствие ти съобщавам, че възнамеряваме да направим едно-две за в бъдеще.

Лицето на Елинор засия от щастие, когато погледна към Хю.

— Дошла съм да благодаря на съпругата ти, че го направи възможно.

— Алис ще се зарадва да разбере, че отварата й е свършила добра работа. — Хю сякаш не можеше да спре да се усмихва. — Както и аз. Винаги съм казвал, че моят сеньор притежава талант за отглеждане на деца. Позволете ми да ви представя на моята съпруга.

Алис слезе по стълбите с гостоприемна усмивка.

— Радвам се да разбера, че все пак някой следва напътствията ми.

 

 

По-късно тази вечер, когато Еразъм вдигна поглед от шахматната дъска, проницателните му сиви очи бяха оживени от очакване.

— Твой ред е, мадам.

— Да.

— Хю беше прав. Ти си много умен противник.

— Благодаря, милорд. — Алис взе един тежък офицер от черен оникс и се намръщи замислено, обмисляйки къде да го премести. — Обичам тази игра.

— Това е очевидно. Даже мисля, че е съвсем възможно да изгубя тази партия.

— Не се обиждай, сър. Съпругът ми е единственият човек, който може да ме победи. Има изключителна дарба за стратегии.

— Добре ми е известно.

Смехът на Елинор накара Еразъм да обърне глава Той се усмихна при гледката на жена си, седнала до Хю. Двамата разговаряха пред огнището и си похапваха от купа сушени фурми. Близо до тях Джулиън дрънкаше на арфата си.

— Твой ред е, милорд — каза Алис.

— Да. — Еразъм отново съсредоточи вниманието си върху дъската. Докосна един кон, но се поколеба. — Поздравления, мадам. Не са много жените, които биха успели да укротят бурите, вилнеещи в душата на моя приятел Хю.

— Аз? — Алис вдигна поглед учудена. Погледна към Хю. Той отвърна на погледа й и й се усмихна, преди да продължи разговора си с Елинор.

— Ти си му донесла спокойствие, задоволство — каза Еразъм. — А това сигурно не е било лесна работа.

— Сър Хю харесва да бъде господар на собственото си имение — каза Алис. — Често ми е правило впечатление, че човек е най-доволен, когато открива удоволствие в работата си. Съпругът ми много добре управлява тези земи. Но пък ти най-добре знаеш за уменията му в бизнеса.

— Интелигентността на Хю беше очевидна още от първия ден, в който дойде в дома ми.

— Много мило от твоя страна, че си го обучил добре и си му дал възможността да развие бизнеса си с подправки. — Алис го погледна право в очите. — Много господари в твоето положение щяха да се възползват от природния му талант за рицарски умения и да пренебрегнат острия му ум.

— И много добре съм постъпил, че не съм го пренебрегнал — каза сухо Еразъм. — Имах нужда както от рицарските умения на Хю, така и от хитрите му стратегии.

— Отплатил си му се добре.

— Не му дадох Скарклиф заради интелигентността му, или заради рицарските му умения. Дадох му тези земи, защото той ми даде нещо безкрайно по-ценно. Нещо, което не бих могъл да купя.

— И какво е то, сър?

— Своята лоялност.

Алис се усмихна.

— Разбирам.

— Много пъти ми се е искало да мога да дам на Хю подарък, толкова хубав, колкото този, който той даде на мен.

— Бъди сигурен, че е доволен от имението си.

— Не вярвам, че само земите на Скарклиф са му донесли това задоволство, мадам. — Еразъм я погледна лукаво. — Ти си истинската причина.

Алис се смути.

— Съмнявам се, сър.

— Той ми каза за теб, когато дойде да ме посети в Лондон. Каза, че си много решителна. Твърдеше, че си го предизвикала с някаква смела сделка.

— Да. — Алис обмисляше следващия си ход, свъсила вежди. — Ние сме отлични партньори.

— Разбира се, това е повече от бизнес-споразумение.

Алис се изчерви.

— Е, що се отнася до това, ние сме женени все пак, милорд.

— И ти го обичаш с цялото си сърце, нали?

Алис стисна силно една от пионките.

— Как ги разбирате тези неща, сър?

— Аз самият също не съм съвсем лишен от мозък. Когато човек прекара толкова седмици на прага на смъртта, както беше с мен, той започва да усеща някои неща, да става по-проницателен.

— Само един много интелигентен човек става по-проницателен при подобни обстоятелства — Алис въздъхна. — Всъщност си прав. Много обичам съпруга си, макар че той понякога проявява забележителен инат.

— Да, е, той е мъж. Някои неща не могат да се променят. А като говорехме за моя скорошен досег със смъртта, мадам, искам да ти благодаря за билките, които ми изпрати.

— Не са необходими благодарности. Рецептата беше на майка ми. Тя ми завеща един бележник, в който е описала най-различни болести. Аз просто ти дадох лека, който тя предписваше за твоите симптоми. Радвам се, че ти е подействал.

— Много съм ти благодарен. Дължа ти повече, отколкото бих могъл да ти се отплатя, мадам.

— Глупости, милорд. Уверявам те, везните са уравновесени.

— Как така?

— Ти си спасил живота на съпруга ми, когато е бил само едно осемгодишно момче.

Еразъм сбърчи чело.

— Не си спомням Хю някога да е бил в смъртна опасност на осемгодишна възраст. Наистина, падал е лошо доста пъти, а и имаше един случай с гмуркане от мост в леден поток, но като се изключи това, Хю беше доста здраво дете.

— Точно тук грешиш, милорд. — Алис се усмихна мило. — Може и да е бил в отлично физическо здраве, но има неща, които могат да умрат в едно момче дори когато тялото му продължава да живее.

— Аха. Разбирам какво искаш да кажеш. — Еразъм я погледна. — Ти самата си забележително проницателна, мадам.

— Не, милорд, просто правя наблюдение — каза непринудено Алис. — Ясно ми е, че ако не си бил ти, Хю най-вероятно щеше да бъде разкъсан от бурите, които заплашваха сърцето и душата му.

— Аз може и да съм го научил как да овладява тези тъмни бури, лейди Алис, но ти постигна много повече. Ти ги укроти с магията на любящото си сърце.

 

 

Хю влезе в кабинета на Алис една сутрин, няколко седмици след като Еразъм и Елинор си отидоха. Беше поръчал нов списък с комплименти на Джулиън и нямаше търпение да ги изпробва.

Но като видя Алис, застанала до прозореца, се спря за миг объркан. Елегантните думи, които бе запаметил толкова внимателно само преди малко, изчезнаха от ума му. Запита се дали въобще някога ще свикне с мисълта, че Алис е негова съпруга.

Прекрасните й черти бяха спокойни, погледът й беше съсредоточен върху парчето скален кристал в ръката й. Косите й блестяха на утринното слънце. Нежните извивки на тялото й предизвикаха позната възбуда у Хю.

Тя не се обърна, за да го поздрави, и той разбра, че не го е чула да влиза.

Хю се покашля, търсейки в ума си първия комплимент от списъка.

— Мадам, великолепният огън в косите ти гори толкова ярко, че само копринените ти къдрици са ми достатъчни, за да стопля ръцете си в най-студеното утро.

— Благодаря, милорд. — Алис не го погледна. Наклони камъка в ръката си така, че да улови повече светлина.

Хю се намръщи. Може би бе направил прекалено много комплименти за косата й, помисли си. Вероятно са я отегчили. Отбеляза си наум да каже на Джулиън да бъде по-изобретателен.

— Шията ти е грациозна като на лебед.

— Благодаря, сър. — Алис сви устни и се загледа още по-съсредоточено в кристала.

Хю тупна със свитъка пергамент по бедрото си. Комплиментите на Джулиън не предизвикваха обичайния ефект.

— Кожата ти е мека като перата на гълъб.

— Колко мило от твоя страна, че си забелязал. — Алис остави скалния кристал на масата, взе един голям, сив камък и се наведе съсредоточено над него.

Хю разгъна пергамента в ръката си и бързо прегледа списъка с комплименти.

— Изумен съм как е възможно краката ти да са толкова малки и деликатни като листенцата на папуняк.

Алис се поколеба.

— На папуняк ли, милорд?

Хю се намръщи над изречението. Проклет да е Джулиън и грозният му почерк!

— О, папрат. Малки и деликатни като листенцата на папрат. — Той побърза да навие пергамента.

— Да, разбира се. Папрат. Моля те, продължавай, милорд.

— Ами, е… това май е всичко, което ми идва на ума в момента. — Какво и ставаше днес на Алис? Не реагираше по обичайния начин. Хю се питаше дали Джулиън не е започнал да се изчерпва.

— Ами очите ми, сър? Не мислиш ли, че са зелени като смарагди, или че са по-скоро като малахит?

Хю се размърда неспокойно. Ами ако не Джулиън е започнал да се изчерпва, а той самият? Ами ако не казваше комплиментите в подходящия ред?

— Смарагди според мен. Макар че малахитът също е с прекрасен нюанс на зеленото.

— Благодаря ти. А сега какво ще кажеш за гърдите ми?

Хю преглътна.

— Гърдите ти? — Обикновено запазваше подобни комплименти за спалнята.

— Няма ли да кажеш, че все още са нежно заоблени като зрели кайсии?

— Определено.

— Ами талията ми?

Хю присви очи.

— Талията ти?

— Да. — Алис остави сивия камък и взе един по-тъмен. Лицето й продължаваше да е извърнато. — Няма ли да кажеш, че талията ми е тънка като стъблото на цвете?

В последния списък на Джулиън имаше нещо за тънки талии и цветни стъбла. Хю щеше да повтори стария комплимент, когато през ума му мина, че Алис е малко по-закръглена на някои места, отколкото беше преди няколко седмици.

Много повече я харесваше така, реши той, но не беше сигурен дали тя щеше да се зарадва да чуе, че е понапълняла.

— Аз, ъъъ… Не съм се замислял много за талията ти — каза предпазливо той. — Но сега, като я спомена… — Той спря и я разгледа по-внимателно.

Не беше въображението му. Със силует, очертан от слънцето, Алис въобще не беше толкова стройна, колкото беше, когато я взе от чичо й. Спомни си приятните й извивки под ръцете си снощи и въздъхна.

— Е, милорд?

— Всъщност, мадам, не бих казал, че талията ти е тънка като стъблото на цвете, но така ми харесва много. Изглеждаш много по-здрава с малко повече месо по костите — Той спря, отвратен от думите си, когато видя, че раменете й треперят. — Алис, не бива да плачеш. Талията ти е тънка точно колкото стъбълцето на цвете. Кълна се, ще предизвикам на смъртоносна битка всеки, който твърди обратното.

— Много галантно от твоя страна, милорд. — Тя се обърна и го погледна. Очите й се смееха, не плачеха. — Но бих предпочела да си искрен.

— Алис?

— Съвсем прав си. Талията ми вече не е тънка като стъблото на цвете. И, ако трябва да съм точна, гърдите ми са малко по-големи от кайсии напоследък. И причината е съвсем проста. Ще имам дете, милорд.

Хю сякаш се парализира. Тя беше бременна. С неговото дете.

— Алис! — Радостта избухна в него като слънцето след буря.

Хю се освободи от магията, която простичките думи на Алис излъчваха. Той стигна с две крачки до нея и я повдигна внимателно.

Тя сложи ръце на раменете му.

— Знаеш ли, милорд, никога не съм вярвала особено в легенди, докато не срещнах теб.

Хю погледна в очите й и там видя частица от бъдещето им заедно. Беше изпълнено с обещание за любов и щастие.

— В такъв случай сме квит. Аз никога не съм вярвал в любовта преди да те срещна.

Алис разцъфна в усмивка.

— Любов ли, сър?

— Да. — Хю се усмихна, по-щастлив от когато и да било през живота си. — Любов.