Аманда Куик
Любов и грях (18)

Глава 18

— Милорд, ще бръкна с пръсти в гърлото ти. Моля те да не ми ги отхапваш. — Алис клекна до Хю, обърна главата му и разтвори устата му.

Само миг след това Хю изстена и послушно изпразни съдържанието на стомаха си в легена, който държеше Бенедикт.

Алис изчака, докато първите спазми се успокоиха, и отново бръкна в гърлото му.

Хю се сгърчи конвулсивно. Малкото, останало в стомаха му, изскочи навън.

Бенедикт я погледна с изпълнени със страх очи.

— Ще умре ли?

— Не — яростно отговори Алис. — Няма да умре! Донеси ми вода, Бенедикт. Много вода. И мляко. Побързай!

— Да. — Бенедикт грабна бастуна си, скочи на крака и забързано излезе от стаята.

— И… Бенедикт?

Той спря, сложил една ръка на бравата.

— Да?

— Не казвай на никого за това, разбираш ли ме? Кажи, че искам мляко и вода, за да измия лицето си.

— Ами ако чаят е бил отровен? Всички вече са пили него.

— Чаят не е бил отровен — каза тихо Алис. — Аз самата изпих една голяма чаша преди малко. Както и камериерката ми.

— Но…

— Побързай, Бенедикт.

Той затвори вратата.

Клепачите на Хю се повдигнаха. Кехлибарените му очи горяха.

— Алис.

— Ти си много едър мъж и дори не си изпил всичкия чай, милорд. Изкарахме от теб повечето от това, което си погълнал. Ще живееш.

— Ще го убия — закле се Хю и отново затвори очи. — Обетът ми пред Еразъм няма да го предпази след това, което се случи сега.

— За кого говориш?

— За Винсънт. Той се опита да ме отрови.

— Хю, не можеш да бъдеш сигурен.

— А кой друг? — Той отново се сгърчи конвулсивно, силното му тяло потрепери. — Той трябва да е бил.

Бенедикт се показа на вратата запъхтян. Носеше две гарафи в едната си ръка.

— Донесох и вода, и мляко.

— Отлично. — Алис посегна към едната гарафа. — Помогни ми да го накараме да погълне това.

Хю присви очи.

— Не се обиждай, мадам, но точно сега нямам голям апетит.

— Майка ми е писала, че е добре да се дават много течности на отровените. Така отново се балансират телесните течности. — Алис сложи главата му в скута си. — Моля те, милорд. Моля те, изпий това.

По челото на Хю все още блестяха ситни капчици пот, но в очите му за малко проблесна смях, когато погледна към извивката на гърдите й.

— Знаеш, че съм изгубен, когато започнеш да използваш изисканите си маниери. Много добре, мадам, ще изпия каквото ми дадеш, стига да не е зелено на цвят.

Алис вдигна поглед към Бенедикт.

— Смятам, че вече се чувства много по-добре. Извикай сър Дънстън. Ще имаме нужда от помощта му, за да върнем милорд в спалнята му.

— Да. — Бенедикт отново тръгна към вратата.

— Гръм и мълнии — промърмори Хю. — Няма да ме носите като дете!

В крайна сметка успя да стигне до края на коридора на собствените си крака, но Алис, Бенедикт и Дънстън го подкрепяха непрекъснато. Когато най-после се строполи в огромното си абаносово легло, Хю заспа мигновено.

— Отрова? — Дънстън стоеше до леглото, стиснал огромните си ръце в юмруци — Сър Хю е бил отровен? Сигурна ли си?

— Да. — Алис се намръщи. — Но засега не трябва да казваш нищо за това, сър Дънстън. Само ние четиримата знаем истината и бих искала за известно време да си остане така.

— Да не казвам нищо? — Дънстън се втренчи в нея, все едно гледаше луда. — Ще обърна тази проклета крепост надолу с главата. Ще беся прислужниците от кухнята един по един, докато открия кой е сложил отровата в чашата на сър Хю.

— Сър Дънстън…

— Най-вероятно тук има пръст Рейвънхол. — Челото на Дънстън се сбърчи, докато той наместваше фактите така, както му изнася. — Да, това е лесно да се обясни. Преди да си тръгне вчера, сър Винсънт несъмнено е подкупил някой от прислужниците тук, в Скарклиф, за да сложи лоши билки в чая.

— Сър Дънстън, стига толкова. — Алис стана от стола до леглото. — Аз ще се погрижа за това.

— Не, мадам, сър Хю не би искал да се замесваш в такава проклета работа като тази.

— Вече съм замесена — Алис стисна зъби, за да не повиши глас. — И знам много повече за отровите от теб, сър. Ще открия средството, чрез което е сторено това. И тогава, може би, ще знаем кого да обвиняваме.

— Сър Винсънт от Рейвънхол трябва да обвиняваме — заяви Дънстън.

— Не можем да сме сигурни. — Алис започна да крачи напред-назад из спалнята. — И освен това знаем, че само чаят на сър Хю е бил отровен. Това означава, че или билките са сложени в чашата му, докато са го носили към кабинета, или…

— Ще намеря този проклет прислужник — прекъсна я гневно Дънстън — и до обяд ще бъде обесен.

— Или — побърза да добави Алис — отровата вече е била в чашата, когато чаят е бил налят в нея.

Лицето на Дънстън издаваше недоумението му.

— Вече е била в чашата?

— Да, сър. В кухните винаги е много оживено Няколко капки от много силна отрова на дъното на чашата едва ли ще бъдат забелязани, когато чаят се налива в нея.

— Нима няколко капки са достатъчни, за да убият човек?

— Отварите от някои билки са много отровни. — Някои отвари, но не много, добави наум Алис. А билките, използвани за тези отрови, са много редки, поне според бележника на майка й.

Бенедикт погледна към сестра си над заспалия Хю.

— Не е тайна коя посуда използва сър Хю. Не би било много трудно за отровителя да познае чашата му.

— Да. — Алис продължи да крачи, стиснала ръце зад гърба си. — Сър Дънстън, аз ще се заема с това разследване, разбираш ли ме? Една война с Рейвънхол ще струва много човешки животи и аз няма да си изцапам ръцете с кръвта на невинни хора, ако има и друг начин.

— Можеш да си сигурна, мадам, че няма да има друг начин, когато сър Хю се събуди. — Изражението на Дънстън беше направо диво. — Той ще си отмъсти веднага щом укрепне достатъчно, за да седи на коня.

Алис погледна към Хю. Никой не знаеше по-добре от нея, че веднъж решил ли е да действа, нищо не може да го спре.

Тя се обърна с лице към Дънстън и Бенедикт.

— В такъв случай трябва да действам бързо.

 

 

Алис затвори бележника на майка си, опря ръце на бюрото си и погледна младия кухненски прислужник, който стоеше пред нея.

— Ти ли занесе зеления чай на сър Хю тази сутрин, Люк?

— Да, милейди. — Люк гордо се ухили. — Удостоен съм с честта всяка сутрин да му нося чая.

— Кой те удостои с тази чест?

Люк я погледна учудено.

— Мастър Ълбърт, разбира се.

— Кажи ми. Люк, днес спира ли се да разговаряш с някого, на път за кабинета на лорд Хю?

— Не, милейди. — В очите на момчето се появи тревога. — Въобще не съм спирал, кълна се. Отидох направо в кабинета му точно както ми беше заповядано. Кълна се, чаят беше още топъл, когато го занесох. Ако е бил студен, когато негово благородие е пил от него, вината не е моя, милейди.

— Успокой се, Люк. Чаят беше достатъчно топъл — увери го Алис.

Люк засия.

— Значи лорд Хю е доволен от услугите ми?

— Бих казала, че тази сутрин е бил доста изненадан от тях.

— В такъв случай, мастър Ълбърт може би скоро ще ми позволи да сервирам в голямата зала — каза доволно Люк — Това е най-голямото ми желание. Майка ми ще бъде горда с мен.

— Сигурна съм, че скоро ще постигнеш целта си, Люк. Изглеждаш ми решително момче.

— Така е, милейди — увери я пламенно Люк. — Лорд Хю ми каза, че истинската сила на всеки човек, независимо от положението му в обществото, е в неговата решителност и воля. Ако те са силни, човек постига целите си.

Въпреки тревогата си, Алис се усмихна при мисълта, че Хю съветва един прислужник от кухнята.

— Лорд Хю наистина казва мъдри неща. Кога ти е казал това?

— Вчера сутринта, когато го попитах как може да пие зелен чай всеки ден. Аз самият никога не го докосвам.

Алис въздъхна.

— Можеш да се върнеш към задълженията си, Люк.

— Да, милейди.

Алис изчака, докато Люк излезе от кабинета й, преди отново да отвори бележника на майка си. Един въпрос получи отговора си. Люк беше честно момче. Повярва му, когато й каза, че не е срещал никого, докато е отивал към кабинета на Хю.

Това означаваше, че отровата не е била сложена в чашата след наливането на чая.

Което, на свой ред, говореше, че се търси отрова, която би могла да се сложи, без да бъде забелязана, на дъното на чиста чаша. Трябваше да е толкова силна, че само няколко капки да успеят да причинят болест или смърт.

Стисна силно очи при мисълта, че за съвсем малко не изгуби Хю. По тялото й премина студената тръпка на ужаса.

Трябваше да открие отровителя, преди той или тя да удари отново Трябваше да го открие, преди Хю да обсади крепостта на братовчед си и да унищожи завинаги малката искрица надежда за мир между Рейвънхол и Скарклиф.

Алис се съсредоточи върху бележките на майка си, отнасящи се до отровни отвари от билки.

Когато се приготви по тази рецепта, малкото количество може да успокои силни болки в червата. Но ако се даде прекалено много, ще убие.

На вратата се почука дискретно.

— Влез — извика Алис, без да сваля поглед от страницата.

Ълбърт показа глава.

— Викала си ме, милейди?

— Да, Ълбърт. — Алис го погледна. — Искам да се погрижиш днес всяка чиния и чаша в тази къща да бъдат изтъркани добре, преди да се сервира нещо.

— Но всичко се мие след всяко хранене, милейди, точно както ти поръча — заекна Ълбърт, явно смутен от заповедта й.

— Знам, Ълбърт, но искам днес отново да бъдат измити, преди да се сервира обядът. Ясно ли е?

— Да, милейди. Преди обяда. Ще се разпоредя веднага. Има ли нещо друго?

Алис се поколеба.

— Лорд Хю няма да се храни с нас днес. В спалнята си е и не иска да бъде обезпокояван.

Ълбърт веднага се разтревожи.

— Нещо не е наред ли, милейди?

— Не. Настинал е леко. Ще му дам една отвара и до утре ще се оправи.

Лицето на Ълбърт се проясни.

— Да изпратя ли още зелен чай в спалнята му?

— Не мисля, че е необходимо. Благодаря ти, Ълбърт. Свободен си. Не забравяй всичките чинии, кани и чаши да се измият незабавно.

— Да, милейди. Веднага ще се погрижа. — Ълбърт се поклони и излезе.

Алис се опита да се отърси от мрачните страхове, които заплашваха да я залеят цялата. Обърна друга страница на бележника и се зачете в прилежния почерк на майка си.

Водният часовник на бюрото й капеше бавно. Мина още един час.

След доста време Алис затвори бележника и остана така, замислена над това, което бе научила.

Както бе очаквала, тайните за приготвянето на отрова, толкова силна, че да се даде по начина, по който бе дадена тази на Хю, бяха забулени в мистерия.

Страхът от отравянето беше обяснимо чувство, но в действителност опасността не беше съвсем истинска. Всъщност повечето отрови просто не бяха достатъчно ефикасни.

Обратно на вярванията на много хора, създаването на смъртоносна отвара не е лесна работа. Само опитните градинари знаят подходящите растения. Много познания и експерименти са необходими, за да се приготви извлекът. Само някои любител на билките, който изучава отровите и техните противоотрови, или някой псевдоучен, изучаващ тайните на тъмните изкуства, би си направил труда да губи времето си в изучаване на отвари, които могат да убиват.

Имаше доста практически проблеми, свързани със създаването на смъртоносни отвари. Беше изключително трудно да се определи подходящата доза. Едновременно с това още по-трудно е да се рафинира отровата дотолкова, че само съвсем малко количество да причини вреда. А още по-трудно бе да се определи степента на надеждност. Повечето отрови бяха напълно непредсказуеми.

Както бе написала майка й в бележника си, много по-лесно бе човек да се разболее и умре от развалена храна, отколкото от отрова.

Алис мислено изреди заключенията, до които бе стигнала. В околността нямаше много хора, които биха могли да създадат смъртоносна отрова и да намерят сигурен начин да накарат жертвата си да я приеме.

Не, не жертва, а жертви.

Защото те бяха две, напомни си Алис. Калвърт от Оксуик също беше отровен.

Но кой би искал да убие и досадния монах, и легендарния рицар? Каква беше връзката между двамата?

Алис размишлява дълго върху този въпрос.

Единственото, което свързваше жертвите досега, доколкото се сещаше тя, беше интересът към Камъните от Скарклиф. Но след като Хю намери зеления кристал, той се отказа от търсенето на останалата част от съкровището. Той дори не вярваше в съществуването му.

Калвърт, от друга страна, очевидно бе вярвал в старата легенда. Бе вярвал дотолкова, че бе рискувал да проучва опасните пещери на Скарклиф, за да търси съкровището.

Двамата мъже нямаха никаква връзка помежду си, Поне доколкото се сещаше Алис.

Запита се да не би истината да е някъде на друго място в миналото. Все пак тук бе имало още едно отравяне.

 

 

Нисичка, засмяна млада послушница въведе Алис в кабинета на игуменката по-късно този следобед. Джоан се изправи, усмихната, иззад бюрото си.

— Лейди Алис. Моля, седни. Какво те води тук в този час?

— Съжалявам, че те безпокоя, мадам. — Алис изчака, докато послушницата затвори вратата, после седна на дървения стол.

— Сама ли си дошла? — Джоан отново зае мястото си.

— Да. Прислужниците си мислят, че съм излязла на разходка. Трябва да се върна в крепостта възможно най-бързо. — Искаше да се върне, преди да се събуди Хю. — Няма да ти отнемам много време.

— Винаги се радвам да те видя, Алис, знаеш го. — Джоан скръсти ръце и я погледна загрижено. — Нещо май те притеснява?

— Да, мадам. — Алис си пое въздух. — Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Относно?

— Относно сестра Катрин, лечителката.

Джоан се намръщи.

— Можеш да зададеш въпросите си направо на нея. Веднага ще изпратя да я извикат.

 

 

— Не е възможно. — Расото на Джоан шумолеше, докато тя вървеше бързо по коридора. — Сестра Катрин е опитна лечителка. Не би отровила никого.

— Не ти ли се струва странно, че е изчезнала? — попита Алис.

— Трябва да е някъде из манастира.

— Проверихме в параклиса, в градината и в трапезарията. Къде другаде би могла да бъде?

— Може би медитира в килията си и не е чула послушницата, която изпратих да я повика. Или може би страда от някой от пристъпите си на меланхолия. Лекарството, което взема за нея, понякога я кара да заспива дълбоко.

— Това е много тревожно.

— Подозренията ти са още по-тревожни — каза бързо Джоан. — Сестра Катрин е в този манастир от близо трийсет години.

— Да, точно това ме накара да се замисля дали някак си не е замесена във всичко това. — Алис погледна към редицата от дървени врати по протежението на коридора. Всяка имаше малко прозорче с решетки.

В коридора беше тихо. Повечето от килиите бяха празни по това време на деня. Монахините бяха заети с многобройните си задължения в градината, кухнята и библиотеката.

Джоан погледна през рамо.

— Каза, че родителите на лорд Хю са били отровени преди почти трийсет години?

— Да. Всички си помислили, че майка му е била отровителката. Тя била опозорената. Но днес аз се замислих над това.

— Какво те кара да мислиш, че сестра Катрин може да знае нещо за инцидента, различно от слуховете, които са достигнали до нея тогава?

— Спомняш ли си деня, в който я срещнахме в градината на манастира?

— Разбира се.

— Тя каза нещо в смисъл, че един мъж лесно може да наруши годежен обет. Изглеждаше странно огорчена.

— Казах ти, Катрин страда от меланхолия. Често изглежда тъжна и огорчена.

— Да, но ми се струва, че тогава в реакцията й имаше нещо лично. Тя ме предупреди да не отлагам сватбата си, защото в противен случай мога да се окажа изоставена.

— И какво от това? — Джоан спря пред последната врата. — Това просто беше един практичен съвет.

— Говореше като жена, която е изпитала унижението на развален годеж на собствения си гръб — настояваше Алис. — Започнах да се чудя дали самата тя не е сложила расото след някаква подобна случка.

— Това едва ли е нещо необичайно — Джоан почука върху тежката дъбова врата. — Много жени са влезли в манастир по тази причина.

— Знам, че е така. Но искам да попитам сестра Катрин дали нейната причина е била такава.

Джоан я погледна в очите.

— И какво, ако е била?

— Тогава ще искам да разбера дали мъжът, който е нарушил годежната си клетва към нея, не е бил бащата на Хю, сър Матю от Рейвънхол.

Джоан се намръщи.

— Но според разказа, сър Матю не е нарушил клетвата си. От това, което съм чувала, той наистина е искал да се ожени за дамата, която е избрало семейството му. Всички смятат, че е искал да запази бедната майка на Хю за своя любовница. Говори се, че затова го е отровила.

— Така се говори — призна Алис. — Ами ако не е станало така? Ако Матю се е върнал от Франция, разбрал е, че има син, и е решил да се ожени за жената, която го е родила?

— Искаш да кажеш, че дамата, за която е бил сгоден, може би е искала да си отмъсти?

— Възможно е, нали?

— Малко крайно ми звучи — отвърна Джоан.

— Ти самата каза, че сестра Катрин страда от крайни настроения — напомни й Алис.

Джоан се надигна на пръсти и надникна през решетката.

— Килията й е празна. В цялата тази работа има нещо много странно.

— Ще се окаже, че е напуснала манастира.

— Но къде би могла да отиде? Сигурна съм, че все някой щеше да забележи, ако е взела някой от конете ни.

Алис също надникна през решетката.

— Върху леглото й има къс пергамент.

— Сестра Катрин е изключително подредена. Не би оставила разхвърляни лични вещи.

Алис я погледна.

— Освен ако не иска някои да го открие.

Джоан гледаше все по-разтревожено. Без да казва нищо, тя вдигна тежката халка, завързана на колана й, и избра един от ключовете. Пъхна го в ключалката на вратата.

Само след миг Алис вече беше в малката стая. Едва ли имаше какво да се види, като се изключат тясното легло, малката дървена ракла и навитият пергамент върху сламеника.

Алис понечи да вземе пергамента, но спря и погледна Джоан. Игуменката кимна безмълвно.

Алис взе пергамента и го разгъна внимателно. На леглото падна тежък златен пръстен със зелен камък.

— Това на сестра Катрин ли е?

— Ако е, значи го е крила през всичките тези години. Никога преди не съм го виждала.

— Изглежда ми познат. — Алис вдигна поглед. — Сигурна съм, че лейди Ема има пръстен, който много прилича на този Казвала ми е, че сър Винсънт й го дал, когато се сгодили.

— Все по-лошо и по-лошо — промърмори Джоан. — Какво пише в писмото?

— Всъщност е съвсем кратка бележка.

— Прочети я.

Алис се намръщи над прецизния почерк.

Копелето плати за греховете на майка си и баща си. Всичко е свършено.

— Мили Боже, какво е искала да каже? — прошепна Джоан.

— Катрин явно смята, че е осъществила отмъщението си. — Алис сгъна пергамента. — Няма как да знае, че се е провалила.

Ключовете на Джоан издрънчаха, когато тя се обърна към вратата.

— Ще кажа на някоя от монахините да разпита из селото. Може би някой е виждал Катрин.

Алис погледна през тясното прозорче на килията. Сивата мъгла навън бе станала по-тъмна.

— Става късно. Трябва да се върна в крепостта, преди някой да се е разтревожил за отсъствието ми. — По-точно Хю, който може вече да се е събудил и да обмисля отмъщението си.

— Ще ти се обадя, ако разбера къде се намира лечителката — каза й Джоан.

— Благодаря ти — отвърна тихо Алис. — Мисля, че ще е най-добре да не се споменава за отровата, игуменке. Знаеш колко се страхуват хората от подобни неща.

— Да. Няма да казвам нищо за нея — обеща Джоан. — Бог ми е свидетел, че нямаме нужда от още слухове за отрови в това имение.

— Съгласна съм. Ще говорим утре, мадам. А сега, трябва да се прибирам, ако искам да оправя нещата, преди над тези земи да се разрази още една буря.

 

 

Бенедикт чакаше сестра си в голямата зала. Посрещна я с явно нетърпение.

— Слава Богу, че се върна — каза той. — Лорд Хю се събуди преди по-малко от час и веднага попита за теб. Когато му казах, че си излязла, това не му хареса.

Алис свали наметалото си.

— Къде е той?

— В кабинета си. Каза, че трябва да отидеш при него веднага.

— Възнамерявам да направя точно това. — Алис тръгна към стълбите.

— Алис?

Тя спря.

— Да, какво има?

— Има нещо, което искам да ти кажа. — Бенедикт се огледа, за да се увери, че никой от слугите не може да ги чуе. Пристъпи към Алис и сниши глас: — Аз бях при сър Хю, когато му стана зле.

— Знам. И какво от това?

— Първата дума, която каза, когато разбра, че е изпил отрова, беше твоето име.

Алис трепна като при удар. На раменете й сякаш се стовари огромен товар.

— Помислил си е, че аз съм се опитала да го убия?

— Не. — Бенедикт се усмихна накриво. — В първия момент и аз си помислих така. Казах му, че това е невъзможно, тогава той ми обясни, че вика теб, защото знае, че ти си единствената, която може да го спаси. Обвиняваше Винсънт от Рейвънхол от самото начало. Никога не те е подозирал.

Непоносимият товар се смъкна от раменете й. Тя се усмихна на Бенедикт с треперещи устни.

— Благодаря ти, че ми го каза, братко. Това успокоява сърцето ми много повече, отколкото можеш да си представиш.

Бенедикт се изчерви.

— Знам колко много го обичаш. Сър Дънстън казва, е мъж с характера на лорд Хю не се отдава на сладки чувства. Сър Дънстън ми каза, че лорд Хю се присмива на любовта и че никога няма да даде сърцето си на жена. Но аз си помислих, че е редно да знаеш, че поне ти вярва. Сър Дънстън казва, че е много неприсъщо за милорд да се доверява на който и да било.

— Това е добро начало, нали? — Алис се обърна и забърза нагоре по стълбите.

Стисна здраво бележката и пръстена на Катрин, когато стигна коридора на последния етаж. Спря пред вратата на кабинета на Хю и почука силно.

— Влез. — Гласът му беше леден.

Алис си пое дъх и отвори вратата.

Хю седеше зад бюрото си. Пред него беше разгъната карта. Вдигна поглед, когато Алис влезе. Когато я видя, скочи на крака и се подпря на бюрото. Очите му блестяха диво.

— Къде, по дяволите, беше, мадам?

— В манастира. — Алис го погледна внимателно. — Изглежда, си се възстановил, сър. Как се чувстваш?

— Апетитът ми се възвърна — отвърна Хю. — Както, изглежда, и апетитът ми за отмъщение.

— Явно не си единственият, който обича това блюдо, милорд. — Алис хвърли пергамента и пръстена на бюрото — Днес явно си станал жертва на жена, чиято жажда за отмъщение е била по-силна дори от твоята.