Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mystique, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Христина Симеонова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 111гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Аманда Куик. Любов и грях
ИК „Торнадо“, 1999
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
Технически редактор: Никола Христов
Оформление на корицата: „Камея“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от mim4ity)
Глава 17
Много по-късно след това Хю лежеше отпуснато върху възглавниците, вперил поглед във въглените в огнището. Усещаше някакво странно чувство на спокойствие. Сякаш тъмните буреносни ветрове, бушуващи в него досега, най-после се бяха успокоили.
Тя го обичаше.
Хю се наслаждаваше на спомена за страстните й думи. Тя не беше от жените, които биха казали подобни думи просто така. Въобще не би ги казала, ако не смяташе, че са истина.
Той се размърда и се протегна внимателно, за да не я събуди. Тя се бе сгушила до него. Кожата й бе толкова мека! Докосна извивката на бедрото й, изпълнен с благоговение. Толкова топла. А уханието й беше по-хубаво от аромата на най-рядката подправка.
Тя се размърда леко, откликвайки на докосването му дори насън. Той я прегърна и тя се сгуши още по-близо до него. Бе направил добър избор. Алис беше точно такава, каквато изглеждаше, че е онази вечер, когато смело се изправи срещу него в дома на чичо си и се осмели да иска сделка, осигуряваща бъдещето й и това на брат й.
Всичко и още повече. Той беше най-щастливия мъж на земята. Беше се надявал да си намери съпруга, притежаваща качества като смелост, чест и интелигентност, които бяха толкова важни за него. А бе намерил такава, която освен всичко това го и обичаше със сладка, гореща страст, която му отнемаше дъха.
— Изглеждаш доволен от себе си, милорд — обади се сънливо Алис. — За какво мислиш?
Той я погледна.
— Затова, че противно на по-раншните ти страхове, въобще не съм бил измамен, плащайки булчинската ти цена. Ти определено струваш два пълни сандъка с подправки.
Алис се изкикоти приглушено.
— Сър, ти си един негодник и никакъв кавалер.
Тя стана, грабна една възглавница и започна безмилостно да го налага с нея.
Хю избухна в гръмогласен смях, правейки привидни усилия да се защити.
— Предавам се.
— Искам нещо повече. — Алис отново го тупна с пухкавото си оръжие. — Искам извинение.
Той изтръгна възглавницата от ръцете й и я захвърли настрани.
— А какво ще кажеш за един комплимент?
Тя нацупи устни замислено.
— Трябва първо да го чуя, преди да реша дали ще ме удовлетвори толкова, колкото едно извинение.
— Гърдите ти са сладки и закръглени като пресни праскови. — Хю нежно хвана едната.
— Това е много хубав комплимент — заключи Алис.
— Има още много там, откъдето идва този — обеща той.
— Хмм.
Той я дръпна върху себе си. Алис беше толкова мека и топла, толкова женствена. Погали красиво оформената й скула. Спомни си деня, в който я спаси от крадците в Ипстоук. Спомни си начина, по който тя се втурна към него. Сякаш знаеше още тогава, че мястото й е в прегръдката му.
— Още много — прошепна той.
Алис сгъна ръце на гърдите му.
— Е, милорд, комплиментите наистина са приятно нещо и ще очаквам с нетърпение да чуя още, но смятам, че в този случай няма да свършат работа.
— Още искаш да ти се извиня?
— Не. — Тя се изкикоти. — Искам един подарък.
— Подарък?
— Да.
— Какъв подарък? — попита той, внезапно изпълнен с подозрение.
Пъхна пръстите си в разбърканите й коси. Изглеждаше толкова прекрасна, легнала тук, в леглото му. Той потрепери при мисълта, че ако не беше старата легенда и тази прищявка на съдбата, въобще нямаше да я намери.
И тогава отново си помисли, че може би съдбата му е предопределила още с раждането му един ден да я намери.
Алис се усмихна лъчезарно.
— Още не знам. Нека да задържа този подарък като резерва, така да се каже, докато реша да си го поискам.
— Не се и съмнявам, че ще съжалявам за това, но не съм в настроение да сключвам сделки с теб тази нощ. Имаш обещанието ми за бъдещ подарък, мадам.
Тя изпърха с мигли.
— Много си мил, милорд.
— Знам. Това, без съмнение, е един от най-големите ми недостатъци.
На следващата сутрин Дънстън се изплю в праха, както му беше навик, загледан в увисналата врата на склада.
— Хубав ден, милорд.
— Да. — Хю разгледа счупената врата с огромно задоволство. — Не се очертава да вали, а това означава, че ще успеем да свършим работата на двора.
Беше много доволен от напредъка, който бе постигнал Скарклиф за толкова кратко време. И последната селска къща беше поправена. Новата канавка беше довършена, а мостът над реката отново беше здрав и стабилен. Първите точки от списъка с намеренията му бяха осъществени.
Бе дошло време да се погрижи за някои неотложни работи в самата крепост. Неща като увисналата врата на склада. Дрънченето на инструменти огласяше двора.
— Не може да се каже, че няма хора — каза Дънстън. Първоначално Хю се бе изненадал от броя на селяните, дошли рано тази сутрин, за да помагат. Не им бе заповядвал да дойдат. Просто бе обявил, че има работа за вършене за онези, които могат да отделят малко време.
На практика обаче всеки трудоспособен мъж в Скарклиф бе дошъл, понесъл някакъв инструмент, и всички се заловиха за работа с изумителен ентусиазъм.
— Можем да благодарим на съпругата ми за броя на работниците ни днес — каза сухо Хю. — Изглежда е направила изключително впечатление на селяните, докато аз бях в Лондон.
— Лейди Алис бързо се превръща в легенда, също както теб, милорд. Бързо се разчу, че спаси младия Джон, сина на мелничаря, когато лечителката вече се бе отказала.
— Чух за това — каза тихо Хю.
— Всички помнят и онази случка в църквата, когато заповяда на Калвърт от Оксуик да слезе от амвона.
— Запомнящо се, наистина.
— И вложи много усърдие в ремонтите по време на отсъствието ти.
Хю се усмихна накриво.
— Алис разбира от тези неща.
— Да. Но смятам за нужно да кажа, че събитието, което я направи истинска легенда, е спасяването на Рейвънхол.
Хю изсумтя и доброто му настроение веднага се изпари.
— Искаш да кажеш, че селяните й се възхищават за смелостта й?
— Да, милорд. Наистина й се възхищават.
— Сигурен съм, че на жена ми не й липсва смелост, но тя не освободи Рейвънхол сама. Разполагаше с теб и хората ми. Едуард от Локтън знаеше, че не може да се справи с вас, нито пък би ме предизвикал, вдигайки ръка срещу годеницата ми.
— Не смелото нахлуване на лейди Алис в Рейвънхол спечели възхищението на селяните. — Дънстън се ухили. — Става дума за това, че успя да оцелее след гнева ти.
— Гръм и мълнии!
Дънстън го погледна с разбиране.
— Някои казват, че те е омагьосала.
— Така ли? — Горещи спомени от изминалата нощ оживяха в главата на Хю. Той се усмихна — Може би онези, които говорят за магьосническите й дарби, са съвсем прави.
Дънстън повдигна вежди.
— Бракът явно има интересно въздействие върху нрава ти, милорд.
Хю не отговори, тъй като един от наблюдателите на стените се провикна:
— Приближават трима посетители, милорд.
— Посетители? — Хю се намръщи. — Кой би дошъл на гости в Скарклиф?
— Не си съвсем без приятели — провлече Дънстън.
— Никой не би дошъл, без предварително да ми изпрати съобщение. — Хю вдигна поглед към стражата — Въоръжени мъже?
— Не, милорд. — Войникът се загледа в пътя. — Един мъж, който носи само меч. Придружават го жена и дете.
— Проклятие! — Обзе го силно предчувствие. Обърна се бързо към отворената порта на крепостта. — Разбира се, той не би бил толкова глупав, че да ме посети като съсед.
— Кой? — попита Дънстън.
Въпросът му получи отговор само миг по-късно, когато Винсънт от Рейвънхол влезе в двора. Лейди Ема и младият Реджиналд яздеха от двете му страни. Хю изръмжа.
— Нима не може човек да се наслади на спокойствие дори в утрото след първата си брачна нощ?
— Изглежда някои неща са се променили — промълви Дънстън.
Работата спря, тъй като всички се обърнаха към новодошлите. Втурнаха се коняри, за да вземат юздите на конете на посетителите.
Хю наблюдаваше мрачно как Винсънт слиза от коня си, след това помага на Ема да стори същото. Малкият Реджиналд скочи сам от седлото и се ухили на Хю.
Винсънт, с лице, на което бе изписана решителност, хвана ръката на жена си и тръгна напред така, сякаш отиваше на заколение.
— Сър Хю. — Той спря пред намръщения си домакин и кимна рязко.
— Виждам, че най-после си се отказал от турнирите за достатъчно време, за да нагледаш имението си — каза лаконично Хю. — Колко жалко, че не го направи по-рано. Щеше да спестиш на жена ми доста неприятности.
Винсънт се изчерви.
— Разбирам, че съм ти задължен, сър Хю.
— Ако си задължен на някого, то е на съпругата ми. Не искам да оставаш с впечатлението, че ми дължиш каквото и да било.
— Повярвай ми, нямам никакво желание да съм ти задължен, милорд. — Винсънт говореше през стиснати зъби — Все пак трябва да ти благодаря за това, което направи за жена ми и сина ми.
— Запази си благодарностите. Не ги искам.
— Тогава ще ги поднеса на съпругата ти — озъби се Винсънт.
— Няма да е необходимо. Лейди Алис има работа в кабинета си тази сутрин. — През ума му мина, че е най-добре да се отърве от посетителите от Рейвънхол, преди Алис да е разбрала, че са дошли. — Не обича да я прекъсват.
Ема бързо се намеси:
— Разбрахме, че вчера си се оженил, милорд. Дойдохме да ти поднесем поздравленията си. — Тя му се усмихна с треперещи устни, но усмивката й беше искрена.
Хю наклони леко глава.
— Ще ми простите, че няма да вдигна пир, за да отпразнувам неочакваното ви присъствие в крепостта ми, мадам. Всъщност в момента не сме в състояние да се забавляваме. Заети сме с много по-належащи дейности.
Лицето на Ема помръкна. Винсънт се намръщи.
— Проклет да си, братовчеде, ще се отърва от този дълг, дори това да е последното нещо, което ще направя.
— Можеш да го направиш, като се погрижиш за добруването на собствената си крепост, така че Скарклиф никога повече да не се чувства длъжен да защитава земите ти. — Хю се усмихна леко. — Сигурен съм, че знаеш какво е мнението ми по този въпрос. Спасяването на Рейвънхол съвсем не ми беше по вкуса.
— Не повече, отколкото на мен ми е по вкуса да се чувствам задължен на Скарклиф — отвърна Винсънт.
— Лейди Ема, Лейди Ема. — Веселият глас на Алис привлече вниманието на всички. — Добре дошла. Колко хубаво, че дойдохте.
— За Бога — промърмори Хю.
Той, както и всички останали, вдигнаха погледи към прозореца на кулата. Алис се бе навела от малкото отвърстие, размахвайки кърпичката си. Дори от това разстояние Хю виждаше, че лицето й е озарено от радост.
— Дошли сте тъкмо навреме за обяд — извика Алис към Ема.
— Благодаря, милейди — отвърна Ема. — Много ще се радваме да обядваме с вас.
— Веднага слизам. — Алис изчезна от прозореца.
— Огън и жупел — каза кисело Винсънт. — Точно от това се страхувах.
— Да — каза Хю. Очевидно Алис и Ема се бяха сприятелили бързо.
— Само мъдрият знае кога да се оттегли — обади се Дънстън.
Хю и Винсънт се обърнаха към него намръщени. Дънстън разпери ръце в помирителен жест.
— Ще се погрижа за конете.
Два часа по-късно Алис и Ема стояха на прозореца на кабинета и гледаха, разтревожени, как Хю и Винсънт пресичат заедно двора към конюшните.
— Е, поне не тръгнаха да се колят с ножовете за хранене по време на обяда — каза Алис.
Бяха се хранили в атмосфера на напрежение, но нямаше никакви грубости за огромно облекчение на Алис Тя и Ема поддържаха разговора, докато Хю и Винсънт се хранеха в мрачно мълчание. Единствените няколко разменени забележки от страна на мъжете бяха остри, но все пак приемливи.
— Да. — Веждите на Ема се сключиха неспокойно, докато гледаше мъжете. — Те двамата са невинни жертви на тази стара вражда между семействата. Нямат нищо общо с онова, което се е случило толкова отдавна, но предшествениците им са обременили и двамата с това на гнева и с нуждата за отмъщение.
Алис я погледна.
— Какво знаеш за тази вражда?
— Само това, което знаят всички. Матю от Рейвънхол бил сгоден за друга, когато съблазнил лейди Маргарет, майката на съпруга ти. Отишъл във Франция и останал там почти година, а тук междувременно се родил Хю. Когато сър Матю се върнал, той очевидно е отишъл да види Маргарет.
— И умрял?
— Всички в Рейвънхол са убедени, че тя му е дала отрова, а след това се е самоубила.
Алис въздъхна.
— Значи е малко вероятно сър Матю да е отишъл да я види, за да й каже, че възнамерява да се ожени за нея.
Ема се усмихна тъжно.
— Лорд Винсънт ме уверява, че не е било възможно чичо му да развали годежа си с онази богата наследница. Момичето било много заможно и двете семейства желаели брака. Но може би сър Матю е искал да задържи Маргарет за своя любовница.
— А тя била прекалено горда, за да го направи — Алис поклати глава. — Разбирам я много добре.
— Да. — Ема я погледна в очите — Но се съмнявам, че някой с твоя благ характер би отровил човек, за да си отмъсти. И ти самата със сигурност не би се отровила, оставяйки невръстния си син сирак.
— Не, не бих го сторила, колкото и да съм ядосана. — Тя докосна леко корема си. Може би вече носеше бебето на Хю Самата мисъл за това събуди майчински, защитнически чувства.
— Никоя от нас не би направила подобно нещо — прошепна Ема.
Алис си спомни за Калвърт от Оксуик, който бе отровен, и потрепери.
— Ами ако не го е сторила лейди Маргарет?
Ема я погледна учудено.
— Какво искаш да кажеш? Няма никакво друго обяснение за случилото се онази нощ.
— Грешиш, Ема — каза бавно Алис. — Има и друга възможност. Ами ако някой е дал отровата на сър Матю и на Маргарет?
— И защо да го прави? Няма смисъл. Никой друг не е имал мотив.
— Предполагам, че си права, но така или иначе, няма как да узнаем истината. — „Освен ако, след толкова много години, отровителят не се е върна! в Скарклиф — помисли си — Но защо е избрал монаха за своя жертва?“
В ума й нахлуха мисли, изпълващи я с безпокойство. Тя се извърна от прозореца, отиде до бюрото си и взе зеления кристал.
— Искаш ли да разгледаш колекцията ми от камъни, лейди Ема?
— Камъни? Не знаех, че могат да се събират камъни.
— Възнамерявам да напиша книга с описание на различните видове.
— Наистина ли? — Ема погледна към двора и се вцепени. — О, небеса, но какво правят те?
— Кой?
— Съпрузите ни. — Очите на Ема се разшириха и тя притисна ръце към устните си ужасена. — Извадили са мечове един срещу друг.
— Няма да посмеят! — Алис хукна към прозореца и се надвеси, за да види по-добре.
И веднага разбра, че Ема е права. Хю и Винсънт стояха един срещу друг в средата на двора. Голите им мечове блестяха на слънцето. Никой не носеше шлем и ризница, но и двамата имаха по един малък щит. Наоколо бързо се събираше тълпа зяпачи.
— Веднага престанете с тези глупости! — извика Алис от прозореца. — Няма да го позволя, чувате ли ме?
Хората на двора вдигнаха погледи към нея. Някои от мъжете прикриха усмивките си. Алис ги видя как се обръщат един към друг и си шепнат нещо. Знаеше, че правят облози.
Хю също погледна към прозореца.
— Върни се при камъните и бръмбарите си, мадам. Това е мъжка работа.
— Не искам ти и гостът ни да се биете, милорд. — Алис стисна силно перваза на прозореца. — Намери някакъв друг начин да забавляваш сър Винсънт.
Винсънт също погледна нагоре. Дори от това разстояние можеше да се различи мрачната му усмивка.
— Уверявам те, милейди, много съм доволен от това забавление. Всъщност не мога да се сетя за нищо друго, което да ми хареса повече от малко борба с мечове със съпруга ти.
Ема се намръщи към съпруга си.
— Сър, ние сме гости на този дом. Трябва да уважиш молбата на лейди Алис.
— Но сър Хю предложи да се бием — извика Винсънт. — Как мога да му откажа?
Алис се наведе още повече.
— Сър Хю, уведоми госта си, че предпочиташ да се забавлявате по друг начин.
— Ти какво би предложила, мадам? — попита невинно Хю. — Може би да се поупражняваме малко с пики?
Алис изгуби търпение.
— Покажи на сър Винсънт новата канавка, ако не можеш да измислиш нещо по-интересно. Не ме интересува какво правите, но няма да позволя да си организирате рицарски турнир в тази крепост. Ясна ли съм, сър?
Долу настъпи пълно мълчание. Всички погледи бяха вперени в прозореца.
Хю я гледа настойчиво известно време.
— Няма да позволиш? — най-накрая повтори бавно.
Алис си пое дълбоко въздух. Пръстите й се вкопчиха в перваза.
— Чу ме. Това не е подходящ начин да забавляваш госта си.
— Мадам, може и да е убягнало от вниманието ти, но аз съм господарят на тази крепост и ще забавлявам госта си така, както намеря за добре.
— Спомняш ли си подаръка, който ми обеща снощи, сър?
— Алис…
— Искам го сега, милорд.
Изражението на Хю стана по-опасно от всякога. Той остана неподвижен няколко секунди, после рязко пъхна меча си в ножницата.
— Много добре, мадам — каза безстрастно той. — Ти поиска подарък и сега го получи. — Усмихна се студено. — Ще покажа на сър Винсънт селската канавка.
Винсънт избухна в гръмогласен смях, прибра меча си и тупна силно Хю по рамото.
— Не се безпокой, сър — каза той не без съчувствие. — Сигурен съм, че скоро ще свикнеш със съпружеския живот.
Малко по-късно Хю мина покрай манастира заедно с мъжа, когото бе учен да мрази още от детството си. Нито той, нито Винсънт бе казал нещо, откак препуснаха извън стените на крепостта.
— Наистина ли ще ми показваш селската канавка? — попита сухо Винсънт.
Хю се намръщи.
— Не. Всъщност има нещо, което трябва да обсъдим. — Досега бе мислил колко може да каже на Винсънт относно убийството на Калвърт, и вече бе взел решение.
— Ако искаш да ми четеш лекция за задълженията ми спрямо Рейвънхол, можеш да си спестиш усилието. Вече спечелих достатъчно пари от турнирите, за да мога да се грижа за имението си. Нямам намерение отново да го напускам.
Хю сви рамене.
— Това си е твоя работа. Но тъй като сме съседи, независимо дали това ни харесва или не, редно е да знаеш, че в тези земи съвсем скоро беше извършено убийство.
— Убийство? — Винсънт го погледна стреснато — Кой беше убит?
— Открих трупа на един скитащ монах, на име Калвърт от Оксуик, в една от пещерите. Мисля, че е възможно да е убит от крадци.
— И защо някой би убивал монах?
Хю се поколеба, но само за миг.
— Защото е търсил Камъните от Скарклиф.
Винсънт изсумтя с недоумение.
— Това е просто една стара приказка. Дори и да са съществували. Камъните от Скарклиф отдавна са изчезнали.
— Да, но винаги има някой, който вярва в легенди. Монахът явно е бил един от тях.
— А убиецът?
— Може също да е вярвал в легендата — каза тихо Хю.
Винсънт се намръщи.
— Ако крадец е убил монаха заради едно несъществуващо съкровище, то несъмнено вече е разбрал грешката си. Сигурно вече е напуснал тези земи.
— Да. Но като се има предвид фактът, че възнамеряваш да се върнеш в имението си и да поемеш отново задълженията си, сметнах за необходимо да ти съобщя за този инцидент. И двамата нямаме нужда от убиец наоколо.
— Размахваш сарказма си също така, както размахваш и меча си, сър Хю.
— Това е единственото оръжие, което жена ми смята за разумно да използвам — промърмори Хю.
Винсънт помълча известно време. Конските копита потропваха тихо в праха. Няколко от монахините в двора на манастира погледнаха към двамата мъже. Синът на мелничаря им махаше енергично от вратата на къщата им.
— Сър Хю, сър Хю — извика весело момчето.
Хю вдигна ръка за поздрав. Младият Джон се засмя доволно.
Винсънт погледна как момченцето изчезна във вътрешността на къщата, после се обърна към Хю:
— Казват, че Еразъм от Торнууд е на смъртно легло.
— Да.
— Ще ми липсва — каза искрено Винсънт. — Като се изключи заповедта му да не се бием един срещу друг, той беше добър сеньор.
— Много добър.
Винсънт погледна към поправените къщи.
— Направил си много тук през последните няколко месеца, сър Хю.
— Да. С помощта на съпругата ми. — Хю усети как го изпълват гордост и задоволство. В Скарклиф вече царяха ред и сигурност През пролетта имението отново щеше да разцъфне както преди.
— Кажи ми — обади се Винсънт — все още ли искаш Рейвънхол, или си доволен и от това имение?
Хю повдигна вежди.
— Питаш ме дали ще завзема Рейвънхол, когато смъртта на Еразъм ме освободи от дадената клетва?
— Питам те дали ще се опиташ да го завземеш — поправи го сухо Винсънт.
— Да се опитам? — В гърлото му се надигна смях и отекна по улицата, привличайки вниманието на монахините от другата страна на манастирската стена.
— Радвам се, че намираш този въпрос смешен. — Винсънт го наблюдаваше разтревожен. — Все още чакам отговора ти.
Хю успя да овладее смеха си.
— Рейвънхол ще е в безопасност, докато жена ми смята милейди Ема за своя приятелка. Не искам да слагам началото на безкрайната кавга, която съм сигурен, че ще трябва да понеса, ако обсадя Рейвънхол.
Винсънт премига като бухал, после се ухили.
— Нещо ми подсказва че вече си започнал да привикваш с живота на женения мъж.
— Има и по-лоши неща от това.
— Да. Има.
На следващата утрин небето бе покрито от тъмни, зловещи облаци Хю бе принуден да запали свещ на бюрото си, за да могат той и Бенедикт да работят.
Хю тъкмо разглеждаше един списък с подправки, когато забеляза, че пламъкът на свещта трепти някак странно. Остави перото и потри очи. Когато отново ги отвори, забеляза, че пламъкът е станал голям. Прекалено голям.
— Нещо не е наред ли, сър? — Винсънт се наведе през бюрото със загрижено изражение.
— Не — Хю разтърси глава, за да прогони паяжините, които явно бяха обвили ума му.
Чертите на Бенедикт започнаха да се сливат. Очите и носа му се приближиха към устата му.
— Лорд Хю?
Хю се опита да се концентрира. Лицето на Бенедикт възвърна нормалното си изражение.
— Свърши ли с изчисленията?
— Да. — Бенедикт премести чашите със зелен чай, които им бяха донесени преди малко — Ще приключа сметките до утре, така че Джулиън да може да ги занесе в Лондон. Сър, сигурен ли си, че си добре?
— Защо, по дяволите, тази свещ танцува така? Тук не става течение.
Бенедикт погледна към свещта.
— Пламъкът ми изглежда съвсем спокоен, сър.
Хю се втренчи в него. Пламъкът се издигаше високо нагоре. И имаше странен розов оттенък. Розови пламъци?
Той откъсна погледа си от свещта и погледна към картината на стената. Еднорогът върху нея сякаш оживя. Обърна изящната си глава и го изгледа с неприкрито любопитство.
— Чаят — прошепна Хю.
— Милорд?
Хю погледна полупразната чаша пред себе си Ужасно предчувствие се промъкна в размътения му мозък.
— Ти пи ли? — Гласът му беше дрезгав шепот.
— От зеления чай ли? — Чертите на Бенедикт затрептяха също като пламъка на свещта. — Не. Не го обичам. Знам, че Алис го намира много подходящ за повдигане на духа, но аз не го харесвам. Обикновено го изхвърлям в най-близкия канал.
— Алис. — Хю сграбчи ръба на бюрото си, когато стаята бавно започна да се върти. — Чаят.
— Какво има, милорд?
— Извикай я. Извикай Алис. Кажи й… кажи й… отрова.
Бенедикт скочи на крака.
— Сър, това е невъзможно. Как се осмеляваш да я обвиниш в отровителство?
— Не Алис… — Хю едва говореше. — Това е работа на Рейвънхол. Вината е моя. Не трябваше да ги пускам в крепостта…
Той се строполи тежко на пода и до съзнанието му едва достигна шумът от стъпките на Бенедикт по коридора. И тогава еднорогът излезе от картината на стената, дойде до него и го погледна мрачно.
— Така беше и с майка ти и баща ти — каза тихо еднорогът.