Аманда Куик
Любов и грях (15)

Глава 15

Хю влетя в дома на заклетия си враг със смъртоносната грация на хищник. Носеше със себе си растящата ярост на бурята и тъмното обещание за предстоящата нощ. Черното му наметало се вееше като вихрушка около черните му ботуши. Гарвановата му коса беше разбъркана от вятъра. Очите му имаха цвета на разтопен кехлибар.

Не беше облечен с доспехите си, но гънките на наметалото му бяха отметнати назад, откривайки черния кожен колан за меча. Едната му огромна ръка лежеше на дръжката.

Никой не помръдна. Всички в залата се взираха във видението, което се бе материализирало от надвисналата буря.

Хю огледа залата с пронизваш поглед. Алис разбра, че в този миг той прецени цялата ситуация.

Начинът, по който присъствието му веднага изпълни залата, спираше дъха. Той предизвикваше уважението на всички.

Едуард от Локтън вече изглеждаше по-дребен и много по-малко страшен, отпреди малко. За жалост, изглеждаше точно толкова зъл и подъл.

Погледът на Хю се спря върху Алис.

— Дойдох за годеницата си. — Гласът му беше шепот, но се чу и в най-далечния ъгъл на тихата стая.

— Мили Боже! — Ема докосна гърлото си с ръка Реджиналд гледаше Хю с любопитство.

— Много е голям, а?

Едуард скочи на крака, сякаш освободен от някаква магия.

— Сър Хю. Добре дошъл в този дом. Лейди Алис е моя почетна гостенка.

Хю не му обърна внимание.

— Алис. Ела тук.

— Хю. — Алис стана, вдигна полите си и тръгна през залата, за да го поздрави както подобава — Милорд, много се радвам да те видя. Страхувах се, че ще се забавиш още един ден. Сега ще можеш да оправиш тази работа.

— Какво правиш тук, Алис? — Очите на Хю отразяваха пламъците на огъня.

— Милорд, моля да ме изслушаш и всичко ще се изясни. — Алис спря точно пред него. Направи дълбок реверанс и склони глава. — Мога да обясня всичко.

— Да, без съмнение. И ще го направиш, но по-късно. — Хю не протегна ръка да й помогне, докато тя се изправяше бавно. — Ела. Тръгваме си.

Той се завъртя на пета.

Зад Алис Ема издаде тих, отчаян звук.

— Всичко ще бъде наред, мамо — прошепна Реджиналд. — Ще видиш.

— Един момент, милорд — обади се Алис. — Сър, страхувам се, че още не можем да си тръгнем оттук.

Хю спря и се обърна бавно към нея.

— И защо не?

Алис събра всичкия си кураж. Не беше лесно. Знаеше, че трябва да бъде внимателна. Единственият й съюзник в този момент беше собствената му интелигентност.

— Първо трябва да кажеш на Едуард от Локтън да се махне заедно с хората си от тази крепост.

— Така ли?

Едуард се изсмя дрезгаво, приближавайки се към тях.

— Годеницата ти е едно очарователно малко създание, милорд, но очевидно е твърдоглава и със силна воля. — Ухили се към Алис. — Признавам, че ти завиждам за удоволствието да я опитомяваш. Обзалагам се, че е много интересно.

Алис се извърна към него.

— Стига толкова, противен идиот такъв! За кой се мислиш? Нямаш никакви права тук, в този дом. Сър Хю скоро ще те изгони.

Жълтите зъби на Едуард проблеснаха в брадата му. Погледна с разбиране към Хю.

— Ако искаш мнението ми, милорд, бил си прекалено снизходителен с тази дама. Тя, изглежда, си мисли, че може да ти заповядва, сякаш си слуга. Някой и друг удар с камшик сигурно ще я научат да си държи езика зад зъбите.

— Още една обида към годеницата ми — каза много тихо Хю — и ще те посека точно там, където си стоиш. Разбираш ли ме, Едуард?

Алис засия доволна.

Едуард трепна, но бързо се окопити.

— Сър, не исках да я обиждам. Просто казах мнението си. Аз самият понякога харесвам такива дами.

Алис го изгледа отвратена, после се обърна към Хю:

— Кажи му да се маха, сър. Няма никаква работа тук.

— Ха! Жени. — Едуард поклати огромната си глава. — Не разбират как е устроен светът, нали, милорд?

Хю го наблюдаваше с разсеяния интерес на добре нахранен ястреб, загледан в прясно месо.

— Защо си дошъл тук?

Лукаво пламъче проблесна в злите очи на Едуард.

— Не е ли очевидно, сър? Не е тайна, че господарят а Рейвънхол вече няма нито достатъчно пари, нито достатъчно хора, за да защитава земите си.

— И ти реши да ги завземеш, докато го няма? — В гласа на Хю се долавяше само хладно любопитство.

— Добре известно е, че си се заклел пред Еразъм от Торнууд да не вземаш тези земи. — Едуард разпери ръце. — Репутацията ти на човек, който не престъпва клетвите си, е легендарна, сър. Но обетът ти към твоя сеньор не се отнася за останалите от нас, бедните рицари, които трябва сами да се грижим за себе си, нали така?

— Да, така е.

Едуард се ухили.

— Еразъм от Торнууд умира, това е ясно. Той няма да тръгне да защитава Рейвънхол.

Ема изстена.

— Няма да вземеш наследството на сина ми, сър Едуард.

Малките очички на Едуард проблеснаха.

— И кой ще ме спре, лейди Ема?

— Сър Хю ще те спре — каза високо Реджиналд. — Лейди Алис обеща.

Едуард изсумтя.

— Не се прави на глупак, момче. Лейди Алис не командва своя лорд, каквото и да си мисли тя. Точно така е и тя скоро ще го разбере.

Реджиналд стисна юмруци и се обърна към Хю:

— Сър Едуард се опита да нарани майка ми. Лейди Алис каза, че ти няма да му позволиш да остане в Рейвънхол.

— Разбира се, че няма да му позволи — обади се Алис.

Ема пристъпи напред и вдигна ръце в умолителен жест.

— Милорд, знам, че в сърцето ти няма топли чувства към този дом, но те моля да зачетеш обещанието на годеницата си.

— Ще го направи — увери я Алис. — Лорд Хю остави управлението на мен. Повери ми властта да действам от негово име и ще ме подкрепи.

— Тя обеща, че ти ще ми помогнеш да спася крепостта на баща ми. — Реджиналд се взираше очаквателно в Хю.

Едуард се плесна по бедрото, сякаш току-що бе чул хубава шега.

— Момчето има много да учи, а?

Двама от хората му се засмяха пресилено.

— Достатъчно. — Хю отново накара всички да млъкнат само с една-единствена дума. Погледна към Едуард — Вземай хората си и се махай.

Едуард премига.

— Какво?

— Чу ме — тихо каза Хю. — Излез оттук незабавно или ще заповядам на хората си да превземат крепостта. — Огледа още веднъж залата, явно преценявайки положението на Дънстън и войниците от Скарклиф. — Няма да са необходими повече от няколко минути, за да го сторя.

Едуард побесня.

— Да не си си изгубил ума, човече? Ще спасиш тази крепост, подчинявайки се на заповедите на една жена?!

— Лейди Алис каза истината. Аз я оставих да управлява от мое име, затова ще подкрепя решението й.

— Това е лудост — озъби се Едуард. — Не можеш да ме изгониш оттук.

Хю сви рамене.

— Случайно забелязах, докато влизах в крепостта, че моите хора имат числено превъзходство на стените. Изглежда също, че в тази зала сър Дънстън държи нещата под контрол. Искаш ли да проверим дали съм прав?

Едуард почервеня от ярост, но изведнъж на лицето му се появи лукав израз.

— Проклятие. Сега разбирам. Искаш сам да завладееш тази крепост, нали? Въпреки обета ти пред Еразъм, смяташ да се възползваш от положението и да заграбиш тези земи, за да си отмъстиш на Рейвънхол. Уважавам това, сър, но може би би се замислил над евентуален съюз с мен?

— Милорд Хю — извика отчаяно Ема — Моля те, имай милост.

— За Бога! — Алис сложи ръце на хълбоците си и се намръщи към Едуард — Не ставай по-голямо магаре, отколкото ти понася, сър Едуард. Лорд Хю не би си и помислил да наруши клетвата си. — Обърна се към Хю. — Така ли е, милорд?

Хю наблюдаваше Едуард.

— Честта на един мъж е толкова добра, колкото и дадената от него дума. Лейди Алис действаше от мое име, когато ти заповяда да излезеш от тази зала, Едуард. Властта, която притежава тя, идва от мен. Разбираш ли?

— Не можеш да имаш това предвид, милорд — заекна Едуард — Ще позволиш на някаква си жена да дава заповеди вместо теб?

— Тя е моя годеница — каза студено Хю.

— Да, но…

— Което означава и негов партньор — заяви Алис.

— Напусни веднага — каза Хю. — Или се приготви за битка.

— По дяволите — изрева Едуард. — Не мога да повярвам.

Хю стисна дръжката на меча си. Едуард бързо отстъпи назад.

— Не искам война с теб, сър Хю.

— Тогава се махни оттук.

— Ха! Кой би повярвал, че Хю Непреклонния е омагьосан от някаква червенокоса, хаплива…

— Достатъчно — каза Хю.

Едуард се изплю на рогозките.

— Помни ми думата, ще съжаляваш за деня, в който си се предал на женско очарование.

— Може би, но това е мой проблем, не твой.

— Стигат ми толкова глупости. — Едуард се обърна и тръгна към вратата, давайки знак на хората си да го последват.

Хю погледна към Дънстън.

— Изпрати го до портата.

Дънстън сякаш се отпусна.

— Да, милорд. — Той махна към войниците от Скарклиф.

Алис гледаше доволно как Едуард и хората му си отиват.

— Ето, видя ли, Реджиналд? Казах ти, че всичко ще бъде наред.

— Да, милейди. — Реджиналд гледаше към Хю със страхопочитание.

Ема стисна здраво ръцете си. Тревожният й поглед се премести от Алис към Хю.

— Милорд, моля те да не… Искам да кажа, трябва да те попитам дали възнамеряваш да… да… — Тя млъкна безпомощно.

Алис знаеше какво си мисли Ема. Би било прекалено лесно за Хю да превземе това, което Едуард от Локтън току-що изгуби.

— Хайде, хайде, Ема. Лорд Хю не заплашва Рейвънхол.

— Няма да превзема тази крепост, милейди — каза безстрастно Хю. — Дал съм дума на сър Еразъм от Торнууд и въпреки това, което си мислят някои хора, той е все още жив. А докато е жив, верността ми му принадлежи.

Ема се усмихна с треперещи устни.

— Благодаря ти, милорд. Знам, че клетвата ти не те задължава да се притечеш на помощ на Рейвънхол. За теб би било много удобно да я оставиш в ръцете на Едуард от Локтън.

— Да. — Хю погледна Алис с неразгадаем поглед. — Много удобно.

Реджиналд пристъпи напред и се поклони пред Хю.

— От името на баща ми, сър, ти благодаря за оказаната днес помощ.

— Не благодари на мен — отвърна Хю — Това беше работа на годеницата ми.

— Тя беше великолепна — обади се Ема. — Вечно ще й бъдем благодарни. Бяхме изгубени без нея.

Алис се усмихна щастливо.

— Не беше кой знае какво. Просто използвах властта на легендарната репутация на лорд Хю.

— Точно това направи. — Очите на Хю горяха. — И съвсем скоро ще научиш, че всяка власт си има цена.

 

 

— Тя го направи с добри намерения, милорд. — Дънстън наблюдаваше като хипнотизиран как Хю бавно върти чашата вино в ръцете си. — Тя е жена, в края на краищата. Когато младият Реджиналд я помоли да спаси майка му, тя просто не можа да намери сили да му откаже.

Хю се взираше в пламъците в огнището. Бе дошъл направо тук, в работния си кабинет, веднага щом се върна от Рейвънхол с Алис и хората си. Не бе имал възможност да разговаря с Алис по време на бързата езда през бурята.

Отвън пелени от дъжд и вятър брулеха черните стени на Скарклиф. Ураганът беше като огледало на собственото му настроение. Беше стигнал толкова близо. Ръката му стисна още по-силно чашата. Толкова близко. Отмъщението беше само на една ръка разстояние.

— Като се има предвид първоначалното ти мнение за годеницата ми, много ме учудва това, че сега я защитаваш, Дънстън.

Дънстън се изчерви.

— Тя не би могла да знае за плановете ти, сър.

— Всичко беше толкова удобно. — Хю погледна в сърцето на огъня. — Рейвънхол беше на ръба на катастрофата. Винсънт продава малкото останало от земите си, за да плаща за безкрайните си турнири. Дори не бе оставил достатъчно хора, за да пазят замъка му, който щеше да падне в ръцете на някой като Едуард от Локтън.

Дънстън си пое рязко дъх.

— Знам, че чакаше Рейвънхол да падне сам.

— Това е толкова проста стратегия, Дънстън.

— Да.

— Но тя успя да се заплете в мрежата ми. Тя провали всичко.

Дънстън се покашля.

— Ти наистина я остави да управлява Скарклиф, сър.

— Скарклиф. Не Рейвънхол.

— Не й изясни границите на властта й — настояваше Дънстън.

— Грешка, която няма да допускам в бъдеще. — Хю отпи от виното си — Винаги се уча от грешките си, Дънстън.

— Сър, трябва да ти кажа, че тя действа с изключителна смелост. Никога не съм виждал нещо подобно. Мина през вратите на Рейвънхол с въоръжени мъже зад гърба си така, сякаш беше кралица, предвождаща армия.

— Наистина ли?

— Трябваше да видиш изражението на Едуард от Локтън, когато разбра, че жена язди под знамената ти. Разтревожи се. Не знаеше какво да прави. Разчиташе, че ти няма да я подкрепиш, когато разбереш какво е направила.

— Нямах друг избор, освен да я подкрепя. Тя не ми остави друга възможност. Действала е от мое име. — Устните му се изкривиха. — Не, повече от това. Тя се смята за мой партньор. За мой бизнес-съдружник.

— Каквото и да казваш за нея, трябва да знаеш, че тя притежава смелост, равна на смелостта на който и да е мъж. — Дънстън направи многозначителна пауза. — Всъщност смелост, равна на твоята собствена, милорд.

— Нима мислиш, че не го знам? — попита много тихо Хю. — Това е една от причините, поради които реших да се оженя за нея, ако си спомняш. Исках наследниците ми да притежават същата смелост.

— Сър, чух те да казваш, че властта си има цена. Може би смелостта също.

— Да. Така изглежда. Тя определено се погрижи да платя много висока цена за тази стока, нали? И като си помисля, че смятах себе си за много добър в бизнеса и сделките.

Дънстън си пое дълбоко въздух.

— Милорд, моля те да имаш предвид, че лейди Алис нямаше как да знае за дълбочината на чувствата ти към Рейвънхол.

Хю най-после откъсна погледа си от пламъците и се взря в очите на стария си приятел.

— Ето, тук грешиш, Дънстън Тя знаеше какви са чувствата ми към Рейвънхол. Много добре знаеше.

 

 

— Кълна се, това беше най-изумителната гледка, Алис. — Бенедикт тупна с бастуна си по пода, за да подчертае въодушевлението си. Извърна се от прозореца с лице, греещо от вълнение. — Сандъците с подправки стигаха чак до тавана. Канела, джинджифил, карамфил, чер пипер и шафран. Лорд Хю е наел пазачи, които да охраняват складовете му денонощно.

— Не съм изненадана.

Алис сложи ръце на бюрото си и се опита да слуша с подобаващо внимание разказа на Бенедикт за пътуването му до Лондон Не беше лесно. Умът й непрекъснато се връщаше към събитията от предния ден.

Бурята бе спряла, утрото настъпи. Топлата светлина, струяща през прозореца, освети сбирката й от кристали, придавайки странна вътрешна красота дори на зеления кристал на бюрото й.

Алис се надяваше, че рядко хубавото време ще даде отражение върху настроението на Хю, но явно бе разчитала прекалено много на тази възможност. Нито го бе виждала, нито бе разговаряла с него, откак се прибраха снощи. И въобще не беше сигурна, че иска да го види.

Знаеше, че е събудила пламъците на миналото в душата му. Оставаше й единствено да види колко дълго ще горят, преди още веднъж да загаснат. Междувременно усещаше, че ще е най-благоразумно да избягва източника на конфронтацията.

— Той има много служители, Алис. Има писари и чиновници, прислуга. Те се занимават с членовете на Гилдията на търговците с подправки и сключват договори с капитаните на корабите. Търгуват с влиятелни търговци. Един следобед отидохме на доковете и наблюдавахме разтоварването на един кораб. На борда му имаше всякакви изумителни стоки от Изтока.

— Сигурно е било прекрасна гледка.

— Да. Но най-интересното нещо беше библиотеката, където се водят регистрите за пътуванията и пренасяните товари. Човекът, който отговаряше за нея, използва сметало, точно както сър Хю, но работи с него много по-бързо. Може да прави изчисления за съвсем кратко време. Сър Хю казва, че той е голям специалист в бизнеса.

Въодушевлението на Бенедикт привлече вниманието на Алис. Тя погледна замислено брат си.

— Звучиш така, сякаш ще си доволен да вършиш подобна работа.

— Ако мога да работя за сър Хю, наистина ще съм доволен — съгласи се Бенедикт. — Той казва, че наема само най-добре обучените хора и после им дава власт да изпълняват задълженията си така, както смятат за добре. Казва, че това е най-добрият начин.

Алис се намръщи.

— А какво прави, ако някой негов служител превиши правата си?

— Предполагам, че го освобождава — каза, без да се замисля, Бенедикт.

— Чудя се дали би освободил и годеницата си толкова лесно — промълви през зъби Алис.

Тих звук в коридора отвън привлече вниманието й. Тя погледна разтревожено към вратата, надявайки се, че стъпките, които чу, са на Ълбърт или на някоя от камериерките. Преди час бе изпратила иконома с молба към Хю да поговорят насаме. Досега отговор нямаше.

Стъпките подминаха вратата на кабинета й, без да спират, и заглъхнаха по коридора. Алис въздъхна тихо.

Бенедикт я погледна.

— Какво каза?

— Нищо. Разкажи ми още за престоя си в Лондон. Къде нощувахте?

— В някаква странноприемница, която сър Хю много обича. Храната беше проста, но вкусна, а чаршафите — чисти. Сър Хю казва, че това е всичко, което човек трябва да търси в една странноприемница.

— Имаше ли някакви жени там? — попита предпазливо Алис.

— Да, имаше няколко, които работеха в кръчмата. Защо питаш?

Алис взе зеления кристал и се престори, че го разглежда.

— Разговаря ли сър Хю с някоя от тези жени?

— Разбира се, нали поръчваше храна и бира.

— А излиза ли сър Хю с някоя от тях? — попита тихо Алис.

— Не. — Бенедикт изглеждаше объркан. — Къде би могъл да ходи с прислужница от кръчма?

Алис се поотпусна. Остави камъка и се усмихна на брат си.

— Нямам представа. Просто бях любопитна. Разкажи ми повече за Лондон.

— Това е изумително място, Алис. Толкова много хора и магазини. Толкова много сгради.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Така беше. Но сър Хю казва, че предпочита удобствата на собствения си дом. — Бенедикт спря и докосна астролабията. — Алис, мислих за бъдещето си. Мисля, че знам с какво искам да се занимавам.

Алис се намръщи.

— Избрал си си професия?

— Искам да стана един от служителите на сър Хю.

Алис се взираше в брат си изумена.

— Какъв по-точно?

— Искам да се занимавам с търговията с подправки — каза нетърпеливо Бенедикт. — Искам да се науча да водя сметки и да сключвам договори с капитаните на кораби. Искам да надзиравам разтоварването на корабите и продажбата на подправките. Толкова е вълнуващо, Алис. Не можеш да си представиш.

— Наистина ли смяташ, че подобна кариера ще ти хареса?

— Ще е много по-интересна от кариерата на юрист.

Алис се усмихна кисело.

— Виждам, че сър Хю е постигнал това, което аз не успях.

Бенедикт я погледна.

— И какво е то?

— Дал ти е усет за света и желание да живееш и да градиш бъдещето си. Хубав подарък.

И докато Хю благосклонно даваше този дар на брат й, помпели си тъжно Алис, тя го бе лишила от дългоочакваното му отмъщение.

 

 

В голямата зала настъпи мълчание, когато Алис слезе по стълбите откъм кулата, за да присъства на обяда.

Дрънченето на ножове и вилици спря мигновено. Забързаните прислужници спряха и се опулиха. Мъжете по пейките пред дългите маси спряха да разговарят, изблик на смях бе рязко прекъснат.

Всички се взираха в нея с изумление. Алис знаеше, че са изненадани не само от присъствието й, но и от новата й рокля в черно и кехлибарено. Значението на облеклото й не убягна на никого. Годеницата на Хю носеше новите цветове на бъдещия си съпруг.

Тих, учуден шепот се надигна в залата.

Алис се усмихна кисело. Появата й бе създала атмосфера, почти еднаква с тази, която самият Хю обичаше да създава.

Тя погледна към мястото му под новия балдахин в черно и кехлибарено.

Въпреки напрежението в залата, Алис не можа да не се възхити на впечатлението, което бе създал Джулиън. На масите имаше покривки. По стените висяха килими. Рогозките ухаеха от пресните билки под тях. Много от прислужниците вече носеха дрехите с новите цветове.

Хю изглеждаше особено добре, седнал на главната маса в големия си черен стол, помисли си Алис.

Изглеждаше също така много студен и много далечен. Моментният й проблясък на радост изчезна. Хю не й беше простил.

— Милейди. — Ълбърт се появи от едната й страна. На лицето му беше изписано разтревожено изражение. — С нас ли ще се храниш днес?

— Да.

Ълбърт засия от гордост.

— Позволи ми да те придружа да главната маса.

— Моите благодарности.

Беше очевидно, че Хю няма да прояви тази любезност, помисли си тя.

Хю я наблюдаваше със смразяващ кръвта поглед как отива към масата му. Не стана от абаносовия си стол, докато тя не стигна до него. В последния момент се изправи, наклони глава в леден жест и хвана ръката й, за да й помогне да седне. Пръстите му бяха като стоманени скоби около меката й длан.

— Колко мило от твоя страна да ни почетеш с присъствието си, лейди Алис — промърмори той.

Тя потрепери от тона му и разбра, че той сигурно е усетил реакцията й. Алис се постара да успокои препускащия си пулс, докато заемаше мястото си.

— Надявам се, че храната ще ти хареса, сър. — Тя бързо издърпа ръката си от неговата.

— Твоето присъствие определено ще прибави още една подправка към ястията.

Тя знаеше, че лаконичната му забележка не е комплимент, но реши да се престори, че не го е разбрала.

— Много си любезен, сър.

Хю отново седна. Отпусна се назад и сложи ръката си на масивната странична облегалка. Погледът, с който гледаше Алис, беше опасен.

— Мога ли да запитам защо една толкова чувствителна жена е предпочела да се храни с такава груба компания?

Алис усети как се изчервява от притеснение.

— Не намирам компанията груба. — Тя кимна към Ълбърт, който веднага се втурна в действие. — Очаквам с нетърпение да се храня с теб, милорд.

— Наистина ли?

Дори не бе забелязал роклята й.

Нямаше да е лесно, помисли си Алис. Но пък, от друга страна, какво ли беше лесно с Хю. Огледа се наоколо, търсейки начин да смени темата. Погледът й се спря на един непознат мъж, седнал в края на масата Беше облечен като свещеник.

— Кой е нашият гост? — попита учтиво тя.

— Проповедникът, който доведох със себе си. — Хю погледна с любопитство към елегантното блюдо от варена риба, гарнирана с шафранов сос, което му сервираха. — Той ще ни бракосъчетае утре.

Алис преглътна.

— Ще ни бракосъчетае?

— Да, мадам. — Устните му се изкривиха в студена усмивка — Или си забравила?

— Не, разбира се, че не. — Алис взе лъжицата си и я стисна толкова силно, че пръстите й побеляха.

За Бога, той е бесен, помисли си. Много повече, отколкото бе смятала. Зачуди се какво трябва да направи сега. Нямаше представа как да се справя с Хю, когато е в такова настроение. Отчаянието заплашваше да я погълне цялата. Бореше се с него единствено с волята си.

— Не отговори на въпроса ми. — Хю си взе по парче от горещото сирене и от пая с праз лук, които един прислужник тъкмо слагаше на масата.

— Какъв беше той, милорд?

— Защо благоволи да се храниш с бъдещия си съпруг и хората му?

— Това не е благоволение, милорд. Просто исках да се насладя на храната заедно с теб. Нима е толкова странно?

Хю се замисли за миг, докато опитваше пая.

— Да. Много странно.

Играеше си с нея, помисли си Алис. Пускаше й въдица.

— Е, но е самата истина, сър. — Тя се съсредоточи върху блюдо със зеленчуци, подправени с бадеми. — Исках да те поздравя с добре дошъл от Лондон.

— Да ме поздравиш или да ме предразположиш?

Тя пламна. Остави рязко лъжицата на масата.

— Не съм тук, защото искам да те предразположа, сър.

— Сигурна ли си? — В ъгълчетата на устните му играеше кисела усмивка. — Забелязал съм, че маниерите ти се подобряват значително, когато преследваш някаква цел. Човек би преценил действията ти днес като на жена, която знае, че е прекалила. Може би смяташ да компенсираш това, което стори вчера?

Алис знаеше, че вече не може да преглътне и хапка. Изправи се рязко и се обърна към него.

— Направих това, което смятах за необходимо.

— Седни.

— Не, няма да седна, сър. Дойдох да се храня тук с теб днес, защото исках да разбера дали забелязваш подобренията, които бяха направени в този замък. — Махна с ръка към балдахина в черно и кехлибарено над главите им. — Не каза нищо за украсата.

— Седни, Алис.

— Нито пък си направи труда да обърнеш внимание на отличните ястия. — Очите й блестяха. — Работих като луда, за да организирам това домакинство, докато теб те нямаше, а ти не благоволи да кажеш и една мила дума. Кажи ми харесва ли ти паят с праз, милорд? Забеляза ли, че е топъл, а не студен?

Хю присви очи.

— В този момент ме интересуват повече други неща.

— Опита ли бирата? Съвсем прясна е.

— Още не съм я пробвал.

— Хареса ли ти приятното ухание на чаршафите ти? А какво ще кажеш за новите рогозки по пода?

— Алис…

— А новите цветове, които Джулиън и аз толкова внимателно избрахме? Предпочетох кехлибарено, защото подхожда на очите ти.

— Мадам, кълна се, ако не седнеш веднага, ще…

Тя не му обърна внимание, само оправи гънките на полата си.

— А новата ми рокля, сър? Камериерките ми работиха до късно през нощта, за да довършат бродериите. Харесва ли ти?

Той обходи роклята й с един-единствен поглед.

— Мислиш ли, че като те видя да носиш цветовете ми, това ще смекчи гнева ми? — Ръката му стисна здраво страничната облегалка на стола. — Какво може да компенсира отмъщението ми?

Алис се вбеси.

— Направих точно това, което щеше да направиш и ти самият, ако беше тук, когато младият Реджиналд дойде да моли за помощ.

Очите му заблестяха гневно.

— Смяташ да извиниш постъпката си с подобна глупава логика?

— Да, милорд, смятам. Никога не би могъл да ме убедиш, че щеше да оставиш лейди Ема, малкия й син и цялото домакинство да падне в лапите на онзи отвратителен Едуард от Локтън. Дори и като се имат предвид чувствата ти спрямо Рейвънхол, ти си прекалено благороден, за да оставиш невинни да страдат заради твоето отмъщение.

— Ти въобще не ме познаваш.

— Точно тук грешиш. Знам много за теб, сър. И според мен благородството ти се надминава единствено от забележителния ти инат.

Алис хвана полите си, обърна се и избяга от високата маса. Когато стигна до вратата, в очите й пареха сълзи. Втурна се надолу по стълбите, към слънчевата светлина.

Дори не спря, за да погледне назад, когато профуча през портите на крепостта.