Аманда Куик
Любов и грях (14)

Глава 14

Алис стоеше в средата на голямата зала. В камината гореше огън, но в стаята беше студено.

— Нещо липсва тук, Джулиън.

— Искаш да кажеш, че нещо е откраднато ли? — Джулиън остави арфата, чиито струни дърпаше разсеяно досега. — Малко вероятно. Никой не би се осмелил да открадне нещо от Хю Непреклонния. И дяволът знае, че за крадеца няма да има покой.

— Не откраднато. Просто… липсва. — Алис махна към голите стени и покрития с рогозки под. — Тук лорд Хю се храни всеки ден с хората си. Оттук раздава правосъдието си за Скарклиф. Тук ще забавлява гостите си. А нещо липсва.

— Сега вече те разбирам, милейди. — Джулиън се ухили. — Думата, която търсиш, е елегантност.

— Елегантност?

— Да. На тази зала й липсват елегантност, изисканост е стил.

— Нима? — Алис прехапа устни, разглеждайки помещението.

— И още дори. Лорд Хю има опит в много неща, милейди, но не се интересува от въпроси като елегантност и мода, и — не се обиждай — но това си личи.

— Мисля, че си прав.

— Проблемът, както аз го виждам — продължи Джулиън, — е в това, че лорд Хю иска всичко — от ботушите си до туниката на пратеника си — да бъдат в един цвят. Черно.

— Хмм. Наистина има особени предпочитания към черното. Все пак не вярвам, че ще се разсърди, ако когато се върне, открие, че всичко е боядисано в небесносиньо или тиквенооранжево.

— Не бих се и осмелил да предложа да се отървеш от черното. — Джулиън започна да крачи из залата, разглеждайки всеки детайл. — Черното в известен смисъл подхожда на лорд Хю. Но ако го оживим с някой друг цвят?

— Какво предлагаш?

— Зелено или червено, мадам. Контрастът ще е хубав, мисля си. Бялото също ще е интересно.

Изведнъж я сполетя вдъхновение.

— Кехлибарено.

— Милейди?

Алис се усмихна доволно.

— Очите на лорд Хю са с цвят на кехлибар. Това е много приятен нюанс. Почти златно. Ще използваме кехлибарено за контраст с черното.

Джулиън кимна замислено.

— Ще подхожда на тази стая.

— Ще заповядам балдахин за голямата маса в този цвят. — Въодушевлението на Алис нарастваше бързо, заедно с образите, които изпълваха ума й. — И ще поръчам няколко нови туники за него в черно и кехлибарено.

— Вече почти е настъпило времето сър Хю да поръча нови облекла за хората си — каза равно Джулиън. — Прави го всяка година. Случаят ще е много удобен, за да се смени цветът и на техните дрехи.

— Разбира се. — Тя не беше особено опитна точно в тези неща, но явно Джулиън притежаваше истинска дарба. — Погрижи се за това, Джулиън.

Джулиън й се поклони дълбоко.

— С огромно удоволствие, милейди. Да поръчам ли нова рокля и за теб?

Алис си представи как приветства Хю с добре дошъл, облечена с рокля в новите му цветове.

— Да. Много подходящо.

 

 

В Лондон Хю се ужаси от мрака и отчаянието, които сякаш се излъчваха от самите стени на спалнята на сър Еразъм.

— А, Хю. — Еразъм вдигна поглед от стола си до камината. Усмивката му за добре дошъл беше слаба, но въпреки това изразяваше радостта му. — Радвам се да те видя. Кой е този с теб?

— Това е Бенедикт, милорд. — Хю направи знак на Бенедикт да пристъпи напред. — Той е брат на годеницата ми.

— Добре дошъл, млади Бенедикт.

— Благодаря, милорд. — Бенедикт се поклони както подобава.

— Ела тук, за да те видя по-добре — каза Еразъм. — Кажи ми какво правихте с Хю при доковете тази сутрин.

Хю размени поглед със съпругата на Еразъм, докато Бенедикт послушно отиваше към огнището. Елинор беше хубава жена, не много по-възрастна от Хю. Тя му се усмихна смело, докато Еразъм разговаряше тихо с Бенедикт, но нищо не можеше да скрие тъгата в очите й. Хю знаеше, че Елинор много обича съпруга си. Имаха две деца — момче и момиче.

— Няма ли подобрение? — попита тихо Хю.

— Пристъпите стават все по-тежки. Освободих лекарите.

— Много разумна постъпка.

— Да. Убедена съм, че му вредят повече, отколкото му помагат. Едва не му източиха всичката кръв. И тези ужасни очистителни. — Елинор поклати отвратена глава. — Въобще не помагат. А той вече е стигнал състоянието, когато единственото, което иска, е да умре на спокойствие.

Хю погледна към Еразъм. Сеньорът му сякаш бе остарял с десет години за последните няколко месеца.

Силната, внушителна фигура, която беше в центъра на живота на Хю по време на младостта му, и мъжът, на когото бе дал верността си и меча си като възрастен сега беше блед и слаб като сянка.

— Не мога да повярвам, че ще го изгубим — каза тихо Хю. — Той е само на четирийсет и две и винаги се е радвал на добро здраве.

— Почти не мигва по цяла нощ — прошепна Елинор. — А когато все пак успее да заспи, се събужда внезапно, облян в пот. Става, треперещ, и крачи до сутринта. Най-големият му страх не е, че ще умре, а че може би полудява.

— Годеницата ми изпраща тези билки и това писмо с инструкции. — Хю бръкна в черната си кожена кесия и извади подаръка на Алис. — Не знам дали ще имат някакъв ефект, но няма да навреди, ако опитаме. Тя има известни познания по медицина.

Елинор се намръщи леко.

— Не искам да страда още от лекарства.

— Моят сеньор е воин по сърце — каза Хю. — Каквато и да е болестта му, тя не би могла да промени този факт. Остави го да участва в още една последна битка, преди да изоставиш всяка надежда.

— Да, прав си, сър Хю. — Елинор стисна здраво билките и писмото.

Еразъм вдигна ръка.

— Хю, ела тук. Искам да поговорим.

Хю отиде до камината с натежало от мъка сърце.

 

 

Алис огледа топлата кухня с критичен поглед. Над огъня имаше два големи железни казана. Челата на слугите, които въртяха шишовете, бяха покрити със ситни капчици пот. Питки, пълнени с месо, се печаха на метална плоча в края на пламъците.

— Погрижи се казаните да се изпразват напълно, да се почистват и да се излъскват веднъж седмично, Ълбърт — каза Алис. — Не ми харесва всеобщата практика да се използват непрекъснато в продължение на месеци, без да се почистват добре.

— Да, милейди — Лицето на Ълбърт беше съсредоточено, напрегнато.

През петте дни, откакто Хю замина, замъкът Скарклиф беше изцяло почистен. Всяка ракла и гардероб бяха изпразнени, измити и ароматизирани с торбички с билки. Всяка стая, от спалнята на Хю до най-мъничкия килер, беше отворена и проветрена. Ълбърт беше с Алис почти непрекъснато. Записваше си внимателно разни неща на восъчната си табличка, докато тя редеше безкрайния си списък от инструкции.

Кухнята бе оставила за най-накрая.

— Погрижи се кухненските работници да получават от време на време и други задачи. Не искам да прекарват прекалено дълго близо до огъня. Работата тук не е приятна.

— Други задачи — отбеляза си Ълбърт. — Да, милейди. Облените в пот слуги се усмихнаха.

Алис вървеше през оживената кухня, като спираше тук-там, за да разгледа някои неща по-добре. Усмихна се на готвачите, които очевидно се радваха на присъствието й тук. Алис знаеше, че са и доста притеснени. Това беше първото й посещение. Единственият й контакт с тях беше чрез Ълбърт, който им носеше точни инструкции и менюта за нейните лични ястия.

Алис погледна една маса, където готвач режеше лук.

— Искам специалната зелена чорба, която се прави за мен, да се сервира веднъж дневно на лорд Хю и на всички останали в крепостта.

— Специална зелена чорба — повтори Ълбърт. — Да се сервира на всички. Да, милейди.

— Много е здравословна — обясни Алис. — Искам също така на обяд да се сервират поне три зеленчукови ястия.

— Три зеленчукови ястия. Да, милейди.

— Не позволявай зелето да ври прекадено дълго.

Ълбърт отново записа.

— Да, милейди.

Алис погледна към врящото мляко и пшеница.

— Ашурето да се подслажда с мед. Без него не е вкусно.

— Мед в ашурето. — Перото на Ълбърт стържеше по табличката.

— Ще ти дам списък със съставките на сос с карамфил и кардамон, както и на друг с джинджифил и шафран. Много са вкусни. Ще се сервират с ястия от варена риба и печени меса.

— Да, милейди. — Ълбърт я погледна с внезапна тревога. — Що се отнася до подправките, милейди, откъде ще си ги набавяме?

Алис го погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш? Сър Хю има огромен запас от отлични подправки тук, в крепостта.

Ълбърт се покашля предпазливо.

— Негово благородие пази ключовете от складовете. Дал ми е строго нареждане да ходя при него, когато в кухнята имат нужда от подправки. Но двата пъти, когато отидох при него, за да му поискам подправките, които ми поръчаха готвачите, той много се ядоса.

— Защо?

— Ами… Ъъъ… Беше недоволен от количествата, които исках — каза нещастно Ълбърт. — Каза, че нямам никакъв усет за икономия и че окуражавам готвачите да прахосват.

— Разбирам. — Алис се подсмихна. — Лорд Хю обича да се храни добре, но никога не е готвил собствените си ястия, камо ли да мисли за храната на такова голямо домакинство. Тези готвачи трябва да хранят четирийсет души всеки ден. И още повече при специални случаи.

— Да — съгласи се навъсено Ълбърт.

— Сър Хю може и да е много добър в сметките, но няма никаква представа за количествата на съставките на ястията.

— Да, милейди, така е — съгласи се пламенно Ълбърт.

— Не се тревожи, Ълбърт. Сър Хю ми даде ключовете от складовете, преди да тръгне, и ще останат при мен и след като се върне. Отсега нататък се погрижи списъкът на подправките, които ще са необходими през деня, да ми бъде даван всяка сутрин. Аз ще се погрижа за тях.

В очите на Ълбърт проблесна надежда.

— Няма да се налага да ходя при лорд Хю за подправките?

— Не. Аз ще се занимавам с това.

Ълбърт видимо се успокои.

— Моите благодарности, милейди.

— А сега, за менютата. Ще приготвя няколко. Можеш да ги разменяш както искаш. — Алис се усмихна на две жени. — Уведомявай ме за всяко предложение на готвачите. Сигурна съм, че ще внесат разнообразие в списъка от ястия.

Двете жени засияха.

Алис отиде до масата с яйцата.

— Ястията с яйца са доста хранителни. Искам всеки обед да се сервира поне едно от тях.

— Да, милейди. — Ълбърт погледна яйцата. — Как искаш да бъдат приготвени?

— Най-здравословни са, сготвени с…

— Милейди — извика един слуга от вратата. — Моля за извинение, мадам.

Алис се обърна нататък.

— Какво има, Еган?

— Съжалявам, че те безпокоя, но тук има едно момче. Казва, че трябва да говори с теб незабавно. Твърди, че е въпрос на живот и смърт.

— Момче? — Една от готвачките се намръщи. — Кажи му да си върви. Лейди Алис е заета с по-важни неща.

Алис погледна дребната фигура зад Еган. Видя момче с тъмна коса и жълто-кафяви очи.

Изглеждаше около осемгодишен. Не го познаваше, не беше някое от селските деца. Дрехите му бяха покрити с прах и мръсотия, но бяха с отлично качество.

— Трябва да говоря с дамата. — Момчето сякаш бе останало без дъх. — Много е важно. Няма да си тръгна, преди да съм говорил с нея.

— Така си мислиш ти. — Един от кухненските работници вдигна заплашително лопата за хляб. — Махай се, момче.

— Остави лопатата — каза строго Алис и се усмихна на новодошлия. — Аз съм лейди Алис. А ти кой си?

Момчето изпъна рамене и вдигна брадичка. В този прост жест се съдържаше естествена гордост, която веднага поставяше на заден план мръсните му дрехи и неприятната миризма.

— Аз съм Реджиналд, милейди. Сър Винсънт от Рейвънхол е мой баща.

Ълбърт хлъцна от изненада.

— Рейвънхол.

В кухнята изведнъж настъпи тишина. Малката челюст на Реджиналд се стегна, но той не се смути. Погледът му не се отместваше от лицето на Алис.

— Ти си от имението Рейвънхол? — попита внимателно Алис, докато вървеше към Реджиналд. — Син на сър Винсънт?

— Да. — Реджиналд й се поклони сковано, след което я погледна с очи, изпълнени едновременно с отчаяние и решителност. — Дойдох да те помоля да ми помогнеш да спася имението на баща си и честта на майка си.

— За Бога! За какво говориш?

— Майка ми казва, че няма смисъл да се молим в Скарклиф, но няма къде другаде да отида. Вие сте единствените, които сте достатъчно близко, за да помогнат. Чувал съм баща ми да казва, че той и Хю Непреклонния са братовчеди. Ето защо днес дойдох тук.

— Успокой се, Реджиналд — каза му мило Алис.

— Казаха ми, че сър Хю е в Лондон, но ти си тук, както и много от войниците му. Можете да ни помогнете. Моля те, мадам…

— Трябва да ми разкажеш всичко от самото начало — каза строго Алис.

Но сякаш нещо се пречупи вътре в Реджиналд. Сякаш се бе държал с последно усилие на волята си прекалено дълго. Сега в очите му заблестяха сълзи.

— Загубени сме, ако не ни се притечете на помощ. — Думите излизаха от устата му като порой. — Баща ми е далеч на юг, за да участва в турнир. Казва, че имаме нужда от тези пари. Повечето от рицарите и войниците ни са с него.

— Реджиналд…

— Сър Едуард пристигна вчера и влезе насила в дома ни. Майка ми е ужасена. Не знам как да изпратя съобщение на баща ми, което да стигне достатъчно бързо, за да я спаси.

— Замълчи. Аз ще се погрижа за това. — Алис сложи ръка на рамото му и го заведе до ведро с вода до огнището — Първо трябва да те изкъпем. — Тя погледна към иконома — Ълбърт, изпрати някои да донесе чист кат дрехи.

— Да, милейди. — Ълбърт направи знак на един от кухненските работници.

Бяха необходими няколко минути, за да се измие Реджиналд и да облече чисти дрехи. Когато стана готов, Алис седна до него на една от кухненските маси.

— Моля някой да донесе на госта ми купа от моята специална зелена чорба — каза тя.

Един от готвачите сипа от постния бульон и донесе купата на масата. Успокоителният аромат на корен от магданоз, с който бе подправена чорбата, се разнесе наоколо.

— Хапни си — каза му Алис. — Ще те подкрепи.

Реджиналд изгълта чорбата така, сякаш умираше от глад, но като свърши, се намръщи и остави купата.

— Благодаря, милейди — каза той с вежливост, която изглеждаше пресилена. — Бях много гладен. — Понечи да изтрие устата си с ръкав, но спря, очевидно притеснен от лошите си маниери. Изчерви се и въздъхна.

— А сега ми разкажи кой е сър Едуард и как е влязъл насила в дома на баща ти.

— Едуард от Локтън е рицар без земя — каза Реджиналд — Наемник, който продава меча си навсякъде, където го поискат. Майка ми казва, че си е истински разбойник.

— Защо е дошъл в Рейвънхол?

— Майка ми казва, че е дошъл, защото знаел, че баща ми го няма. Казва, че според сър Едуард Хю Непреклонния няма да се притече на помощ на Рейвънхол заради лошата кръв между двете имения.

— Едуард от Локтън просто влезе в дома на баща ти и започна да командва, така ли?

— Да. Когато пристигна вчера, каза, че е дошъл с мир. Поиска подслон за през нощта за себе си и хората си. Майка ми не се осмели да му откаже. Не бихме могли да се защитим с малкото войници, които остави баща ми.

— Значи го е пуснала, надявайки се, че той ще си тръгне на сутринта?

— Да. Но той остана. — Реджиналд имаше много нещастен вид. — Сложи свои хора да пазят стените на крепостта. Държи се така, сякаш той е господарят на Рейвънхол. Превзе крепостта ни, без дори да я е обсаждал.

— Сигурна съм, че сеньорът на баща ти, сър Еразъм от Торнууд, ще предприеме нещо срещу сър Едуард, когато научи за това.

— Майка ми казва, че сър Еразъм е на смъртно легло и вероятно ще умре, преди да му изпратим съобщение.

— Fait accompli^[1] — промълви Алис.

— И мама така казва.

Алис си спомни как чичо й бе настанил сина си в имението на баща й. Добре си спореха клириците по казусите на кралските закони, каноничните закони и търговските закони, но истината беше, че собствеността е всичко. Мъж или жена, които не могат да защитят това, което притежават, скоро го губят в полза на някой по-силен от тях. Такъв е животът.

— Знам как се чувстваш, Реджиналд.

Реджиналд вдигна към нея разтревожен поглед.

— Снощи, след вечерята, сър Едуард се опита да накара майка ми насила да отиде в стаята му. Тя беше ужасена. Сигурен съм, че имаше намерение да й причини зло.

По гърба на Алис полази студена тръпка.

— Мили Боже. Майка ти… Добре ли е тя? Какво се случи?

— Отскубна се от него, сграбчи ме за ръката и ми каза, че трябва да избягаме в стаята в кулата. Успяхме да се доберем дотам и заключихме вратата.

— Слава Богу — въздъхна Алис.

— Едуард побесня. Чука по вратата и ни заплашва с какво ли не. Най-накрая си тръгна, но се закле, че ще ни умори от глад. Мама още е там. Не е яла и пила нищо от снощи. — Той погледна към празната си купа — А това е всичко, което съм ял аз от вчера насам.

Алис погледна към една готвачка.

— Донеси на госта ни питка с месо, ако обичаш.

— Да, милейди. — Жената взе една топла питка и я сложи в чиния пред Реджиналд.

Алис наблюдаваше замислено момчето.

— Ти си много смел, Реджиналд.

Той сякаш не й обърна внимание.

— Ще ни помогнеш ли, лейди Алис? Ако не направим нищо, страхувам се, че сър Едуард ще причини нещо лошо на мама.

Точно в този момент в кухнята влетя Дънстън. Бакенбардите му трепереха от гняв. Намръщи се на всички подред, после погледът му се спря върху Алис.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. — Какви са тези приказки за някакво момче от Рейвънхол?

— Това е Реджиналд, синът на сър Винсънт. — Алис се изправи. — Замъкът Рейвънхол е бил превзет от рицар наемник на име Едуард от Локтън. Трябва да спасим крепостта и майката на Реджиналд, която е пленница.

Долната челюст на Дънстън увисна от изумление.

— Да спасим Рейвънхол? Полудя ли, милейди? Ако тази крепост наистина е паднала в ръцете на друг, сър Хю ще заповяда великолепен пир, за да отпразнува събитието.

— Не ставай смешен, Дънстън. Едно е да враждуваш с членове от семейството си, а съвсем друго — да позволиш на чужд човек да завладее дома на братовчед.

— Но, милейди…

— Моля, заповядай на хората да се въоръжат и да се качат на конете си. Оседлай и една кобила за мен. След час тръгваме за Рейвънхол.

Погледът на Дънстън пламна.

— Не мога да го позволя. Сър Хю ще ме обеси като изменник, ако отидем в помощ на Рейвънхол.

— Ако се страхуваш толкова много от него, можеш да останеш тук, в Скарклиф. Ще отидем без теб — каза спокойно Алис.

— За Бога, мадам, ако сър Хю ме обеси, аз ще съм по-големият късметлия от нас двамата. Не мога и да си представя какво ще стори с теб. Ти си негова годеница. Никога няма да ти прости, че си го предала по този начин.

— Нямам никакво намерение да го предавам. — Алис усети внезапна тревога. — Възнамерявам да помогна на неговите кръвни роднини.

— Той ненавижда кръвните си роднини.

— Сигурна съм, че не се отнася за Реджиналд или за майка му.

— Става дума за наследника на Винсънт и неговата съпруга. — Дънстън я гледаше с недоумение. — Сър Хю не може да изпитва към тях по-голяма привързаност, отколкото изпитва към Винсънт.

— Сър Хю ми повери управлението на това имение, не е ли така?

— Да, но…

— Трябва да направя това, което смятам за правилно. Получи нарежданията си, сър Дънстън.

Лицето на Дънстън се изкриви от ярост. Той взе едно глинено гърне и го запрати в стената. То се разби на десетки парчета.

— Казах му, че ще ни донесеш само неприятности. Само неприятности. — Той се завъртя на пета и изхвърча от кухнята.

 

 

Два часа по-късно Алис, облечена в яркозелена рокля, мина през портите на замъка Рейвънхол. Младият Реджиналд яздеше до нея дребна сива кобила. Никой не се опита да им попречи да влязат в двора. Алис разбра, че Едуард не смее да предизвика Хю Непреклонния.

Обзе я напрежение. Усещаше върху себе си погледите на мъжете на стената. Без съмнение преценяваха хората, които водеше със себе си.

Успокояваше я мисълта, че свитата й има внушителен, доста застрашителен вид. Сър Дънстън и всички рицари и войници, които Хю бе оставил в Скарклиф яздеха зад гърба й. Дори Джулиън дойде с тях. Обясни на Алис, че всеки мъж, нает от сър Хю, е длъжен да се научи как да си служи с меча и лъка, без значение дали това беше необходимо за длъжността му.

Сивата светлина на мъгливия ден блестеше върху излъсканите шлемове и докосваше остриетата на оръжията Черните знамена плющяха на вятъра.

— Поздравления, милейди. — Огромен, широкоплещест мъж с буйна, зле поддържана коса, рунтава брада и блестящи очи я поздрави от стъпалата към замъка. — Радвам се да се запозная с всеки, който язди под знамето на Хю Непреклонния.

— Това е сър Едуард — изсъска към Алис Реджиналд. — Виж го само. Държи се така, сякаш той е господарят тук.

Алис разгледа чертите на Едуард и дръпна юздите на кобилата си. Наемникът й напомняше глиган. Имаше дебел врат, широки челюсти и малки, кръгли очички. Несъмнено и мозъкът му не беше много.

Тя го разглеждаше, докато Дънстън и хората му се подреждаха зад нея.

— Моля да бъде съобщено на господарката на това имение, че новата й съседка й е дошла на гости.

Едуард се ухили, откривайки няколко дупки в мръсните си жълти зъби.

— И коя си ти все пак?

— Аз съм Алис, годеницата на сър Хю Непреклонния.

— Годеница, а? — Едуард огледа въоръжените мъже зад нея — Онази, заради която пропусна турнира срещу сър Винсънт на панаира в Ипстоук, нали? Не беше много доволен от теб онзи ден.

— Мога да те уверя, че сър Хю е съвсем доволен от избора си на съпруга — каза Алис. — Толкова доволен, че всъщност не се поколеба да ми повери управлението на земите и хората си.

— Така изглежда. И къде е сър Хю?

— На път за Скарклиф от Лондон — отвърна хладно Алис. — Скоро ще се върне. Аз възнамерявам да посетя Лейди Ема, докато го чакам.

Едуард я изгледа лукаво.

— Знае ли сър Хю, че си тук?

— Бъди сигурен, че ще разбере достатъчно скоро. Ако бях на твое място, дотогава вече щях да съм си тръгнала от Рейвънхол.

— Заплашваш ли ме, лейди?

— Смятай го за предупреждение.

— Ти си тази, която трябва да си вземе бележка, мадам — провлачи с неприятния си глас Едуард. — Ти очевидно не разбираш какви са отношенията между Рейвънхол и Скарклиф. Може би твоят бъдещ съпруг не е сметнал за необходимо да ти обясни личните си работи.

— Лорд Хю ми е обяснил всичко, сър. Радвам се на пълното му доверие.

Лицето на Едуард се сгърчи от гняв.

— Това скоро ще се промени. Сър Хю ще ми е благодарен, че завзех тази крепост. Вярно е, че неговият сеньор му е забранил да си отмъщава на Рейвънхол, но ти обещавам, че той няма да се намеси, когато разбере, че друг го е сторил вместо него.

— Ти си този, който не разбира положението — каза тихо Алис. — Ти се намесваш в семейни работи. Сър Хю няма да ти благодари.

— Ще се погрижим за това — отвърна Едуард.

— Ще го направим. — Алис се усмихна студено. — Междувременно бих предпочела да прекарам времето си с лейди Ема. Тя все още ли е в стаята си в кулата?

Едуард присви малките си очички.

— Значи момчето ти е казало, така ли? Да. Заключила се е вътре и не иска да излезе.

Алис се обърна към Реджиналд.

— Иди и доведи майка си. Кажи й, че очаквам с нетърпение да се запозная с нея. Кажи й, че войниците на сър Хю са тук, за да гарантират нейната и твоята безопасност.

— Да, милейди. — Реджиналд слезе от сивата си кобила, хвърли един гневен поглед към Едуард и хукна нагоре по стълбите.

Едуард сложи свитите си в юмруци ръце на хълбоците и се обърна към Алис:

— Рискуваш в тази работа повече, отколкото си представяш, лейди Алис. Да, много повече.

— Това е моя грижа, не твоя.

— Когато сър Хю се върне, той ще се разгневи ужасно за това твое предателство. Не е тайна, че верността е всичко за него. Най-малкото, което ще направи, е да развали годежа ви. И тогава какво ще правиш, глупава жено?

— Ти си глупакът, Едуард. — Алис погледна към Дънстън. — Ще ми помогнеш ли да сляза от коня, сър?

— Да, милейди — изръмжа Дънстън.

Не изпускаше Едуард от поглед, докато слизаше от коня си. Отиде при Алис и вдигна ръце, за да й помогне да слезе от седлото.

Тя видя стиснатите му устни и се усмихна окуражаващо.

— Всичко ще бъде наред, сър Дънстън. Повярвай ми.

— Сър Хю най-вероятно ще ми отреже главата за тази работа — промълви той толкова тихо, че само тя го чу. — Но преди да го направи, ще му кажа, че годеницата му притежава точно толкова смелост, колкото и той самият.

— Благодаря ти, сър. — Алис бе изненадана и стоплена от тази малко сърдита похвала. — Постарай се да не се тревожиш толкова. Няма да позволя лорд Хю да те обвини.

— Сър Хю ще определи виновния така, както той смята. — Лицето на Дънстън изразяваше мрачен фатализъм.

— Лейди Алис, лейди Алис — извика Реджиналд откъм вратата. — Бих искал да ти представя майка ми, милейди Ема.

Алис се обърна и видя една прекрасна русокоса жена с топли очи и нежна фигура, застанала до Реджиналд. Изглеждаше изтощена от тревоги и от явно безсънната нощ, но от осанката й се излъчваше гордост, а в очите и проблясваше пламъчето на надеждата.

— Добре дошла, лейди Алис. — Ема хвърли бърз, отвратен поглед към Едуард. — Съжалявам за лошото посрещане. Както виждаш, длъжни сме да понасяме нежелан гост.

— Това е само временен проблем. — Сигурна в защитата на войниците на Хю, Алис тръгна нагоре по стълбите. — Бъдещият ми съпруг скоро ще те отърве от него.

 

 

Хю се чудеше дали Ълбърт не е полудял внезапно.

— Какво е направила лейди Алис?

Ълбърт трепна, но не отстъпи назад.

— Взе сър Дънстън и всички войници и отиде да спаси крепостта Рейвънхол от лапите на някой си, наречен Едуард от Локтън. Това е всичко, което знам, милорд.

— Не мога да повярвам.

Зад Хю уморените коне пристъпваха от крак на крак и пръхтяха шумно, нетърпеливи да се приберат в конюшните. Бенедикт и двамата войници бяха също толкова уморени. Вече бяха слезли от конете си и чакаха да разберат какво не е наред.

Хю бе пришпорвал малката си свита, за да пристигнат с един ден по-рано в Скарклиф. Представяше си приятната гледка как, пристигайки у дома, Алис го чака на стълбите.

Трябваше да се досети, че има нещо гнило. Стратегиите му рядко вървяха според плана, когато в тях бе замесена Алис. Така или иначе, просто не можеше да повярва, че е отишла в Рейвънхол.

— Така е, сър — каза Ълбърт. — Попитай когото искаш. Младият Реджиналд дойде тук тази сутрин и помоли за помощ за него и майка му.

— Реджиналд?

— Синът и наследникът на сър Винсънт, милорд. Не знаеше как другояче да защити майка си и крепостта на баща си, сър. Лейди Алис му каза, че е сигурна, че твоето желание би било да отиде да помогне на Рейвънхол.

— Не би се осмелила да отиде в Рейвънхол — каза тихо Хю. — Дори Алис не би ме предизвикала по този начин.

Ълбърт преглътна.

— Тя сметна, че е абсолютно необходимо, милорд.

— Огън и жупел! — Хю погледна към коняря, който дойде да вземе коня му. — Доведи ми отпочинал кон.

— Да, милорд. — Момчето хукна към оборите.

— Сър? — Бенедикт подаде юздите на коня си на друг прислужник. — Какво не е наред? Да не се е случило нещо с Алис?

— Още не — отвърна Хю. — Но ще и се случи съвсем скоро. Лично ще се погрижа за това.

 

 

Алис усещаше напрежението в голямата зала на крепостта Рейвънхол, но се преструваше, че не забелязва нищо. Седеше с Ема до камината и разговаряха тихо. Реджиналд седеше близо до тях.

От време на време Алис улавяше гневния поглед на Ема към Едуард, който се бе настанил безгрижно в креслото на сър Винсънт. Похапваше си сладки от една купа, сякаш се намираше у дома си. Трима от опърпаните му войници седяха на близката пейка. Очите им бяха вперени в Дънстън и двамата рицари, които стояха близо до Алис. Останалите войници от Скарклиф бяха сменили хората на Едуард върху стените на крепостта.

— Не искам да те обиждам, Алис — промълви Ема, — но изглежда така, сякаш тази крепост бе превзета два пъти в разстояние на два дни. Един път от хората на Едуард, а сега от тези на сър Хю.

— Ще си получиш обратно крепостта веднага щом Хю се върне от Лондон — Алис си взе шепа ядки. — Той ще се оправи с Едуард.

— Моля се да си права. — Ема въздъхна. — Но съдейки по това, което ми е казвал съпругът ми за историята на това семейство, не съм сигурна, че ще е толкова просто. Ами ако сър Хю реши да не се противопоставя на Едуард?

— Няма да го направи.

— Тревожа се и за теб, Алис. Какво ще каже сър Хю, когато разбере какво направи днес? Много вероятно е да го приеме като предателство спрямо него.

— Не, ще разбере, щом му обясня всичко — Сър Хю ще ме изслуша.

Реджиналд прехапа устни.

— Ами ако е прекалено ядосан, за да се вслуша в обясненията ти, мадам?

— Само самообладанието е по-голямо от интелигентността на лорд Хю — каза гордо Алис. — Няма да предприеме нищо, преди да е обмислил положението.

От двора се чу приглушен вик. По камъните изчаткаха копита. Дънстън се размърда, изправи се и погледна към хората си.

— А, тъкмо навреме. — Едуард се надигна и погледна победоносно към Алис. — Изглежда, че сър Хю най-после пристигна. Съвсем скоро ще разберем какво има да каже той за присъствието на годеницата си в дома на врага си.

Алис не му обърна внимание.

Отвън трещяха гръмотевици, известяващи пристигането на бурята, която чакаха цял следобед. Само след миг вратата се отвори.

Дънстън срещна погледа на Алис.

— Казват, че е по-лесно да извикаш дявола, отколкото да го възпреш, мадам. Ти определено имаш дарба за първото. Нека всички се помолим да имаш някакви умения да сториш и второто.