Аманда Куик
Любов и грях (11)

Глава 11

— Както виждаш, лейди Алис, тук има много работа за вършене. — Джоан вдигна ръка, за да посочи не само манастирската градина, в която стояха, но и цялото село. — Правех всичко по силите си през трите години, откак съм игуменка на тази обител, но е доста трудно, когато господарят не е на мястото си.

— Разбирам, мадам.

Алис огледа подредената градина. Няколко монахини плевяха и поливаха.

Разходката из селото беше доста любопитно преживяване. Алис беше приветствана от най-различни хора. Мъжете прекъсваха работата си, за да й кимнат с уважение. Дребни дечица й се усмихваха срамежливо, когато минаваше покрай тях. Пивоварката излезе на вратата на колибата си, за да й предложи кана прясна бира. Ковачът направо засия до пещта си. Съпругата на мелничаря й даде комат хляб, който синът й, младия Джон, подаде с неприкрита гордост на бъдещата господарка.

Алис усещаше някакво очакване, витаещо във въздуха днес. Хората от Скарклиф вярваха, че легендата се е сбъднала или че поне е на път да се сбъдне. Истинският им господар беше между тях. Проклятието се бе вдигнало и всичко щеше да се оправи.

Алис изпита мъничко болка и съжаление, когато видя, че дори сериозната и добросърдечна Джоан й говори така, сякаш тя наистина щеше да бъде новата господарка на имението.

Игуменката беше права. Тук имаше много работа за вършене. И Хю щеше да се погрижи за това. Щеше да се грижи за тази земя, защото собственото му бъдеще беше свързано с нея.

Но тя самата въобще не беше сигурна, че може да поеме риска да свърже своето бъдеще с това на Хю и на Скарклиф. „Не знаех, че съм страхливка — помисли си. — Да, само че никога преди не съм залагала сърцето си.“

Животът щеше да е по-прост и по-спокоен в някой голям, хубав манастир. Много по-благоприятен за изучаване на естествена философия.

— Тази абсурдна легенда още повече влошава нещата. — Джоан я водеше по една от пътечките в градината. — Беше пълна глупост да я оставим да виси над главите ни в продължение на толкова години. Ще ми се да мога да си поговоря малко с идиота, който я е измислил.

Алис я погледна учудено.

— Значи ти самата не вярваш в легендата?

— Не, но хората от Скарклиф вярват. Трябва да си призная, че колкото по-дълго тези земи нямаха достоен, силен господар, толкова повече доказателства се появяваха за това, че проклятието е истинско.

— Легендите обикновено заживяват свой собствен живот.

— Да. — Джоан се намръщи, когато спря близо до леха с подправки, където една висока монахиня работеше съвсем сама. — Все по-често започнаха да ни нападат шайки крадци и разбойници, защото нямахме силен господар, чиито рицари да ни защитават.

— Разбойниците вече няма да представляват проблем сега, когато лорд Хю е господар на Скарклиф — увери я Алис.

Високата монахиня спря работата си и се облегна на мотиката. Очите й под забрадката бяха тъмни и мрачни.

— Има и други бедствия, които са също толкова страшни, колкото нашествията на разбойници. Проклятието е истинско, лейди Алис. И лорд Хю ще го разбере съвсем скоро.

Джоан превъртя очи.

— Не обръщай внимание на сестра Катрин, милейди. Тя е опитна лечителка, но обикновено вижда само най-лошото.

Алис се усмихна на Катрин.

— Ако вярваш в проклятието, значи би трябвало да си доволна че всичко тук отново е наред. Легендата беше изпълнена.

— Не ме интересува легендата за зеления кристал и Камъните от Скарклиф — промърмори Катрин. — Това е само приказка за деца.

— Тогава какво те тревожи? — попита Алис.

— Истинското проклятие върху тези земи се корени в лошата кръв на Рейвънхол и Скарклиф. Предателството и убийството забират като гнойна рана, която не може да се изцери.

— Говориш за старата вражда между двете имения, предполагам — каза Алис.

Катрин се поколеба, очевидно изненадана.

— Ти знаеш за нея?

— Да, лорд Хю ми разказа тази тъжна история. Но ако се страхуваш, че ще има война между Рейвънхол и Скарклиф поради тази причина, най-добре е да се успокоиш. Няма да има насилие.

Катрин поклати скептично глава.

— Семената на отмъщението са били посети в миналото и от тях е поникнало тъмно биле, което трови тази земя.

— Не. — Алис започваше да се дразни от черногледството на лечителката. — Успокой се, сестро. Лорд Хю ми обясни, че няма да има никакво насилие. Каза ми, че той и сър Винсънт са се клели пред един и съши сеньор, Еразъм от Торнууд. Сър Еразъм категорично им е забранил да се забъркват в нещо по-опасно от някой и друг рицарски турнир.

— Говори се, че Еразъм от Торнууд е на смъртно легло. — Ръката на Катрин стисна силно дръжката на мотиката. — Когато той си отиде, кой ще възпира сър Винсънт и сър Хю? Скарклиф и Рейвънхол са далеч от централното управление. Господарите на тези земи ще бъдат свободни като отвързани хрътки и веднага ще се хванат за гушите.

— Сестра Катрин има право. — Джоан се намръщи. — Винаги съм смятала, че отдалечеността ни е едно от предимствата на тези земи. По-безопасно е да живееш далеч от хора, които командват армии и се безпокоят за този, който в момента е на престола. Но това не означава, че лорд Хю ще възцари мир.

— Ще го направи — настоя Алис.

Не беше много сигурна защо се чувстваше задължена да защитава добрите намерения на Хю. Може би защото го познаваше много по-добре от тези жени и искаше и те да му имат доверие.

— Никога няма да има мир за Скарклиф и Рейвънхол — прошепна Катрин.

Алис прецени, че вече е време да смени темата.

— Това твоята леха за билки ли е, сестро?

— Да.

— Сестра Катрин е дошла в този манастир преди много години — каза Джоан. — Голяма познавачка е на билките. На всяка от нас се е налагало понякога да използва отварите й и сме й много благодарни за тях.

— Майка ми беше лечителка — каза Алис. — И се беше посветила на науката за билките. В градината й имаше много необикновени растения.

Катрин не обърна внимание на забележката й, макар че я гледаше втренчено.

— От колко време си сгодена за Хю Непреклонния?

— Не от много отдавна. И името му вече не е Хю Непреклонния. Сега той е Хю от Скарклиф.

— Кога ще се ожените?

— Някъде през пролетта.

— Защо ще чакате толкова дълго?

Джоан я изгледа укорително.

— Плановете за сватбата на лейди Алис не ти влизат в работа, сестра Катрин.

Катрин стисна устни.

— Един годеж лесно може да се развали.

— Глупости. — Джоан явно наистина се ядоса.

— Годежът е сериозно и обвързващо нещо.

— Но не е брачна клетва — настоя Катрин.

— Стига толкова, сестро — каза строго Джоан.

Катрин млъкна, но продължи да се взира в Алис. Алис се изчерви под погледа й.

— Лорд Хю искаше да изчакаме до пролетта, защото има много други важни неща, които трябва да се направят бързо.

— Съвсем разбираемо — каза ледено Джоан. — За Бога, върни се към работата си, сестро. Лейди Алис и аз ще продължим разходката си из градината. — Тя тръгна по друга пътека, давайки знак на Алис да я последва. — Хайде, нека ти покажа нашата винарна. А след това сигурно ще пожелаеш да видиш библиотеката?

Алис засия.

— О, да, много бих искала да я видя.

— Надявам се, че ще ти бъде полезна. — Джоан изчака, докато се отдалечат достатъчно от Катрин, и добави тихо: — Забрави лечителката. Много разбира от работата си, но страда сериозно от меланхолия.

— Разбирам. Колко жалко, че не може да излекува сама себе си.

— Пие отвара от мак, когато настроението й е особено мрачно, но твърди, че едва ли може да се направи много за човек в нейното положение.

Алис се намръщи:

— Отварата от мак трябва да се използва умерено.

— Да. — Джоан я изгледа заинтригувано. — Звучиш ми така, сякаш имаш познания по тази тема. По стъпките на майка си ли вървиш, милейди?

— Изучавала съм науката за билките и пазя бележника на майка ми, но след като тя почина, започнах да се занимавам с други неща.

— Разбирам.

— Изучавам естествената философия. — Алис спря и погледна към зловещите скали, издигащи се зад селото. — Всъщност възнамерявах да се позанимая с това по-късно тази сутрин.

Джоан проследи погледа й.

— Искаш да изследваш скалите?

— Да, никога преди не съм виждала пещера. Предполагам, че ще е доста интересно.

— Прости ми, милейди, но не съм сигурна, че е разумно. Знае ли лорд Хю за намеренията ти?

— Не. — Алис се усмихна. — Тази сутрин беше зает с бизнеса си и аз предпочетох да не му се пречкам.

— Разбирам. — Джоан се поколеба, сякаш се чудеше дали да не каже още нещо по въпроса, но се отказа. — Каза на сестра Катрин, че не мислиш, че между именията Рейвънхол и Скарклиф ще има война.

— Да. И какво от това?

— Сигурна ли си? Тази земя изстрада много, милейди. Не знам дали ще оцелее след подобно бедствие.

Алис се подсмихна.

— Не се страхувай, лорд Хю ще защитава Скарклиф.

— Надявам се, че си права. — Джоан млъкна внезапно, вперила поглед точно зад Алис.

Алис на мига разбра, без да се обръща, че Хю е в градината.

— Много се радвам да разбера, че вярваш толкова в способностите ми, лейди — каза той безстрастно. — Ще ми се и аз да вярвах толкова в здравия ти разум. Чувам, че имаш планове да проучиш пещерите на Скарклиф?

Алис се обърна рязко и го видя — огромен и стабилен като самата крепост Скарклиф. Черната му коса се развяваше от вятъра. Кехлибарените му очи блестяха опасно. През последните три дни рядко виждаше Хю, но при всеки случай, в който се озовеше близо до него, реакцията й беше една и съща.

Пулсът й се ускоряваше и нещо се случваше някъде ниско долу в корема й. Спомени за онази нощ в Ипстоук, когато той я докосва толкова интимно, стопляха всяка частица от тялото й.

Не спеше добре, защото често мислеше за тази страстна интерлюдия. Снощи си приготви отвара от лайка, за да се успокои. Бе успяла да заспи, но сънува. Как само сънува!

— Стресна ме, милорд. — Бореше се със странната реакция на сетивата си. — Не те чух да идваш в градината. Мислех, че си зает със сметките си тази сутрин.

— Бях много зает с тях, докато не разбрах, че възнамеряваш да ходиш в пещерите. — Хю кимна леко към Джоан. — Добър ден, мадам.

— Добър ден, милорд. — Джоан погледна мрачното лице на Хю, после смръщената физиономия на Алис. Покашля се дискретно. — Може би стана добре, че дойде, милорд. Малко се разтревожих от плановете на лейди Алис. Тя все още не знае за опасностите на тези земи.

— Да — каза Хю. — Но в момента най-сериозната опасност, която я заплашва, съм аз. — Сложи юмруци на хълбоците си. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, лейди?

Тя обаче не се изплаши.

— Просто искам да потърся интересни камъни.

— Няма да ходиш сама в пещерите. Никога. Разбираш ли ме?

Алис потупа успокоително ръката му.

— Успокой се, милорд. Имам доста познания в областта на естествената философия. Събирам интересни образци от години. Няма да ми се случи нищо лошо.

Хю пъхна палец в колана си.

— Чуй ме добре, Алис. Няма да излизаш от това село сама. Забранявам ти.

— Би ли дошъл с мен? Един силен мъж може да ми свърши добра работа, за да пренесе евентуалните интересни предмети, които открия.

За секунда-две Хю изглеждаше напълно объркан от тази покана, но бързо се окопити и погледна към оловносивото небе.

— Скоро ще завали.

— Едва ли. — Алис също вдигна поглед. — Просто е облачно.

В очите на Хю проблесна пламъче.

— Много добре, мадам, след като ти си специалистът по естествена философия, ще се съобразя с преценката ти. Ще те придружа в експедицията ти.

— Както желаеш.

Обзе я странно въодушевление, но се опита да си придаде безразличен вид, сякаш решението на Хю въобще не я засягаше.

Джоан въздъхна с облекчение.

— Внимавайте да не се спънете в нашия скитащ монах, докато се катерите по скалите. Разбрах, че се е подслонил в една от пещерите.

Хю се намръщи и хвана ръката на Алис.

— Защо Калвърт от Оксуик спи в пещерите?

Чертите на Джоан останаха съвсем сериозни, но очите й проблеснаха закачливо.

— Без съмнение защото отказах да му дам килия тук, в манастира. А няма къде другаде да се подслони, освен в самата крепост. Очевидно обаче не е посмял да поиска гостоприемството ти, милорд.

— Още по-добре — промърмори Алис. — Не бих позволила крепостта да подслони този противен човек.

Хю повдигна вежди, но не каза нищо. През ума й мина, че решенията, отнасящи се до гостоприемството на дома са по право негови. Тя не беше дори и негова истинска годеница. И си беше обещала, че няма да се занимава прекомерно с домакински задължения.

— Е, тогава — каза бързо тя, — най-добре ще е да тръгваме, милорд. Денят напредва.

 

 

Първите капки дъжд заваляха точно когато започнаха да изкачват хълма под пещерите.

— За Бога. — Алис посегна към качулката на наметката си. — Ще се намокрим до кости, ако не се подслоним в пещерите.

— Казах ти, че ще завали. — Хю сграбчи ръката й и бързо я поведе към първия тъмен отвор, изрязан в скалите.

— Да не би да ти е навик да изтъкваш правотата си винаги, когато си преценил правилно някоя ситуация? — Алис почти тичаше, за да не изостава.

— Не. — Смехът стопли очите му, докато й помагаше да се скрие под надвисналата козирка на голяма пещера. — Тъй като почти винаги съм прав, ще ми стане много, ако споменавам този факт всеки път, когато се докаже.

Тя му се намръщи и вниманието й се съсредоточи върху намокрената му от дъжда коса. Незнайно защо, тя го правеше да изглежда по-различен от обикновено. По-нежен, дори малко уязвим.

Алис затаи дъх обзета от надежда. Ако Хю наистина притежава някаква нежност, някаква мекота и уязвимост, може би би могъл да се научи да я обича.

Дъждът заваля още по-силно. В далечината изтрещя гръмотевица.

Сякаш за да унищожи всякакви фалшиви илюзии относно въображаемата му нежност, Хю прокара небрежно пръсти през мократа си грива. Пъхна я безмилостно зад ушите си, откривайки високото чело и суровите, хищнически очертания на скулите си. Само за миг той отново се превърна в същия онзи мъж, който с лекота носеше бремето на това да бъде легенда.

Алис се усмихна кисело.

— Невъзможен си, милорд.

Устата му се изкриви присмехулно и той се огледа любопитно наоколо.

— Огледай пещерата си, мадам.

Алис проследи погледа му и потрепери леко.

— Малко е тъмничко, а?

— Пещерите обикновено са мрачни — каза сухо той.

Пещерата беше голяма. Дълбините й се губеха в сенките. Сивата светлина на деня проникваше съвсем малко вътре. Беше влажно. Чуваха се капки.

— Следващия път трябва да си взема факла — каза Алис.

— Да. Иначе няма да видим много.

— Да. — Тя отказваше да признае, че е доволна от доброто извинение да не влизат по-навътре. — Неприятно е, че трябва да ограничим проучването си днес, но нищо не може да се направи.

Хю сложи едната си ръка на каменната стена и погледна към селото и полетата на Скарклиф.

— Гледката оттук е прекрасна въпреки дъжда.

Алис видя гордостта в очите му.

— При ясно време сигурно ще се вижда много надалеч.

— Чак до Рейвънхол.

Опасното безразличие в гласа му разтревожи Алис. Припомни си думите на лечителката. Семената на отмъщението са били посети в миналото и от тях е поникнало тъмно биле, което трови тази земя.

Алис си каза, че не вярва в легенди. Взря се в падащия дъжд и се замисли защо думите на лечителката й прозвучаха някак истинно.

— Е, Алис? — обади се Хю след малко. Не се обърна да я погледне. Вниманието му все още беше съсредоточено върху гледката, разстилаща се под него.

— Какво „Е?“, милорд? — Алис се наведе, за да разгледа къс тъмна скала.

— Струва ми се, че имаше достатъчно време за размишления. Какво е решението ти?

Тя се вцепени, защото разбра значението на думите му, но потърси спасение в преструвката.

— Интересна скала, но не ми се вярва да е толкова необикновена. Ще ми се да намеря образец от камъка, използван за строежа на крепостта. Това тук е много интересно. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Нямах предвид проклетия камък и ти го знаеш прекрасно. — В погледа му проблесна нетърпение. — Реши ли дали да се омъжиш за мен?

— За Бога, милорд, минали са само три дни, откак ме попита, а трябва да кажа, че и двамата бяхме много заети през това време.

— Заети? Едва ли си направила кой знае какво, като се изключи изборът ти на онзи иконом идиот.

— Ълбърт ще бъде отличен иконом — възрази тя. — И как се осмеляваш да ме обвиняваш в бездействие? Почти нямах възможност да мисля, камо ли да преценя предимствата на нещо толкова важно като брака.

Хю помълча за момент, после се отпусна на една каменна издатина и подпря лакти на коленете си. Погледът му продължаваше да е вперен в далечните земи на Рейвънхол, забулени от дъждовната мъгла.

— Мразиш ли тази земя, Алис?

Въпросът му я стресна.

— Скарклиф? Не, милорд. Не я мразя.

— Намираш я грозна.

— Не, не е вярно. Наистина, не е кой знае колко красива, но е интересно и разнообразно място.

— Скарклиф скоро ще процъфти. Аз ще се погрижа за това.

— Не се и съмнявам, милорд.

— Ами крепостта? — настоя той. — Намираш ли я грозна?

— Не. Както отбеляза и ти, изглежда силна. Лесна за защитаване. — Тя спря, чудейки се накъде ли клонят въпросите му. — И, в интерес на истината, е много по-удобна вътре, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Значи нямаш нищо против да създадеш дома си в нея?

— Ъъъ… Ами… Както току-що казах, нямам нищо конкретно против крепостта.

— Радвам се да го чуя. — Хю взе едно малко камъче и го хвърли небрежно по баира. Жестът беше изненадващо закачлив, съвсем непривичен за сериозната му натура. — Ако в бъдеще откриеш някакъв проблем в крепостта, ще ми кажеш и аз ще се погрижа той веднага да бъде отстранен.

— Да, милорд. Благодаря.

Той хвърли друго камъче. Алис се замисли какво ли детство е имал. Късо, без съмнение, точно като нейното. Едно копеле сигурно рано-рано се приучваше да бъде мъж.

— Значи не намираш имението неприятно и си доволна от крепостта — заключи Хю.

— Да, милорд — отговори предпазливо Алис. — Доволна съм.

— Значи няма никаква причина да отлагаме брака, така ли?

Алис вдигна отчаяно ръце.

— Милорд, започвам да разбирам защо те наричат Хю Непреклонния.

— Не обичам да губя време.

— Уверявам те, не губим време. Имам нужда от всяка секунда, която мога да взема от него. — Тя седна на един голям камък близо до устието на пещерата и отвори торбата, която й даде синът на мелничаря. — Искаш ли малко прясно изпечен хляб?

Хю се намръщи към комата.

— Опитваш се да изместиш темата.

— Много наблюдателно от твоя страна.

— Алис, не съм човек, който се колебае или отлага.

— Започвам да го разбирам, милорд. — Алис отчупи парче хляб и му го подаде. — Но в този случай се страхувам, че ще трябва да се научиш на търпение.

Хю я прониза с погледа на ловец, посягайки към хляба.

— Колко време ще ти е необходимо, за да вземеш решение?

— Нямам представа. — Тя захапа решително своя комат.

Хю отхапа от своя и задъвка с мрачно изражение. Настъпи мълчание. Дъждът навън продължаваше да вали.

Алис започна да се отпуска, макар и предпазливо. Хю очевидно имаше намерение да изостави темата, поне засега.

Алис отхапа още веднъж, наслаждавайки се на удоволствието от компанията на Хю. Хубаво беше да седи сама с него, да се преструва, че са приятели и партньори и че ще имат общо бъдеще. Подобни фантазии не биха й навредили.

— Ълбърт прави големи поразии в крепостта — обади се Хю след доста време. — Не мислиш ли, че трябва да избереш някой друг, който да поеме задълженията му?

Алис излезе от приятния унес.

— Ълбърт ще се научи бързо. Разговарях с няколко кандидата за този пост и досега той е най-интелигентен и нетърпелив. Дай му време, милорд.

— Лесно е да се каже. Тъй като предпочиташ да се храниш в покоите си, още не си преживяла приключението да вечеряш в голямата зала с всички нас. Уверявам те, ръководството на Ълбърт го превръща в незабравимо преживяване.

Алис го погледна.

— Ако смяташ, че не ти е приятно да се храниш в голямата зала, защо не правиш като мен? Нека ти изпращат храната в покоите ти. — Тя се поколеба, но добави смело: — Или би могъл да се присъединиш към мен, милорд.

— Това е невъзможно.

Алис усети как лицето й пламва от отговора му.

— Забрави, че го предложих. Нямах намерение да превишавам правата си.

Той я изгледа раздразнено.

— Не разбираш ли, че един господар трябва да се храни в компанията на хората си?

Алис потрепери леко.

— Не мога да си представя защо. Грубите разговори и дебелашките шеги са достатъчни да провалят всяка вечеря. Аз самата не се интересувам от противни разговори за оръжия и турнири, нито пък от всичките тези приказки за славни минали битки и лов.

— Ти не разбираш. Един от начините, чрез които един господар заздравява връзката между себе си и онези, които му служат, е като се храни с тях. Един силен господар е толкова свързан с поданиците си, колкото и те с него. Той трябва да ги накара да разберат, че ги уважава и цени лоялността им.

— И го прави, като се храни с тях?

— Да. Това е един от начините.

— Е, това обяснява всичко. — Алис се усмихна. — Досега се чудех защо интелигентен мъж като теб понася грубите маниери на войниците.

— Свиква се.

— Не мисля, че аз бих могла да свикна. Сигурно е много трудно да се изправяш пред бъдещето, като знаеш каква огромна жертва ще правиш през всеки ден от живота си.

В очите му за миг проблесна раздразнение.

— Аз не го считам за чак такава саможертва. Не всички имаме твоята чувствителност. Разговорите за оръжия и доспехи не са скучни за рицаря, мадам. Това е бизнес.

— А плоските шеги, смехът и лошите маниери на сътрапезниците ти? И това ли ти харесва?

— Те са нормално нещо, когато група мъже се съберат да хапнат и пийнат.

— Наистина. — Алис отхапа отново от хляба си.

— Както ти казах, храненето в голямата зала на замъка е въпрос на уважение и лоялност. — Хю спря. — В повечето домакинства дамата на господаря се храни с него.

— Така са ми казвали и на мен, но не мога да си представя как една дама би искала да го прави.

— Прави го по причини, подобни на тези, които задължават лорда да се храни с хората си. — Гласът му звучеше така, сякаш говореше през стиснати зъби.

Алис спря да дъвче.

— От уважение и лоялност?

— Да. Тя седи до него в присъствието на хората им и те всички виждат, че тя уважава своя лорд.

Алис затаи дъх и едновременно с това се опита да преглътне. Задави се и започна да кашля.

Хю се смръщи загрижено. Потупа я силно между плешките.

— Добре ли си?

— Да — успя да отговори тя. — Всичко е наред.

— Радвам се да го чуя.

Отново настъпи мълчание. Този път Алис не беше доволна. Чувстваше се странно смутена.

Може би Хю смяташе, че отказът й да се храни в голямата зала е израз на липсата й на уважение спрямо него. Чудеше се дали хората му и всички останали в Скарклиф мислят, че не е лоялна.

— Алис, бих искал да ми кажеш точно защо не можеш да решиш да се омъжиш за мен — обади се Хю. — Това би било съвсем разумно, практично, логично нещо.

Алис затвори очи.

— Мислех, че за днес приключихме с тази тема.

— Ако ми кажеш защо се колебаеш, може би ще мога да направя нещо да променя нещата.

Това вече беше прекалено много. Алис изгуби търпение.

— Много добре, милорд, ще бъда пряма. Ако трябва да се омъжа, бих предпочела причината да е истинска обич, а не удобството.

Хю се вцепени. Погледът му се впи в нейния.

— Обич?

— Да. Обич. Майка ми бе омъжена за човек, който не искаше от нея нищо повече, освен наследник и някой, който да се грижи за домакинството му. Тя беше обречена на пълна самота и само заниманията й я утешаваха.

— Имала е теб и брат ти.

— Не бяхме достатъчни — каза Алис с горчивина в гласа. — Казват, че майка ми е умряла от отрова, но всъщност мисля, че умря от разбито сърце. Няма да допусна същата грешка.

— Алис…

— Предпочитам спокойствието на манастира пред брак, в който няма обич. Сега разбираш ли колебанието ми, милорд?

Той я наблюдаваше разтревожен.

— Искаш да бъдеш ухажвана? Много добре, мадам, ще се опитам да го сторя, но трябва да те предупредя, че не съм особено опитен в тези неща.

Алис скочи на крака побесняла.

— Милорд, ти явно не схващаш. Не искам фалшиво ухажване. Можеш да си спестиш цветята и стихотворенията. Аз говоря за любов. Това искам. Любов.

В погледа му се появи разбиране. Той стана и посегна към нея.

— Значи все пак искаш страст. Можеш да си сигурна, че ще получиш толкова, колкото искаш.

Устните му покриха нейните, преди Алис да успее да му прочете още една лекция за огромното му заблуждение.

В продължение на няколко секунди тя се гневеше безмълвно, но тогава изведнъж й хрумна, че страстта вероятно е всичко, което може да й даде Хю на този етап.

И може би беше единственото чувство, което да го отведе към любовта.

Обви ръце около врата му и отвърна на целувката му с всичката любов, която бе покълнала в сърцето й от вечерта, когато го видя за първи път.