Аманда Куик
Любов и грях (10)

Глава 10

На следващата сутрин Алис избърса праха от новото си бюро и се настани зад него. Огледа се доволно наоколо.

Стаята, която си избра за работен кабинет, се намираше на последния етаж на замъка. Беше просторна и изключително светла и щеше да й е приятно да изучава тук естествената философия.

Книгите и сандъците й с камъни, препарираните насекоми и алхимичните й уреди вече бяха разопаковани и грижливо подредени по етажерките и работните маси. Астролабията бе заела мястото си на перваза на прозореца. Зеленият кристал лежеше в ъгъла на бюрото й.

Странно, но тук Алис се чувстваше като у дома си. През всичките месеци, прекарани в Лингууд Хол, никога не бе изпитвала това чувство. Усещаше, че тук би могла да бъде щастлива. Единственото, което трябваше да направи, бе да приеме предложението на Хю да направят годежа си истински.

Единственото, което трябваше да направи, бе да се омъжи за човека, когото наричаха Непреклонния.

Единственото, което трябваше да направи, бе да се омъжи за мъж, който явно ценеше удобството много повече, отколкото ценеше любовта.

Не беше сигурна дори, че Хю въобще вярва в любовта.

Спомени за майка й предупредително се надигнаха от паметта й. Хелън бе вярвала, че може да научи един мъж да обича, помисли си тъжно Алис. Но бе сгрешила.

Алис знаеше, че майка й някога е била жизнерадостна жена, страстно влюбена в съпруга си. Но Бърнард бе убил тази любов, отказвайки да отвърне със същото.

Хелън се бе омъжила за мъж, който никога не се научи да я обича. И бе платила скъпо и прескъпо. Както и децата й.

Алис погледна бележника на майка си. Понякога почти го мразеше. Той съдържаше толкова много познание, резултатите от усърдни проучвания и кореспонденцията с учени хора от цяла Европа. Но Алис и Бенедикт бяха изстрадали много заради него.

Към края на живота й бележникът се бе превърнал за майка им в единственото нещо, на което да посвети любовта и вниманието си. За Алис и брат й бе останало съвсем мъничка част от тях.

Алис стана и отиде до прозореца. Скалите на Скарклиф се извисяваха над крепостта по начин, който би могъл да се възприеме едновременно като заплашителен и защитен.

Вчера, когато за първи път видя черната крепост, тя се стресна от вида й. В нея имаше някаква сила, която очевидно предлагаше сигурност, но не притежаваше никаква топлина. Подхождаше идеално на новия си господар, помисли си Алис. Хю и неговата крепост много си приличаха.

Ами сърцето на Хю? Беше ли то толкова сурово и студено като замъка? Или може би имаше някаква надежда, че ще успее да открие някаква нежност у него?

Такива коварни, изкусителни мисли бяха опасни.

Извърна се от прозореца. Съзнаваше, че собственото й сърце е в голяма опасност. Фактът, че дори се замисля над това да направи годежа истински, вече би трябвало да я разтревожи.

Да, би могла да бъде щастлива тук, каза на себе си. Но не биваше да остава.

Най-добре щеше да е да спазва известна дистанция. Най-добре щеше да е да се държи на разстояние.

Най-добре щеше да е да държи чувствата си на сигурно място вътре в себе си.

Не трябваше да допуска грешката на майка си.

 

 

Три дни по-късно Хю вдигна поглед от бюрото си, за да погледне към новия иконом, застанал на вратата.

— Да?

— Съжалявам, че те при… притеснявам, милорд.

Ълбърт, слаб, малко непохватен млад мъж, се стори на Хю доста разтревожен. Той преглътна няколко пъти, очевидно събирайки смелост. Когато търсеше думи, Ълбърт винаги започваше да заеква в присъствието на Хю.

— Какво има? — Хю остави сметалото си и зачака търпеливо.

Пред себе си признаваше, че знае малко за качествата, които трябва да притежава един иконом, но каквито и да бяха те, Хю беше убеден, че Ълбърт не притежава нито едно от тях. Човекът явно изпитваше ужас от новия си господар и започваше да пристъпва от крак на крак веднага, щом забележеше Хю.

На всичкото отгоре, уменията на Ълбърт да управлява домакинство въобще не бяха забележителни. Въпреки че се бе погрижил стаите да бъдат почистени, обедите едва ли бяха особено добри. Храната пристигаше от кухнята студена и бедно подправена. Панерите за хляб не достигаха за всички. Препълнените чаши с бира и чиниите превръщаха храненето в неприятно преживяване.

Хю определено не очакваше с нетърпение следващото ядене.

На Алис, помисли си мрачно, й се спестяваше това изпитание. Тя и Бенедикт получаваха храната си в покоите, които тя бе определила за лично техни. На готвачите се даваха специални нареждания. Хю изпитваше силно подозрение, че те двамата се хранят много по-добре от него самия.

Единствената причина, поради която не освободи Ълбърт от новия му пост само час след назначаването му беше, че Алис избра новия иконом. Бе се съгласила да го направи само след като Хю специално я помоли тя да се заеме с това.

Бе смятал, че тя ще поеме управлението на цялото домакинство, а тя просто избра Ълбърт и се върна в покоите си.

Нещата не вървяха според стратегията, която Хю толкова внимателно бе обмислил. С готовност би дал на Алис всичката отговорност и власт, която би могла да получи, но тя явно не ги искаше. Той се дразнеше от това, че планът му не върви според очакванията.

— Е? — каза Хю, тъй като Ълбърт продължаваше да се взира в него.

Ълбърт бързо затвори устата си.

— Пратеник, милорд.

— Пратеник?

— Да, милорд. — Ълбърт оправи червената си шапка с непохватен жест. — Пристигна преди няколко минути с писмо за теб. Казва, че ще остане за през нощта.

— Изпрати го тук.

— Да, милорд. — Ълбърт бързо излезе в коридора, като междувременно успя да се спъне.

Хю въздъхна и продължи работата си със сметалото. Няколко минути по-късно Ълбърт въведе в стаята един слаб, наперен мъж, който някак си успяваше да изглежда добре и в изцапаното си от пътуването наметало и калните ботуши.

— Здравей, Джулиън — каза Хю. — Надявам се, че си пътувал добре?

— Да, сър. — Джулиън се поклони елегантно и му подаде писмото. — Добър кон и хубаво време. Имах малко неприятности с шайка крадци на пътя Уиндълсий, но им показах печата ти и това ги укроти.

— Радвам се да го чуя. — Хю погледна към писмото.

Джулиън се покашля дискретно.

— Моите извинения, сър, но се чувствам задължен да изтъкна, че вероятно нямаше да имам никакви неприятности, ако бях облечен с прилична ливрея. Мисля, че нещо в синьо и жълто, обточено със златист кант, ще е доста добре.

— По-късно, Джулиън.

— Постът ми изисква нещо, привличащо погледа Крадците веднага ще го забележат, ще разпознаят твоя служител и въобще няма да го безпокоят.

Хю вдигна поглед.

— Говорили сме по този въпрос и преди, пратенико. Всяка година ти се осигуряват прилични дрехи, наметало, ботуши и нова кожена кесия.

— Да, милорд, и това е много щедро от твоя страна. Само че всичко, което ми даваш, е само в един цвят.

— И какво от това?

— Черното не е модерно, милорд — обясни търпеливо Джулиън. — Приличам на скитащ монах.

— Стига да пътуваше също толкова скромно. Разходите ти са направо главозамайващи. Възнамерявах да поговорим за тях.

— Мога да ги обясня всичките — каза равно Джулиън.

— Сигурен съм, че можеш.

— Сър, относно новата ливрея…

— Каква нова ливрея? — намръщи се Хю. — Току-що ти казах, че няма да има никаква нова ливрея.

Джулиън дръпна ръкава си с отвратено изражение.

— Много добре, нека допуснем, че се придържаме към черното.

— Отлично допускане.

— Ще стане по-привлекателно, ако позволиш поне един златист кант.

— Златист кант? За един пратеник, който върви през калта и снега? Лудост. Съвсем вероятно е да те убият по пътя само заради канта на дрехата ти.

— Не са минали и три месеца, откак Джон от Ларкънби даде на личния си пратеник хубава нова дреха в смарагдовозелено — каза убедително Джулиън. — Обточена с оранжево. И с подходяща шапка. Много хубава.

— Стига глупости. Някакви новини за здравето на моя сеньор?

Красивото лице на Джулиън се натъжи.

— Изпратих му поздравите ти, както ми поръча.

— Ти видя ли сър Еразъм?

— Да. Прие ме само защото съм от твоите хора. Подочух, че напоследък приема много малко посетители. Сега съпругата му се грижи за повечето от работите му.

— Как изглеждаше той? — попита Хю.

— Очевидно е много болен, милорд. Сам той не казва нищо за това, но очите на жена му са червени от плач. Лекарите смятат, че сърцето му го изоставя. Много е отслабнал. Стряска се от всеки звук. Изглежда изтощен и въпреки това казва че не може да спи.

— Надявах се, че новините ще са по-добри.

Джулиън поклати глава.

— Съжалявам, милорд. Изпраща ти най-добрите си пожелания.

— Е, каквото е писано, ще стане. — Хю счупи печата върху писмото. — Иди в кухнята и си вземи нещо за ядене.

— Да, милорд. — Джулиън се поколеба. — За ливреята. Знам какво е отношението ти към разходите, но си мисля, че сега, когато имаш свои собствени земи и хубава крепост, ще поискаш членовете на домакинството ти да са облечени подходящо. В крайна сметка, милорд, светът съди човека по дрехите, които дава на хората си.

— Когато установя, че съм загрижен за мнението на света, ще те уведомя. Свободен си, пратенико.

— Да милорд.

Джулиън служеше на Хю от достатъчно време, за да знае кога търпението на господаря му се изчерпва. Той се поклони, излизайки от стаята и тръгна по коридора, като си подсвиркваше.

Хю се взираше, без да вижда, в писмото в ръката си. Еразъм от Торнууд умираше. Вече нямаше никакво съмнение. Хю разбра, че скоро ще изгуби човека, който му бе като баща в продължение на толкова много години.

Преглътна внезапно появилата се буца в гърлото си, премига веднъж-дваж и се съсредоточи върху писмото.

Съобщението беше от лондонския му иконом. Ставаше дума за успешното пристигане на кораб с подправки. Икономът бе описал всеки сандък, съдържанието и цената му, като бе приложил и бележки относно разходите. Хю посегна към сметалото.

— Моля за извинение, милорд — каза Бенедикт от вратата.

Хю вдигна поглед.

— Да?

— Сър Дънстън ме изпрати да ти кажа, че оборите са почистени и готови. Пита дали искаш да говориш с ковача. — Бенедикт забеляза сметалото и спря. — Какво е това, милорд?

— Нарича се сметало. Използва се за изчисления.

— Чувал съм за подобно нещо. — Бенедикт се приближи. — Как работи?

Хю се усмихна бавно.

— Ще ти покажа, ако искаш. Можеш да събираш, да умножаваш и да делиш. Много е полезно, когато човек си води сметките сам.

— Бих искал да се науча да работя с него. — Бенедикт го погледна срамежливо. — Винаги съм се интересувал от подобни неща.

— Наистина ли?

— Да. Алис ме научи на всичко, което знаеше за сметките, но това не представлява особен интерес за нея. Предпочита въпросите на естествената философия.

— Знам. — Хю погледна съсредоточеното изражение на Бенедикт. — Бенедикт, мисля, че вече е време да започнеш да се храниш в голямата зала, заедно с господаря си и останалите обитатели на имението. Ще дойдеш днес на обяд.

Бенедикт вдигна рязко поглед.

— Да се храня с теб, милорд? Но Алис смята, че е най-добре да се храним в покоите си.

— Алис може да прави това, което й е угодно. Но ти си един от хората ми и ще се храниш с нас.

— Един от хората ти? — Бенедикт сякаш се стресна от тази мисъл.

— Сестра ти е сгодена за мен и живеете тук, в Скарклиф — каза равно Хю. — А това те прави член на домакинството ми, не е ли така?

— Не съм мислил за това по този начин. — В очите на младежа се появи искрица срамежлив ентусиазъм. — Прав си. Ще направя това, което ми заповядваш, милорд.

— Отлично. А като говорехме за Алис… Къде е сестра ти?

— Отиде в селото, за да разговаря с игуменката. — Бенедикт вдигна почтително сметалото.

— Сама ли отиде?

— Да.

— Каза ли кога ще се върне?

— Няма да е скоро. — Бенедикт внимателно премести едно от червените топчета. — Мисля, че спомена нещо за търсене на нови камъни за колекцията си.

Хю се намръщи.

— Камъни?

— Да. Предполага, че ще намери интересни камъни в пещерите.

— Проклятие! — Хю скочи на крака и излезе иззад бюрото си. — Сестра ти ще ме побърка.

— Чичо Ралф го повтаряше непрекъснато.

Хю не му обърна внимание. Той вече бе прекосил половината коридор.