Аманда Куик
Любов и грях (1)

Глава 1

Алис се гордееше със силната си логика и интелигентността си и никога не бе вярвала особено в легенди. Но пък и никога преди не бе имала нужда от помощта им. Доскоро.

Тази вечер много й се искаше да повярва, а и имаше една, седнала на масата в салона на имението Лингууд.

Мургавият рицар, известен като Хю Непреклонния, се хранеше с чорба от праз лук и свински наденички точно така, както и всеки обикновен мъж. Алис стигна до извода, че дори и легендите все пак трябва да ядат.

Черпеше смелост от тази практична мисъл, докато слизаше по стълбата от кулата. Беше облечена с най-хубавата си рокля за случая — от тъмнозелено кадифе, обточена с копринена панделка. Косите й бяха прибрани под изящна мрежичка от златисти конци, която някога бе принадлежала на майка й. Краката й бяха обути в меки зелени кожени пантофки.

Алис знаеше, че е готова, доколкото това е възможно, да се срещне с една легенда.

Но сцената, която видя, стигайки до подножието на стълбището, я накара да спре.

Хю Непреклонния може и да се хранеше като обикновен човек, но с това се изчерпваше цялата прилика. По тялото й премина лека тръпка, отчасти дължаща се на ужас, отчасти — на очакване. Всички легенди бяха опасни и сър Хю не правеше изключение.

Алис спря на последното стъпало, стиснала полите на роклята си с ръце, и огледа неспокойно пълната с хора зала. Обзе я чувство за нереалност. За един кратък миг се зачуди дали не се е озовала в дома на магьосник.

Въпреки многото хора, в салона цареше зловеща неподвижност. Въздухът сякаш тежеше от страховита поличба и сериозно предупреждение. Никой, дори слугите, не помръдваше.

Арфата на трубадура мълчеше. Кучетата се бяха скрили под дългите маси, без да обръщат внимание на кокалите, които им бяха подхвърлени. Рицарите и останалите войници седяха по пейките като издялани от камък.

Пламъците на голямото огнище безполезно се опитваха да прогонят сенките, изпълнили помещението.

Толкова добре познатата зала бе като омагьосана, изглеждаше странна и неестествена. Не би трябвало да се изненадва, помисли си Алис. Говореше се, че Хю Непреклонния е по-страшен от който и да било магьосник.

Значи това беше мъжът, който носи меч, на чиято дръжка са инкрустирани думите Предизвикващ бури.

Алис погледна през залата, право към засенчените черти на Хю, и разбра с пълна сигурност три неща. Първото беше, че най-опасните вихрушки не са тези, приписвани на меча му, а тези, които вилнеят в душата на този мъж. Второто беше, че бурните ветрове, свистящи дълбоко вътре в него, се контролират от желязна воля и решителност.

Третото, което разбра с този единствен поглед, беше, че Хю знае как да използва легендарната си репутация в своя полза. Въпреки че беше гост, присъствието му доминираше над цялото помещение и над всички хора в него.

— Ти сигурно си лейди Алис? — Гласът излизаше някъде от дълбините на потискащите сенки, сякаш от дъното на езеро.

Слуховете, предшестващи пристигането му, не бяха преувеличени. Мургавият рицар беше облечен изцяло в черно, без никакви украшения. Туниката, коланът за меча, ботушите — всичко беше в цвета на безлунна нощ.

— Аз съм Алис, милорд. — Тя направи много нисък, много дълбок реверанс, казвайки си, че добрите маниери никога не биха могли да навредят. Когато вдигна глава, видя, че Хю я наблюдава така, сякаш е очарован. — Викал си ме, сър.

— Да, лейди, така е. Моля, ела по-близо, за да можем да поговорим. — Това не беше молба. — Разбрах, че у теб има нещо, което ми принадлежи.

Това беше моментът, който лейди Алис очакваше. Тя се надигна бавно от изящния поклон. Тръгна между редиците от маси, опитвайки се да си припомни всичко, научено за Хю през последните три дни.

Знанията й бяха малко и се основаваха предимно на слухове и легенди. И това, което знаеше, въобще не й беше достатъчно. Искаше да знае повече, защото толкова много неща зависеха от това, как ще се държи с този загадъчен мъж през следващите няколко минути.

Но времето й бе изтекло. Трябваше да се задоволи с незначителните сведения, които бе успяла да събере от клюките, носещи се из селото и в дома на чичо й.

Тихото шумолене на полите на роклята й по дървения под и пукането на огъня бяха единствените звуци в голямата зала. Въздухът тежеше от ужас и вълнение.

Алис хвърли един бърз поглед към чичо си, сър Ралф, който седеше до опасния гост. По голото му теме блестяха капчици пот. Дебелата му фигура, облечена в тиквеножълта туника, която още повече подчертаваше пълнотата му, се губеше напълно в сенките, които сякаш се излъчваха от Хю. Едната топчеста ръка на Ралф стискаше халба бира, но той не пиеше.

Алис знаеше, че тази вечер чичо й е напрегнат и обезпокоен, почти изплашен. Едрите й братовчеди — Джървис и Уилям — бяха също толкова разтревожени. Седяха сковано на една от по-ниските маси, впили погледи в Алис. Тя усещаше отчаянието им и знаеше каква е причината му. Срещу тях седяха мрачните, закоравели в битки, хора на Хю. Дръжките на мечовете им блестяха на светлината на огъня.

Благоразположението на Хю беше в ръцете на Алис. От нея зависеше дали тази нощ ще се пролее кръв, или не.

Известно бе защо Хю Непреклонния е дошъл в Лингууд Хол, но само обитателите на имението знаеха, че това, което той търси, не е тук. И всички се страхуваха от възможната му реакция след тази новина.

Беше решено Алис да му обясни положението. През последните три дни, откак се разбра, че суровият рицар сигурно ще ги посети, Ралф се оплакваше на всеки, готов да го изслуша, че само Алис е виновна за надвисналото над главите им нещастие.

Чичо й бе настоял тя да се опита да убеди Хю, че не бива да си отмъщава на имението им. Алис знаеше, че Ралф й е много ядосан. Знаеше също така, че е и много изплашен. И причината беше основателна.

Имението Лингууд разполагаше с малко на брой рицари и войници, но те бяха фермери по душа, не воини. Липсваше им опит и обучение. За никого не беше тайна, че имението не би могло да се противопостави на едно нападение от страна на легендарния Хю Непреклонния. Той и хората му щяха да превърнат всичко в руини само за миг.

Никой не намираше за странно, че Ралф натоварва племенницата си с отговорността за умилостивяването на Хю. Всъщност на повечето щеше да им се стори странно, ако не бе постъпил по този начин. Всички в имението знаеха, че беше трудно Алис да се уплаши от някого, пък бил той и легенда.

Двайсет и три годишна, тя беше жена със собствено мнение и рядко пропускаше да го съобщи на заобикалящите я. Алис знаеше прекрасно, че чичо й не одобрява поведението й. Знаеше много добре, че зад гърба й я нарича опърничава, въпреки че не го правеше, когато й искаше някоя от отварите й за облекчаване на болката в ставите му.

Алис се смяташе за решителна, но не беше глупачка. Осъзнаваше опасността. Но знаеше също така, че тази вечер заедно с Хю тук бе пристигнала и една златна възможност. И тя трябваше да се възползва от нея, в противен случай двамата с брат й щяха да останат завинаги в капана на Лингууд Хол.

Тя спря пред главната маса и погледна към мъжа, разположен в най-хубавия резбован дървен стол в залата. Говореше се, че Хю Непреклонния не е особено хубав при добро осветление, но тази вечер съчетанието от пламъци и сенки превръщаха чертите му в злокобни и страшни, като на истински дявол.

Косите му бяха по-тъмни от черен халцедон. Очите му — странен нюанс на златен кехлибар — блестяха с безпощадна интелигентност. Не беше трудно да се разбере откъде идваше прякорът Непреклонния. Алис разбра на мига, че този мъж не би се спрял пред нищо, за да получи онова, което иска.

По гърба й полази ледена тръпка, но решителността й си остана същата.

— Бях разочарован, че не се присъедини към нас по време на вечерята, лейди Алис — каза бавно Хю. — Казаха ми, че ти си се погрижила за подготовката й.

— Да, милорд. — Тя му се усмихна с най-подкупващата си усмивка. Едно от нещата, които бе успяла да разбере за Хю, беше, че цени добре приготвените, изкусно подправени, ястия. И беше сигурна, че храната беше безукорна. — Надявам се, че ти е харесала?

— Интересен въпрос — Хю се замисли за миг, сякаш това беше философска тема. — Не открих никакъв недостатък в подправките и разнообразието на ястията. Признавам, че се нахраних много добре.

Усмивката на Алис помръкна. Премерените му думи и очевидната липса на похвала я дразнеха. Беше прекарала часове в кухнята, за да наблюдава подготовката на храната.

— Радвам се да чуя, че не си открил никакъв недостатък в ястията, милорд. — С периферното си зрение видя как чичо й се намръщи от резкия й тон.

— Не, нищо й нямаше на вечерята — заяви Хю. — Но трябва да си призная, че човек винаги се замисля за възможността храната да е отровена, когато човекът, погрижил се за ястията, не вкусва от тях.

— Отрова! — Алис побесня.

— Самата мисъл за това прибавя още една подправка към ястието, не е ли така?

Ралф трепна, сякаш Хю току-що бе извадил меча си. Стоящите наблизо слуги ахнаха ужасени. Войниците се размърдаха неспокойно по пейките. Някои от рицарите сложиха ръце върху дръжките на мечовете си. Джървис и Уилям изглеждаха така, сякаш всеки момент ще припаднат.

— Не, милорд — изломоти бързо Ралф. — Уверявам те, няма никаква причина да подозираш, че племенницата ми те е отровила. Кълна се в честта си, сър, тя не би направила подобно нещо.

— След като си седя тук и ми няма нищо, съм склонен да се съглася с теб — каза Хю. — Но не можеш да ме упрекнеш, че се разтревожих, имайки предвид обстоятелствата.

— И какви точно са тези обстоятелства, милорд? — попита Алис.

Видя как Ралф затвори отчаяно очи, тъй като тонът й от рязък се превърна в откровено груб. Не беше нейна вината, че разговорът не започна добре. Хю Непреклонния бе причината, не тя.

Отрова, как ли пък не! Въобще не би могла да си помисли за подобно нещо.

Би се замислила дали да не използва някоя от по-опасните рецепти на майка си само като крайна мярка, и то в случай, че източниците й й бяха съобщили, че Хю е глупав, жесток, брутален тип. И дори при това положение, помисли си тя, ядосвайки се все повече и повече, пак нямаше да се опита да го убие.

Просто щеше да използва някоя от онези безобидни отвари, които щяха да приспят него и хората му така, че да не могат да избият обитателите на имението.

Хю я изучаваше. И тогава, сякаш прочел мислите й, едното ъгълче на суровите му устни се изкриви леко. В усмивката му нямаше топлота, само ледена насмешка.

— Обвиняваш ме за предпазливостта ми, така ли, лейди? Скоро научих, че се занимаваш с древните ръкописи. А е добре известно, че древните често са използвали отрови. И освен това разбрах, че майка ти е разбирала от странни и необикновени билки.

— Как смееш, сър? — Алис вече наистина побесня. Всички намерения за внимателно отношение към този мъж се изпариха. — Аз съм учен, не отровител. Изучавам естествена философия, не тъмните изкуства. Майка ми наистина много разбираше от билки и беше велика лечителка. Но тя никога не би използвала знанията си, за да причини зло някому.

— Аз, разбира се, научавам това с облекчение.

— Аз също нямам склонност да убивам хора — продължи Алис. — Нито дори когато те са груби, неблагодарни гости като теб, милорд.

Халбата на Ралф трепна в ръката му.

— Алис, в името на Бога, замълчи.

Алис не му обърна внимание, а присви очи към Хю.

— Знай, че не съм убила никого сър. Макар че това е нещо, което — мога да се обзаложа — не можеш да кажеш себе си.

Страховитото вцепенение, обзело тълпата, беше прекъсвано единствено от задавени ужасени възклицания на някои от слушателите. Ралф изстена и хвана главата си с ръце. Джървис и Уилям седяха като втрещени.

Хю единствен от присъстващите не се смути. Гледаше замислено Алис.

— Страхувам се, че си права, лейди — каза много тихо той. — Не мога да кажа същото и за себе си.

Изненадващата простота на това признание имаше същия ефект, какъвто би предизвикала внезапната поява на каменна стена пред нея. Алис внезапно спря. Премига и възвърна самообладанието си.

— Да, добре, значи ето те и теб, все пак.

Кехлибарените очи на Хю заблестяха от любопитство.

— Къде точно сме, мадам?

Ралф отчаяно се опитваше да спре посоката на разговора. Вдигна глава, изтри чело с ръкава на туниката си и погледна към Хю с умолително изражение.

— Сър, моля се на Бога да разбереш, че глупавата ми племенница нямаше намерение да те обиди.

По лицето на Хю се изписа съмнение.

— Не?

— Разбира се, че не — заекна Ралф. — Няма никаква причина да я подозираш само защото не дойде да вечеря с нас. Всъщност Алис никога не вечеря в салона с останалите членове на домакинството.

— Странно — промърмори Хю. Алис потупваше с крак по пода.

— Губим си времето, господа. — Хю погледна към Ралф.

— Твърди, че… ъъъ… предпочита самотата на покоите си — обясни бързо Ралф.

— И защо? — Хю отново съсредоточи вниманието си върху Алис.

Ралф изсумтя.

— Казва, че намира нивото на… ъъъ… интелектуалния разговор, както тя го дефинира, тук, в този салон, прекалено ниско за вкуса й.

— Разбирам — каза Хю.

Ралф изгледа войнствено Алис, докато изказваше старото си, до болка познато, оплакване:

— Очевидно разговорите по време на хранене на честните, простодушни войници не са достатъчно извисени, за да подхождат на високите стандарти на дамата.

Хю повдигна вежди.

— Какво? Лейди Алис не иска да слуша подробностите за сутрешните упражнения в стрелба или за някой успешен лов?

Ралф въздъхна.

— Не, милорд, със съжаление ще призная, че тя не проявява никакъв интерес към подобни неща. Племенницата ми е идеален пример за това, колко глупаво е да се обучават жени, ако питате мен. Обучението ги прави своенравни, води до неблагодарност и неуважение към бедните, злочести мъже, натоварени с тяхната защита и чиято тъжна орис е да ги хранят и подслоняват.

Подразнена, Алис изгледа заплашително Ралф.

— Това са глупости, чичо Знаеш много добре, че съм ти благодарна за защитата, която даваш на мен и брат ми. Къде щяхме да бъдем без теб?

Ралф се изчерви.

— Е, Алис, от твоите уста това наистина е много.

— Ще ти кажа къде щяхме да бъдем аз и Бенедикт, ако не беше щедрата ти защита. Щяхме да седим в собствения си салон и да вечеряме на собствената си маса.

— Мили Боже, Алис, да не си се побъркала? — Ралф я гледаше с нарастващ ужас. — Не е време да повдигаш този въпрос.

— Много добре. — Тя се усмихна мрачно. — Нека сменим темата. Сигурно ще предпочетеш да обсъдим как успя да похарчиш малкото от наследството ми, което бях успяла да запазя, след като даде имението на баща ми на сина си.

— Проклятие, жено, желанията ти са доста разточителни. Последната книга, която настоя да ти купя, струваше повече от една добра хрътка.

— Тя е много важно съчинение за скъпоценните камъни, написано от Марбоуд, епископа на Ренис — отвърна Алис. — Там всъщност са описани всички свойства на скъпоценните камъни и наистина си струва парите.

— Така ли? — озъби се Ралф. — Е, нека ти кажа как по-добре биха могли да бъдат похарчени тези пари.

— Достатъчно. — Хю протегна ръка към чашата си с вино.

Движението беше кратко, но сякаш произлизаше от дълбините на огромната вцепененост, която обгръщаше Хю, и Алис се стресна. Несъзнателно отстъпи крачка назад.

Ралф бързо се отказа от по-нататъшните си обвинения спрямо племенницата си.

Алис се изчерви, подразнена и смутена от този глупав спор. Сякаш нямаше по-важни неща. Избухливият й нрав беше проклятието на живота й.

За миг изпита известна завист към Хю, който пазеше такова самообладание А това беше едно от нещата, които го правеха толкова опасен.

Очите на Хю отразяваха пламъците от огнището, когато й отговори:

— Нека не се занимаваме с това, което очевидно е отдавнашен семеен спор. Нямам нито време, нито търпение да го разреша. Знаеш ли защо дойдох днес тук, лейди Алис?

— Да, милорд. — Алис прецени, че няма смисъл да заобикаля темата. — Търсиш зеления камък.

— По следите на този проклет кристал съм повече от седмица, лейди. В Клайдмиър разбрах, че е бил купен от млад рицар от Лингууд Хол.

— Така е, милорд — потвърди бързо Алис. И тя, както и той, нямаше търпение да стигнат до същността на нещата.

— За теб?

— Точно така. Братовчед ми Джървис видял един амбулантен търговец да го продава на летния панаир в Клайдмиър. — Алис забеляза как Джървис видимо се стресна при споменаването на името му. — Знаел е, че камъкът ще ми се стори изключително интересен, и ми го взел.

— А той каза ли ти, че по-късно търговецът е бил намерен с прерязано гърло? — попита съвсем небрежно Хю.

Гърлото на Алис пресъхна.

— Не, не ми е казал, милорд. Очевидно Джървис не е знаел за трагедията.

— Така изглежда. — Хю изгледа хищнически Джървис.

Устата на братовчед й се отвори два пъти, преди най-после той да успее да продума:

— Кълна се, че не съм знаел, че кристалът е опасен, сър. Не беше много скъп и си помислих, че ще бъде интересен за Алис. Тя много обича необикновени камъни и разни други такива неща.

— В зеления кристал няма нищо интересно. — Хю се приведе напред и сенките върху лицето му се промениха. Сега изглеждаше още по-демоничен — Всъщност колкото повече го търся, толкова по-малко забавен ми се струва.

Алис се намръщи, когато през ума й мина една мисъл.

— Сигурен ли си, че смъртта на търговеца е свързана с кристала, милорд?

Хю я погледна така, сякаш го бе попитала дали има някаква вероятност утре сутринта слънцето да изгрее.

— Съмняваш ли се в думите ми?

— Не, разбира се, че не. — Алис успя да прикрие раздразнението си. Мъжете бяха толкова докачливи на тема логика. — Просто не виждам никаква връзка между зеления камък и убийството на търговеца.

— Нима?

— Да. Зеленият камък не е особено красив или ценен поне доколкото успях да преценя. Всъщност е доста грозен за кристал.

— Експертното ти мнение, разбира се, е много важно в случая.

Алис не обърна внимание на сарказма в думите му. Мислите й се втурваха напред, преследвайки логиката на интересния проблем.

— Бих допуснала, че някой крадец е убил търговеца, за да се сдобие с камъка, ако е останал с погрешното впечатление, че той има стойност. Но всъщност той беше доста евтин, в противен случай Джървис никога не би ми го купил. И защо му е на някой да убива бедния търговец, след като той вече е продал камъка? Не се връзва.

— Убийството е логично в подобна ситуация, ако някой се опитва да прикрие следа — каза Хю, този път доста любезно. — Знам, че мъже са убивали или са били убити и по много по-дребни поводи.

— Да, може би. — Алис подпря лакътя си на другата ръка и започна да почуква по челюстта си. — Но в името на Бога, кълна се, че мъжете много обичат да прилагат глупаво, ненужно насилие.

— Случва се — каза Хю.

— Така или иначе, ако нямаш някакво обективно доказателство, свързващо убийството на амбулантния търговец и зеления кристал, не виждам как можеш да стигнеш до извода, че между двете съществува връзка. — Тя кимна, доволна от думите си. — Търговецът би могъл да убит по някаква друга, несвързана с това, причина.

Хю не каза нищо. Гледаше я със смразяващо кръвта любопитство, сякаш беше някакво странно, непознато създание, материализирало се внезапно пред него. Вглеждаше някак объркан, сякаш не знаеше какво да мисли за нея.

Ралф изстена отчаяно.

— Алис, за Бога, моля те, не спори със сър Хю. Не е време да упражняваш познанията си по риторика и дебати.

Алис се обиди от това обвинение.

— Това не е проява на лоши маниери, чичо. Просто се опитвам да изтъкна на сър Хю, че човек не може да допусне нещо толкова сериозно като мотив за убийство, без да има солидни доказателства.

— Можете да разчитате на думата ми за това, лейди Алис — обади се Хю. — Търговецът е мъртъв заради проклетия зелен кристал. Мисля, че и двамата сме съгласни, че ще е най-добре, ако никой друг не умре заради него, нали?

— Да, милорд. Вярвам, не смяташ, че ми липсват маниери, просто поставям под съмнение…

— Всичко, очевидно — прекъсна я равно той.

Тя се намръщи.

— Милорд?

— Ти явно поставяш всичко под съмнение, лейди Алис. При други обстоятелства това сигурно щеше да ми се стори доста забавно, но тази вечер не съм в настроение за подобни неща. Тук съм само заради едно нещо. Искам зеления кристал.

Алис си пое дъх.

— Не желая да те обидя, милорд, но бих искала да изтъкна, че братовчед ми е купил този камък за мен и той всъщност ми принадлежи.

— Проклятие, Алис — смутолеви Ралф.

— За Бога, Алис, трябва ли да се караш с него? — изсъска Джървис.

— Обречени сме — промърмори Уилям.

Хю не им обърна внимание, съсредоточил цялото си внимание върху Алис.

— Зеленият кристал е последният от Камъните на Скарклиф, лейди. Аз съм новият господар на Скарклиф. Кристалът ми принадлежи.

Алис се покашля и подбра внимателно думите си.

— Осъзнавам, че камъкът може някога да ти е принадлежал, милорд, но вече не е така.

— Нима? Означава ли това, че познаваш законите така, както познаваш естествената философия?

Тя се втренчи в него.

— Този камък е бил закупен от Джървис съвсем законно. След това ми е бил предаден като подарък. Не виждам как въобще е възможно да имаш някакви претенции спрямо него.

Неестествената тишина, спуснала се над залата, беше нарушена от още няколко възклицания. Чу се как на пода падна чаша. Дрънченето на метала отекна в каменното помещение. Изквича куче.

Ралф издаде тих, грачещ звук. Погледна към Алис.

— Алис, какво си мислиш, че правиш?

— Просто изразявам претенциите си към зеления кристал, чичо. — Алис срещна погледа на Хю. — Чувала съм, че Хю Непреклонния е суров, но почтен мъж. Нали е така, милорд?

— Хю Непреклонния — зловещо отвърна Хю — е човек, който знае как да задържи това, което е негово. Не се съмнявайте, лейди, че смятам камъка за мой.

— Сър, този кристал е много важен за моите проучвания. В момента изучавам различните камъни и техните свойства и намирам зеления кристал за доста интересен.

— Мисля, че го описа като грозен.

— Да, милорд. Но от опит знам, че неща, които не притежават външно очарование и привлекателност, често крият тайни от голям интелектуален интерес.

— Теорията ти отнася ли се и за хората?

Тя се смути.

— Милорд?

— Малко хора биха ме нарекли очарователен и привлекателен, мадам. Просто се чудех дали ме намираш интересен.

— О!

— В интелектуален смисъл, искам да кажа.

Алис облиза устни.

— Е… Ами… Що се отнася до това, да, милорд, можеш да бъдеш описан като интересен. Съвсем сигурно. — Пленителен би било доста по-подходящо описание, допълни наум.

— Поласкан съм. Не се и съмнявам, че ще бъдеш още по-заинтригувана да разбереш, че не съм получил прякора си случайно. Наричат ме Непреклонния, защото винаги преследвам целта си дотогава, докато успея.

— Не съм се усъмнила в това и за миг, сър, но наистина не мога да ти позволя да предявяваш претенции към моя зелен кристал. — Алис се усмихна. — Може би за в бъдеще бих могла да ти го дам на заем.

— Иди да донесеш камъка — каза Хю с ужасяващо спокоен тон. — Веднага.

— Милорд, ти не разбираш.

— Не, лейди, ти не разбираш. Спирам тази игра, която толкова ти харесва да играеш. Донеси камъка сега или ще си заслужиш онова, което ще последва.

— Алис! — извика Ралф. — Направи нещо.

— Да — каза Хю. — Направи нещо, лейди Алис. Донеси ми веднага зеления кристал.

Алис изпъна рамене и се подготви да съобщи лошата новина.

— Страхувам се, че не мога да го направя, милорд.

— Не можеш или не искаш? — попита тихо Хю.

Алис сви рамене.

— Не мога. Разбираш ли, напоследък ме сполетява същата съдба, която преследва и теб.

— За какво, в името на дявола, говориш сега?

— Зеленият кристал ми беше откраднат само преди няколко дни, милорд.

— За Бога — прошепна Хю. — Ако целиш да ме разгневиш с тази главоблъсканица от неистини и подвеждащи думи, няма да успееш, мадам. Предупреждавам те, че резултатът може и да не ти хареса.

— Не, милорд — бързо каза Алис. — Казвам ти самата истина. Камъкът изчезна от ателието ми преди по-малко от седмица.

Хю изгледа студено, въпросително Ралф, който кимна навъсено. Хю върна погледа си към Алис, приковавайки я безмилостно с него.

— Ако това е вярно — каза студено той, — защо не ми беше казано веднага след като пристигнах тук тази вечер?

Алис отново се покашля.

— Мнението на чичо ми беше, че — тъй като камъкът е моя собственост — аз трябва да ти кажа за загубата му.

— И едновременно с това да изразиш претенциите си спрямо него? — Усмивката на Хю доста наподобяваше ръба на добре наточено острие на меч.

Нямаше никакъв смисъл да отрича очевидното.

— Да, милорд.

— Обзалагам се, че е било твоя идея да забавиш уведомяването ми за загубата на камъка за след като се нахраня добре — промърмори Хю.

— Да, милорд. Майка ми често казваше, че мъжете са по-разумни, след като се нахранят. А сега, искам да ти съобщя, че имам план за това, как да открием камъка.

Хю сякаш не я чу. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Не мисля, че някога съм срещал жена като теб, лейди Алис.

Вниманието й веднага се отклони. Неочаквано удоволствие я стопли отвътре.

— Намираш ли ме интересна, милорд? — Едва се осмели да добави останалото: — В интелектуален смисъл?

— Да, мадам. Много интересна.

Алис се изчерви. Никога не бе чувала подобен комплимент от мъж. Никога не бе чувала някакъв комплимент от мъж. И това я развълнува. Фактът, че Хю я намира толкова интересна, колкото тя намира него, беше наистина вълнуващ. Положи усилие да пропъди непознатото усещане и да се върне на темата.

— Благодаря, милорд — каза тя с впечатляващо за обстоятелствата спокойствие. — А сега, както ти казвах, когато разбрах, че ще ни посетиш, измислих план, чрез който бихме могли да открием кристала заедно.

Ралф се опули.

— Алис, какви ги говориш?

— Съвсем скоро ще обясня всичко, чичо. — Алис сияеше срещу Хю. — Сигурна съм, че искаш да чуеш подробностите, милорд.

— Малко, съвсем малко мъже в миналото са се опитвали да ме измамят — каза Хю.

Алис се намръщи.

— Да те измамят ли, милорд? Никой тук не се опитва да те измами.

— И тези мъже сега са мъртви.

— Сър, мисля, че трябва да се върнем на въпроса — каза хрипливо Алис. — Сега, когато и двамата проявяваме интерес към зеления камък, логично е да обединим силите си.

— Имаше също така — казвам го със съжаление — една-две жени, които играеха опасни игрички с мен. — Хю спря. — Но се съмнявам, че би желала да узнаеш подробности от съдбата им.

— Милорд, отклоняваме се от темата.

Хю потърка ръба на чашата си.

— Но сега, когато си спомням за тези жени, които изпитваха търпението ми с глупави игри, бих могъл да кажа с известна сигурност, че те въобще не приличаха на теб.

— Разбира се, че не — Алис отново започна да се ядосва. — Аз не си играя с теб, сър. Точно обратното. Ще ни бъде от взаимна полза да обединим моя ум с твоите рицарски умения, за да открием камъка заедно.

— Това ще е доста трудно, лейди Алис, след като не забелязах никакво доказателство, че притежаваш някакъв ум. — Хю продължаваше да си играе с чашата. — Поне не такъв, който да не е размътен.

Алис се вбеси.

— Милорд, нанасяш ми тежка обида.

— Алис, ти ще докараш смъртта на всички ни — прошепна отчаяно Ралф.

Хю не обърна никакво внимание на домакина си. Продължаваше да наблюдава Алис.

— Не те обиждам, лейди, просто изтъквам един неоспорим факт. Умът ти трябва да е излетял нанякъде, ако вярваш, че можеш да си играеш с мен по този начин. Една истински умна жена щеше отдавна да разбере, че ледът под краката й е много тънък.

— Милорд, мисля, че чух достатъчно глупости — каза Алис.

— Аз също.

— Искаш ли да проявиш разум и да изслушаш плана ми или не?

— Къде е зеленият камък?

Търпението на Алис се изчерпа.

— Казах ти: беше откраднат — каза тя доста високо. — Мисля, че знам кой е крадецът, и мога да ти помогна да откриеш местонахождението му. В замяна искам да сключим една сделка.

— Сделка? С мен? — В очите на Хю блестеше опасност. — Сигурно се шегуваш, лейди.

— Не, съвсем сериозна съм.

— Не мисля, че ще ти харесат условията на сделка, която ще сключиш с мен.

Алис го изгледа внимателно.

— Защо? Какво ще ми поискаш?

— Душата ти, най-вероятно — отвърна Хю.