Аманда Куик
Измама (8)

Глава 7

Помещението, което беше отредено за разказа на мистър Бланчърд относно пътуването му до Западните Индии, беше почти празно. Всъщност институтът „Масгрейв“ беше избрал една доста просторна зала.

— Няма толкова много хора, както на лекцията на мистър Елкин за Южните морета — сподели пълната жена, която седеше до Олимпия. — Вероятно защото мистър Бланчърд не умее да говори така завладяващо като мистър Елкин.

Олимпия не можеше да оспорва думите й. Мистър Бланчърд очевидно беше човек, който е пътувал много и който беше надарен с наблюдателност, но пък му липсваше дарбата да говори пред толкова много зрители. Не му се удаваше да забавлява публиката си.

Олимпия беше решила да посети лекцията с надеждата, че ще научи нещо ново за Западните Индии. От дневника на мадам Лайтборн беше й станало повече от ясно, че загадката не може да бъде разрешена, ако не се намери онзи остров, за който мадам Лайтборн споменаваше и който според нея се намираше някъде на север от Ямайка.

Снощи се беше опитала да обясни това на Джеърд, докато двамата отпиваха от среднощното си бренди, но той беше сменил темата на разговора.

Олимпия, Джеърд и останалите членове на домакинството, включително и Минотавър, бяха в Лондон вече от три дни. Това беше първото събиране на Дружеството за пътувания и изследвания и тя го очакваше със силно нетърпение.

За нещастие, мистър Бланчърд не успяваше да задържи нейното внимание. Тя непрекъснато поглеждаше часовника, прикрепен към горната част на роклята й. Оставаше половин час до пристигането на Джеърд и момчетата, които щяха да я отведат оттук.

Джеърд. В мислите си тя се обръщаше към него с малкото му име. Засилващата се интимност между двамата й пречеше да мисли за него като за „мистър Чилхърст“. Тя обаче много внимаваше да се обръща към него, както подобава винаги когато му говореше на глас.

Беше необходима доста силна воля, за да запази благоприличието, когато е близо до него. Всеки път, когато го срещаше на стълбите или в коридора, тя беше обземана от силно желание да се хвърли в прегръдките му. Вечерите, които прекарваха заедно в малкия кабинет, започваха да стават непоносими. Олимпия не знаеше колко дълго ще успява да се въздържа.

И в добавка към вълнуващото напрежение идваше мисълта, че на Джеърд също е необходима много силна воля, за да запази самообладание, когато е близо до нея.

Сутринта на същия този ден те отново се бяха срещнали пред вратата на неговата спалня. Срещата, както винаги, беше отнела дъха и на двамата. Олимпия бързаше да слезе за закуска. Не виждаше много добре, защото пред себе си държеше връзка списания и глобус. А Джеърд тъкмо излизаше в коридора.

Сблъсъкът, който последва, беше предопределен от съдбата, поне що се отнасяше до Олимпия. Тя дори се запита дали една малка част от нея не го искаше и не го беше замислила предварително. Все пак тя знаеше със сигурност времето, когато Джеърд щеше да излезе от спалнята си. Той беше човек, който държеше на рутината и реда. След като три сутрини тя внимателно се беше вслушвала в неговите движения от другата страна на стената, Олимпия знаеше, че той слиза на закуска, когато часовникът удари седем.

— Мили боже! Извинете ме.

Олимпия беше залитнала и беше изтървала глобуса, тъй като Джеърд беше излязъл заднишком от спалнята си и беше връхлетял отгоре й. Макар че сблъсъкът идваше от страната, която той не виждаше добре поради превръзката, реакцията му беше бърза. Той въобще не се поколеба. Сръчно беше хванал глобуса, който се беше изплъзнал от ръцете й.

— Извинете ме, мис Уингфийлд. Добре ли спахте?

Олимпия беше така замаяна от факта, че той е толкова близо до нея още в този ранен час, че не можеше да отговори дори на този обикновен въпрос. Няколко секунди единственото, което можеше да направи, беше да се взира в него и да се пита отчаяно дали той ще се възползва от възможността да я целуне.

— Да, спах много добре, мистър Чилхърст — каза тя, разочарована от това, че той не се опита да я целуне. — А вие?

Как щеше да успее да понася всичко това всяка сутрин в продължение на цял месец — питаше се тя като обезумяла.

— Напоследък не ми остава много време за сън — каза Джеърд. Погледът му не се отделяше от устните й. — Ти изпълваш мислите ми през цялата нощ, сирено моя.

— О, Джеърд. — Олимпия едва дишаше. — Искам да кажа, мистър Чилхърст. — Болезнен копнеж дълбоко в нея отнемаше силите й. — Аз също мисля за вас през по-голямата част от нощта.

Джеърд се усмихна с характерната за него лека и приятна усмивка.

— В една от близките нощи ще трябва да направим нещо, за да разрешим общия си проблем или и двамата няма никога да възвърнем съня си.

Олимпия ясно разбра какво иска да каже той и отвори широко очи от изненада.

— Да, разбира се, аз съм съгласна с вашето предложение. Съжалявам, че наруших дневния ви режим, сър. Знам колко е важен той за вас, за доброто ви здраве и за здравия нощен сън.

— Вярвам, че ще го преживея, мис Уингфийлд.

А после той я беше целунал. Беше бърза, открадната целувка, но Джеърд първо се беше огледал, за да се увери, че нито едно от момчетата не наднича от спалнята си.

А после спокойно беше взел глобуса от ръцете й и го беше занесъл долу вместо нея.

На Олимпия се струваше, че целувката още пари на устните й. Тя седеше сковано на стола си и се опитваше да се съсредоточи върху лекцията.

Приведен над записките си, мистър Бланчърд говореше монотонно и вече беше приспал няколко души в залата.

— Освен захар, островите от Западните Индии изнасят множество стоки. Например тютюн, кафе, миди и дървен материал. Разбира се, те трябва да внасят по-голямата част от нещата, които са необходими на цивилизования човек.

Мислите на Олимпия отново започнаха да блуждаят. Тя беше тук, за да научи нещо за един изгубен остров и за една древна легенда, а не да слуша за внос и износ. За да разсее скуката, тя започна да изучава малката група хора, които седяха около нея. Повечето бяха членове на Дружеството за пътувания и изследвания, което спонсорираше изявата на мистър Бланчърд. Без съмнение, тя си бе кореспондирала с някои от тях. И тя започна да се чуди как да им се представи, след като лекцията свърши.

— Посетихте ли и другите подобни лекции? — попита я дебелата жена, като сложи облечената си в ръкавица ръка на устата, за да бъде шепотът й по-тих.

— Не.

Олимпия също говореше много тихо.

— Аз съм член на дружеството, но пристигнах в Лондон съвсем скоро. Досега не съм имала възможност да присъствам на нито една лекция.

— Жалко, че трябва да започнете точно с тази. Лекцията на мистър Дънкан за Османската империя беше наистина интересна.

— Аз очаквах тази лекция, защото проявявам особен интерес към географията на Западните Индии.

Жената се наведе по-близо до нея.

— Наистина ли? Интересът ви споделят и мистър Торбърт и лорд Албридж. Трябва да се срещнете с тях.

Олимпия беше извънредно доволна.

— С удоволствие ще се срещна с тях. Чела съм техните статии за Западните Индии в месечното списание.

— Те и двамата са тук днес. И, разбира се, са седнали в двата противоположни края на залата. — Жената тихо се засмя. — Очаквам, че и вие знаете за тяхното съперничество. Те от години са врагове.

— Нима?

— Ще бъда щастлива да ви запозная с тях. Но, първо, позволете ми да ви се представя. Аз съм мисис Долтън.

— А аз съм мис Олимпия Уингфийлд от Апър Тадуей в Дорсет — бързо рече Олимпия. — Радвам се да се запозная с вас, мисис Долтън.

Очите на мисис Долтън се разшириха от изненада. Запознанството беше особено приятно и за нея.

— Предполагам, че не сте онази същата мис Уингфийлд, която написа прекрасните статии за легендарните съкровища и странните обичаи на чуждите земи?

Олимпия се изчерви. Всъщност за първи път някой хвалеше статиите й пред самата нея. Никой в Апър Тадуей не четеше списанието на дружеството.

— Написах една-две статии по тези въпроси, да. — Олимпия се надяваше, че гласът й изразява достатъчно скромност.

— Мила моя, всичко това е много вълнуващо не само за мен, но и за още няколко от членовете ни. Веднага щом мистър Бланчърд свърши със скучното си бърборене, ще ви представя на останалите.

— Много мило от ваша страна.

— Не, вие самата сте легенда, скъпа мис Уингфийлд. И двамата — и Торбърт, и Албридж — онзи ден говореха, че не биха напуснали Англия, без да вземат със себе си някои от вашите статии.

 

 

— Подвизаваш се като учител? Скандално. Каква дяволска игра играеш, Чилхърст?

Феликс Хартуел хвърли на Джеърд поглед, който беше едновременно изпълнен с уважение и изразяваше силна изненада.

— Не съм сигурен, че знам отговора на този въпрос, Феликс.

Устните на Джеърд бяха извити в изпълнена с горчивина усмивка. Погледът му не се отделяше от Итън, Хю и Робърт, които бяха на известно разстояние от тях и се опитваха да вдигнат във въздуха едно огромно хвърчило.

Купиха хвърчилото малко преди да придружат Олимпия до института „Масгрейв“. Едва след като я видя настанена в залата, Джеърд беше завел децата в близкия парк и бе изпратил съобщение на Феликс.

Феликс се беше появил само след няколко минути. Едно от нещата, които Джеърд най-много харесваше у него, беше уважението му към точността. Същата черта притежаваше и Джеърд. Те двамата работеха заедно от години и Джеърд започваше да смята Феликс за приятел, всъщност за единствения приятел, който имаше на този свят и на когото можеше да се довери.

Наистина, двамата мъже си приличаха в много отношения. Те и двамата бяха спокойни и не се поддаваха на чувствата. Минаваха за малко скучни, притежаваха прагматичен подход към нещата и в личния си живот, и в бизнес делата си.

Но напоследък нещата се бяха променили. Джеърд се чудеше каква ли ще е реакцията на Феликс, когато разбере, че неговият работодател се е превърнал в безпомощна жертва на страстта.

Феликс се засмя.

— Познавам те прекалено добре, за да повярвам, че не знаеш какво правиш или защо го правиш, Чилхърст. Никога не предприемаш нещо, преди да си го обмислил и да си го планирал внимателно. Не е в характера ти да се ръководиш от импулсите и въображението си.

— Бях такъв, преди да се променя — отговори Джеърд погледна Феликс и му се усмихна.

Феликс се втренчи в него. Беше силно изненадан. Джеърд не се учуди на реакцията му. Самият той понякога не можеше да познае себе си, откакто беше придобил тези нови черти на характера. Нямаше нищо чудно в това, че Феликс беше шокиран и объркан от неговото превращение.

Въпреки че двамата често си пишеха, бяха минали няколко месеца, откакто Джеърд се беше видял с доверения си човек. Този последен път Феликс беше пътувал до дома на Джеърд, където беше получил нареждания да отиде до Дейвън и да прекара там две седмици, през които да наблюдава как товарят корабите на компанията „Флеймкрест“.

Джеърд рядко пътуваше до Лондон. Той предпочиташе красивите пейзажи на провинцията пред блясъка на града.

Въпреки че се виждаха доста нередовно, на Джеърд му се струваше, че Феликс почти не се променя през годините. Феликс беше градски жител, нещо повече, той беше човек, който е влюбен в града и градския начин на живот. Това издаваха и меките му, нежни длани, и дължината на косата му, и модерното му палто. Лицето му, което имаше приятелски и открит вид, прикриваше острия му ум, който Джеърд високо ценеше.

— Променен? Ти? — Феликс глухо се засмя. — Това е невъзможно. През целия си живот не съм срещал друг такъв стратег като теб. Да работя за теб, е все едно да работя за шахматен шампион. Аз самият не мога да видя до какво ще ни доведе следващият ход, но от опит знам, че ти си пълновластен господар на игралното поле.

— Този път не играя шах.

Джеърд наблюдаваше, доволен, как пъстроцветното хвърчило се издига във въздуха. Итън и Хю весело крещяха и тичаха след Робърт, който бягаше и здраво държеше връвта.

— Наистина, съдбата ме превърна в своя безпомощна играчка. Аз съм като това хвърчило в момента. Същество, което е носено от въздушните течения.

— Моля, сър?

— Трябва също така да знаеш, Феликс, че аз съм в плен на страстта.

— На страстта ли? Ти? Чилхърст, ти говориш с мен, Феликс Хартуел. Аз съм твой агент тук, в Лондон, вече близо десет години. Знам повече за твоите работи и за твоя бизнес и за начина, по който ти ги ръководиш, от всеки друг на тази земя. Подозирам, че знам повече и за самия теб, защото сме сходни по характер.

— Това е вярно.

— Повече от сигурно е, че е вярно. И ако има нещо, в което съм абсолютно сигурен, то е, че ти не си човек, който се ръководи от сляпата страст, независимо от какъв вид е тя. Ти си олицетворението на човека, който е постигнал абсолютен самоконтрол.

— Вече не.

Джеърд си спомни за целувката, с която беше дарил Олимпия тази сутрин в коридора пред спалнята си. Горещи тръпки на задоволство пронизаха тялото му. Да живее под един и същи покрив с обекта на своите желания, беше сладко и мъчително. Единствената му утеха беше да знае, че Олимпия също страда.

— Чух зова на сирената и съм загубен.

— Сирена?

— Иначе известна като мис Олимпия Уингфийлд.

— Сър, да не би да се забавляваш за моя сметка? — попита го остро Феликс. — Защото, ако е така, мисля, че е време да приключваме с шегите.

— Уви, аз не се шегувам.

Джеърд беше разказал накратко на Феликс всички събития, но не му беше обяснил обстоятелствата около дневника на мадам Лайтборн, а това беше нишката, която водеше към Олимпия. Дневникът вече нямаше никакво значение за него.

— Знаеш ли какво, Феликс? За първи път в живота си започвам да разбирам чудатите хора, с които изобилства моето семейство.

— Позволи ми да ти кажа, Чилхърст, че никой не е в състояние да разбере странните хрумвания и действия на членовете на твоето семейство. Не се обиждай, но ти си единственият разумен член на фамилията и много добре го знаеш. Ти самият си ми го казвал много пъти.

— Господ ми е свидетел, че това е истина. — Джеърд отново се усмихна. — Кой може да бъде разумен, кой може да обмисля нещата, когато изгаря в пламъците на страстта?

Феликс застина на място и наклони глава — жест, който изразяваше недоверие.

— Боже мой, не разбирам нищо от това, което става с теб. Самата мисъл, че се представяш за учител само за да можеш да преследваш странната мис Уингфийлд, ми се струва неприемлива. Ти не си човек, който се поддава на неконтролируемите страсти.

Търпението на Джеърд се изчерпа.

— Трябва да си изясним нещо, Феликс. Не искам да чувам нито дума повече. И не искам това да се разчува. Заплашена е репутацията на мис Уингфийлд.

Феликс хвърли бърз изпитателен поглед към лицето на Джеърд, а после извърна очи.

— След всички тези години — каза той много тихо, — мисля, че можеш да имаш доверие в мен. Няма да кажа нито дума по въпроса.

— Разбира се, че ти имам доверие — каза Джеърд. — Ако нямах, не бихме водили този разговор. Сега, освен че не бива да разкриваш факта, че твоят работодател е нает на работа от мис Уингфийлд като учител на нейните племенници, не трябва да казваш на никого, че съм в Лондон.

Чертите на Феликс изведнъж се изостриха. Той като че ли започваше да разбира. Очите му отразяваха чувство, което вероятно можеше да се нарече облекчение.

— А, значи все пак сте въвлечен в някакъв ваш извънредно умно замислен план. Знаех си.

Джеърд не виждаше особена причина да дава повече обяснения. Романтичната страст, която изпитваше, си беше негова собствена работа.

— Ще ти бъда много задължен, ако запазиш в тайна присъствието ми тук, в града.

— Разбира се, че ще запазя тайната ти. — Очите на Феликс придобиха замислено изражение. — Тъй като ти почти никога не идваш в Лондон и не се движиш в тукашното общество дори когато посещаваш града, никак не е вероятно някой да пита за теб.

— И аз мисля така. А също така разчитам на факта, че много малко хора ме познават и знаят как изглеждам.

— Рискът да бъдете разпознат от малкото хора, на които сте известен, е минимален. — Изражението на Феликс беше неразгадаемо. — Ти очевидно нямаш намерение да правиш посещения, а едва ли някой ще си помисли да те търси в онази малка къща на улица „Айбъртън“.

— Тази малка къща е точно онова, което исках, Феликс. Тя напълно отговаря на нуждите на семейство, което има скромни доходи и е от провинцията. Докато избягвам клубовете и модните салони, ще мога да се движа из Лондон свободно и да запазя анонимността си.

Феликс отново се засмя глухо.

— Ти дори можеш да яздиш из Хайд Парк, без никой да те забележи. Никой няма да те познае всред тези малчугани, за които се грижиш. Хората виждат единствено онова, което очакват да видят. Уверявам те, че никой не очаква да види виконт Чилхърст да се подвизава като учител.

— Точно така.

Джеърд беше доволен, че разумният и практичен Феликс всъщност виждаше някаква логика в този безумен план. На неговата собствена преценка, Джеърд знаеше това, вече не можеше да се разчита.

— Ние всички ще бъдем в безопасност.

Феликс го погледна въпросително.

— В безопасност от какво?

— От наближаващата катастрофа — каза Джеърд.

— Каква катастрофа.

— Ами, от това да бъдем разкрити, разбира се — каза Джеърд. — Винаги съществува вероятността някой да разкрие положението, в което се намираме. Тогава ще трябва да понесем последиците. А това може да стане много скоро.

Феликс отново доби загрижен вид.

— Много скоро?

— Да. Да ухажваш една сирена, е несигурна и изпълнена с опасности работа, Феликс, а аз нямам абсолютно никакъв опит. Не искам всичко да се срути пред очите ми още преди да съм изпипал главното.

Феликс въздъхна.

— Ако не те познавах толкова добре, бих казал, че си станал също толкова странен, колкото са и останалите членове на семейството ти.

Джеърд се засмя и го тупна по рамото.

— Тази мисъл е доста страшна, дори смразяваща.

— Наистина. Не се обиждай.

— Не се тревожи, Феликс. Едва ли бих се обидил от правдивите ти думи. Никой не може да отрече, че семейството ми си има определена репутация и че в него има много оригинални, да не кажем уникални, хора.

— Да. — Феликс се колебаеше. — Може би има само едно нещо, което много бих искал да помниш.

— И какво е то?

— Деметриа Сийтън е в града. Сега тя е лейди Бюмон, нали знаеш.

— Да, знам.

Джеърд се стараеше да говори спокойно.

— Чух, че лорд Бюмон е в Лондон и търси още някакво лекарство за малкия си, но очевидно постоянен проблем.

— Все още не може да се сдобие с наследник, предполагам?

— Никога не преставам да се учудвам колко добре си информиран, Чилхърст, като се има предвид, че почти никога не идваш в града. Ти си съвсем прав. Истина е, че Бюмон дори не е в състояние да консумира последния си брак.

— Наистина ли?

Този факт едва ли тревожеше Деметриа — помисли си Джеърд.

— Очевидно, дори присъствието на очарователната лейди Бюмон в неговото легло не е достатъчно и не може да му помогне да преодолее импотентността си — прошепна Феликс.

— Жалко. Но подозирам, че лейди Бюмон не е нещастна от това положение на нещата — каза Джеърд.

— Отново си прав, поне така говорят хората. — Феликс също гледаше хвърчилото, което се рееше над главите им.

— Ако Бюмон не успее да се сдобие с наследник, лейди Бюмон ще наследи цялото му имущество.

— Да.

Тя, без съмнение, щеше да прехвърли голяма част от парите на проклетия си брат, Гифорд — помисли си Джеърд. А неограниченият достъп до много пари ще го направи още по-отвратителен.

Гифорд беше единственият кръвен роднина на Деметриа и нейната обич към него граничеше с глупостта. Доколкото Джеърд можеше да съди, нейната закрила беше превърнала по-малкия й брат в разглезен и безволев негодник.

Джеърд направи неопределена гримаса, тъй като си спомни онази вечер преди три години, когато Гифорд го беше предизвикал. Искаше да се дуелират с пистолети при пукването на зората. Предизвикателството беше дошло едва един час след като Джеърд беше развалил годежа си с Деметриа.

Гифорд беше изпълнен с ярост. Кълнеше се, че Джеърд е унижил сестра му и че той ще потърси удовлетворение.

Джеърд беше отказал, разбира се. Тогава той още беше разумен и практичен човек. Не виждаше никакъв смисъл да рискува живота си, а също и този на младия Гифорд.

Неговият отказ да се срещне с Гифорд на полето на честта само беше ядосал още повече младия мъж. Гифорд го беше нарекъл страхливец.

— Тъй като Бюмон е почти на седемдесет и здравето му никак не е добро — каза Феликс, — има голяма вероятност неговата съпруга всеки момент да се превърне в богата вдовица.

— Особено ако Бюмон прекарва по-голямата част от времето си в отчаяно търсене на лекарство, което да излекува неговата импотентност.

Феликс се усмихна студено.

— Ще бъде интересно да се види дали Бюмон ще успее да открие такова лекарство.

— Желая му късмет — каза Джеърд.

— Нима? — Феликс го погледна със зле прикрита изненада. — А аз мислех, че ще се зарадваш на новината, че лейди Бюмон може съвсем скоро да бъде свободна жена.

Джеърд сви рамене.

— Нейната свобода, или пък отсъствието на свобода, вече не ме интересува.

— Нима? Тя е по-красива отвсякога, поне така ми казаха. А мълвата, че е имала любовник, умря още преди Бюмон да се ожени за нея.

— Така ли?

Джеърд задаваше въпросите вяло. Явно беше, че разговорът не го интересува. Въпросът за любовника на Деметриа беше единственото, което не беше обсъждал с Феликс досега. Всъщност Джеърд не го беше обсъждал с никого.

Знаеше, че тръгнаха клюки, след като той внезапно развали годежа си с Деметриа, но беше отказал да потвърди или отхвърли мълвата.

— Ако лейди Бюмон има любовник и сега — продължи Феликс, — тя доста успешно успява да го скрие от света.

— Сега тя няма нужда да прави това — каза Джеърд хладно. — Бюмон едва ли би могъл да възрази, ако съпругата му има любовник, след като самият той още не е успял да се сдобие с наследник.

— Стига сме говорили за това. — Феликс направи пауза. — Трябва да обсъдим и съвместната ни работа.

— Нищо ново не е възникнало по оня въпрос, предполагам?

Феликс поклати глава.

— Страхувам се, че не. Трябва да е бил капитанът на кораба. Той е уредил канала за изтичането на парите и ги е откраднал. Той е единственият, който би могъл да го направи.

— Бих искал да имам доказателство, преди да го уволня.

Феликс повдигна рамене.

— Разбирам, но в подобни случаи е почти невъзможно да се намери доказателство. Много е трудно да се проследи изтичането на пари.

— Поне така изглежда.

Джеърд гледаше как хвърчилото се рееше и слушаше веселите викове на Итън и Хю, които окуражаваха Робърт.

— Да почакаме още малко, Феликс. Не съм готов да предприема каквито и да било действия срещу капитана без доказателства.

— Както искаш.

— По дяволите — каза Джеърд, но не особено разпалено. — Никак не ми харесва да ме мамят. Не искам да играя ролята на глупака.

— Това ми е добре известно.

Настъпи миг тишина. И двамата мъже наблюдаваха играта на момчетата с хвърчилото. Джеърд извади часовника от джоба си и каза:

— Трябва да ме извиниш, Феликс. Имам среща и времето за нея наближава, а се страхувам, че ще ми трябва доста време, за да убедя момчетата да приберат хвърчилото. Трябва да тръгвам.

— Както искаш, Чилхърст. Аз съм на твое разположение, както винаги, в случай че ти потрябвам.

— Не зная какво бих правил без теб, Феликс.

Джеърд кимна за „сбогом“ и прекоси парка, за да прибере Итън, Хю, Робърт и хвърчилото. Беше почти четири часът, време беше да вземат Олимпия от института „Масгрейв“.

На Джеърд бяха необходими почти двайсет минути да прибере момчетата и хвърчилото. Погледна часовника си два пъти, докато се носеха в наетата карета през оживените улици.

Робърт откъсна поглед от интересните гледки, които градът предлагаше и които се виждаха през прозорчето на каретата.

— Ще закъснеем ли, сър?

— Надявам се, че не. Ако имаме късмет, лекцията ще продължи повече от очакваното.

Итън клатеше краката си и петите му се удряха в седалката.

— Може ли да изядем по още един сладолед, след като приберем леля Олимпия?

— Вече изядохте по един сладолед този следобед — каза Джеърд.

— Да, знам, но това беше преди час.

— Обзалагам се, че леля Олимпия също ще иска сладолед, сър — каза Хю с изражение, което показваше загриженост за леля му и което не можа да заблуди Джеърд нито за миг.

— Така ли мислиш? — Джеърд се престори, че обмисля думите му.

— О, да, сър! — В невинните очи на Хю блесна надежда. — Сигурен съм.

— Ще почакаме да чуем какво ще каже самата тя. — Джеърд погледна през прозорчето. — Пристигнахме. Виждате ли леля си?

Итън се показа до кръста през прозореца.

— Ето я там. Заобиколена е от няколко души. Ще й махна с ръка.

— Не, няма да й махнеш с ръка — каза Джеърд. — Мъжът не бива да се отнася така с дамата. Робърт ще я намери и ще я придружи до каретата.

— Прав сте, сър. Отивам. — Робърт отвори вратичката на каретата и скочи на паважа. — Ще се върна след минутка.

— Не забравяй да я хванеш под ръка — каза Джеърд.

— Да, сър.

Робърт бързо прекоси улицата. Джеърд затвори вратата и се облегна назад на възглавниците. Гледаше как Робърт напредва през тълпата, която се беше събрала пред института „Масгрейв“.

Феликс беше прав — помисли си Джеърд. Хората виждаха онова, което очакваха да видят, и не беше вероятно някой от Дружеството за пътувания и изследвания да познае виконт Чилхърст. Доколкото Джеърд знаеше, той не се познаваше лично с нито един член на дружеството. Все пак предпазливостта не бе излишна.

— Не знаех, че леля Олимпия има толкова много приятели в Лондон — каза Итън.

— Нито пък аз — прошепна Джеърд.

Той изучаваше с поглед двамата мъже, които бяха застанали най-близо до Олимпия. Единият беше толкова дебел, че дрехата му като че ли щеше да се пръсне. Другият беше пълната му противоположност. Той беше толкова слаб, като че ли беше гладувал през последните няколко месеца. Двамата поглъщаха всяка дума, която излизаше от устата на Олимпия — отбеляза Джеърд.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита Хю тревожно.

— Не, Хю, всичко е наред.

Джеърд внимаваше гласът му да прозвучи спокойно и уверено. Той усещаше, че както винаги Хю отново се страхува да не би нещо да сложи край на пребиваването им при леля Олимпия. Той се страхуваше от всякакви сътресения, които биха могли да разтърсят спокойния им сега живот.

Но не можеше да се отрече, че Олимпия беше радостна и се наслаждаваше на разговора с новите си познати. Олимпия забеляза Робърт и се обърна към каретата. Джеърд видя силния ентусиазъм, изписан на изразителното й лице, и почувства раздразнение. Това изражение беше вдъхновено от разговора с двамата мъже, които стояха от двете й страни.

Това трябва да е ревността — помисли си той и се изненада от насоката на мислите си. Беше най-неприятното усещане на света. Джеърд се опита да приеме нещата философски. Все пак един мъж, който се носи на крилете на страстта, трябва да опознае и нейната тъмна и неприятна страна. Едва беше възможно нещата да имат само една страна.

— Ето я, идва! — Итън подскачаше нагоре-надолу на седалката. — Мислите ли, че ще иска сладолед?

— Нямам представа. Попитай я и ще разбереш. — Джеърд се протегна и отвори вратата на каретата. Гледаше одобрително Робърт, който упражняваше кавалерските си маниери и помагаше на Олимпия да се настани вътре.

— Благодаря ти, Робърт.

Олимпия седна до Джеърд. Под периферията на евтината й сламена шапка очите й блестяха възбудено.

— Надявам се, че сте прекарали приятно следобеда.

— Ние пуснахме хвърчилото си в парка — каза Итън. — Беше наистина много забавно.

— Искаш ли един хубав, студен сладолед, лельо Олимпия? — попита я Хю. — Предполагам, че вкусът му ще бъде по-прекрасен в такъв топъл ден.

— Сладолед? — Олимпия се усмихна на Хю въодушевено. — Да, наистина ще бъде прекрасно. Беше доста топло в залата на института.

Всички впериха погледи в Джеърд.

— Виждам, че постигнахте съгласие по въпроса — каза Джеърд.

Той повдигна капачето, което беше изрязано в покрива каретата, и нареди на кочияша да ги откара до най-близкия магазин, в който продават сладолед.

— Толкова съм развълнувана от онова, което научих днес следобед — каза Олимпия. — Нямам търпение да продължа работата си по дневника.

— Наистина ли?

Джеърд зададе въпроса тихо и внимателно. Стараеше се да не показва прекален интерес. Този проклет дневник можеше да изгние, поне що се отнасяше до него. Това, което той наистина искаше да знае, беше дали Олимпия истински харесва новите си приятели.

 

 

Олимпия разказа на Джеърд всичко, което се беше случило в института, едва по-късно вечерта. Главната причина да не го направи по-рано беше, че Итън, Хю и Робърт не спираха да бъбрят за приключенията, които непрекъснато преживяваха в големия град.

Това не обезпокои Джеърд. Щеше да има достатъчно време да чуе всички подробности, след като мисис Бърд се оттегли в стаята си, а момчетата заспят в леглата си.

Силното страдание, което изпитваше при тези техни вечери насаме, когато Олимпия беше така близо до него, можеше да бъде намалено единствено от мисълта за това по какъв начин на него ще бъде сложен край. Той не мислеше, че Олимпия ще успее дълго да издържи на чувственото напрежение, което изпълваше пространството около тях. Знаеше, че той самият не би могъл да се съпротивлява дълго.

Когато всички в къщата заеха местата си за през нощта и къщата утихна, Джеърд затвори Минотавър в кухнята и отиде да потърси Олимпия. Знаеше къде да я намери.

Когато влезе в кабинета, тя вдигна поглед от дневника. Очите й блестяха, а усмивката й беше топла. Кръвта на Джеърд закипя. Мисълта, че ако не беше тя, той щеше да прекара целия си живот, без да познае това властно чувство, беше достатъчна, за да предизвика ледени тръпки по гърба му.

— Ето ви и вас, мистър Чилхърст.

Олимпия отбеляза мястото, до което беше стигнала, с малко парченце обработена кожа, богато украсено.

— Най-сетне в къщата царят мир и спокойствие. Честно ви казвам, не знам как бихме се справили без вас.

— Проблемът беше в това, че във вашето домакинство нямаше ред и дисциплина и липсваше дневен режим, мис Уингфийлд.

Джеърд се приближи до масата и взе шишето с брендито. Наля от питието в две чаши.

— Сега, когато дневен режим вече съществува, всичко е под контрол.

— Не подценявайте вашия принос, сър — каза му тя, докато той носеше двете чаши към бюрото й. — Вие направихте много повече от това просто да начертаете дневния режим.

Тя го погледна с възхищение и уважение и пое подадената й чаша бренди.

— Опитвам се да заслужа заплатата си.

Джеърд отпи от брендито си и се попита дали не би могъл да се удави в ясните й очи с цвят на спокойна лагуна.

— Какво научихте днес, та предизвика такъв ентусиазъм у вас?

Олимпия като че ли се обърка, но объркването й не трая дълго. Стори му се, че мислите й бяха тръгнали в съвсем друга посока. Но тя бързо се съвзе.

— Знам, че не се интересувате особено от моите проучвания на дневника на мадам Лайтборн, сър.

— Ммм.

Джеърд издаде неопределен звук и нито се съгласи, нито отрече.

— Казах ви, че ще трябва да направя справка с някои карти, които се намират в дружеството.

— Да.

— Е, сега имам достъп до тях, а също така и до някои други източници. — Очите на Олимпия отново блестяха възбудено. — Дружеството не само има превъзходна библиотека с богата колекция от географски карти, но някои от членовете му ми предложиха собствените си колекции от книги и карти.

Точно от това се беше страхувал. Джеърд си спомни двамата мъже, които кръжаха около Олимпия днес следобед пред института „Масгрейв“.

— Кои от членовете му?

— Мистър Торбърт и лорд Албридж. Очевидно в техните лични библиотеки има множество карти на Западните Индии.

— Казахте ли им за вашето проучване? — попита Джеърд и в гласа му се усещаше известна тревога.

— Не, разбира се, че не. Аз просто им казах, че се интересувам живо от географията на островите.

Джеърд смръщи вежди.

— Предполагам, те знаят, че вие проучвате древните легенди?

— Да, но няма причина, поради която биха могли да заключат, че аз търся съкровището, което е споменато в дневника на мадам Лайтборн — увери го Олимпия. — Не съм казвала на никого за интереса си към тази легенда.

— Разбирам.

— Мистър Чилхърст, знам, че тази тема ви отегчава. Бих искала тази вечер да обсъдим нещо друго.

— И какво е то, мис Уингфийлд?

— Трудно ми е да го изразя с думи.

Олимпия се изправи и заобиколи бюрото. Застана съвсем близо до глобуса.

— Предполагам, че ще сметнете думите ми за особено дръзки. И може би ще имате право да направите такова заключение.

Джеърд почувства как долната половина на тялото му беше пронизана от тръпки на очакване.

— Никога не бих ви помислил за дръзка, мис Уингфийлд.

Олимпия започна леко да върти глобуса.

— Първо, искам да ви благодаря, че ми дадохте възможност да продължа изследването си на дневника на мадам Лайтборн.

— Аз имам много малка заслуга за това.

— Това не е вярно. Ако не се бяхте погрижили за продажбата на стоките, които получих от чичо си, никога нямаше да имам възможност да посетя Лондон. И ако не се бяхте справили със скуайър Петигрю, аз щях да бъда принудена да зарежа изследването, за да отведа племенниците си на място, където той не би могъл да ми ги отнеме. Независимо от това за колко голяма смятате вие заслугата си, ние сме тук, в града, и аз съм свободна да продължа работата си. И всичко дължа на вас.

— Вярвам, че ще намерите това, което искате, тук, в Лондон.

Олимпия започна да върти глобуса малко по-бързо.

— Дори да не намеря съкровището, за което се говори в дневника, аз не бих се оплакала, сър. Вече намерих повече, отколкото смеех да мечтая, и то благодарение на вас.

Джеърд се вцепени.

— Нима?

— Да.

Тя не погледна към него. Вниманието й беше приковано във въртящия се глобус.

— Сър, вие сте мъж с богат опит. Пътували сте много. Имали сте възможност да наблюдавате със собствените си очи обичаите на народите, чиито земи сте посетили.

— Имам известни познания за света, да.

Олимпия прочисти гърлото си, като леко и дискретно се изкашля.

— Както вече ви обясних, аз също съм жена с опит, сър.

Джеърд бавно постави чашата си с бренди на масата.

— Мис Уингфийлд, какво се опитвате да ми кажете?

Тя вдигна поглед от въртящия се глобус. Очите й горяха от желание.

— И тъй като съм жена с опит, сър, ще ви задам един въпрос, на който искам да ми отговорите като мъж с опит.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви дам възможно най-добрия отговор — каза Джеърд.

— Мистър Чилхърст… — Гласът на Олимпия й изневери. Тя опита втори път. — Дадохте ми известни основания да вярвам, че бихте се впуснали в романтична авантюра с мен, докато сте учител в това домакинство. Греша ли?

Джеърд почувства как го напускат и последните сили, как му се изплъзват и последните остатъци от неговия железен самоконтрол. Всичко беше пометено от огнената му страст. Ръцете му затрепериха и той беше принуден да се хване здраво за бюрото.

— Не, Олимпия, не грешите. Ще сметна, че можем да се впуснем в авантюрата тогава, когато ме наречете с кръщелното ми име.

— Джеърд.

Тя обърна гръб на бясно въртящия се глобус, прекоси стаята и се хвърли в прегръдките му.