Аманда Куик
Измама (21)

Глава 20

— Постъпил си много умно, като си избягал от стаята, в която те затворих. — Олимпия се сгуши в топлите прегръдки на Джеърд. — Никога не преставаш да ме удивяваш, господарю мой.

— Радвам се, че ти продължаваш да се впечатляваш от скромните ми способности.

Джеърд помилва косите й. Беше почти три часът сутринта. В къщата отново цареше спокойствие. Всички си бяха легнали отдавна. Но въпреки, че беше изтощена, Олимпия не можеше да заспи. Събитията, които се бяха случили, все още бяха съвсем ясни в съзнанието й.

— Никога не съм преставала да се изненадвам на способностите ти, сър. — Олимпия притисна устни в рамото му. — Много се радвам, че не си ядосан, задето те заключих.

— Моя прекрасна сирено — прошепна Джеърд. — Не бих могъл дълго да се ядосвам на онова, което правиш ти. Когато превъртя ключа в ключалката, аз разбрах, че ме обичаш.

Олимпия застина в ръцете му.

— И как, по дяволите, разбра това точно тогава?

— Никой друг досега не се е опитвал да ме спаси. — Той се вгледа в лицето й. — Не греша, нали? Ти ме обичаш?

— Джеърд, аз те обичам още от деня, в който влезе в моята библиотека и ме спаси от мистър Дрейкът.

— И защо не ми каза?

— Защото не исках да се чувстваш задължен да отвърнеш на любовта ми — каза Олимпия. — Ти вече ми беше дал толкова много. Надявах се, че ме обичаш, но не исках да упражнявам натиск върху теб. А всъщност ми беше много трудно да не копнея за повече. Исках твоята любов повече от всичко друго на света.

— И ти имаш моята любов още от деня, в който те срещнах. — Джеърд я целуна толкова нежно, че тя едва усети допира на устните му. — Трябва да призная, че отначало не знаех, че чувството, което изпитвам, се нарича любов. Бях прекалено зает да се боря със силната страст, която ти възбуждаше у мен.

— А, да, страстта — усмихна се Олимпия. — Тя е тук, нали, сър?

— Определено е тук. — Той целуна върха на носа й. — Но и любовта е тук. Не съм изпитвал това към никой друг на земята, Олимпия.

— Радвам се, сър.

— Потърсих те, защото се надявах, че ще разгадаеш тайната на дневника — каза Джеърд, с устни, прилепени до нейните. — Но скоро разбрах, че ти си единственото съкровище, което бих искал да притежавам.

— Господарю мой, ти отнемаш дъха ми. — Тя обви врата му с ръце и притисна главата му до гърдите си. — Ела по-близо и ми разкажи пътешествията си. Искам да слушам за странни и далечни острови, където влюбените правят любов на осветени от луната плажове, покрити с перли.

Джеърд не се нуждаеше от повече подканяне. Той я притисна под себе си, устата му се впи в нейната. Олимпия потрепери под възбуденото му търсещо тяло. Джеърд вече беше твърд и тежък. Възбудата му извика в нейното тяло познатия отговор. Тя заби нокти в раменете му.

И светът, който се намираше зад вратата на спалнята, вече нямаше значение. Джеърд влезе в нейната влажна и топла утроба и прошепна дрезгаво в ухото й:

— Пей за мен, моя сладка сирено.

— Само за теб — закле се Олимпия.

 

 

— Нямах намерение да убивам Сийтън — каза Джеърд много, много по-късно.

— Разбира се, че си нямал. Знаех това. Ти никога не би убил човек хладнокръвно и преднамерено. Но всичко може да се случи в един дуел. — Олимпия го хвана здраво за ръката. — Можеше и ти да бъдеш убит.

— Не вярваш наистина, че можеше да се стигне дотам, нали? — Джеърд се усмихна в мрака. — Бях решил, че е време някой да даде урок на Сийтън. Беше започнал да ми става досаден.

— И какво имаше намерение да направиш?

— Знаех, че Сийтън е дотолкова убеден в моето малодушие, че дълбоко вярва, че няма да се появя на срещата. И също така вярвах, че когато се появя в „Чок Фарм“, той ще бъде силно разтревожен.

— И какво щеше да се случи според теб? — попита Олимпия.

— Това щеше да бъде неговият първи дуел — каза Джеърд. — Първата му среща с истинското насилие. Беше почти сигурно, че ръката му ще трепери толкова силно, че изстрелът му ще е съвсем далеч от целта. Щях да му позволя да стреля първи. И щях да му дам една-две минути за размисъл, преди да стрелям във въздуха.

— И така, честта ти щеше да бъде спазена, а на Гифорд щеше да бъде даден подходящ урок — каза Олимпия.

— Точно така. Сега разбираш ли, мила моя, че можеше и да не си правиш труда да ме заключваш? — Джеърд я притисна още по-силно до сърцето си. — Но съм много доволен, че го направи.

— И откъде можех да знам какъв е твоят план? — Гласът на Олимпия звучеше приглушено, защото устните й бяха до врата на Джеърд. — И какво щеше да стане, ако нещо се беше объркало? Наистина, трябваше да се консултираш и с мен, мистър Чилхърст.

 

 

Само след два дни в библиотеката цареше неописуем хаос. Всички бяха там, освен Джеърд, който провеждаше интервю за наемане на работа зад затворените врати на кабинета. Търсеше си нов доверен човек, който да управлява делата му.

Глухият тътен, който долиташе от библиотеката, беше резултат от множество гласове, които се опитват да говорят по едно и също време. В единия ъгъл на стаята Магнус и Тадеус възклицаваха над другата половина на картата, която им беше предоставена от мистър Гифорд. Той пък, от своя страна, искаше да зададе множество въпроси за онова, което вече беше известно на фамилията Флеймкрест.

Робърт, Хю и Итън бяха в плен на силна възбуда. Те се въртяха над двете половини на картата и правеха безброй предложения за това, как да изровят съкровището.

Минотавър подскачаше от човек на човек, махаше с опашка и любопитно душеше ботушите на всички присъстващи.

В другия край на стаята Деметриа разказваше на Олимпия за това, как най-после стигнала до заключението, че трябва да уведоми брат си за истинските събития, които се случили преди три години.

— Откакто мама умря, аз съм поела грижите за него. Винаги съм го защитавала, предпазвала съм го от беди. Не можех да позволя да бъде убит заради мен — каза тя.

— Разбирам — отговори Олимпия. — Той е щастлив, че има сестра като вас.

— Чилхърст беше прав, все пак — каза Констънс. — Време беше Деметриа да престане да кръжи около брат си като квачка около пиленцата си. И без това е направила много за него.

— Гифорд подхранваше омразата към семейството на съпруга ви, която гореше у него, защото тя беше единственото, към което можеше да се придържа — каза Деметриа. — А аз позволих на гнева да се събира у него, защото това му даваше някаква цел в живота, предизвикваше у него чувство за гордост. Не знаех какво може да му се случи, ако интересът му към изгубеното съкровище заглъхне. Страхувах се, че може да се пристрасти към хазарта.

— Разбира се, ние дори не се надявахме, че ще успее да се сдобие с другата половина на картата — каза Констънс. — Но когато преди три години той каза на Деметриа, че има план за нейното намиране, тя не знаеше какво да направи. И се съгласи с плана му.

— И това стана двигател на по-нататъшните събития — призна Деметриа. — Следващото, което се случи, беше, че Чилхърст ме помоли да се омъжа за него. Предложението ме шокира, но после ми хрумна, че може би няма да е чак толкова лошо.

— Тя реши, че по този начин ще си осигури финансовата стабилност и положение в обществото — каза Констънс.

Деметриа се усмихна горчиво.

— А и Чилхърст не приличаше на мъж, който ще иска особено много от съпругата си. Не мислех, че притежава страстна натура, нали разбирате. Само един-единствен път той ме изненада със страстна целувка. Аз не успях да му отвърна със същото, но той не изглеждаше обиден. Смятах, че тези неща никак не го интересуват.

— Аз бях тази, която проумя, че бракът между тях няма да се осъществи — прошепна Констънс. — Ясно беше, че Чилхърст няма намерение да прекарва много време в Лондон. Той не се интересуваше от градския живот. А аз се ужасявах, че двете можем да бъдем разделени месеци наред.

— И тогава, един следобед, той ни завари заедно в спалнята и това беше краят на историята — каза Деметриа тихо.

Приятно чувствено вълнение подсказа на Олимпия, че Джеърд е наблизо. Обърна се и видя, че е застанал на прага на библиотеката. Сърцето й подскочи, както ставаше винаги в такива случаи.

Той изглеждаше точно така, както беше изглеждал първия път, когато се беше появил в тази библиотека — помисли си тя: опасен и вълнуващ като мъж, който току-що е излязъл от древна легенда.

Погледът на Джеърд срещна нейния и той се усмихна разбиращо. А после каза на всички в стаята:

— Добър ден.

Не бе повишил глас, но всички в стаята моментално замълчаха и вдигнаха към него изпълнени с очакване погледи. Когато прикова вниманието им, Джеърд влезе и отиде до бюрото си. Отвори бележника си и надникна в него. Вълнението в библиотеката беше осезаемо.

— Е, сине? — попита нетърпеливо Магнус. — Направи ли необходимото?

— Взех решение, което, вярвам, ще заинтересува всички ви. — Джеърд обърна една страница на бележника си. — Уредих един от нашите кораби да замине за Западните Индии след две седмици.

— Добре.

Тадеус се усмихна, а в очите му светеше радостно предчувствие.

— Корабът ще бъде командван от един от най-опитните и най-предани мои служители — капитан Ричардс. Всички, които искат да търсят съкровището, могат да се качат на борда — каза Джеърд. — Предполагам, че това се отнася най-вече за Сийтън, моите братовчеди и, много вероятно, за баща ми и чичо ми.

— Точно така. — Магнус сияеше от задоволство.

— Съвсем сигурно е, че ще бъда на борда — увери го Тадеус. — Какво ще кажеш, Магнус, отново ще плаваме в открито море, а?

Гифорд широко се усмихна. Олимпия видя, че гневът беше изчезнал от погледа му.

— Благодаря ви, Чилхърст — каза Гифорд искрено. — Наистина сте много мил.

— Няма нужда да ми благодарите — каза Джеърд. — Ще бъда повече от щастлив да изпратя всички ви до Западните Индии. Очаквам с нетърпение деня, когато в живота ми отново ще царят мир и спокойствие.

— Това означава ли, че вие самият няма да дойдете с нас до Западните Индии, сър? — побърза да попита Робърт.

— Точно това означава, Робърт. Аз ще остана у дома си, ще се грижа за бизнеса си и ще изпълнявам задълженията си на съпруг и учител.

Робърт почувства облекчение. Хю и Итън си размениха усмивки. Джеърд затвори бележника си.

— Мисля, че приключих със съобщенията за тази сутрин. Новият ми доверен човек ме чака в коридора. Ще се погрижим за подробностите по пътуването.

Магнус, Тадеус и Гифорд се спуснаха към вратата. Когато излязоха от стаята, Деметриа погледна Джеърд.

— Благодаря ви, Чилхърст.

— Няма за какво. — Джеърд погледна часовника на стената. — Сега, ако нямате нищо против, имам няколко задължения, които трябва да свърша тази сутрин.

— Разбира се. — Деметриа се усмихна леко и се изправи. — Не искаме да се намесваме във вашия дневен режим, сър.

— Не, не бихме искали да ви пречим повече — каза и Констънс, която като че ли се забавляваше. Тя наклони глава към Олимпия: — Желая ви приятен ден, мадам.

— Приятен ден — отговори Олимпия.

Тя почака, докато Деметриа и Констънс си вземат „довиждане“, а после кимна на Робърт. Той се изчерви и погледна Джеърд.

— Сър, ако нямате нищо против, аз и братята ми имаме подарък за вас и бихме искали да ви го дадем сега.

— Подарък? — Джеърд изненадано вдигна вежди. — Какъв е той?

Робърт извади от джоба си малка кутийка, направи крачка към бюрото и я подаде на Джеърд.

— Не е и наполовина толкова красив като онзи, с чиято помощ ме откупихте, сър, но се надяваме, че ще го харесате.

— Има надпис от вътрешната страна — добави Хю нетърпеливо. — Леля Олимпия накара един бижутер да го гравира.

Итън го смушка в ребрата.

— Затвори си устата, проклет идиот. Той още не е отворил кутийката.

Джеърд бавно повдигна капака и започна да разглежда съдържанието. В стаята се възцари изпълнена с напрежение тишина.

Джеърд остана загледан в новия часовник доста дълго време, а после, много внимателно, го извади от кутийката и разгледа надписа:

„На най-прекрасния учител.“

Когато вдигна глава, очите му странно блестяха.

— Грешиш, Робърт. Този е много по-красив от онзи, който дадох на разбойника. Много ви благодаря.

— Наистина ли ви харесва? — попита Итън.

— Това е най-хубавият подарък, който някой някога ми е правил — каза Джеърд тихо. — Всъщност това е единственият подарък, който ми е правен, откак станах на седемнайсет години.

Робърт, Итън и Хю си размениха усмивки. А Олимпия полагаше усилия, за да не избухне в радостни ридания. Джеърд пусна новия часовник в джоба си и погледна момчетата.

— А сега — каза той живо, с ясен глас, — мисля, че е време за задълженията, които следват по график.

— Надявам се, че няма да е латински.

— Не, не латински — усмихна се Джеърд. — Мисис Бърд ви очаква в кухнята с чая и сладките.

— Много добре, сър — възкликна Робърт.

Хю също се усмихна радостно и бързо се поклони.

— Много съм гладен. Надявам се, че сладките са джинджифилови.

— А аз се надявам, че са пълни със стафиди — каза Итън и също се поклони.

— А аз пък предпочитам сладки, пълни със сладко от сливи — каза Робърт замислено.

Той се поклони грациозно на Олимпия и последва братята си. Джеърд погледна Олимпия.

— Страхувах се, че тази сутрин въобще няма да успеем да останем сами.

— Тук царяха невъобразим хаос и шум, господарю мой. — Олимпия го гледаше изпитателно. — Сигурен ли си, че не искаш да заминеш с останалите, за да търсиш съкровището?

— Абсолютно сигурен, мадам. — Джеърд съблече жакета си и го остави на облегалката на стола. — Мога да правя и по-полезни неща.

— Какви, господарю мой?

Олимпия го наблюдаваше, докато държеше ключа, поставен в ключалката. Джеърд бавно се приближи към нея, а в очите му гореше желание, което явно се стараеше да овладее.

— Да правя любов със съпругата си, е най-голямото удоволствие. То заема винаги първо място в дневния ми график.

Джеърд грабна Олимпия и я понесе към дивана. Тя обви ръце около врата му и го погледна изпод полуспуснатите си клепачи.

— Но, мистър Чилхърст, какво ще стане със задълженията ти за деня? Това, което се готвиш да правиш, ще попречи на бизнеса ти.

— Дяволите да го вземат моя бизнес! Един истински мъж не може да бъде роб на строг режим.

Нежният смях на Олимпия беше заглушен от страстната му целувка.