Аманда Куик
Измама (2)

Глава 1

— Имам още една книга, която може да бъде от огромен интерес за вас, мистър Дрейкът.

С обутия си в пантоф крак Олимпия Уингфийлд пазеше равновесие на малката стълбичка, която използваха да достигат горните рафтове на библиотеката. Другият си крак постави на ръба на лавицата и се протегна, за да хване един том, който се намираше на най-горния рафт.

— В този том също се съдържа част от легендата за Острова на златото. А мисля, че има и още един, трети, който трябва да прегледате.

— Внимавайте, моля ви, мис Уингфийлд. Реджиналд. — Дрейкът хвана отстрани стълбата, за да я закрепи по-здраво. Той се загледа в Олимпия, която се опитваше да достигне друг том, малко по-встрани. — Ако не внимавате, със сигурност ще паднете.

— Глупости. Вярвайте ми, свикнала съм с този род упражнения. Правих ги и когато писах онази моя последна статия за списанието на „Обществото за пътувания и изследвания“. Този том е необикновено полезен, тъй като съдържа бележки за някои от най-странните обичаи на племената, населяващи някои от островите в Южните морета.

— Много мило, че ще ми го заемете, мис Уингфийлд, но аз наистина се тревожа за вашето положение в момента. Тази стълба не е много стабилна.

— Не се тревожете прекалено, сър.

Олимпия погледна надолу към Дрейкът с усмивка, която трябваше да го увери в нейната безопасност, и видя на лицето му доста странно изражение. Светлите му очи гледаха замислено, а устата беше широко отворена.

— Добре ли сте, мистър Дрейкът?

— Да, да, съвсем добре съм, детето ми.

Дрейкът облиза устни и продължи да гледа втренчено.

— Сигурен ли сте? Изглеждате така, като че ли ви прилошава. Ще бъда радостна да ви донеса книгите някой друг път, когато пожелаете.

— Не искам и да чувам за повече чакане. Казвам ви, че се чувствам прекрасно. Във всеки случай, вие разпалихте въображението ми. Сега не бих желал нищо по-силно от това да чета легендите за Острова на златото. Не бих могъл да си тръгна, без да взема още материали, които да проуча.

— Е, добре, щом сте сигурен. Ето, в този том са преразказани някои от легендите, в които се говори за Острова на златото. Аз винаги съм била очарована от изучаването на обичаите и навиците на хората, които населяват далечните земи.

— Наистина ли?

— О, да. Като жена с богат житейски опит, смятам, че в тези занимания определено се крие предизвикателство. Нощните брачни ритуали на хората, населяващи Острова на златото, са особено интересни.

Олимпия прелисти няколко страници от старата книга, а после отново погледна надолу към лицето на Дрейкът. В него наистина имаше нещо нередно, странно — помисли си тя. Изражението му започваше да я притеснява, да я кара да се чувства неудобно. Очите му избягваха нейните. Те като че ли бяха втренчени в някаква точка, която се намираше по-долу.

— Нощни брачни ритуали, така ли казахте, мис Уингфийлд?

— Да. Много странни обичаи. — Олимпия се намръщи поради усилието да се съсредоточи. — Очевидно младоженецът подарява на булката множество златни предмети, които са излети във формата на огромен фалос.

— Фалос ли казахте, мис Уингфийлд?

Гласът на Дрейкът звучеше така, като че ли някой го беше стиснал за гърлото. Най-после Олимпия се сети, че сегашното положение на Дрейкът в подножието на стълбата му дава прекрасната възможност да наднича под полата й.

— Мили боже!

Олимпия загуби равновесие и се вкопчи в най-горното стъпало на стълбата. Една от книгите, които държеше, се изплъзна и падна на килима.

— Нещо не е наред ли, мила моя? — побърза да попита Дрейкът.

Огорчена от факта, че е предоставила голяма част от обутите си в дълги чорапи крака на погледа на господина, Олимпия изведнъж стана много по-приветлива.

— Не, не, всичко е наред, мистър Дрейкът. Намерих томовете, които търсех. Вече слизам. Можете да отстъпите встрани.

— Позволете ми да ви помогна.

Меките и пълни ръце на мистър Дрейкът докоснаха глезените на Олимпия, които се криеха под муселинените й поли.

— Не, моля ви. Мога и сама.

Олимпия започваше да се задъхва. Никога преди мъжки ръце не бяха докосвали краката й. Допирът на Дрейкът я разтревожи. Опита се да се покатери по-нагоре, за да го избегне, но пръстите му стиснаха здраво глезена й. Олимпия се опита да се освободи, но не успя. Объркването прерасна в раздразнение.

— Ако просто се махнете от пътя ми, мистър Дрейкът, ще успея да сляза долу, без да се излагам на никакви опасности.

— Не мога да ви изложа на риска от падане.

Пръстите на Дрейкът се плъзнаха още по-нагоре и я стиснаха здраво.

— Наистина, нямам нужда от помощ.

Още една от книгите, които Олимпия държеше, се изплъзна от ръцете й и тупна на килима.

— Най-любезно ви моля да пуснете глезена ми, сър.

— Просто се опитвам да ви помогна, мила моя.

Сега вече Олимпия беше силно разгневена. Познаваше Реджиналд Дрейкът от години. Не можеше да повярва, че няма да се съобрази с молбата й. Диво ритна с крак и го удари по рамото.

— Уф!

Дрейкът залитна назад. Погледна Олимпия обидено. Тя не обърна внимание на обвинението, което се таеше в очите му. Бързо слезе по стълбата, като гневно размяташе полите на роклята си. Почувства, че косата й се освободи от фибите, с които я беше закрепила на кок. Бялата й муселинена шапчица се беше килнала настрани. Когато пантофът й докосна килима, ръцете на Дрейкът я прегърнаха през кръста.

— Моя мила Олимпия, не мога повече да сдържам чувствата си.

— Достатъчно, мистър Дрейкът.

Като изостави всякакви по-нататъшни опити да се справи с положението по начин, който би бил подходящ за една млада дама, Олимпия заби лакът в стомаха му. Дрейкът простена, но не я пусна. Дишаше тежко в ухото й. Дъхът му миришеше на лук. Стомахът й започна да се бунтува.

— Олимпия, мила моя, ти си зряла жена, а не някое момиченце, което току-що излиза от училищната стая. Цял живот стоиш погребана тук, в Апър Тадуей. Никога не си имала възможност да изпиташ радостите на страстта. Време е да започнеш да живееш.

— Мисля, че ще повърна върху ботушите ви, мистър Дрейкът.

— Не ставай смешна. Без съмнение си малко нервна, защото не познаваш удоволствието, което плътското желание дарява. Не се страхувай, ще те науча на всичко, което трябва да знаеш.

— Пуснете ме, мистър Дрейкът.

Олимпия пусна и последната книга и впи нокти в ръцете му.

— Ти си прекрасна жена, а все още не си вкусила от любовта. Със сигурност не би искала да се лишиш от чувствените преживявания, нали?

— Мистър Дрейкът, ако не ме пуснете веднага, ще започна да крещя.

— Няма никой вкъщи, мила моя. — Дрейкът се опита да я събори върху дивана. — Племенниците ти ги няма.

— Сигурна съм, че мисис Бърд е някъде наоколо.

— Икономката ти е навън, в градината. — Дрейкът започна да притиска устните си във врата й. — Не се страхувай, сладка моя, сами сме.

— Мистър Дрейкът, трябва да се контролирате, сър. Не знаете какво правите.

— Наричай ме Режи, мила моя.

Олимпия направи отчаян опит да достигне бронзовата статуетка на троянския кон, която стоеше на бюрото й, но не успя. За нейно голямо учудване Дрейкът я пусна.

— Проклятие! — извика разтревожено той.

Свободна най-сетне, но загубила равновесие, Олимпия се препъна и почти падна на пода. Хвана се за ръба на бюрото и успя да се задържи на крака. Зад гърба си чу Дрейкът отново да вика, силно възмутен.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Изведнъж се чу обезпокоителен шум — като че ли плът се удряше в плът. Шапката на Олимпия се беше килнала над едното й ухо. Тя отметна няколко кичура коса от очите си и силно изненадана, се втренчи в Дрейкът. Той лежеше сгърчен на пода.

Обзе я странно чувство за неизбежност. Тя се втренчи в черните ботуши, които бяха стъпили на килима до тялото на Дрейкът, и бавно плъзна поглед нагоре.

Пред нея стоеше мъж, който можеше да е излязъл направо от някоя древна легенда, разказваща за отдавна загубени съкровища и загадъчни острови, неотбелязани на картата. От корените на дългата му черна коса и лилавата превръзка, закриваща едното му око, до камата, която беше прилепнала до бедрото му, той беше мъж, който вдъхваше страхопочитание.

Беше един от най-страшните и красиви мъже, които Олимпия беше виждала. Висок, широкоплещест, мускулест, той излъчваше сила и мъжка грация. Чертите му като че ли бяха изваяни от ръката на скулптор, презиращ изискаността и финеса.

— Вие ли сте, по някаква случайност, мис Олимпия Уингфийлд? — спокойно попита мъжът. Това, че в краката му лежеше проснат в безсъзнание мъж, сякаш беше най-обичайното нещо на света.

— Да.

Олимпия осъзна, че гласът й едва се чува. Тя прочисти гърлото си и отново опита.

— Да, аз съм. А вашето име, сър?

— Чилхърст.

— О!

Тя безизразно се втренчи в него. Никога не беше чувала това име.

— Радвам се да ви видя, мистър Чилхърст.

Жакетът и панталоните му, които най-вероятно бяха предназначени за езда и пътуване, му стояха отлично, но дори тя, която беше прекарала целия си живот в провинцията, разбра, че те далеч не са елегантни и модерни. Мъж със скромни средства — помисли си тя. Очевидно не можеше дори да си позволи да си купи шалче, защото не носеше такова. Ризата му беше разкопчана при врата. У него се усещаше нещо диво, дори примитивно. Олимпия се наслаждаваше на голия му врат. Изведнъж осъзна, че се вижда дори част от гърдите му. По тях, изглежда, имаше тъмни къдрави косъмчета.

Мъжът изглеждаше много опасен, дори както си беше застанал там, в нейната библиотека. Опасен и очарователен.

По гърба й пробяга лека тръпка — тръпка, която нямаше нищо общо с неприятното усещане, което беше изпитала, когато Дрейкът я беше сграбчил за глезена. Това беше тръпка на възбуда, на очакване.

— Не мисля, че познавам някого на име Чилхърст. — Олимпия произнесе думите съвсем спокойно.

— Вашият чичо, Артемис Уингфийлд, ме изпраща.

— Чичо Артемис? — изведнъж почувства облекчение. — Срещнали сте го някъде по време на неговите пътувания? Добре ли е той?

— Много добре, мис Уингфийлд. Срещнах го на френското крайбрежие.

— Това е прекрасно. — Олимпия го дари с усмивка, която изразяваше задоволството й. — Нямам търпение да чуя всички новини. Чичо Артемис винаги се впуска в такива интересни приключения. Как му завиждам! Трябва да вечеряте с нас тази вечер, мистър Чилхърст, и да ни разкажете всичко.

— Добре ли сте, мис Уингфийлд?

— Моля? — Олимпия го погледна, а в погледа й се четеше объркване. — Разбира се, че съм добре. Защо да не бъда добре? Здравето ми е отлично. Винаги е било такова. Благодаря за интереса ви към мен, мистър Чилхърст.

Черната вежда над здравото око на Чилхърст помръдна нагоре.

— Попитах ви дали се чувствате добре, след опита на този мъж да ви нападне.

— О, разбирам.

Изведнъж Олимпия си спомни за Дрейкът.

— Мили боже, почти бях забравила за него.

Видя, че очите на Дрейкът просветват, и се зачуди какво да предприеме. Нямаше богат опит със ситуации като тази. Всъщност не знаеше как да се справя със заплетените положения, които понякога възникваха в светските среди. Леля Софи и леля Ида не се бяха потрудили да я научат на деликатност и приятни обноски.

— Това е мистър Дрейкът — каза Олимпия. — Той е наш съсед. Познавам го от години.

— Нима той има навик да напада дамите в домовете им? — сухо попита Чилхърст.

— Какво? О, не! — Олимпия се изчерви. — Поне не вярвам да е така. Той като че ли е припаднал. Мислите ли, че трябва да повикам икономката да донесе амоняк?

— Не се тревожете. Той много скоро ще се свести.

— Наистина ли? Нямам много опит със сбиванията и не знам какъв е ефектът от удара с юмрук. Моите племенници обаче са много запалени по юмручния бой. — Олимпия му хвърли изпитателен поглед. — И вие изглеждате доста опитен в него. Да не би да сте учили в някоя от лондонските академии?

— Не.

— Помислих си, че може и да сте. Е, няма значение. — Тя отново погледна надолу към Дрейкът. — Той наистина започваше да става досаден. Надявам се, че си е извлякъл поука от днешния случай. Ако и в бъдеще продължава да се държи така, няма да му позволявам да се възползва от моята библиотека.

Чилхърст я изгледа така, като че ли умът й не беше съвсем наред.

— Мис Уингфийлд, позволете ми да отбележа, че не бива да му позволявате повече да прекрачва прага на дома ви. Или поне трябва да му поставите някакви условия. Жена на вашите години би трябвало да знае повече за мъжете и не би трябвало да ги приема съвсем сама в библиотеката си.

— Да не ставаме смешни. Аз съм на двайсет и пет години, сър. Едва ли има защо да се страхувам от посетителите мъже. Имам богат житейски опит и не е лесно да ме победят.

— Така ли стоят нещата, мис Уингфийлд?

— Разбира се. Предполагам, че бедният мистър Дрейкът просто е бил завладян от вълнение, което често придружава искрения интерес към древните легенди. Всичките тези изгубени съкровища имат много странен и възбуждащ ефект върху сетивата на някои хора.

Чилхърст се втренчи в нея.

— Имат ли те възбуждащ ефект и върху вашите сетива, мис Уингфийлд?

— Да, наистина. — Олимпия спря за миг, защото осъзна, че Дрейкът се е размърдал. — Погледнете, той отвори очи. Предполагате ли, че ще има главоболие заради вашия удар?

— Ако имаме късмет, да, ще има главоболие — прошепна Чилхърст.

— По дяволите — заекна Дрейкът. — Какво се случи? — Той погледна с празен поглед нагоре към Чилхърст. После очите му се разшириха от изненада. — Кой, по дяволите, сте вие, сър?

Чилхърст погледна надолу към него.

— Приятел на семейството.

— И защо ме нападнахте? — попита Дрейкът. Той неуверено разтърка брадичката си. — Ще уведомя властите за това, за бога.

— Нищо такова няма да направите, мистър Дрейкът — каза Олимпия. — Вашето поведение беше повече от скандално, което, без съмнение, и вие самият съзнавате. Сигурна съм, че ще пожелаете незабавно да напуснете дома ми.

— Ще трябва първо да ви се извини, мис Уингфийлд — меко възрази Чилхърст.

Олимпия изненадано го погледна.

— Трябва ли?

— Да.

— Проклятие! Нищо лошо не съм направил — каза Дрейкът, а в гласа му се криеше мъка. — Просто се опитвах да помогна на мис Уингфийлд да слезе по стълбата. И ето благодарностите, които получих.

Чилхърст сграбчи Дрейкът за шалчето и грубо го изправи на крака.

— Ще се извините — каза той хладнокръвно — и след това ще си тръгнете.

Дрейкът премигна няколко пъти. Очите му срещнаха неумолимия поглед на Чилхърст и неловко се плъзнаха встрани.

— Да, разбира се. Всичко стана по погрешка. Ужасно съжалявам.

Чилхърст го пусна без никакво предупреждение. Дрейкът залитна, а после побърза да отстъпи назад, където ръцете на Чилхърст нямаше да могат да го достигнат. Обърна се към Олимпия, а изражението на лицето му изразяваше силно неудобство.

— Съжалявам за недоразумението, което възникна между нас, мис Уингфийлд — каза Дрейкът сковано. — Не исках да ви обидя.

— Разбира се, че не сте искали.

Олимпия не можеше да не забележи, че застанал до Чилхърст, Дрейкът изглежда съвсем дребен и безобиден. Трудно й беше да повярва, че за няколко минути е била истински разтревожена от неговото поведение.

— Мисля, че и за двама ни ще е по-добре да забравим за случилото се. Да се престорим, че нищо не е станало.

Дрейкът хвърли кос поглед на Чилхърст.

— Както искате. — Той изпъна сакото си и оправи вратовръзката си. — Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам. Няма нужда да викате икономката си. И сам ще намеря вратата.

Когато Дрейкът излезе бързо през вратата, в библиотеката настана тишина. Олимпия погледна Чилхърст. Той, на свой ред, също я изучаваше с непроницаемо изражение на лицето. Никой от двамата не проговори, докато не чуха външната врата да се хлопва след Дрейкът. Олимпия се усмихна.

— Благодаря ви, че ме спасихте, мистър Чилхърст. Много галантна постъпка наистина. Никога преди не са ме спасявали. Наистина доста необикновено преживяване.

Чилхърст наклони глава с присмехулна учтивост.

— Това беше нищо, мис Уингфийлд. Радвам се, че ви бях полезен.

— Наистина ми бяхте полезен, макар да се съмнявам, че мистър Дрейкът щеше да се осмели да отиде по-далеч от това да си открадне целувка.

— Така ли мислите?

Олимпия се намръщи, като видя скептицизма в очите на Чилхърст.

— Той не е лош човек. Познавам го още откакто дойдох да живея тук в Апър Тадуей. Но трябва да призная, че започна да се държи доста странно, след като съпругата му почина, а това беше преди шест месеца. — Тя направи кратка пауза. — Напоследък у него се зароди силен интерес към древните легенди, с който аз отдавна се занимавам.

— Това не ме изненадва.

— Какво? Че се интересувам от древни легенди?

— Не, че Дрейкът изведнъж е започнал да се интересува от същото. — Лицето на Чилхърст беше мрачно. — Той очевидно се е преструвал, че това го интересува, за да може да ви съблазни, мис Уингфийлд.

Олимпия беше ужасена.

— Мили боже, сигурно не искате да кажете, че това, което се случи тук днес следобед, е било предварително планирано.

— Да, така мисля, мис Уингфийлд.

— Разбирам.

Олимпия помисли малко и каза:

— Не бях се сещала за тази възможност.

— Очевидно. Ще постъпите умно, ако повече не се срещате с него насаме.

Олимпия смени темата.

— Е, всичко това всъщност не е толкова съществено. То приключи. А и аз напълно забравих добрите маниери. Предполагам, че няма да откажете чаша чай, нали? Сигурно сте пътували дълго. Ще извикам икономката си.

Шумът, долетял от входната врата, която се отвори с трясък, прекъсна думите на Олимпия. Тя дори не успя да позвъни за мисис Бърд. Силен лай изпълни коридора. Оттам долетя и по-особен шум — като че ли кучешки нокти стържела по дървения под. Тропаха ботуши. Младежки гласове говореха в хор и се извисяваха до кресчендо.

— Лельо Олимпия? Лельо Олимпия, къде си?

— Ние се върнахме. У дома сме, лельо Олимпия.

Олимпия отново погледна Чилхърст.

— Моите племенници се завърнаха от риболов. Няма да имат търпение да се срещнат с вас. Те много обичат чичо Артемис и съм сигурна, че ще искат да чуят всичко за срещата ви с него. Също така можете да им разкажете за уменията си в юмручния бой. Моите племенници ще ви зададат много въпроси, засягащи този спорт.

В този миг едно огромно рошаво куче от неопределена порода се втурна в библиотеката. То излая веднъж, много силно, по посока на Чилхърст, а после се втурна към Олимпия. Беше съвсем мокро. Огромните му лапи оставяха кални следи по килима.

— О, господи, Минотавър отново е скъсал каишката си — каза Олимпия. — Долу, Минотавър. Долу, казах. Ти си добро куче.

Без да спира, Минотавър направи скок напред с провесен език Олимпия отстъпи встрани, за да избегне допира с него.

— Итън? Хю? Моля ви, приберете кучето си.

— Тук, Минотавър — извика Итън от коридора. — Тук, момче.

— Върни се, ела тук, Минотавър — извика и Хю.

Минотавър не обърна никакво внимание на виковете им. Искаше да поздрави Олимпия и нищо не можеше да го спре. Кучето беше огромно, но много любвеобилно. Олимпия също се беше привързала силно към него. Племенниците й го бяха намерили и го бяха довели у дома й. За нещастие, маниерите на звяра бяха отвратителни. Кучето се спря пред нея и седна на задните си крака. Олимпия протегна ръка, за да го прогони, но предварително знаеше, че няма да успее.

— Кротко, момче. Кротко — каза Олимпия, но дори гласът й издаваше безнадеждност. — Моля те, седни. Моля те.

Минотавър изджавка, предвкусвайки победата. Огромните му лапи застрашително се насочиха към чистата рокля на Олимпия.

— Достатъчно — каза Чилхърст. — Никога не съм харесвал необучените кучета. Мисля, че мястото им не е в дома.

С крайчеца на окото си Олимпия го видя да прави само една крачка, с която се плъзна към Минотавър, и хвана кожената му каишка. Само с едно дръпване го застави да спусне и четирите си лапи на пода.

— Спокойно — каза Чилхърст на кучето. — Седни.

Минотавър го погледна с неприкрита и силна изненада.

За миг очите на кучето и на мъжа останаха приковани едни в други. Тогава, за огромно изумление на Олимпия, Минотавър охотно се подчини и седна на задните си крака.

— Справихте се направо блестящо — каза Олимпия. — Как, за бога, успяхте мистър Чилхърст? Минотавър никога не се подчинява на командите.

— Той просто има нужда от здрава ръка.

— Лельо Олимпия? В библиотеката ли си?

Осемгодишният Итън профуча през коридора, а после на вратата се появи личицето му, изразяващо силна възбуда. Пепеляворусата му коса беше залепнала за челото му. Дрехите му бяха също толкова мокри и кални, колкото и козината на Минотавър.

— В алеята е паркирана странна карета. Толкова е грамадна и изглежда като огромен куфар! Да не би чичо Артемис отново да ни е посетил?

— Не.

Олимпия се намръщи, като видя, че от дрехите му капе вода. Готвеше се да го попита дали не е плувал с дрехите си. Преди да успее да отвори уста, близнакът на Итън, Хю, се втурна в стаята. И той, като брат си, беше покрит с кал. Дори нещо повече — ризата му беше разкъсана.

— А дали нямаме други гости, лельо Олимпия? — попита Хю нетърпеливо. Сините му очи ентусиазирано светеха.

Когато видяха Чилхърст, и двете момчета застинаха на място. Те стояха и го гледаха, а от дрехите им върху килима капеха вода и кал.

— Кой сте вие? — попита безцеремонно Хю.

— От Лондон ли сте? — също толкова нетърпеливо попита и Итън. — Какво е онова в каретата ви?

— Какво се е случило с окото ви? — попита Хю.

— Хю, Итън, нима и двамата сте забравили добрите си маниери някъде по пътя? — Олимпия погледна двете момчета с нежен укор. — Гостът трябва да бъде поздравен и посрещнат както подобава. Моля ви, изтичайте горе и се преоблечете. Изглеждате така, като че ли сте паднали в потока.

— Итън ме бутна, затова и аз го бутнах после — обясни накратко Хю. — А после и Минотавър скочи във водата.

Итън моментално се ядоса.

— Не съм те бутнал във водата.

— Бутна ме — каза Хю.

— Не, не съм.

— Да, бутна ме.

— Сега това няма значение — побърза да ги прекъсне Олимпия. — Отидете горе и се приведете в приличен вид. Когато отново слезете долу, ще ви представя на мистър Чилхърст.

— О, лельо Олимпия — каза Итън с онзи отвратителен хленчещ тон, който напоследък беше възприел, — не убивай радостта ни. Първо ни кажи кой е този приятел.

Олимпия се зачуди къде ли Итън се е научил да говори така.

— Ще ви обясня всичко по-късно. Наистина е много вълнуващо. Но сте кални и наистина трябва да отидете горе да се преоблечете. Знаете как се ядосва мисис Бърд, когато види кал по килима.

— Мисис Бърд да върви по дяволите — каза Хю.

— Хю! — Олимпия започваше да се задъхва от яд.

— Е, мисис Бърд винаги намира от какво да се оплаче, лельо Олимпия. И ти го знаеш не по-зле от нас. — Той хвърли поглед на Чилхърст. — Вие пират ли сте?

Чилхърст не отговори. Може би причината беше в това, че от коридора долетя още един трясък. Два шпаньола влетяха в стаята. Те радостно заджавкаха, за да оповестят пристигането си, и бясно затанцуваха из стаята. После започнаха да душат Минотавър, който стоеше мирно в краката на Чилхърст.

— Лельо Олимпия? Какво става? Отвън има една странна карета. Кой е тук?

На прага се появи Робърт, две години по-голям от близнаците. Косата му беше по-тъмна, но очите му бяха също толкова сини като техните. От него не капеше вода, но ботушите му бяха покрити с кал, а по ръцете и лицето му имаше порядъчно количество мръсотия. Под мишницата си носеше огромно хвърчило. Дългата му мръсна опашка се влачеше по килима. От връвта, която държеше в другата си ръка, висяха малки рибки. Когато видя Чилхърст, той също замръзна на място и отвори широко очи.

— Здравейте — каза Робърт. — Кой сте вие, сър? Тази карета отвън ваша ли е?

Чилхърст не обърна никакво внимание на подскачащите шпаньоли и се вгледа замислено в трите изгарящи от любопитство момчета.

— Аз съм Чилхърст — каза той най-после. — Вашият чичо ме изпраща тук.

— Наистина ли? — попита Хю — Откъде познавате чичо Артемис?

— Срещнахме се наскоро. Той знаеше, че ще се върна в Англия, и ме помоли да се отбия в Апър Тадуей.

Робърт лъчезарно се усмихна.

— Това означава, че ни е изпратил подаръци. Те в каретата ли са?

— Чичо Артемис винаги ни изпраща подаръци — обясни Хю.

— Точно така — присъедини се към тях и Итън. — Къде са подаръците?

— Итън — каза Олимпия, — извънредно невъзпитано е да искаш подаръци от гостенина си, който дори не е успял да се освежи след пътуването.

— Всичко е наред, мис Уингфийлд — увери я Чилхърст и се обърна към Итън: — Заедно с другите неща, вашият чичо ви изпраща и мен.

— Вас? — Итън беше като ударен от гръм. — Защо би изпратил вас?

— Аз ще бъда вашият нов учител — обясни Чилхърст.

В библиотеката се възцари тишина, която беше израз на всеобщата изненада. Олимпия видя как лицата на нейните племенници изразиха първо изненада, а после ужас. Те гледаха втренчено Чилхърст.

— Мили боже! — възкликна Хю.

— Ние не искаме нов учител. — Итън сбърчи носле. — Последният беше ужасно скучен и много досаден. Непрекъснато се мъчеше да ни удави в гръцки и латински.

— Нямаме нужда от учител — започна да го уверява и Хю. — Не е ли така, Робърт?

— Точно така — побърза да се съгласи Робърт. — Леля Олимпия може да ни научи на всичко, което искаме да знаем. Кажи му, че не искаме учител, лельо Олимпия.

— Не разбирам, мистър Чилхърст. — Олимпия на свой ред се втренчи в мъжа, който стоеше насред библиотеката й. — Сигурна съм, че чичо ми не би наел учител за моите племенници, без първо да се посъветва с мен.

Чилхърст се обърна към нея. В единственото му око проблясваха странни пламъчета.

— Но той точно това направи, мис Уингфийлд. Надявам се, че няма да възникне никакъв проблем. Изминах целия този път, защото ми беше обещана работа. Вярвам, че ще ви бъда полезен.

— Въобще не съм сигурна, че мога да си позволя още един учител — бавно каза Олимпия.

— Не бива да се тревожите за моята заплата — увери я Чилхърст. — Тя ми е платена предварително.

— Разбирам — каза Олимпия.

Не знаеше какво да каже. Чилхърст се обърна към трите момчета, които го гледаха с нетърпеливо очакване.

— Робърт, занеси тези прекрасни риби в кухнята и ги изчисти.

— Винаги мисис Бърд чисти рибата — бързо възрази Робърт.

— Ти си ги хванал и ти ще ги изчистиш — отговори спокойно Чилхърст. — Итън и Хю, вие веднага ще изведете кучетата навън.

— Но кучетата винаги са си стояли у дома — каза Итън. — Особено Минотавър. Шпаньолите са на един наш съсед.

— Значи никакви кучета, освен Минотавър, вече няма да се допускат в къщата, а и той ще влиза едва след като бъде измит и подсушен. Погрижете се шпаньолите да бъдат изпратени у дома им, а после се погрижете и за вашето собствено куче.

— Но, мистър Чилхърст… — поде Итън с онзи наскоро придобит висок и хленчещ тон.

— Никакви хленчения повече — каза Чилхърст. — Хленченето ме ядосва. — Той извади от джоба си златния часовник и го погледна. — И така, имате половин час да се изкъпете и да облечете чисти дрехи.

— Аз нямам нужда от баня — измърмори Робърт.

— Ще се изкъпеш, и то бързо. — Чилхърст пусна обратно часовника в джоба си. — Когато и тримата сте готови, всички ще се срещнем и ще ви запозная с учебния план, който ще следвате, докато сте под мое ръководство. Разбрахте ли?

— По дяволите — прошепна Робърт. — Той като че ли е луд, нали?

Итън и Хю продължаваха да гледат Чилхърст. По лицата им все още беше изписана изненада.

— Попитах ви дали разбрахте? — застрашително спокойно повтори Чилхърст.

Погледите на Итън и Хю се преместиха върху ножа, който висеше до бедрото на Чилхърст.

— Да, сър — бързо се съгласи Итън.

Хю преглътна.

— Да, сър.

Робърт удостои Чилхърст с недоволен поглед, но не оспори нареждането му.

— Да, сър.

— Свободни сте — каза Чилхърст.

Трите момчета се обърнаха и тръгнаха да излизат. Кучетата се втурнаха след тях. На вратата всички се сблъскаха, но скоро отново беше тихо.

Олимпия гледаше към прага. Беше възхитена.

— Направо невероятно, мистър Чилхърст. Смятайте, че сте получили работата.

— Благодаря, мис Уингфийлд. Ще се постарая да оправдая доверието ви.