Аманда Куик
Измама (16)

Глава 15

— Господи! — възкликна Хю, когато Джеърд отключи входната врата на семейното имение на Флеймкрестови. — Само погледнете какво има вътре!

— Тази е най-хубавата стая. Тук има много интересни неща — каза Итън. Той изблъска братята си и първи влезе във всекидневната, натъпкана с куфари, пътни чанти и кутии. — Обзалагам се, че тук някъде има скрито съкровище.

— Въобще няма да се изненадам.

Олимпия вдигна свещта по-високо и надникна над главите на момчетата, за да огледа голямата, потънала в сенки, стая. Огромни нежни паяжини трептяха като загадъчни воали в тъмните ъгли. Итън беше прав — помисли си тя.

Тази стая, която в момента приличаше на склад, беше най-интересната от всички, които Джеърд им беше показал. Беше доста странна. Тази чест може би по право се падаше на галерията в приземния етаж. Към нея имаше стълбище, което като че ли не водеше за никъде! То просто изчезваше в средата на каменната стена. Стаята, която разглеждаха сега, съдържаше най-интересните неща — реши Олимпия.

— Нямате представа какво може да открие човек тук — каза Олимпия.

— Много вероятно е да открием и един-два призрака — предрече Робърт въодушевено. — Много странно местенце, нали? Изглежда точно като помещението, населявано от призраци, в оня замък, дето го гледахме в книгата.

— Призраци — повтори Хю с глас, в който се преплитаха задоволство и ужас. — Наистина ли мислиш, че тук може да има призраци?

— Може би призракът на самия капитан Джек — предположи Итън с неподправен ужас. — Може би той преминава през стените и слиза по онова стълбище, което просто изчезва.

Джеърд погледна Итън с леко извити нагоре вежди. Олимпия замислено сбърчи чело.

— Ето, вече имаме интересна идея. Призракът на капитан Джек.

— Капитан Джек е умрял съвсем спокойно в леглото си на осемдесет и две години. Положили го в семейното гробище на Острова на огъня. По времето на неговата смърт тази къща още не е била построена — осведоми ги Джеърд.

— Тогава кой е построил тази прекрасна къща, сър? — попита Хю.

— Синът на капитан Джек, капитан Хари.

Хю отвори широко очи.

— Вашият дядо? Бил е много умен човек.

— Не чак толкова — каза Джеърд. — Харчеше неразумно. Тази къща представлява само един от начините, които беше изнамерил, за да сведе семейното богатство почти до нула.

— И какво се случи с останалата част от вашето семейно богатство? — попита Итън.

— Баща ми и чичо ми се погрижиха за по-голямата част от останалото. Ако не беше майка ми, досега всички щяхме да сме потънали в мизерия — обясни Джеърд.

— И какво направи майка ви? — попита Робърт.

— Даде ми огърлицата си. — Джеърд срещна погледа на Олимпия. — Тя я беше получила от баба ми, която на свой ред я получила от прабаба ми.

— Клер Лайтборн? — попита Олимпия с широко отворени очи.

— Да. Тя беше украсена с диаманти и рубини и беше много ценна. Майка ми ми я даде, когато бях на седемнайсет години, за да я подаря на съпругата си, когато се оженя. Тя трябваше да се предава на всички виконтеси по семейна линия. Майка ми беше романтичка.

— Леля Олимпия е вашата съпруга — отбеляза Робърт. — Дадохте ли й огърлицата?

— Да, дадохте ли огърлицата на леля Олимпия? — попита Итън, очевидно завладян от разказа.

— Не — каза Джеърд съвсем безстрастно. — Продадох я на деветнайсетия си рожден ден.

— Продали сте я! — Итън чак се намръщи от разочарование.

— Не сте го направили, сър, нали? — Робърт също изглеждаше съкрушен.

Хю се втренчи в Джеърд.

— Продали сте красивата огърлица на прабаба си? Как сте могли, след като сте знаели, че все някога ще се ожените?

— Използвах парите, за да оборудвам единствения кораб, който компанията притежаваше тогава. — Олимпия не сваляше поглед от лицето на Джеърд. — Този кораб стана основата на сегашната ми корабна компания.

Олимпия видя мрачната решителност в погледа му и разбра, без сянка от съмнение, че му е било много трудно да продаде огърлицата.

— Било е много разумно, господарю мой — каза тя смело. — Сигурна съм, че майка ти се е гордяла с теб.

— Не беше особено горда — каза Джеърд студено. — Мама беше романтичка като всички останали в семейството. Плака, когато разбра за какво съм използвал парите. Но това не й попречи да се радва на резултатите.

— Какво искате да кажете? — попита Хю.

Джеърд махна с ръка — жест, с който искаше да обхване цялата къща.

— Майка ми събираше доста хора тук. Обичаше да се забавлява и даваше много балове. Спомням си едно тържество, на което беше уредила дори водопад и езеро от шампанско в една от стаите.

— Господи! — прошепна Хю. — Водопад от шампанско!

Робърт любопитно наклони глава.

— Обзалагам се, че когато сте забогатели, вие сте откупи огърлицата.

Джеърд стисна зъби.

— Опитах се, но бях закъснял. Огърлицата отдавна беше станала на парчета под ръката на бижутера, който я беше купил. Той беше махнал камъните и беше украсил с тях много гривни, пръстени и други бижута. Много ръце носеха частиците злато, на които беше разделена тя. Невъзможно беше да открия всички камъни и да я сглобя отново.

— И така тя е била загубена завинаги — каза Хю и драматично въздъхна.

— Страхувам се, че да — отговори Джеърд.

Олимпия вдигна високо глава.

— Ти си взел единствено правилното решение, господарю мой. Трябва да бъдеш похвален за практичната си и разумна мисъл. Вярвам, че членовете на семейството тайно са се радвали на твоя успех.

Джеърд сви рамо в престорено скромен жест и огледа тъмната стая. Тежкият ключ, който беше използвал, за да отключи масивната врата, подрънкаше на връзката в ръката му.

— Сега това няма значение, нали? Всичко е приключило отдавна. А що се отнася до призраците и други подобни, съмнявам се, че тук ще откриете нещо по-интересно от прашни мебели и стари семейни портрети.

— Портрети! — Очите на Олимпия възбудено искряха. — Разбира се. Може би тук ще бъде и портретът на Клер Лайтборн. И дори на самия капитан Джек.

Джеърд огледа още един път стаята.

— Може би. Ще ги потърсиш по-късно, ако искаш. Вече стана време за вечеря.

И ръката му автоматично се пъхна в празния джоб. Олимпия трепна. Итън, Хю и Робърт гледаха празната ръка на Джеърд и не смееха да дишат. Устните на Джеърд се извиха в изпълнена с горчивина усмивка, докато пръстите му тършуваха в празния джоб. Той се обърна, без да каже дума, и тръгна към вратата.

— Хайде да тръгваме. Пропиляхме твърде много време да оглеждаме имението.

Момчетата неохотно го последваха. Олимпия хвърли последен замечтан поглед наоколо и последва останалите. Утеши се с мисълта, че ще може да изследва стаята по-пълно след известно време.

 

 

Джеърд съедини върховете на пръстите си и удостои новия си иконом с преценяващ поглед. Той самият го бе наел, след като каза на Феликс да не се тревожи с тази специална задача. Феликс беше доста изненадан от решението на Джеърд сам да интервюира кандидатите.

— Не ми казвай, че с радост ще се заемеш със задачата да си наемеш иконом, Чилхърст.

— Страхувам се, че ще трябва лично да се заема с проблема — беше казал Джеърд. — Работата изисква специални способности, както знаеш.

Феликс го беше погледнал недоумяващо.

— И защо да е така?

Джеърд се беше засмял на объркването на приятеля си.

— Защото на този човек ще се наложи да работи със сегашната ми икономка, която е доста необикновена жена.

— Казах ти да ме оставиш да я сменя с по-обучена икономка — беше измърморил Феликс.

— Не мога да направя това. Моята съпруга не иска да чуе за подобно нещо. Тя е твърде привързана към нея.

Феликс беше погледнал още по-озадачено.

— Позволяваш на съпругата си да се меси в домакинските работи?

Джеърд беше разперил присмехулно ръце, с което беше дал да се разбере, че е необходимо да се примирява със съдбата на женен човек.

— Нека кажем, че с удоволствие изпълнявам прищевките на съпругата си.

Феликс се беше засмял високо.

— Започвам да вярвам, когато ми говориш, че си се превърнал в човек, който е подвластен на силните страсти, Чилхърст. Не приличаш на себе си, приятелю. Може би трябва да те прегледа лекар.

— Така ли мислиш?

Феликс отново се беше засмял.

— Да, но не те съветвам да ходиш при лекаря, който преглежда семейство Бюмон. По всичко изглежда, че този нещастник няма да успее да излекува Бюмон от болестта му.

Споменът за този съвет на Феликс накара Джеърд да се усмихне, докато изучаваше лицето на мистър Грейвз от „Боу стрийт“. Мъжът беше висок, с приведени рамене и ужасно слаб. Джеърд се беше спрял на него, след като беше интервюирал няколко кандидати от „Боу стрийт“, защото очите му излъчваха интелигентност.

— Е, разбрахте ли какви са задълженията ви в това домакинство? — попита го Джеърд.

— Да, господарю. Мисля, че да. — Грейвз се размърда неудобно в новия си черен жакет. Очевидно беше, че не е свикнал да носи подобен род дрехи. — Трябва да държа под око обитателите на тази къща и да се грижа да не се приближават до онези от стаите, за които не сте дали разрешението си.

— Точно така. Също така ще следите дали не се случва нещо необикновено и подозрително. Искам всекидневен отчет за всичко, което се е случило, независимо от това колко обикновено ви се струва то, в мое отсъствие. Ясно ли е?

— Да, господарю. — Грейвз направи отчаян опит да изправи отпуснатите си рамене. — Можете да разчитате на мен, сър. Справих се отлично с другото поръчение, нали, господарю?

— Да, Грейвз. Ти и твоят приятел Фокс се справихте отлично със събирането на доказателства за моята теория.

— Аз и Фокс сме горди, че заслужихме вашето одобрение, сър.

— Както знаете някой се опита да отвлече племенника на съпругата ми. Ще добавя, че е възможно някой да се е опитал да проникне в къщата, която бяхме наели на „Айбъртън стрийт“. Искам да държите всичко под око. Не се страхувам, че някой ще открадне нещо. Загрижен съм за безопасността на семейството си.

— Разбирам ви, ваше благородие.

— Много добре, ще се заемете със задачите си незабавно. И още нещо, Грейвз.

— Да, господарю?

— Ще направиш всичко възможно да се спогаждаш с икономката, мисис Бърд. Не искам да ме тревожат заради кавгите на персонала. Ясно ли е?

Очите на Грейвз просветнаха.

— Да, сър. Вече се запознах с мисис Бърд. Тя е прекрасна жена, ако разбирате какво искам да кажа, сър. У нея има силен дух. Винаги съм харесвал такива жени.

Джеърд прикри усмивката си.

— Виждам, че не бива да се тревожа. Свободен си, Грейвз.

— Да, сър.

Джеърд изчака, докато новият му иконом излезе от библиотеката. После се изправи и отиде до прозореца. Градината все още беше в плачевно състояние, но огромната къща, която беше затворена години наред, беше напълно ремонтирана отвътре. Всичко беше полирано и излъскано. Всичко светеше. Дървените повърхности блестяха, а стъклата искряха. Старото мрачно имение като по чудо беше превърнато в прекрасен дом за неговите малки момчета и за неговата съпруга.

Не, всъщност нещата не стояха така. Точно обратното — трите момчета и Олимпия бяха превърнали къщата в дом.

След като прекара няколко минути в размисъл, Джеърд се върна при бюрото си и седна зад него. Отключи едно от чекмеджетата и извади бележника си. Отвори го и се загледа в многобройните бележки, които беше направил през последните няколко месеца.

Нямаше вече как да избегне очевидното заключение. Доказателствата бяха станали толкова силни, че не можеха да бъдат пренебрегвани повече. Джеърд се запита как бе могъл да отлага толкова дълго неизбежното. Не беше в характера му да се колебае за такива неща.

Подозираше кой е престъпникът от самото начало, но се надяваше, че за изтичането на парите ще се намери друго обяснение.

Време беше да се премине към действия. Достатъчно дълго беше играл ролята на глупака.

 

 

Мълвата, че Олимпия се е омъжила за лорд Чилхърст, се разнесе като горски пожар. А тя би предпочела да не беше ставало така.

Още на втория ден, докато слизаше от старата карета на фамилията Флеймкрест, започна да осъзнава, че е много досадно да бъдеш виконтеса. Хората с титли не можеха да се движат незабелязани из града.

Джеърд беше наредил да извадят и стегнат старата карета, да я боядисат и да впрегнат в нея най-добрите коне. После нареди винаги, когато Олимпия се качва в каретата, да бъде придружавана от един от новите икономи и една от камериерките.

Новата прислужничка, момиче на седемнайсет години, което винаги се тревожеше дали ще се хареса на господарите си, изпълняваше дълга си. Тя и сега последва Олимпия навън от каретата и нагоре по стълбите, които водеха към входната врата на института „Масгрейв“.

— Можеш да почакаш на една от тези пейки, Луси. — Олимпия махна с ръка към пейките в коридора. — Ще се върна след около час.

— Да, мадам. — Луси учтиво направи реверанс.

Олимпия бързо влезе в огромната зала на библиотеката. Възрастният библиотекар любезно й кимна за „добре дошла“.

— Добър ден, лейди Чилхърст. Простете за всяко неуважение, което може би неволно съм проявил в миналото.

— Добър ден, Богс. — Олимпия свали ръкавиците си и се усмихна на мъжа. — Какви са тези приказки за неуважение? Вие винаги сте били особено любезен.

— Съжалявам, но не знаех, че вие сте виконтеса Чилхърст, мадам.

— О, това ли!? — Олимпия сметна, че темата никак не е важна. Тя и Джеърд бяха обсъдили как да посрещнат реакцията на хората. — Разбира се, че не сте знаели. Моят съпруг предпочита уединението и затова ние се опитахме да отседнем анонимно в града. Но бяхме разкрити и Негово благородие реши, че вече няма смисъл да се крием.

Богс очевидно се чудеше защо някой, който има титла и може да се възползва от нея, ще иска да отсяда анонимно в града, но прояви любезност и не го изрази гласно.

— Да, мадам.

— Ще имате ли нещо против още веднъж да разгледам всички карти на Западните Индии?

— Не, ни най-малко. — Богс я поведе към залата с картите. — Работете спокойно, мадам. Вече е отключено, защото дойде още един член на дружеството. Той вече е там и вдига доста шум.

— О? — Олимпия леко се намръщи. — Мистър Торбърт или лорд Албридж?

— Не. Мистър Гифорд Сийтън — отговори Богс.

— Мистър Сийтън? — Олимпия беше толкова изненадана, че почти изтърва чантичката си. — Не знаех, че и той е член на дружеството.

— Да, наистина. Стана член едва след като сестра му се омъжи за лорд Бюмон. Мисля, че преди около две години. И прекарва много голяма част от времето си в залата с картите на Западните Индии.

— Разбирам.

Олимпия отиде до вратата и надникна в залата. Гифорд стоеше до една доста голяма махагонова маса. Беше се навел над една карта, която тъкмо разгъваше. Вдигна поглед и видя Олимпия. Усмивката му беше добре пресметната.

— Лейди Чилхърст.

Гифорд й се поклони леко и елегантно, без да отделя едната си ръка от картата, за да не се сгъне тя отново.

— Радвам се да ви видя. Чух, че почти всеки ден се отбивате в библиотеката на дружеството.

— Добър ден, мистър Сийтън. Едва сега разбирам, че и вие сте член на Дружеството за пътешествия и изследвания.

— Чел съм всички ваши статии, които са публикувани в списанието на дружеството — тихо рече Гифорд. — Дават богата информация.

— Много мило, че мислите така.

Смешно, но думите му доставиха удоволствие на Олимпия. Тревогата, която беше изпитала, когато видя Гифорд в библиотеката, стихна. Тя се приближи до масата и погледна картата.

— Виждам, че изучавате Западните Индии. Статия ли пишете, или се готвите да отидете дотам?

— Всяко едно от двете е бъдеща вероятност. — Гифорд я наблюдаваше внимателно. — Разбрах, че вие също се интересувате от тази област, лейди Чилхърст. Богс ми каза, че проучвате всички карти и статии, които се отнасят до този регион.

— Правилно ви е казал. — Тя погледна картата, която Гифорд беше развил на масата. — Още не съм имала възможност да разгледам точно тази карта. Тя като че ли е твърде стара.

— Да, така е. Открих я миналия месец и я отделих, за да ми е подръка.

— Така ли? — Олимпия с нетърпение се вгледа в картата. — Ето защо не съм попадала на нея в досегашните си посещения.

— Без съмнение тази е причината. — Гифорд се поколеба, а после посочи картата. — Можете да я разгледате сега, ако искате. Намирам я интересна, защото на нея са отбелязани някои от малките острови, които липсват на всички други карти в библиотеката.

— Много интересно наистина. — Олимпия захвърли настрани чантичката си и се наведе над картата.

— Да предполагам ли, че се интересувате от островите, които не са отбелязани на картите, мадам?

— Да, интересувам се.

Олимпия се наведе още по-ниско над картата. Търсеше познати ориентири. Обикновената, неукрасена карта на пръв поглед беше съвсем безинтересна. Човек дори можеше да се разочарова, ако не беше познавач.

— Тук особеностите на областта са предадени по доста необикновен начин.

— Казаха ми, че я е начертал лично един от морските разбойници, които плавали в моретата на Западните Индии преди стотина години.

— Карта, начертана от морски разбойник!? — Олимпия бързо вдигна поглед и видя, че Гифорд я наблюдава внимателно. — Наистина ли?

Той сви рамене.

— Поне така ми каза Богс. Но кой може да бъде сигурен в такова нещо? Картата не е подписана, така че няма начин да се уверим в самоличността на този, който я е начертал.

— Възхитително. — Олимпия отново се съсредоточи в картата. — Със сигурност е много стара.

— Да.

Гифорд отстъпи малко встрани и застана плътно зад нея, за да може да наблюдава картата.

— Лейди Чилхърст, бих искал да се извиня за поведението си през онзи следобед. Съжалявам, ако съм ви обидил.

— Не се тревожете, сър. — Олимпия се съсредоточи върху едно петно на картата, което виждаше за първи път. — Разбирам, че в този случай са се намесили чувствата.

— Сестра ми и аз отдавна сме сами в света — каза Гифорд. — До брака й с лорд Бюмон финансовото ни състояние беше извънредно несигурно. Имаше времена, когато се страхувах, че ще свършим живота си в затвора за длъжници.

Олимпия изпита съчувствие към него. Тя поне не бе имала подобни страхове, благодарение на малкото наследство, което беше получила от леля Софи и леля Ида.

— Наистина, било е ужасно и за двама ви — каза Олимпия тихо. — Нямахте ли роднини, към които да се обърнете?

— Не. — Усмивката на Гифорд беше пропита с горчивина. — Препитавахме се благодарение на находчивостта си, мадам. И със съжаление трябва да кажа, че сестра ми носеше по-голямата част от бремето. Аз бях прекалено малък, за да й помагам. Тя се грижеше и за двама ни, докато търсеше подходящ кандидат за женитба.

— Разбирам.

Гифорд стисна устни.

— Семейството ми невинаги е било бедно. Аз и Деметриа станахме жертва на обстоятелствата. Баща ни нямаше талант за финансови сделки. И, още по-лошо, той обичаше хазарта. Застреля се след нощта, в която проигра и последното останало му имущество.

Олимпия забрави за картата на масата пред нея. Болката в очите на Гифорд предизвика съчувствието й:

— Извънредно съжалявам за случилото се.

— Баба ми е била богата наследница, може би знаете?

— Така ли?

— Да. — Лицето на Гифорд стана замислено — все едно се взираше в миналото, за да види всяка подробност. — Тя наследила корабна компания от моя прадядо и я ръководела с вещина, присъща на мъж.

— Сигурно е била извънредно умна жена — каза Олимпия.

— Така казват. Имало време, когато корабите на нейната компания плавали от Америка до най-отдалечени точки и прекарвали подправки и чай.

— Америка?

— Да. Прадядо ми е направил Бостън седалище на бизнеса си. Баща ми бил единственото му дете. Той наследил бизнеса, когато родителите му починали. Продал корабите и се преместил в Англия. — Дланите на Гифорд се свиха в юмруци. — Оженил се и продължил да пилее наследеното богатство.

— А какво се е случило с майка ви?

Гифорд сведе поглед към здраво стиснатите си юмруци.

— Починала е при раждането ми.

— И сега нямате никого, освен сестра си.

Гифорд присви очи.

— И тя си няма никого, освен мен. Вярвам, че сега разбирате защо бях така ядосан, когато Чилхърст развали годежа. Тя се беше потрудила, за да предизвика интереса му. Беше продала и последните бижута, останали от майка ни, за да си купи рокли, с които да му направи впечатление онова лято.

Олимпия го докосна по ръкава.

— Мистър Сийтън, наистина ме натъжихте с разказа за семейните си неприятности. Но ви моля да не обвинявате съпруга ми за онова, което се е случило. Познавам го достатъчно добре и мога да ви уверя, че не е развалил годежа заради финансовото състояние на сестра ви.

— Деметриа ми каза истината. Предпочитам да вярвам на нея, а не на Чилхърст. — Гифорд рязко се обърна и се отдалечи от масата. — Беше дяволски нечестно от негова страна.

— Но сега сестра ви е сключила брак, който е финансово изгоден, и изглежда щастлива. Вие също се ползвате с привилегиите, които бракът й с Бюмон осигурява. Защо не сте доволен като нея?

Гифорд се завъртя на пети и се обърна към Олимпия. Лицето му се беше сковало от гняв и отчаяние.

— Защото не е честно. Не разбирате ли? Не е честно Чилхърст да има всичко, а ние — нищо. Нищо.

— Мистър Сийтън, не ви разбирам. На мен ми се струва, че имате всичко, което ви е нужно.

Гифорд направи усилие да постигне контрол над чувствата си. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

— Моля за извинение, лейди Чилхърст. Не знам какво ме прихваща.

Олимпия се усмихна неуверено.

— Може би ще е по-добре да сменим темата. Искате ли заедно да проучим тази карта?

— Може би някой друг път. — Гифорд извади часовника от джоба си и погледна циферблата. — Имам важна среща.

— Да, разбира се.

Олимпия погледна часовника му и си помисли за Джеърд, който беше дал своя, за да откупи Робърт.

— Часовникът ви е много красив. Бихте ли ми казали откъде мога да купя същия?

Гифорд смръщи вежди.

— Купих го от един малък магазин на „Бонд стрийт“. Верижката купих от друго място. Направиха я специално за мен.

— Разбирам. — Заинтригувана, Олимпия се приближи още малко до него. — Мотивът, който украсява капачето му, е доста необичаен. Да не би да е някой вид змия?

— Морска змия. — Гифорд пусна часовника в джоба си. — Митично същество, нали разбирате. — Усмивката му беше студена. — Тя е била символ на семейството ми по времето, когато е заемало полагащото му се място в света. Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам.

— Желая ви приятен ден, мистър Сийтън.

Олимпия гледаше замислено след него чак докато той излезе от залата. Когато остана сама, се обърна към картата. Но умът й вече не можеше да се концентрира върху нея.

Беше зает с мотива, който украсяваше часовника на Гифорд. Беше й странно познат.

 

 

— Добре дошли вкъщи, мадам.

Грейвз задържа вратата на градското имение на Флеймкрестови отворена, докато Олимпия премине.

— Имаме гости.

— Така ли? — Олимпия спря в коридора и се обърна да погледне новия иконом. — Знае ли за това мисис Бърд?

— Да, мадам, знае. — Грейвз се засмя тихичко. — И сигурно вече се е погрижила за тях.

Появи се мисис Бърд.

— Вие ли сте, мис Олимпия? Време беше да се върнете. Негово благородие ме предупреди да сложа два прибора повече за вечеря. И на всичкото отгоре трябва да приготвя и две от спалните. Бих искала да знам дали това ще стане обичайна практика в къщата.

— Е, наистина не мога да отговоря на този въпрос — каза Олимпия. — Нямам представа колко приятели е поканил негово благородие.

— Те не са му приятели — каза мисис Бърд заплашително. — Те са му роднини. Бащата и чичото на негово благородие. Тя снижи глас и се огледа, за да се увери, че няма никой друг в коридора. — Баща му е истински граф.

— Да, знам. — Олимпия развърза връзките на бонето си. — Сигурна съм, че ще се справите с проблема, мисис Бърд.

Грейвз се усмихна на мисис Бърд с ослепителна усмивка.

— Разбира се, че ще се справи, мадам. За краткото време, през което съм на служба при вас, ми стана ясно, че мисис Бърд е жена с много възможности.

Мисис Бърд се изчерви силно.

— Просто искам да знам колко често ще ми се налага да посрещам гости, това е всичко. Трябва да си правя плановете, нали разбирате.

— Чувствайте се свободна да се обръщате към мен за помощ, мисис Бърд — каза Грейвз. — Аз наистина ще ви помогна с каквото мога. Сигурен съм, че ще успеем, ако работим заедно.

Мисис Бърд запърха с клепки.

— Е, предполагам, че ще се оправим някак си тогава.

— Без съмнение — каза Грейвз.

Олимпия бързо местеше поглед от единия към другия.

— Къде са негово благородие и нашите гости?

— Негово благородие е в библиотеката, мадам — каза Грейвз. — Гостите са горе с младия господин. Мисля, че графът и неговият брат разказват приказки на Итън, Хю и Робърт.

Олимпия беше тръгнала към библиотеката, но се спря.

— Приказки?

— За човека, известен като капитан Джек, мадам.

— О, да, сигурна съм, че моите племенници много се забавляват.

И Олимпия постави ръка на бравата на вратата, водеща към библиотеката.

— Позволете ми, мадам. — Грейвз се втурна да й отвори вратата.

— Благодаря — каза Олимпия учтиво, малко изненадана от неочакваното внимание. — Винаги ли ще правите това за мен?

— Да, мадам. Това е част от моите задължения.

Грейвз се поклони и я въведе в библиотеката. Джеърд седеше зад бюрото си. Олимпия влезе.

— Добър ден, мила моя. — Той се изправи на крака. — Радвам се да видя, че си се прибрала у дома. Имаме гости. Пристигнаха баща ми и чичо ми.

— Да, разбрах вече.

Джеърд изчака вратата да се затвори след нея, а после й се усмихна подканващо. Олимпия прекоси стаята тичешком и се хвърли в ръцете му. Поднесе му лицето си за целувка.

— Мисля, че много ми харесва да бъда женен — каза й Джеърд, когато най-сетне отдели устните си от нейните.

— И на мен. — Олимпия неохотно направи крачка назад. — Джеърд, току-що водих доста странен разговор с Гифорд Сийтън. Има едно-две неща, които…

Чувствената усмивка на Джеърд изчезна. На лицето му се изписа яд.

— Какво каза?

Олимпия се намръщи.

— Не е необходимо да повишаваш глас, господарю мой. Чувам доста добре. Казах само, че водих доста необикновен разговор с мистър Сийтън.

— Сийтън е разговарял с теб?

— Да, точно това се опитвам да ти кажа. Срещнахме се в обществената библиотека на института „Масгрейв“. Доста учудващо, но изглежда, че аз и мистър Сийтън споделяме еднакъв интерес към областта на Западните Индии.

— Това копеле — каза Джеърд с глас, който криеше опасни нотки. — Казах му да стои далеч от теб.

Олимпия го погледна с блеснали очи.

— Не мисля, че трябва да го наричаш с тази дума. Мистър Сийтън е човек, който е страдал много. Животът му е бил труден.

— Сийтън е лекомислен негодник. Дадох му ясно да разбере, че не трябва да се приближава до теб.

— За бога, Джеърд, мистър Сийтън не е виновен, че се срещнахме в библиотеката.

— Не бъди толкова сигурна в това. Сийтън вероятно е научил, че ти прекарваш там по-голямата част от времето си, и е планирал посещението си така, че да съвпадне по време с твоето.

— Наистина, Джеърд, отиваш прекалено далеч. Интересът на мистър Сийтън към Западните Индии ми изглеждаше чисто научен. Наистина, той дори ми позволи да разгледам картата, която е открил в библиотеката.

— Сигурен съм, че е имал сериозен мотив да постъпи така. — Джеърд отново седна зад бюрото си с мрачно изражение. — Но аз ще видя как стоят нещата. А междувременно ти избягвай всякакви по-нататъшни контакти с него. Ясно ли е, мадам?

Олимпия го погледна с изненада.

— Достатъчно, сър.

— Достатъчно? Аз дори не съм започнал. Ще дам на младия Сийтън урок, който той няма да забрави скоро.

— Джеърд, няма да разреша да ми говориш така. Сигурна съм, че нямаш намерение да издаваш неразумни заповеди и да правиш такива изказвания просто защото си мой съпруг.

Джеърд я изгледа студено.

— Много добре знам, че ти предпочиташ да не се грижиш за досадните подробности на всекидневния живот, мадам. И все пак, що се отнася до нашия брак, има една подробност, която ще трябва добре да запомниш.

Олимпия присви очи.

— И каква е тя?

Джеърд зае характерната за него поза с преплетени пръсти.

— Аз съм господарят на това домакинство. Аз ще вземам съответните решения. И ти ще се подчиняваш на тези решения, мадам.

Олимпия отвори уста от изненада.

— Нищо подобно няма да правя. Не и ако не съм съгласна с тези решения. А аз не съм съгласна с начина, по който говориш за мистър Сийтън, и не съм съгласна с начина, по който се отнасяш към него.

— Дяволите да го вземат, Олимпия, аз съм твой съпруг. Ще правиш това, което ти кажа.

— Ще правя това, което искам, точно както постъпвах досега — избухна Олимпия. Вратата на библиотеката се отвори зад гърба й, но тя не обърна внимание. — Чуй ме добре, Чилхърст. Не забравяй, че аз те приех като учител в това домакинство. Въпреки всички приказки, струва ми се, че още си на работа при мен, тъй като не съм те уволнявала.

— Говориш глупости — изстреля в отговор Джеърд. — Ти си моя съпруга, а не моя работодателка.

— Това, сър, е въпрос на гледна точка. Аз мисля, че нищо не се е променило в първоначалните ни отношения.

— Напротив променило се е — процеди Джеърд през стиснати зъби. — И това, мадам, не е въпрос на гледна точка. Това си е записано в документите, които подписахме.

— Охо! — В спора се намеси непознат глас и попречи на Олимпия да отговори.

— Чудя се какво ли става тук? — От вратата долетя още един глас. — Нима сме се намесили в семеен спор, а, Тадеус?

— Струва ми се, че да — каза весело първият глас. — Никога не съм виждал сина ти така ядосан, Магнус. Може би бракът му се отразява добре, все пак.

— По дяволите! — прошепна Джеърд и погледна към вратата. — Мадам, позволи ми да ти представя баща си, граф на Флеймкрест, и чичо си, Тадеус Райдър. Господа, това е моята съпруга.

Олимпия се обърна и се намери в лице с двама извънредно елегантни възрастни мъже. Красиви, с посребрени коси, елегантно облечени, те й се усмихваха с неподправен чар, който, без съмнение, беше разбил много женски сърца.

— Флеймкрест, на вашите услуги — каза по-високият от двамата и елегантно се поклони. — Удоволствие е за мен да ви срещна, мадам.

— Тадеус Райдър — усмихна се щастливо вторият. — Радвам се да видя, че Джеърд най-после е изпълнил дълга си към семейството. Но не мисля, че вече сте успели да намерите ключа към изгубеното съкровище на капитан Джек, нали?

Джеърд изпусна възклицание, което показваше отвращението му.

— Да те вземат дяволите, чичо. Нямаш ли чувство за благоприличие?

Тадеус го погледна изненадано.

— Сега вече няма нужда от твоето благоприличие. Тя е част от семейството.

— Това е най-доброто от всички възможни положения, ако питаш мен, момче — каза Магнус и дари Олимпия с ослепителна усмивка. — Няма да става нужда да се промъкваш като крадец през нощта, за да се опитваш да измъкнеш тайната от нея. Тя с радост ще ни каже всичко, което успее да научи за съкровището, нали, мила моя?

Олимпия изучаваше и двамата с огромен интерес.

— Ще се радвам да споделя всичко, което мога, с вас, но мисля, че трябва да знаете, че и още някой е по следите на съкровището.

— Мили боже! — Усмивката на Магнус се превърна в озъбена гримаса. — Страхувах се от това.

Той погледна брат си и каза:

— Не ти ли казах, че имам лоши предчувствия, Тадеус?

Той го погледна много сериозно.

— Да, каза ми, Магнус. Каза ми. А в нашето семейство предчувствията са на особена почит. Ние всички знаем това. — Той погледна изпитателно Олимпия. — Имате ли представа кой може да знае за съкровището, мила моя?

Олимпия с облекчение разбра, че поне беше в компанията на хора, които ще разберат страховете й и няма да й се присмеят заради тях.

— Е, моята представа за човека, който преследва съкровището, може да ви се стори невероятна, господа.

Чилхърст отказа да я удостои с вниманието си.

Магнус сбърчи нос.

— Моят син проявява невероятен разум, що се отнася до бизнеса, но няма никакво въображение. Не му обръщайте внимание. Кажете ми какво мислите, момиче.

С крайчеца на окото си Олимпия видя как Джеърд здраво стисна зъби. Не му обърна внимание.

— Мисля, че нещо или някой, известно като Пазителя, преследва съкровището на капитан Джек.

— Пазителя! — Магнус я погледна изненадано.

Тадеус като че ли беше онемял от изненада.

— Пазителя, а?

Олимпия бързо кимна.

— В Дневника се съдържат доста предупреждения относно този Пазител.

Магнус и Тадеус се спогледаха, а после и двамата отправиха погледи към Олимпия.

— Е, щом случаят е такъв, няма за какво да се тревожиш, нали, мила моя? — търпеливо поясни Магнус.

Тадеус се усмихна.

— Точно така.

Джеърд проговори със заплашителен глас:

— Бих искал веднъж завинаги да престанем да говорим за това.

— Защо? Какво знаете вие за този Пазител? — Олимпия отправи въпроса си към Магнус.

Магнус повдигна вежда — жест, който изглеждаше типичен за него.

— Пазителя е твоят съпруг, мила моя. Нима моят син още не ти е казал, че на него се пада голямата чест! Та той знае това още откакто стана на деветнайсет години!

— В семейството той е известен като Пазителя от нощта, в която спаси двамата си братовчеди в схватката с онзи контрабандист — каза Тадеус.

Олимпия не можеше да повярва на ушите си. За момент загуби дар слово, но бързо се съвзе и рязко се обърна към Джеърд.

— Не, той не си направи труда да ми спомене за тази малка подробност.

Джеърд постави длани на дръжките на креслото и започна да се изправя — бавно и заплашително.

— Олимпия, мога да ти обясня…

Олимпия беше побесняла.

— Мистър Чилхърст, ти ме заблуждаваш от самото начало! Ту за едно, ту за друго. През цялото време намирах извинения за силните ти страсти и чувства, но това вече е твърде много. Как можа да скриеш от мен, че ти си Пазителя?

— Дяволите да го вземат, Олимпия, това са глупости. Ти си загрижена за някакъв си призрак, който е по следите на тайната, скрита в дневника. Аз не съм легенда, нито пък призрак и пет пари не давам за проклетото съкровище.

— Мистър Чилхърст, трябва да ти кажа, че ти ни най-малко не ми помогна в това начинание. Наистина, ти дори направи задачата ми по-трудна, като отказа да покажеш какъвто и да било интерес към тайната, скрита в дневника. Много съм ядосана, сър.

— Виждам — каза Джеърд. — Но какво ще ти помогне това да знаеш, че баща ми ме дари с тази идиотска титла, когато бях на деветнайсет години? Мисля, че точно тази информация няма да ти помогне в твоето търсене.

Олимпия повиши глас.

— Това не може да се каже отсега. Ще видим, мистър Чилхърст.

— Олимпия, почакай…

Но Олимпия не беше в настроение да чака. Още едно парче от мозайката беше намерило мястото си. Трябваше да помисли за това. Тя бързо изтича навън от библиотеката, без дори да погледне назад.