Аманда Куик
Измама (13)

Глава 12

Джеърд постави бележника си от лявата страна на чинията си. Той му вдъхваше особено чувство за сигурност, даваше му увереността, че контролира съдбата си. Това, без съмнение, беше пълна илюзия, но мъж, който е изцяло подвластен на силните страсти, със сигурност храни известни илюзии.

— Тази сутрин уроците ще бъдат от осем до десет часа, както обикновено — каза Джеърд. — Ще се занимаваме с география и математика.

— Ще ни разкажете ли още една история за капитан Джек? — попита Хю с уста, пълна с бъркани яйца.

Джеърд го погледна.

— Не бива да говориш, докато се храниш.

— Извинете, сър. — Хю преглътна и се усмихна. — Ето. Готов съм. И какво, ще ни разкажете ли за капитан Джек?

— Да, мистър Чилхърст, искам да кажа, ваше благородие — обади се Робърт. — Ще има ли още една история за капитан Джек?

— Аз искам да чуя за това, как капитан Джек изобретил специален часовник, с който да измерва на колко градуса дължина се намира в морето — каза Итън, явно нетърпелив да чуе още подробности.

— Но ние вече чухме тази история — каза Робърт.

— Искам пак да я чуя.

Джеърд тайно изучаваше лицето на Олимпия, която мажеше препечената си филийка. Изразът в очите й го караше да се чувства неудобно. Още от слизането си за закуска тя имаше разсеян вид и се държеше на разстояние от всички.

Тази сутрин пред неговата спалня нямаше никакви случайни сблъсъци, нямаше погледи, изпълнени с копнеж, нямаше откраднати целувки. Нима този ден щеше да започне по такъв отвратителен начин — мислеше си той.

— Мисля, че мога да ви разкажа за едно пътуване на капитан Джек до Бостън, което ще ви бъде от полза и в което се споменава за онзи знаменит часовник — каза Джеърд. Отново погледна на последната страница в бележника си. — След като приключим с уроците, ще придружа леля ви до библиотеката на Дружеството за пътувания и изследвания.

Олимпия като че ли се стресна.

— Отлично, има едно-две неща, които искам да проверя в картите, които се намират в обществената библиотека.

Никой не би се досетил, че днес е нейният сватбен ден — помисли си Джеърд мрачно. Очевидно той беше много по-развълнуван от мисълта, че двамата ще се ровят из старите географски карти, отколкото тя — от мисълта, че днес е денят, в който ще се омъжи за него.

— Докато ти работиш в обществената библиотека — каза Джеърд, — аз ще се срещна с Феликс Хартуел. Имаме да обсъждаме някои въпроса, които касаят бизнеса. Робърт, Итън и Хю ще пускат хвърчилото си в парка. А докато свършим, ще е станало време за обяд.

Итън заудря пети в пръчките на стола.

— А какво ще правим следобед, сър?

— Любезно те моля да престанеш да риташ стола — каза Джеърд някак разсеяно.

— Да, сър.

Джеърд погледна какво е записано по-нататък в бележника му и почувства как мускулите на долната половина на тялото му се сковават. Какво щеше да прави той, ако Олимпия беше променила намерението си?

Трябва да направи така, че да е сигурен, че тя няма да го промени. Тя беше неговата сирена и той нямаше да й позволи да му се изплъзне точно сега, когато най-после я беше хванал. Не и сега, когато единствената жена, която беше пожелавал истински, почти беше станала негова. Не сега.

— След като се нахраним — каза той, като положи усилия гласът му да прозвучи спокойно, — леля ви и аз ще се погрижим да уредим формалностите по встъпването си в брак. Няма да ни отнеме много време.

От другия край на масата долетяха звън на сребро и тракане на чаши.

— О, боже! — прошепна Олимпия.

Джеърд вдигна поглед навреме, за да види как едно бурканче полетя от ръба на масата към пода. Лъжичката, която се подаваше от тясното му гърло, полетя заедно с него.

Итън едва успя да потисне смеха си. Олимпия скочи и безрезултатно се опита да почисти килима със салфетката си.

— Остави го — каза Джеърд, — мисис Бърд ще се погрижи.

Олимпия го погледна несигурно, а после сведе очи и отново зае мястото си на масата. И така, тя не приемаше чак толкова спокойно женитбата си, както си беше помислил той. Спокойствието й беше само привидно. И той се поотпусна малко, постави лактите си на масата, допря върховете на пръстите си и отново съсредоточи вниманието си върху бележника.

— Вечерята днес ще бъде сервирана по-рано от обикновено — продължи той, — тъй като ще ходим във Воксхол Гардънс, за да наблюдаваме фойерверките.

Можеше да се предвиди, че съобщението ще предизвика радостните възгласи на Итън, Хю и Робърт.

— Бих казал, че планът е превъзходен, сър. — Лицето на Робърт грееше в радостно предчувствие.

— Досега не сме виждали фойерверки — сподели Итън радостно.

— Ще има ли и състав, който да свири? — попита Хю.

— Мисля, че да — каза Джеърд.

— А ще получим ли по един сладолед?

— Вероятно да.

Джеърд наблюдаваше Олимпия, за да види как ще реагира на новината, че ще празнуват сватбата си във Воксхол Гардънс. Доста късно се сети, че някои биха били обидени от подобна възможност. Но очите на Олимпия светеха.

— Прекрасна идея. С удоволствие ще наблюдавам фойерверките.

Джеърд облекчено въздъхна. Кой казваше, че той е напълно лишен от романтични чувства?

— Ще се разходим ли по Тъмната алея във Воксхол Гардънс? — попита Робърт с подозрителна наивност.

За секунда Джеърд смръщи вежди.

— Какво знаеш ти за Тъмната алея?

— Едно от момчетата, които срещнахме в парка вчера, ни разказа — обясни Итън. — Било доста опасно да се разхождаш по нея.

— Точно така, сър — обади се Робърт. — Понякога хората, които се разхождали по Тъмната алея във Воксхол, изчезвали завинаги. — Той потрепери. — Мислите ли, че е вярно, сър?

— Не, не мисля — каза Джеърд.

— Друго момче, което срещнахме, каза, че познавало една девойка. Тя работела в къщата им години наред и изчезнала по Тъмната алея — информира го Робърт. — Никога вече не я видели.

— Най-вероятно е избягала с някой иконом. — И Джеърд затвори бележника си.

— Аз много бих искал да се разходя по тази знаменита Тъмна алея — каза Робърт доста настоятелно.

Хю направи гримаса насреща му.

— Искаш да се разходиш по Тъмната алея само защото онова момче от парка ти каза, че няма да се осмелиш да го направиш. Все едно, разходката няма да се брои, ако сме всички заедно. Лорд Чилхърст ще бъде с нас и разбойниците ще се уплашат от него.

— Точно така — добави Итън триумфално. — Разбойниците няма да се появят, ако лорд Чилхърст и останалите от нас са там с теб. Ще трябва да минеш по Тъмната алея съвсем сам, за да спечелиш облога. А аз се обзалагам, че ще се уплашиш.

— Да — присмя му се и Хю. — Няма да се осмелиш да минеш по алеята съвсем сам.

Робърт се загледа настоятелно в братята си.

— Не се страхувам да мина по Тъмната алея.

— Да, страхуваш се — каза Хю.

Джеърд вдигна предупредително едната си вежда и близнаците замълчаха.

— Достатъчно. Разумният човек не отговаря на насмешките и предизвикателствата на другите. Той се издига над тези неща и сам взема решенията си, като ги основава на разума и логиката. Сега, ако сте привършили закуската си, отидете и се подгответе за уроците си.

— Да, сър.

Хю хвърли на Робърт един последен таен поглед и скочи от мястото си. Итън се изкикоти и също се изправи. Робърт, като мъж, не обърна внимание на братята си, стана и се поклони на Олимпия.

Джеърд изчака да останат насаме в трапезарията, а после се загледа в Олимпия през празната вече маса.

— Вярвам, че одобряваш дейностите, които съм планирал за днес, мила моя?

Олимпия като че ли се стресна.

— Да. Да, разбира се. — Тя размаха разсеяно вилицата си. — Ти си много способен в правенето на режими, разпределения, планове и други такива. Трябва да призная, че напълно разчитам на теб.

— Благодаря ти. Старая се.

Олимпия се замисли за миг.

— Присмиваш ли ми се, Чилхърст?

— Не, мила моя. Просто напоследък възприемам себе си като все по-смешен и по-забавен.

Очите на Олимпия му показваха, че тя прекрасно го разбира.

— Джеърд, защо непрекъснато се присмиваш на самия себе си и на собствените си чувства? Защото не искаш да признаеш, че си способен на силни страсти?

— От опит знам, че силните страсти обикновено имат отрицателен ефект върху живота на мъжа. Те водят до глупава невъздържаност, впускане в опасни приключения, безразсъдно поведение и други такива.

— Само страстите, които човек не контролира, водят до тези наистина лоши неща — нежно възрази Олимпия. — Твоите страсти са винаги под контрол, сър. — Тя силно се изчерви и продължи: — Освен може би когато си във властта на романтичните чувства.

— Да — каза Джеърд, — освен когато те любя. — Той срещна погледа й. Ти си моята огромна слабост, ти си моето уязвимо място, моята ахилесова пета. Моята сирена.

Джеърд допи кафето си и сложи чашата си на масата с жест, който целеше да задържи вниманието й.

— Трябва да ме извиниш, Олимпия. Учениците ми ме чакат.

— Джеърд, почакай, има нещо важно, което искам да споделя с теб. — Олимпия протегна ръка, за да го задържи. — Става въпрос за последното разкритие, което направих и което е свързано с дневника на мадам Лайтборн.

— Мила моя, единственото нещо, което не бих искал да обсъждам в сватбения си ден, е този проклет дневник. Знаеш колко много ме ядосва тази тема. Веднъж завинаги ти казвам, че не желая да слушам за него повече.

Джеърд се наведе и леко я целуна.

— Но Джеърд…

— Престани да мислиш за всичко друго, освен за сватбената ни нощ, моя сирено — нареди й той нежно. — Може би тя ще ти се стори дори по-интересна от дневника на мадам Лайтборн.

И той излезе от трапезарията.

 

 

— Искаш от мен да подготвя къщата ти в града? — Феликс седна зад бюрото и си наля чаша искрящо бордо. — Добре. Ще бъда щастлив да свърша тази работа за теб. Ще имаш нужда от прислуга, нали?

— Да. — Джеърд усилено мислеше и барабанеше с пръсти по бюрото. — Но не бива да наемаш икономка. Ние вече имаме една.

Феликс го погледна недоверчиво.

— Онази, която сте взели със себе си от Апър Тадуей? Съмнявам се, че тя ще знае как да ръководи градската къща на един благородник. Няма достатъчно опит за тази работа.

— Ще се справим.

Феликс вдигна рамене.

— Ти вземаш решенията, разбира се. Бордо?

— Не, благодаря.

— Ами, добре, тогава разреши ми да пия за наближаващата ти сватба. — Феликс изпи бордото на една глътка и постави чашата на бюрото. — Трябва да ти кажа, че подхождаш към тези неща доста необичайно. Може би все пак си наследил част от ексцентричността на семейството си.

— Може би.

Феликс тихичко се засмя.

— Едва ли ще можеш да обявиш сватбата във вестниците, защото обществото мисли, че вече си женен. Мога ли да те попитам как мислиш да отпразнуваш щастливото събитие?

— Тази вечер ще заведем племенниците на годеницата ми във Воксхол Гардънс, за да наблюдават фойерверките.

— Воксхол?! Мили боже! — Феликс направи гримаса. — И какво мисли бъдещата младоженка за този план?

— Тя е доволна, че има на кого да остави тези неща. Може ли да сменя темата, Феликс?

— Да?

Джеърд бръкна в джоба си, откъдето извади носната кърпичка на Торбърт.

— Искам да се погрижиш това да бъде върнато на мистър Роланд Торбърт. Ще предадеш на мистър Торбърт и едно съобщение.

Феликс гледаше носната кърпичка с любопитство.

— Какво е съобщението?

— Ще кажеш на Торбърт, че ако има още един инцидент като онзи, който е станал причина тази кърпичка да се намери в градината на лейди Чилхърст, лично господарят на къщата ще се заеме с него.

Феликс взе кърпичката.

— Добре, но се съмнявам, че Торбърт е от онези хора, които се промъкват в градините на дамите.

— И аз не мисля, че трябва особено да се тревожа за него. — Джеърд протегна обутите си в ботуши крака и погледна приятеля си. — Има още едно нещо, което искам да обсъдим. Удаде ли ти се възможност да говориш със застрахователите?

— Да. Но резултатите не бяха по-добри от тези, които донесе моето разследване. — Феликс се изправи на крака и започна равномерно да крачи из стаята. Лицето му изразяваше тревога. — Ще трябва да приемеш, че парите е задигал капитан Ричард. Просто няма друго обяснение.

— Ричард е мой служител от дълго време. Той ми служи почти толкова отдавна, колкото и ти, Феликс.

— Много добре знам това, сър. — Феликс поклати глава. — Много съжалявам, че аз съм приносителят на тези лоши новини. Знам колко важни за теб са предаността и честността. Знам как се чувстваш. Не е лесно да приемеш, че те мами човек, на когото отдавна имаш доверие.

— Онзи ден ти казах, че не искам да играя ролята на глупака.

 

 

Половин час по-късно елегантна наета карета спря пред модерната градска къща на семейство Бюмон. От нея изскочи Джеърд.

— Изчакайте ме — извика той на кочияша. — Няма да се бавя.

— Да, господарю.

Джеърд извади златния си часовник от джоба и погледна циферблата, докато бързо изкачваше входните стъпала. Беше оставил момчетата вкъщи при мисис Бърд, за да посети Деметриа.

Нямаше много време, защото трябваше да вземе Олимпия от библиотеката, но си каза, че визитата му и без това щеше да бъде кратка. Нямаше какво чак толкова да каже на Деметриа.

Вратата беше отворена от иконом, чийто неодобрителен поглед се отнасяше както за старите дрехи на Джеърд, така и за начина му на пристигане. Повечето от посетителите на тази градска къща идваха с лични карета, а не с такива, взети под наем.

— Кажете на лейди Бюмон, че Чилхърст иска да говори с нея — просто нареди Джеърд без излишни предисловия.

Икономът сведе поглед.

— Картичката ви, сър?

— Нямам картичка.

— Лейди Бюмон не приема посетители преди три часа, сър.

— Ако не й предадете, че съм тук — каза Джеърд със смразяваща учтивост, — аз сам ще се погрижа за това.

Очите на иконома просветнаха гневно, но той мъдро отстъпи в коридора. Миг по-късно се отправи да изпълни поръчението. Джеърд изчака на стълбите, докато вратата се отвори за втори път.

— Лейди Бюмон ще ви приеме във всекидневната.

Джеърд не си направи труда да отговори. Той пристъпи в коридора и изчака икономът да му посочи стаята, в която се намираше Деметриа. Тя го чакаше в по-далечния край на стаята, седнала на диван тапициран в синьо и жълто, а синьо-белите поли на копринената й рокля бяха елегантно разпилени. Усмихна му се разсеяно, докато той се приближаваше към нея. Очите й бяха студени и разтревожени.

На Джеърд му хрумна, че тя винаги го беше гледала с този далечен и разсеян поглед. Преди три години той беше сбъркал, като беше сметнал, че погледът й издава самоконтрол и здрав разсъдък. И си беше помислил, че точно тези качества ще я направят подходяща негова съпруга.

А по-късно беше научил, че онова, което Деметриа се опитва да контролира, е отвращението си от него.

— Добро утро, Чилхърст. Това се казва изненада.

— Нима?

Джеърд удостои скъпо обзаведената стая с нехаен поглед. Стените бяха тапицирани в светлосиньо. Камината беше украсена с издялан бял мрамор. Тежки сини кадифени завеси обрамчваха прозорците в класически стил, които гледаха към огромна градина. Бюмон наистина беше много богат човек.

— Чудесно си се погрижила за себе си, Деметриа.

Тя наклони глава.

— Нима си се съмнявал в моите способности?

— Не. Нито за миг.

Джеърд се спря пред нея с изучаващ поглед. Призна, че тя изглежда съвсем на място в тази богато обзаведена стая.

Нито един човек, който видеше Деметриа в този момент и в тази стая, не би допуснал, че едно време тя нямаше нито пени.

— Ти винаги си била изпълнена с решителност.

— Онези от нас, които не са родени в разкош, трябва или да се научат да бъдат решителни, или да свикнат с мисълта, че ще водят твърде несигурен живот. Но ти не разбираш хората, които имат този проблем, Джеърд, нали?

— Много вероятно е да не го разбирам.

Нямаше смисъл да й казва, че е научил този урок много отдавна. Не мислеше, че Деметриа ще иска да чуе, че е прекарал детството си във финансова нестабилност и емоционална несигурност сред доста темпераментното си семейство.

На Джеърд му хрумна мисълта, че никога не е разговарял с Деметриа за миналото. Не че то би я интересувало. Тя се интересуваше единствено от собственото си бъдеще и от бъдещето на брат си.

Деметриа небрежно положи едната си ръка на облегалката на дивана.

— Предполагам, че имаш особена причина за ранното си посещение?

— Разбира се.

— Разбира се. — Гласът на Деметриа издаваше известна горчивина. — Ти никога нищо не правиш без специална причина, нали, Джеърд? Целият ти живот е контролиран от разума, от часовника ти и от проклетия ти бележник. Много добре тогава, кажи ми защо си тук.

— Бих искал да знам защо ти, твоят брат и твоята най-добра приятелка, лейди Къркдейл, сте посетили съпругата ми вчера.

Очите на Деметриа широко се отвориха. Изражението на лицето й издаваше невинност.

— За бога, Джеърд, какъв странен въпрос! Просто искахме да я поздравим с „добре дошла“ в града.

— Спести лъжите си за съпруга си. На тази възраст той, без съмнение, е много доволен да вярва в тях.

Деметриа стисна здраво устни.

— Не си в положение, в което можеш да обсъждаш моята женитба, Чилхърст. Ти не знаеш нищо за моя брак, за моя съпруг и за моя начин на живот.

— Знам, че женитбата ви е била вдъхновена от алчността ти и от отчаянието на Бюмон, че ще остане без наследник.

— Хайде сега, Чилхърст. И двамата знаем, че алчността и желанието за наследник са най-често срещаните причини за повечето от браковете в нашето общество. — Деметриа замислено присви очи. — Сигурно не очакваш да повярвам, че връзката ти с онази доста странна жена, която криеш на улица „Айбъртън“, е основана на по-истински чувства?

— Не съм дошъл тук да обсъждам женитбата си с теб.

— Тогава защо си дошъл?

— Да ти кажа да предупредиш противния си брат да стои по-далеч от съпругата ми. Няма да позволя на нито един от двама ви да си играе на „котка и мишка“ с нея. Ясно ли е?

— Какво те кара да мислиш, че си играем с нея? Може просто да сме били любопитни да видим какъв вид жена отговаря на твоите изисквания.

— Сигурно тези дни страдате от неизлечима скука, за да се заемете с Олимпия.

— Това означава ли, че тя е много скучна? — Деметриа му хвърли присмехулен поглед, който трябваше да мине за невинен. — Колко жалко. Колко дълго ще задържи тя интереса ти, как мислиш? Или скучните интелектуалки напълно отговарят на вкуса ти?

— Достатъчно, Деметриа.

— Намери ли каквото търсеше, Чилхърст? — Очите на Деметриа светеха студено и гневно. — Жена, която да се съобразява с противния ти график? Жена, която не знае нищо за страстта и следователно няма да забележи, че у тебе няма страст.

— Не бива да се тревожиш за личния ми живот. — Джеърд се обърна към вратата, но после спря. — Ти получи, каквото искаше, Деметриа. Бъди доволна и стой далеч от дома ми.

— Това заплаха ли е, Джеърд?

— Мисля, че да.

— Ти, студенокръвно, нахално копеле! — Ръцете на Деметриа се свиха в юмруци. — Лесно ти е да заплашваш само защото имаш всичко по рождение — богатство, и титла. Мислиш, че стоиш над всички останали. Но знаеш ли какво, Джеърд? Не ти завиждам.

Джеърд се усмихна.

— Изпитвам облекчение да чуя това.

— Не, ни най-малко не ти завиждам. — Очите на Деметриа искряха. — Ти си обречен да изживееш живота си, без да познаеш страстта, която кара кръвта ти да кипи. Никога няма да узнаеш какво е да се оставиш на чувства, които могат да опустошат душата ти.

— Деметриа…

— Никога няма да познаеш радостта да бъдеш с душа, която да е сродна с твоята. Ти, с твоето сърце на търговец, никога няма да узнаеш какво е да накараш любовника да ти отговори със същата страст, нали, Джеърд?

Джеърд срещна очите й и разбра, че и тя, като него, мисли за онзи следобед. Това беше денят, когато я беше целунал в конюшните на Острова на огъня.

Тази целувка не беше като почтителните и невинни ласки, с които я беше дарявал досега. Тя беше отчаян опит да извика отговор у нея. Той беше изненадал и двамата с тази целувка, но не и с отговора, който тя му даде.

Знаеше, че и двамата бяха разбрали истината онзи следобед. Между тях не можеше да съществува страст. Тогава за първи път Джеърд разбра, че би искал да има и страст в женитбата му. Предполагаше, че трябва да е благодарен на Деметриа за това, че е отворила очите му и му е показала неговата слабост.

— Ще се оправям както мога — каза Джеърд. — Приятен ден, Деметриа. Не искам повече да те виждам в къщата на съпругата си. И дръж брат си далеч от мен.

— Защо? — В очите на Деметриа се появи тревога. — Не можеш да го нараниш. Съпругът ми е богат и влиятелен човек. Той ще защити Гифорд от теб, ако е необходимо.

Джеърд вдигна вежди.

— Съпругът ти е много зает да намери лекарство за безплодието си и едва ли ще се занимава с глупавия ти брат. Още повече че ако искаш да направиш услуга на Сийтън, ще прекратиш опитите си да го закриляш. Той е на двайсет и три години вече. Крайно време е да стане мъж.

— Той е мъж, дяволите да те вземат.

— Той е момче със своите момчешки, неконтролируеми емоции. Той е разглезен, тъп и извънредно темпераментен. Ти дърпаш конците му и заставаш пред него и при най-малката заплаха. Ако искаш той въобще да порасне някога, ще трябва да го научиш да носи отговорността за действията си.

— Грижила съм се за брат си през целия си живот — каза Деметриа гневно. — Нямам нужда и не искам да следвам съветите ти.

Джеърд сви рамене.

— Както искаш. Но ако ти или Сийтън застанете на пътя ми, не разчитайте, че отново ще се държа като джентълмен. Вече го направих един път, ако си спомняте. Един път е повече от достатъчно.

— Ти не разбираш — изсъска Деметриа, — но пък и никога не си разбирал. Махай се, Чилхърст, или, кълна се, ще те изхвърля.

— Не си създавай това безпокойство. Ще бъда повече от щастлив да си тръгна.

Джеърд излезе в коридора, без да хвърли поглед назад. Икономът беше изчезнал, но Гифорд стоеше точно пред вратата на всекидневната. Беше пребледнял от гняв.

— Какво правиш тук, Чилхърст?

— Посещавам очарователната ти сестра, но това не е твоя грижа.

Джеърд заобиколи Гифорд и тръгна към вратата.

— Какво й каза, дяволите да те вземат?

Джеърд се поколеба с ръка на бравата.

— Ще ти предам съвсем точно какво й казах. Не се приближавай до съпругата ми, Сийтън.

Красивото лице на Гифорд се изкриви от гняв и високомерие.

— И двамата знаем, че заплахите ти са празна работа. Ти не можеш да ми навредиш. Бюмон е прекалено влиятелен, дори за теб.

— Не бих разчитал на подкрепата на Бюмон. — Джеърд отвори вратата. — Нито пък на тази на сестра ти.

Гифорд направи крачка напред.

— Дяволите да те вземат, Чилхърст, какви ги приказваш?

— Казвам, че ако ме обидиш повторно, като се приближиш до жена ми, ще се погрижа да си платиш.

— Чилхърст — присмя му се Гифорд тихо, — нима заплашваш да ме извикаш на дуел? И двамата знаем, че си много разумен, много трезвомислещ и много страхлив, за да рискуваш да се срещнеш с мен на полето на честта.

— Виждам, че няма смисъл да говоря с теб. Вече си предупреден.

Джеърд излезе на стъпалата пред вратата и тихо затвори вратата след себе си. Каретата все още го чакаше на улицата.

— До библиотеката на института „Масгрейв“ — извика Джеърд на кочияша. — И по-бързо. Имам среща там.

Той отвори вратичката и скочи в каретата.

— Да, сър.

Кочияшът въздъхна тежко и отпусна юздите.

Каретата се отдалечаваше от къщата на Бюмон и Джеърд се отпусна върху възглавничките. Деметриа грешеше, като смяташе, че е обречен на безрадостно съществуване — помисли си той. В момента в него бушуваше водовъртеж от чувства, който заплашваше да го погуби и който беше по-силен от всичко, което беше преживявал досега.

Това беше неговият сватбен ден. Сега, когато планът му даваше плодове, той трябваше да бъде спокоен и да контролира чувствата си. Скоро Олимпия щеше да бъде негова и по Божиите, и по човешките закони. И все пак тази сутрин той се беше събудил с тревога и вълнение в душата. Не разбираше тези чувства, които го бяха стегнали в хватката си. Нали щеше да се ожени за жената, която обичаше най-много на света.

Джеърд гледаше навън към оживените улици. Сигурно Олимпия не беше дала съгласието си просто защото той успяваше да въведе ред в домакинството й. Знаеше, че тя изпитва към него нещо повече. Трябваше да изпитва нещо повече.

Тя го искаше — напомни си той. Споменът за нейното страстно отдаване трябваше да му вдъхне увереност, но по някаква неизвестна причина не успяваше. Олимпия беше дала да се разбере, че няма да се омъжи за него единствено заради плътското желание, нито пък заради репутацията си. Тя беше жена с опит — помисли си той с горчивина — и за нея тези причини не бяха достатъчни, за да встъпи в брак.

И така, защо се беше съгласила да се омъжи за него — запита се той за хиляден път. Въпросът не му излизаше от главата още от вчера. Беше убеден, че нещо, което Деметриа беше казала или направила вчера при посещението си, е накарало Олимпия да приеме предложението му. Но това пък нямаше никакъв смисъл.

Освен ако сблъсъкът на двете страни в салона не е накарал Олимпия най-сетне да осъзнае, че трябва да се омъжи, за да бъде спазено благоприличието.

Все пак — помисли си Джеърд, — едно нещо беше да кажеш в обществото, че си семеен, и — съвсем друго — наистина да играеш ролята на семеен пред три чифта подозрителни очи. Въпреки всичките си приказки, че е светска жена с опит, Олимпия беше невинна девойка от малко провинциално градче. Тя нямаше истинска представа в какво се впуска, когато предложи да се преструват на семейни. Не знаеше, че любопитството на хората не можеше лесно да бъде задоволено.

Разбира се, когато беше правила своите планове, тя не знаеше, че той е виконт — спомни си Джеърд. Едно нещо е да кажеш, че си омъжена просто за някого, а друго — че си омъжена за виконт. Тя вярваше, че той е просто учител. Той беше принуден да признае, че планът й можеше да успее, ако той от самото начало не я беше заблудил за мястото си в обществото.

Джеърд знаеше, че грешката за изпадането в сегашното положение е изцяло негова. Без съмнение, той заслужаваше наказанието да изпитва несигурност, да си задава измъчващи го въпроси, да балансира на ръба между надеждата и отчаянието.

Такива са последиците от силните страсти.

Така да бъде. Той се усмихна мрачно. Ясно беше, че веднъж оставил се във властта на плътското желание, човек вече не може да бъде сигурен в нищо. Всичко, което можеше да направи, беше да се опита да се задържи на повърхността на бушуващите дълбоки води.

Довечера щеше да бъде неговата сватбена нощ. Нямаше да позволи нищо да застане на пътя на онова, което най-силно желаеше. Довечера, когато я заведе в леглото, Олимпия вече ще е негова жена. Той ще се опива от тяхната любов и ще знае, че най-после има законно право над тази жена.

Може и да не беше сигурен за причините, накарали я да приеме предложението му, но беше повече от сигурен, че тя го желае също толкова страстно, колкото и той нея.

Това не беше достатъчно за него — осъзна той, — не го задоволяваше напълно, но беше повече, отколкото някога щеше да изпита с Деметриа.

 

 

Фойерверките, които осветяваха небето над Воксхол Гардънс, бяха прекрасно зрелище. Толкова прекрасно, че почти успяха да откъснат Олимпия от измъчващите я мисли.

Тя беше вече омъжена.

Но все още не можеше да свикне с новото си положение.

Беше омъжена за Джеърд.

Това й се струваше невъзможно. Кратката церемония, която много й беше заприличала на бизнес среща, беше се състояла в една църква в покрайнините на Лондон този същия следобед. Беше присъствал само един свещеник. Всичко това сега й се струваше нереално — като че ли не се беше случило.

Щяха да бъдат заедно цял живот.

Ами ако беше направила ужасна грешка — помисли си Олимпия с внезапна тревога. Какво щеше да стане, ако Джеърд не се научеше да я обича така, както тя обичаше него?

Нямаше никакво съмнение, че той страстно я желае. Беше сигурна, че върху тази основа би могла да гради всичко останало.

Трябваше да гради, защото нещата не можеха да останат така.

Но страстта не бе любов. Леля Софи и леля Ида я бяха научили, че любовта е много важна, бяха й казали какво е и какво не е любовта. Олимпия много добре знаеше, че има огромна разлика между плътското желание и по-дълбокото и по-истинско чувство.

Тя обичаше Джеърд с цялото си сърце, но не беше сигурна дали и той ще я обикне. Джеърд не вярваше в съществуването на силните страсти. Той се присмиваше на собствените си силни чувства и се опитваше да ги държи винаги под контрол.

Освен когато я любеше — помисли си Олимпия.

Тя стисна здраво чантичката си и вдигна очи към небето, за да види поредния фойерверк.

Освен когато я любеше.

Тази вечер тя се чувстваше смела като пътешественик, който тръгва да търси отдавна загубено съкровище. Но щеше да рискува всичко, за да превърне страстта на Джеърд в истинска любов.

— Ооо, погледнете тази експлозия — възторжено извика Итън, когато от небето надолу започнаха да падат разноцветни искри. Той погледна Джеърд, който стоеше до него. — Виждали ли сте някога нещо толкова красиво, сър?

— Не — каза Джеърд, без да откъсва поглед от лицето на Олимпия. Той всъщност нито веднъж не беше вдигнал очи към фойерверките. — Мисля, че не.

С крайчеца на окото си Олимпия забеляза страстта, която гореше в погледа на Джеърд и която той се опитваше да потисне. Никога преди тази страст не беше й се струвала така опасна.

Погледът на Джеърд предизвика възхитителни, силни тръпки в тялото на Олимпия. Те бяха много по-зашеметяващи дори от гледката над главите им. Когато той я гледаше по този начин, тя се чувстваше наистина много красива.

— На мен пък музиката ми харесва много — възкликна Хю. — Не мислиш ли, че тя е много вълнуваща, лельо Олимпия?

— О, да.

Олимпия чу гласа си, който звучеше така, като че ли е останала без дъх. Тя самата беше доста изненадана от това, но срещна погледа на Джеърд, който й казваше, че всичко е наред и че самият той се чувства така. И двамата мислеха за едно и също нещо — как той ще я докосне тази нощ. Нито един от тях дори не чуваше музиката.

— Музиката наистина е вълнуваща — отговори Олимпия.

— Като песента на сирената — прошепна Джеърд в ухото й. — И аз не мога да й устоя.

Олимпия хвърли още един поглед към твърдия му, неумолим профил и почти се разтопи при вида на мъжкото желание, което цялото му лице излъчваше.

Джеърд взе ръката й в своята. Музиката се извисяваше над възхитената тълпа, която се беше събрала във Воксхол Гардънс.

— Трябва да има хиляди хора тук тази вечер — отбеляза Робърт.

— Най-малко две-три хиляди — каза Джеърд. — А това означава, че всеки един от вас може лесно да се изгуби. — Той огледа едно по едно развълнуваните момчешки лица. — Искам да ми обещаете.

— Да, сър — каза Робърт послушно, а после отново радостно извика, когато нови разноцветни светлини избухнаха в небето.

— Да, сър.

Итън ентусиазирано пляскаше с ръце. Вниманието му беше приковано в небето. Хю пък не отделяше поглед от оркестъра. На неговото лице също беше изписан възторг.

— Да, сър. Много ли е трудно да се свири на музикален инструмент, сър?

Погледите на Джеърд и Олимпия се срещнаха.

— Изискват се много време и усилия — каза той внимателно, — но си заслужава да се опита. Ако човек наистина иска да успее в начинанието, ще трябва да му посвети всичките си сили.

Олимпия знаеше, че той не говори за свиренето на музикален инструмент. Джеърд говореше на нея. Тя не беше съвсем сигурна какво иска да й каже, но усещаше, че й прави някакво признание. Усмихна се с треперещи устни.

— А какво ще кажете за барабаните? — настоя Хю. — Може би не е чак толкова трудно да се научиш да свириш на тях.

— Но ще бъдеш много по-доволен, ако се научиш да свириш на пиано.

— Така ли мислите?

Хю го гледаше със сериозно изражение.

— Да. — Джеърд леко се усмихна. — Ако наистина искаш да се научиш да свириш на музикален инструмент, ще се погрижа да ти намеря учител.

Лицето на Хю засия.

— Много бих искал, сър. Наистина.

Олимпия докосна Джеърд по ръката.

— Ти си много добър с нас, господарю мой.

Джеърд целуна гърба на облечената й в ръкавица длан.

— За мен е удоволствие.

— Къде е Робърт? — попита Итън остро.

— Беше тук преди минута — каза Хю. — Може би е отишъл да си купи сладолед. И аз бих искал един.

Олимпия рязко се завърна в действителността. Беше разтревожена. Огледа се бързо наоколо. Нямаше и следа от Робърт в тълпата развълнувани зрители.

— Няма го, господарю мой. Обеща да стои близо до нас, но никъде не го виждам.

Джеърд пусна ръката й и тихичко изруга.

— Тъмната алея.

Олимпия го погледна.

— Моля?

— Подозирам, че не е устоял на изкушението да се разходи сам по Тъмната алея.

— О, да. Непрекъснато говори за това тази сутрин.

Олимпия беше разтревожена от мрачното изражение на Джеърд.

— Наистина ли Тъмната алея е толкова опасна?

— Не — каза Джеърд. — Но не в това е въпросът. Робърт ми даде дума, че няма да се губи от погледа ми. А сега е изчезнал.

— Ще го набиете ли, сър? — попита Итън тревожно.

Хю се намръщи.

— Заради облога е, сър. Ето защо е изтичал там сам.

— Причината не е важна — каза Джеърд със заплашително спокойствие. Това, което има значение, е, че той наруши дадената дума. Но въпросът си остава между мен и Робърт. Сега ще оставя леля ви на вашите грижи, а аз ще отида да го потърся. Очаквам да намеря и трима ви точно тук, когато се върна.

— Да, сър — прошепна Итън.

— Ние ще се грижим за леля Олимпия — обеща Хю.

Джеърд я погледна.

— Не се тревожи, Олимпия. Робърт е добре. Ще се върна с него след малко.

— Да, разбира се. — Олимпия хвана Хю за ръката, а другата протегна на Итън. — Ще те чакаме точно тук.

Джеърд се обърна и се отдалечи. Само след секунди беше изчезнал в тълпата.

Хю стисна ръката на Олимпия много здраво. Долната му устна трепереше.

— Мисля, че мистър Чилхърст, искам да кажа, негово благородие, е много ядосан на Робърт.

— Глупости — успокои го Олимпия. — Той просто е малко раздразнен.

— Може би ще се ядоса на всички ни заради Робърт — каза загрижено Хю. — Може да реши, че ние му причиняваме много тревоги и че сме излишно бреме.

Олимпия се наведе към него.

— Успокой се. Чилхърст няма да ни изостави заради щуротията на Робърт, нито пък заради нещо друго.

— Той едва ли би могъл да го направи сега, нали? — каза Итън със светнало лице. — Все пак е женен за теб, лельо Олимпия. Трябва да остане при нас, нали?

Олимпия погледна Итън.

— Точно така. Той ще остане при нас.

Това беше сериозна мисъл и тя накара разсъдъка й да се върне. Тревогата и вълнението на Олимпия изчезнаха. Когато човек стигне до същността на нещата, се успокоява. И тя призна, че Чилхърст се е оженил за нея заради благоприличието и страстта.

И щеше да остане при нея.