Аманда Куик
Измама (12)

Глава 11

Олимпия остави перото си и се загледа замислено в загадъчната фраза, която току-що беше изписала.

„Търси тайната в дълбините на буйното море, в което живее Сирената.“

Нямаше никакъв смисъл също като предупреждението за Пазителя. Но Олимпия беше повече от сигурна, че той също е част от загадката. Не успя да помисли малко повече по въпроса, защото на вратата на кабинета се почука.

— Влез — каза тя разсеяно, защото вниманието й все още беше приковано от дневника.

Вратата се отвори. Мисис Бърд, Робърт, Итън и Хю влязоха в кабинета и се наредиха пред бюрото й. Минотавър се вмъкна последен и застана в края. Олимпия неохотно вдигна поглед от дневника и се взря в познатите лица, изразяващи сега непоколебима решителност. Струваше й се, че нищо не разбира.

— Добър ден — поздрави ги Олимпия. — Имаме ли някакъв проблем?

— Да — каза мисис Бърд. — Наистина имаме проблем.

Робърт, Итън и Хю кимнаха, за да покажат, че са съгласни.

— Тогава може би е по-добре да се обърнете към мистър Чилхърст — каза Олимпия. Вниманието й все още беше съсредоточено върху недовършената фраза. — Той винаги успява да разреши проблемите.

— Вие май сте забравили, че той е виконт Чилхърст — каза мисис Бърд.

— Да, лельо Олимпия — каза Итън, изпълнен с надежда, — сега трябва да се обръщаш към него с ваше благородие.

— О, да. Вие сте прави. Изплъзна ми се от ума. Много добре, отнесете проблема до негово благородие. — Олимпия се усмихна разсеяно. — Сигурна съм, че ще се справи. Той винаги се справя.

Робърт застина на място.

— Извинявай, лельо Олимпия, но ти си проблемът.

— Аз ли? — Олимпия погледна мисис Бърд за обяснение. — За какво става въпрос?

Мисис Бърд сви дланите си в юмруци и ги отпусна до широките си бедра. Устните й се разтеглиха в неуверена усмивка.

— Онзи кръвожаден пират казва, че ви е помолил да се ожените за него.

Олимпия се разтревожи.

— И какво?

— Той също така казва, че вие все още не сте приели предложението му — продължи мисис Бърд.

Олимпия им се усмихна. Очевидно беше, че умът й си е на мястото.

— Едва ли бих могла да се омъжа за виконт, нали?

— И защо не? — попита Робърт.

— Да, защо не? — присъедини се към него и Итън.

Олимпия се намръщи.

— Защото той е виконт. Някой ден ще стане граф. На него му трябва подходяща съпруга, а аз не съм.

— И какво не ти е наред на теб? — попита Хю. — Аз те харесвам точно такава, каквато си.

— Да, ти наистина си много красива жена. — Робърт също й засвидетелства предаността си.

— И, което е нещо повече, точно негово благородие беше този, който ви съсипа, мис Олимпия — измърмори мисис Бърд. — И той е този, който иска да се ожени за вас.

— Обясних на мистър Чилхърст, искам да кажа, на лорд Чилхърст, че ти въобще не си съсипана — каза Итън. — Казах му, че всъщност ти се чувстваш съвсем добре, но той пак продължи да настоява, че трябва да се омъжиш за него.

— Точно така — добави и Хю. — Ние също мислим, че трябва да се омъжиш за него, лельо Олимпия. Ако не го направиш, той може да реши да си отиде и ние ще имаме нов учител. А може и да не намерим друг, който да знае толкова много за капитан Джек и как се измерва ширината на потока, без да го прекосяваме. Другият учител може и да не знае защо хвърчилото лети.

— Това е въпрос на чест — каза Робърт мрачно.

Олимпия отново почувства студените тръпки, които я измъчваха през целия ден. Беше вярно, че като жена на определена възраст, тя не се тревожеше за репутацията си. Но също така не можеше да отрече, че Джеърд е от онези мъже, които не потъпкват гордостта си. Неговата чест може би означаваше много за него. Ако той наистина мислеше, че тя трябва да се омъжи за него, за да задоволи неговото чувство за чест, тя нямаше да може нищо да промени.

— И кой казва, че това е въпрос на чест? — внимателно попита Олимпия. — Чилхърст ли ти каза това, Робърт?

— Аз казах на мистър Робърт, че това е въпрос на чест — обади се мисис Бърд. — Това е факт и вие го знаете, мис Олимпия.

Олимпия погледна към лицата на племенниците си, които изразяваха очакване.

— Може би трябва да продължим този разговор насаме, мисис Бърд.

— Не — каза бързо Робърт, — ние обещахме на негово благородие, че всички ще разговаряме с теб за това.

Олимпия внимателно се вгледа в Робърт.

— Нима?

— Да. И той беше много щастлив, че ще има нашата помощ — увери я Робърт.

— Разбирам.

Олимпия изправи гръб. Щом Джеърд бе прибягнал до тази тактика, значи ще направи всичко възможно да изтръгне нейното съгласие. Мисис Бърд като че ли разбра, че нещата са взели нов обрат. След като хвърли остър поглед към лицето на Олимпия, тя избута момчетата към вратата.

— Хайде. Вие тримата казахте това, което имахте да казвате. Тичайте нагоре по стъпалата. Аз ще довърша разговора с мис Олимпия.

Робърт като че ли не й повярва.

— Ще ни извикате, ако имате нужда от нас, нали, мисис Бърд?

— Да, да. Хайде, тръгвайте вече.

Трите момчета се поклониха и излязоха от стаята. Минотавър ги последва. Веднага след като вратата на кабинета се затвори след малката група, от коридора се чу силен шум от тропащи нагоре по стълбите крака.

Олимпия седеше заслушана. Когато Джеърд беше наоколо, не се чуваше никакъв шум — помисли си тя.

— Предполагам, че негово благородие не си е у дома? — попита Олимпия.

— Не, мис Олимпия, този следобед негово благородие излезе. — Мисис Бърд вирна брадичка. — Каза, че има важна работа. Не бих се учудила, ако е излязъл, за да получи специалното разрешение.

— О, боже! — Олимпия затвори дневника и се облегна назад на стола. — Какво да правя, мисис Бърд?

— Омъжете се за него.

— Не мога.

— Защото мислите, че от вас няма да излезе виконтеса?

— Не, предполагам, че ще науча всичко, което е необходимо, за да играя ролята на виконтесата в обществото. Не може да е чак толкова трудно.

— Тогава каква е истинската причина за нежеланието ви да се омъжите за него?

Олимпия се загледа през прозореца.

— Истинската причина, поради която не мога да се омъжа за него, е, че той не ме обича истински.

— Глупости! Страхувах се, че ще измислите нещо подобно. Чуйте какво ще ви кажа, мис Олимпия, когато работата стигне до брак, любовта няма нищо общо.

— Не съм съгласна, мисис Бърд — каза Олимпия студено. — Не мога да си представя как бих могла да се омъжа за човек, който не ме обича.

— Очевидно е, че ако не се обичате, не трябваше да се впускате в любовна авантюра — отговори мисис Бърд.

Олимпия се сви от удара. Но това си беше самата истина.

— Вие не разбирате — измънка тя.

— Много добре разбирам. Кога ще се научите да проявявате повече разум? Сигурно знаете какъв е вашият най-голям проблем? — Мисис Бърд заплашително се наведе напред. — Години наред прекарвахте само сред проклетите си книги, проучвайки древни легенди и чужди обичаи, и ето защо не можете да се справяте с обикновените неща.

Олимпия разтри челото си. Беше получила главоболие този следобед. А почти никога не я болеше глава.

— Той ме помоли да се омъжа за него само защото неговата годеница ни видя заедно в Музея за механични играчки на мисис Уинслоу.

— Годеница! — Мисис Бърд беше шокирана. — Този развратен пират си имал годеница?! Живее под вашия покрив, замисля съсипването на вашата репутация, а в същото време си има годеница, която крие на сигурно място?

— Не, не, сега тя е лейди Бюмон — въздъхна Олимпия. — Годежът бил прекратен преди три години, ако си спомням добре.

— Защо? — запита остро мисис Бърд.

— Не си подхождали.

— Ха! Обзалагам се, че в тази история има още нещо. — Погледът на мисис Бърд беше станал доста странен. — Може би трябва да се потрудим да разберем какво се е случило между негово благородие и неговата годеница преди три години.

— Защо? — Олимпия й хвърли бърз, изпитателен поглед. — Това със сигурност не е моя работа.

— Аз не бих била така сигурна. Негово благородие е доста странен човек, ако питате мен. Разбира се, благородниците са странни хора. И все пак, досега не съм виждала чак толкова странен човек като лорд Чилхърст.

— Но вие не познавате никакви благородници, мисис Бърд. И какво бихте могли да знаете за тяхното поведение?

— Знам, че не е прилично един от тях да се представя за учител, след като не е — отговори мисис Бърд.

— Чилхърст е имал своите причини.

— Нима? — Мисис Бърд се намръщи, защото Олимпия отново започна да разтрива челото си. — Имате главоболие?

— Да. Може би ще се кача горе и ще си почина малко.

— Ще ви донеса малко от моя камфор и амонячна вода. Вършат чудеса.

— Благодаря ви.

Би направила всичко, за да се отърве от мисис Бърд и нейните настоятелни молби да се омъжи за Джеърд — помисли си Олимпия. Не искаше повече да слуша гласа на разума. И без това беше положила прекалено много усилия, за да заглуши желанията на сърцето си. Изправи се.

Точно когато щеше да заобиколи бюрото, чукчето на входната врата силно захлопа. От горния етаж долетя приглушеният лай на Минотавър.

— Обзалагам се, че е негово благородие. Вероятно сега, след като е виконт, не може да си отвори вратата сам. — Мисис Бърд излезе ядосана в коридора. — Благородниците са много арогантни.

Ако побързаше, Олимпия щеше да успее да се оттегли в спалнята си, преди Джеърд да се опита да я хване натясно в кабинета.

Вървеше на пръсти към вратата, когато чу гласове от коридора. Замръзна, защото беше познала два от трите гласа.

— Ще проверя дали нейно благородие си е у дома — каза мисис Бърд с тон, който Олимпия не я беше чувала да използва досега: високомерен и презрителен.

Миг по-късно мисис Бърд се появи на прага на кабинета. Лицето й беше зачервено от вълнение.

— Две дами и един джентълмен са дошли на посещение — изсъска тя. — Попитаха за виконтеса Чилхърст. Мислят, че вече сте се омъжили за негово благородие.

— Знам. Проклятие! Това трябваше да се очаква.

— Ще ги настаня в салона.

— Кажете им, че съм болна, мисис Бърд.

Мисис Бърд си пое дълбоко дъх и доби такъв вид, като че ли се готвеше да се впусне в атака.

— Трябва да ги посрещнете. Иначе те ще се запитат какво става тук. Ще се справим и с това.

— Не и без Чилхърст.

— Ще се справим и сами. — Мисис Бърд кимна решително. Изглеждаше непоколебима. — Ще се престорим, че вече сте виконтеса. Те няма да усетят разликата.

— Мили боже, каква бъркотия! Не бих могла да се справя с наближаващата катастрофа, мисис Бърд.

— Не се тревожете напразно. Аз ще се погрижа за всичко. О, господи, щях да забравя. Господинът даде тези визитни картички.

— Дайте да ги видя. — Олимпия взе картичките, погледна ги и изстена. — Лейди Бюмон, лейди Къркдейл и някой си на име Гифорд Сийтън.

— Аз ще донеса чая — каза мисис Бърд. — Не се тревожете. Ще се обръщам към вас с ваше благородие.

И тя бързо излезе от стаята.

С чувство за надвиснала беда, Олимпия бавно излезе в коридора и тръгна към салона. Много й се искаше Джеърд да се появи отнякъде като по чудо и да се справи с положението. Той успяваше да се справи винаги и с всички ситуации.

Хрумна й, че ако не успее да го убеди да продължат романтичната си връзка, той вероятно ще напусне и тя ще трябва сама да се справя с тези нескончаеми и досадни проблеми.

Разбира се, да се справи с подробностите на ежедневието, ще бъде най-малкият от всички проблеми — помисли си тя мрачно. Когато Джеърд я напусне, сърцето й ще бъде разбито. И тя няма да знае как да се възстанови от удара.

Деметриа и Констънс седяха в двата края на дивана. Облечени съответно в синьо и светложълто, те представляваха изящна жива картина, която изглеждаше не на място в скромния салон. Красив мъж, който вероятно бе две години по-млад от Олимпия, стоеше прав до прозореца. Неговата коса и тази на Деметриа имаха един и същи цвят и дори един и същи нюанс. Той беше облечен в дрехи по последния вик на модата, шалчето му беше елегантно завързано, крачолите на панталоните му завършваха с плисета, а жакетът му беше с дължина до талията.

— Лейди Чилхърст.

Деметриа се усмихна спокойно от мястото си на дивана, а студените й сини очи я гледаха замислено.

— Мисля, че вчера ви запознах с моята най-добра приятелка, лейди Къркдейл. Позволете ми днес да ви представя брат си, Гифорд Сийтън.

— Мистър Сийтън.

И Олимпия наклони главата си така, както често беше виждала Джеърд да го прави.

— Лейди Чилхърст.

Гифорд се усмихна и тръгна към нея с несъзнателна и вродена грация. Той взе ръката на Олимпия, наведе се над нея и леко я целуна.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Гифорд настоя да направим тази визита — каза Деметриа. Говореше мило и любезно. — Аз и Констънс решихме да го придружим.

Гифорд гледаше Олимпия с нескрито възхищение.

— Въобще не изглеждате така, както очаквах, след като чух описанието, което ми даде сестра ми.

— Какво, за бога, би трябвало да означава това? — Олимпия издърпа ръката си. Главоболието я правеше раздразнителна. Искаше всички тези красиво облечени хора да си тръгнат и да я оставят сама.

— Нямах намерение да ви обидя, мадам — каза Гифорд бързо. — Просто Деметриа каза, че очевидно сте от провинцията, и аз си помислих, че може да имате твърде груб селски вид. Не очаквах да сте толкова очарователна.

— Благодаря. — Олимпия не беше сигурна как трябва да отговори на този комплимент. — По-добре седнете, мистър Сийтън. Икономката ще сервира чая.

— Ние няма да останем дълго — каза Констънс спокойно. — Тук сме само от любопитство, нали разбирате.

Олимпия я погледна с известно неудобство.

— Любопитство?

Деметриа тихичко се засмя.

— Сигурно знаете, мила моя, че аз и Чилхърст някога бяхме сгодени и трябваше да се оженим. Когато вчера брат ми разбра, че негово благородие най-после е встъпил в брак, той не можа да устои на любопитството да научи нещо повече за вас.

Усмивката на Гифорд стана ледена.

— Негово благородие имаше много особени изисквания към бъдещата си жена. Бях любопитен да видя дамата, която отговаря на тях.

— Нямам никаква представа за какво говорите — каза Олимпия.

Гифорд се настани близо до прозореца. Изглеждаше очарован от Олимпия.

— Може би ще е по-добре да узнаете фактите, преди да се представите на обществото, мадам. Не е тайна, че Чилхърст прекрати годежа си със сестра ми, когато откри в какво състояние се намират финансовите й дела. Той предполагаше, че тя е богата наследница, но беше сбъркал.

— Не, не ви разбирам.

Олимпия се чувстваше така, както се чувства една малка мишчица, заобиколена от три огромни мазни котки, които имат намерение първо да си поиграят с нея, а после да я изядат. Гифорд присви очи.

— Преди три години Чилхърст ни даде ясно да разберем, че единственото му изискване към неговата съпруга е тя да му донесе богатство.

— Гифорд, моля те.

Деметриа хвърли умолителен поглед към брат си, за да го накара да замълчи, и се усмихна на Олимпия.

— Чилхърст притежава благородническа титла, но дори неговото собствено семейство признава, че има сърце и душа на търговец.

— Чилхърст смята всичко за бизнес — каза Гифорд категорично.

— Моля те, Гифорд, сигурна съм, че лейди Чилхърст му подхожда идеално — каза Констънс мило. — Тя самата, изглежда, е доста практичен човек.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Олимпия, силно изненадана. Никой никога не я беше смятал за практична.

Гифорд смръщи вежди.

— Е, това е очевидно, нали? Вие сигурно сте богата, в противен случай Чилхърст никога не би се оженил за вас. А той наистина притежава огромно богатство. И въпреки това сте се настанили тук, в тази част на града, която никак не е модерна. И то в тази малка и евтина сграда. — Погледът му се плъзна по обикновената й муселинена рокля. — Освен това очевидно е, че не харчите много пари за дрехи. Лесно е да се заключи, че умеете да правите икономии, мадам. Чилхърст би оценил тази ваша дарба.

Деметриа се усмихваше само с устни. Очите й гледаха студено. Гласът й вече не беше така приветлив, както в началото на разговора.

— Явно той е сметнал, че ще пръсна богатството му. И е много вероятно да е бил прав. Трябва да призная, че харесвам красивите неща.

Констънс я дари с усмивка, която показваше одобрението й.

— Да, точно така, Деметриа. Ти обичаш красивите вещи. А те обикновено са доста скъпи.

— Но си заслужават всяко пени, похарчено за тях — каза Деметриа.

Очите на Гифорд просветнаха, но този път внушаваха неприятно чувство.

— Чилхърст има много пари. Богат е като Крез. Той няма нужда да се жени, за да придобие богатство.

Олимпия отвори уста, за да изрази гнева и несъгласието си, но я затвори, като видя погледите, които си размениха Деметриа и Констънс и които изразяваха неудобството и объркването им.

С чисто женската си интуиция, Олимпия изведнъж разбра каква е причината за напрежението, което се усещаше във въздуха. Деметриа и нейната приятелка бяха пожелали да дойдат в къщата й днес, за да се опитат да контролират Гифорд. Мъжът кипеше от гняв и разочарование и тези чувства бяха насочени към Джеърд.

Олимпия се замисли.

Деметриа побърза да отклони вниманието й от Гифорд.

— Трябва да извините брат ми. Той все още е малко ядосан на Чилхърст, макар да минаха толкова години, защото той отказа да му даде удовлетворение.

— Не се обиждайте, мадам, но аз просто нямах избор. — Гифорд отново се размърда неспокойно, изправи се и отиде до прозореца. — Той не се отнесе добре със сестра ми. Трябваше да го предизвикам на дуел.

— Престани, Гифорд. — Деметриа хвърли към брат си още един, изпълнен с безпокойство, поглед. — Няма нужда да се връщаме към тази отдавна забравена сцена. Оттогава минаха три години все пак и аз съм щастливо омъжена за друг.

Олимпия погледна скованите и изправени рамене на Гифорд.

— Сигурна съм, че в тази история има много повече от онова, което благоволихте да споделите с мен, мистър Сийтън.

Гифорд сви рамене.

— Уверявам ви, че няма. След като Чилхърст развали годежа, аз го извиках на дуел. Казах му, че поне що се отнася до мен, той е обидил смъртно Деметриа.

Деметриа тихичко въздъхна. Констънс мълчаливо докосна ръката й в опит да я успокои.

— И какво ви отговори Чилхърст, след като вие го обвинихте, че е обидил сестра ви? — попита Олимпия, изпълнена с любопитство.

— Той поднесе извиненията си — каза Деметриа спокойно. — Не беше ли така, Гифорд?

— Да, дяволите да го вземат. Точно това направи. Поднесе извиненията си и ми каза, че двамата няма да се срещнем на полето на честта. Проклет страхливец, ето какъв е той.

— Гифорд, не бива да казваш това пред лейди Чилхърст — каза Деметриа. В гласа й започваше да се долавя отчаяние.

— Обърни внимание на онова, което ти говори сестра ти — прошепна и Констънс.

— Просто предавам на лейди Чилхърст фактите такива, каквито са — избухна Гифорд. — Трябва да знае за какъв човек се омъжва.

Олимпия се втренчи в Гифорд.

— Нима сте полудели? Моят съпруг не е страхливец.

— Разбира се, че не е — побърза да каже Деметриа. — Никой не би могъл да обвини Чилхърст в малодушие.

— Глупости! — Гифорд стисна здраво устни. — Той е страхливец, точно така.

Констънс изстена.

— Казах ти, че не е разумно да придружим брат ти, Деметриа.

— И какво можех да направя? — попита Деметриа. — Той беше твърдо решил да дойде тук днес.

Главоболието на Олимпия се беше засилило.

— Мисля, че този следобед достатъчно вече забавлявах гостите си.

Деметриа започна да я успокоява.

— Моля ви, простете на брат ми, лейди Чилхърст. Той има гореща кръв и е склонен да ме защитава дори тогава, когато няма нужда. Гифорд, ти обеща, че няма да правиш сцени. Моля те, извини се на лейди Чилхърст.

Гифорд присви очи.

— Няма да се извинявам за това, че съм казал истината, Деметриа.

— Извини се заради сестра си, ако не заради нещо друго — каза Констънс студено. — Сигурна съм, че никой не съживява старите клюки. Това само ще причини силна мъка на всички. — Тя деликатно направи пауза. — Бюмон също няма да бъде доволен да я чуе отново.

Олимпия забеляза, че последното изречение постигна някакъв ефект. Гифорд погледна разочаровано сестра си и Констънс. После неохотно се обърна към Олимпия и леко се поклони.

— Моите извинения, мадам.

На Олимпия вече всичко това й беше дошло малко повече, отколкото можеше да понесе.

— Не ме интересуват вашите извинения. Между другото, днес съм извънредно заета. Ако нямате нищо против…

— Не мислете лошо за нас, лейди Чилхърст. — Деметриа започна да слага ръкавиците си. — Тогава на всички ни беше много тежко, но през тези три години аз често повтарях на Гифорд, че онова, което се случи, беше за добро. Не е ли така, Констънс?

— Точно така — каза Констънс. — Ако Чилхърст не беше развалил годежа, Деметриа никога нямаше да се омъжи за Бюмон. А аз съм убедена, че тя е много по-щастлива с него, отколкото би била с Чилхърст.

— В това няма никакво съмнение. — Деметриа погледна Олимпия. — Бюмон е много мил с мен, мадам. Аз съм много доволна от избора си. Не искам да оставя у вас впечатлението, че преследвам Чилхърст. Нищо не може да бъде по-далеч от истината.

Гифорд тихичко изруга. В главата на Олимпия вече пулсираше силна болка. Тя се питаше как една виконтеса се освобождава от нежеланите си гости. Искаше Чилхърст да се върне по-рано. Той щеше да знае как да постъпи.

— Чаят, мадам — обяви мисис Бърд, застанала на прага. — Да го налея ли в чашите?

Олимпия вдигна поглед, доволна от прекъсването.

— Благодаря ви, мисис Бърд.

Мисис Бърд се усмихваше лъчезарно, докато триумфално се носеше из салона. Тя държеше здраво огромния поднос, на който бяха наредени чашите от стария масивен сервиз, който вървеше под наем заедно с къщата. Една по-крехка жена би се превила под тежестта му.

Тя положи подноса на малката масичка и се зае енергично с работата си. Чаши и чинийки произвеждаха невъобразим шум. Лъжичките тракаха.

Деметриа и Констънс наблюдаваха и подноса, и мисис Бърд с известно безпокойство. Усмивката на Гифорд изразяваше презрение. Олимпия реши да направи последен опит да изгони натрапниците от салона си.

— Знаете ли — произнесе тя с мрачна решителност, — този следобед никак не се чувствам добре. Не ме интересува особено какво ще правите вие, но аз ще се кача в спалнята си и ще си легна веднага.

Всички се обърнаха и я изгледаха изненадано.

— Тъкмо донесох чая — оплака се мисис Бърд и настоя: — Гостите не бива да си тръгват, без да са изпили чаша чай.

— Не мисля, че имаме време за чай — рече Деметриа бързо и стана от дивана.

— Не, наистина нямаме. — Констънс също се изправи. — Трябва да тръгваме.

— Не се тревожете, аз веднага ще ви налея чая. — Мисис Бърд напълни една от чашите и я подаде на Деметриа. — Ето, заповядайте.

Деметриа автоматично протегна ръка към чая и чинийката. Но не успя да ги хване и те изтракаха и паднаха на пода. Чаят се разля по прекрасната синя рокля на Деметриа. Тя тихо извика и бързо отстъпи назад.

— О, боже! — възкликна ядно Олимпия.

— Купих си тази рокля едва вчера. — Деметриа ядосано се опитваше да избърше мокрите петна. — Струва цяло състояние.

Констънс извади отнякъде бяла копринена кърпичка и започна да попива петната.

— Всичко е наред, Деметриа. Бюмон ще ти купи още дузина рокли.

— Въпросът едва ли е в това, Констънс. — Деметриа погледна мисис Бърд с отвращение. — Жената няма достатъчно опит, лейди Чилхърст. Защо, по дяволите, я търпите на работа при вас?

— Мисис Бърд е отлична икономка — защити я предано Олимпия.

— Разбира се, че съм. — Мисис Бърд заплашително размаха чайника. — Работя за истински виконт, нали? — Чаят плискаше по килима.

— Мили боже! — каза Констънс, която като че ли се забавляваше малко. — Това наистина е много необичайно. Ще бъде много забавно за приятелите ни, с които ще играем карти довечера у семейство Нюбъри. Те няма да повярват на думите ни.

— Нямате никакво право да разпространявате клюки по наш адрес — каза остро Олимпия.

Тя се изправи на крака и събра сили за нов опит да изгони неканените гости. От коридора долетя радостно скимтене. Гласът на Хю се чу от най-горното стъпало:

— Върни се тук горе, Минотавър. Тук, момче. Върни се.

После високо, пронизително изсвирване. По дървения под тупкаха кучешки лапи. Миг по-късно Минотавър се втурна в салона към гостите на Олимпия. Опашката му удари подноса с чая и още две чаши паднаха на килима.

— Мили боже! — измърмори недоволно мисис Бърд. — Май ще трябва да донеса още чаши и чай.

— Не си създавайте безпокойство заради нас — побърза да каже Деметриа.

Констънс разтревожено започна да отстъпва назад, тъй като Минотавър май се беше насочил към дивана.

— Дръжте това същество по-далеч от нас.

При звука на гласа й Минотавър извърна огромната си глава, изплези език и затича към нея.

— Достатъчно!

Гифорд изглеждаше доста объркан. Устреми се напред с явното намерение да сграбчи кучето за каишката. Минотавър излая доволно, очевидно заключил, че непознатият иска да си поиграе с него.

Олимпия чу как входната врата се отвори и затвори. Завъртя се бързо и видя Джеърд да влиза в коридора. Изтича до вратата на салона и го посрещна, сложила и двете ръце на хълбоците си.

— Ето ви и вас, сър. Време беше да се върнете.

— Нещо е станало ли? — попита любезно Джеърд.

Олимпия махна с ръка. Жестът й обхвана шумната и хаотична сцена, която се виждаше зад гърба й.

— Бих искала да се погрижите за всички тези хора, които се намират в салона ми.

Джеърд пристъпи напред и започна да изучава обстановката със завидно спокойствие.

— Минотавър — каза той тихо.

Кучето прекъсна опитите си да избегне ръката на Гифорд и се втурна през стаята. Спря се рязко точно пред Джеърд, седна на задните си крака, вдигна поглед и зачака одобрението му. Джеърд постави дланта си върху главата му и кучето се усмихна.

— Хайде — нареди му Джеърд тихо, — качи се горе, Минотавър.

Минотавър послушно стана и бързо изтича вън от салона. Джеърд впери поглед в мисис Бърд.

— Чаят няма значение, мисис Бърд.

— Но те още не са пили от него — запротестира мисис Бърд.

Джеърд изгледа Гифорд с ледена учтивост.

— Повече от сигурен съм, че нашите гости нямат време за чай. Вие и вашите придружителки тъкмо щяхте да си тръгвате, не е ли така, мистър Сийтън?

Гифорд дари Джеърд с поглед, който издаваше задушаващата го омраза и издуха един кучешки косъм от ръкава на палтото си.

— Да, всъщност наистина си тръгвахме. Наситихме се вече на цялата тази бъркотия.

— Приятен ден, лейди Чилхърст — каза Деметриа.

Тя и Констънс бързо се запътиха към вратата. Гифорд наперено ги последва. Олимпия видя как, докато минаваше през вратата, Деметриа хвърли присмехулен поглед към Джеърд.

— Ти винаги си бил доста странна птица, Чилхърст, но това домакинство е наистина забележително дори за член на твоето шантаво семейство. Какво си мислиш, че правиш?

— Отношенията в моя дом не бива да ви тревожат, мадам — каза Джеърд. — Не се връщайте в тази къща, без да сте получили покана.

— Копеле! — прошепна Гифорд, докато минаваше през вратата. — Само се надявам, че бедната ти съпруга знае в какво се е впуснала, като се е омъжила за теб.

— Тихо, Гифорд — каза Деметриа. — Хайде, идвай. Този следобед имаме да правим и други посещения.

— Съмнявам се, че ще бъдат забавни като това — прошепна й Констънс.

Посетителите най-после се оказаха на стъпалата пред входната врата. Джеърд затвори вратата след тях, без да изчака да ги види настанени в каретата им. Обърна се към Олимпия.

— Няма да пускаш в къщата нито един от тези тримата — каза той. — Ясно ли е?

Това наля последната капка масло в огъня, поне що се касаеше до Олимпия. Тя наперено тръгна към стъпалата.

— Не ми давай нареждания, Чилхърст. Ако си забравил, ще ти напомня, че аз все още съм господарка на това домакинство, а ти си част от персонала ми. Ще бъде добре, ако си спомниш какво е положението ти и ако се държиш подобаващо.

Джеърд не обърна внимание на гневното й избухване.

— Олимпия, искам да говоря с теб.

— Не сега, сър. Денят беше особено неприятен. Отивам в спалнята си да си почина преди вечеря. — Наполовина изкачила стъпалата, тя се спря и се обърна към него. — Между другото, сър, наистина ли сте паднали толкова ниско, та да молите моите племенници и мисис Бърд да ми говорят по въпроса за женитбата?

Джеърд отиде до подножието на стълбите и сграбчи перилата.

— Да, Олимпия.

— Трябва да се засрамите, сър.

— Аз съм отчаян, Олимпия. — Джеърд се усмихна странно замечтано. — Ще направя всичко, ще кажа всичко, ще стигна чак до дъното, ще използвам всякаква тактика, да те накарам да станеш моя съпруга.

Той наистина го иска и наистина ще го направи — помисли си Олимпия. Въпреки отвратителното й настроение и главоболието, през нея преминаха тръпки на възбуда. Последните й съпротивителни сили се топяха като восък над пламък.

— Няма да имате нужда вече от такива маневри, сър — каза тя, все още много ядосана. Ясно съзнаваше риска, който поема. — Реших да се омъжа за вас.

Джеърд стисна по-здраво перилата.

— Наистина ли?

— Да.

— Благодаря ти, Олимпия. Ще се погрижа никога да не съжалиш за решението си.

— Много вероятно е да изпитам съжаление — каза тя заядливо, — но не мога да постъпя другояче. Моля те, остави ме сама за малко.

— Олимпия, почакай само миг. — Джеърд изпитателно се взря в лицето й. — Мога ли да попитам защо си променила решението си от момента, в който се видяхме за последен път, мила моя?

— Не.

Олимпия продължи да се изкачва нагоре.

— Олимпия, моля те, трябва да знам отговора. Ще умра от любопитство. Момчетата ли те убедиха да промениш намеренията си?

— Не.

— Мисис Бърд, може би? Знам, че тя много се тревожи за твоята репутация.

— Мисис Бърд няма нищо общо с моето решение.

Олимпия почти беше стигнала до площадката.

— Тогава защо се съгласи да се омъжиш за мен? — извика Джеърд.

Олимпия се спря на площадката и го погледна с ледена надменност.

— Промених решението си, сър, защото разбрах, че нямате равен на себе си в ръководенето на домакинството.

— И какво от това? — попита Джеърд.

— Е, много е просто, сър. Не мога да ви изгубя. Много трудно се намира добър персонал, нали знаете.

Джеърд я погледна недоумяващо.

— Олимпия, сигурен съм, че не се омъжваш за мен само защото аз мога да ти осигуря спокойствие и ред вкъщи.

— Аз лично мисля, че това е една превъзходна причина да се омъжа. О, има още едно нещо, сър.

Джеърд присви очи.

— Да?

— Може би знаеш какво означава думата „сирена“?

Той премигна.

— Сирената е митично същество, което пеело прекрасни песни и привличало моряците, за да причини смъртта им.

— Не това имам предвид — каза тя нетърпеливо. — Имам предвид думата сирена, която се изписва с „y“ — „Siryn“.

— „Siryn“ се казвал корабът на капитан Джек, на който той плавал като разбойник в моретата на Западните Индии — каза Джеърд. — Защо питаш?

Тя сграбчи перилата.

— Сигурен ли си?

Джеърд сви рамене.

— Поне така казва баща ми.

— Рисунките на последните страници — прошепна Олимпия.

Джеърд се намръщи.

— И какво за тях?

— Рисунките на последните страници на дневника изобразяват древни кораби, плаващи в бурни морета, а същото се споменава и в текста. На един от корабите на кърмата е нарисувана жена. Сирена, може би.

— Казвали са ми, че корабът на капитан Джек е имал такава фигура.

Олимпия забрави, че я боли глава. Тя вдигна полите на роклята си и затича надолу по стълбите.

— Олимпия, почакай. Къде отиваш? — попита я Джеърд, когато тя изтича покрай него.

— Ще бъда в кабинета си. — Тя се обърна, застанала на прага. — Ще бъда много заета известно време, мистър Чилхърст. Погрижи се да не ме безпокоят.

Джеърд повдигна вежди.

— Разбира се, мис Уингфийлд. Като член на вашия персонал, за мен е удоволствие да ви служа.

Олимпия тръшна вратата на кабинета пред лицето му. Отиде до бюрото си и отвори дневника на мадам Лайтборн. Дълго време стоя загледана в рисунките, които украсяваха последните страници на дневника, а после, много бавно, взе едно ножче за рязане на писма.

Пет минути по-късно тя извади рисунката, на която беше изобразен корабът на капитан Джек, и откри картата, която лежеше под нея.

Беше картата на един от островите, намиращ се в областта на Западните Индии, некартографиран досега. Но картата не беше цяла, отбеляза Олимпия. Беше скъсана на две.

И другата половина липсваше.

В долния край на парчето беше написано:

„Сирената и змията трябва да бъдат съединени, те са две половини от цялото, ключалката, в която трябва да бъде пъхнат ключът.“

Олимпия бързо се върна на предната корица на дневника и се вгледа в рисунката на кораба, плаващ в бурно море. Там, на мястото на сирената, имаше нарисувана змия.

Олимпия нетърпеливо изряза и тази рисунка.

Но под нея нямаше и следа от другата половина на картата.