Аманда Куик
Измама (11)

Глава 10

— Виконт?

Олимпия влезе в кабинета си войнствено настроена. От срещата в музея беше изминал един час. Тя махна бонето си с нервно движение и се завъртя на пети, за да се изправи лице в лице с Джеърд. Това беше първият път, когато оставаха насаме след сцената в музея. Тя кипеше от гняв.

— Ти си виконт!

— Съжалявам, че трябваше да научиш истината по този начин, Олимпия.

Джеърд затвори вратата и я заключи. Подпря гръб на нея и я погледна със същото мрачно и загадъчно изражение, което беше изписано на лицето му от мига, в който я представи за своя жена.

— Много добре знам, че трябва да ти дам обяснение.

— Да, трябва. Аз съм твоя работодателка, мистър Чилхърст. — Олимпия беше смръщила гневно вежди. — Искам да кажа — господарю мой. Както и да е. Проклятие! Сега става ясно, че трябваше да ти поискам препоръките. Предполагам, че не си показал такива на чичо ми, нали?

— Да, така е — прошепна Джеърд. — Така е. Страхувам се, че си права. Виждаш ли, той не ми поиска препоръки.

— Той те е наел за учител в моята къща и не е поискал твоите препоръки? — попита Олимпия с явно недоверие.

— Всъщност той не ме нае за учител — каза Джеърд съвсем спокойно.

— С всеки миг става все по-лошо. И за какво, по-точно, те е наел, господарю мой?

— Въобще не ме е наемал. Помоли ме да му направя услуга да придружа стоките до Апър Тадуей. — Джеърд я погледна внимателно. — Задача, с която се справих превъзходно, бих казал.

— Глупости!

Олимпия запрати бонето си на дивана и бързо заобиколи бюрото. Винаги се чувстваше силна и уверена, когато седеше зад бюрото. Отпусна се тежко на стола и гневно впери поглед в Джеърд.

— Разкажи ми и останалата част от историята, ако обичаш, господарю мой. Уморих се да играя ролята на глупака в тази сцена.

Нещо проблесна в единственото око на Джеърд. Може би беше болка, а може би — гняв. Олимпия не беше сигурна. Каквото и да беше, то предизвика студени тръпки у нея.

Джеърд бавно седна, протегна обутите си в ботуши крака и сложи лакти на махагоновото кресло. Съедини върховете на пръстите си в привичен жест и я погледна замислено.

— Доста объркана история.

— Нека не се тревожим за сложността на случая. — Олимпия си усмихна и си каза, че тя също може да бъде спокойна. — Сигурна съм, че съм достатъчно интелигентна, за да разбера всичко поне в основни линии.

Джеърд стисна здраво устни.

— Без съмнение. Добре, откъде да започна?

— От самото начало, разбира се. Кажи ми например защо се преструваш на учител в моята къща?

Джеърд се поколеба. Очевидно търсеше думите, с които да се изрази по-добре.

— Всичко, което ти разказах за срещата си с чичо ти, е истина, Олимпия. Срещнахме се във Франция и аз се съгласих да придружа стоките до дома ти.

— Защо си си направил този труд, след като не си търсел работа като учител?

— Дневникът на мадам Лайтборн — каза Джеърд простичко.

Олимпия отвори широко уста, за пореден път. Беше шокирана.

— Дневникът? Ти си знаел за него?

— Да, аз също го търсех от известно време.

— О, боже!

Олимпия се чувстваше така, като че ли силен удар беше отнел и последния й дъх. Отпусна се назад и се опита бързо да размисли върху ситуацията.

— Разбира се. Това обяснява всичко.

— Не съвсем.

— Ти си бил по следите на дневника, но чичо Артемис първи се е добрал до него. Ето защо ти си си уредил среща с него. Права ли съм?

— Да. — Джеърд отново започна да барабани с пръсти. — Както и да е…

— Скоро ти си разбрал, че дневникът се намира на борда на кораба и че ще пътува към Англия. И така, ти си намерил начин да ги придружиш.

Джеърд наклони глава.

— Твоята интелигентност никога не е преставала да ме учудва, Олимпия.

Тя се опита да не обърне внимание на комплимента. Точно сега нямаше да позволи на мъжа, когото обича, да сипе прекрасни думи в ушите й и да пада в краката й. Трябваше да помни, че Джеърд беше направил всичко възможно да я заблуди. И го беше направил нарочно.

— Веднъж пристигнал в къщата, си намерил начин да останеш. Очевидно от един поглед ти е станало ясно, че имам нужда от учител.

— Твоят чичо ми подсказа тази мисъл — призна Джеърд. — Каза ми, че през последните шест месеца си наела трима учители.

— И така, ти се възползва от възможността да останеш, за да следиш отблизо дневника.

Погледът на Джеърд беше вперен в стената над главата й.

— Разбирам, че според теб това е очевидната причина, накарала ме да те измамя.

— Знаел си, че не можеш да разшифроваш написаното в него, и си решил да видиш дали аз няма да успея да разтълкувам записаните тайни.

— Така изглежда.

Олимпия замислено смръщи вежди.

— Какво те привлича у дневника, мистър Чилхърст? Искам да кажа, ваше благородие.

— И Джеърд е достатъчно, Олимпия — каза той тихо. — Причината да търся дневника е тази, че той принадлежи на моето семейство. — Той леко повдигна рамене. — Също така и съкровището, ако то наистина съществува.

Олимпия замръзна на място.

— Какво искаш да кажеш с това, че принадлежал на твоето семейство?

— Клер Лайтборн е моята прапрабаба.

— Виж ти! — Олимпия почти падна от стола от изненада. — Твоята прапрабаба? Виконтеса? Но в дневника не се споменава никаква титла.

— Тя се омъжила за Джек Райдър, когато той бил само капитан Джек. Станал господар на Флеймкрест едва няколко години по-късно, когато се върнал в Англия. Семейството ми не обича да говори по този въпрос, но истината е, че те, повече или по-малко, са купили титлата.

— О, небеса!

— В онези времена никак не било трудно да се купи титла — каза Джеърд тихо. — Били необходими само много пари и малко влияние. Джек Райдър имал и двете.

— Да, разбира се.

Олимпия си спомни някои от нещата, които беше прочела в дневника. Джек Райдър се беше върнал от Западните Индии като богат човек. Беше натрупал дори по-голямо богатство, след като се беше върнал в Англия.

— След като си осигурил името и титлата на Флеймкрест — продължи Джеърд, — моят прапрадядо придобил и втора титла, тази на виконт Чилхърст, която се падала на наследниците на Флеймкрест. В този случай — на мен.

Олимпия изпадаше от един шок в друг.

— Ти си наследник на тези титли! Твоят прапрадядо е бил мистър Райдър, който Клер Лайтборн нарича „моят любим мистър Райдър“!

— Да.

С всяко разкритие Олимпия изпадаше във все по-голямо отчаяние. Трябваше да си напомни, че от самото начало знаеше, че няма да може да задържи мистър Чилхърст за дълго. Но се беше надявала, че ще успее да го задържи повече от няколко седмици.

А как ли се чувстваше Джеърд — запита се тя с нарастващо отчаяние. Не можеше да повярва, че страстта й е несподелена, че тя не означава нищо за него, че я беше мамил дори докато я беше държал в прегръдките си. Може би той не я обичаше, но я желаеше. Беше почти сигурна в това.

Опита се да мисли логично.

— Е, не е чудно, че си искал да откриеш дневника. Очевидно е, че имаш известни права над него. Без съмнение, си го търсил много години. Трябва да си бил много ядосан, когато си разбрал, че аз първа съм открила местонахождението му.

— Предпочитам да ме наричаш Джеърд.

— Както и да е. — Олимпия се опита да се усмихне бодро. — Мисля, че всичко това ще ни доведе до много нови въпроси.

Джеърд я погледна с недоумение.

— Нима?

— Със сигурност.

Олимпия скочи на крака и отиде до прозореца, където се спря. Сложи ръце на гърба си и се загледа в малката, оградена със стена, градина. Трябваше да поеме риск, но трябваше да го пресметне добре и да бъде много предпазлива.

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш, Олимпия.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Това, че ти знаеш добре фамилната история, може да ми помогне да намеря някои важни следи в дневника и да го разшифровам.

Олимпия заби нокти в дланите си. Трябваше на всяка цена да убеди Джеърд да я остави да довърши работата си по дневника. Това беше единственото извинение, което можеше да използва, за да го задържи още малко при себе си.

— Човек никога не знае — каза тя. — Може би ще мога да използвам информацията от твоите разкази, за да разбера някои доста странни и заплетени фрази в дневника.

— Така ли мислиш? — Джеърд като че ли изпитваше известни съмнения.

— Да, сигурна съм. — Олимпия рязко се извъртя към него. — Аз имам голямо желание да продължа работата си по дневника. Ще бъда повече от щастлива да споделя с теб заключенията, до които ще стигна. Разбирам, че тайната за изгубеното съкровище принадлежи на твоето семейство.

Лицето на Джеърд се вкамени.

— Олимпия, пет пари не давам за тайната, която се крие в дневника. Вече се опитах да ти го кажа.

— Разбира се, че те интересува — настоя тя. — Ти си положил много усилия да откриеш дневника, а после с измама стана член на моето домакинство, за да научиш тайните, които се крият в него. Искам да знаеш, че аз много точно разбирам защо си ме измамил.

— Нима?

— Да. И трябва да ти кажа, че може би си въобразяваш, че планът ти е много хитър. Той сигурно щеше да работи безотказно, ако днес не бяхме срещнали лейди Бюмон.

— Само ти можеш да намериш извинения за моето поведение, Олимпия.

— Едва ли биха могли да се нарекат извинения. Сега, след като обмислих нещата, твоите действия са ми много ясни.

— А не се ли питаш защо не се задоволих с това да си остана само учител? — каза Джеърд тихо. — Без съмнение, ти се питаш защо съм си направил труда да те съблазня.

Олимпия скръсти ръце и вирна брадичка.

— Не. Точно този въпрос не си задавам.

— И защо не? — Джеърд стана от стола. — Повечето жени в твоето положение биха го направили.

— Аз вече знам отговора.

Олимпия наистина съзираше истината.

— Нима? И какъв е отговорът, Олимпия? Как ще обясниш моето поведение? И двамата знаем, че не се държах като джентълмен. А трябваше да го направя. Повечето хора биха казали, че съм се възползвал от твоята невинност.

— Това не е вярно. — Очите на Олимпия гневно просветнаха. — Ние и двамата се възползвахме един от друг.

Джеърд горчиво се усмихна.

— Така ли?

— Да. Ние и двамата сме хора с опит. Знаехме докъде ще стигнем. Наистина, ако някой е виновен за онова, което се случи между нас, то това съм аз.

— Ти?

Той беше силно изненадан. Тя се изчерви, но понесе спокойно погледа му.

— Ти си джентълмен, но аз веднага усетих, че ти си човек на силните страсти. Страхувам се, че се възползвах от това.

Джеърд прочисти гърлото си.

— На силните страсти?

— Това, без съмнение, е ваша семейна черта — каза Олимпия любезно. — Все пак ти си наследник на мистър Райдър, а от всичко, което съм чувала за него, мога да заключа, че той наистина е бил човек на силните емоции.

— Позволи ми да ти кажа, че ти си вероятно единственият човек на земята, който вижда у мен човека на силните страсти, Олимпия. — Джеърд беше изненадан. Усмихваше се, но усмивката му таеше горчивина. — Трябва да ти кажа, че останалите ме смятат за доста скучен.

— Глупости. Онези, които твърдят това, въобще не те познават.

— Цялото ми семейство е единодушно в мнението си. И те ме смятат за скучен и уравновесен човек. И лейди Бюмон също.

Вниманието на Олимпия беше привлечено от последното изречение.

— Ето че стигнахме и до въпроса, който исках да обсъдим. Коя е лейди Бюмон? Твоя стара приятелка?

Джеърд се обърна и отиде до бюрото на Олимпия, без да продума нито дума. Облегна се на него и скръсти ръце на гърдите си.

— Доскоро лейди Бюмон се наричаше Деметриа Сийтън — каза той, без следа от чувства в гласа си. — Преди три години тя и аз бяхме сгодени за кратко време.

— Сгодени!

Тази новина шокира Олимпия по-силно от всичко, което беше чула досега.

— Разбирам.

— Нима?

— Тя е много красива.

Олимпия се опита да отблъсне настъпващата паника. Трудно й беше да приеме мисълта, че някога Джеърд е бил сгоден за красивата Деметриа. Досега тя не беше обмисляла възможността в живота му да има и други жени. Знаеше, че той не е съвсем без опит в тези неща, но не беше предполагала, че той може да е влюбен в друга жена. Обичал я е достатъчно, за да се сгоди за нея.

— По причини, с които не искам да те отегчавам, Деметриа и аз решихме, че не си подхождаме — каза Джеърд.

— О!

Олимпия не успя да измисли нищо друго.

— Годежът беше развален малко след като беше обявен. Имаше много малко клюки, защото цялата тази работа се случи в тесен семеен кръг. Тогава ние се намирахме на моя семеен остров — Острова на огъня, а не в Лондон. Преди година тя се омъжи за Бюмон. И това е краят на историята.

— О!

Олимпия не успя да измисли нещо друго, с което да отговори и на тези негови думи. Тя инстинктивно усещаше, че в тази история има още много неща, но също така знаеше, че няма право да задава въпроси.

— Е, това няма връзка с въпроса и следователно няма значение.

— Точно така.

— Както и да е — продължи Олимпия, твърдо решена да се придържа само към онова, което е от съществено значение, — ние сме поставени в трудно положение, защото лейди Бюмон те позна днес следобед.

— Аз не бих го нарекъл „трудно положение“ — каза Джеърд. — Може би „неловко положение“ отразява по-добре нещата.

— Да, е… няма значение. Трябва да се справим с него.

— Имам предложение.

Джеърд я гледаше извънредно внимателно.

— И аз. — Олимпия закрачи из малкия кабинет. — Решението е очевидно.

— И то е?

— Трябва веднага да опаковаме нещата си и да се върнем в Апър Тадуей.

— Ако такава е волята ти, ще го направим. Но напускането на града няма да разреши проблема.

— Ще го разреши! — Олимпия го погледна предизвикателно. — Ако побързаме, може би ще избегнем опасността да срещнем някои други твои познати. В Апър Тадуей ти ще можеш да продължиш да се представяш за учител.

— Не мисля.

— Аз мога да продължа работата си по дневника — каза тя, изпълнена с ентусиазъм. — И всичко ще бъде такова, каквото беше, преди да дойдем в Лондон.

— Мога ли да ти напомня, че идеята да се представим за съпрузи в случай на необходимост беше твоя?

Олимпия почервеня.

— Много добре знам, че грешката е изцяло моя. Но ако говорим откровено, моят план щеше да бъде безупречен в случай, че ти не се представяше за такъв, какъвто не си. Ако ти наистина беше учител, всичко щеше да бъде по-различно. Фактът, че ти си виконт и наследник на титла, влоши нещата.

— Знам — каза Джеърд, като че ли искаше да се извини.

— Никой нямаше да се интересува от нас и вероятния ни съюз преди. А сега твоето положение и титла ще накарат хората да започнат да говорят.

— Много добре съзнавам това. Аз съм отговорен за всичко, което се случи.

Олимпия въздъхна.

— Не се самообвинявай. Може би нямахме възможност да избегнем онова, което се случи, като се имат предвид твоят характер и темперамент. Мъжът на силните страсти винаги ще предизвиква клюките. Но аз мисля, че ако тръгнем веднага за Апър Тадуей, клюките ще утихнат по-бързо.

— Едва ли — каза Джеърд. — Станалото — станало. Ние се представихме за лорд и лейди Чилхърст. Човек едва ли би могъл да очаква, че тази новина няма да предизвика клюки. А те едва ли биха се разнесли бързо.

— Другия път, когато дойдеш в Лондон, ще кажеш, че всичко е било шега — каза Олимпия бързо.

Джеърд се загледа в нея.

— Искаш да пробутам всичко това като шега?

— Номерът може да мине — каза Олимпия разпалено. — Можеш да обясниш, че аз съм била просто приятелка.

— Приятелка?

Олимпия се намръщи.

— Е, добре, може да кажеш, че съм била твоя любовница или каквото искаш друго. Много добре знам, че джентълмените купуват на любовниците си къщи тук, в града, за да ги пазят от очите на хората. Непрекъснато го правят.

— Господи! — Джеърд здраво стисна устни. — А твоята репутация, Олимпия?

— Тук, в Лондон, никой не ме познава, а никак не е вероятно мълвата да стигне чак до Апър Тадуей. — Олимпия престана да крачи из кабинета. — Освен това мен никак не ме интересува дали някой ще чуе за това. И преди ти казах, че не се тревожа за собствената си репутация.

— Ами аз? — попита Джеърд тихо. — Моята репутация трябва също да се вземе под внимание.

Олимпия несигурно го погледна.

— Вярвам, че ти ще успееш да се измъкнеш. Това няма да ти навреди особено.

— Дали?

— Нали за в бъдеще няма да търсиш работа като учител — отбеляза тя. — А никой няма да се заинтересува от дамата, която си съблазнил. Все пак аз нямам никакво положение в обществото. А и ти самият очевидно рядко се появяваш в Лондон. Всичко, което трябва да направиш, е просто да изчезнеш от очите на хората за няколко месеца.

— Аз имам друго разрешение, Олимпия.

— Да? И какво е то?

— Предлагам да направим моите думи неоспорим факт. Можем да се оженим тайно и без да вдигаме шум. Ще получим специално разрешение. Никой няма да узнае точно по кое време е станала женитбата.

— Да се омъжа?! — Гърлото на Олимпия пресъхна. — За теб?

— Защо не? Това ми изглежда като много разумно решение на проблема.

— Невъзможно.

Олимпия се съвзе и бързо заобиколи бюрото. Тя се отпусна тежко на стола и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Абсолютно невъзможно, мистър Чилхърст. Искам да кажа, ваше благородие.

Джеърд се изпъна и се обърна към нея. Постави и двете си ръце на бюрото и се наведе над нея. Лицето му беше като издялано от камък.

— Защо не? — процеди той през зъби.

Олимпия се стресна. А после присви очи. Нямаше да се поддаде на опита му да я сплаши.

— Заради едно-единствено нещо. Защото си виконт.

— И какво от това?

Олимпия беше смутена от отговора му.

— Аз едва ли съм подходящата съпруга за един виконт.

— Аз и сам мога да преценя това.

Тя премигна.

— Молиш ме да се омъжа за теб само заради неловкото положение, в което сме изпаднали?

— Най-накрая щяхме да стигнем и дотам, Олимпия.

— Много мило, че го казваш, но ще ме извиниш, ако не ти повярвам, нали?

— Нима ме наричаш лъжец, мис Уингфийлд?

— Не съвсем. Сега просто се държиш като благороден джентълмен, какъвто всъщност си.

— Проклятие!

— Това трябваше да се очаква — увери го тя. — Както и да е, аз няма да ти позволя да се впримчиш в нежелана женитба, след като въобще не е необходимо да правиш тази саможертва.

— Уверявам те, че желая проклетата женитба с цялото си сърце. Да те имам в леглото си, ще бъде чудесно. Ще бъда възнаграден богато за всичките си саможертви.

Олимпия почувства как почервенява.

— Отново говори страстната ти натура. Добре е страстта да знае мястото си. Тя едва ли е разумна причина за женитба.

— Не съм съгласен.

Джеърд вдигна ръцете си от бюрото и без никакво предупреждение обхвана лицето й с длани. Наведе се и я целуна страстно.

Олимпия беше така изненадана, че не се съпротивлява. Устата й се отвори под натиска на неговата и тя отвърна на целувката. Винаги трепереше, когато Джеърд я целуваше. Познатата й вече топлина изпълни долната половина на тялото й. Тя тихо изстена. Джеърд я пусна и отстъпи назад. Беше извънредно доволен.

— Тъй като и двамата сме страстни натури, Олимпия, мисля, че ще се разбираме много добре.

И той тръгна към вратата. Олимпия преглътна и възвърна гласа си.

— Почакай една минутка. Къде мислиш, че отиваш?

— Отивам да получа специално разрешение и да уредя една извънредно дискретна венчавка. По-добре ще бъде да се подготвиш за сватбената си нощ, Олимпия.

— Чуй ме какво ще ти кажа, мистър Чилхърст, искам да кажа, лорд Чилхърст. Ти си учител на моите племенници. Все още си на работа при мен. Не можеш да предприемаш подобни неща без моето разрешение.

Джеърд отключи вратата и я отвори. Хвърли поглед през рамо.

— Нима не си забелязала, Олимпия, че аз ръководя твоето домакинство още от деня на пристигането си? И, което е нещо важно, имам талант за тази работа.

— Много добре съзнавам това, но…

— Няма нужда да се тревожиш за домакинството Олимпия. И без това там не си в силата си. Просто остави всичко на мен.

Джеърд излезе и затвори вратата с такава сила, че тя се залюля на пантите си.

Олимпия се опита да се изправи на крака, но падна отново на стола с тихо стенание. Въпреки че досега не й се беше налагало да се среща със студенокръвната арогантност на Джеърд, нямаше да се изненада, ако открие такава у него. Тя му беше така присъща, както и силните страсти.

И все пак не можеше да му позволи да изпълни безумния си план да се ожени за нея. Защото той беше движен от страстта и чувството си за чест, а не от истинска любов.

И после щеше да съжалява за прибързаното си решение — помисли си тя горчиво. Щеше да я намрази и тя щеше да завърши живота си с разбито сърце.

Трябваше да го спаси от собствените му страсти — помисли си Олимпия. Обичаше го прекалено много, за да позволи да се ожени за нея.

Освен това бяха се забъркали в тази каша по нейна вина. И единствено тя беше тази, която можеше да оправи нещата.

 

 

Джеърд чу почукването на вратата на спалнята си точно преди вечеря. Тъкмо беше седнал до малката масичка, за да напише писмо на баща си.

— Влез.

И той погледна към вратата, която се отвори, и на прага застанаха Робърт, Итън и Хю. Минотавър завършваше редицата. Четиримата изпълниха стаята.

Джеърд хвърли само един поглед към изразяващите решителност момчета и остави перото настрани. Завъртя се леко на стола и сложи едната си ръка върху облегалката му.

Робърт изправи рамене.

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер. Има ли нещо, което искате да ми кажете?

— Да, сър. — Робърт си пое дълбоко дъх. — Дойдохме тук, за да разберем дали онова, което мисис Бърд говори, е истина.

Джеърд потисна проклятието, което напираше на устните му.

— И какво по-точно казва тя?

Очите на Итън възбудено просветнаха.

— Тя казва, че сте виконт, сър. Казва, че не сте никакъв учител.

Джеърд го погледна.

— Тя е наполовина права. Аз наистина съм виконт, но мисля, че прекрасно се справих с ролята на учителя в тази къща.

Итън беше объркан и погледна братята си, за да получи подкрепление.

— Е, да, сър. Вие сте много добър учител.

Джеърд наклони глава и каза:

— Благодаря.

Хю тревожно смръщи вежди.

— Искаме да попитаме, сър, дали сега ще продължавате да бъдете наш учител?

— Имам намерение да продължа да се занимавам с вашето възпитание и обучение — каза Джеърд.

Хю облекчено въздъхна.

— Много добре, сър.

— И аз мисля така — усмихна се Итън. — Това са добри новини, сър. Ние не бихме искали да имаме нов учител.

Робърт смръщи вежди.

— Дошли сме да говорим тук с него не за това.

— И за какво сте дошли да говорите с мен, Робърт? — попита Джеърд тихо.

Дланите на Робърт бяха свити в юмруци. Думите излязоха от устата му в бърз и непрестанен поток.

— Мисис Бърд казва, че вие сте взели каквото искате от мис Олимпия и сега, след като всички в града знаят кой сте и какво сте направили, вие бързо ще изчезнете, защото няма да искате да се изправите срещу скандала, който ще се вдигне, след като всички открият, че всъщност не сте женени с леля Олимпия.

— Извинете ме, сър — каза Итън, преди Джеърд да успее да отговори, — но какво значат думите, че сте получили каквото сте искали от леля Олимпия?

Робърт го изгледа.

— Млъкни, идиот такъв!

— Аз просто попитах — измънка Итън.

— Мисис Бърд каза, че вие сте я съсипали — сподели Хю. — Но преди малко аз попитах леля Олимпия дали наистина е съсипана, а тя ми отговори, че се чувства превъзходно.

— Радвам се да чуя това — каза Джеърд.

— Изглежда, в цялата история има още нещо, сър — каза Робърт, който явно се чувстваше неудобно. — Мисис Бърд казва, че единственият начин да се оправят нещата е да се ожените за леля Олимпия, но че вие едва ли ще го направите.

— Страхувам се, че мисис Бърд е сбъркала този път — каза Джеърд. — Аз вече помолих леля ви да се омъжи за мен.

— Нима? — Робърт беше силно изненадан. В очите му изгря надежда. — Сър, ние не сме съвсем сигурни какво става тук, но не искаме нищо лошо да се случи на леля Олимпия. Тя беше много мила с нас, нали разбирате?

Джеърд се усмихна.

— Тя беше много мила и с мен. И аз ще се погрижа нищо лошо да не й се случва.

— Разбирам. — Робърт облекчено се усмихна. — Щом вие се нагърбвате да се грижите за нея, няма никакъв проблем, нали?

— Е — каза Джеърд бавно, — има едно малко нещо, което трябва да се уреди, за да бъда напълно доволен от развитието на нещата, но смятам, че ще мога да се справя с проблема.

Лицето на Робърт отново се сгърчи в тревога.

— Какво нещо, сър? Може би ние ще успеем да ви помогнем.

— Да, ние ще помогнем — каза Хю нетърпеливо.

— Само ни кажете какво трябва да направим — добави бързо Итън.

Джеърд протегна крака, облегна се и постави лактите си на дръжките на креслото. И отново съедини върховете на пръстите си в привичен жест.

— Аз помолих леля ви да се омъжи за мен, но тя все още не е дала съгласието си. Докато не се съгласи, нещата ще останат неуредени, страхувам се.

Итън, Хю и Робърт си размениха тревожни погледи.

— Положението трябва да се овладее — продължи Джеърд спокойно. — Вашата леля трябва наистина по-бързо да даде съгласието си.

— Ние ще говорим с нея — бързо рече Хю.

— Да — съгласи се Итън, — сигурен съм, че можем да я убедим да се омъжи за вас, сър. Мисис Бърд казва, че само една луда може да отказва да се омъжи при подобни обстоятелства.

— Леля Олимпия не е луда. — Робърт увери Джеърд. — Само понякога е много разсеяна. Всъщност тя е много интелигентна, нали? Сигурен съм, че ще успеем да я убедим да се омъжи за вас.

— Отлично. — Джеърд отново взе перото си. — Отидете и изпълнете задачата. Ще се видим на вечеря.

— Да, сър.

Робърт се поклони и се запъти към вратата.

— Ще свършим това вместо вас, сър — каза Итън на Джеърд. Той направи бърз поклон и се оттегли след Робърт.

— Не се тревожете, сър — каза Хю поверително. — Леля Олимпия е доста разумна, поне за повечето неща. Сигурен съм, че ще я накараме да се омъжи за вас.

— Благодаря ти, Хю. Оценявам вашето желание да ми помогнете — каза Джеърд сериозно.

Минотавър се вдигна от пода, замаха ентусиазирано с опашка и се затича след момчетата.

Джеърд изчака вратата да се затвори след бандата негови довереници и едва тогава съсредоточи вниманието си върху писмото.

„Драги сър,

По времето, когато получите това писмо, аз вече ще бъда женен за мис Олимпия Уингфийлд от Апър Тадуей. Колебая се за начина, по който да ви я опиша. Ще се задоволя само да ви кажа, че е напълно подходяща да ми бъде съпруга.

Съжалявам, че не мога да отложа сватбата за време, когато ще ви бъде удобно да присъствате. Ще очаквам с нетърпение първата възможност да ви представя съпругата си.“

Предано ваш, Джеърд

Точно когато се канеше да запечата писмото, на вратата отново се почука.

— Влез.

Мисис Бърд пристъпи в стаята. Спря се и загледа Джеърд с войнствено неодобрение.

— Дойдох да видя какво става тук.

— Така ли, мисис Бърд?

— Истина ли е онова, което сте казали на момчетата? Наистина ли сте помолили мис Олимпия да се омъжи за вас?

— Да, мисис Бърд, помолих я. Но всъщност това не е ваша работа.

Мисис Бърд веднага замръзна на мястото си. А после на лицето й се изписа дълбока подозрителност.

— Щом сте помолили мис Олимпия да се омъжи за вас, защо тогава тя не се държи като жена, която скоро ще се омъжва?

— Вероятно защото тя отхвърли предложението ми.

Икономката се втренчи в него ужасена.

— Тя ви е отказала?

— Страхувам се, че да.

— Ще видим. — Мисис Бърд поклати глава. — Тази млада дама никога не е била настроена както трябва към тези неща. Грешката не е нейна. Мис Софи и мис Ида я отгледаха, но напълниха главата й със странни идеи. Тя трябва да бъде накарана да се вслуша в гласа на разума.

— Бих ви поверил задачата да я накарате да размисли и да й кажете какъв е дългът й, мисис Бърд. — Джеърд й показа писмото. — Между другото, ще се погрижите ли да занесат това до пощата?

Мисис Бърд бавно пое писмото от ръката му.

— Вие наистина ли сте виконт?

— Да, мисис Бърд.

— В такъв случай ще бъде по-добре да накараме мис Олимпия да се омъжи за вас, преди да сте променили решението си. Не би могла да иска нищо по-хубаво от това да стане виконтеса.

— Радвам се, че мислите така, мисис Бърд.