Аманда Куик
Измама (7)

Глава 6

Изненадан от мрачното изражение на Олимпия, Джеърд я последва в библиотеката и затвори вратата.

— Какво има, мис Уингфийлд? Сигурен съм, че не сте така силно загрижена само заради жабите, които намериха в каретата на мисис Петигрю.

Олимпия го погледна с недоумение.

— Тази работа с жабите не можеше да стане в по-неподходящ момент.

— Защо? — Джеърд я гледаше замислено. — Нима вече съжалявате, че ме защитихте?

— Разбира се, че не. Вие сте един от хората, които работят в моето домакинство, и следователно сте под моята закрила. — Олимпия отиде до прозореца и остана там, загледана в градината. — Мисис Петигрю е извънредно неприятна жена, която има навик да се бърка в работите на хората. Не съжалявам нито за миг, че ви защитих.

— Благодаря ви. — Джеърд гледаше гордата и грациозна извивка на гърба й. — Досега никой не го е правил?

— Не е правил какво?

— Не ме е защитавал.

— О! Това е нищо. — Олимпия сви рамене.

Джеърд се усмихна.

— Аз не мисля така, мис Уингфийлд.

— Мисис Петигрю нямаше право да ви напада по този въпрос. Нито пък мисис Норбъри, макар че за нея би могло да се намери някакво извинение. Тя не е силна жена.

— Да, тя не е силна като вас — каза Джеърд. — Но дори най-силната жена на света трябва да бъде загрижена за репутацията си. От онова, което чух преди малко, заключих, че мисис Петигрю е дълбоко загрижена за вашата.

— Очевидно. — Олимпия не се обърна.

— А вие, мис Уингфийлд?

Джеърд направи крачка към нея, а после се спря. Не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Досега неговите действия не бяха заплашвали репутацията на нито една жена. Скучният и безинтересен бизнесмен като него рядко биваше въвлечен в подобни ситуации.

— Пет пари не давам за репутацията си. — Олимпия здраво стисна ръце. — Леля Софи непрекъснато повтаряше, че репутацията не е нищо друго, освен мнението на хората, а хората често грешат. Това, което има значение, е честта на човека. И тя винаги подчертаваше, че този въпрос трябва да се уреди между самия човек и неговата съвест. Ни най-малко не ме интересува какво мисис Петигрю мисли за мен.

— Разбирам.

Джеърд очакваше, че ще изпита облекчение от факта, че Олимпия няма намерение да го обвини в това, че е навредил на репутацията й. И се чудеше защо не се чувства така, все едно от гърба му е паднал тежък товар.

— Ако не сте ядосана заради мнението на мисис Петигрю, тогава какъв е проблемът, мис Уингфийлд?

— Не я ли чухте какво каза, сър? Тя заплаши, че ще ми отнеме племенниците — прошепна Олимпия. — Тя каза, че те не трябва да бъдат излагани на неприличното влияние на хората от моето домакинство и че нейният съпруг с готовност ще плати на някой далечен роднина, който да ги отведе оттук.

— Копеле — процеди Джеърд през зъби.

— Моля?

— А, нищо, мис Уингфийлд. Хрумна ми, че Петигрю е много по-отчаян, отколкото мислех.

— Да. Не знаех, че мистър Петигрю и неговата съпруга са толкова загрижени за моята репутация. — Олимпия най-после се обърна с лице към него. В очите й светеше решителност. — Ще бъде най-добре да отведем за малко момчетата от Апър Тадуей. Мислите ли, че ще спечелим достатъчно пари от продажбата на стоките, за да направим едно пътуване до морския бряг?

Джеърд повдигна вежда.

— Да, сигурен съм.

— Отлично. — Лицето на Олимпия светна. — Кога мислите, че ще получим съобщение от вашия приятел в Лондон?

— Много скоро, мис Уингфийлд. Може би утре или вдругиден.

На Феликс Хартуел нямаше да е необходимо много време, за да продаде стоките на Олимпия — помисли си Джеърд. Той само се надяваше, че Хартуел напредва в разследването на случаите на изтичане на пари. Може би новините щяха да дойдат заедно със съобщението за продажбата на стоките.

— Много се радвам да чуя това — каза Олимпия. — Ако напуснем Апър Тадуей за две седмици, мисис Петигрю може и да се поуспокои малко. Също така се надявам, че скуайър Петигрю няма да се въодушеви от идеята да похарчи пари, за да открие племенниците ми. Той много внимава с парите си.

Един кратък миг Джеърд мисли върху създалото се положение.

— Мис Уингфийлд, вашият план да заведете момчетата на морския бряг не е лош, но мисля, че това няма да е необходимо.

Олимпия отвори широко очи от изненада.

— Какво говорите?

— Имам намерение да посетя семейство Петигрю в близко бъдеще. Сега, след като мисис Петигрю започна да отправя заплахи, мисля, че не бива да отлагаме повече разговора. Ще се отбия у тях утре.

Олимпия го гледаше със странен, неразгадаем поглед.

— Не ви разбирам, мистър Чилхърст. Защо искате да говорите със скуайър Петигрю? Какво можете да му кажете?

— Ще се опитам да му обясня, че нито той, нито съпругата му ще имат възможност да отправят закани и да застават на пътя ви. Накратко, ще му кажа да не се бърка във вашите работи.

— Джеърд… Искам да кажа, мистър Чилхърст, не бива да правите нищо, което ще ви навлече неприятности. — Олимпия бързо прекоси стаята и сложи дланта си в тази на Джеърд. — Трябва да се грижите и за вашата собствена репутация.

Джеърд се усмихна, но усмивката му беше краткотрайна.

— Моята репутация?

— Но, разбира се. Учителите трябва много да внимават. Ще бъда повече от щастлива, ако мога да ви дам отлични препоръки, когато ни напуснете. Но ако скуайър Петигрю реши, че влиянието ви над младежта е лошо, е, няма нужда да ви казвам колко трудно ще ви бъде да си намерите работа.

Джеърд здраво стисна дланта й в своята.

— Не бива да се тревожите за моята репутация, мис Уингфийлд. Уверявам ви, аз нямам проблеми със средствата си за препитание.

Тя го погледна разтревожено.

— Сигурен ли сте в това?

— Абсолютно сигурен, мис Уингфийлд.

— Все пак аз продължавам да мисля, че ще е най-добре, ако напуснем за малко Апър Тадуей.

— Както искате, мис Уингфийлд. — Джеърд се колебаеше. — Предполагам, че и аз ще трябва да дойда с вас?

Олимпия беше силно изненадана.

— Разбира се. Вие сте част от моето семейство. Не знам какво бих правила без вас.

— Благодаря ви, мис Уингфийлд. — Джеърд наклони глава в сдържан поклон. — Старая се да задоволя вашите изисквания.

— Бъдете спокоен, мистър Чилхърст, оценявам вашите усилия.

Съобщението на Феликс пристигна със сутрешната поща. Мисис Бърд им го донесе на закуска и го подаде на Джеърд.

— Благодаря ви — каза Джеърд.

— Тук, в Медоу Стрийм Котидж, не получаваме много често писма — информира го мисис Бърд.

И тя застана до него в очакване с кафето в ръце. Джеърд разбра, че тя се надява да узнае какво е съдържанието на писмото. Той се огледа и видя много нетърпеливи лица, наобиколили масата за закуска. Олимпия и нейните племенници също го гледаха в очакване. Дори Минотавър като че ли проявяваше интерес. Съобщения от света извън Апър Тадуей очевидно бяха нещо много интересно.

— От вашия приятел в Лондон ли е писмото? — попита Олимпия.

— Всъщност да.

Джеърд счупи печата и отвори плика. В него имаше само един лист, който беше сгънат на две.

— Продал ли е мистър Хартуел всичко, мистър Чилхърст? — попита Итън.

— Обзалагам се, че вашият приятел е успял да спечели също толкова пари, колкото и скуайър Петигрю — каза Робърт.

— А аз се обзалагам, че е спечелил дори повече — каза Хю.

Джеърд ги изгледа един подир друг.

— Ти си прав, Хю.

— Наистина ли? — Олимпия засия в очакване. — Достатъчно ли са за нашето пътуване до морето?

— Повече от достатъчно.

Джеърд зачете на глас:

„Чилхърст,

Постъпих според вашите инструкции и продадох всичко, което ми изпратихте. Пратката не беше като досегашните. Стоките бяха от най-различен вид. Депозирах три хиляди лири на сметката на мис Олимпия Уингфийлд. Моля ви, кажете ми дали мога да ви бъда полезен с още нещо…“

Робърт щеше да експлодира. Той бързо скочи от стола си и извика:

— Три хиляди лири!

— Три хиляди лири! — подскочи и Хю.

От учудване Олимпия беше забравила да затвори устата си.

Джеърд се отказа от опитите си да продължи четенето на глас, тъй като в трапезарията цареше суматоха. Той бързо и мълчаливо прегледа писмото до края, докато останалите възбудено крещяха.

„Що се отнася до другото, което ми поръчахте, със съжаление трябва да ви кажа, че не съм постигнал особен напредък. Вярвам, че за изтичането на парите е виновен един от вашите капитани, но мисля, че никога няма да успеем да го докажем. Съветвам ви да уволните въпросния капитан. Уведомете ме какво е вашето желание относно случая и аз ще постъпя според него.“

Искрено ваш, Феликс

Джеърд замислено смръщи вежди и сгъна писмото. Отбеляза си наум, че трябва да пише на Феликс все още да не предприема нищо срещу капитана.

Сложи писмото зад чинията си и се огледа. Видя, че всички около масата са все още шокирани от новините за печалбата. Хю и Итън подскачаха. Робърт неспокойно се местеше върху стола си и засипваше Олимпия с предложения какво да правят с парите. А Минотавър беше успял да докопа една наденичка.

— Толкова много пари — каза мисис Бърд, замаяна от новината. Тя повтаряше тази фраза непрекъснато. — Толкова много пари, нали?

Олимпия беше разкъсвана от радост и тревога.

— Мистър Чилхърст, напълно ли сте сигурен, че няма никаква грешка?

— Няма грешка. — Джеърд взе вилицата и започна отново да се храни. — Уверявам ви, Хартуел не прави грешки, когато нещата опират до пари.

Което означаваше, че Феликс, без съмнение, е прав в заключението си и че един от капитаните на компанията „Флеймкрест“ е виновен за изчезването на огромни суми през последната година. Но Джеърд не беше доволен от този отговор. Той искаше повече доказателства.

— Сигурно има някаква грешка — настояваше Олимпия. — Може би той е имал предвид триста лири, макар че дори тази сума е огромна, сравнена със сумата, която получихме последния път.

— Очевидно пазарът за внесени стоки се е разширил неимоверно през последните няколко месеца — каза Джеърд сухо. — Сега, ако ме извините, искам да отложа започването на уроците с един час.

— Защо? — попита Хю. — Тази сутрин щяхме да учим свойствата на облаците и на вятъра.

— Да — добави бързо Итън. — Казахте, че ще ни разкажете как веднъж капитан Джек успял да избегне нападението на испански кораб, защото знаел повече за метеорологията от капитана на испанците.

— Ще стигнем и дотам. — Джеърд се изправи и извади от джоба си часовника. — Първо трябва да се погрижа за другите си работи.

И той отново пусна часовника си в джоба. Олимпия също се изправи. Последва го в коридора. Когато момчетата вече не можеха да ги чуят, тя нетърпеливо хвана Джеърд за ръката.

— Мистър Чилхърст, сигурен ли сте, че не поемате някакъв непредвиден риск, като посещавате скуайър Петигрю?

— Повече от сигурен.

Джеърд откачи палтото си от куката, която висеше в коридора. Почувства тежестта на камата, която се криеше в диплите му. Острието й се бе притиснало към ребрата му. Той плътно загърна дрехата около себе си. Олимпия се намръщи.

— Може би и аз трябва да дойда с вас.

— Това няма да е необходимо.

Джеърд беше развълнуван от предложението й. Наистина беше странно, но никак не беше неприятно на света да има човек, който истински да е загрижен за благополучието ти.

— Уверявам ви, досега аз сам съм се грижил за себе си.

— Да, знам, но вие сте нает на работа в моята къща и аз нося известна отговорност за вас. Не искам да си навлечете неприятности.

— Благодаря ви, мис Уингфийлд. — Джеърд повдигна брадичката й и леко я целуна. — Но аз пак ви повтарям, че никаква опасност не ме заплашва в къщата на семейство Петигрю. В този момент се сещам само за една, но необикновено силна опасност.

Олимпия беше силно разтревожена и отвори широко очи.

— И каква е тя?

— Вероятността всеки момент да изгоря в пламъците на незадоволеното си желание.

— Мистър Чилхърст!

Лицето на Олимпия стана пурпурночервено, но в очите й светеше по женски привлекателна възбуда.

— Ще се видим по-късно, моя сладка сирено.

Подсвирквайки си тихо, Джеърд остави Олимпия да стои в коридора и излезе навън в топлата пролетна утрин.

— Мистър Чилхърст, почакайте.

Олимпия бързо слизаше по стъпалата пред входната врата. Джеърд се обърна и се усмихна.

— Да, мис Уингфийлд?

— Ще внимавате, нали?

— Да, мис Уингфийлд. Много ще внимавам.

Минотавър изскочи иззад ъгъла на къщата, провесил език и размахал весело опашка. Той с надежда погледна Джеърд.

— Страхувам се, че ти не можеш да дойдеш с мен тази сутрин — каза Джеърд. — Остани тук и се грижи за нещата вместо мен. Ще се върна скоро.

Минотавър седна на стъпалата и тежко се отпусна върху краката на Олимпия. Разочарованието на кучето беше очевидно.

До къщата на семейство Петигрю не беше далеч, ако се минеше през поляната и през ивицата дървета, които растяха от двете страни на потока. По време на разходката Джеърд размишляваше за странния обрат, който беше взел неговият живот.

Сцената, на която беше станал свидетел вчера следобед в библиотеката на Олимпия, му беше дала повод да размисли. Забележките на мисис Петигрю за репутацията на мис Олимпия го бяха ядосали, но също така го бяха принудили да заключи, че те бяха лишени от благоприятни за него черти. Джеърд знаеше, макар и Олимпия да не го съзнаваше, че те безскрупулно използваха нейната репутация като претекст.

Страстта беше силно и опияняващо чувство — помисли си той. Сега, когато той самият беше почувствал това, още повече уважаваше властната й сила. Но той беше джентълмен и нямаше намерение да съсипва репутацията на Олимпия. Въпреки че тя самата можеше да иска честта й да бъде опетнена.

Той беше посрещнат от лая на ловджийски кучета, когато стигна до имота на скуайър Петигрю. Огледа собствеността му с огромен интерес. Фермата очевидно процъфтяваше. Джеърд се запита колко ли от подобренията бяха извършени с парите, откраднати от Олимпия и нейния чичо.

Джеърд изкачи стъпалата, които водеха към входната врата, и силно почука. Тя се отвори само миг по-късно от икономка на средна възраст в сива рокля, бяло боне и престилка. Жената се втренчи в превръзката, която покриваше окото му.

— Вие сте новият учител на мис Уингфийлд, онзи, за когото всички говорят, нали? — попита тя.

— Аз съм Чилхърст. Моля ви, най-любезно уведомете Петигрю, че искам да говоря с него.

— Той не е тук — побърза да каже икономката. — Искам да кажа, той не е в къщата в този момент.

— И къде е той?

— Някъде из конюшните. — Икономката продължи да го гледа очарована, но и със страх. — Аз ще ви го доведа, ако искате.

— Благодаря ви. Сам ще го намеря.

Джеърд се обърна и слезе по стъпалата. Заобиколи зад къщата и видя прясно боядисаните конюшни.

Когато мина покрай вратата на кухнята, до слуха му достигнаха високи, развълнувани гласове.

— Той е, казвам ти — казваше икономката на някого, вероятно на готвачката. — Новият учител. Казват, че е пират и че блудства с мис Уингфийлд всяка нощ, откакто е пристигнал.

— Аз пък чух, че той живеел в малката виличка до портата също като другите учители, които тя наемаше — беше язвителният отговор.

— Да, но кой знае къде прекарва нощта. Ти знаеш ли, питам те? — продължи да говори икономката. — Чудя се какво ли става там, като няма никой, който да ги види. Горката мис Уингфийлд…

— Аз не съм толкова сигурна, че тя е достойна за съжаление.

— Как можеш да говориш така? Тя е скромна млада дама — настояваше икономката. — Въпреки че е малко странна. Грешката не е нейна. Тя беше отгледана от онези свои ексцентрични лели.

— Никога не съм твърдяла, че не е скромна млада дама. Но тя е на двайсет и пет, а досега не е имала кандидат за женитба. А след като е взела под крилото си онези трима малчугани, никога няма да има такъв. Обзалагам се, че си прекарва страхотно всяка нощ с онзи пират в леглото си. Знам жени, които са имали и по-лоша участ.

— Не и за мис Уингфийлд. — В гласа на икономката се усещаше неподправена изненада. — Около нейното име никога не е имало скандали, аз добре я познавам. Не, този кръвожаден пират се възползва от нея, казвам ти. Само Господ знае какво прави той всяка вечер.

— Нещо интересно, надявам се, заради самата мис Уингфийлд.

Джеърд стисна здраво зъби и продължи към конюшните.

Усети миризмата на сено и овес, когато няколко минути по-късно влезе в тъмната и прохладна сграда. Строен и мускулест жребец цвилеше високо и мяташе глава. Джеърд изгледа критично скъпия кон.

До него достигна гласът на Петигрю, който идваше от далечния край на слабо осветената конюшня.

— Уредил съм чифтосването между кобилата и новия жребец на Ханигън. Той е от чиста порода. Ще ми струва цяло състояние, но си заслужава.

— Да, сър.

— Сложихте ли нова подкова на лявото копито на жребеца?

Петигрю се появи от яслата. В ръката си държеше камшик за езда. Последва го нисък и набит коняр.

— Заведохме ги при ковача вчера следобед — отговори конярят. — Всичко е наред, мистър Петигрю.

— Отлично. Мисля да го яздя на лова следващата седмица. — Петигрю разсеяно удари с камшика по ботуша си. — Да отидем да хвърлим поглед на ловджийските кучета.

И той се обърна към вратата, през която струеше силна слънчева светлина.

— Какво е това? Кой е там?

— Чилхърст.

— Чилхърст? — Петигрю го погледна с досада. — Какво, по дяволите, правите в моите конюшни?

— Дойдох да разменя няколко думи с вас, Петигрю.

— Аз нямам какво да ви кажа.

— Ще си тръгна веднага, но първо трябва да ви кажа някои неща, които на всяка цена трябва да знаете. — Джеърд погледна към коняря, чиято физиономия беше доста кисела. — Предлагам да говорим без свидетели.

— Проклет нахален и самонадеян учител.

Петигрю мръщеше свирепо вежди, но изпрати коняря вън от конюшните, като го шляпна леко с камшика. Джеърд изчака, докато мъжът изчезна през вратата.

— Няма да ви отнемам много време, Петигрю. Искам да ви кажа само две неща. Първото е, че няма да отправяте повече заплахи към мис Уингфийлд.

— Заплахи? Как се осмелявате, сър? Никога не съм заплашвал мис Уингфийлд.

— Не сте, защото сте изпратили съпругата си да свърши работата вместо вас — каза Джеърд. — Това няма значение. Единственото нещо, което трябва да помните, е, че това не бива да се повтаря, а камо ли заплахите да бъдат изпълнени.

— Проклятие. Вие май малко се изхвърляте! За какво, по дяволите, говорите?

— Много добре знаете за какво говоря, Петигрю. На мис Уингфийлд й казаха, че ако не ме уволни, ще й отнемат племенниците.

— Мис Уингфийлд трябва незабавно да се отърве от вас — гневно рече Петигрю. — Нима твърдите, че умеете да възпитавате малки момчета?! Та вашето влияние върху тях никак не е благотворно. Нито пък влиянието ви над младите жени. Е, какво ще кажете?

— Но, както се развиват нещата, аз ще остана на работа в къщата на мис Уингфийлд. И ако вие се опитате да отделите племенниците от тяхната леля, много ще съжалявате.

Петигрю присви очи.

— Аз познавам мис Уингфийлд от години, сър. Наистина бях приятел дори на нейните лели. Чувствам се отговорен за нея и за нейното благополучие. Още повече, нямам никакво намерение да ви позволя да ме заплашвате, Чилхърст.

— Но аз ви заплашвам. — Джеърд се усмихна. — Ако направите дори един-единствен опит да отнемете племенниците на мис Уингфийлд, ще се погрижа да направя достояние факта, че вие системно сте задигали от нея пари.

Петигрю беше слисан и остана с широко отворена уста. Силна руменина покри едрото му лице.

— Как смеете да ме обвинявате в кражба!

— Много лесно, уверявам ви.

— Това е проклета лъжа!

— Не — каза Джеърд. — Това е истина. Аз знам много добре какво е било съдържанието на предишните пратки, които вие сте продали за мис Уингфийлд. Тяхното съдържание е било подобно на онова, за което аз се погрижих сега. Те са донесли приблизително същата печалба, някъде около три хиляди лири. Обзалагам се.

— Това не е вярно — съскаше Петигрю.

— Вие сте откраднали тези пари, Петигрю.

— Не можете да го докажете, копеле.

— Мога. Имам връзки в Лондон, които лесно биха могли да разкрият вашите машинации. И аз ще им дам нареждания да започнат проучвания и да разберат колко пари сте откраднали от мис Уингфийлд.

Лицето на Петигрю беше изкривено от гняв.

— Ще те науча аз как да ме заплашваш, копеле такова.

Той вдигна ръката, в която държеше камшика, и бързо и силно замахна към здравото око на Джеърд, но той предотврати удара. Изтръгна камшика от ръката на Петигрю и с отвращение го захвърли настрани. После бръкна във вътрешния джоб на палтото си и измъкна камата от калъфа й. Притисна изненадания Петигрю към вратата на конюшнята и пъхна острието под брадичката му.

— Вие ме обидихте, Петигрю.

Петигрю не можеше да откъсне поглед от камата. Той облиза нервно устни.

— Не можеш да го направиш. Ще те дам на правосъдието. Ще те обесят, Чилхърст.

— Съмнявам се. Но ти си свободен да говориш с представителите на правосъдието, щом искаш. Но преди това ще върнеш парите, които дължиш на мис Уингфийлд от последните две пратки.

Петигрю беше разтърсен. В очите му просветна отчаяние.

— Но те не са у мен. Вече ги похарчих.

— За какво?

— Погледнете всичко това тук — прошепна Петигрю. — Вие не разбирате. Аз имах нужда от парите, за да платя дълговете си.

— Загубили сте парите на мис Уингфийлд в игра на карти?

— Не, не, загубих фермата си при игра на карти. — По челото на Петигрю беше избила пот. — Мислех, че с мен е свършено. Че съм съсипан. И тогава Олимпия дойде с молба да я посъветвам какво да прави със стоките, които чичо й изпратил. Това беше като отговор на молитвите ми.

— На вашите молитви, не на тези на Олимпия — каза Джеърд.

— Имах намерение да й върна парите веднага щом имам възможност. — Петигрю погледна умолително Джеърд. — След това дойде още една пратка и аз разбрах, че ще мога да направя много подобрения във фермата.

— И така, не можахте да устоите и започнахте редовно да крадете. — Усмивката на Джеърд беше заплашителна. — А имахте наглостта да наречете мен пират.

— С новите подобрения фермата ще бъде много по-продуктивна и доходна. — Петигрю говореше разпалено. — И аз ще имам възможност скоро да върна парите на мис Уингфийлд.

Джеърд кимна по посока на скъпия жребец.

— И този кон ли е част от необходимите подобрения?

Петигрю като че ли се обиди.

— Мъжът трябва да има подходящ кон за езда.

— А какво ще кажете за новата двуколка, с която жена ви направи посещение на мис Уингфийлд вчера?

— Тя си има своето положение в местното общество и трябва да го запази. Вижте сега, Чилхърст, ще успея да се издължа на мис Уингфийлд след година или две. Заклевам се.

— Ще започнете незабавно да връщате дълга си.

— Проклятие, човече, аз нямам пари.

— Ще започнете да правите необходимото, като първо продадете този жребец, а после и двуколката. Конят ще ви донесе поне петстотин гвинеи.

— Да продам жребеца? Вие луд ли сте? Аз току-що го купих.

— За него ще намерите купувач — каза Джеърд. — А после ще направите много добре, ако започнете да търсите купувач и за двуколката. Според моите изчисления дължите на мис Уингфийлд около шест хиляди лири.

— Шест хиляди лири?! — Петигрю изглеждаше така, като че го бяха ударили силно по главата.

— Имате две месеца да върнете парите.

Джеърд пусна Петигрю. Постави камата отново в джоба си, обърна се и излезе заднишком от конюшнята. Отвън забеляза коняря, който беше застанал до кучешката колиба и го гледаше глупаво.

Джеърд се поколеба за миг. Той измина разстоянието, което го делеше от коняря, и застана точно пред него.

— Оставили сте кални следи по килима на мис Уингфийлд по-предната нощ — каза Джеърд. Думите му нямаха определена цел, те само опипваха почвата. — И сте съборили шишето с бренди. Имам намерение да ви накарам да платите поправката на резето, също както имам намерение да накарам вашия работодател да върне откраднатите пари.

Шокът, в който конярят изпадна, пролича в погледа му. Той зяпна широко срещу Джеърд, а после започна неуверено да заеква.

— Вижте, не знам за какво говорите. Не съм бил в библиотеката на мис Уингфийлд нито по-предната нощ, нито някоя друга нощ. Кълна се, че не съм бил там. Не ме интересува какво казва скуайърът.

— Нима съм казал, че е счупено резето на прозорец от библиотеката? Нима съм споменал, че шишето с бренди и калните следи са оставени в библиотеката? — запита го Джеърд извънредно любезно.

Конярят ужасено облещи очи, когато разбра, че е попаднал в заложения му капан.

— Грешката не беше моя. Аз просто правех онова, което ми беше наредил скуайърът. Никого не съм наранил. Никога не бих ударил човек. Просто търсех нещо, което скуайърът искаше, това е всичко. Той ми каза, че ще ме уволни, ако не го потърся.

— И какво търсихте? Писмо, може би?

— Разни хартии — каза конярят. — Каза ми да му донеса всички бележки и писма, които се отнасят до финансови дела и които се намират в чекмеджето на бюрото й. Но аз въобще не успях да се доближа до проклетото бюро. Онова зло куче излая, а после чух стъпки горе в коридора и трябваше бързо да изчезвам оттам.

— Стой по-далеч от къщата на мис Уингфийлд — посъветва го Джеърд. — Следващия път, когато се опиташ да направиш нещо подобно, най-вероятно ще се блъснеш в мен, а не в шишето с бренди.

— Да, сър. Няма да се приближавам повече до къщата.

Да си с лице на пират, си имаше своите предимства — мислеше си Джеърд докато вървеше по обратния път към Медоу Стрийм Котидж. Хората вземаха на сериозно неговите заплахи и предупреждения.

 

 

Джеърд изкачи стъпалата, които водеха към входната врата на къщата. Отвори вратата и беше посрещнат от неописуем хаос и объркване. Беше отсъствал само час, а в къщата вече се беше вдигнала неописуема врява. Джеърд щастливо се усмихна. Работата на учителя никога не свършва.

Минотавър възбудено залая, когато Джеърд пристъпи в коридора. Итън и Хю високо си крещяха един на друг, докато влачеха огромен прашен куфар надолу по стълбите. Робърт им даваше нареждания от площадката, като също крещеше колкото му глас държи. Той се усмихна щастливо и широко, когато зърна Джеърд.

— Мистър Чилхърст, вие сте се върнали. Леля Олимпия каза, че днес няма да имаме уроци. Ще опаковаме багажа за пътуването.

— Виждам, че леля ви е решила незабавно да замине за морския бряг.

Джеърд беше изумен от решителността на Олимпия. Тя очевидно беше твърдо решена да запази броя на хората в домакинството си.

— Не, не, мистър Чилхърст. — Итън се бореше с неговата половина от огромния куфар. — Не отиваме на морския бряг. Отиваме в Лондон.

— Лондон?

Джеърд беше силно изненадан.

— Да. Не е ли вълнуващо, сър? — Хю се усмихна. — Леля Олимпия казва, че сега, когато имаме толкова много пари, ще ходим често до Лондон. Ние никога не сме ходили там, сър, нали разбирате.

— Леля Олимпия каза, че пътуването ще бъде много полезно, защото ще научим много неща — обясни Робърт. — Каза, че ще посетим всички музеи и градини.

— Леля Олимпия каза, че ще посетим някакъв огромен парк, ще видим фойерверки, ще ядем сладолед и ще видим много летящи балони — добави Итън.

— Тя каза, че ще посетим някакъв театър, в който има акробати и магьосници и дресирани понита — продължи Хю.

— Разбирам.

Джеърд повдигна високо вежди, защото на сцената се появи мисис Бърд с множество сгънати ризи в ръце.

— Къде е мис Уингфийлд?

— В библиотеката. — Мисис Бърд беше доста мрачна. — Глупости, големи глупости, ето какво е това. Ние просто не можем да живеем като обикновените хора. Няма никаква нужда да се ходи до Лондон.

Джеърд не обърна никакво внимание нито на нея, нито на забележките й. Отиде в библиотеката и внимателно затвори вратата след себе си. Олимпия седеше зад бюрото си, наведена над един от лондонските вестници. Когато го чу да влиза в стаята, тя бързо вдигна глава.

— Джеърд. Искам да кажа, мистър Чилхърст, вие сте се върнали! — Тя тревожно изучаваше лицето му. — Добре ли мина всичко?

— Скуайър Петигрю вече няма да ви безпокои. Ще ви обясня всичко по-късно. Какви са тези слухове, че отиваме до Лондон?

— Хубава идея, нали? — Олимпия се усмихна лъчезарно. Хрумна ми, че с три хиляди лири можем да си го позволим. Преживяването ще зарадва много децата, а аз ще използвам времето, за да правя проучванията си по дневника.

— Проучвания?

— Да. Бих искала да видя някои карти на Западните Индии, които се намират в Дружеството за пътувания и изследвания. В дневника се споменава остров, който не е отбелязан на нито една от картите, които аз притежавам.

Джеърд се колебаеше. Той изчисляваше наум колко трудности и проблеми би създало едно пътуване до Лондон.

— И къде мислите да отседнете?

— Ще наемем къща за един месец. Мисля, че няма да е толкова трудно.

— Напротив.

Олимпия премигна, силно изненадана.

— Моля?

Джеърд разбра, че за момент беше забравил какво е положението му в къщата. Предполагаше се, че той ще получава нареждания от Олимпия, а не че той ще раздава такива. За нещастие, имаше изграден навик да дава нареждания.

— Пътуване до Лондон при тези обстоятелства не е разумно — каза той внимателно.

— И защо мислите така?

— Само заради едно нещо. Аз също ще трябва да си наема квартира. Тя вероятно ще се намира на доста голямо разстояние от къщата, която вие ще наемете. И аз съм загрижен, защото не искам вие и момчетата да прекарвате нощите в Лондон сами. — Той деликатно направи кратка пауза. — Особено след онова, което се случи тук преди две нощи.

— Имате предвид това, че някой се е вмъкнал в моята библиотека? — Олимпия замислено смръщи вежди.

— Точно така — каза Джеърд спокойно. — Не бива да поемаме рискове, мис Уингфийлд. Тук, в провинцията, аз съм съвсем наблизо, само на няколко метра надолу по алеята. Мога да ви чуя, ако извикате за помощ.

Това беше само още една малка, нищожна измама — увери той сам себе си. Съвсем скоро щеше да й каже, че нощният посетител е бил конярят на скуайър Петигрю. Но междувременно имаше нужда от извинение, за да предотврати пътуването до Лондон. Според него решението беше доста прибързано. Олимпия се колебаеше. После очите й светнаха доволно.

— Решението на проблема е очевидно. Ще останете с нас в града.

— С вас? Имате предвид в същата къща?

При тази мисъл Джеърд почувства, че му се завива свят.

— Разбира се. Няма нужда да се впускаме в допълнителни разходи и да ви плащаме отделна квартира. Това си е чисто пилеене на пари. Освен това може да се наложи да ни охранявате срещу хората на Пазителя, който и да е той, а тогава ще трябва да бъдете наблизо.

— Наблизо — повтори Джеърд, без да мисли.

— Под същия покрив — подсказа му Олимпия думите.

— Разбирам.

Същият покрив. Мисълта да прекарва нощите под един и същи покрив с прекрасната си сирена беше достатъчна, за да му секне дъхът. Без съмнение, щеше да заема спалнята до тази на Олимпия. Щеше да чува как тя се облича сутрин и как се съблича вечер.

В главата на Джеърд се въртяха хиляди сладки мисли, а пред очите му — хиляди прекрасни гледки. Щеше да среща Олимпия в коридора, когато тя отива към банята. Щеше да се присъединява към нея на стълбището, когато тя слиза за закуска или пък за късната си чаша чай. Щеше да бъде близо до нея сутрин, обед и вечер…

Щеше да полудее — помисли си той. Страстта му щеше да го изпепели. Щеше да има силна възможност да отстъпи пред сладката песен на сирената.

Да живее близо до Олимпия, щеше да бъде неговият рай.

Или неговият ад.

— Има ли още някакъв проблем, който ще възникне вследствие на моя план, мистър Чилхърст?

— Струва ми се, да. — За първи път в живота си Джеърд не можеше да мисли бързо и трезво. Трудно му беше да взема решения. — Да. Има още един проблем.

Олимпия въпросително наклони глава.

— И какъв е той?

Джеърд си пое дълбоко дъх, за да събере достатъчно смелост.

— Мис Уингфийлд, трябва ли да ви напомням, че вашата репутация вече е заплашена? Ако аз замина с вас за Лондон и живея под един покрив с вас, репутацията ви ще бъде направо съсипана.

— Моята репутация не е главната ми грижа, сър, но съм наясно, че трябва да вземем мерки, за да защитим вашата. Както отбелязах и по-рано, вие не можете да си позволите клюките да ви достигнат и на следващото ви работно място.

Джеърд не започна да оспорва твърдението й. Тя като че ли наистина беше загрижена само за него.

— Точно така, мис Уингфийлд. Клюките могат да причинят голямо зло на всеки учител.

— Не се страхувайте, сър. Аз не бих искала да накърня вашата репутация. — Олимпия му се усмихна окуражително. — Но точно тук не виждам никаква трудност. Мисля, че никой в Апър Тадуей няма да узнае, че в Лондон сме живели под един покрив.

— Ами… добре… да, точно така, но все пак…

— А и никой в Лондон не ви познава, освен вашия приятел — онзи, който ви помогна да продадете стоките на чичо Артемис. А той със сигурност няма да започне да разпространява клюки по ваш адрес, нали?

— Ами… да…

— Ние няма да излизаме в обществото. Всъщност ще останем напълно анонимни, тъй като в Лондон живеят много хора. — Олимпия тихо се засмя. — Кой ли въобще ще ни забележи там? Кой ли ще се сети да говори за нас?

Джеърд се опита да я върне на земята и да й вдъхне малко здрав разум.

— Собственикът на къщата, която се готвите да наемете, например. Членовете на Дружеството за пътувания и изследвания. Всеки, който пожелае, може да говори за нас, мис Олимпия.

— Хм…

Олимпия тихо забарабани с пръсти по бюрото. Джеърд не обърна внимание на изражението на лицето й.

— Мис Уингфийлд, позволете да ви кажа, че всяка млада дама във вашето положение просто не може…

— Имам го.

— Какво имате?

— Идеалният отговор. Ако ни открият и вашата репутация бъде застрашена по някакъв начин, ще се престорим, че сме женени.

Джеърд се втренчи в нея. Беше толкова силно изненадан, че загуби дар слово.

— Е, сър? Какво мислите?

Олимпия го погледна с очакване. Когато Джеърд не отговори, тя нежно го подпита:

— Не мислите ли, че планът ми е добър?

— Ами… е…

— Хайде, мистър Чилхърст. Това е единственото разумно нещо, което бихме могли да направим, не само заради икономията на пари, а и заради нашата безопасност. Няма друго разумно решение на проблема.

Джеърд искаше да й каже, че в цялото начинание той никъде не съзира разум и разумни решения, но просто не можеше да намери подходящите думи. Мисълта, че не само ще живее в една къща с Олимпия, но ще се преструва, че е женен за нея, силно му завъртя главата. Песента на сирената започваше да отнема разсъдъка му.

— А какво ще кажете на племенниците си? — успя най-после да попита той.

Олимпия смръщи вежди и се замисли. А после лъчезарната усмивка отново се върна на лицето й.

— Няма нужда те да знаят каквото и да било, разбира се — каза тя. — Вероятността да контактуват с възрастните, които биха искали да им зададат някакви въпроси за нашите отношения, е малка. Никой няма да ни шпионира. Не е ли така?

— Предполагам — неохотно се съгласи Джеърд.

— А и ние няма да приемаме посетители, така че няма да имаме никакви проблеми. — Олимпия продължаваше да говори с нестихващ ентусиазъм.

— Това пътуване ще бъде катастрофално за нас — мърмореше си тихо Джеърд.

— Какво казахте, мистър Чилхърст?

— Нищо, мис Уингфийлд. Нищо.

И така, само с едно махване на ръка човек бе готов да прати по дяволите годините възпитание и здравия разум. Той вече не беше същият мъж, който влезе в къщата преди известно време. Той вече не беше уравновесеният, трезво мислещ бизнесмен, който невинно се беше впуснал по дирите на отдавна загубен дневник с практичното намерение да го купи. Беше се превърнал в мъж, попаднал в плен на плътското желание, мъж, воден от своята страст. Сега той беше поет, мечтател и романтик. Сега той беше кръгъл идиот.

Нещата щяха да бъдат толкова прости, ако не се беше отказал от преследването на дневника, ако не се беше поддал на зова на сирената.

Джеърд погледна прекрасното, сияещо лице на Олимпия, видя надеждата, която светеше в погледа й, и чу шума на вълните, разбиващи се в скалата.

— Не виждам причина вашият план да не бъде приведен в действие, мис Уингфийлд.

— Знаех, че ще проумеете колко е добър планът ми.

— Точно така. И няма нужда да се тревожите за наемането на къща. Като мъж, който движи вашите работи, аз ще уредя всичко и ще намеря удобна квартира.

— Благодаря ви, мистър Чилхърст. Не зная какво бих правила без вас.