Аманда Куик
Измама (5)

Глава 4

Огън — непрестанен див и изгарящ пламък — потече по вените на Олимпия. Тя застина — шокирана, възбудена и оживена…

Устата на Джеърд беше гореща, завладяваща и настоятелна. Той я приласкаваше и покоряваше, едновременно открадваше и изискваше нейната целувка. Олимпия трепереше в ръцете му.

Тя чувстваше топлината на тялото му и силата на ръцете му. Той завладяваше сетивата й, но тя не изпитваше страх, а само безкрайна и вълнуваща наслада. Притисна по-здраво главата му към своята, като че ли животът й зависеше от това.

Джеърд простена, когато тя отвори устата си под натиска на неговата. Тя охотно отговаряше на нежното му настояване.

— Не мога да дочакам твоята песен, моя сладка сирена — прошепна той приглушено до устните й, а после пъхна езика си в устата й. Допирът му я изненада и тя се опита да се отдръпне.

— Не още — прошепна й Джеърд. — Искам да опитам вкуса ти.

Олимпия беше омагьосана от думите му.

— Да опиташ вкуса ми?

— Да, ето така.

Джеърд отново завладя устата й и започна да опипва вътрешността й с езика си.

— И така. Мили боже, ти си по-опияняваща и от най-силното бренди…

Главата на Олимпия се отпусна безпомощно назад. Тя затвори очи. С възторжена радост се наслаждаваше на новото усещане, което й даваха целувките на Джеърд.

Той премести ръцете си. Едната се плъзна под коленете й, а другата я обгърна през раменете. Тя кратко и изненадано въздъхна, когато той я вдигна и я понесе през стаята.

Олимпия отвори очи и го погледна, когато той я положи на пурпурните възглавнички, украсяващи дивана. Видя глада в очите му. Беше като омагьосана. Почувства как нещо дълбоко вътре в нея му отговаря. Никога досега не се беше чувствала по-жива и по-щастлива.

— Всичко това е много странно. — Тя докосна бузата му с върховно удивление. — Чувствам се така, като че ли съм се впуснала в опасно пътуване към загадъчни, неизвестни земи.

— И аз се чувствам по същия начин. — Усмивката на Джеърд беше чувствена. Той коленичи на едно коляно до дивана — Ще се впуснем заедно в това приключение, моя любима сирено…

Лишена от дар слово, Олимпия взе ръката му и я поднесе към устните си. Целуна дланта му с неописуема радост.

— Боже мой, ти не знаеш какво правиш с мен.

Джеърд сложи другата си ръка на шията й и бавно, преднамерено бавно, плъзна пръстите си надолу, докато дланта му се отпусна на гърдите й.

Олимпия го погледна изпод спуснатите си клепачи.

— Това е страстта, нали, Джеърд?

— Да, Олимпия. Това е страст.

— Не знаех, че страстта е толкова завладяваща — прошепна тя. — Сега разбирам защо тя е сърцето на толкова много легенди.

И тя протегна ръце, за да накара устните му да се слеят с нейните. Докато я целуваше, Джеърд нежно галеше гърдите й и изучаваше формата им. Цялото тяло на Олимпия пулсираше от непознато очакване. Тя беше странно нетърпелива. Тялото й се извиваше върху дивана, като търсеше дори по-голяма интимност. Джеърд дишаше шумно. Той си пое дълбоко дъх и започна да разкопчава роклята на Олимпия. Силните му пръсти трепереха леко.

— Джеърд? И на теб ли ти е така топло, както на мен?

— На мен не само ми е топло, сладка моя сирено. Аз горя…

— О, Джеърд! И аз чувствам, че горя.

— Страхувам се, че колкото по-далеч отива човек в това пътуване, толкова по-трудно му е да се върне обратно.

Джеърд смъкна горнището на роклята до талията й. Олимпия потрепери, когато той пое зърното й в уста.

— Аз въобще не искам да се връщам обратно.

— Нито пък аз.

Джеърд повдигна глава и много настоятелно я загледа в очите.

— Но въпреки че те желая, не бих те отвел по-далеч, отколкото ти би допуснала. Ако искаш да спра, кажи ми го сега, когато все още мога да го направя.

— Аз съм на двайсет и пет, Джеърд — Олимпия го погали по бузата, — а не някое неопитно момиченце, което току-що е завършило училище. Сама вземам решенията си и не се ръководя от нормите на обществото.

Той се усмихна.

— Казаха ми, че си най-необикновената жена на света. — Той сведе поглед към голите й гърди. — Но ти си също така и много красива.

Олимпия трепереше в очакване. Разкъсваха я едновременно две желания: свенливостта я караше да скрие голите си гърди от погледа му, но насладата от това, че той я харесва, бе по-силна. Никога не беше мислила за себе си като за красива жена, но сега, когато Джеърд я гледаше по този начин, тя ликуваше.

— Знаеш ли колко много те желая? — Джеърд помилва зърното й с пръсти.

— Радвам се, толкова много се радвам, че ме искаш, Джеърд.

Олимпия се изви в дъга и притисна тялото си към ръката му. Чувстваше как гърдите й се издуват… И втвърдяват… Върховете им бяха невероятно чувствителни.

— Ти ще ме накараш да загубя разсъдък, а искам съвсем съзнателно да се наслаждавам на пътуването.

Джеърд плъзна ръка надолу и обхвана глезена й, а после я плъзна нагоре, под полите на роклята й. Олимпия почувства, че я гали по вътрешната част на бедрата й и нещо дълбоко вътре в нея започна да пулсира. Изпита непреодолимо желание да го докосне и да изучи тялото му точно така, както той изучаваше нейното. Ръцете й трепереха и се забавиха малко с разкопчаването на ризата му, но най-после успяха да открият гърдите му. Тъмните къдрави косъмчета я очароваха. Тя положи дланта си върху кожата му и почувства стегнатите му твърди мускули.

— Знаех си, че тялото ти е точно такова — въздъхна тя доволно, с почуда и възхищение. — Толкова си топъл… Толкова си силен… Толкова си властен…

— Олимпия… Сирено моя…

Ръката на Джеърд стисна здраво горната част на бедрото й — частта, която се намираше точно над жартиера й. И той целуна вдлъбнатинката между гърдите й.

Кратък, пронизителен писък, издаващ страх и страдание, проряза тишината и достигна до замъгленото от страстта съзнание на Олимпия. Тя застина и се вледени — все едно че я пуснаха в леден поток. Джеърд бързо повдигна глава.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Това беше Хю.

Олимпия се пребори с натиска на ръцете му и се изправи до седнало положение. Пръстите й трепереха, докато се опитваше отново да закопчее роклята си.

— Казах ви, че понякога той има кошмари. Трябва веднага да отида при него.

Джеърд бавно се изправи. Гледаше я втренчено, докато тя се опитваше да облече роклята си.

— Оставете на мен.

Благодарна за помощта, Олимпия се завъртя и зачака нетърпеливо той да се оправи с горнището на муселинената й рокля.

— Моля ви, побързайте. Той толкова много се страхува.

— Готово.

Джеърд отстъпи назад. Олимпия се втурна към вратата, блъсна я силно и бързо прекоси коридора в посока към стълбището. Съзнаваше, че Джеърд я следва по петите. Когато хвърли поглед през рамо, видя, че той закопчава ризата си и се опитва да я напъха обратно в панталоните си.

Вече на горната площадка, тя се затича към спалнята на Хю. Вратата вляво се отвори, когато тя премина покрай нея. Появи се Робърт, който беше по пижама.

— Лельо Олимпия? — Робърт разтри очи, за да прогони съня. — Струва ми се, че чух Хю да вика.

— Да. — Олимпия се спря за малко, за да го потупа по рамото. — Още един кошмар, без съмнение. Връщай се в леглото, Робърт. Аз ще се погрижа за него.

Робърт кимна и започна да затваря вратата, но се спря, когато видя Джеърд.

— Мистър Чилхърст. Какво правите тук, сър?

— Бях с леля ви, когато чухме вика на Хю.

— О! Хю сънува кошмари, знаете ли?

— Защо? — попита Джеърд.

Робърт сви рамене.

— Страхува се, че някой ден ще го изпратят при следващия роднина, който няма да ни иска. Итън също се страхува. Казах им, че трябва да бъдат смели, но те са още твърде малки, нали така. Трудно им е да разберат.

— Никой няма да ви разнася като колети, Робърт — каза твърдо Олимпия. — Вече ви казах това.

— Да, лельо Олимпия — каза Робърт с рядко срещана, ужасяваща учтивост.

Олимпия въздъхна. Знаеше, че Робърт все още не й вярва, макар тя да го уверяваше непрекъснато през последните шест месеца. Но сега нямаше време да разисква въпроса отново. Трябваше първо да се погрижи за Хю.

Спусна се по коридора към спалнята на Хю. Тихите хълцания на детето се чуваха през вратата.

Олимпия отвори вратата тихо и влезе в тъмната стая. На слабата лунна светлина, която струеше през прозореца, тя видя слабото, свито на кълбо тяло, което се криеше под одеялото.

— Хю? Хю, аз съм, леля Олимпия.

Тя се доближи до леглото и седна до треперещото момиче. Махна завивките и сложи ръка на слабото рамо на детето.

— Всичко е наред, мили мой. Всичко е наред. Тук съм.

— Лельо Олимпия…

Той бавно се изправи до седнало положение и се вгледа в нея с широко отворените си, ужасени очи. А после се сгуши в прегръдките й и продължи да подсмърча.

— Отново сънувах лош сън.

— Знам, мили. Но точно това е било, просто сън. — Олимпия го притисна към себе си и го залюля. — Тук, с мен, си в безопасност. Никой няма да те изпрати в друга къща. Сега това е твоят дом.

В мрака се чу особен стържещ звук. Заструи светлина. Джеърд беше запалил свещ. Хю бързо вдигна глава от рамото на Олимпия.

— Мистър Чилхърст!

Хю премигна няколко пъти и поклати глава, очевидно объркан от факта, че го бяха видели, докато по бузите му се стичат сълзи.

— Не знаех, че сте още тук…

— Бях долу в библиотеката, докато ти си сънувал този страшен сън — каза Джеърд спокойно. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да, сър.

Хю избърса очи с ръкава си.

— Итън казва, че не съм нищо повече от едно циврещо гърне…

— Така ли? — Джеърд повдигна вежди. — Струва ми се, че си спомням колко много сълзи проля Итън преди няколко дни, когато падна от онова дърво.

Хю засия.

— Да, той плака, нали?

Олимпия погледна Джеърд.

— Никой не ми е казал, че Итън е паднал от дърво.

— Той не се удари много лошо — без да се смути каза Джеърд. — Само си ожули коляното.

— Мистър Чилхърст каза, че няма нужда да те тревожим — обясни Хю. — Той каза, че като видят кръв, жените загубват самообладание.

— Така ли каза? — Олимпия хвърли на Джеърд неодобрителен поглед. — Е, това само показва, че мистър Чилхърст познава жените добре.

Усмивката на Джеърд издаваше, че той се забавлява.

— Нима намеквате, че познавам особено добре жените в една специална област? А, мис Уингфийлд?

— Точно това намеквам, мистър Чилхърст.

— Тогава трябва да положа усилия и да изуча обекта по-отблизо. Все пак, аз имам достъп до най-високия идеал както в образованието, така и във възпитанието. Ще имам нужда от този екземпляр за моите проучвания. Е, ще го направите ли доброволно?

Олимпия беше ужасно объркана. Тя чувстваше, че той се заяжда с нея, но не разбираше какво трябва да означава това. Дали сега, когато я беше видял полугола в ръцете си, той не мислеше по-малко за нея?

Леля Софи и леля Ида я бяха предупредили, че много мъже тайно не одобряват свободомислещите жени, въпреки че тези същите мъже са повече от доволни, ако могат да станат интимни с тях.

За секунда Олимпия се зачуди дали не е преценила Джеърд погрешно. Може би той не беше човекът, за когото тя го мислеше. Може би той не беше по-различен от Реджиналд Дрейкът и от другите мъже в Апър Тадуей. Почувства как я пронизаха горещи, а после и студени тръпки. Изпита благодарност, че стаята се осветява само от една свещ.

— Добре ли си, лельо Олимпия? — попита я Хю, като смръщи загрижено вежди.

Засрамена, Олимпия отново му посвети цялото си внимание.

— Разбира се. А ти?

— Да. — Той отново изтри нос с ръкава си. — Съжалявам, че те разтревожих.

— Всеки понякога сънува кошмари, Хю — каза Джеърд.

Хю премигна.

— Даже вие?

— Даже аз.

— И какви кошмари сънувате вие? — попита Хю с очевиден интерес.

Джеърд гледаше обърнатия към него профил на Олимпия.

— Сънувам един определен сън, който ме навестява редовно и който сънувам вече цял живот. Намирам се на некартографиран остров. Виждам далечните платна на кораба в пристанището.

— И какво ви се случва по-нататък? — попита Хю, широко отворил очи.

— Знам, че корабът ще отплава всеки момент и трябва да се кача на борда му, иначе ще остана сам на острова. Но не мога да стигна до него. Продължавам да гледам часовника си, но знам, че каквото и да направя, няма да успея да стигна сам до кораба. Ако някой не ме спаси, ще остана на острова.

Олимпия бързо вдигна глава.

— И аз сънувам такива неща — прошепна тя. — Човек знае, че цял живот ще бъде сам, но му е трудно да понесе това.

— Да. Много неприятно.

Джеърд продължаваше да гледа към нея. За миг той прояви невнимание и в погледа му пролича самотност, а също така и дълбок, опустошителен глад за приятелство.

И в този момент Олимпия разбра, че не се е излъгала в него. Между нея и Джеърд съществуваше връзка, която все още нито един от двамата не можеше да изрази с думи. И тя се запита дали и той го съзнава така ясно като нея.

— Но това е само сън, лельо Олимпия — увери я Хю.

Олимпия разтърси глава в опит да разпръсне магията, която я беше обгърнала отвсякъде, и се усмихна на Хю.

— Точно така. Просто сънища. Сега, мисля, вече достатъчно говорихме по този въпрос. — Тя стана от леглото. — Ако си сигурен, че ще успееш отново да заспиш, Хю, ние ще излезем от стаята.

— Ще заспя, лельо Олимпия.

И Хю се сви удобно под завивките.

— Много добре тогава.

Олимпия се наведе и го целуна по челото. Хю, както обикновено, направи недоволна гримаса, но не извърна глава.

— Ще се видим на закуска.

Хю почака, докато Олимпия вземе свещта от масичката и тръгне към вратата.

— Лельо Олимпия?

— Да, мили?

Тя се обърна и го погледна.

— Робърт казва, че аз и Итън трябва да бъдем смели, защото ти вероятно най-накрая ще се умориш от нас и ще решиш да ни изпратиш при нашите роднини в Йоркшир. А аз се чудя колко още време ще мине, преди да се умориш от нас.

Гърлото на Олимпия се сви.

— Никога няма да се уморя от вашето присъствие в дома ми. Всъщност чудех се как съм могла досега да живея без вас.

— Вярно ли е това? — нетърпеливо поиска потвърждение Хю.

— О, да, Хю — каза Олимпия тържествено и сериозно. — Вярно е. Животът тук беше много скучен, преди да се появите ти и твоите братя. Не бих могла да се сетя за нищо друго, което така да повдига настроението ми, както вашето присъствие в къщата.

— Сигурна ли си? — с тревога в гласа запита Хю.

— Заклевам се, че ако ви изпратя при вашите роднини в Йоркшир, аз ще се превърна в скучна интелектуалка, която ще намира удовлетворение единствено в книгите.

— Това не е вярно — каза Хю с изненадваща жар в гласа. — Ти не си чудата. И не си скучна. Чарлз Бристоу каза, че си куку, и аз го набих, защото това не е вярно. Ти не си такава. Ти си прекрасна, лельо Олимпия.

Олимпия беше шокирана.

— Затова ли си се сбил с Чарлз Бристоу? Защото е казал, че съм куку?

Внезапно засраменият Хю плъзна поглед към Джеърд.

— Аз не исках да ти казвам. Мистър Чилхърст ме подкрепи, че правото е на моя страна. Той също така ми каза да не ти казвам това нито тогава, нито после.

— Точно така — каза Джеърд. — Джентълмен, който се съгласява на дуел, за да защити честта на дамата, не обсъжда борбата за нея нито преди това, нито след това.

— Мили боже! — Олимпия беше силно разгневена. — Аз не съм съгласна никой да се бие заради мен. Ясно ли е?

Хю въздъхна.

— Това няма значение. Аз загубих битката. Но мистър Чилхърст каза, че ще ме научи на някои номера, които ще ми помогнат да се справя по-добре следващия път.

Олимпия се втренчи в Джеърд.

— Наистина ли обеща това?

— Не се тревожете прекалено, мис Уингфийлд? — каза Джеърд.

— Вие непрекъснато повтаряте това, но аз започвам да се питам дали няма да е по-добре, ако започна да следя отблизо уроците, които давате на племенниците ми.

Джеърд повдигна вежди.

— Може би ще бъде по-добре да обсъдим въпроса насаме, мис Уингфийлд. Лека нощ, Хю.

— Лека нощ, сър.

Олимпия излезе в коридора със скована походка. Джеърд я последва и тихо затвори вратата на стаята.

— Наистина, мистър Чилхърст — каза Олимпия тихо, — не мога да ви позволя да окуражавате моите племенници да се бият с другите деца.

— Аз въобще нямам такива намерения. Трябва да ми имате доверие, мис Уингфийлд. Аз съм дълбоко убеден, че интелигентните мъже се стараят да разрешават конфликтите по мирен път винаги, когато е възможно.

Тя го погледна изпитателно.

— Сигурен ли сте в това?

— Повече от сигурен. Но светът понякога далеч не е спокойно място, а човек трябва да бъде способен да се защити, когато се наложи.

— Хм.

— А също така трябва да защити и честта на жената — продължи нежно да я увещава Джеърд.

— Това е старата представа за света, която аз не одобрявам — каза Олимпия мрачно. — Леля Ида и леля Софи ме научиха, че жената трябва сама да защити честта си, когато това се налага.

— Няма значение, надявам се, че вие ще продължавате да имате доверие в моите възпитателни методи.

Джеърд я хвана за ръката и я придърпа в прегръдките си, след което добави:

— И в мен.

Тя го погледна в очите. Искаше да надникне дълбоко в тях. Гневът й се беше стопил.

— Аз ви вярвам, мистър Чилхърст.

Устните на Джеърд леко се извиха нагоре.

— Отлично. Тогава ще ви пожелая лека нощ, мис Уингфийлд.

Той наведе глава и я целуна страстно.

Преди още Олимпия да се осъзнае и да отговори на целувката му, тя приключи. Джеърд я пусна. Той слезе по стълбите, без да каже нито дума повече, и тихо затвори входната врата след себе си.

Олимпия бавно заслиза по стълбите. Опита се да анализира чувствата, които бушуваха в душата й, но напразно. Имаше прекалено много нови, непознати, но прекрасни чувства. Те бяха зашеметяващи и обезпокоителни, а може би и малко опасни.

Чувстваше се така, все едно се намираше в сърцето на древна легенда, която е написана специално за нея.

Със замечтана усмивка, тя дръпна резето на входната врата. След това отиде в библиотеката и взе дневника на мадам Лайтборн. Застана в средата на стаята и няколко мига се наслаждава на спомена за прегръдката на Джеърд. Много правилно беше, че той я целуна за първи път тук, на това специално място.

Олимпия си спомни деня, в който за първи път беше надникнала в библиотеката. Беше мрачен и дъждовен ден. Бяха я оставили на прага на къщата на леля Софи и леля Ида. Беше й студено и изпитваше ужас, но в отчаянието си беше взела твърдо решение да не показва страховете си. Не за първи път беше оставяна на прага на непознати роднини.

Двете години, които беше прекарала в скитания от къща на къща, бяха оставили своите следи. На десет години Олимпия беше прекалено слаба, прекалено тиха, болезнено чувствителна и често сънуваше кошмари.

Някои от кошмарите придобиваха човешки облик. Често сънуваше чичо си Дънстън например, който винаги я гледаше със странен, блестящ поглед. Един ден той я беше последвал в стаята и беше затворил вратата след себе си. Беше започнал да й говори, да й повтаря колко е хубава. А после беше протегнал към нея огромната си потна длан.

Олимпия беше изпищяла. Чичо Дънстън я беше пуснал веднага и я беше помолил да престане да пищи, но тя не можеше. Беше пищяла, докато най-после леля Лилиан беше отворила вратата. Леля Лилиан беше разбрала какво е положението само от един поглед. Тя нищо не беше казала, но на следващата сутрин Олимпия беше тръгнала на път към следващия роднина в дългия списък.

А после беше попаднала при братовчеда Елмър, злобно дете, три години по-голямо от Олимпия. На него му доставяше огромно удоволствие да ужасява Олимпия винаги, когато може. Той непрекъснато скачаше, пищеше, изникваше от разни тъмни кътчета в коридора всеки път, когато тя минаваше по него. Той беше запалил единствената кукла, която тя имаше. Беше я заплашил, че ще я заключи в мазето. След няколко седмици Олимпия се плашеше и от най-малкото движение на околните. Стряскаше се само като видеше сянка. Докторът беше казал, че страда от болест на нервите, и веднага я изпратиха при други роднини.

Следващата в списъка беше леля Софи. Тя и леля Ида бяха завели Олимпия в библиотеката още в първия ден на пристигането й. Бяха й дали да пие горещ шоколад и й казаха, че вече има постоянен дом. Отначало Олимпия не беше повярвала на техните думи, но се опитваше да проявява учтивост и да не показва недоверието си.

Леля Софи и леля Ида се бяха спогледали многозначително, а после бяха хванали Олимпия за двете ръце и я бяха завели до огромния глобус.

— Можеш да идваш в библиотеката винаги, когато пожелаеш, Олимпия — беше й казала леля Софи нежно. — В тази стая си напълно свободна. Свободна си да изучаваш непознатите земи. Свободна си да мечтаеш. В тази стая се крие целият свят, Олимпия, и той е твой.

Трябваше да мине известно време, всъщност цели месеци, преди Олимпия да започне да разцъфва под нежните грижи на леля Софи и леля Ида. Наистина беше разцъфнала. В новия си дом тя беше станала по-весела и по-уверена и прекарваше часове наред в библиотеката.

Много скоро библиотеката се беше превърнала в нейното любимо местенце. Тя беше нейният собствен свят, място, където всичко можеше да се случи. Място, в което дори една древна легенда можеше да оживее. Тя беше място, в което нямаше особено значение дали си сам, или не.

И това място беше напълно подходящо за онова, което се случи. Тук я беше целунал един пират.

С дневника, пъхнат под мишница, Олимпия бавно се движеше из смълчаната къща. Провери резетата на прозорците, изгаси свещите, а после се изкачи в спалнята си.

 

 

Нощта беше прекрасна — топла и нежна. Джеърд не можа да си спомни друга, също толкова красива, нощ. Имаше пълнолуние и благоуханията на късната пролет изпълваха въздуха. Струваше му се, че ако се заслуша внимателно, ще може да чуе дори музиката на феите, които танцуват на поляната.

Беше нощ, която караше мъжа болезнено да чувства своята мъжественост. Нощ, създадена единствено за шепота на влюбените и за тихите въздишки на страстта. Беше нощ, в която всичко можеше да се случи.

Нощ, в която един обикновен мъж може да съблазни своята сирена.

Наистина, ако малкият Хю не беше развалил магията преди малко, помисли си Джеърд недоволно, Олимпия вече щеше да бъде негова.

Гледката, която изплува в съзнанието му — Олимпия, отдадена изцяло на страстта — накара тялото му отново да се стегне. Тя беше така прекрасна, излегната на дивана и осветена от огъня в камината. При този спомен изпита болка.

Косата й беше като огнен пламък, изгарящ възглавниците, върху които беше разпиляна. Гърдите й бяха твърди и стегнати, с красиви извивки, а зърната им бяха големи и с цвета на розов корал. Топлата й кожа беше нежна като коприна. Устата й беше сладка като мед и благоуханна като тревата. Мирисът на нейното тяло още го опияняваше.

И тя го беше пожелала, беше му отвърнала със страст, беше се оставила в ръцете му.

По вените му плъзна топлина. Той почувства силно задоволство. За първи път в живота си той беше сигурен, че жена го е пожелала заради самия него. Доколкото Олимпия знаеше, тя беше съблазнена от учителя на нейните племенници.

Джеърд се усмихна. Тя го намираше вълнуващ. Разтопяваше се под допира на ръцете му. В очите й светеше нежната й и искрена страст.

У нея нямаше студенина, каквато имаше у Деметриа.

Също така, Джеърд беше сигурен, че Олимпия не обича никого другиго. Поне не и в този момент.

Не можеше да бъде сигурен за миналото, защото Олимпия твърдеше, че е жена с богат житейски опит. От думите й той си правеше заключението, че тя не е девствена. Но Джеърд не мислеше, че тя е познала дълбоката страст, която беше изпитала тази нощ, дори да е легнала с друг мъж.

Беше видял изненадата в учудените й очи, беше почувствал почудата, която я беше обзела, когато той я докосна. И разбра, че е първият мъж, който я е възбудил до такава степен. Дори и преди него да е имало друг, той можеше да я накара да го забрави. Джеърд беше повече от сигурен в това.

Тя не приличаше ни най-малко на Деметриа.

 

 

„Пази се от целувката на Пазителя, когато надникнеш в сърцето му, където ще намериш ключа.“

Олимпия смръщи вежди над фразата, която най-после, парче по парче, беше сглобила. Не виждаше смисъл в нея, но беше уверена, че е попаднала на първата следа в дневника.

Тя изписа думите на отделен лист и се прозина. Беше много късно, почти два сутринта. Свещта до леглото й беше почти изгоряла. Не можеше да заспи и след като Джеърд си беше заминал, тя се беше нахвърлила на дневника.

„Пази се от целувката на Пазителя, когато надникнеш в сърцето му, където ще намериш ключа.“

Олимпия нямаше никаква представа какво означават тези думи, но усещаше, че те са много важни. Започна да обръща страниците една след друга. Но приглушен лай, долетял от кухнята, преустанови заниманието й.

Нещо беше разбудило Минотавър.

Разтревожена, Олимпия остави дневника на нощната масичка и отметна завивките. Стана от високото легло, прекоси стаята и отиде до камината, откъдето взе железния ръжен. А после облече халата си.

Отиде до вратата и предпазливо я отвори.

На долния етаж беше тихо. Минотавър беше престанал да лае. Каквото и да го беше обезпокоило, него вече го нямаше. Може би той беше разбуден от някоя котка или друго някое малко животинче, което се беше приближило до вратата на кухнята, за да потърси остатъци от храна.

И все пак тя не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред.

Стиснала здраво ръжена, Олимпия повдигна полите на халата си и бавно заслиза по стълбите. В тяхното подножие я посрещна хладният благоуханен нощен въздух. Като че ли ставаше течение. Като че ли идваше от библиотеката.

Олимпия се приближи към вратата на библиотеката, която беше леко открехната — точно в същото положение, в което тя я беше оставила. Бутна с ръжена и я отвори широко.

Силната миризма на бренди я накара да сбърчи нос. Смръщила вежди, тя тихо влезе в стаята.

Светлината беше достатъчна, за да види как нощният бриз издува пердетата. Олимпия потрепери. Беше повече от сигурна, че не е оставила прозореца отворен. Винаги внимателно заключваше вратите и прозорците на първия етаж за през нощта.

Разбира се, напомни си тя, тази нощ не беше като другите. Умът й беше ангажиран с мислите за Джеърд. Тя продължаваше да мисли за него и докато се изкачваше към спалнята си. Може би беше забравила да провери прозорците на библиотеката.

Миризмата на бренди ставаше все по-силна с нейното приближаване към прозореца. Но чак когато стъпалото й попадна върху мокрото петно на пода, Олимпия разбра каква е истината.

Завладя я страх. Тя се пребори с него и бързо се върна до бюрото. Намери газената лампа и я запали. Най-после — светлина. И светлината я увери, че стаята е празна.

А също така показа, че мокрото петно на килима е от брендито, което се беше изляло от шишето.

Олимпия си пое дълбоко дъх. Само преди няколко минути някой се беше разхождал из нейната библиотека.