Аманда Куик
Измама (3)

Глава 2

— Трябва да бъда напълно откровена с вас, мистър Чилхърст. — Олимпия кръстоса длани върху бюрото си и се вгледа в лицето на Джеърд. — През последните шест месеца съм наемала учители, но нито един от тях не остана повече от две седмици.

— Уверявам ви, че ще остана дотогава, докато е необходимо, мис Уингфийлд.

Джеърд седеше удобно в креслото и дори не трепваше. Господи — помисли си той. Не можеше да откъсне очите си от нея. Беше го очаровала от мига, в който беше прекрачил прага на библиотеката.

Не, беше очарован доста по-отдавна — още от онази нощ в мрачната кръчма на френското пристанище, когато Артемис Уингфийлд разказваше за своята необикновена племенница. По време на пътуването през Ламанша Джеърд беше мислил единствено за жената, която беше успяла да открие дневника на мадам Лайтборн. Почти всички членове на неговото многобройно семейство го бяха търсили, и то в продължение на много години, но опитите им бяха неуспешни. Каква ли беше жената, която беше успяла да ги победи всичките — чудеше се той.

Въпреки че любопитството му беше предварително възбудено, Джеърд не можеше да разбере защо реагира така, като видя как Дрейкът е сграбчил Олимпия. Чувството, което изпита тогава, беше дълбоко и тревожно, и толкова силно, че граничеше с безумие.

Все едно че беше влязъл в собствената си къща и беше видял собствената си жена, изнасилвана от чужд мъж. Прииска му се да удуши Дрейкът. В същото време беше силно ядосан от очевидната липса на здрав разум у Олимпия. Копнееше да я разтърси здравата, а после да я повали върху килима и да я люби.

Джеърд беше направо замаян. Чувствата му бяха по-силни от тези, които беше изпитал в деня, когато беше намерил племенницата си, Деметриа Сийтън, в ръцете на нейния любовник.

Във всичко това нямаше никакъв смисъл.

Но въпреки че го разбираше, на Джеърд му бяха необходими само няколко секунди, за да вземе безумното си решение. Времето, достатъчно за един сърдечен удар, се оказа достатъчно за него да захвърли всичките си разумни и добре обмислени планове. Решението му да купи дневника и тайните, скрити в него, се изпари на момента.

Той си пое дълбоко дъх и с нехарактерно за него незачитане на логиката и здравия разум прати дневника на мадам Лайтборн по дяволите. Предварително обмислена сделка беше последното, което искаше от Олимпия. Всъщност самата мисъл за това му се виждаше противна.

Той искаше нея.

След като с голямо учудване разбра това, единственото, за което трябваше да се погрижи, беше да остане покрай любимата си колкото се може по-дълго. Трябваше да разгадае това силно, властно и страстно привличане, което сега му се струваше най-важното нещо на земята.

Нищо друго не беше от такова значение. Нито неговият разумен план, как да се сдобие с дневника и по този начин да сложи край на семейното дирене, нито неговите бизнес сделки, нито дори необходимостта да проследи човека, който непрекъснато и незаконно си присвояваше част от неговата печалба.

Семейството му, бизнесът му и онзи проклет човек можеха да почакат. За първи път в живота си щеше да направи това, което искаше, а не онова, което беше длъжен.

Със способността си да мисли бързо, той беше взел единственото правилно решение за момента. Представи се като новия учител. Оказа се изненадващо лесно. Като че ли се беше намесила съдбата.

Но когато вълнението премина, Джеърд се запита дали подтикът му да действа импулсивно не показваше, че си е загубил ума.

И все пак, не съжаляваше за прибързаните си действия. Много добре знаеше, че силното желание, което се зараждаше в слабините му и усещането за топлина във вените му бяха опасна заплаха за неговия така трудно постигнат самоконтрол. По някаква неизвестна причина той не даваше и пет пари за поетия риск.

От всичко, което се беше случило досега, най-изненадваща беше липсата му на загриженост и отсъствието на тревога. Досега единственото, което Джеърд ценеше високо, беше спокойният и хладен разум, който можеше да разреши всички проблеми, поднасяни му от живота.

В семейство, където всички заобикалящи го се ръководеха единствено от чувствата и страстта, самоконтролът и трезвият разсъдък предлагаха на Джеърд вътрешна хармония. Осигуряваха му чувство за ред. Той беше станал пълен господар на чувствата си. Властта му над тях беше така безгранична, че напоследък подлагаше на съмнение дори тяхното съществуване.

Сега Олимпия Уингфийлд му беше доказала, че той все още притежава чувства. За него тя беше сирена, която още не осъзнава своята привлекателност.

Не красотата й беше оръжието, с което беше проникнала под бронята му. Деметриа беше далеч по-красива.

Но Олимпия, с нейната буйна, яркочервена коса, изразителни черти и очи с цвят на спокойна лагуна, беше нещо много по-различно от обикновена красавица, мислеше си Джеърд. Тя беше вълнуваща, жива, възбуждаща. Тя беше невинна и не осъзнаваше чара си, което я правеше да изглежда още по-примамлива.

Струваше му се, че цялото й крехко тяло, с неговите нежни извивки, скрити под муселинената рокля, мълчаливо пее чувствена песен. Всички Реджиналдовци можеха да вървят по дяволите. Той искаше Олимпия и нямаше да позволи на нито един мъж да се доближи до нея. Той самият беше като омагьосан и щеше да остане до нея каквото и да се случи.

Дори попаднал под двойното действие на възбуденото любопитство и очарованието, Джеърд не можеше да не забележи, че Олимпия е доста неорганизирана жена. Около нея цареше безредие. Шапката й беше килната на една страна, огнената й коса беше разпиляна, чорапът й се беше изплъзнал от жартиера и се беше смъкнал до глезена. По този начин дрехите й придаваха особено забавен външен вид. Като на жена, попаднала в някакво изкривено пространство между реалния всекидневен живот и някакъв странен свят, който само тя може да види.

Очевидно беше, че тя е интелигентна. Че е жена, обречена да остане неомъжена. И също така беше очевидно, че се е примирила със съдбата си. Джеърд беше готов да се закълне, че тя самата е решила да остане стара мома. Защото беше разбрала, че много малко мъже биха могли да разберат, нейния духовен живот, а още по-малко да вземат участие в него.

Олимпия прехапа долната си устна.

— Много мило, че обещавате да останете. Сигурна съм, че намеренията ви са похвални. Работата е там, че е малко трудно човек да се справи с моите племенници. Оставането им тук също е под въпрос, разбирате ли.

— Не се тревожете, мис Уингфийлд. Аз ще се справя с тях.

След годините, през които беше водил битки с безскрупулните хора на бизнеса, с дръзките капитани на кораби, с появили се незнайно откъде пирати, и с непредсказуемите членове на своето собствено семейство, перспективата да се изправи срещу три непослушни деца никак не тревожеше Джеърд. За миг във великолепните синьо-зелени очи на Олимпия проблесна надежда. После, изведнъж, тя се намръщи.

— Надявам се, че не мислите да биете моите племенници, мистър Чилхърст. Не позволявам на никого да ги бие. Те са страдали достатъчно през последните две години, откакто са загубили родителите си.

— Не вярвам, че могат да се контролират хора и коне чрез камшик, мис Уингфийлд. — Джеърд с изненада установи, че повтаря дума по дума фраза, излязла преди време от устата на баща му. — Подобни методи могат само да пречупят духа и да предизвикат злоба в душата на жертвата.

Олимпия засия.

— Моите разбирания са абсолютно същите. Знам, че много хора вярват на тези отдавна приети методи за въдворяване на дисциплина, но аз самата никога не съм ги прилагала. Моите племенници са добри момчета.

— Разбирам.

— Аз се грижа за тях едва от шест месеца — продължи Олимпия. — Те бяха предавани от ръка на ръка, след като родителите им загинаха. По времето, когато почукаха на моята врата, вече бяха доста объркани и отчаяни. Понякога Хю все още сънува кошмари.

— Разбирам.

— Разбирам, че те са доста недисциплинирани. Но аз се радвам, че през последните няколко месеца те станаха по-весели. Преди бяха доста мълчаливи и затворени. Сегашната им палавост показва, че вече са по-щастливи.

— Убеден съм, че се чувстват щастливи тук — съгласи се Джеърд.

Олимпия кръстоса пръсти.

— Знам много добре как се чувстваха в онзи ден, когато леля им и чичо им от Йоркшир ги доведоха тук. Аз бях също така самотна и също така се страхувах, когато ме оставиха на прага на леля Софи.

— На колко години бяхте по онова време?

— На десет. След като загубих родителите си, мен също ме отглеждаха роднини, но всъщност никой не искаше да се натоварва изцяло с грижата за мен.

— Чувството за дълг едва ли може да замести липсата на привързаност.

— Много вярно, сър. Децата веднага усещат разликата. Моите рани зараснаха едва в къщата на леля Софи. Тя и леля Ида бяха прехвърлили шестдесет, но те ми дадоха истински дом. Твърдо съм решила да направя същото за моите племенници.

— Заслужавате похвала, мис Уингфийлд.

— За нещастие, нямам понятие от възпитанието и отглеждането на момчета — призна си Олимпия. — Страхувах се да им налагам строга дисциплина, за да не си помислят, че не са желани.

— Една разумна взискателност не би накарала момчетата да се чувстват нежелани — тихо възрази Джеърд. — Наистина, уверявам ви, че ефектът би бил изцяло положителен.

— Така ли мислите?

Джеърд забарабани с пръсти по дръжките на креслото.

— Такова е моето мнение на учител. Изискването да се спазва графикът на уроците и другите им задължения, би помогнало много на вашите племенници.

Олимпия си позволи да въздъхне облекчено.

— Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако успеете да възстановите реда в това домакинство. Признавам, че ми е много трудно да работя с целия този шум и суетня наоколо. Напоследък не съм успяла да напиша нито една статия. Минаха вече няколко месеца от публикуването на последната. Изглежда, във всяка работа понякога настъпват кризи.

— Кризи?

— Миналата неделя Итън занесе една жаба в църквата. Не можете да си представите каква бъркотия настана. Само преди няколко дни Робърт се опита да язди коня на съседа без седло и беше хвърлен на земята. Съседът беше бесен, защото не бил разрешил на Робърт дори да докосва коня му. Аз бях силно разтревожена, защото мислех, че Робърт е сериозно ранен. Вчера Хю се сби с малкия Чарлз Бристоу, а майката на хлапето вдигна ужасна врява.

— И за какво се сбиха? — любопитно попита Джеърд.

— Нямам представа. Хю не пожела да ми каже. Но се върна с разкървавен нос, а аз ужасно се тревожех, да не би да е счупен.

— Да приема ли, че Хю е загубил битката?

— Да, но това нищо не е. Важното е, че се е спуснал да се бие. Бях много разтревожена. Мисис Бърд каза, че трябва да го накажа, но аз не исках. Във всеки случай това са само няколко примера от нашия всекидневен живот. Той е такъв вече от няколко месеца насам.

— Хм.

— В къщата винаги се вдига неописуем шум — продължи Олимпия, огорчена и нещастна. Тя разтри леко челото си. — Признавам, че понякога нервите ми се опъват и се чувствам доста напрегната.

— Не се тревожете повече, мис Уингфийлд. Вие сте в добри ръце. Аз ще се погрижа за режима на момчетата и ще го съобразя с вашата заетост. Отново ще можете да се заемете с работата си. И като заговорихме за това, трябва да кажа, че съм силно впечатлен от вашата библиотека.

— Благодаря ви.

Похвалата моментално прогони лошите мисли на Олимпия и тя огледа стаята с гордост и любов.

— По-голямата част от книгите съм наследила от леля Софи и леля Ида. Когато били млади, те много пътували и това им помогнало да обогатят колекцията си от книги и ръкописи. Събирали от всички страни, през които минавали. В тази стая има много и ценни творения.

Джеърд успя да отдели погледа си от Олимпия за няколко кратки мига, които се оказаха достатъчни да огледа внимателно библиотеката. Стаята беше така необичайна и интригуваща, както и самата домакиня.

Тя представляваше убежището на учен. Беше натъпкана до тавана с книги, карти и глобуси. Нямаше помен от хербарий или пък от кошничка за ръкоделие. Бюрото на Олимпия беше огромно и масивно, направено от махагон. Нямаше никаква прилика с изящните малки масички, които другите дами използваха, за да пишат писмата си на тях. Напомняше му бюрото в неговата собствена библиотека.

— И за вашето положение тук, мистър Чилхърст — Олимпия неуверено смръщи вежди, — мисля, че е редно да ви питам за препоръките ви. Мисис Милтън, моя съседка, ми каза, че човек никога не бива да наема учител, който няма отлични препоръки поне от няколко места.

Джеърд отмести поглед от книгите и я погледна.

— Изпраща ме вашият чичо. Предполагам, че неговата препоръка е достатъчна.

— О, да. — Лицето на Олимпия просветна. — Да, разбира се. Каква по-добра препоръка бихте могли да имате?

— Радвам се, че така усещате нещата.

— Тогава, всичко е уредено.

Олимпия очевидно чувстваше облекчение, че няма да й се налага да се занимава с такива досадни подробности като учителските препоръки. Очите й придобиха замечтано изражение.

— Казахте, че сте срещнали чичо Артемис във Франция?

— Да. Пътувах към Англия, но минах и през Испания.

— Били сте в Испания? — Олимпия направо изпадна в транс. — Винаги съм искала да отида там. А също така в Италия и Гърция.

— Бил съм на всички тези места. — Джеърд направи пауза, за да проучи изражението на лицето й. — А също така съм бил в Америка и в Западните Индии.

— Колко вълнуващо, сър. Как ви завиждам, че сте обиколили света. Сигурно имате богат житейски опит.

— Някои биха казали така — съгласи се Джеърд.

А той беше просто мъж. Сам се изненада от това прозрение. Не можеше да не бъде стоплен от възхищението на една жена, която в неговите очи беше така примамлива.

— Вие, без съмнение, сте добре запознат с обичаите на хората от другите страни. — Олимпия го погледна с очакване.

— Правил съм наблюдения — каза Джеърд.

— Аз мисля, че съм жена с богат житейски опит заради образованието, което получих от лелите си — призна Олимпия. — Но никога не съм имала възможността да посетя други страни. Моите лели не бяха особено богати. Аз наследих малкото им състояние, но то не е достатъчно да финансира интересни пътувания с изследователска цел.

— Разбирам. — При мисълта, че Олимпия смята себе си за „жена с богат житейски опит“, Джеърд леко се усмихна. — Остават може би едно-две дребни неща, които се отнасят до моето положение във вашето домакинство и които трябва да обсъдим, мис Уингфийлд.

— Има ли още подробности?

— Страхувам се, че да.

— Мислех, че всичко сме уредили. — Олимпия потъна по-дълбоко в креслото. Тя изпусна въздишка, която звучеше толкова чувствено, че у всяка друга жена би могла да бъде сбъркана с въздишка на страстта. — Никога досега не съм срещала човек, който да е пътувал до толкова много места по света, сър. Аз бих искала да ви задам толкова много въпроси и да проверя достоверността на толкова много факти, които съм научила от книгите си.

Джеърд осъзна, че тя го гледа втренчено, сякаш той беше най-красивият, най-очарователният, най-желаният мъж на земята. Нито една жена досега не го беше гледала с такъв неприкрит копнеж. Тя като че ли не забелязваше нищо друго, дори окото с черната превръзка.

Той никога не се беше смятал за изкусен съблазнител. Още повече че от деветнайсетгодишна възраст непрекъснато беше прекалено зает. Цялото му време беше посветено на делата на бизнеса. И, както беше отбелязал и баща му, на него като че ли му липсваше огненият темперамент на семейство Флеймкрест.

Не че нямаше естествени мъжки желания — помисли си Джеърд. Прекрасно знаеше как се чувства мъжът късно през нощта, когато лежи сам и копнее за топла и любвеобилна жена.

Но не беше в природата му да се впуска в поредица от леки връзки. Краткотрайните отношения, които беше създал няколко пъти в живота си, го бяха оставили неспокоен и незадоволен. Подозираше, че и партньорките му са останали със същите чувства. Както Деметриа си беше направила труда да отбележи, като се изключат титлата му и предполагаемото му наследство, у него нямаше нищо интересно.

Но днес първичният мъжки инстинкт казваше на Джеърд, че е много вероятно да успее да съблазни Олимпия Уингфийлд.

Всичко, което трябваше да направи, бе да я засипе с разказите си на пътешественик.

Обмисляше как точно да подходи, откъде да започне и как да я съблазни. Без съмнение, тя щеше да се усмихне, ако й разкажеше за онова приключение в Неапол или историята, свързана с Рим. Щеше направо да се разтопи при разказа му за пътуването до Америка. А не се знаеше какво щеше да направи, ако я запознаеше с пътуването си до Западните Индии. Докато обмисляше евентуалната й реакция, тялото му се напрегна.

Джеърд си пое дълбоко дъх, за да успокои горещата болезнена нужда, която стягаше вътрешностите му. Направи онова, което правеше винаги, когато видеше, че самоконтролът му се изплъзва. Бръкна във вътрешния си джоб и извади бележника, в който записваше срещите си. Съзнаваше, че Олимпия го гледа с интерес, докато той го разгръща. Ето, стигна до страницата, която съдържаше бележките му за днешния ден.

— Първо, трябва да обсъдим товара от стоки, които чичо ви ми повери…

— Да, разбира се — оживи се тя. — Много мило, че сте се наели. Чичо Артемис и аз си помагаме. Както може би ви е обяснил, ползата и за двама ни е огромна. Той подбира интересни предмети по време на пътуванията си и ми ги изпраща по различни кораби от всички краища на света. Аз, на свой ред, ги продавам в Лондон.

Джеърд се опита, но не успя да си представи Олимпия като търговка.

— Имате ли нещо против да ми кажете как намирате купувачите за вашите стоки, мис Уингфийлд?

Тя го дари с лъчезарна усмивка.

— Наистина е много просто. Един от моите съседи, скуайър Петигрю, ми помага. Той казва, че това е най-малкото, което може да направи за мен в памет на моите мили лели, които са били негови съседки толкова дълго време.

— И как точно Петигрю продава стоката?

Олимпия махна неопределено с ръка.

— Мисля, че неговият човек в Лондон се занимава с подробностите.

— И вие сте доволна от сделките, които човекът на скуайър Петигрю сключва? Мислите, че те са достатъчно добри? — продължи да пита Джеърд.

Олимпия се засмя. Тя сложи лакти на коленете си, отпусна тялото си върху тях и го погледна. В очите й се четеше доверие. Тя явно се чувстваше прекрасно в неговата компания.

— От последната пратка реализирахме двеста лири печалба.

— Нима?

— Разбира се, пратката беше необикновена. Чичо Артемис беше изпратил топ коприна и огромно количество подправки. Съмнявам се, че и този път ще успеем да спечелим толкова.

Джеърд си помисли за стоките, които беше придружил от Франция и които струваха приблизително три хиляди лири. Той беше наел двама огромни мъжаги, които го охраняваха още от тръгването от Уеймаут. Джеърд откъсна един лист от бележника си и го подаде на Олимпия:

— Ето списък на стоките, които чичо ви изпраща този път. Как го намирате, сравнен със стоките, които сте получили миналия път?

Олимпия пое листчето и го загледа, смръщила замислено вежди.

— Не мога да си спомня всички стоки от последната пратка, но този път няма толкова много коприна. А и не виждам тук от онези италиански ветрила, които чичо Артемис изпрати последния път.

— Но има няколко топа коприна и няколко топа кадифе — отбеляза Джеърд.

Олимпия сви леко едното си рамо.

— Скуайър Петигрю ми каза, че, за съжаление, в момента пазарът за коприна и кадифе не е голям. Общо взето, очаквам, че печалбата ще бъде по-малка от предишния път. Все пак, парите ще бъдат добре дошли, както казват моите племенници.

Джеърд се запита откога ли скуайър Петигрю системно краде Олимпия.

— Аз имам известен опит в търговията с внесени стоки, мис Уингфийлд.

— Наистина ли? — Тя го погледна с изненада.

— Да.

Джеърд си помисли за стоките на стойност няколко хиляди лири, които пълнеха трюмовете на корабите на компанията всяка година.

— Ако искате, мога да се погрижа за стоката ви.

— Много сте великодушен. — Олимпия беше победена. Вече мислеше, че не би могла без него. — Но напълно ли сте сигурен, че бихте искали да се заемете с тази задача? Скуайър Петигрю непрекъснато ми повтаря, че това отнема много от времето му. Казва, че човек трябва непрекъснато да бъде нащрек за мошеници, които са готови да пробутат долнокачествена стока.

— Предполагам, че той знае какво приказва. — Личното мнение на Джеърд беше, че Петигрю сигурно може да разпознае мошениците, защото самият той е един от тях. — Но вярвам, че ще се справя поне толкова добре, колкото и вашият скуайър. А може би и по-добре.

— Вие, разбира се, ще получите добра комисионна.

— Това няма да е необходимо. — Пресметливият ум на Джеърд вече претегляше и оценяваше стоката. Щеше да я повери на своя човек, Феликс Хартуел. Когато изпраща инструкциите си на Хартуел, ще изпрати и запитване докъде са стигнали нещата с разследването за изтичането на пари. — Ще приема задачата като част от обичайните си задължения на учител.

— Нима? — Олимпия го погледна с безкрайна изненада. — Колко странно! Нито един от досегашните учители не предложи да свърши каквото и да било извън класната стая.

— Вярвам, че ще ви бъда много полезен — нежно каза Джеърд.

Вратата на библиотеката рязко се отвори и пропусна една здрава и набита жена, с престилка и боне, която носеше поднос с чай.

— Е, това ли е новият учител? — Тя се втренчи в Олимпия. — Нима ще подведете още една бедна душа, която се надява, че ще може да научи на нещо тези чудовища?

— Моите племенници не са чудовища. — Олимпия неодобрително смръщи вежди. — Мисис Бърд, това е мистър Чилхърст. Изпраща го чичо Артемис. Мисля, че той ще ни бъде много полезен. Мистър Чилхърст, това е мисис Бърд, моята икономка.

У мисис Бърд нямаше нищо деликатно или нежно — помисли си Джеърд. Тя беше здрава и широкоплещеста жена. Чертите на лицето й бяха едри, носът — огромен. Целият й вид подсказваше, че е стъпила здраво на земята. Нейните уморени очи го гледаха особено подозрително.

— Добре, добре, добре. — Мисис Бърд шумно постави подноса върху бюрото. Докато наливаше чая, не отделяше очи от Джеърд. — Значи онези тримата горе са били прави. Вие приличате по-скоро на кръвожаден пират, отколкото на учител, мистър Чилхърст.

— Нима?

Когато чу как свойски му говори икономката, Джеърд недоумяващо повдигна вежди, но нищо не каза, тъй като видя, че според Олимпия всичко е в реда на нещата. Пое чашката и чинийката с ледена учтивост.

— Няма значение. — Мисис Бърд му хвърли преценяваш поглед. — Съгласна съм, че за да държи онези зверове пол контрол, човек трябва да е въоръжен с нож и пистолет. Те успяха да откажат тримата учители, които мис Олимпия нае. Наистина го направиха.

Олимпия хвърли бърз поглед на Джеърд, чието изражение излъчваше нетърпение и тревога.

— Наистина, мисис Бърд, не бива да плашите предварително мистър Чилхърст.

— И защо не? — изсумтя мисис Бърд. — Той скоро ще узнае истината. Но все пак е интересно да видим колко дълго ще остане. Къде ще го настаните? В малката виличка, в която бяхте настанили и останалите учители ли?

— Мисис Бърд има предвид вилата в началото на алеята. Може би сте я забелязали при пристигането си?

— Да, забелязах я. Там ще ми е много удобно.

— Отлично. — Олимпия явно почувства облекчение. — Е, да видим сега. Какво още имаме да обсъждаме? О, да. Вие сте добре дошли на нашата трапеза. Ще се храните с нас. На втория етаж има една стая, която е особено подходяща за провеждането на уроци. И, разбира се, вие сте свободен да се ползвате от книгите в моята библиотека. — Тя направи пауза. — Можете да поемете задълженията си утре сутринта.

Мисис Бърд извъртя очи.

— Ами заплатата му? — Тя хвърли кос поглед към Джеърд, за да го предупреди: — Мис Олимпия не е много добра във воденето на сметките. Вероятно ще трябва да й напомняте за заплатата си. Не се срамувайте да го направите, когато това се наложи.

Олимпия се втренчи в нея.

— Достатъчно, мисис Бърд. Ако съдят по думите ви, хората ще ме помислят за слабоумна идиотка. Заплатата на мистър Чилхърст е платена предварително от чичо Артемис. Нали така, мистър Чилхърст?

— Не бива да се тревожите за моята заплата, мис Уингфийлд — каза Джеърд нежно.

Олимпия хвърли изпълнен с триумф поглед към своята икономка.

— Ето, виждате ли, мисис Бърд?

Мисис Бърд високо изсумтя. Тя като че ли не беше съвсем убедена, но, поне засега, изостави въпроса.

— Щом ще вечеряте със семейството, може би ви интересува, че в мазето има малко бордо и шери…

— Благодаря — каза Джеърд.

— Мис Софи и мис Ида винаги си пийваха глътка-две от едното или от другото преди вечеря. А преди да си легнат, си позволяваха по глътка бренди. Било добро за храносмилането, казваха те. Мис Олимпия продължи тяхната традиция.

— Особено откакто моите племенници пристигнаха — промърмори Олимпия.

— Благодаря ви, мисис Бърд. — Джеърд се усмихна широко на Олимпия. — Тази вечер може да изпия чаша вино преди вечеря. Пътуването беше дълго и уморително.

— Сигурно. — Мисис Бърд се отправи с тежка стъпка към вратата.

— Между другото, мисис Бърд, в колко часа сервират вечерята във вашата къща?

— Откъде да знам? Зависи от това в колко часа мис Олимпия ще успее да заведе онези момчета до масата. Те никога не са у дома навреме за яденето. И винаги си намират извинение.

— Разбирам — каза Джеърд. — В такъв случай, мисис Бърд, днес вечерята ще бъде сервирана в шест часа. И така ще бъде отсега нататък. Всички, които не са на масата по това време, няма да ядат. Ясно ли е?

Мисис Бърд се спря, обърна се и го погледна изненадано.

— Аха, повече от ясно.

— Отлично, мисис Бърд. Засега сте свободна.

Тя го погледна внимателно.

— И кой дава нарежданията тук, бих искала да знам?

— Както вече сте забелязали, аз — хладно отговори Джеърд и видя как очите на Олимпия започнаха да се разширяват. — От името на моята работодателка, разбира се.

— Ба! Съмнявам се, че дълго време ще давате нареждания — заяви мисис Бърд и излезе от стаята.

Олимпия прехапа долната си устна.

— Не й обръщайте внимание, мистър Чилхърст. Тя е малко груба и безцеремонна, но не мисли лошото на никого. Наистина, не бих могла дори да си представя какво бих правила без нея. Тя и последният й съпруг били наети от леля Софи и леля Ида преди доста години. Тя реши да остане с мен. Аз съм много благодарна. Не всеки би искал да работи за мен, виждате ли. Тук, в Апър Тадуей, ме намират за доста странна.

Джеърд видя в очите й самотата, от която тя напоследък страдаше.

— Очевидно хората от Апър Тадуей не са свикнали измежду тях да има интелигентни жени с богат житейски опит — каза той.

Олимпия безрадостно се усмихна.

— Много точно. Леля Софи и леля Ида също непрекъснато ми го повтаряха.

— Моля ви, не се тревожете за нищо. Сигурен съм, че мисис Бърд и аз ще се разбираме чудесно. — Джеърд отпи от чая си. — Има още нещо, за което искам да говоря с вас, мис Уингфийлд.

Очите на Олимпия се присвиха разтревожено.

— Да не би да съм забравила нещо? Страхувам се, че мисис Бърд е права. Винаги забравям някоя малка, отвратителна подробност, която на мен ми изглежда съвсем незначителна, но всички други вярват, че по една или друга причина, тя е жизненоважна.

— Не сте забравили нищо важно — увери я Джеърд.

— Слава богу!

Олимпия с облекчение се отпусна в креслото.

— Вашият чичо ме помоли да ви кажа, че заедно със стоките, които трябва да продадете, ви изпраща и няколко тома книги. Един от тях е някакъв стар дневник.

Обичайният за Олимпия разсеян вид изчезна моментално. Вниманието й се заостри.

— Какво казахте?

— Книгата е известна като „Дневникът на мадам Лайтборн“ и е опакована заедно с другите неща, мис Уингфийлд.

На Джеърд не се наложи да чака дълго, за да види ответната й реакция.

— Той го е намерил! — Олимпия скочи на крака. Лицето й поруменя от възбуда. Очите й хвърляха тюркоазни пламъци. — Чичо Артемис е намерил дневника на мадам Лайтборн!?

— Така ми каза той.

— Къде е книгата? — Олимпия едва сдържаше нетърпението си.

— Опакована е в някой от куфарите и е в каретата, с която дойдох дотук. Но не съм сигурен в кой куфар е.

Не че не се изкушаваше да провери. Но истината беше, че не бе имал време да спре и да търси дневника, след като корабът беше влязъл в пристанището. Джеърд беше осигурил каретата и двамата мъже за охрана, беше разтоварил куфарите и чантите от кораба и цяла нощ беше пътувал от Уеймаут до Апър Тадуей. Не беше спирал, докато не пристигна в къщата на Олимпия. Рискът да преумори хората и конете беше за предпочитане пред риска да се изложи на грабеж в някой от крайпътните ханове.

— Трябва веднага да разопаковаме багажа. Не мога да чакам. Искам веднага да видя дневника.

Олимпия преливаше от нетърпение, вълнение и ентусиазъм. Тя бързо заобиколи бюрото, повдигна полите на роклята си и се втурна към вратата.

Джеърд я гледа, замислен и очарован, докато тя излезе от библиотеката. Щом му се налагаше да живее в това домакинство, където царяха хаос и безпорядък, той щеше да наложи свои собствени правила. И трябваше да го направи по-бързо.

Сам в библиотеката, Джеърд спокойно допи чая си. После остави чашата си на масата, извади часовника си от джоба и провери колко е часът. Оставаха още десет минути до времето, в което неговите малки възпитаници трябваше да слязат долу.

Той се изправи и тръгна към вратата на библиотеката.