Аманда Куик
Измама (20)

Глава 19

— Информацията ви сигурна ли е? — попита Олимпия.

Седеше, изпълнена с напрежение, на дивана, тапициран в синьо и златножълто, шокирана от това, което Деметриа току-що й беше разказала. Шокирана, но не и изненадана.

— Имам много източници. Проверих не един и два пъти всеки един от тях. — В красивите очи на Деметриа се виждаха силна болка и непреодолим страх. — Не може да има съмнение. Чилхърст е уредил да се срещнат с брат ми на дуел.

— Мили боже! — прошепна Олимпия. — Страхувах се от това.

— Вие нямате причина да изпитвате страх. — Деметриа се извърна от прозореца, през който се взираше навън по време на разговора. — Аз съм тази, която трябва да изпитва ужас. Вашият съпруг има намерение да убие брат ми.

— Деметриа, успокой се.

Констънс си наля чай и сложи две бучки захар в чашата си. Очевидно се чувстваше като у дома си в салона на Деметриа.

— Нищо няма да спечелим, ако изпаднем в паника.

— Лесно ти е да говориш така, Констънс. Не твоят брат се готви да посрещне смъртта.

— Съзнавам това. — Констънс хвърли многозначителен поглед на Олимпия. — Но не всичко е загубено още. Вярвам, че лейди Чилхърст е разтревожена също колкото теб. Тя ще ни помогне.

— Ако това, което казвате, е вярно, значи трябва да намерим начин да осуетим дуела — каза Олимпия.

Тя се опита да се пребори с паниката и да започне да разсъждава логично.

— Как можем да ги спрем? — Деметриа неспокойно крачеше между прозореца и клетката, в която се намираше екзотична птичка. — Не успях да науча нито деня, нито мястото на събитието. Нямам никаква представа, кога ще се състои дуелът. Тези неща се пазят в тайна от участниците.

— Аз може би ще успея да науча.

Олимпия стана и започна да се разхожда в другата половина на салона. Умът й трескаво работеше и обмисляше току-що наученото.

Джеърд щеше да рискува живота си в дуел. И вината беше изцяло нейна.

— Вие мислите, че ще успеете да научите датата, часа и мястото на дуела, след като, с всичките си източници на информация, аз не успях? — попита я Деметриа.

— Може и да не бъде толкова трудно — успокои я Олимпия. — Съпругът ми е човек на точността. Режимът му е неотменен като изгрева на слънцето.

— Да, точно така, нали? — остро рече Деметриа. — Прилича на една от онези играчки с часовников механизъм, които са изложени в Музея на мадам Уинслоу.

— Това не е вярно — каза Олимпия студено. — Но вярва в ценността на планираното време. Предполагам, че е отбелязал тази среща в бележника си, като всяка друга.

— Мили боже! — Констънс отвори широко очи. — Тя е много права, Деметриа. Всички знаем, че Чилхърст силно вярва в установените навици и всекидневната рутина. Присъщо ще бъде за него да отбележи дуела в бележника си.

Деметриа погледна Олимпия.

— И можете ли да намерите начин да погледнете в този негов бележник?

— Много вероятно, да. Но не това е главната пречка, която ще срещнем. — Олимпия усилено мислеше. — Истинският проблем се състои в това, как да попречим на дуела.

— Предполагам, че можем да уведомим властите — предложи Констънс. — Дуелите не са одобрени от закона, нали така? Но подобно действие може да доведе до арестуването на Чилхърст и Гифорд. А това ще стане причина за страхотен скандал.

— Мили боже! — Деметриа дишаше тежко. — Бюмон ще побеснее, ако семейството бъде замесено в скандал от подобен мащаб. И вероятно ще остави Гифорд без пени в джоба.

Олимпия барабанеше с пръсти по дивана.

— И Чилхърст няма да ми благодари, ако стана причина за арестуването му. Трябва да измислим друг начин да спрем тази глупост. Опитахте ли се да разубедите Гифорд?

— Разбира се, че се опитах — полите на синьо-бялата утринна рокля на Деметриа гневно се вееха, докато тя отново се приближаваше до прозореца. — Той дори не си призна, че се кани да участва в дуел, камо ли да ме изслуша.

— Моят съпруг със сигурност няма хладнокръвно да убие брат ви — успокои я Олимпия. — Той само ще се опита да излезе победител. Аз съм много по-загрижена, защото мисля, че брат ви наистина ще се опита да убие Чилхърст.

— Брат ми не може да се сравнява със съпруга ви — прошепна Деметриа. — Чувала съм, че в дуелите побеждават мъжете, които успяват да запазят хладнокръвие и чиято ръка е по-сигурна. Печели този, чиято кръв е студена, а Чилхърст е студенокръвен човек.

— Това не е вярно! — каза Олимпия през стиснати зъби.

— Познавам Чилхърст добре и ви уверявам, че той не би се смутил дори ако трябва да вечеря със самия дявол — изстреля Деметриа в отговор. — Но Гифорд не иска да разбере това. Всъщност той очаква дуела с нетърпение. — Тя затвори очи за миг. — Казва, че ще използва случая да отмъсти за моята чест. Никога няма да прости на Чилхърст за онова, което се случи преди три години.

Олимпия си пое дълбоко дъх.

— Брат ви е извънредно емоционален. Като всички други, замесени в тази история.

— Освен че ще отмъсти за обидата, която ми бе нанесена — продължи Деметриа мрачно, — той мисли, че ще ви направи услуга, като изпрати куршум в главата на съпруга ви, мадам.

— Изглежда, чувствата командват разума на брат ви, нали така? — Олимпия хвърли преценяващ поглед на Деметриа. — Семейна черта, без съмнение.

Деметриа я погледна остро.

— Гифорд ми каза, че вие сте разбрали, че ние сме праправнуци на капитан Едуард Йорк.

— Да.

Констънс внимателно повдигна оскубаните си вежди.

— Сигурно сте много умна, щом сте успели да се досетите за това, лейди Чилхърст.

— Благодаря — прошепна Олимпия. — Но да се върнем на нашия проблем. Предлагам първо да науча подробностите за дуела. След това ще трябва да убедя Чилхърст да не спази уговорката.

— Дори да успеете да извършите този подвиг, какво ще помогне това? — попита Констънс тихо. — Чилхърст и Гифорд просто ще си насрочат друга дата.

— Ако успеем да попречим на първата среща — каза Олимпия, — ще спечелим време, през което Гифорд и Чилхърст може би ще се успокоят. Ще трябва да съумеем да използваме това време.

Деметриа зачупи отчаяно ръце.

— Какво искате да кажете?

— Вие трябва отново да разговаряте с Гифорд, а аз ще се опитам да вразумя Чилхърст.

— Няма да стане. — Деметриа отчаяно захапа долната си устна. — Гифорд смята Чилхърст за страхливец, защото той не прие предизвикателството, отправено му преди три години. Но аз знам коя е истинската причина за отказа на Чилхърст. Тя няма нищо общо с малодушието.

Олимпия се усмихна.

— И аз знам това много добре.

Констънс и Деметриа се спогледаха, а после погледнаха замислено Олимпия.

— Така ли? — попита внимателно Деметриа.

— Разбира се. — Олимпия сведе поглед към чашата чай, от която все още не беше отпила. — Очевидно е, че Чилхърст е отказал да се срещне с брат ви, защото е бил загрижен за вас.

— За мен? — Деметриа беше озадачена.

Констънс се усмихна загадъчно над ръба на чашата си.

— Сигурна ли сте в това, лейди Чилхърст?

— Да. Очевидно Чилхърст е отказал да се срещне с Гифорд, защото е знаел, че Деметриа е много привързана към брат си. Моят съпруг не е искал да бъде неговият убиец.

— Глупости! Той не давеше пукната пара за мен — прошепна Деметриа. — Чилхърст се отнасяше към брака си с мен като към всичките си други дела. Вие очевидно нямате понятие каква беше истината.

— Не съм съгласна с вас — каза Олимпия. — Мислила съм много по въпроса и съм стигнала до някои заключения.

Деметриа рязко се завъртя.

— Позволете ми да ви обясня нещо, мадам. Причината, поради която Чилхърст не прие дуела преди три години, беше, че се страхуваше да не излезе наяве истинската причина за скандала, която щеше да го унижи.

— Предполагам, говорите за мълвата, че той ви е заварил с любовника ви? — попита Олимпия.

В салона се чу тиха, кратка въздишка. Констънс най-после остави чашата си с чай.

— Разбирам, че вие сте чули историята, която се носеше от ухо на ухо известно време, след като годежът беше развален.

— Да, чух за нея — каза Олимпия. — Не е било просто мълва, нали? Било е истина.

— Да — каза Деметриа тихо. — Но казах на всички, включително и на Гифорд, че Чилхърст е развалил годежа, защото е разбрал, че нямам пари. Всички бяхме доволни от това представяне на нещата, включително и Чилхърст.

— На всички им беше удобно да разправят това — прошепна Констънс. — Истината щеше да причини големи неприятности на замесените.

Деметриа погледна косо Олимпия.

— Гифорд смята Чилхърст за страхливец не само защото не прие неговото предизвикателство, но също така, защото не извика на дуел любовника ми.

— Е, едва ли е можел да го направи, нали така? — каза Олимпия спокойно. — Един джентълмен едва ли може да извика една лейди на дуел.

Констънс и Деметриа я погледнаха безмълвно. Констънс беше тази, която първа се съвзе.

— Значи вие също знаете, нали? — Очите й светеха весело. Тя като че ли се забавляваше. — Чилхърст ли ви каза? Трябва да призная: изненадана съм, че е казал истината на вас. Обидно е за един мъж, когато завари годеницата си с друг мъж, но още по-обидно е да я завари с жена.

— Чилхърст нищо не ми е казвал — каза Олимпия. — Той е джентълмен. Никога не би разпространявал клюки за жената, за която е бил сгоден.

Констънс смръщи вежди.

— Не мисля, че би казал истината на когото и да било. Но откъде, тогава, сте научили, че аз бях жената, с която Чилхърст завари Деметриа онзи следобед?

— Никак не беше трудно да се досетя. — Олимпия леко сви рамене. — Казаха ми, че вие също сте придружили Деметриа до Острова на огъня преди три години. Още от първия път, когато ви видях, разбрах, че ви свързва специално приятелство, същото, което свързваше моите лели.

— Вашите лели? — Деметриа отвори широко уста от изненада.

— Леля Софи ми беше кръвна роднина — обясни Олимпия. — Нейната приятелка се казваше Ида. Те живееха заедно. Винаги съм мислила за нея като за леля Ида просто защото така се обръщах към нея.

— И вие познавахте добре лелите си? — попита Констънс дълбоко заинтересувана.

— Много добре. Леля Софи и леля Ида ме отгледаха. На десет години аз бях оставена на прага им, без никакви пари в джоба — каза Олимпия. — Те ме взеха, защото никой друг от роднините ми не ме искаше. Бяха много добри с мен.

— Разбирам. — Констънс погледна Деметриа. — Нейно благородие съвсем не е провинциалната невинна девойка, за каквато я смятахте, мила моя.

— И аз виждам това. — Усмивката на Деметриа беше горчива. — Моите извинения, мадам. Разбирам, че имате много повече опит, отколкото ми се струваше на мен в началото.

— Точно това непрекъснато повтарям и на Чилхърст — каза Олимпия.

 

 

Това, което видя в бележника на Джеърд, беше ужасно, направо смразяващо. Олимпия държеше свещта в едната си ръка и с мрачно изражение на лицето се взираше в листа, на който беше написано: „Четвъртък. Пет часът. Чок Фарм“.

Веднага се досети, че „Чок Фарм“ сигурно е мястото, където ще се състои дуелът. Тя ужасена затвори бележника и духна свещта.

Четвъртък сутринта. Пет часът. Имаше на разположение само един ден, в който да се опита да убеди Джеърд да не се среща с Гифорд. Очевидно беше, че ще има нужда от помощ.

— Олимпия? — Джеърд се размърда, когато Олимпия отново се пъхна под завивките. — Нещо не е наред ли?

— Не. Станах просто за да изпия чаша вода.

— Много си студена.

И той я притисна в обятията си.

— Тази нощ е много студено — прошепна Олимпия.

— Сигурен съм, че ще намерим начин да се стоплим. — Устата на Джеърд се прилепи към нейната — гореща, настоятелна. Ръцете му се спуснаха към корема й. Олимпия силно стисна в прегръдките си неговото твърдо мускулесто тяло. Притисна се в него, като че ли искаше да го предпази.

Той я наричаше своя сирена, но тя нямаше да му позволи да се разбие в скалите. Щеше да намери начин да го спаси.

 

 

— Искаш да ти помогнем да спасиш нашия син? — Магнус гледаше Олимпия изненадано и объркано. А после погледна останалите, които се бяха събрали в кабинета пред бюрото на Олимпия.

— Имам нужда от помощта ви, сър.

Олимпия огледа последователно граф Флеймкрест, Тадеус, Робърт, Хю и Итън. На лицето й беше изписана твърдата й решителност.

— Вие всички трябва да ми помогнете. Планът ми няма да успее без вашата помощ.

— Аз ще ти помогна, лельо Олимпия — побърза да каже Хю.

— И аз — обади се като ехо Итън.

Робърт се изправи на стола си.

— Можеш да разчиташ на мен, лельо Олимпия.

— Отлично! — каза Олимпия.

— Почакайте един момент! — Тадеус сбърчи вежди. — Кой казва, че момчето има нужда някой да го спасява.

— Тадеус е прав. Моят син може и сам да се грижи за себе си. — Магнус гордо се усмихна. — Аз самият го научих как да си служи с пистолетите. Не се тревожи за тази дреболия, дуела, мила моя. Джеърд ще се върне победител.

— Да, точно така — присъедини се към него и Тадеус. — Има остро зрение и сигурна ръка. Никой друг не може като него да запазва хладнокръвие, когато изпадне в опасност. Той ще се справи.

Олимпия се ядоса.

— Вие като че ли не разбирате, сър. Не искам съпругът ми да рискува живота си в този глупав дуел.

Магнус се намръщи.

— Няма нищо глупаво в дуелите. Честта на една дама е нещо много важно, мила моя. Аз самият съм се бил два-три пъти на дуел заради честта на жена си, когато бях на възрастта на Джеърд.

— Аз няма да го допусна — каза Олимпия, ядосана от липсата на загриженост у Магнус.

— Съмнявам се, че ще можеш да го спреш. — Магнус поглади брадичката си. — Трябва да кажа: изненадан съм, че синът ми показва такъв дух. Струва ми се, че у него също гори огънят на Флеймкрестови.

— Момчето ще се окаже чест за цялото семейство — каза топло Тадеус. — Можеш да се гордееш с него, Магнус.

— Достатъчно. Престанете с тези глупости! — Олимпия скочи на крака и постави длани на бюрото. — Вие, сър — обърна се тя към Магнус, — никога не сте разбирали сина си.

А после се обърна към Тадеус:

— Вие също не го познавате много добре. Вие и двамата сте приемали помощта му, която сте смятали, че той ви дължи.

Тадеус помръдна мустаци.

— Чуй какво ще ти кажа, мила…

— Не искам повече да слушам, че му липсва огнен темперамент. Истината е, че у Чилхърст има много повече огън, отколкото сте си представяли. Но той е потискал истинската си природа през целия си живот, защото е носел много отговорности.

— Какво говориш? — попита Магнус.

— Чилхърст не е можел да си позволи да се отдаде на силните си страсти, защото е трябвало да се грижи за всички ви. Винаги на него се е налагало да ви спасява.

— Мисля, че отиваш прекалено далече — изръмжа Магнус.

— Така ли? — Олимпия присви очи. — Нима отричате, че е трябвало да носи големи отговорности още когато е станал на деветнайсет години?

— Е, само образно казано — изръмжа Магнус отново. — Нали и аз бях около него, за да се грижа за по-важните неща. Не беше ли така, Тадеус?

— Точно така. Ти беше около него, а също така и аз — каза Тадеус. — Разбира се, и двамата нямахме достатъчно ум, когато работата опираше до бизнес, Магнус. Трябва да признаем това. Твоят син беше единственият, който разбираше от финанси и икономика.

— А вие и двамата бяхте повече от щастливи да се възползвате от неговите способности, нали?

Олимпия погледна последователно и единия, и другия с предизвикателство в очите.

— Ами… — поде Магнус.

— Да — прекъсна го Олимпия. — И вие, и останалите, сте били доволни и сте харчели парите, които той е осигурявал, но не сте одобрявали сдържания му темперамент.

— Не беше точно така. — Магнус се размърда неудобно на стола си. — Правенето на пари е хубаво нещо, но кръвта на Флеймкрестови трябва да е гореща, а не да замръзва във вените.

Тадеус въздъхна.

— Джеърд не е като останалите от рода, Олимпия. Поне не показваше с нищо, че е като нас. До днес. Последното, което искаме, е да го спрем, когато е готов да прояви огнения темперамент на Флеймкрестови.

— Ние ще го спасим! — процеди през зъби Олимпия. — И вие всички ще ми помогнете.

— Ще ти помогнем ли? — Магнус прояви скептицизъм.

— Нека да го кажем така. — Гласът на Олимпия беше леден. — Ако не ми помогнете, ще се погрижа никога да не узнаете къде се намира съкровището на Флеймкрестови. Аз лично ще унищожа дневника, а заедно с него и тайните, които той крие.

— Мили боже! — прошепна Тадеус.

Магнус и Тадеус си размениха ужасени погледи. Магнус се усмихна очарователно на Олимпия.

— След като поставяш нещата по този начин, мила моя, предполагам, че можем да ти подадем ръка.

— Ще бъдем доволни, ако сме ти полезни — каза весело Тадеус.

— Какво искаш да направим, лельо Олимпия? — обади се Робърт.

Олимпия отново седна в креслото и скръсти ръце на гърди.

— Измислих план, който според мен ще извърши чудеса. Чилхърст няма да е доволен, но съм сигурна, че когато се успокои, ще се вслуша в гласа на разума.

— Без съмнение — каза Магнус тъжно. — Моят син винаги се вслушва в гласа на разума. Това е главният му недостатък.

 

 

Джеърд вдигна по-високо свещта и огледа стаята, която се намираше под стълбите и служеше за склад.

— Какво е това, което искаше да видя тук горе, Олимпия?

— Един от портретите. — Олимпия, която носеше престилка върху роклята си, се бореше с един голям и тежък куфар. — Намира се точно зад този куфар.

— Не може ли въпросът да почака до утре? Вече е почти девет часът.

— Нямам търпение да видя точно тази рисунка, Джеърд. — Тя безуспешно се бореше с куфара. — Надявам се, че на този портрет е изобразен прапрадядо ти.

— Добре, отдръпни се. Аз ще преместя куфара вместо теб, мила. — Джеърд се усмихна, виждайки кичурите коса, които се бяха изплъзнали от фибите и бяха паднали пред лицето на Олимпия. — Какво те кара да мислиш, че това е портретът на капитан Джек?

Олимпия се изправи, като дишаше тежко, и избърса прашните си ръце в престилката.

— Защото успях да го зърна за малко и от това, което успях да видя, мъжът на картината приличаше на теб. Дори носеше превръзка като твоята.

— Много се съмнявам. Но с радост ще извадя портрета, за да го видиш. Ето, вземи за малко свещта.

— Да, разбира се. — Олимпия взе свещта от ръката му и му се усмихна ослепително. — Оценявам помощта ти.

Джеърд се наслаждаваше на усмивката й, но изведнъж придоби замислен вид и попита:

— Нещо не е наред ли, Олимпия?

— Не, не, разбира се, че не. Всичко е наред. — Свещта леко трепна в ръката й. — Искам да видя портрета на капитан Джек, защото той може би ще ми подскаже нещо за съкровището.

— А, да. Проклетото съкровище.

Джеърд отиде до тежкия куфар и го отмести. Пламъкът на свещта започна да свети по-слабо, когато той вдигна следващото препятствие по пътя си към портрета — тежък стол, облицован с муселин.

— Олимпия, ела по-близо със свещта.

— Много съжалявам — каза Олимпия от вратата. Гласът й беше странно слаб, звучеше почти като хленчене. — Но се страхувам, че не мога.

Джеърд остави стола и се обърна точно навреме, за да види как Олимпия с трясък затваря вратата. Всичко в стаята потрепери. Течението угаси пламъка на свещта, която тя беше оставила на пода. Джеърд потъна в ужасен мрак. Чу как тежкият ключ се превърта в ключалката от другата страна на вратата.

— Знам, че вероятно ще бъдеш силно ядосан известно време, Джеърд. — Гласът на Олимпия едва се чуваше през дебелата дървена врата. — И наистина много съжалявам. Но е за твое добро.

Джеърд направи крачка напред, но се спъна в един тежък куфар. Той трепна и внимателно протегна ръка напред, за да опипва пътя си.

— Отвори вратата, Олимпия.

— Ще я отворя утре сутринта. Давам ти честната си дума, сър.

— По кое време утре сутринта? — попита Джеърд.

— Около шест или седем часа, предполагам.

— Триста дяволи! — Умната съпруга понякога е досадно бреме — помисли си Джеърд. — Предполагам, че си научила за срещата ми, мадам?

— Да, Джеърд, научих. — Сега гласът на Олимпия звучеше по-уверено. — И тъй като знаех, че няма начин да те убедя да я пропуснеш, трябваше да взема драстични мерки.

— Олимпия, уверявам те, това никак не е необходимо! — Джеърд направи още една крачка напред и удари брадичката си в тапицирания с муселин стол. — Проклятие!

— Добре ли си, Джеърд? — попита Олимпия разтревожено.

— Тук е тъмно като в рог, Олимпия.

— Но аз ти оставих свещта.

— Пламъкът угасна, когато ти затвори вратата.

— О! — Олимпия се колебаеше. — Е, до вратата има други свещи и кибрит, Джеърд. Сложих ги там по-рано през деня. Запали една от тях. Също така съм се погрижила за лека студена закуска. Тя е върху големия поднос, който пък се намира до голямата кутия в ъгъла.

— Благодаря ти.

Джеърд разтри брадичката си.

— Мисис Бърд сама приготви агнешкото и пая. А хлябът е печен тази сутрин. Има и малко сирене.

— Виждам, че си помислила за всичко, мила. — Джеърд напредваше сантиметър по сантиметър към вратата.

— Поне така се надявам — отговори Олимпия. — Под един от столовете има нощно гърне. Признавам, че Робърт беше този, който се сети за него.

— Робърт е интелигентно момче.

Джеърд напипа вратата. Наведе се и започна да търси свещите.

— Джеърд, има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Персоналът има свободна нощ. Наредих им да не се връщат до пукването на зората, така че няма смисъл да викаш нито иконома, нито камериерките.

— Нямам намерение да викам когото и да било. — Джеърд успя да запали свещта едва при третия опит. — Съмнявам се, че виковете ми ще достигнат до нечии уши точно от тази стая.

— Точно така. — В гласа на Олимпия се долавяше облекчение. — А баща ти и чичо ти заведоха момчетата на театър. Ще се върнат много късно през нощта. И всички се заклеха да не отварят тази врата.

— Разбирам.

Джеърд вдигна високо свещта и огледа стените на стаята.

— Джеърд?

— Да, Олимпия?

— Надявам се, че ще ми простиш. Разбирам, че точно сега сигурно си много ядосан. Но трябва да разбереш, че не мога да ти позволя да рискуваш живота си в този дуел.

— Отивай да си лягаш, Олимпия. Ще обсъдим този въпрос утре сутринта.

— Ядосан си, господарю мой. — Тонът на Олимпия изразяваше съчувствие, но също така и твърда решителност. — Както и да е, наистина нямах друг избор. Трябва ти време, за да се успокоиш. Трябва ти време, за да обмислиш наново действията си. Точно сега ти, без съмнение, си във властта на чувствата.

— Без съмнение.

— Лека нощ, Джеърд.

— Лека нощ, мила.

Остана заслушан в стъпките й, докато те заглъхнаха надолу по стълбите. Беше едва на десет години, когато за последен път беше проучвал какво има в тази стая. Нямаше да бъде лесно да открие наново тайния изход, водещ към стълбите на галерията отдолу. Щеше да му се наложи да премести множество кутии и куфари, докато стигне до стената. А когато я достигне, щеше да му е необходимо дяволски много време, за да открие тайната пружина, която отваряше скритата врата. Плътен слой прах покриваше старите знаци, които беше оставил преди толкова много години. Джеърд се усмихна при мисълта за усилията, които Олимпия беше положила, за да го спаси от риска. Цял живот се беше чудил кой ще спаси него, когато му дойде времето. Сега вече знаеше отговора.

На Джеърд му беше необходим повече от час, за да открие тайната врата. Когато пръстите му докоснаха леката пукнатина в стената, той тихо изруга от задоволство. После извади „Пазителя“ от калъфа му и отрони част от мазилката, за да открие пружината.

Старият механизъм издаде стържещ звук, но вратата се отвори. Джеърд прибра камата, вдигна свещта и се спусна надолу по стъпалата, които капитан Хари беше изградил.

Вярно беше, че графовете Флеймкрест бяха странни хора, но никой не можеше да ги нарече глупави — помисли си Джеърд. Винаги имаха причини, които да оправдават действията им, дори тези причини да не бяха особено разбираеми за останалите.

Дори посетителите да смятаха, че стъпалата на галерията, които очевидно никъде не водеха, са доказателство за ексцентричността на фамилията Флеймкрест, това си беше тяхна грижа. Прадядо Хари вярваше, че човек трябва да може да избяга от всяка стая.

Джеърд се намръщи, когато видя, че третият етаж е потънал в непрогледен мрак. Слезе до втория етаж, който също тънеше в мрак. Може би Олимпия беше решила да работи в библиотеката, докато се върнат останалите.

Той се беше любил с Олимпия в библиотеката доста често — спомни си Джеърд, докато слизаше от последната площадка. Нямаше никакви възражения срещу това и щеше да го стори и тази вечер.

Направи една дълга крачка и се спъна в един огромен, мек и много тежък предмет. Представи си тялото на Олимпия. Представи си, че тя се е спънала по тъмните стъпала и е паднала чак долу. Той изстина и се вцепени.

Когато най-после погледна надолу, видя, че тялото не е на Олимпия, а на Грейвз. Джеърд коленичи и докосна шията на иконома. Пулсът беше силен. Грейвз не си беше счупил врата. След това Джеърд зърна петното кръв на пода и сребърния свещник, който лежеше наблизо. Грейвз не беше паднал. Беше ударен силно по главата.

Джеърд погледна затворената врата на библиотеката. Студените тръпки, които лазеха по тялото му, станаха по-силни. Изправи се и тихо прекоси коридора. Ръката му стисна дръжката на камата.

Извади оръжието си, пъхна го в ръкава на ризата си, загаси свещта и отвори вратата. На пламъка на единствената свещ, поставена на бюрото, видя Олимпия. Тя стоеше близо до прозореца. Лошо предчувствие го накара да онемее и да отвори широко очи.

Феликс Хартуел я беше стиснал за гърлото. В другата си ръка държеше пистолет.

— Добър вечер, Феликс — каза Джеърд спокойно. — Страхувах се, че не си проявил достатъчно мъдрост и си останал в Англия.

— Не се приближавай, Чилхърст, или, кълна се, ще я убия. — Гласът на Феликс беше дрезгав. Той леко трепереше, но криеше опасни нотки. Очите на Олимпия просветнаха, когато видя Джеърд.

— Той ми каза, че наблюдавал къщата и чакал удобен случай да влезе вътре, когато няма никого — каза тя спокойно. — Страхувам се, че планът ми да те заключа в онази стая и да изпратя всички вън от къщата му е предоставил търсения случай.

— Ако ме беше попитала, мила, щях да ти кажа, че в плана ти има едно-две слаби места — каза Джеърд нежно. Не сваляше очи от Феликс.

— Стой мирно — нареди Феликс. — Чилхърст, трябват ми десет хиляди лири и то веднага.

— Той наистина е отчаян — прошепна Олимпия. — Вече му казах, че в къщата няма нищо, което да е толкова ценно, че да струва десет хиляди лири.

— Права си — каза Джеърд. — Няма. Можеш да вземеш част от мебелите, Феликс.

— Не ми се присмивай, Чилхърст, предупреждавам те. Аз нямам търпение да напусна Англия, както и ти нямаш търпение да ми видиш гърба. Но съм затънал в дългове, а проклетите кредитори са по петите ми. Научили са, че все още съм в Лондон, и заплашват, че ще ме убият. Трябва да върна дълговете си и едва тогава ще бъда свободен.

— Е, в къщата има сребърни прибори — каза Джеърд замислено. — Но те са и неудобни, когато човек се готви да бяга.

— Трябва да има скъпоценности някъде тук. — Феликс отчаяно се огледа наоколо. — Сега имаш съпруга. Трябва да си й купил бижута. Човек с твоето състояние сигурно е подарил нещо хубаво на младоженката.

— Скъпоценности? — Джеърд направи крачка напред. Щеше да има само един шанс — помисли си той. — Съмнявам се.

Олимпия прочисти гърлото си.

— Е, тук са обиците, украсени с диаманти и смарагди, господарю мой. Онези, които носех на бала у Хънтингтънови.

— А, да — каза Джеърд. — Тук са обиците. Разбира се.

— Знаех си! — Феликс присви очи. Изпитваше едновременно и облекчение, и триумф. — Къде са те, лейди Чилхърст?

— Горе, в кутия, на нощното ми шкафче — прошепна Олимпия.

— Много добре.

Феликс я пусна и я блъсна. Пистолетът беше насочен към Джеърд.

— Ще отидете горе и ще ги донесете, мадам. Имате само пет минути. Ако се забавите повече, кълна се, ще убия съпруга ви. Разбирате ли ме?

— Да. — Олимпия се втурна напред. — Не се тревожете, сър. Ей сега ще се върна.

— Не бързай, мила — спря я Джеърд, докато тя бягаше към вратата. — Ще имаш нужда от свещ. По-добре се върни при бюрото, запали една и я вземи със себе си.

— О, боже мой, да, разбира се. Ще имам нужда от свещ. — Олимпия се завъртя и бързо се втурна към бюрото.

— Побързайте — нареди Феликс.

— Опитвам се да бързам, сър.

Тя взе една свещ и протегна ръка към тази, която гореше, за да запали другата. Очите й срещнаха тези на Джеърд. Той леко се усмихна. Олимпия угаси пламъка на свещта с пръсти и потопи стаята в непрогледен мрак.

— Дяволите да те вземат! — извика Феликс и стреля напосоки.

Камата прилегна плътно в ръката на Джеърд. Той я метна към мястото, където беше застанал Феликс. Чу се висок, ужасяващ вик на болка и гняв. После пистолетът отново изгърмя.

— Джеърд?

Свещта в ръката на Олимпия вече беше запалена.

— Джеърд, добре ли си?

— Добре съм, мила. Следващия път обаче, преди да ме заключиш в стаята за през нощта, помисли, че мога да ти бъда полезен.

Феликс, който лежеше на пода, изстена. Отвори очи и погледна Джеърд.

— Винаги си бил умен.

— Мислех, че и ти също, Феликс.

— Зная, че никога не би ми повярвал, но наистина съжалявам, че се стигна дотам.

— И аз.

Джеърд прекоси стаята и коленичи до Феликс. Разгледа раната, която камата беше направила в рамото му.

— Ще оживееш, Хартуел.

— Това няма особено значение — прошепна Феликс. — Аз лично пет пари не давам, сър. Бих предпочел да ме бяхте убили, вместо да отида в затвора.

— Няма да отидеш в затвора — каза Джеърд. — Ще се погрижа на кредиторите ти да бъде платено. В замяна, ти незабавно ще напуснеш Англия.

— Наистина ще го направите, нали? — Феликс внимателно изучаваше лицето му. — Не ви разбирам, Чилхърст. Всъщност никога не съм ви разбирал.

— А аз много добре те разбирам. — Джеърд погледна Олимпия, която се въртеше около тях. — Има само един човек на света, който ме разбира.

Грейвз се олюля на прага с ръка на темето си. Изглеждаше разтревожен и си имаше причина затова.

— Господарю, виждам, че съм закъснял.

— Всичко е наред, Грейвз. Как се чувстваш?

— Ще го преживея. Благодаря ви, сър.

Олимпия разтревожено се обърна към него.

— Грейвз, ударили са ви?

— Няма за какво да се тревожите, мадам. Бил съм удрян по главата повече от веднъж в моята кариера. Мога да кажа с гордост, че никога не съм страдал особено от това. — Грейвз се усмихна. — Вярвам, че няма да кажете на мисис Бърд колко ми е твърда главата. Имам намерение да си изпрося съчувствие от нея.

— Тя ще бъде ужасена — увери го Олимпия.

Усмивката на Грейвз изчезна, когато погледът му се спря на Джеърд.

— Съжалявам за онова, което се случи, сър. Върнах се отново в къщата, след като мадам ме изпрати навън заедно с останалите, но пристигнах много късно. Той вече беше влязъл вътре.

— Всичко е наред, Грейвз. Всички сме живи.

Силно почукване на входната врата прекъсна Джеърд.

— Може би ще е по-добре да отвориш вратата, Грейвз.

— Аз ще го направя — побърза да каже Олимпия. — Грейвз очевидно няма да може да изпълнява задълженията си тази вечер.

Тя вдигна свещта и се отправи към вратата. Грейвз я последва, протестирайки високо. Джеърд докосна раненото рамо на Феликс.

— Проклятие! — прошепна Феликс и загуби съзнание.

— Деметриа, Констънс! — възкликна Олимпия в коридора и възклицанието й стигна до библиотеката. — Какво правите тук? И защо сте дошли в този час, мистър Сийтън? Ако е заради дуела, мога да ви кажа, че той няма да се състои. Ясно ли е?

— Можете да освободите Чилхърст — каза Констънс сухо. — Деметриа разказа всичко на брат си. Гифорд иска да поднесе извиненията си и да отмени дуела. Нали така, Гифорд?

— Да. — Гласът на Гифорд едва се чуваше. — Моля ви, известете съпруга си, че искам да разговарям с него.

Джеърд се показа на прага.

— Тук съм, Сийтън. Преди да поднесете извиненията си, моля ви, изпратете да повикат доктор.

Гифорд също застана на прага.

— За какво, по дяволите, ви е необходим доктор? — После очите му се спряха на Феликс. — Проклятие! Кой е този? И защо има толкова много кръв наоколо?

Олимпия се приближи на пръсти и надникна над рамото на Гифорд.

— Това е мистър Хартуел. Опита се да ни ограби. Онзи пистолет там е неговият. Заплаши Джеърд с него.

— Но какво се е случило с него?

Гифорд гледаше падналия мъж с мрачно възхищение.

— Чилхърст използва камата си, за да ни спаси. — В очите на Олимпия гореше съпружеска гордост. — Метна я към мистър Хартуел, докато той стреляше с пистолета си.

— Чилхърст го е повалил с камата си? — едва чуто попита Гифорд.

— О, да. Чилхърст винаги я носи със себе си. Най-вълнуващото беше това че всичко се случи в пълен мрак. Тъкмо бях загасила свещта и…

Гифорд нададе странен звук, когато Джеърд издърпа камата от рамото на Феликс. Кръвта шурна, но Джеърд бързо превърза раната с шалчето си.

— Боже мой! — На Гифорд като че ли му беше прилошало. — Никога не съм виждал мъж, промушен с кама.

— Ако това ви се струва неприятно — каза Джеърд весело, — може би ще ви хареса гледката на мъж с куршум в гърдите. Точно затова ви изпратих бележка да се погрижите за присъствието на доктор на нашата среща.

— Изглежда, вие все пак сте един кръвожаден пират, нали?

Лицето на Гифорд имаше пепеляв цвят. Той грациозно припадна на пода.