Аманда Куик
Измама (19)

Глава 18

— Точно от това се страхувах. — Тадеус мрачно огледа тълпата, събрала се в балната зала. — Струва ми се, че твоят син въобще няма да се появи, Магнус.

— Триста дяволи! — Магнус си взе чаша шампанско от подноса, който беше наблизо, и я изпи на един дъх. — Знаех, че не очаква събитието с нетърпение, но мислех, че е джентълмен и ще се примири поне за да не унижи Олимпия.

— Аз не съм унижена, не съм и разстроена. — Олимпия наблегна на думите. — Сигурна съм, че Чилхърст има особена причина да излезе точно тази вечер. Чухте какво каза Грейвз. Получил е спешно съобщение.

— Боже, единствените съобщения, които Джеърд смята за спешни, са свързани с бизнеса му — прошепна Тадеус и изгледа преценяващо Олимпия от главата до петите. — Не знае какво изпуска. Младият Робърт беше прав. Тя наистина е красива като принцеса от вълшебна приказка, нали, Магнус?

— А, да, точно така. — Магнус се усмихна с чаровната си усмивка, която го караше да прилича на пират. — Първокласна дама. До утре сутринта ще си подлудила всички мъже в града, мила моя. Модистката наистина прецени правилно, като те облече в смарагдовозелено.

Олимпия се усмихна.

— Радвам се, че одобрявате творението си, господа. Трябва да ви кажа, че тази вечер се чувствам съвсем различно. Като че ли това тяло не е моето.

Наистина се чувстваше като неземна. Роклята й беше с висока талия. Копринените поли бяха с дължина до глезена, шумоляха ласкаво и се вееха около нея. Деколтето беше по-ниско изрязано от всички, които Олимпия беше носила досега, а ръкавите бяха съвсем къси и едва покриваха ръцете й.

Косата й беше разделена и вдигната на елегантен кок. Прическата й беше украсена със зелени цветя от сатен и естествени къдри, които се виеха над ушите й. Обувките й и дългите й ръкавици бяха в същия смарагдовозелен цвят като роклята й.

Тадеус, Магнус и модистката бяха единодушни, че единственото бижу, което би подхождало в случая, са чифт обици, украсени със смарагди. Олимпия беше обяснила, че няма такива.

— Аз ще се погрижа за тази подробност — беше обещал Тадеус.

И беше осигурил чифт огромни обеци, украсени със смарагди и диаманти още следобед на същия ден, в който беше балът. Олимпия беше ужасена.

— Откъде, за бога, сте ги взели? — запита тя, изпълнена с подозрения.

Тадеус се беше престорил на обиден.

— Те са подарък, момиче.

— Не мога да приема такъв ценен подарък, сър — каза тя бързо.

— Не съм аз този, който ги купи за теб — беше я уверил Тадеус с известна тайнственост. — Купи ги съпругът ти.

— Чилхърст е купил това за мен? — Олимпия се беше вторачила с учудване в обиците.

Беше изненадана, но същевременно и много развълнувана, че Чилхърст е отделил от ценното си време, за да избере чифт прекрасни обици за нея.

— Той самият ли ги избра?

— Това, което исках да кажа — беше обяснил Тадеус много внимателно, — е, че той ги купи, без да излиза от къщата. Всъщност не ги е избрал той самият, но неговите пари са направили покупката.

— О! — Интересът на Олимпия към обиците незабавно беше отлетял.

— Е, то е почти същото, като да ги е купил самият той, момиче — беше настоял Тадеус. — Истината е, че Чилхърст е прекрасен племенник, но му липсва усет за красивото.

— Точно така, момиче. Той е прав — беше казал и Магнус, който беше извънредно сериозен. — Въобще не забелязва каква е модата. Но е единственият в семейството след капитан Джек, който умее да прави пари.

Тадеус беше кимнал весело.

— Не може да се отрече фактът, че всичко, което харчим и аз, и Магнус, а и всички други в семейството, идва по един или друг начин от Чилхърст.

Олимпия беше свила раздразнено вежди.

— В такъв случай, мисля, че и вие, а и всички останали от семейството, трябва да се отнасяте към Чилхърст с малко повече уважение, сър.

— О, ние много обичаме момчето — беше казал Тадеус. — Не се съмнявай в това нито за миг. Но не може да се отрече, че не е замесен от същото тесто като останалите от нас.

Робърт, Хю и Итън бяха изпълнени с благоговение при вида на Олимпия. Гледаха я в захлас, докато тя слизаше по стъпалата.

— Бих казал, че си направо прекрасна, лельо Олимпия — беше прошепнал Хю.

— Ти си най-красивата жена в целия свят — беше добавил Итън.

— Ти си като принцеса от вълшебна приказка — беше заключил Робърт.

Олимпия беше дълбоко развълнувана от тяхното възхищение. То беше нещо като компенсация за разочарованието, което изпита, когато видя, че Джеърд не е в салона, за да се наслади на външния й вид. Разочарованието я накара да разбере, че с нетърпение беше очаквала реакцията на Джеърд от новия й външен вид.

— По дяволите, ето че насам идва Паркървил — провъзгласи Магнус. — Без съмнение, ще иска да го запознаем с теб, а после ще те покани на танц точно като останалите. — Той погледна Олимпия. — Сигурна ли си, че не искаш да потанцуваш, момиче?

— Вече ви казах, че не умея да танцувам — отвърна Олимпия.

Леля Софи и леля Ида не смятаха, че танцуването е важно за една млада дама. Те я бяха обучавали на гръцки, латински и география.

— Съвсем скоро ще се погрижим и за този малък проблем — прошепна Тадеус в ухото й с бащинска загриженост. — Утре ще ти наема учител по танци.

— А междувременно, аз ще се оправя с Паркървил — тихо каза Магнус. — Този мъж винаги е имал талант за прелюбодейство.

И той кимна любезно на новодошлия.

— Добър вечер, Паркървил — приветства го гръмогласно Магнус. — Не сме се срещали цяла вечност. Как е прекрасната ти съпруга?

— Мъртва е, благодаря. — Паркървил се обърна към Олимпия с мазна усмивка. — Чух, че най-сетне сте се сдобили със снаха, Флеймкрест. Носеше се мълвата, че синът ти нарочно я държи зад заключени врати. Но снощи стана ясно, че тя най-после ще се появи в обществото. Сега, когато я виждам със собствените си очи, мога да разбера каква е причината. Ще ме представите ли на снаха си, приятелю?

— Разбира се.

Магнус ги представи един на друг с изписана на лицето досада.

Лорд Паркървил взе облечената в ръкавица ръка на Олимпия и дълго я милва с пръсти.

— Очарован съм, мадам. Може ли да си запазя този танц?

Олимпия се усмихна някак разсеяно и побърза да издърпа ръката си от неговата.

— Не, благодаря ви, сър.

Паркървил имаше вид на дълбоко обиден човек.

— Може би по-късно?

— Съмнявам се — каза Магнус с известно задоволство. — Моята снаха е извънредно придирчива в избора си на партньори за танци.

Паркървил го погледна.

— Така ли, сър?

— Да, наистина. — Магнус се усмихна извънредно мило. — Цяла вечер не е танцувала с нито един от присъстващите. Нима не си забелязал това?

— Забелязах — каза Паркървил. — И всички други в залата забелязаха. — Той погледна замислено Олимпия и й се усмихна. — Всички очакваме с нетърпение да видим кого ще удостои с благоволението си.

Олимпия не обърна никакво внимание на тона, с който бяха произнесени тези думи.

— Аз не…

— Лейди Чилхърст.

Лорд Албридж се измъкна от тълпата и застана пред Олимпия.

— Доволен съм, че ви виждам тук тази вечер.

Лицето на Магнус прие заплашителен вид.

— Познаваш ли този човек, мила моя?

— О, да! — Олимпия се усмихна на Албридж. — Много се радвам да ви видя, сър. Съпругата ви с вас ли е?

— Тя е тук някъде. — Албридж се усмихна, а в очите му светеше надежда. — Мога ли да ви убедя да танцувате с мен, мадам? За мен ще бъде огромна чест да съм първият, който ще ви заведе до дансинга.

— Не, благодаря. — За кой ли път Олимпия подхвана речта си. — Виждате ли, аз не…

— Олимпия! Искам да кажа, лейди Чилхърст! — Гифорд Сийтън си проправяше път през тълпата. — Чух, че ще бъдете тук тази вечер. Всички само за това говорят. — Той я огледа с изненада и нескрито възхищение. — Позволете ми да ви кажа, мадам, че изглеждате очарователно.

Магнус се намръщи и доста рязко каза:

— Вие сте много млад, Сийтън, нали? Спомням си, че съм ви срещал по времето, когато сестра ви беше сгодена за сина ми.

— А, да, и аз си го спомням — каза Тадеус. — Съмнявам се, че лорд Чилхърст щеше да ви представи на съпругата си, ако беше тук. Ние също нямаме намерение да го сторим, така че отдалечете се оттук, ако обичате.

Гифорд го погледна с раздразнение.

— Лейди Чилхърст и аз вече сме се срещали. Имаме общи интереси. — Той отново се обърна към Олимпия. — Не е ли така, мадам?

— Да, точно така. — Олимпия чувстваше осезаемо напрежението във въздуха. — Моля ви, господа, не причинявайте зло нито на мен, нито на съпруга ми, не правете излишни сцени. Аз и мистър Сийтън се познаваме.

Магнус и Тадеус я погледнаха възмутено.

— Щом казваш така — прошепна Магнус. — Изненадвам се, че Чилхърст ви е запознал.

— Чилхърст няма нищо общо с това. — Гифорд се усмихна саркастично. — Казах ви: лейди Чилхърст и аз имаме общи интереси. И двамата сме членове на Дружеството за пътешествия и изследвания.

Магнус направи гримаса. Тадеус продължаваше да се усмихва несъзнателно. Олимпия се усмихна строго на двамата си нови роднини.

— Мисля, че вече казахте и направихте достатъчно. Мистър Сийтън има толкова право да бъде тук тази вечер и да говори с мен, колкото и всички други.

Гифорд й се усмихна.

— Благодаря ви, мадам. Вярвам, че имам също толкова право да ви помоля за танц, колкото и всеки друг в залата.

Олимпия се усмихна горчиво.

— Да, разбира се. За нещастие, страхувам се, че трябва да откажа. — Тя направи пауза, защото погледът й попадна на богато украсеното капаче, което покриваше часовника на Гифорд. — Но бих искала да поговорим няколко минути, ако е възможно, сър.

Усмивката на Сийтън стана по-широка. Той ликуваше.

— За мен ще бъде удоволствие, мадам. Позволете ми да ви заведа до стаята, в която се намира студеният бюфет.

Олимпия прие ръката, който Гифорд й протегна. Видя как Магнус присви очи. Тадеус смръщи още по-силно вежди, от което лицето му придоби свирепо изражение. Тя ги сложи на мястото им само с един поглед.

— Ще се върна съвсем скоро, господа — каза тя на графа. — Моля за вашето извинение. Имам да обсъждам нещо важно с мистър Сийтън.

— Добре, добре, добре — измърмори мистър Паркървил, който се беше скрил зад гърбовете на двамата. — Интересно развитие на нещата, нали така?

Магнус и Тадеус се обърнаха към него, а в погледите и на двамата се четеше заплаха. Олимпия не обърна внимание на нито един от тях и каза на Гифорд:

— Елате, сър, нямах търпение да говоря с вас. Има няколко въпроса, които просто трябва да ви задам.

— Какви въпроси?

Гифорд внимателно й проправяше път през тълпата красиво облечени хора.

— За вашия часовник.

Гифорд я погледна изненадано.

— Какво общо има моят часовник с каквото и да било?

— Все още не съм сигурна, но много бих искала да знам защо сте избрали за украса мотив, на който е изобразена морска змия.

— Проклятие! — Гифорд рязко спря пред френските прозорци, които бяха полуотворени. Погледът, който обходи лицето й, беше извънредно внимателен. — Вие знаете, нали?

— Мисля, че да — каза Олимпия нежно. — Вие сте праправнукът на капитан Едуард Йорк.

Гифорд прокара ръка през косата си, която беше така подредена, че да създава впечатление за небрежност.

— Триста дяволи! Имах предчувствие, че вие ще разберете истината. Нещо във вас ме наведе на мисълта, че ще прозрете очевидното и че като съберете две и две ще постигнете необходимата сума — четири.

— Нямате причина за тревога, мистър Сийтън. Не разбирам защо да не можем да работим заедно по този случай. — Олимпия го погледна с любопитство. — Може ли да ви попитам защо пазите самоличността си в тайна?

— Никога не съм лъгал за това, кои са моите прадеди — каза Гифорд с известна досада. — Нито пък Деметриа го е правила. Фамилното ни име е Сийтън. Просто никога не сме казвали на Чилхърст кой е бил нашият прапрадядо.

— И защо не сте?

— Защото капитан Джек Райдър е бил заклет враг на прапрадядо ни! — избухна Гифорд. — Райдър вярвал, че Йорк го предал на испанците, но това не било вярно. Някой друг го е сторил. Във всеки случай, Райдър успял да избяга на испанския кораб и се върнал в Англия като богат човек.

— Мистър Сийтън, моля ви, ще предизвикате сцена.

Гифорд се изчерви до пурпурночервено и бързо се огледа, за да види дали някой не е чул думите му.

— Лейди Чилхърст, не може ли да обсъдим това навън, в градината? Не искам множеството да слуша разговора ни.

— Да, разбира се.

Разтревожена от бурните чувства, бушуващи в душата му, Олимпия позволи на Гифорд да я изведе навън.

— Мистър Сийтън, разбирам, че и вие също се интересувате от заровеното съкровище, но не разбирам защо сте пазили чак такава тайна. Старата вражда е умряла заедно с вашите прадеди. Вие и Чилхърст не сте врагове.

— Грешите, мадам. На враждата никога няма да бъде сложен край.

Мускулите на ръцете му се обтегнаха. Той стисна дланите си в юмруци.

— Граф Флеймкрест се е заклел вечно да отмъщава на семейството ми и никога да не позволи на Едуард Йорк да получи своята половина от съкровището, което двамата заедно заровили на онзи проклет остров. А също така заклел и потомците да спазят клетвата — заради честта на семейството.

— Откъде знаете всичко това?

— Баба ми ни е оставила половината от картата на онзи остров и пълни записки за всичко, което се е случило.

— И така значи другата половина от картата е във вас? — нетърпеливо попита Олимпия.

— Разбира се. Баба я завеща на татко. — Устата на Гифорд се изкриви в подобие на усмивка. — Тя е единственото, което баща ни остави на мен и Деметриа. Сигурно щеше да продаде и нея, както продаде цялото си имущество, стига да имаше пазар за подобна стока.

— И какво сте научили от записките на баба си?

— Не много. Очевидно тя се обърнала към фамилията Флеймкрест с предложение за мир, след като баща й починал. То било отхвърлено. И тя убедила баща ми и той да опита някой ден. — Гифорд тихичко се засмя. — Заради старото приятелство, което съществувало едно време между Йорк и Райдър.

Олимпия се взря в лицето му, опитвайки се да прочете нещо по него. Но светлината беше слаба, а сянката — дълбока.

— Тя се е опитала да сключи мир?

— Жените само това умеят — да си губят времето с безполезни неща. Флеймкрестови никога не са искали да възстановят старата дружба. Хари, синът на капитан Джек, изпратил на майка ми писмо, в което се казвало, че ще изпълни клетвата на баща си. Той нямало да позволи съкровището да попадне в ръцете на потомците на капитан Йорк. И заявил, че това е въпрос на семейна чест.

— Май че всички Флеймкрестови са такива — зачуди се Олимпия, — дълбоко емоционални хора.

— А това не било правилно — прошепна Гифорд ядно. — Семейството на Флеймкрестови процъфтява, но аз и Деметриа нямаме нищо. Нищо.

— И сегашният граф Флеймкрест нямаше да има нищо, ако не беше прехвърлил управлението на бизнеса на сина си — отговори му Олимпия. — Сър, има още едно нещо, което не разбирам. Ако наистина мразите толкова много семейството на съпруга ми, защо сестра ви е била съгласна да се омъжи за Чилхърст?

— Тя нямаше намерение да осъществи тази женитба — каза Гифорд. — Всъщност тя дори нямаше намерение да се сгоди за него.

— Не разбирам.

Гифорд показа нетърпението си с въздишка.

— Аз убедих Деметриа да си уреди запознанство с него. Бяхме чули, че Чилхърст търси подходяща кандидатка за съпруга. Деметриа си уреди среща с него чрез човек, който му говори за нея и го заинтригува.

— Феликс Хартуел.

— Да. Беше научила, че Хартуел е довереният човек на Чилхърст, и намери начин да се срещне с него. Деметриа е много красива. — В очите на Гифорд светеше братска гордост. — Нито един мъж не може да й устои.

— И така мистър Хартуел се погрижил Деметриа да получи покана да погостува на Острова на огъня.

— Точно така. Естествено, като неин брат, и аз бях поканен да замина с нея. Мислех, че ако имам възможност да претърся замъка на фамилията Флеймкрест, може би ще намеря липсващата половина на картата.

— И какво се случи?

Гифорд горчиво се засмя.

— Бяхме в къщата само от няколко дни, когато Чилхърст помоли Деметриа да се омъжи за него. Деметриа прие, защото още не бяхме намерили картата. Бях й казал, че ми трябва още малко време.

— Мили боже! — прошепна Олимпия. — Нямах представа, че Чилхърст е подходил към търсенето на съпруга по такъв разумен и практичен начин. Не е в негов стил, нали разбирате.

— Напротив. Напълно естествено е за него, поне доколкото аз го познавам. В неговите вени въобще не тече кръв.

— Това не е вярно. Вярвам, че е изпитвал нежност към сестра ви — каза Олимпия, без да бърза. — Никога не би я помолил да се омъжи за него, ако не беше така.

Гифорд я изгледа така, като че ли тя беше пълна глупачка, но не оспори думите й.

— Както и да е, факт е, че я помоли да се омъжи за него. Което ми даде още малко време да потърся картата.

— Която така и не сте намерили — каза Олимпия с известно задоволство. — Наистина, сър, трябва да ви кажа, че никога не бихте я намерили по този начин — чрез претърсване. Дори членовете на фамилията Флеймкрест не са знаели къде е. И не е бивало да постъпвате по този нечестен начин.

— Нямах друг избор. — Гифорд беше малко ядосан. — Капитан Джек Райдър е отказал на моя прапрадядо правото да потърси своята половина от съкровището от чиста злоба. Мисля, че всичките му потомци са също така злобни като него.

Олимпия сбърчи нос.

— Съвсем очевидно, че си имаме работа с две фамилии, които са извънредно податливи на силните страсти и са особено емоционални. Тези черти не са присъщи само на едните. Мисля, че е дошло времето да сключите мир. Не сте ли съгласен, мистър Сийтън?

— Никога! — Очите на Гифорд гневно горяха. — Не и след като Чилхърст се отнесе със сестра ми по този начин. Никога няма да простя и никога няма да забравя.

— За бога, мистър Сийтън, та нали сестра ви е нямала намерение да се омъжи за него. А що се отнася до вас, вие само сте използвали годежа й като извинение за тършуването си из замъка на фамилията Флеймкрест. Едва ли можете да се държите като обидената страна.

— Въпросът е там, че Чилхърст я обиди — каза Гифорд възмутено. — Той сложи край на годежа по възможно най-грубия начин само защото откри, че Деметриа не е богата наследница. Но се оказа, че е страхливец, и не прие да се срещне с мен на полето на честта.

Олимпия докосна леко ръката му.

— Разбирам, че това е много болезнен въпрос за вас. Моля ви, повярвайте ми, когато ви казвам, че не е възможно Чилхърст да е развалил годежа само защото е научил, че сестра ви няма пари.

— О, знам, той настоява, че го е прекратил, защото те с Деметриа не си подхождали, но това е лъжа. Аз знам истината. Беше много доволен от годежа. А после, един следобед, просто го развали, без предупреждение.

— Без никакво предупреждение?

Очите на Гифорд отново просветнаха гневно.

— Нареди ни да опаковаме багажа си и да напуснем след няколко часа. На мен, на Деметриа и на лейди Къркдейл.

Олимпия беше силно изненадана и не се опита да скрие това.

— Лейди Къркдейл е била с вас на Острова на огъня?

— Да, разбира се — каза Гифорд още по-ядосан. — Там имаше доста гости и тя дойде като приятелка на Деметриа. Двете бяха близки от няколко години още по онова време. Лейди Къркдейл беше тази, която по-късно запозна Деметриа с Бюмон.

— Разбирам.

Гифорд сви длан, а после я отпусна. Като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си.

— Мадам, вашата преданост към съпруга ви е похвална, но вие въобще не го познавате. Като че ли сте заслепена. Със съжаление трябва да ви кажа, че доколкото го познавам, ми е невъзможно да повярвам, че се е оженил за вас, защото ви обича.

— Наистина не бих желала да обсъждаме толкова лични въпроси, сър.

Гифорд я погледна със съжаление.

— Бедна моя наивна лейди. Какво бихте могли вие, невинна провинциална девойка, да знаете за мъж като Чилхърст?

— Глупости! Уверявам ви, че не съм и наполовина толкова невинна, колкото ме смятате. Получих отлично и многостранно образование, благодарение на моите лели, и доста прилежно правех своите проучвания. Аз съм жена с опит.

— Тогава сигурно разбирате, че той се е оженил за вас само защото е вярвал, че вие сте способна да откриете тайната на дневника на мадам Лайтборн.

— Глупости. Съпругът ми никога не би сключил брак поради такава причина. Той въобще не се интересува от съкровището. Няма нужда от него. Благодарение на бизнеса си, той е достатъчно богат.

— Наистина ли не разбирате? Парите са единственото, от което Чилхърст се интересува. Мъж като него никога не би имал достатъчно, за да бъде доволен.

— Откъде знаете това?

— Защото прекарах почти месец в неговото домакинство. — Гифорд повиши глас, вече ядосан. — Научих доста за Чилхърст по онова време. И най-важното е, че у него няма нито топлина, нито чувства към нищо и към никого, освен към финансовите му дела и парите. Той е проклета студенокръвна риба.

— Чилхърст не е студенокръвна риба и ще ви бъда много благодарна, ако не го обиждате. Освен това уверявам ви, че не се е оженил за мен, защото се е надявал, че ще разкрия тайната на дневника. Ще ви бъда много задължена, ако за в бъдеще се въздържате от подобни забележки.

— Но това трябва да е причината за брака му. Защо иначе човек като него ще се ожени за жена без състояние?

— Мистър Сийтън, моля ви, не казвайте нещо повече. Сигурна съм, че ще съжалявате.

Гифорд я хвана за раменете и се вгледа в очите й с известна тревога и загриженост.

— Лейди Чилхърст — поде той, но после спря. Когато продължи, гласът му беше станал по-дълбок и емоционален. — Моя мила Олимпия, знам какво преживявате. Вие сте невинна жертва. Ще бъде чест за мен да ви помогна когато и с каквото, мога.

— Свали ръцете си от моята съпруга! — Гласът на Джеърд беше студен като острието на „Пазителя“. — Или ще те убия веднага, на място, Сийтън. Няма да чакам по-удобен случай.

— Чилхърст!

Гифорд пусна Олимпия и се обърна, за да посрещне Джеърд.

— Джеърд, ти все пак реши да дойдеш на бала — каза Олимпия. — Толкова се радвам.

Джеърд не й обърна внимание.

— Предупредих те да стоиш по-далеч от съпругата ми, Сийтън — каза той много тихо.

— Ти, проклето копеле — каза Гифорд с отвращение. — Значи най-после реши да се появиш тази вечер. Всички се чудеха дали ще удостоиш бала с благоволението си. Вярвам, че разбираш колко унижена трябва да се е чувствала съпругата ти от твоето отсъствие.

— Глупости — побърза да каже Олимпия. — Ни най-малко не се чувствах унижена. Дори не бях объркана.

Нито един от двамата мъже не й обръщаше внимание. Те дори не я чуваха. Джеърд гледаше Сийтън със студенина и досада. Но в окото му светеше опасно пламъче, което може би само Олимпия забелязваше.

— Ще се занимавам с теб по-късно, Сийтън. — Джеърд хвана Олимпия за ръката.

— С нетърпение ще очаквам този ден. — Гифорд присмехулно наклони глава. — Но и двамата знаем, че няма да намериш удобно време. Такова не е записано в твоя бележник, нали?

Олимпия ясно съзнаваше, че нервите на Джеърд са опънати до краен предел.

— Тихо, мистър Сийтън. Моля ви, не казвайте нито дума повече. Моля ви. Моят съпруг не се поддава лесно на гнева, но вие упорито го предизвиквате да го направи.

Лицето на Гифорд изрази презрение.

— Не бива да се тревожите за това, лейди Чилхърст. Няма опасност от дуел. Вашият съпруг не поема рискове в името на честта. Нали така, Чилхърст?

Олимпия започваше да изпада в паника.

— Мистър Сийтън, не знаете какво правите.

— Мисля, че той много добре знае какво прави — каза Джеърд. — Ела, мила. Уморих се от този безцелен разговор.

Той хвана Олимпия за ръката и тръгна обратно към балната зала.

— Да, разбира се.

Олимпия беше облекчена, че нямаше повече заплахи. Вдигна полите на роклята си и почти затича след Чилхърст. Джеърд я погледна с изненада.

— Нима бързаш така, за да танцуваш с мен, мадам? Поласкан съм.

— О, Джеърд, за момент си помислих, че ще позволиш на мистър Сийтън да те забърка в някакъв глупав дуел. — Олимпия се усмихна с треперещи устни. — Бях много разтревожена.

— Не бива да се тревожиш, мила.

— Слава богу. Трябва да ти кажа, че никога не преставам да се удивявам на силата, с която успяваш да се контролираш, сър. Ти силно ме впечатляваш.

— Благодаря. Направих всичко възможно. И през повечето време постъпвам така.

Тя го погледна плахо. Като че ли му искаше извинение.

— Страхувах се, че ще се ядосаш на някои от глупостите, които каза мистър Сийтън.

— Мога ли да попитам какво правеше с него в градината?

— Господи, щях да забравя да ти кажа! — Възбудата, която Олимпия беше изпитала преди малко, се върна в очите й. — Излязохме, защото мистър Сийтън искаше да разговаряме насаме.

— Така си и помислих. — Джеърд я заведе до балната зала и спря точно преди да влязат в нея. — И много други хора очевидно са стигнали до същото заключение. Не бяха престанали да говорят за това, докато не влязох в залата.

— О, боже!

— Може би ще споделиш с мен какъв беше предметът на поверителния ви разговор?

— Да, разбира се. — Олимпия говореше доста бързо сега. — Джеърд, няма да повярваш какво открих. Гифорд Сийтън и сестра му са преки наследници на капитан Едуард Йорк. У тях е другата половина на картата.

— Мили боже! — Каквото и да беше очаквал да чуе Джеърд, явно беше, че точно това не бе очаквал. Той се втренчи в нея силно изненадан. — Сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна. — Олимпия се усмихна гордо. — Започнах да подозирам истината още когато чух кратката история на семейството им и след като научих, че мистър Сийтън се интересува от географските карти на района на Западните Индии. После ми се удаде случай да видя часовника му. Разпознах мотива, който беше изобразен на капака.

— И какъв е този мотив?

— Изобразена е морска змия. — Олимпия не можеше да не изрази триумфа си. — Същата змия, която е нарисувана на кораба върху корицата на дневника.

— Емблемата на кораба на Йорк?

— Точно така. Тази вечер го запознах с моите подозрения и той призна, че е праправнук на капитан Йорк. Точно това обсъждахме в градината.

— Проклятие!

— Той и Деметриа са потомци на дъщерята на Йорк и затова не носят фамилията Йорк.

Джеърд се замисли.

— Значи наистина някой е бил по петите на картата през цялото време.

— Да. — Олимпия го докосна леко по ръката. — Моля те, не се обиждай, Джеърд, но трябва да ти кажа, че Деметриа нарочно е уредила запознанството си с теб преди три години, за да може брат й да претърси замъка. Искали са да открият липсващата половина на картата.

— Убедила е Хартуел да я запознае с мен само за да може този идиот, брат й, да търси картата в замъка ми? — Гласът на Джеърд издаваше отвращението му.

— Сигурна съм, че мистър Хартуел не е знаел какви са намеренията й — побърза да каже Олимпия.

— Или пък е знаел и се е надявал по-късно да използва тази информация — каза Джеърд. — А може би е бил завладян от красотата й като всички останали мъже. Но сега това няма значение.

— Точно така — побърза да се съгласи Олимпия. Не искаше мислите на Джеърд да се спират за дълго върху красотата на Деметриа. — Всичко това е в миналото, господарю мой.

Джеърд я изгледа от главата до петите.

— Съжалявам, че не можах да те придружа дотук от самото начало, мила моя.

На Олимпия й стана горещо, като видя възхищението в погледа му.

— Не се тревожи, Джеърд. Нищо не е станало. Знам, че си получил спешно съобщение. Грейвз ми каза за него.

— Съобщението гласеше, че Хартуел все още е в Лондон.

Олимпия беше шокирана.

— И излезе, за да го потърсиш?

— Да. Отидох до квартирата, където живееше, защото ми казаха, че може би е там. Но той не беше там, а и нямаше признаци да се е връщал. Убеден съм, че информацията, която получих, е била погрешна.

— Слава богу! — Олимпия почувства облекчение. — Много се радвам да чуя това. Надявам се, че този окаяник ще прекара целия си живот вън от Англия.

— И аз. — Джеърд я хвана за ръката и я поведе към френските прозорци. — Сега, когато най-после съм тук, вярвам, че ще ме удостоиш с един валс, мила?

Олимпия тъжно въздъхна.

— Бих искала да можех да танцувам, но не мога. Толкова съжалявам, Джеърд.

— Но аз мога.

— Можеш ли?

— Направих си труда да се науча да танцувам още преди години, когато се опитвах да си намеря съпруга. Никога не съм се възползвал от това си умение, но вярвам, че не съм го забравил напълно.

— Разбирам.

Беше се научил да танцува, за да може да ухажва Деметриа — помисли си Олимпия с горчивина.

— Много бих искала да можех да ти партнирам. Валсът ми се струва доста вълнуващ танц.

— Сега двамата ще се убедим в това.

Джеърд я преведе през тълпата от любопитни на дансинга. Олимпия щеше да припадне от тревога.

— Джеърд, моля те, не искам да те поставям в неловко положение.

— Не можеш да го направиш, дори да искаш, мила. — Той постави ръката си на тесния й гръб. — Само бъди внимателна и следвай указанията ми. Аз съм учител, все пак.

— Точно така. — Олимпия бавно разтегли устни в усмивка. Музиката се носеше около нея. — Имаш рядък талант да даваш указания, мистър Чилхърст.

 

 

Бележката на Деметриа стигна до Олимпия на следващата сутрин точно когато тя се готвеше отново да се заеме с дневника на мадам Лайтборн.

„Мадам,

Трябва незабавно да говоря с вас. Въпросът е сложен и сериозен. Моля ви, не казвайте на никого за тази бележка. И преди всичко на съпруга си. Трябва да се срещнем. Един човешки живот е заплашен.“

Искрено Ваша, лейди Бюмон

Студени тръпки полазиха по гърба на Олимпия. Тя бързо скочи на крака и изтича до вратата.