Аманда Куик
Измама (18)

Глава 17

Мисис Бърд остави каната с кафето на масата, подредена за закуска, и огледа със зъл поглед хората, насядали около нея.

— Готвачката трябва да знае колко човека се очаква да присъстват на вечеря, ваше благородие. Също като мен, тя още не е свикнала да предугажда броя им.

Джеърд вдигна чашата си с кафе.

— Можеш да кажеш на готвачката, че аз много точно знам каква заплата получава всяка една от вас. Във вашия случай, мисис Бърд, заплатата нарасна значително, като се има предвид новите задължения, които поехте. Много добре, че давам най-високите заплати в града и очаквам в замяна да получавам най-доброто обслужване. Кажете на готвачката, че на вечеря ще присъстваме всички.

— Да, ваше благородие. Но тя е малко ядосана. Не обвинявайте мен, ако прегори яденето.

Джеърд вдигна вежди.

— Ако довечера супата е прегоряла, утре сутринта тя ще си търси нова работа. Същото важи за всички, които не успеят да се нагодят към изискванията в това домакинство.

Мисис Бърд изсумтя и бързо изтича в кухнята.

— Бъдете така любезна и вземете кучето със себе си, мисис Бърд — извика Джеърд след нея.

Мисис Бърд се спря и се обърна.

— И за какво са всички тези нови хора, ако аз ще трябва да се грижа за всичко, както си беше постарому, питам аз? — Тя щракна с пръсти на Минотавър. — Излез изпод масата, проклето чудовище. Няма да получиш друга наденица.

Минотавър изпълзя изпод масата, а устата му беше пълна с наденица. Итън погледна Джеърд, а в очите му се четеше единствено невинност.

— Не съм му я дал аз, сър. Честна дума.

— Знам кой даде наденицата на Минотавър — каза Джеърд и погледна баща си. — Вие се опитвате да ни попречите да му изградим навик да не свиква с трапезата ни, сър. Ще оценя опитите ви да се въздържате и да не му давате храна.

— Прав си, сине. Откъде се сдоби с тази икономка, ако мога да те попитам? — Магнус си взе една доста тлъста наденичка. — Устата жена. И като че ли не уважава особено работодателите си.

— Тя дойде при нас с останалите — каза Джеърд разсеяно.

Робърт притисна ръка до устата си, за да потисне смеха си. Олимпия вдигна поглед от чинията си с яйца.

— Не трябва да обръщате внимание на мисис Бърд. Тя ще остане завинаги с нас. Не знам какво бихме правили без нея.

— Щяхте да си наемете друга икономка, най-вероятно — каза Тадеус. — Икономка, която няма да се мръщи на гостите ви рано сутрин.

— О, никога не бих позволила на мисис Бърд да си отиде — каза Олимпия бързо.

Джеърд постави лакти на масата, съедини върховете на пръстите си и удостои баща си със замислен поглед.

— Не бива да се занимавате с мисис Бърд, сър — каза той студено. — Аз се разбрах с нея преди известно време. Трябва да призная, че тя каза някои интересни неща. И така, докога ти и чичо Тадеус ще останете при нас?

Магнус придоби обидено изражение.

— Вече се опитваш да ни изриташ, сине? Ние току-що пристигнахме.

Тадеус се усмихна.

— Спести си думите, момче. Аз и баща ти никъде няма да ходим, докато не помогнем на прекрасната ти съпруга да разкрие тайната на дневника. Тя ще може да разчита на нас известно време.

— Точно от това се страхувах. — Джеърд срещна погледа на Олимпия през масата. — Надявам се, че много скоро ще разкриеш тайната, скъпа моя. В противен случай, нашите гости ще останат завинаги с нас.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, господарю мой. — Олимпия се изчерви леко.

Беше объркана, защото не знаеше как да приеме грубите думи на Джеърд. Но, доколкото можеше да отсъди, нито Тадеус, нито Магнус, се бяха обидили от забележките на Джеърд.

— Много добре, тогава, оставям нещата в твоите ръце. — Джеърд се опита да извади от джоба си липсващия часовник и смръщи вежди, когато не го откри. — Трябва да си запиша някъде да си купя нов.

Погледна към големия стенен часовник, а после премести поглед върху Итън, Хю и Робърт.

— Време е за уроците ви. Тази сутрин ще учим математика и география.

Тадеус изстена.

— Колко скучно.

— Такова си е то, моето момче — присъедини се към него и Магнус. — Готов е да пожертва дори прекрасна лятна сутрин в името на географията и математиката.

Робърт погледна Джеърд с умните си очи.

— Сър, ние се надявахме, че тази сутрин ще ни освободите от уроците. Негово благородие, графът, каза, че момчетата на нашата възраст трябва всяка сутрин да ходят за риба.

— Точно така — присъедини се и Итън. — А чичо Тадеус ни каза, че когато той бил момче, всяка сутрин пускал в реката хартиени лодки.

— И се упражнявал във фехтовка с истински меч — с надежда в гласа допълни Хю.

— И тримата сте свободни да напуснете масата за закуска — каза Джеърд спокойно. — Давам ви пет минути, през които трябва да се качите горе и да отворите учебниците си.

— Да, сър. — Робърт скочи на крака и се поклони.

— Да, сър. — Итън също се изправи, поклони се бързо и изтича вън от стаята.

— Да, сър. — И Хю също се втурна след братята си.

Джеърд ги изчака да излязат от стаята, а после впери поглед в баща си и чичо си. Лицето му беше мрачно.

— Това домакинство се ръководи от съвсем прости, но абсолютно задължителни правила. Правилата ги създавам аз. А едно от тях е, че момчетата трябва да учат всяка сутрин дотогава, докато променя правилото. Ще ви бъда много благодарен, ако не се месите в моя ред.

Олимпия беше шокирана.

— Чилхърст, говориш с по-възрастни от теб.

Магнус се усмихна широко.

— Тя е дяволски права, сине. Покажи малко уважение към нас, ако обичаш.

Тадеус се засмя дяволито.

— Такъв му е характерът, момиче. Той не може да се подчинява на никого, дори на по-възрастните от него.

Джеърд погледна Олимпия, а после се изправи на крака.

— А ти не се тревожи за моето поведение, мадам. Уверявам те, че живея с тези по-възрастни от мен вече достатъчно дълго, за да знам, че ако не се намеся от самото начало, ще превърнат къщата в зверилник.

— Едва ли бих могла да се съглася с теб — каза Олимпия.

— Вярвай ми — каза Джеърд. — Познавам ги много по-добре от теб. Желая ти приятен ден, мила. Ще се видим на обяд. Дотогава ще бъда в класната стая.

Той леко кимна с глава на баща си и на чичо си.

— Господа.

— Отивай, сине — каза Магнус весело. — Когато се върнеш, ние все още ще бъдем тук.

— Точно от това се страхувах — каза Джеърд, вече на прага.

Той излезе в коридора, като остави Олимпия сама с Магнус и Тадеус. Тя тайно и косо ги погледна и с облекчение разбра, че нито един от тях не се е обидил от приказките на Джеърд.

— Чилхърст държи на реда в домакинството — обясни Олимпия.

— Няма нужда да се извиняваш, мила моя — усмихна й се Магнус. — Момчето ни винаги си е било странно. По едно време и аз, и майка му, се бяхме отчаяли от него.

— Той е добро момче — увери я Тадеус. — Но не прилича на останалите от семейството.

— В какъв смисъл? — попита Олимпия.

— Кръвта му не е така гореща като на останалите — каза Магнус тъжно. — Липсва му огънят на фамилията Флеймкрест, ако разбираш какво искам да кажа. Винаги се тревожи за срещите си. Непрестанно гледа колко е часът. Затънал е до гуша в бизнес делата си. У него няма силни чувства, няма силни страсти. Накратко: той е един от най-странните членове на семейството.

Олимпия ги погледна със смръщени вежди.

— Мисля, че и двамата не разбирате Чилхърст.

— Вярно е — каза Тадеус. — Но и той не ни разбира.

— Той е човек на изтънчената чувствителност и силните страсти — каза Олимпия възторжено.

— Глупости! Човек не би се досетил, че във вените му тече кръвта на морските разбойници. Но въпреки това той е добро момче — каза Тадеус. — И докато говорим за навика му да гледа часовника, къде всъщност е часовникът му?

Олимпия стисна устни.

— Чилхърст даде красивия си часовник, за да откупи племенника ми.

Магнус се втренчи в нея.

— Не може да бъде. Но той наистина си е такъв — предпочел е да плати с часовника си, вместо да използва камата си, за да освободи момчето. Има душата и сърцето на търговец. И кой мислите, че е отвлякъл момчето?

— Чилхърст мисли, че е бил човек, към когото той изпитвал силно доверие и който вече е напуснал страната — каза Олимпия. — Аз обаче не съм толкова сигурна в това.

Тадеус присви очи.

— Нека да видим какво мислиш ти по въпроса, мила моя.

Олимпия хвърли поглед към вратата, за да се увери, че Джеърд не се е върнал, без да го забележат.

— Е, господа, аз силно подозирам, че човекът, който е отвлякъл Робърт, е по следите на дневника на мадам Лайтборн.

— Ах, да!

Магнус удари с длан по масата толкова силно, че чашите и чинийките подскочиха.

— Съгласен съм с теб. Най-вероятно дневникът лежи в основата на всичко това. Приближаваме се към тайната, Тадеус. Чувствам го дори с костите си.

Очите на Тадеус блестяха.

— Кажи ни какво успя да научиш досега, момиче. Може би Магнус и аз ще успеем да ти помогнем.

Олимпия беше ентусиазирана от думите им.

— Наистина ще бъде чудесно. Вашата помощ ще бъде безценна за мен. Трябва да кажа, че Чилхърст подхожда към въпроса по начин, който ме обезкуражава.

Магнус тежко въздъхна.

— Да, такова си ми е момчето. Сега, да преминем на въпроса. Докъде стигна с дневника?

— Прочетох го почти целия. — Олимпия бутна чинията си настрани и сложи ръце на масата пред себе си. Внимателно се вгледа в двамата си събеседници. — Но, макар че успях да преведа повечето от загадъчните текстове, все още не съм успяла напълно да разбера тяхното значение.

— Дай да ги видим — каза Магнус.

— Добре. Има, например, една фраза за господаря на Сирената и за това, че той трябва да сключи мир с господаря на Морската змия. На пръв поглед, всичко е очевидно — става въпрос за капитан Джек и капитан Йорк.

— Малко е късно да се оправи тази вражда — каза Тадеус. — И двамата са починали преди години.

— Знам това. Но започвам да мисля, че е необходимо да се срещнат потомците на двамата и да разрешат загадката — обясни Олимпия. — Открих половината карта, на която трябва да е обозначено къде е съкровището. Предполагам, че другата половина е у някого от потомците на Йорк.

— Ако е така, никога няма да успеем да намерим съкровището — каза Магнус недоволно.

— По дяволите! — Тадеус сви ръката си в юмрук и силно удари по масата. — Да бъдем така близо и да разберем, че няма никакви шансове да го открием!

— Защо казвате това? — Олимпия премести погледа си от едното разочаровано лице към другото.

— Няма да успеем да открием потомците на капитан Йорк — каза Тадеус тъжно. — Той не е имал син. Доколкото знам, фамилията се е загубила.

Олимпия тъкмо се канеше да отговори, когато Грейвз се обади от прага:

— Моля за извинение, мадам. — Той й подаде сребърния поднос, пълен с покани и писма. — Сутрешната поща пристигна.

Олимпия махна с ръка, за да го освободи.

— Негово благородие ще се погрижи за това. Той умее да се справя с подобни задачи.

— Да, мадам. — Грейвз започна да отстъпва заднишком.

— Почакай един момент. — Магнус погледна Грейвз. — Нека видим какво има там.

— Просто покани да посетим множество публични изяви — обясни Олимпия, ядосана заради прекъсването. — Засипват ни с покани от най-различен вид още от момента, в който разбраха, че Чилхърст е в града.

— Така ли? — Тадеус сбърчи чело. — Трябва да сте посетили много балове, соарета и други такива?

— О, не — каза Олимпия изненадана. — Чилхърст отказва на всички.

Магнус изстена.

— Точно така би постъпил той. Това момче никога не е знаело как да се забавлява. Нека да отворим няколко от тези покани и да видим какво става в обществото. Може да намерим нещо интересно, с което да запълним престоя си в града, Тадеус.

— Прав си.

Тадеус кимна на Грейвз да даде подноса на Олимпия.

— Наистина не мисля, че…

Олимпия не успя да довърши мисълта си, защото Грейвз постави подноса пред нея.

— Ще трябва да се научиш как да се забавляваш, особено ако имаш намерение да прекараш остатъка от живота си с Чилхърст. — Магнус я погледна с очи, в които се четеше привързаност. — Счупи няколко от тези печати и да видим кой какво ще прави тази седмица.

— Добре, щом настоявате.

Олимпия неохотно вдигна един бял плик и смръщи вежди при вида на восъка, с който той беше запечатан.

— Има ли някой от вас нещо, с което да отворя плика? — Олимпия се стресна, когато от двете й страни се появиха ками. Вгледа се в украсите, които красяха дръжките им.

— Ето, момиче, вземи — каза Магнус.

Олимпия си спомни за камата, която Джеърд носеше до бедрото си в деня, когато се появи в Апър Тадуей.

— Всички ли членове на фамилията Флеймкрест имат навик да носят ками у себе си?

— Да, това е семейна традиция — увери я Тадеус. — Дори племенникът ми има една подръка.

— Разбира се, камата, която принадлежи на Чилхърст, е специална — каза Магнус гордо. — Аз самият я носих години наред, докато стана време да я предам на него. Това е камата на капитан Джек.

— Наистина ли? — Олимпия забрави за купа покани, които я чакаха на подноса. — Не знаех, че камата, която Джеърд носи, е тази на прапрадядо му.

— Красиво парче стомана — каза Магнус. — Спасило е живота на капитан Джек неведнъж. Спаси и живота на сина ми, а също така и живота на момчетата на Тадеус. Капитан Джек навремето я кръстил с името „Пазителя“.

— Пазителя! — Олимпия скочи на крака. — Вие казахте, че Джеърд е Пазителя.

— Да, така е. — Магнус вдигна вежди. — Друга семейна традиция. Мъжът, у когото е камата, става носител и на титлата.

— Господи! И аз да не разбера досега? — Олимпия започна бързо да мисли.

— Какво има, момиче? — попита Тадеус.

— Може би нищо. А може би всичко. Една от загадъчните фрази в дневника гласи:

„Пази се от смъртоносната целувка на Пазителя, когато надникнеш в сърцето му, за да намериш там ключа.“

Олимпия се завъртя на пети с думите:

— Трябва веднага да видя камата с очите си.

Тя излезе тичешком от стаята и чу зад себе си стърженето на столовете по пода.

— О-хо-хо! — викаше Тадеус. — Тя излезе, Магнус. По следите е на нещо.

— След нея, човече! — изрева Магнус.

Олимпия не се спря да ги изчака. Изтича бързо в коридора, а после нагоре по стълбите към третия етаж.

Когато стигна на площадката, се обърна и тръгна по коридора към класната стая. Дишаше бързо и повърхностно, когато сложи ръка на бравата, завъртя я и рязко отвори вратата. Тя се блъсна в стената.

Итън, Хю и Робърт бяха събрани около глобуса. Те се обърнаха и изненадано се загледаха в нея. Джеърд също вдигна поглед и забеляза вълнението, изписано на лицето й.

— Какво се е случило, мила? Какво има?

— Да, не, всъщност не знам. — Олимпия чу приближаващите стъпки на Магнус и Тадеус. — Чилхърст, имаш ли нещо против да погледна отблизо камата ти?

Джеърд погледна над главата й към мястото, където стояха баща му и чичо му.

— Какво става тук?

— Дяволите да ме вземат, ако знам — каза Магнус весело. — Момичето има попътен вятър в платната си. Ние просто я следваме.

Джеърд погледна неодобрително Олимпия.

— Ако това има нещо общо с твоята работа по дневника, мила моя, може да почака и до следобеда. Много добре знаеш, че не обичам да прекъсват уроците ми по средата.

Олимпия се изчерви.

— Да, знам, но наистина е извънредно важно, господарю мой. Моля те, позволи ми да разгледам камата.

Джеърд се поколеба за миг. Очевидно беше, че е силно ядосан. Но прекоси стаята и отиде до закачалката, на която беше закачен жакетът му. Бръкна във вътрешния джоб и извади камата. Подаде й я, без да каже дума. Тя внимателно я извади от кожения калъф и докосна смъртоносното й острие.

— „Пази се от смъртоносната целувка на Пазителя“ — прошепна тя. И започна да изучава сложния мотив, който украсяваше дръжката на камата. — Баща ти ми каза, че камата е принадлежала на капитан Джек и че той я кръстил с името „Пазителя“.

Джеърд хвърли на баща си ироничен поглед.

— Още една глупава семейна легенда.

Олимпия завъртя камата.

— Има ли начин да се махне дръжката й?

— Може и да стане — каза Джеърд бавно. — Но защо искаш да го направиш?

Тя го погледна. Явно беше, че изпитва нетърпение.

— Защото искам да надникна в сърцето на „Пазителя“.

Джеърд взе камата от ръцете й, без да сваля поглед от лицето й.

— Добре. Очевидно е, че няма друг начин да се задоволи твоето любопитство.

Олимпия се усмихна.

— Благодаря ти, сър.

Няколко минути по-късно Джеърд отдели дръжката от камата. Надникна в кухата дръжка и възкликна:

— Проклятие!

— Какво има? — извика Робърт нетърпеливо. — Какво виждате там, сър?

— Да, какво има там? — извикаха Итън и Хю и се приближиха.

Джеърд погледна Олимпия и горчиво се усмихна.

— Предполагам, че честта се пада на дамата.

Олимпия изтръгна дръжката от ръката му и надникна в нея. Вътре имаше навито парче хартия.

— Има нещо там вътре, да.

— По дяволите! — прошепна Тадеус.

— Извади го, момиче. Чакането ще ме убие — каза Магнус.

С треперещи от вълнение пръсти Олимпия извади парчето хартия и започна внимателно да го развива, после се загледа в онова, което беше написано там.

— Мисля, че тези числа са географската дължина и географската ширина на острова, на който е скрито съкровището.

Джеърд постави ръката си на глобуса.

— Прочети ми ги.

Олимпия прочете числата на глас.

— Трябва да е някъде в областта на Западните Индии.

— Точно така! — Джеърд се загледа в петънцето на глобуса, което се намираше съвсем малко на север от Ямайка. — Във всеки случай, капитан Джек е бил отличен математик. Можел е да изчислява дължината и ширината с голяма точност.

— За бога, сине — каза Магнус, а гласът му звънливо ечеше. — Твоята съпруга успя. Направи го. Намери ключа към съкровището.

— Така изглежда — каза Джеърд, без да бърза.

— Не съвсем — каза Олимпия.

Всички се обърнаха и я изгледаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита я Тадеус. — Имаме в ръцете си скъпоценната информация и веднага можем да отплаваме за острова, който ни е посочил капитан Джек.

— Да, но у нас е само едната половина на картата на острова — каза Олимпия. — Другата половина все още липсва. Все повече и повече се убеждавам, че другата половина е у потомците на капитан Йорк.

— Тогава всичко е напразно. — Магнус удари едната си длан, свита в юмрук, в другата. — Няма ги тези проклети потомци.

— Можем да се опитаме да прекопаем целия остров — каза Тадеус замислено.

Джеърд го изгледа присмехулно.

— Дори да предположим, че намерим острова, много се съмнявам, че ще намерим съкровището, като копаем напосоки.

— И ние можем да помагаме, сър. — Робърт доброволно предложи помощта си.

— Ние копаем много бързо — увери Хю Робърт.

— А също така и Минотавър може да копае — каза Итън.

— Достатъчно. — Джеърд протегна ръка, за да въдвори тишина. — Олимпия е съвършено права. Все още нямаме всички части на мозайката. Трябва да продължим да търсим следите.

Олимпия погледна отново парчето хартия, което беше скрито в дръжката на камата.

— Трябва да се опитаме да открием потомците на капитан Йорк.

Магнус отново се намръщи.

— Казах ти вече, че фамилията е отмряла. Капитан Йорк не се сдобил със син, който да продължи фамилията.

— А нямал ли е дъщеря? — попита Олимпия тихо.

В стаята се възцари тишина. Всички бяха изненадани.

— По дяволите! — изруга тихичко Тадеус. — Не съм мислил за това.

— Една дъщеря може да предаде семейната тайна за съкровището на поколенията също така добре, както и един син — каза Олимпия. — Наистина, едва вчера мистър Сийтън ми разказваше, че майка му ръководела корабна компания, която наследила от баща си.

Замислеността изчезна от лицето на Джеърд. Очите му станаха студени.

— Не искам да замесваш Сийтън в това, ясно ли е, Олимпия?

— Да, разбира се. Извинявай. — Олимпия се обърна към вратата. — Трябва да се връщам към дневника. Има едно-две неща, които искам да проверя.

Магнус и Тадеус понечиха да я последват.

— Позволи ни да ти помогнем — извика Магнус.

— Не, наистина не мисля, че този път ще ми бъдете полезни — каза Олимпия. — Ще ви съобщя, когато ще можете да прибавите нещо към моите проучвания.

— Е, добре, ще трябва да си намерим друг начин да се забавляваме — каза Тадеус и погледна замислено Джеърд. — На какво учиш момчетата, момко?

— Няма да се забавлявате в класната стая — каза Джеърд. — Няма да позволя да ме прекъснат още веднъж днес.

— Това момче винаги е успявало да убие радостта ми — прошепна Магнус в ухото на Олимпия, докато й държеше вратата, за да мине. — Извикай ни, когато имаш нещо за нас, мила моя.

— Да, добре. — Олимпия го погледна. — Какво ще правите днес вие двамата?

Магнус и Тадеус си размениха замислени погледи. А после Магнус се усмихна ослепително на Олимпия.

— Мисля, че ще прегледаме някои от поканите, които се получиха само преди минути. Обзалагам се, че синът ми не си е направил труда да те въведе в светския живот. Нали така?

Джеърд тихичко изруга.

— Олимпия не се интересува от живота на обществото, сър.

— И откъде знаеш това? — попита Магнус. — Очевидно е, че още не е имала случай да се запознае със светското общество на Лондон. Върни се при проклетите си уроци, сине. И остави проявите на внимание и светските посещения на нас.

Олимпия погледна от едното решително мъжко лице към другото.

— Работата е там — каза тя, — че наистина нямам нищо подходящо за такъв случай. Просто няма какво да облека.

Магнус я потупа бащински по рамото.

— Остави това на Тадеус и на мен, мила моя. И двамата се обличахме много елегантно, когато бяхме млади. А съпругите ни бяха смятани за дами от класа, да даде Бог мир на душите им. И двамата имаме чувство за стил и елегантност, нали така, Тадеус?

— Да, Магнус, точно така. — Тадеус притвори вратата на класната стая, като се забави само за да надникне отново в стаята и да каже на Джеърд: — По-добре ще бъде днес следобед да започнем с търсенето на подходящ шивач, момче. Не искаме да пречим на съпругата ти.

— По дяволите, чичо… — поде Джеърд.

При този явен протест Тадеус затвори вратата и се усмихна весело на Олимпия.

— Хайде, тичай, и виж какво ще успееш да намериш в дневника, мила моя. Ще изпратя да доведат някой способен шивач. Ще те снабдим с две прекрасни рокли за нула време.

— Както искате — каза Олимпия разсеяно.

Умът й вече беше другаде. Стисна в ръка парчето хартия, което беше извадила от камата. Все нови и нови идеи възникваха в главата й.

— Моля ви, извинете ме. Наистина трябва отново да започна да работя над дневника.

 

 

Въпреки че не беше съгласен с това, Джеърд учтиво чакаше в коридора в девет часа на следващата вечер. Беше облечен в черен жакет, панталони и елегантното шалче, което допреди няколко минути украсяваше врата на баща му. Тежката градска карета беше в подножието на стъпалата към входа, готова да откара фамилията Флеймкрест до дома на лорд и лейди Хънтингтън, които даваха бал.

Джеърд не познаваше Хънтингтънови, но Магнус го беше уверил, че те са техни стари познати още от времето, когато той ухажвал майка му.

— Не бихме могли да мечтаем за по-добър случай да представим Олимпия на обществото. — Магнус радостно беше потрил длани, докато обясняваше плана си на Джеърд. — Те познават точно тези хора, които ни трябват. И всички ще бъдат там.

— Не виждам никаква причина да представям съпругата си на когото и да било — беше изръмжал недоволно Джеърд. — Тя е напълно доволна от живота, който води сега, и от задълженията, които е поела да изпълнява. Не мисля, че ще й хареса да се движи из обществото.

— Това само показва колко добре познаваш жените, сине. — Магнус беше поклатил отчаяно глава. — Не знам как си успял да хванеш в плен такава борбена жена като Олимпия.

Джеърд беше погледнал замислено баща си.

— Трябва ли да разбирам, че одобряваш избора ми? Харесваш ли снаха си?

Магнус беше възкликнал:

— Тя идеално подхожда на семейството.

Джеърд се усмихна горчиво при спомена за този разговор, а после нетърпеливо хвърли поглед към стенния часовник. Все още нито Магнус, нито Тадеус бяха слезли долу. А не беше виждал Олимпия от обяд.

Джеърд очакваше появяването й с известен страх. Знаеше, че баща му и чичо му бяха прекарали часове наред, затворени в стаята с модната шивачка и нейните помощнички. Това беше станало вчера. А днес следобед бяха донесли една рокля и още няколко кутии, които съдържаха неизвестно какво.

Знаеше достатъчно за модната линия — изрязани и прилепнали в горната си част рокли от нежна и ефирна материя.

Ако роклята на Олимпия се окажеше извънредно смела, той просто нямаше да й позволи да излезе от къщата. Мъжът трябва да отстоява принципите си.

Грейвз се появи на вратата зад стълбището. Джеърд смръщи вежди, когато видя, че новият му иконом е още по-намръщен от обикновено.

— Моля за извинение, господарю. Току-що пристигна съобщение за вас, което ми предадоха през задната врата. Помислих си, че ще искате веднага да го видите.

И той му подаде един запечатан плик. Джеърд взе съобщението от ръцете му и се загледа в грозния почерк.

— Какво, по дяволите, е това?

— Не знам, господарю. Момчето каза, че е спешно.

— Проклятие!

Той бързо разкъса плика и прочете:

„Сър,

Със съжаление трябва да ви кажа, че въпросният джентълмен въобще не е напускал страната. Един познат го е видял преди не повече от час. Помислих, че може би е тръгнал към старото си работно място. Помислих още, че може би ще искате веднага да се срещнем там. Ще ви чакам в алеята зад сградите.“

Искрено ваш, Фокс

Джеърд погледна още веднъж към върха на стълбите и бавно смачка бележката в ръка.

— Отнася се до онзи наш стар проблем, Грейвз. Моля те, не казвай на съпругата ми за това. Тя само ще се разтревожи. Кажи й, че ще се присъединя към нея в дома на Хънтингтънови.

— Добре, сър. — Грейвз му отвори вратата. — Може би и аз трябва да ви придружа?

— Няма нужда. Фокс ще бъде там.

Джеърд бързо премина през вратата, а после се спусна надолу по стълбите. Чудеше се какво ли ще направи, ако успее да залови Феликс Хартуел.