Аманда Куик
Измама (17)

Глава 16

Магнус се усмихна на Джеърд.

— Мистър Чилхърст?

— От време на време моята съпруга забравя, че вече не съм на служба при нея — каза Джеърд студено.

— На служба при нея? — Тадеус тихичко се засмя. — И откъде й е хрумнало това?

— Историята е твърде дълга, сър. — Джеърд заобиколи бюрото. — И точно сега нямам време да ви я разказвам. Ако ме извините, трябва да говоря със съпругата си. Както можете да видите и сами, тя е жена с доста горещ темперамент.

Магнус се удари по бедрото и избухна в смях.

— Радвам се да видя, че си си взел за съпруга една доста интересна жена, моето момче. Няма нужда да ти казвам, че бях малко разтревожен как ще свърши живота си онзи практичен и скучен мъж, който се крие у теб.

Тадеус се засмя тихичко.

— Тя, изглежда, те смята за човек на силните страсти, момче. Как, по дяволите, се е сдобила с тази представа?

— Не знам. — Джеърд стисна бравата. — Ще се върна след малко. Има нещо, което трябва да изясня на лейди Чилхърст, преди денят да е свършил.

— Отивай, сине — каза Магнус весело. — Ние ще се обслужим с брендито ти, докато се върнеш. Сигурно е от избата на капитан Джек, която е пълна с прекрасни напитки, а?

— Да — отговори Джеърд. — Наистина, опитайте се да не го изпиете всичкото, докато се върна.

— Не бързай, момче, не бързай. — Тадеус махна с ръка, за да му покаже, че може да излезе от стаята.

Джеърд излезе от библиотеката, прекоси коридора, който беше облицован с мрамор, и се изкачи по стълбите.

Вратата на спалнята на Олимпия беше затворена. Джеърд стисна здраво устни. Вдигна ръка и почука особено силно.

— Върви си — извика Олимпия с приглушен глас, който като че ли идваше някъде отдалеч. — Много съм заета.

— Олимпия, искам да говоря с теб.

— Наистина нямам време да си бъбря за това, кой е господарят в тази къща, Джеърд. Имам работа.

— Триста дяволи, жено, ще престанеш да ми заповядваш! Аз не съм член на прислугата.

Джеърд отпусна ръката си върху бравата. Завъртя я рязко. Очакваше, че вратата ще бъде заключена. Но, за негова изненада, тя се отвори. И то малко по-силно, отколкото Джеърд имаше намерение, и се удари в стената с трясък, който накара Олимпия да подскочи. Тя вдигна глава, както беше седнала зад бюрото. Очите й хвърляха мълнии.

— Казах, че съм заета!

— Толкова заета, че не можеш да разговаряш със съпруга си?

Джеърд затвори вратата и влезе в стаята с увереност, която всъщност не изпитваше. Веждите на Олимпия се приближиха една към друга, макар тя да се опитваше да скрие раздразнението си.

— Точно в този момент не изпитвам особено благоразположение към теб, господарю мой. Не мога да повярвам, че не си ми казал истината за себе си.

— Дяволите да го вземат, Олимпия. От години се опитвам да забравя тези глупости. В приказките, че аз съм Пазителя, няма нищо вярно.

Очите на Олимпия се спряха на черната превръзка на окото му и изражението й омекна.

— Разбирам, че прозвището предизвиква неприятни за теб спомени. Но то е важна част от мозайката. Може да се окаже и ключът към цялата тази работа.

— Не, не може това да е ключът. Признавам, че съм известен като Пазителя сред членовете на моето семейство, но не давам и пукнат грош за дневника и неговото съкровище. Предупреждението, което уж засяга мен, е просто глупост. Не бива да го приемаш сериозно.

В очите на Олимпия проблесна разбиране.

— Ето защо не си ми казал истината от самото начало. Страхувал си се от това, как ще възприема предупреждението. Страхувал си се, че ще си помисля най-лошото за теб.

— Не исках да се страхуваш от мен. Проклятие, мадам, аз не съм призракът на капитан Джек.

Олимпия започна да удря с перото си по навитите на руло листове.

— Никога не съм твърдяла, че си. Не вярвам в призраци, господарю мой.

— Тогава, как, по дяволите, мога да съм свързан със загадката на дневника? — попита я Джеърд.

Погледът на Олимпия ставаше все по-замислен.

— Точно този проблем се опитвам да разреша в момента, сър. Трябва да разкрия каква е връзката между предупреждението, господаря на „Сирената“ и останалото, което успях да науча. Любезно те моля да ме оставиш да продължа работата си. Знам, че това не те интересува, а аз не мога да се концентрирам, когато стоиш надвесен над мен и ми крещиш.

— Аз не ти крещя.

— Да, крещиш ми. Честно, Джеърд, твоята емоционална натура прави съвместното ни съществуване много трудно. Аз естествено проявявам разбиране, но наистина настоявам да напуснеш спалнята ми.

Джеърд почувства прилив на силен гняв.

— Не се осмелявай да ме изхвърляш от спалнята си, мадам.

— И защо не? — Тя го гледаше уморено. — Това е моята спалня, а точно в този момент аз не искам и ти да бъдеш тук.

— Така ли? — Джеърд се надвеси над нея и я вдигна от стола. — В такъв случай и двамата ще отидем в моята спалня.

— Мистър Чилхърст, незабавно ме оставете! — Олимпия сграбчи бонето си, защото то беше започнало да се изплъзва от главата й. — Имам работа и искам да я свърша.

— Наистина имаш работа. Крайно време е да изпълниш и главното си съпружеско задължение.

И Джеърд се спусна като вихрушка към вратата, която съединяваше двете спални. Отиде до огромното легло и пусна Олимпия върху него. Бонето й падна и великолепната й червена коса се разпиля по възглавниците. Роклята се беше вдигнала над коленете й и разкриваше съблазнителните й крака, обути в дълги чорапи.

— Сирена — прошепна Джеърд.

И отново го завладя желанието — мощна вълна, която заплашваше да го опустоши. Легна върху Олимпия и тялото му я прикова към леглото. Той вече беше твърд. Чувстваше огъня във вените си и силната болка в слабините си. Олимпия отвори широко очи от почуда.

— Господи, мистър Чилхърст, все още е ден.

— Позволи ми да ти кажа, мадам, че някои хора имат такъв обичай — да правят любов посред бял ден.

— Нима? — Учудването в очите на Олимпия се превърна в чувствено желание. — На дневна светлина?!

— Тази представа без съмнение ще шокира някои скучни и ограничени хора, които нямат богат житейски опит. Ние сме различни, Олимпия.

— Да. — Усмивката на Олимпия беше извънредно нежна. — Ние сме различни, сър.

Той целуна шията й и почувства как тя се разтапя от желание под него. Зарови пръсти в косата му и се изви в дъга към него. Гореща, пулсираща радост завладя Джеърд. Опияняващият го отговор на Олимпия вливаше нови сили в страстта му. Тя беше негова — помисли си той тържествуващо. Не можеше да му устои дори когато му беше ядосана.

Тя сигурно го обича. Трябва да го обича.

Изведнъж, прекалено ясно, той осъзна, че отдавна очаква да чуе тези думи, произнесени от нейната уста. Защо тя никога не ги бе изказвала на глас — чудеше се той.

Беше сигурен, че тя го обича.

Тези мисли скоро напуснаха съзнанието му, защото дори то беше пометено от страстта. Олимпия се усмихваше с неземната си усмивка и нежно го галеше с крака си.

— Голямо щастие е за нас, че се намерихме, нали, господарю мой? Не вярвам, че на света има друг мъж, който да ми подхожда така, както ми подхождаш ти.

— Много се радвам, че мислиш така. — Джеърд собственически сграбчи едната й гърда. — Защото съм сигурен, че няма друга жена на този свят, която така добре да вниква в моята природа.

 

 

След доста дълго време Джеърд неохотно се отдели от Олимпия и се отпусна на възглавниците. Сложи едната си ръка под главата и замислено се загледа в тавана. Всеки нерв и всяко мускулче на тялото му трептяха от задоволство. Олимпия се размърда и се протегна до него.

— Правенето на любов по средата на деня е много приятен обичай, сър, нали? Ще трябва да експериментираме с него отново, и то съвсем скоро.

— Със сигурност ще го направим. — Джеърд я прегърна и я притисна към себе си. — Вярвам, че вече няма да се опитваш да ме изхвърляш от спалнята си.

— Със сигурност ще размисля два пъти, преди да го направя — каза Олимпия извънредно сериозно.

Джеърд се намръщи.

— Имам предвид онова, което казах и преди малко, сирено моя. Можеш да ме омагьосаш само с един поглед или само с една усмивка, но няма да ми даваш заповеди, като че ли съм твой слуга. Ще бъда господар в собствения си дом точно както съм господар на финансовите си дела. И ще бъда господарят на моята съпруга. Ясно ли е?

— Да.

Олимпия бързо седна в леглото, без да се тревожи за това, че е абсолютно гола. Погледна към Джеърд, а очите й светеха възбудено.

— Ще бъдеш господар на съпругата си.

— Радвам се, че си съгласна, мадам. — Джеърд изучаваше прекрасната извивка на гърдите й. — Понякога е необходимо мъжът да тропне с крак.

— Господар на съпругата си. Джеърд, ти винаги си ме наричал „сирена“.

— Да. — Джеърд чертаеше кръгове около зърното й с върха на палеца си. — Това е така, защото ти наистина си прекрасна като сирена.

— Нима не разбираш, сър? — Олимпия коленичи до него всред разбърканите чаршафи. — Ти току-що се провъзгласи за господар на сирената. Капитан Джек е бил господарят на „Siryn“, а ти си неговият потомък. Ти си новият господар на сирената.

Джеърд със закъснение проумя посоката на нейните мисли. И високо изстена.

— Олимпия, въображението ти отива твърде далеч. Логиката ми не може да го последва чак там.

— Не, мисля, че е необходимо да отиде дори по-далеч. — Олимпия скочи от леглото. — Трябва веднага да се заловя за работа. Ти наистина ме отвличаш, Джеърд.

— Мадам, този път аз съм в собствената си спалня.

— О, да. Точно така. Тогава трябва да ме извиниш.

Олимпия се завъртя рязко и изтича към вратата. Джеърд съзерцаваше сладките извивки на задните й части, докато те се скриха от погледа му. После въздъхна и бавно седна.

Огледа разхвърляните дрехи, които покриваха леглото и килима. Вдигна малкото бяло боне на Олимпия и се усмихна щастливо.

После вдигна глава и смръщи вежди, когато погледът му попадна върху часовника. Беше почти един часът, а той имаше среща при доковете след четирийсет и пет минути.

— Проклятие!

Джеърд грабна ризата си. Бракът започваше да разстройва всекидневния му режим.

 

 

Четирийсет и пет минути по-късно Джеърд слезе от наетата карета, прекоси оживената улица и потъна в малката кръчма. Там го чакаше мъжът, когото беше наел, за да разпитва из доковете. Джеърд седна зад бара и махна с ръка на напетата кръчмарка.

— Е, Фокс, какво успя да научиш?

Фокс избърса устата си в ръкава на ризата си и се оригна.

— Точно онова, което очаквахте, господарю мой. Мъжът бил дълбоко натопен преди шест месеца. Толкова дълбоко под повърхността, че всички мислели, че никога вече няма да изплува. А после, по някакъв начин, успял да плати всичките си дългове. Същото нещо се случило и преди три месеца. Загубил всичко, а после възстановил парите.

— Разбирам. — Джеърд обмисли чутото. — Знаех какво става, но просто не знаех каква е причината. Сега знам и това.

Хазарт. Е, изглежда, всички си имат тайните страсти — помисли си Джеърд.

— Типичен случай, господарю мой. — Погледът на Фокс показваше, че той добре познаваше света, в който се подвизаваше. — Човек се пристрастява към игралните маси, докато те го изстискат докрай. Тъжно, но доста често срещано. Единствената разлика този път е, че човекът успял да се измъкне, преди да е станало твърде късно. Цяло щастие за него, нали?

— Да, наистина, имал е необикновен късмет. — Джеърд се изправи на крака. — Ще получиш възнаграждението си днес следобед. Ще изпратя парите по Грейвз, както се бяхме уговорили. Благодаря за услугата.

— Готов съм да работя за вас по всяко време, господарю. — Фокс отново отпи от бирата си. — Както казах и на Грейвз, винаги съм на разположение.

Джеърд излезе от кръчмата и се спря за малко на тротоара. Започна да маха с ръка на една карета, но после промени решението си. Трябваше да помисли върху чутото.

Разхождаше се бавно без определена посока. Понякога разбираше, че минава край кръчми или кафенета. Дори в този час те бяха пълни с обичайните за тях посетители — работници, моряци, джебчии, курви и негодяи.

Част от съзнанието на Джеърд отчиташе, както винаги, подробностите в заобикалящата го среда. Камата му беше притисната до гърдите му.

Докато вървеше, подреждаше фактите, които беше научил. Сега знаеше мотива, който беше задвижил изтичането на парите, но това не правеше нещата по-лесни.

Беше дошло времето да се изправи срещу човека, който не беше оправдал доверието му, но Джеърд не искаше да избързва. Защото той, въпреки всичко, нямаше много приятели на този свят.

Мъжът с ножа изникна от страничната алея, без да издаде никакъв звук. Джеърд видя първо сянката му. Тъмните очертания се появиха на тухлената стена, а после сянката се хвърли напред.

Но това предупреждение беше достатъчно. Джеърд се хвърли настрани и острието на нападателя разцепи въздуха, вместо да прониже плътта му.

Мъжът се завъртя, като отчаяно се опита да запази равновесие. А после опита повторен удар.

Но Джеърд беше готов и този път. Вдигна ръка, за да парира удара, и едновременно извади камата си. Слънчевата светлина заискри по испанската стомана. Нападателят издиша през стиснатите си зъби.

— Никой не ми каза, че и вие ще бъдете въоръжен.

Джеърд не си направи труда да отговори. Заобиколи противника си, усещайки, че очите му са приковани в камата. Когато се увери, че цялото внимание на мъжа е съсредоточено в острието, той го ритна силно с обутия си в ботуш крак.

Ударът попадна в бедрото на мъжа. Той изрева от болка и гняв и залитна. Отново направи отчаян опит да възстанови равновесието си. Джеърд направи лъжливо движение с камата и мъжът отстъпи назад, препъна се и падна на земята. Джеърд изби с ритник ножа от ръката му, наведе се и притисна острието на камата до гърлото му.

— Кой те нае? — попита Джеърд.

— Не знам. — Мъжът гледаше втрещено камата. — Беше просто предложение, направено по обичайния начин — чрез посредник. Никога не виждам хората, които всъщност ми плащат.

Джеърд се изправи и с отвращение каза:

— Изчезвай оттук.

Мъжът не се нуждаеше от повтаряне. Изправи се на крака и протегна ръка към ножа си, който просветваше на паважа.

— Остави го — каза Джеърд тихо.

— Да, сър? Както кажете, сър.

И разбойникът тичешком се спусна надолу по улицата. Миг по-късно изчезна в тясната уличка между две огромни къщи. Джеърд погледна към ножа, който мъжът беше изпуснал на земята. Не — помисли си той, — няма смисъл да отлагам неизбежното.

 

 

Час по-късно Джеърд изкачи стъпалата към жилището, което Феликс Хартуел заемаше вече около десет години. Умора и тъга се бяха загнездили дълбоко в душата му, когато влезе в малкото преддверие. Не беше сигурен какво трябва да каже човек в момент като този.

Феликс беше изчезнал.

На бюрото лежеше писмо. Беше адресирано до Джеърд и очевидно беше написано много набързо.

„Чилхърст,

Сега разбирам, че знаеш всичко. Беше просто въпрос на време. Винаги си бил дяволски умен. Може би имаш някои въпроси към мен. Най-малкото, което мога да направя, е да им отговоря.

Аз бях този, който пусна мълвата, че си в града, а също така и новината за странния ти съюз с мис Уингфийлд. Надявах се, че след като веднъж си разкрит, ще побързаш да се отправиш към провинцията. Не ми беше приятно да се навърташ наоколо, Чилхърст.

Но ти остана в Лондон и аз реших да видя дали няма да мога да отвлека едно от хлапетата, за да си осигуря парите, които много ми трябваха. Искам да знаеш, че в никакъв случай нямаше да навредя на момчето. Просто щях да го задържа, докато получа откупа. Но ти отново ме изигра. Толкова си умен.

Без съмнение, ти ще търсиш справедливост, защото това ти е в характера, но се надявам, че няма да ме намериш и ще успея да избягам от Англия. Приготвил съм всичко още преди месеци, защото знаех, че и този ден ще дойде.

Съжалявам за всичко. Никога не съм имал намерение да отида чак толкова далеч. Единственото ми извинение е това, че нямах избор.

Твой, ФХ

P.S. Знам, че няма да повярваш, но съм повече от радостен, че успя да оцелееш и този следобед. Това беше действие, предприето от отчаян човек, и съжалих за него веднага щом дадох нареждането. Поне смъртта ти няма да тежи на съвестта ми.“

Джеърд смачка бележката в дланта си.

— Феликс, защо, за бога, не ме помоли за помощ? Ние бяхме приятели.

Той остана прав и загледан в безупречно подреденото бюро на Феликс дълго време, а после се обърна и отново излезе на улицата.

В този момент Джеърд искаше единствено да разговаря с Олимпия. Тя щеше да го разбере.

 

 

— Толкова съжалявам! — Олимпия скочи от леглото и отиде до Джеърд, който стоеше прав до прозореца и гледаше навън в нощта. — Не знаех за приятелството, което те свързва с този мъж, но разбирам как се чувстваш сега.

— Аз му вярвах, Олимпия. И през годините го товарех с все повече отговорности. Той беше запознат с финансовите ми дела също толкова добре, колкото бях и аз. Проклятие! Обикновено не правя грешки от подобен род.

— Не трябва да се обвиняваш просто защото си гласувал доверие на неподходящ човек. — Олимпия го прегърна през кръста и се притисна до него. — Мъж със страстна натура като твоята често се вслушва в гласа на сърцето, вместо в гласа на разума.

Джеърд положи глава на рамката на прозореца.

— Моето приятелство с Хартуел почиваше на многото години, които прекарахме заедно. Той ме познаваше по-добре от всеки друг. Той беше този, който ми уреди среща с Деметриа.

Олимпия се намръщи.

— Е, не виждам да ти е направил голяма услуга с това.

— Ти не разбираш. Никой не беше по-нещастен от завършека на тази история от Хартуел.

— Щом ти го казваш, Джеърд.

Олимпия разбра, че се е случило нещо сериозно. Още щом Джеърд се върна късно през следобеда, беше се опитала да разговаря с него и по-рано, но той не искаше да говори за случилото се, преди всички в къщата да са си легнали.

— Направих някои запитвания и сега вече знам как трябва да е започнало всичко. — Джеърд отпи от брендито в чашата, която държеше. — Феликс се е пристрастил към хазарта. Отначало само печелел.

— Но късметът му изневерил?

— Да. — Джеърд отново отпи от брендито. — Късметът му изневерил. Винаги става така. Покрил загубите с парите, които получил от един от нашите инвеститори. А тези пари заменил с парите, които получил от други източници. Докато успявал успешно да прехвърля пари от едно място на друго, можел да крие онова, което се случвало!

— Планът му успявал известно време, което без съмнение го е направил по-смел.

— Съвсем правилно. Играта загрубяла. Загубите започнали да стават по-големи. Преди шест месеца аз разбрах, че нещо не е наред, и реших да се намеся. — Джеърд стисна зъби. — И, съвсем естествено, помолих агента си, на когото имах пълно доверие, да проучи нещата.

— Трябва да е бил много умен, щом е успял да крие кражбите от тебе толкова дълго време.

Джеърд сви рамене.

— Хартуел беше много умен мъж. Точно затова го наех на работа.

— Чудя се как е успял да се досети, че ти си прозрял триковете му.

— Очевидно го е разбрал днес следобед, когато човекът, който беше натоварен да ме убие, не се справи със задачата.

— Какво каза? — Олимпия силно дръпна ръката на Джеърд и го принуди да се обърне с лице към нея. — Нима ми казваш, че някой се е опитал да те убие?

Джеърд се усмихна леко, виждайки ужасеното й изражение.

— Успокой се, мила. Не беше чак толкова страшно. Както виждаш, човекът не успя.

— За мен е много страшно. Веднага трябва да предприемем нещо.

— Какво предлагаш? — попита я Джеърд учтиво.

— Ами, да уведомим правосъдието. — Олимпия разтревожено закрачи напред-назад. — Наеми някои от агентите от „Боу стрийт“. Трябва да намерим твоя луд приятел и да го затворим зад железните решетки.

— Съмнявам се, че ще бъде възможно. Този следобед стана очевидно, че Хартуел се е подготвил за момента, в който ще го разкрия. Оставил ми е бележка, че ще напусне Англия.

— Нима? — Олимпия се завъртя и тръгна към другия край на стаята. — Сигурен ли си, че е заминал?

— Съвсем сигурен. Разумът подсказва точно това. — Джеърд изпи остатъка от брендито. — Единственото възможно решение е бягството и Хартуел много добре го знае. Хартуел е умен човек, който особено внимава какво върши. — Устата му отново се изкриви в неопределена гримаса. — Той много прилича на мен. Това беше другата причина, поради която го наех.

Олимпия пак смръщи чело.

— Това е най-ужасното, Джеърд. Много бих искала да видя как плаща за опитите си да те убие. Той сигурно е едно студенокръвно чудовище.

— Не. Мисля, че накрая той се е превърнал в един отчаян човек. Кредиторите вероятно са го гонели по петите, може би са го заплашвали с физическо наказание или публичен процес.

— Глупости, ти проявяваш ненужна мекушавост, господарю мой. Той очевидно е чудовище. Не бих могла да мигна тази нощ. През цялото време ще мисля за онова, което ти се е случило днес следобед. Благодаря на Бога, че си успял да избягаш.

Окото на Джеърд проблесна.

— Оценявам загрижеността ти.

Тя го погледна.

— Думите ти изкарват моята загриженост просто като проява на внимание. Съвсем естествено е да бъда разтревожена.

— Вярно. Подозирам, че от преданата съпруга се очаква да покаже известна загриженост, когато съпругът е избягал на косъм от смъртта.

— Джеърд, на кого се присмиваш този път — на мен, или на себе си?

Оживлението в очите му угасна.

— На никого. Просто се чудя доколко дълбока е твоята загриженост.

Тя го погледна ужасена.

— Въпросът ти е много глупав, мистър Чилхърст.

— Нима? Трябва да ми простиш. Днес не съм в най-добрата си форма. Без съмнение, причината се крие във възбудата, която ме е обхванала.

— Как е възможно да поставяш под въпрос дълбочината на моята загриженост, пък било то дори за миг? — попита Олимпия, силно ядосана.

Джеърд се усмихна.

— Ти си много привързана към хората, които са на служба при теб, нали, мадам?

— Ти си нещо повече от човек, нает на работа при мен. Ти си ми съпруг. — Думите излетяха от устата на Олимпия.

— А, да, точно така, нали? — Джеърд остави празната чаша и протегна ръка към нея.