Аманда Куик
Измама (15)

Глава 14

В мига, когато я докосна, Джеърд почувства как силният гняв на Олимпия се превърна в друго, но още по-силно чувство.

Ти превърна в реалност всичките ми мечти.

Нито една жена не му беше казвала подобни думи — помисли си Джеърд. Нито една жена не го беше пожелавала така.

Изглежда, нищо не можеше да победи желанието, което Олимпия изпитваше. Тя го желаеше още когато го смяташе само за учител. Желаеше го и след като разбра истинската му самоличност. Желаеше го и след като имаше особени причини да вярва, че той също искаше да открие тайната на дневника на мадам Лайтборн. Тя не се интересуваше нито от титлата му, нито от богатството му. Искаше единствено него.

Това беше повече, отколкото можеше да мечтае — осъзна Джеърд. Но не беше достатъчно. Никога нямаше да бъде достатъчно. Истинското съкровище все още го примамваше някъде отдалеч, макар той да не можеше да назове какво е то.

И все пак никога не беше бил по-близо до него. Никога не беше имал толкова много. Мъдрият човек взема, каквото може, и се смята за щастлив, че го е получил.

Пиратите вземат онова, което успеят да докопат, и оставят незаграбените съкровища на произвола на съдбата.

Джеърд придърпа Олимпия в скута си и двамата се отпуснаха на креслото. Тя се сгуши в него — топла и ухаеща, изпълнена с желание.

— Джеърд.

Олимпия обви врата му с ръце и нежно го целуна. От устните й се изтръгна тихо чувствено стенание.

Джеърд докосна нежно заобления й прасец там, където той се подаваше изпод полите на халата й. Споменът за онзи първи път, когато я беше видял в библиотеката, докато тя се мъчеше да се освободи от нежелания Дрейкът изплува в съзнанието му.

Олимпия не искаше да бъде докосвана от никого другиго — помисли си Джеърд. Само той можеше да я докосва.

Само той.

Почувства как тя отваря устата си за него, как го кани вътре, където беше влажно и тъмно. И Джеърд проникна в дълбините й, като се наслаждаваше на интимната и опияняваща целувка. Олимпия трепереше. Езикът й докосна неговия с нетърпението на малко, игриво и любопитно котенце.

Той сключи пръстите си около крака й, а после бавно плъзна ръката си нагоре по бедрото й. Нежната й кожа извика в съзнанието му представата за нежните венчелистчета на розата.

А той беше твърд, жилав и стремящ се към нея. Искаше да я притежава. Ръцете му трепереха, толкова силно беше желанието, което изпитваше.

Джеърд плъзна пръстите си между бедрата й. Тя се задъха, отдели устните си от неговите и зарови глава в рамото му. А после леко разтвори краката си за него.

— Да — прошепна Джеърд.

Той обхвана в дланта си нейната влажна и гореща плът и помисли, че ще полудее. Тя се размърда неспокойно в шепата му, той изстена и потърси устните й. Упоителният аромат на нейното желание го омагьосваше, привличаше го, привързваше го към нея със силата на магическо заклинание.

— Сирена.

Олимпия извика тихо, когато той намери малката перла между краката й. Ноктите й нежно се забиха в рамото му. Пръстите му станаха влажни също като скритото местенце, което галеше.

Джеърд развърза копринения халат, а също и скромната ленена нощница. Освободи гърдите на Олимпия, които бяха като сладки зрели плодове, и внимателно и нежно ги захапа. Олимпия беше обхваната от копнеж.

— Джеърд, не мога да понеса повече.

Тя хвана лицето му в малките си нежни длани и го целуна с дива, сладка страст, която изглеждаше неукротима като вятъра. Джеърд си пое рязко дъх, защото почувства твърдата и съблазнителна извивка на бедрата й. Тя се притискаше във възбудения му член.

Сега едната ръка на Олимпия се беше пъхнала вътре в ризата му, милваше го и нежно си играеше с къдравите косъмчета по гърдите му. Ръката й се спусна по-надолу, проправяше си път колебливо, но неспирно. Езикът й също се спусна по тялото му. Тя се наслаждаваше на вкуса на кожата му.

Джеърд почувства, че тя започва да се изплъзва от скута му, и я хвана по-здраво. А после разбра, че тя се опитва да разкопчее панталоните му. Той отново си пое рязко дъх и бързо свърши работата вместо нея. Най-после беше свободен. Джеърд чу тихото възклицание на Олимпия. Тя го докосна с чисто женско възхищение.

— Обичам да те докосвам, да те чувствам — прошепна тя. Пръстите й нежно го обгърнаха. — Той е толкова горд и властен.

Думите й и нежното й докосване почти докараха Джеърд до края. Чувстваше се така, като че ли тя го стискаше за гърлото и му отнемаше дъха. Затвори очи и положи неимоверни усилия, за да не изсипе семето си в деликатните й ръце.

Това беше първият път, когато го докосваше така интимно. Не беше сигурен, че ще успее да възстанови душевното си равновесие след този допир.

А и не беше сигурен, че иска да го възстанови.

Джеърд почувства как Олимпия се плъзна надолу и коленичи пред него. Беше се отпуснала като в люлка между бедрата му. Той вдигна клепачите си и сведе поглед към нея.

А тя се взираше внимателно в пулсиращия му член.

— Олимпия?

Тя като че ли не го чу. Пръстите й продължаваха да го докосват с нарастващо удивление.

— Ти си така великолепен, Джеърд. Така вълнуващ. Като могъщ герой от древна легенда.

— Господи! — прошепна Джеърд. — Ти наистина ме караш да се чувствам като легендарен герой.

Ръцете му здраво се вплетоха в косите й. Едва ли осъзна, че нощната й шапчица падна на пода. Олимпия вплете пръстите си в тъмните къдрави косъмчета, които опасваха слабините му. Тя нежно целуна вътрешната страна на бедрото му.

— Достатъчно!

Джеърд знаеше, че не би могъл да понася още дълго това сладко чувствено мъчение. Той стана от стола и се излегна на килима. С тих и дрезгав глас нададе кратък стон и придърпа Олимпия върху себе си.

— Джеърд? Не разбирам.

Олимпия се беше стегнала. Неумело се отпусна на голите му гърди. Гледаше го с объркване, но и със силна възбуда в очите.

— Това е обичайна практика при народите, населяващи… — Джеърд не довърши изречението, защото се наложи да стисне зъби, за да не избухне. Влажният, топъл отвор на тялото й беше точно срещу широката глава на силно възбудената му мъжественост.

— … Населяващи някои от чуждите земи.

Олимпия премигна, а после се усмихна бавно. Усмивката й изразяваше мъдра женска интуиция. Тя внимателно се спусна надолу и той я изпълни. Стигна до самата сърцевина на тялото й.

— Кои земи имаш предвид, Джеърд? Знаеш, че съм особено нетърпелива, когато мога да науча нови факти.

Джеърд вдигна поглед към нея, видя насладата и чувствеността в погледа й и се усмихна.

— Напомни ми да ти направя списъка по-късно, Олимпия.

— Ако няма да те затрудни много.

— Не, ни най-малко. Аз съм учител, ако си спомняш. И съм много добър в правенето на списъци.

Той сграбчи здраво бедрата й и се вдигна нагоре с бързо и уверено движение, което завари Олимпия неподготвена.

— Джеърд!

Очите й се отвориха широко от изненада, а после се присвиха, защото желанието й беше нараснало.

— Много интересен обичай.

— Да, знаех, че ще го намериш за много очарователен. — Джеърд проследяваше извивката на бедрата й с ръка. — Аз го намирам особено забавен.

Думите едва излизаха от устата му. Цялото му тяло отговаряше с готовност на песента на сирената. Беше твърд като скала, изпълнен с желание. Отчаяно искаше да потърси облекчение в тялото й. Олимпия беше тясна и гореща, и влажна. Тя стегна обръча си около него, обгърна го плътно, направи го част от себе си.

През тези няколко минути, в които беше приютен дълбоко в нея, Джеърд знаеше, че не е сам на света. Беше с нея — жената, която докосваше самата му душа. Жената, която можеше да го спаси от самотата.

— Моята прекрасна сирена. Моята любима. Моята съпруга.

Олимпия извика. Потрепери. Тялото й се стегна в конвулсии около Джеърд.

А после тя запя сладката песен на сирената — песента, която пееше само за него. Той направи нов тласък, който се оказа и последен. И също потъна в дивото море, което не беше отбелязано на нито една карта.

 

 

— Фойерверки — измърмори Джеърд.

Олимпия се размърда. Лежеше върху твърдото влажно тяло на Джеърд. Краката им бяха преплетени. Косата й покриваше гърдите му като гъст и пенлив водопад.

— Какво каза? — попита учтиво Олимпия.

— Докато се любех с теб снощи, се чувствах така, като че ли се намирам всред много и ярки фойерверки.

Джеърд загреба със силната си ръка от вълните на нейната коса и започна да я изучава на слабата светлина на свещта. Усмихна се бавно и сладострастно.

— Ти си сирена, която има много способности. Можеш да ме съблазниш дори докато спориш с мен.

Олимпия се засмя тихичко.

— Не се обиждай, господарю мой, но е забележително лесно да бъдеш съблазнен.

Усмивката му изчезна.

— Само на теб ти е лесно да ме съблазниш.

Промяната на настроението му този път я изненада. Вероятно защото тя самата се чувстваше така отпусната и доволна. Надникна в единственото му око и за кой ли път изпита чувството, че някакъв воал се спусна пред погледа й. Опитваше се да проникне под невъзмутимата фасада, която той й предлагаше, и да достигне до тайните дълбини на душата му.

— Радвам се да чуя това, Джеърд, защото и аз чувствам същото — каза тя нежно. — Ти си единственият мъж, когото съм пожелавала.

— Сега вече сме истински женени — каза той много тихо. — Като че ли сме сключили невидим съюз. Няма връщане назад за нито един от нас.

— Разбирам. Точно това се опитах да ти кажа и по-рано.

— А, да. Твоята малка проповед за това, че вече сме неразделни и трябва да извлечем най-доброто от положението.

Тя се изчерви под присмехулния му поглед.

— Просто се опитвах да погледна на нещата от практическата им страна.

— Остави практичното и разумното на мен — каза той. — Аз се справям много добре с тези неща.

Олимпия се намръщи.

— Много странно, нали?

— Какво?

— Че си толкова умен и че така добре се справяш с практическата страна на нещата, докато в същото време е очевидно, че си човек на силните страсти. Твоят самоконтрол е удивителен, господарю мой.

— Благодаря ти. Наистина, през по-голямата част от времето се опитвам да се въздържам.

Тя му се усмихна одобрително.

— Да, точно така. И почти винаги успяваш, нали, Джеърд?

— Хм?

Тя докосна връвта, която придържаше черната превръзка на окото му.

— Още не си ми разказал как си загубил окото си.

— Този разказ не е особено приятен.

— Искам да го чуя. Искам да знам всичко за теб.

Джеърд зарови пръстите си в косата й.

— Имам двама братовчеди, Чарлз и Уилям, които през по-голямата част от живота си са се придържали към най-силната семейна черта.

— Какво искаш да кажеш?

— Те са много приятни, но са ужасно безразсъдни, винаги прибързват. А когато не правят това, са ужасно скучни. Когато бяха съответно на четиринайсет и шестнайсет, решиха да се отдадат на свободна търговия. И се съюзиха с един контрабандист, който пък работеше с французите.

— И какво се случи?

— Научих за техните планове в същата нощ, в която те обмисляха новия си занаят. Баща ми и чичо ми бяха в Италия, където отново се бяха впуснали в най-различни приключения. При мен дойде леля ми. Тя ме помоли да се погрижа да предпазя Чарлз и Уилям от беди.

— А на колко години беше ти тогава?

— На деветнайсет.

— Така че ти… И нещо се случи онази нощ ли? — попита разтревожена Олимпия.

Устните на Джеърд се изкривиха от отвращение.

— Разбира се, че се случи. Винаги се случва нещо, когато някой от членовете на семейството ми се опитва да прокара идиотските си планове. В този случай проблемът беше капитанът на кораба, който трябваше да пренесе контрабандните стоки през Ламанша.

— Какво направи капитанът?

— След като братовчедите ми бяха разтоварили кораба и се бяха погрижили стоките да бъдат скрити на брега, капитанът решил, че вече няма нужда от техните услуги. А и не искал да дели парите с две още малки момчета. Решил да си присвои стоките и да се отърве от свидетелите.

Олимпия ужасена се втренчи в незрящото му око.

— Той се е опитал да ги убие?

— Пристигнах точно когато се готвеше да застреля Чарлз. Братовчед ми не беше въоръжен. А аз носех със себе си камата на баща си. — Джеърд направи пауза и после продължи: — Той ме беше научил как да я използвам. За нещастие, капитанът имаше повече опит от мен във воденето на борба с нож. Отне ми окото още с първия си удар.

— Мили боже! — прошепна Олимпия. — Трябва да е било особено болезнено. Можело е да те убие.

Джеърд премести поглед от косите й към лицето. Усмивката му беше доста странна.

— Но, както виждаш, не бях убит. Нито пък братовчедите ми. Добро е онова, което свършва добре, сирено моя.

Олимпия страстно го прегърна.

— Никога вече не бива да се оставяш на случая, Джеърд.

— Уверявам те, че и аз не обичам тези ситуации — прошепна той. — Аз не ги търся.

Олимпия го притисна още по-силно.

— Джеърд, винаги, когато си спомня какво ти е струвала онази нощ…

— Не мисли за това. — Джеърд обхвана лицето й в дланите си. — Разбираш ли ме? Не мисли за това и не разпитвай повече.

— Но, Джеърд…

— Олимпия, това е свършено. Беше свършено преди цели петнайсет години. За първи път говоря с някого за него.

Тя докосна коравата му брадичка нежно. Жестът й изразяваше разбиране.

— Той умря, нали? Бил си принуден да убиеш мъжа, който се е опитал да убие братовчедите ти. Ето защо не искаш да разговаряш за онази нощ.

Той я накара да замълчи, като постави пръсти на устните й.

— Нито дума повече, сирено. Нищо добро няма да излезе от тези приказки. Това, което се е случило, не може да бъде променено. По-добре да оставим миналото и да не се бъркаме из него.

— Да, Джеърд.

Олимпия замълча. Постави главата си на рамото му. Съзнанието й рисуваше ужасни картини. Тя си представяше живо опасността, която беше заплашвала Джеърд в онази нощ.

Той беше интелигентен и разумен мъж — помисли си тя, — мъж на силните страсти и на деликатната чувствителност. Такъв мъж не може да избегне насилието, без да бъде докоснат от него. И най-лошите белези не са тези, които се предлагат на погледа. Най-лошите белези се крият под повърхността на нещата. Джеърд се размърда.

— И за Робърт.

Олимпия се намръщи, защото мислите й незабавно се завърнаха към миналото.

— Да, бедният Робърт. Може би вече е време да обсъдим онова, което се случи тази нощ във Воксхол Гардънс.

— Всъщност няма какво толкова да обсъждаме.

— Напротив. Трябва да разберем кой го е отвлякъл и защо. Знам, че ти не мислиш като мен — че това е дело на Пазителя на дневника. Но аз наистина чувствам, че трябва да обсъдим тази възможност.

— Проклятие!

Джеърд неохотно се изправи до седнало положение, оправи отвора на панталона си, повдигна едното си коляно и опря ръката си на него.

— Какво си мислиш, че става тук? Нима наистина вярваш, че някой призрак от времето на капитан Джек се навърта наоколо и търси съкровището?

— Не ставай смешен. — Олимпия отметна косата от очите си и започна да оправя халата си. — Разбира се, аз не вярвам в призраци. Но от опит знам, че дори в най-странната легенда винаги има зрънце истина.

— Никой, освен теб, не е по следите на тайната на дневника, мадам.

— А какво ще кажеш за мистър Торбърт? — попита тя.

— Торбърт знае, че ти проучваш стара легенда, но няма откъде да знае коя. Още повече, не вярвам, че той би прибягнал до отвличане на дете. На него не му трябват пари. А и съвсем сигурно е, че той не е Пазителя.

Олимпия се замисли.

— Е, признавам, че той наистина не прилича на човек, който може да бъде замесен в древна легенда.

— Умно наблюдение — каза сухо Джеърд.

— Но който и да е отвлякъл Робърт тази нощ, той сигурно е имал причина.

— Разбира се, че е имал причина, и тя е много проста. Пари.

— Пари? — Олимпия го погледна недоумяващо. — Искаш да кажеш, че някой е научил за трите хиляди лири, които получих от продажбата на стоките, които чичо Артемис ми изпрати?

— Не — каза Джеърд разпалено, — не мисля така.

Той се изправи на крака и дръпна Олимпия така, че да застане права пред него.

— Олимпия, мисля, че човекът, който е отвлякъл Робърт, не преследва нито твоите три хиляди лири, нито дневника.

Тя разтревожено се вгледа в лицето му.

— Тогава защо го е отвлякъл? Той не е свързан с някое богато семейство.

— Но сега вече е — каза Джеърд простичко.

Олимпия беше така силно изненадана, че не можа да каже нищо. Бързо преглътна един-два пъти.

— Твоето семейство?

— Богатството на фамилията Флеймкрест е значително, слава на Бога, и без съкровището на капитан Джек. Най-вероятно Робърт е бил отвлечен заради значителен откуп.

— Мили боже! — Олимпия сграбчи един стол и тежко се отпусна на него. — Не бях мислила за това. Не бях осъзнала, че някой може да е разбрал колко си загрижен за Робърт. И особено сега, когато беше принуден да се ожениш за мен.

— Олимпия, аз честно те предупредих. Ако още веднъж ми кажеш, че съм се оженил за теб против волята си, много вероятно няма да успея да попреча на гнева си да избухне. Ожених се за теб, защото исках. Защото ми подхождаш. Ясно ли е?

Тя погледна неумолимото му лице.

— Да, господарю мой.

— Добре тогава.

Джеърд потърси часовника в джоба си и тихичко изруга, когато не го намери. Джобът беше празен. Погледна към стенния часовник.

— Предлагам да се качим горе и да си легнем. Нощта беше дълга и напрегната. Откривам, че очите ми се затварят за сън.

— Да, разбира се.

Олимпия се изправи. Чувстваше се странно изтощена. Щастието, което беше изпитала преди малко, се беше разпръснало.

Джеърд я наблюдаваше внимателно, докато тя вдигна свещта от масата.

— Олимпия, сега ти си моя жена, но това с нищо не променя нашите отношения. Разбираш ли ме? Аз ще продължавам да се грижа за домакинството и за Робърт, Итън и Хю. Ти няма да се занимаваш с досадните и скучни подробности на всекидневието. Аз ще се грижа за всичко вместо тебе.

Олимпия се усмихна замечтано.

— Да, Джеърд. — Тя се повдигна на пръсти и целуна коравата му брадичка. — Но има една подробност, която не може да остане такава, каквато беше преди.

Той повдигна вежда.

— И каква е тя?

Олимпия се изчерви, но не отклони погледа си.

— Имах предвид нашата нощна почивка и начина, по който е уредена тя. Хрумна ми, че няма нужда вече да използваме кабинета за това, за което току-що го използвахме.

Усмивката на Джеърд би подхождала повече на лицето на един безразсъден пират.

— Да, мадам, вярно е, че вече няма нужда да се търкаляме из твоя кабинет. Крайно време е да изучим древния английски обичай да се прави любов в леглото.

Той й подаде свещта и я взе на ръце. А после я понесе през вратата и нагоре по стълбите.

 

 

„Господарят на Сирената трябва да се помири с господаря на Змията. Едва тогава двете части ще станат едно цяло.“

Олимпия смръщи замислено вежди, когато разкри и последната следа в дневника. Господарят на Сирената сигурно беше капитан Джек. А господарят на Змията можеше да бъде единствено неговият приятел и съдружник, Едуард Йорк.

Клер Лайтборн не е знаела много за кавгата, която е разделила двамата. Те се скарали, докато били в Западните Индии, много преди тя да срещне мистър Райдър в Англия. Но тя беше записала в дневника, че нейният съпруг е дал клетва никога да не вдига ръка срещу Йорк, нито срещу членовете на неговото семейства.

Но и двамата мъже отдавна бяха се преселили в отвъдното. Нямаше как да се срещнат и да се помирят сега.

Значи нямаше начин да се съединят двете половини на картата.

— Проклятие! — изруга тихичко Олимпия.

Имаше чувството, че е много близо до отговора, който търси. Но трябваше да намери липсващата половина на картата. Чудеше се дали си я предават по наследство членовете на семейство Йорк. Нали картата на семейство Флеймкрест им беше завещана от техния прадядо мистър Райдър.

Но как ли можеха да бъдат открити потомците на един морски разбойник, който отдавна вече е мъртъв?

Олимпия замислено почукваше с перото си по полираната повърхност на бюрото. Искаше й се Джеърд да проявява по-голям ентусиазъм в търсенето на изчезналото съкровище. Отчаяно искаше да поговори с някого по въпроса. Но Джеърд не проявяваше интерес, не искаше да се замесва в търсенето.

Тя усещаше, че отказът му да обсъждат дневника е само начин да й покаже, че не се е оженил за нея заради тайната, която крие той. Но това затрудняваше нейните проучвания.

Почукване на вратата прекъсна мислите й.

— Влез — извика тя нетърпеливо.

Малката процесия, която нахълта в кабинета й, се състоеше от Итън, Хю, мисис Бърд и Минотавър. Олимпия от пръв поглед забеляза, че дори кучето изглеждаше мрачно.

— Случило ли се е нещо? — запита ги тя с тревога.

Хю пристъпи напред.

— Робърт струва на негово благородие твърде много.

Олимпия остави перото си.

— Моля?

— Страхуваме се, че Робърт струва прекалено много — обясни Итън сериозно. — Лорд Чилхърст беше принуден да заплати за него с красивия си часовник. Сега Робърт го бият здравата в трапезарията и сигурно нас всичките скоро ще ни помолят да напуснем.

— О, аз наистина не мисля, че Чилхърст ще набие Робърт заради онова, което се случи снощи — каза Олимпия. — И ние със сигурност няма да си тръгнем.

— Някои от нас ще си тръгнат незабавно. — Мисис Бърд не изглеждаше победена, а доста предизвикателна. — Негово благородие сам ми го каза.

Олимпия беше шокирана.

— Нима?

— Аха, точно така. Каза, че утре ще се местим в огромната му градска къща. И каза, че ще наеме още персонал. — Изведнъж лицето на мисис Бърд се сгърчи, а в гласа й се прокраднаха плачливи нотки. — Той ще си наеме иконом, мис Олимпия. Истински иконом. И какво ще стане с мен, питам ви аз? Негово благородие няма да има нужда от обикновена домоуправителка. Той сам ще наеме персонала си.

— И негово благородие със сигурност няма да иска да му се мотаем в краката — измърмори Хю. — Особено след като трябваше да даде златния си часовник заради Робърт. Ще ни изпрати при роднините в Йоркшир.

Итън направи крачка напред.

— Мислиш ли, че можем да си позволим да купим на негово благородие нов часовник, лельо Олимпия? Аз имам шест пенса.

Хю се втренчи в него.

— Не ставай глупак, Итън. Шест пенса не са достатъчни, за да купим на негово благородие часовник, като онзи, който той размени за Робърт.

Мисис Бърд се разрида шумно.

— Той няма да иска нито един от нас, още по-малко пък мен.

Олимпия скочи на крака. Беше направо вбесена.

— Достатъчно. Не искам повече да слушам глупостите ви. Не знам нищо за местенето в голямата къща, но то няма да промени живота ни. Чилхърст сам ми каза това снощи.

Мисис Бърд я удостои с доста мрачен поглед.

— Значи отново ви е заблудил, мис Олимпия. Сега, след като той се ожени за вас, всичко ще се промени.

— Това не е вярно. — Олимпия посрещна погледите на цялото си семейство с твърдост, която издаваше силното й убеждение. — Той ми каза, че всичко ще продължи постарому — както си е било още от пристигането му в тази къща. Чилхърст няма да набие Робърт. И няма да ви замени с друг иконом, мисис Бърд. И никого няма да изпрати в Йоркшир.

— Откъде знаете, мис Олимпия? — попита я мисис Бърд. Гласът й все още звучеше като на обречен на смърт човек, но в очите й вече проблясваше надежда.

— Защото му имам доверие и защото знам, че той ще спази дадената дума — каза Олимпия спокойно. — Освен това вие всички сте част от моето семейство и Чилхърст го знае. Той никога не би се опитал да ни раздели. Много добре знае, че аз не бих допуснала да го стори.

Искрицата надежда в очите на мисис Бърд угасна.

— Говорите така, все едно още сте негова работодателка, мис Олимпия. Истината е, че той отдавна дава нарежданията тук. Вие сте съпругата на Чилхърст, а това променя нещата. Сега той е господарят на къщата. Може да прави, каквото си поиска.

Минотавър тихичко изскимтя и пъхна огромната си глава под ръката на Олимпия.

 

 

— Много съжалявам за онова, което се случи снощи, сър.

Робърт стоеше сковано пред Джеърд. Гледаше право напред, но погледът му беше фокусиран в стената, точно зад лявото рамо на Джеърд. Джеърд постави лакти на масата и съедини върховете на пръстите си. Внимателно се вгледа в лицето на Робърт. Знаеше, че момчето полага всички усилия, за да спре треперенето на долната си устна.

— Разбираш ли добре защо съм разочарован от теб, Робърт?

— Да, сър.

Робърт премигна няколко пъти.

— Не защото ти изпадна в беда. И не защото ми струва толкова скъпо.

Робърт го погледна, но бързо извърна глава. И отново впери поглед в стената.

— Съжалявам за часовника ви, сър.

— Забрави за часовника. Той е твърде евтин, сравнен с честта на човека. Нищо не е по-важно за един мъж от неговата чест.

— Да, сър.

— Когато дадеш на някого честната си дума, Робърт, трябва да направиш всичко възможно да спазиш обещанието си. Нищо по-малко от това не върши работа и няма да бъде прието от ответната страна.

Робърт звучно подсмръкна.

— Да, сър. Обещавам, че много ще внимавам за честта си за в бъдеще.

— Радвам се да го чуя.

Робърт го погледна с тревога в очите.

— Сър, искам да ви помоля за една голяма услуга. Знам, че не го заслужавам, но обещавам да направя всичко, което поискате, в замяна.

— И каква е услугата?

Робърт преглътна.

— Искам да ви помоля да не наказвате другите за това, което сторих аз. Итън и Хю са още много малки, сър. Ужасени са от мисълта, че ще ги изпратите в Йоркшир. Знам, че леля Олимпия ще бъде много тъжна, ако ни разделите. Тя е много привързана към нас, нали разбирате.

Джеърд въздъхна.

— Никого няма да гоня от тази къща, Робърт. Сега ще се грижа и за теб, и за братята ти, и за леля ти. Можете да бъдете напълно сигурни, че ще изпълня задълженията си спрямо вас. Ако имам късмет, в бъдеще ще се справям по-добре, отколкото се справих снощи.

Робърт се намръщи.

— Това, което се случи снощи, сър, беше по моя вина.

— Мисля, че и двамата сме виновни. Трябваше да те държа под око. Трябваше да се досетя, че ще се поддадеш на изкушението да се разходиш сам по Тъмната алея.

Робърт изглеждаше доста объркан.

— И защо мислите, че е трябвало да се досетите, сър?

— Защото и аз съм бил дете.

Робърт втренчи в него разширените си от изненада очи.

— Да, знам. Трудно ти е да го повярваш. — Джеърд свали ръцете си от масата и седна на стола. — Мисля, че вече говорихме достатъчно по този въпрос. Нека да сменим темата.

Робърт се колебаеше.

— Сър, ако нямате нищо против, искам да знам как точно ще ме накажете за провинението.

— Казах, че въпросът е приключен, Робърт. Виждам, че съвестта вече те измъчва, и мисля, че това е достатъчно.

— Наистина ли?

— Разбира се. Това е признак за твоето бързо възмъжаване. — Джеърд се усмихна. — Аз съм доволен от теб, Робърт. Да види как учениците му порастват и се превръщат в мъже с чувство за чест е най-добрата награда за един учител.

Това, което казваше, беше самата истина — помисли си Джеърд доста изненадан. В работата на учителя имаше нещо особено вълнуващо. Наградата също беше голяма. Човек може да си избере и много по-лоша професия от тази — помисли си той. Образно казано, докато възпитава и обучава младежта, човек изгражда бъдещето.

Робърт се изправи гордо.

— Да, сър. Ще положа всички усилия да не се проваля отново. Ще продължавате ли да бъдете наш учител, въпреки че сега сте женен за леля Олимпия?

— Да. Тази работа ми доставя огромно удоволствие. Но сега възниква един друг въпрос, който изисква цялото ми внимание. Робърт, искам да си помислиш и да ми разкажеш всичко, което си спомняш. Трябва да знам какво точно се случи снощи. Например за какво си говореха разбойниците, докато ти беше при тях.

— Да, сър. Но вие казахте, че въпросът е приключен.

— Дотолкова, доколкото засяга твоята вина и твоето наказание, да — каза Джеърд. — Но има още една-две подробности, които искам да обсъдим.

— Какви подробности, сър?

— Трябва да открия кой е поръчал на разбойниците да е отвлекат.

Очите на Робърт станаха кръгли.

— Ще го намерите ли, сър?

— С твоята помощ, Робърт.

— Ще направя, каквото мога. — Робърт замислено смръщи чело. — Но не знам дали ще успея да ви помогна. Единственото, което казаха за човека, който ги е наел, беше, че той е човек на бизнеса като вас, сър.

 

 

— Предполагам, че сте чули клюката за любовника на Деметриа. — Лейди Албридж погледна многозначително Олимпия и й подаде чашата с чай. — Говореше се, че лорд Чилхърст намерил годеницата си в най-компрометиращото положение. И развалил годежа си с нея. Клюката никога не се потвърди, разбира се. Нито един от замесените не искаше да говори за това.

Олимпия беше ядосана. Смръщи вежди, за да покаже неодобрението си.

— Аз сериозно се съмнявам в достоверността на клюките и не желая да ги обсъждаме, мадам.

Никак не й беше забавно. Беше приела поканата за чай на лейди Албридж само защото нямаше начин как да й откаже учтиво. След като беше прекарала цели два часа в библиотеката на семейство Албридж, тя се чувстваше задължена да приеме любезната покана за чай, въпреки че не беше открила в библиотеката нищо, което да е от значение за изследването й. За нещастие, сега щеше да й се наложи да научи, че лейди Албридж се интересуваше извънредно от клюките, които успееше да дочуе.

— Вие сте напълно права, лейди Чилхърст. Аз също се съмнявам, че в клюките има истина.

Самодоволното изражение на лейди Албридж противоречеше на казаното и ясно показваше, че тя вярва на всяка дума, която й е прошепната на ухо.

— Отлично. Може би трябва да сменим темата.

Олимпия се опита да демонстрира досадата си от повдигнатия въпрос. Лейди Албридж я погледна доста озадачено.

— Но, разбира се, мадам. Не исках да ви обидя. Трябваше да се досетите, че поведението на вашето семейство в случая е било безупречно и че аз критикувам поведението на лейди Бюмон.

— Бих предпочела да не обсъждаме и този въпрос.

— Какво говорехте за лейди Бюмон?

Въпросът беше зададен от самия лорд Албридж, който беше влязъл във всекидневната. Беше останал в библиотеката след Олимпия, за да подреди картите и книгите, които тя беше използвала.

— Какво общо има тя с картата на Западните Индии, която лейди Чилхърст търси?

— Нищо, мили мой. — Лейди Албридж го дари с лъчезарна усмивка. — Просто разказвам старата история за годежа на лорд Чилхърст с настоящата лейди Бюмон, който беше развален преди три години.

Албридж отиде до масичката с алкохолни напитки и си наля малко бренди.

— Чилхърст беше абсолютно прав, че развали годежа. Човек с неговото положение не можеше да се ожени за жена, която тръгва с друг мъж още преди сватбата.

— Разбира се, че не можеше — прошепна лейди Албридж и погледна замислено Олимпия.

— Той трябва да мисли за честта си — каза Албридж. — Във фамилията Флеймкрест има достатъчно странни личности, но всичките й членове се грижат за честта на семейството.

Лейди Албридж се усмихна студено.

— Щом Чилхърст е бил загрижен толкова за честта си сър, защо не извика на дуел любовника на годеницата си, след като ги е заварил заедно? Научих също така, че братът на лейди Бюмон му е отправил предизвикателство, на което той не обърнал никакво внимание.

— Вероятно защото има достатъчно разум да прецени, че рискът да го убият заради някаква си жена не си струва. — Лорд Албридж отпи от брендито си. — Всички знаят, че Чилхърст не притежава горещ темперамент. Останалите членове на семейството са опасно емоционални, но не и той. Можеш да попиташ всички, които са имали някаква работа с него. Той е студен и трезвомислещ.

— Вие сте имали работа с моя съпруг?

Олимпия отчаяно се опитваше да промени темата на разговора.

— Разбира се. И спечелих много пари от сделката. — Лорд Албридж кимна с явно задоволство.

— Не знаех, че се познавате със съпруга ми — каза Олимпия.

— Е, всъщност аз не го познавам. Никога не съм работил директно с него. Той никога не идва в града. Извършва всичките си сделки тук посредством агента си.

— Мистър Хартуел?

— Точно така. Феликс Хартуел е негов посредник от години. Но всички знаят, че заповедите издава Чилхърст. Той успя да изгради наново империята „Флеймкрест“, след като дядо му и баща му загубиха почти всичко. Фамилиите си имат своите възходи и падения, що се отнася до финансовото им състояние. И с фамилията „Флеймкрест“ беше така поне докато Чилхърст хвана кормилото.

— Моят съпруг е ненадминат, когато работата опира до това да организира нещата — каза Олимпия тихо, но с гордост.

— Очевидно вие сте силно привързана към съпруга си, лейди Чилхърст. — Лейди Албридж вдигна чашата чай към устните си. — Намирам това за трогателно, макар и за доста странно при дадените обстоятелства.

— Какви обстоятелства? — попита Олимпия.

Беше така ядосана, че едва успяваше да понася присъствието на домакинята си. Ако трябваше да бъде учтива с този род хора, за да спазва етикета, който й налагаше титлата на виконтеса, щеше да й е много трудно да изпълнява задълженията си. Дори мислеше, че няма да се справи.

— Както отбеляза и съпругът ми, Чилхърст като че ли не е способен на никакви чувства. Казват, че е студенокръвен. Човек започва да се пита дали това не е причината лейди Бюмон да потърси утеха в други обятия още преди сватбата.

Олимпия постави доста шумно чашката в чинийката.

— Моят съпруг е човек, достоен за възхищение във всяко едно отношение, лейди Албридж. Той е мъж, способен на силни страсти.

— Наистина ли? — В очите на лейди Албридж светеха злобни пламъчета. — Тогава защо навремето не извика на дуел любовника на годеницата си и защо не прие предизвикателството на брат й?

Олимпия се изправи.

— Решенията на моя съпруг не са ваша грижа, лейди Албридж. Сега, ако ме извините, часовникът удари вече четири часа и наистина трябва да тръгвам. Съпругът ми каза, че ще дойде да ме вземе в четири, а той е много точен.

Албридж бързо постави чашата си с бренди на масата.

— Ще ви изпратя до вратата, лейди Чилхърст.

— Благодаря.

Олимпия не изчака нито минута повече и бързо излезе от всекидневната. Албридж се изравни с нея в коридора.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна тази сутрин, лейди Чилхърст.

— Не се тревожете.

Истината беше, че Олимпия почти беше изоставила всякаква надежда, че ще успее да открие картата, която ще й помогне да се ориентира къде се намира онзи остров, който се споменава в дневника на мадам Лайтборн, но не е отбелязан на нито една карта. Вече притежаваше половината от картата, но все още нямаше представа къде е този проклет остров.

— Лейди Чилхърст, не сте забравили предупреждението ми относно мистър Торбърт, нали? — Албридж нервно я погледна. — На този човек не може да се има доверие. Обещайте ми, че ще бъдете особено предпазлива, когато си имате работа с него.

— Уверявам ви, ще бъда извънредно внимателна.

Олимпия завърза бонето си и зачака икономът да й отвори вратата. Джеърд беше вече долу в наета карета, заедно с Итън, Хю и Робърт. Олимпия се усмихна облекчено и изтича към семейството си.