Аманда Куик
Измама (10)

Глава 9

Джеърд си спомни за малката батистена шемизета и за малката бяла копринена шапчица още при събуждането си на другата сутрин. Почувства увереност, че те все още се намират там, където бяха паднали предната вечер — на пода в кабинета на Олимпия.

— Проклятие!

Джеърд седна в леглото и потърси черната си превръзка, която обикновено оставяше на нощното шкафче за през нощта.

Тази работа — контролирането на романтичната страст се оказваше много по-трудна, отколкото той първоначално си беше представял. Чудеше се как известните на всички женкари успяваха да се измъкват невредими от подобни ситуации и откъде намираха смелост да се впускат в нови авантюри. Той бързо откриваше, че контролирането на романтичното преживяване дори с една-единствена жена беше изпълнено с прекалено големи рискове. Може би той просто не беше създаден за тези неща — помисли си Джеърд, отметна завивките и скочи от леглото. От друга страна, снощното преживяване се нареждане след най-значимите случки в целия му живот. Може би дори беше най-значимото.

Но сега зората беше дошла и беше накарала дори подробностите да излязат на бял свят. А те бяха такива, че предизвикаха у него раздразнение. Нещата трябва да се планират едно по едно и да се свършват в същия ред — помисли си Джеърд. Трябваше да скрие някъде шемизетата и шапчицата, преди да ги открият мисис Бърд или момчетата.

Бързо навлече първата му попаднала бяла памучна риза и чифт панталони. Нямаше време да обува ботуши, по-бързо щеше да бъде, ако отидеше бос. Джеърд бързо приведе дрехите си в ред и се приближи до вратата. Отвори я предпазливо и с досада огледа коридора. Един поглед към часовника го осведоми, че е едва пет и половина.

Ако имаха късмет, мисис Бърд нямаше да се навърта наоколо. Щеше да е или в стаята си, или в кухнята. Джеърд тихо слезе по стъпалата. Мислите му блуждаеха. Ту се спираха на по-належащия проблем — укриването на уликите за нощното приключение, ту отскачаха към зловещия инцидент — парфюмираната носна кърпичка в градината.

Нямаше никакво съмнение, че някой е бил там. Най-вероятно да е бил крадец. Но Олимпия не искаше дори да чува за такова просто обяснение.

Джеърд тихичко изруга, защото го връхлетя мисълта, че нарастващата загриженост на Олимпия за загадъчния Пазител прави и без това хаотичния му живот още по-труден.

Той въздъхна облекчено, когато отвори вратата на кабинета и видя шемизетата и шапчицата на пода пред бюрото. Лежаха там, където бяха паднали, очевидно доказателство за тяхната великолепна нощ. Джеърд почувства болезнена топлина да обхваща долната половина на тялото му. Нямаше да забрави тази нощ през целия си живот.

Усмихна се, докато се навеждаше, за да вдигне доказателствата за споделената им страст от килима. Вдигна също така и трите фиби, които беше махнал от косата на Олимпия.

— Забравили ли сте нещо, а? — обади се мисис Бърд от прага. — И аз така си помислих.

Проклятие!

Джеърд се изправи и застина с шемизетата и шапчицата в ръце. Обърна се към мисис Бърд, а на лицето му се четеше мрачно примирение. Усмихна се студено.

— Станали сте доста рано тази сутрин, нали, мисис Бърд?

Мисис Бърд очевидно не можеше да бъде сплашена лесно. Тя го изгледа гневно и сложи длан на устните си.

— Има някои хора, които се наричат „джентълмени“, но които се интересуват само от това да получат онова, което искат, а после си тръгват. И вие ли сте от тях?

— Аз нямам никакво намерение да си тръгвам, мисис Бърд, ако ме питате за това.

Мисис Бърд замислено присви очи.

— Може би ще бъде по-добре, ако го направите. Колкото по-дълго останете, толкова повече мис Олимпия ще се привърже към вас.

Джеърд я погледна нежно.

— Така ли мислите?

Лицето на мисис Бърд стана пурпурночервено.

— Вижте какво, кръвожадни пирате, аз няма да позволя й разбиете сърцето. Мис Олимпия е скромна жена, независимо от това, какво сте направили с нея снощи. Не е правилно да се възползвате от нейната невинност и от доверчивата й природа.

Джеърд си спомни загадъчната кърпичка и му хрумна нещо ново — възможност, която досега не беше обмислял.

— Кажете ми, мисис Бърд, откъде знаете толкова много за онова, което се е случило тук снощи? Бяхте навън в градината и шпионирахте, нали?

— Да съм шпионирала? В градината? — Мисис Бърд извеждаше смъртно обидена. — Няма такова нещо.

Джеърд си спомни и за миризмата на парфюма, с който беше пропита кърпичката. Не можеше да свърже мириса с мисис Бърд.

— Моите извинения — каза той, а гласът му беше изпълнен с горчивина.

Мисис Бърд обаче не беше готова да отстъпи.

— Имам очи и уши. Чух шума навън в градината снощи. Когато отворих прозореца на стаята си, за да видя какво става, забелязах вас двамата. Вие си говорехте, наистина много тихо. И ви видях да целувате мис Олимпия, а след това влязохте в къщата.

— Наистина ли?

Тази целувка трябваше да обърне мислите й в друга посока. Той не искаше тя да мисли за Пазителя. Но не беше сигурен, че хитрината беше успяла.

— Да. И още нещо. Светлината беше достатъчна да видя, че мис Олимпия е без шемизета и шапчица. Което означаваше, че вероятно вие сте ги съблекли.

— Вие сте много наблюдателна, мисис Бърд.

— Знаех, че искате да я съблазните. Била съм права. И след онова, което видях снощи в градината, реших да огледам къщата тази сутрин, преди другите да са се събудили. И когато видях нещата й на пода, бях сигурна, че снощи се е случило нещо.

— Много умно заключение, мисис Бърд.

Тя вирна брадичка и придоби доста заплашителен и обвинителен вид.

— Тъкмо щях да ги вдигна, когато чух вашата врата да се отваря. И сега вече знам със сигурност, че вие сте виновен. Мога да ви обвиня в грях, нали?

— Поздравявам ви за вашите проучвания и блестящи заключения, мисис Бърд. — Джеърд направи достатъчно дълга пауза, за да привлече цялото й внимание. — След като имате такива таланти, може би ще успеете да получите назначение на „Боу стрийт“ като служител на правосъдието, а може би дори като таен агент, след като ви уволнят оттук.

Очите на мисис Бърд се разшириха тревожно. После погледът й просветна като стоманено острие.

— Ба! Не се осмелявайте да ме заплашвате, сър. Мис Олимпия няма да ме уволни. И двамата го знаем.

— Така ли? В случай че не сте забелязали, мис Уингфийлд много разчита на моите съвети, когато нещата опрат до организацията на домакинството.

— Тя няма да ме изгони — заяви мисис Бърд. — Има добро сърце. По-вероятно е да уволни вас, след като разбере, че сте ме заплашвали.

— Не бих искал да подлагам на изпитание нейната преданост, ако бях на ваше място, мисис Бърд. Не и след като тя разбере, че сте я шпионирали.

— По дяволите, аз не съм шпионирала съзнателно.

— Но дали тя ще ви повярва, след като й кажете, че знаете всичко, което се е случило снощи? Последвайте съвета ми, мисис Бърд, дръжте езика си зад зъбите.

Мисис Бърд здраво стисна устни.

— Вие сте самият дявол, нали? Появихте се в това домакинство като някой служител на ада и обърнахте всичко с краката нагоре. Знаете как да очаровате хората и да ги накарате да постъпват според вашите желания. Успяхте да спечелите три хиляди лири, като само щракнахте с пръсти, а сега изнасилихте мис Олимпия.

— В последното нещо сбъркахте, мисис Бърд — каза Джеърд и тръгна към вратата.

— Вие наистина сте изнасилили мис Олимпия. — Мисис Бърд изучаваше лицето му, но мъдро отстъпи назад, за да му направи път. — Знам, че сте го направили.

— Тогава по-добре се престорете, че въобще не разбирате какво е станало. — Джеърд мина покрай нея и започна да се изкачва по стъпалата.

— Какво искате да кажете, проклетнико? — извика мисис Бърд след него.

— Аз бях този, който беше изнасилен — каза й Джеърд много учтиво.

Той не погледна назад, докато вземаше стъпалата по две наведнъж, но усещаше неодобрителния поглед на мисис Бърд чак докато стигна до площадката.

Старата вещица беше досаден проблем, но не и проблем, с който да не могат да се справят — помисли си той, докато вървеше по коридора. Щеше да се справи с нея.

Джеърд спря пред спалнята на Олимпия и тихо почука. Отвътре се чуха бързите й стъпки и миг по-късно Олимпия отвори вратата.

— Добро утро, мис Уингфийлд.

Той се усмихна щастливо, когато я видя по тънка бяла нощница, отгоре небрежно наметната с халат. Огненочервената й коса беше като облак около очарователното й лице. Тя се изчерви. На бледата утринна светлина тя беше неустоима. Джеърд погледна към подканващото легло зад нея.

— Мистър Чилхърст, какво правите тук в този час? — Олимпия показа глава и огледа внимателно коридора. — Някой може да ви види.

— Тук съм, за да ви върна някои лични вещи, които очевидно сте забравили снощи.

И Джеърд й подаде шемизетата и шапчицата.

— Мили боже!

Олимпия се втренчи в злополучните одежди. Беше шокирана и отвори широко очи.

— Толкова се радвам, че сте се сетили да ми ги донесете. — Тя бързо ги грабна от ръката му.

— За нещастие, мисис Бърд ги откри първа, още преди аз да сляза долу.

— О, боже! — въздъхна Олимпия. — Беше ли ужасно ядосана? Тя беше много разтревожена от вашето присъствие в къщата, а сега сигурно ще си помисли най-лошото.

— Тя си мисли най-лошото, но се надявам, че ще прояви достатъчно разум и ще си държи езика зад зъбите. — Джеърд се наведе и целуна Олимпия извънредно нежно. — Ще очаквам с нетърпение да стане време за закуска, за да ви видя на масата, мис Уингфийлд.

Джеърд отстъпи назад и затвори вратата пред зачервеното лице на Олимпия. Докато вървеше по коридора към спалнята си, той тихо си подсвиркваше.

 

 

— Добро утро, лельо Олимпия.

— Днес си много красива, лельо Олимпия.

— Добро утро, лельо Олимпия. Прекрасен ден, нали?

Олимпия се усмихна на Хю, Итън и Робърт, които веднага скочиха на крака, когато тя влезе в трапезарията.

— Добро утро на всички.

Тя изчака, защото Итън бързаше към нея, за да издърпа стола й и да й помогне да седне. Все още не можеше да свикне с безупречните маниери на момчетата.

— Благодаря ти, Итън.

Итън погледна към Джеърд, за да получи похвала. Джеърд леко му кимна. Момчето се усмихна и отново седна на мястото си.

Олимпия погледна през масата и срещна съзаклятническия поглед на Джеърд. Усещането за щастие, което се беше зародило у нея снощи, сега отново заяви своето присъствие. Пръстите й лекичко трепереха, докато поднасяше лъжичката към устните си.

Сигурно така се чувства човек, когато е влюбен — помисли си тя. Беше осъзнала истината снощи. Нямаше съмнение, че онова, което изпитваше към Джеърд, беше нещо повече от плътска страст.

Любов. Беше започнала да вярва, че никога няма да изпита това чувство. Жена на двайсет и пет години, и при това с богат житейски опит, трябва да бъде реалистка все пак.

Любов…

Чувството определено беше по-вълнуващо от разкриването на отдавна загубени съкровища и проучването на древни легенди и обичаи.

Любов.

Тази сутрин животът й беше като чаша, пълна с еликсир. Самотата, която изпитваше, откакто леля Софи и леля Ида я бяха напуснали, най-после си беше отишла. Беше намерила мъж, чиято душа беше в унисон с нейната.

Но тя нямаше да го има още дълго. Може би година или две в най-добрия случай, ако има късмет. Един ден Джеърд щеше да ги напусне и да поеме работата в друго домакинство. Така беше с учителите. Малките момчетата порастваха и учителите им си заминаваха.

Но Олимпия се закле, че ще се отдаде на тази голяма и страстна любов, която беше дошла при нея в лицето на този мъж, който толкова много приличаше на пират.

— Е, къде ще ходим днес?

Олимпия се надяваше, че гласът й е спокоен и уверен. Трудно беше да се скрие радостта. От веселите пламъчета, които проблясваха в очите на Джеърд, разбираше, че и той е обхванат от същото еуфорично настроение.

— Ще посетим музея по механика на мисис Уинслоу — предложи Робърт.

— Казват, че там имало огромен часовников механизъм във формата на паяк, който се движел като истински паяк — каза възбудено Хю. — Той плашел дамите, но мен няма да може да уплаши.

— Чух също така, че там имало механична мечка и няколко птичета — добави Итън.

Олимпия погледна Джеърд. Любопитството й беше възбудено.

— Това ми звучи доста интересно.

— Така поне казват хората.

И Джеърд намаза филийката си с конфитюр.

Олимпия размисли няколко мига. Разкъсваше се между своите собствени планове за деня и новото и интересното, което музеят предлагаше.

— Мисля, че ще дойда с вас до музея.

— Ще бъдеш добре дошла. — Джеърд заби зъби в препечената филийка.

— Да, лельо Олимпия, ела с нас — каза Робърт. — Ще бъде много забавно.

— И много образователно — добави мъдро Итън.

— Сигурна съм.

Отиването до музея не само ще бъде полезно за образованието им — помисли си Олимпия, но ще й даде възможност да прекара следобеда с Джеърд.

— Ами добре тогава, ще направя необходимите промени в дневния си режим. По кое време ще тръгнем за музея?

— В три часа — каза Джеърд.

— Отлично. Имам среща в института „Масгрейв“, за да разгледам някои карти, но ще свърша много преди три часа.

 

 

— Съмнявам се, че ще намерите нещо, което да ви е от полза, мис Уингфийлд. — Мистър Роланд Торбърт беше сключил ръце на гърба си и обикаляше около Олимпия. — Тук има много малко карти на Западните Индии. Точно сега аз имам превъзходна колекция в своята лична библиотека.

— Аз много бих искала да ги видя, мистър Торбърт. — Олимпия лекичко увеличи разстоянието, което ги делеше. Торбърт миришеше на мръсни дрехи, пот и парфюм, с който се ръсеше обилно, за да прикрие другите миризми. — Но искам да направя проучването си по възможно най-добрия начин. Трябва да има ред.

— Естествено.

Торбърт отново се приближи плътно до нея. Той надникна през рамото й, докато тя сложи още една карта на бюрото си.

— Бихте ли ми казали какво точно е онова, което търсите на тези карти?

— Опитвам се да установя точното географско положение на тази област. — Олимпия нарочно даде неясен отговор. Нямаше намерение да споделя с никого, освен с Джеърд, тайната на дневника. — Изглежда, че има някои несъответствия в картите.

— Разбирам. — Торбърт придоби изражение на учен. — Трудно е да се картографират всички тези острови, нали знаете.

— Да, наистина.

Олимпия се наведе над двете карти и започна да ги сравнява много внимателно.

На нито една от двете не беше отбелязан онзи загадъчен остров на север от Ямайка. Имаше една-две малки индикации на земя на по-новата карта, които не бяха отбелязани на старата, но те не бяха в района на Западните Индии.

— Може би по-късно днес ще бъде удобно — каза Торбърт. — Ще бъда щастлив, ако ме посетите днес следобед, мис Уингфийлд. — Той я гледаше, а тя нави картата и я сложи настрана. — Дотогава мога да приготвя картите, за да ги разгледате.

— Благодаря ви, но днес следобед ще бъда заета. — Олимпия разви друга карта. — Може би друг път тази седмица, ако е удобно?

— Разбира се, разбира се. — Торбърт отново кръстоса ръце на широкия си гръб и се завъртя на пети. — Мис Уингфийлд, знам, че ще разгледате колекцията и на сър Албридж.

— Той беше така любезен да ми предостави тази възможност.

Олимпия отново смръщи замислено вежди и започна да разглежда новата карта.

— А аз ще използвам тази възможност, за да ви дам един малък съвет.

— Да?

Олимпия не вдигна поглед от картата. Торбърт се изкашля дискретно.

— Мой дълг е да ви кажа, че трябва много да внимавате да не разкриете нито един аспект от проучванията си пред сър Албридж.

— Наистина ли? — Олимпия го погледна изненадано. — Какво искате да кажете, сър?

Торбърт хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой друг, включително и възрастният библиотекар, не е в библиотеката. Наведе се близо до ухото й.

— Албридж не е така възвишен и обикновено се възползва от младите жени, мис Уингфийлд.

— Възползва се? — Олимпия сбърчи нос, тъй като силната миризма на парфюма на мистър Торбърт подразни сетивата й. — От мен?

Торбърт като че ли се обърка. Изведнъж се изправи.

— Не от вас, мис Уингфийлд — прошепна той, — а от вашата работа.

— Разбирам.

В този парфюм имаше нещо странно познато — помисли си Олимпия.

— Мили боже, добре известно е, че вие сте специалист в изучаването на древни легенди и чужди обичаи. — Торбърт се изкашля съзаклятнически. — Също така е известно, че в онези статии, които публикувахте, се споменава и за изгубени съкровища.

— Вярно е. — Олимпия леко сви едното си рамо и отново се съсредоточи върху картата. — Но никога не съм чувала за човек, който да е открил местонахождението на истинско съкровище, сър. Единствената награда е във възможността да направиш проучването.

— Само за тези от нас, които имат интелект и интерес в тази област — каза Торбърт спокойно. — За другите, страхувам се, блясъкът на златото и скъпоценностите е по-примамлив от славата, която проучванията дават.

— Може би сте прав, мистър Торбърт, но се съмнявам, че тези хора биха станали членове на нашето дружество.

— Съжалявам, мила моя, но тук грешите. — Торбърт се усмихна мрачно. — Човешката природа е такава, каквато е. Сред нашите среди има и груби и необразовани търсачи на съкровища. — Той се изправи. — И със съжаление трябва да кажа, че Албридж е един от тях.

— Ще помня вашето предупреждение.

Олимпия отново сбърчи нос, защото нова вълна от силната миризма на парфюма стигна до ноздрите й. Някъде бе усетила тази миризма, и то съвсем наскоро. Съвсем наскоро.

Всъщност, снощи.

— Тук е много топло, не намирате ли?

И Торбърт извади от джоба си носната си кърпичка и избърса потното си чело.

Олимпия се втренчи в носната кърпичка. Тя беше точно копие на онази, която двамата с Джеърд бяха намерили в градината.

 

 

Огромният паяк с часовников механизъм пълзеше неуморно по дъното на стъкления буркан. Движеше се с проскърцване и с неестествена походка, но все пак беше впечатляващ и интересен. Той преследваше механична мишка, която се движеше със същата неравномерна крачка.

Олимпия се приближи съвсем близо до буркана заедно с Итън, Хю и Робърт. Те всички надникнаха с възторг в очите. Джеърд стоеше от другата страна и гледаше напредването на паяка с изражение, което също показваше силен интерес.

— Ужасно е голям, нали? — Итън погледна Олимпия. — Уплашена ли си, лельо Олимпия.

— Разбира се, че не. — Олимпия вдигна поглед и видя разочарованието, изписано на лицето му. — Защо да се страхувам, след като вие тримата сте тук и сте готови да ме защитите от всякакви зверове?

Итън се усмихна доволно.

— Не забравяй мистър Чилхърст. Той също е готов да те защити. Нали така, мистър Чилхърст?

— Ще направя всичко възможно — закле се Джеърд.

— Това е само един механичен паяк — каза Робърт с презрението, което само едно десетгодишно момче можеше да изпитва към научния прогрес. — Той никого не може да нарани, нали, мистър Чилхърст?

— Вероятно не може — каза Джеърд. — Но човек никога не знае.

— Точно така — каза Итън. — Човек никога не знае. Ако излезе от този буркан, може да причини много неприятности, поне аз мисля така.

Робърт погледна през залата към мястото, където хората се бяха събрали около механичната мечка и наблюдаваха нейните действия.

— Само си представете какво ще направи онази дама ей там, ако изведнъж почувства отвратителните пипала на врата си.

— Обзалагам се, че ще пищи — каза Хю.

Джеърд вдигна вежди.

— Дори не си го помисляйте.

И трите момчетата разочаровано изплакаха и отново започнаха да разглеждат паяка. Олимпия се огледа наоколо, а после тихичко се приближи до Джеърд. Това беше първата възможност да говори с него насаме. Нямаше търпение да сподели разкритията си за носната кърпичка.

— Мистър Чилхърст, трябва да говоря с вас.

Той се усмихна.

— Аз съм на вашите услуги, мис Уингфийлд.

— Насаме.

И Олимпия тръгна към другата зала, която също беше пълна с разни чудати механични неща. Джеърд бавно я последва и двамата застанаха до един механичен войник.

— Да, мис Уингфийлд?

Той завъртя ръчката. Войникът се изправи и застана мирно.

— Какво искате да обсъдим?

Тя му хвърли кос ликуващ поглед и се престори, че разглежда войника.

— Мисля, че разкрих самоличността на нощния посетител. Може би той е самият Пазител.

Ръката на Джеърд застина върху ръчката.

— Наистина ли? — попита той, без да издава чувствата си.

— Да.

Олимпия се приближи до него под претекст, че иска да разгледа по-отблизо войника.

— Няма да повярваш, но е бил мистър Торбърт.

— Торбърт? — Джеърд се втренчи в нея. — Какво, по дяволите, говориш?

— Абсолютно сигурна съм, че кърпичката, която намерихме в градината, е на мистър Торбърт. — Олимпия не отделяше поглед от войника, който започна да вдига пушката си. — Днес в библиотеката той използва носна кърпичка, която беше като онази, която намерихме в градината.

Джеърд леко смръщи вежди.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна. — Олимпия гледаше как войникът се прицелва. — Но има едно друго възможно обяснение.

— И какво е то?

— Торбърт и Албридж очевидно са съперници. Торбърт дори ме предупреди за Албридж. Възможно е сър Албърт нарочно да е пуснал кърпичката в нашата градина.

— Защо би го направил?

Олимпия го погледна нетърпеливо.

— С надеждата да ме накара да помисля най-лошото за мистър Торбърт, разбира се.

— Това предположение следва от другото — че ти ще познаеш носната кърпичка — отбеляза Джеърд.

— Да, знам, но аз всъщност я разпознах.

— Албридж не би могъл да се досети, че това ще бъде толкова лесно за теб. Не, аз сериозно се съмнявам, че той има нещо общо с това. — Джеърд я погледна замислено. — Олимпия, не искам да се замесваш в тази работа.

— Но, мистър Чилхърст…

— Остави на мен.

— Не мога да го направя. — Олимпия вирна брадичка. — Това засяга моите проучвания, сър. Имам право да защитя дневника от Пазителя и от всеки, който е по следите на съкровището. — Тя замислено хапеше долната си устна. — Въпреки че, трябва да призная, не мога да погледна на мистър Торбърт като на част от легендата. Не мога да си представя, че той може по някакъв начин да бъде свързан с Пазителя.

— По дяволите жените — процеди тихичко през зъби Джеърд, а на глас каза: — Аз ще те защитя от Торбърт, от Пазителя и от всеки, който те заплашва. Ако въобще имаш нужда от защита.

Олимпия го погледна изненадано.

— Какво искате да кажете с това, сър? Разбира се, че трябва да се вземат предпазни мерки.

— Мис Уингфийлд, оставете въпроса с носната кърпичка в моите ръце. Аз ще се погрижа Торбърт да разбере, че не бива да има повече инциденти като снощния.

— Вие ще говорите с него?

— За да разбере какво искам да му кажа.

Олимпия млъкна доволна.

— Много добре, сър, оставям всичко на вас.

— Благодаря ви, мис Уингфийлд. Сега…

Преди Джеърд да успее да довърши изречението, един женски глас проряза тишината и сложи край на всички разговори, като заглуши дори тиктакането на всичките часовникови механизми.

— Проклятие!

Олимпия едва можа да отбележи, че лицето му има странно неразгадаемо изражение, и то изчезна още преди жената да е проговорила отново.

— Чилхърст, това си ти, нали?

Олимпия се обърна и видя поразително красива жена да прекосява залата и да се приближава към тях. Дамата се усмихна студено на Джеърд. Светлосините й очи изразяваха силна изненада.

За миг единственото, което Олимпия можеше да стори, беше да се взира безпомощно в красивата непозната. Светлорусата коса на дамата беше вдигната в модерна прическа, а на върха й се мъдреше елегантна светло синя шапка. Тя носеше извънредно скъпо палто върху небесносинята си следобедна рокля. Подходящите сини ръкавици вероятно струваха цяло състояние.

Жената не беше сама. Придружаваше я също толкова елегантно и скъпо облечена дама в жълто. Другата жена не беше така красива, но беше екзотична и без съмнение привлекателна. Тя беше пълен контраст на приятелката си. Косата й беше наситено кафява, а шапката й беше украсена с пера. Очите й бяха много тъмни. Беше по-закръглена от стройната си придружителка.

— Не можах да повярвам, че виждам вас, Чилхърст — каза русата дама. — Чух, че сте в града, но изпитвах известни съмнения. Вие никога не идвате в Лондон.

— Добър ден, Деметриа. Или по-скоро, лейди Бюмон? — Джеърд кимна учтиво, но студено.

— И Деметриа е достатъчно добре. — Деметриа погледна приятелката си. — Помните Констънс, нали?

— Доста добре. — Джеърд отново се усмихна студено. — Лейди Къркдейл.

— Чилхърст.

Констънс, лейди Къркдейл, се усмихна учтиво. Очите й се устремиха към Олимпия.

Погледът на Деметриа последва този на приятелката й.

— А коя е вашата малка приятелка, Чилхърст? Чух, че живеете с нея в една и съща къща, която се намира на улица „Айбъртън“. Но и на това отказах да повярвам. Никак не е вероятно да се впуснеш в подобна връзка.

— Лейди Бюмон, лейди Къркдейл, позволете ми да ви представя съпругата си.

Гласът на Джеърд, както винаги, беше спокоен, но в погледа, който хвърли към Олимпия, този път имаше ясно предупреждение.

Моята съпруга.

Олимпия осъзна, че устата й е останала широко отворена. Тя навреме я затвори и се стегна, за да се изправи пред наближаващото изпитание. Все пак идеята да се представят за женени, ако ги попита някой негов познат, беше нейна. Репутацията на Джеърд беше заплашена.

Бедният човечец просто следваше нейните инструкции. Тя нямаше избор — трябваше да го подкрепи.

— Добър ден. Как сте? — каза Олимпия.

— Чудесно.

Деметриа се отнасяше с Олимпия така, все едно тя беше експонат в музея.

— Каква изненада! И така, Чилхърст най-после е изпълнил дълга си към своето положение в обществото и си е намерил виконтеса.