Аманда Куик
Измама (1)

Пролог

— Кажи й да се пази от Пазителя.

Артемис Уингфийлд сложи лакти на масата и се наведе напред. Двамата бяха в една от кръчмите на френското пристанище, където бе закотвен корабът „Сий Флейм“. Светлосините му очи гледаха напрегнато изпод гъстите сиви вежди.

— Разбра ли, Чилхърст? Тя трябва да се пази от Пазителя.

Джеърд Райдър, виконт Чилхърст, също постави лакти на масата, опря пръстите на двете си ръце едни в други и погледна към събеседника си с единственото си око. Уингфийлд беше свикнал с него през последните два дни. Толкова много беше свикнал с присъствието му, че вече не обръщаше внимание на черната превръзка, която покриваше незрящото му око.

Очевидно беше, че Уингфийлд приема Джеърд като човек, който обича приключенията като него самия и който, също като него, иска да пътува сега, когато войната с Наполеон беше приключила.

Двамата мъже прекараха заедно две нощи в този мрачен малък хан, където чакаха да пристигнат корабите, които щяха да ги отведат до целите на пътуването им.

От челото на Уингфийлд капеше пот и попиваше в мустаците му. Беше късна пролет и нощта беше топла. Задимената зала на кръчмата беше пълна с народ. На Джеърд се струваше, че Уингфийлд страда прекалено много от горещината. Високата и колосана яка на стария джентълмен, елегантно завързаното му шалче, прилепналата жилетка, която носеше под жакета, както и добре ушитият жакет бяха крайно неудобни.

Модерните му дрехи не бяха подходящи за благоуханната пролетна нощ, нито за квартала, в който се намираше кръчмата. Изглежда, Уингфийлд беше от онези англичани, които ценят външния вид по-високо от удобството. Джеърд подозираше, че новият му познат всяка вечер се преоблича за вечеря дори ако пътува и дори когато вечерята се сервира в палатка.

— Чух думите ви, сър — Джеърд раздалечи, а после отново събра върховете на пръстите си, — но не разбрах техния смисъл. Кой, или какво, е този Пазител?

Уингфийлд засука мустаци.

— Куп глупости, ако трябва да бъдем напълно откровени. Част от легенда, описана в един дневник, който изпращам на племенницата си в Англия. Старият граф, който ми продаде дневника, ми каза за предупреждението.

— Разбирам — каза Джеърд любезно.

— Но снощи се случи нещо доста странно. Нещо, което би накарало всекиго да застане нащрек.

— Нещо странно? — Уингфийлд присви очи.

— Убеден съм, че стаята ми тук, в хана, е била претърсена, докато съм бил на вечеря.

Джеърд се намръщи.

— Не ми каза нищо за това тази сутрин на закуска.

— Не бях сигурен. Виждаш ли, нищо не са взели. Но през целия ден имах странното усещане, че ме следят.

— Неприятно.

— Наистина. И, без съмнение, не е свързано с дневника. Но все пак съм малко загрижен. Не искам да я поставям в опасност.

Джеърд раздели дланите си и отпи от слабата бира в чашата си.

— Какъв е този дневник, който каза, че ще изпратиш на племенницата си?

— Дневникът на една дама — обясни Уингфийлд. — Принадлежал е на жена на име Клер Лайтборн. Това е всичко, което знам. Написаното в дневника е неразбираемо.

— И защо е така?

— Изглежда, е написан на смесица от гръцки и латински, а на места текстът е дори на староанглийски. Прилича на някакъв таен код. Племенницата ми вярва, че дневникът е ключ към някакво баснословно съкровище.

Уингфийлд недоверчиво изсумтя.

— Но ти не вярваш, нали?

— Щом ме питаш, ще ти кажа, че никак не вярвам. Но Олимпия ще се забавлява много, докато се опитва да разгадае написаното в дневника. Обича тези неща.

— Тя като че ли е доста необикновена жена. — Уингфийлд тихичко се засмя.

— Наистина е необикновена. Предполагам, че грешката не е нейна. Беше отгледана от доста ексцентрична леля и растеше, заобиколена от ексцентрични хора. Никога не съм бил в приятелски връзки с тази част от семейството, но до мен стигна мълвата, че лелята и нейните приятелки са се заели сами да образоват Олимпия. И напълнили главата й със странни идеи.

— Какви идеи?

— Благодарение на възпитанието си, Олимпия пет пари не дава за мнението на обществото. Не ме разбирай погрешно, тя е прекрасна млада дама. Репутацията й е безупречна. Но не се интересува от нещата, от които се предполага, че трябва да се интересуват младите дами, ако разбираш какво искам да кажа.

— И те са?

— Мода, на първо място. Въобще не се интересува от дрехи. Леля й не я е научила на всички онези полезни неща, които младите жени трябва да знаят — да танцуват, да флиртуват, да се харесват на ухажорите. — Уингфийлд поклати глава. — Много странно възпитание, ако питаш мен. Главната причина, поради която още не си е намерила съпруг, бих казал.

— И от какво се интересува твоята племенница? — Въпреки нежеланието си, Джеърд беше силно заинтригуван.

— От всичко, което е свързано с обичаите и легендите на чужди земи. Тя е от най-активните членове на Дружеството за приключения и изследвания, въпреки че никога не е излизала от границите на графство Дорсет.

Джеърд го погледна.

— Как е възможно, щом тя самата не пътува?

— Издирва стари книги, дневници и писма, които са свързани по някакъв начин с пътувания и изследвания. Изучава онова, което открие, и пише заключенията си. През последните три години е публикувала няколко статии в седмичното списание, което дружеството издава.

— Нима? — С всеки изминал момент Джеърд проявяваше все по-голямо любопитство.

— Да, наистина. — Лицето на Уингфийлд изразяваше гордост. — Статиите й са много известни, защото в тях се съдържа информация за обичаите и легендите на чуждите народи.

— И как откри дневника на мадам Лайтборн? — внимателно го подпита Джеърд.

Уингфийлд сви рамене.

— Чрез серия от писма, които за нея се превърнаха в обект на истинско разследване. Отне й близо година, но най-сетне успя да установи, че той се намира в малко градче, близо до крайбрежието на Франция, в библиотека, която била унищожена по време на войната.

— И ти си дошъл тук само за да купиш дневника за твоята племенница?

— По път ми е — каза Уингфийлд. — Аз отивам в Италия. Изглежда, дневникът е преминал през множество ръце само през последните няколко години. Човекът, който ми го продаде, беше изпаднал в много тежко състояние. Отчаяно се нуждаеше от пари и беше щастлив, че може да продаде някои от старите си книги.

— Къде е дневникът в момента?

— О, на безопасно място. — Уингфийлд доби самодоволен вид. — Опакован сред другите ми неща в трюма на „Сий Флейм“.

— И ти не се тревожиш за багажа само защото вече е на борда на кораба?

— Мили боже, не. „Сий Флейм“ принадлежи на фирмата „Флеймкрест“, която има безупречна репутация. Екипажът е сигурен, а капитанът е много опитен и може да му се има доверие. Убеден съм, че пратката ще е в безопасност.

— Но не си така сигурен в безопасността на английските пътища, нали?

Уингфийлд направи неопределена гримаса.

— Сега, след като знам, че ти ще придружиш багажа до Апър Тадуей в Дорсет, съм много по-спокоен.

— Оценявам доверието, което ми гласуваш.

— Да, сър, когато види дневника, моята племенница ще подскочи от радост.

Джеърд си помисли, че Олимпия Уингфийлд наистина е доста странна жена. Той знаеше колко особени могат да бъдат странните хора, защото беше отгледан в семейство на ексцентрици.

Уингфийлд се облегна назад и огледа кръчмата. Погледът му се спря на един мъж със здраво телосложение и цялото в белези лице, който седеше на съседната маса. Мъжът имаше нож, а на лицето му беше изписан зверски израз. Никой не искаше да седне на неговата маса. Това беше типично за много от редовните посетители на кръчми от подобен род.

— Тези французи са груби на вид, нали? — попита Уингфийлд, който изведнъж се почувства неудобно.

— Половината от мъжете, които виждаш тук, не са по-добри от пиратите, които са кръстосвали моретата векове наред — каза Джеърд. — Войници, които нямат къде да отидат, след като Наполеон загуби войната. Моряци, които чакат да бъдат наети на някой кораб. Мъже, които търсят курви за през нощта и подходящ случай да се сбият. Обичайната сган, която се събира в пристанищните кръчми.

— А другата половина?

Джеърд се усмихна накриво.

— Те вероятно са пирати.

— Не съм изненадан. Ти каза, че много си пътувал, нали, сър? Сигурно си бил в много места като това. Очаквам, че си свикнал да се справяш с подобни хора.

— Както виждаш, досега съм оцелял.

Уингфийлд многозначително се втренчи в черната му превръзка.

— Но не си останал невредим, както виждам.

— Да, невинаги съм се измъквал. — Устните на Джеърд се извиха в многострадална усмивка.

Той съзнаваше, че хората обикновено не намират външността му за очарователна, че не вдъхва доверие. Не само черната превръзка ги тревожеше. Дори при най-благоприятни за него обстоятелства, когато косата му беше грижливо вчесана и той носеше възможно най-модерни дрехи, членовете на семейството му казваха, че прилича на пират.

Главното разочарование за тях беше обстоятелството, че той не се държи като пират.

Въпреки всичко казано и свършено досега, Джеърд си оставаше човек на бизнеса. Не беше темпераментният син, на когото баща му се надяваше да предаде семейните традиции.

Отначало и Уингфийлд беше предпазлив с него. Джеърд знаеше, че спокойните му маниери и образована реч, а не външният му вид, бяха убедили стария човек да го приеме като равностоен нему джентълмен.

— Как загуби окото си, ако не възразяваш срещу моето любопитство?

— Това е дълга история — каза Джеърд. — И малко болезнена за мен. Бих предпочел да не се впускам в подробности точно сега.

— Разбира се, разбира се. — Уингфийлд силно почервеня. — Съжалявам, че проявих нетърпение.

— Не се чувствай неудобно. Свикнал съм хората да се втренчват в мен.

— Е, сега, като знам, че „Сий Флейм“ ще отплава на сутринта, се тревожа много по-малко. А това, че ти ще бъдеш на борда му и ще придружиш стоките ми до Апър Тадуей, е голяма утеха за мен. Още веднъж ти благодаря, че прие.

— Тъй като аз самият трябва да се върна в Дорсет, ще бъда повече от щастлив да ти помогна.

— Не трябва да ти казвам, че ще ми спестиш много пари, нали? — призна Уингфийлд. — Няма да се налага да прибягвам до услугите на фирмата в Уеймаут, които наистина са много скъпи.

— Никога не е било евтино да се внасят стоки.

— Вярно е. За нещастие, от последните две пратки Олимпия не спечели толкова пари, колкото очаквах. Макар че сега и двамата отидохме малко по-далеч, отколкото бяхме смятали първоначално.

— Не може да се предвиди какъв ще бъде пазарът за внесените стоки — каза Джеърд. — Твоята племенница запозната ли е с бизнеса?

— Господи, не! — Уингфийлд се засмя, но смехът му издаваше привързаността му към неговата племенница. — Олимпия е много умна, но не се интересува от финансови въпроси. Тя се грижи за роднините ми. Мечтае да пътува като мен, но, разбира се, това не е възможно.

— Сама жена би срещнала много затруднения — съгласи се Джеърд.

— Това не би спряло моята племенница. Казах ти, че не е като повечето английски госпожици. Тя е на двайсет и пет години и си има свое собствено мнение по всички въпроси. Да не казвам какво би направила, ако имаше приличен доход и ако не се налагаше да се грижи за тримата си палави племенници.

— Тя отглежда племенниците си?

Уингфийлд отново засука мустак.

— Тя ги нарича „племенници“, а те я наричат „лельо Олимпия“, но истината е, че роднинската връзка е малко по-далечна. Момчетата са синове на един наш братовчед, който загина заедно със съпругата си при катастрофа преди две години.

— И как децата попаднаха при твоята племенница?

— Ти знаеш как стават тези работи. След смъртта на родителите им децата преминаваха от роднина на роднина, докато преди шест месеца почукаха на вратата на Олимпия. Тя ги прие в дома си.

— Доста великодушно от страна на жена, която трябва сама да се грижи за себе си.

— Особено за жена, която се интересува само от легенди и чужди земи. — Уингфийлд замислено смръщи вежди. — Тези момчета са доста диви. Никой от учителите им не можа да се справи с тях. Всъщност те са умни, прекрасни, но са много буйни. Постоянно вдигат цялото домакинство на крак.

— Разбирам.

Джеърд беше отгледан в дом, който винаги беше на крак. Той обаче предпочиташе спокойното и подредено съществуване.

— Разбира се, опитах се да помогна на Олимпия да се измъкне. Когато съм в Англия, правя каквото мога.

Но не оставаш в Англия достатъчно дълго, за да се заемеш здраво с момчетата, нали? — помисли си Джеърд.

— Какво друго, освен дневника, изпращаш на племенницата си?

Уингфийлд допи бирата си.

— Платове, подправки и дрънкулки. И книги, разбира се.

— И тя ще се погрижи да продаде стоката в Лондон?

— Ще продаде всичко, с изключение на книгите. Те са за библиотеката й. Тя ще използва част от парите за домакинството си, а с това, което успее да спести, ще финансира моите пътувания. Това удовлетворява и двама ни.

— Трудно е да се постигне нещо в бизнеса, ако работите не се следят отблизо — сухо отбеляза Джеърд.

Мислеше за проблемите в бизнеса, които той самият беше срещнал през последните шест месеца. Трябваше да настоява да получи отговорите на въпросите си, трябваше да проучи работите си. Вече нямаше съмнение, че няколко хиляди лири са откраднати по някакъв начин от огромното състояние на финансовата империя „Флеймкрест“. Джеърд разбираше, че бяха успели да го измамят. Бяха го направили на глупак.

Но нещата трябваше да се вършат едно по едно, напомни си той. А в този момент го занимаваше въпросът с дневника.

— Много си прав, човек трябва да следи отблизо делата си. Но всъщност нито Олимпия, нито аз, обичаме да се безпокоим с подробностите. Справяме се някак си. — Уингфийлд внимателно се вгледа в Джеърд. — Наистина ли нямаш нищо против да ми направиш тази услуга?

— Не, ще се радвам да ти помогна.

Джеърд погледна през прозореца към пристанището, скрито в прегръдките на нощта. Виждаше се огромният силует на „Сий Флейм“, който чакаше настъпването на сутрешния прилив.

— Оценявам това, сър. Мисля, че имах голям късмет, като те срещнах.

Джеърд незабележимо се усмихна.

Той се чудеше какво ли щеше да каже Уингфийлд, ако разбереше, че Джеърд контролира не само „Сий Флейм“, но и цялата империя „Флеймкрест“.

— Чувствам се много по-добре, като знам, че ти ще се погрижиш племенницата ми да получи стоките и дневника. Сега мога спокойно да продължа пътуването си.

— Ти отиваш в Италия, така каза, нали?

— А после ще отплавам за Индия. — В очите на Уингфийлд заблестя пламъчето на нетърпението, което издаваше страстния пътешественик. — Винаги съм искал да видя Индия.

— Желая ти приятно пътуване — каза Джеърд.

— Желая същото и на теб, сър. И още веднъж, моите благодарности.

— За мен е удоволствие. — Джеърд извади от джоба си златен часовник и го погледна. — А сега трябва да ме извиниш.

Той пъхна часовника обратно в джоба си и се изправи.

— Прибираш се вече да спиш, а?

— Не още. Ще се поразходя малко по кея, за да се освежа, а после ще се кача горе и ще си легна.

— Пази си гърба — тихичко го посъветва Уингфийлд. — Всичко може да се очаква от тази сбирщина тук.

— Не се тревожи за мен.

Джеърд наклони глава, а после учтиво кимна за сбогом. Обърна се и тръгна към вратата.

Един-двама от мъжете, които седяха прегърбени над каните си с бира, изгледаха замислено скъпите му ботуши. После погледите им се плъзнаха нагоре към ножа, прилепнал до бедрото му, и още по-нагоре — към черната превръзка, покриваща окото му.

Нито един от тях не го последва навън.

Нощният бриз разроши дългата му коса. За разлика от Уингфийлд, той беше в подходящи за топлата нощ дрехи. Не носеше шалче. Мразеше високите яки и шалчетата. Памучната му риза беше разтворена, а ръкавите му бяха навити до лактите.

Джеърд тръгна по каменния кей. Умът му беше зает с бизнеса, а сетивата му попиваха звуците на нощта. Човек, който е загубил едното си око, си има причини да внимава много да не загуби и другото.

На другия край на кея просветна фенер. Когато Джеърд се приближи, от сянката излязоха двама мъже. И двамата бяха грамадни, високи почти колкото Джеърд, и почти толкова широкоплещести. В мустаците и косите им се виждаха сребърни нишки. Вървяха наперено, макар да бяха прехвърлили шестдесетте.

Двама поостарели авантюристи — помисли си Джеърд не без чувство.

Единият от тях се усмихна на Джеърд и зъбите му проблеснаха в мрака. Очите на другия не се виждаха в тъмното, но Джеърд знаеше, че те са необичайно светлосиви. Виждаше същия цвят в огледалото, когато се бръснеше сутрин.

— Добър вечер, сър.

Джеърд поздрави учтиво баща си, а после кимна на другия джентълмен.

— Чичо Тадеус. Прекрасна нощ, нали?

— Време беше да се появиш — повдигна вежди Магнус, граф Флеймкрест. — Мислех, че ще говориш с новия си познат цяла нощ.

— Уингфийлд много обича да говори.

Тадеус вдигна фенера по-високо.

— Е, момче. Какво научи?

Джеърд беше на трийсет и четири години. Отдавна не се смяташе за момче. Всъщност често се чувстваше по-възрастен от всички останали в семейството. Но нямаше смисъл да поправя Тадеус.

— Уингфийлд вярва, че е намерил дневника на Клер Лайтборн — каза спокойно Джеърд.

— Господи!

Лесно беше да се разчете задоволството по лицето на Магнус.

— Значи е вярно? Най-после, след всички тези години, дневникът се е намерил?

— По дяволите, как Уингфийлд се е добрал до него? — възкликна Тадеус.

— Мисля, че неговата племенница първа е разбрала къде се намира той — каза Джеърд. — Обърнете внимание, че е намерен тук, във Франция. Очевидно, усилията на моите братовчеди са отишли на вятъра. Преди два месеца те бродеха по хълмовете на Испания, като напразно се надяваха да го открият там.

— Сега, Джеърд — успокои го Магнус, — младият Чарлз и Уилям ще имат основания да решат, че е бил донесен тук през войната. Ти си ядосан на братовчедите, защото те са се оставили да бъдат заловени от онези бандити.

— Цялата онази работа беше малко досадна — призна недоволно Джеърд. — Освен това ми струва цели две хиляди лири в брой, без да споменаваме колко много време ми отне и колко усилия положих. А и бизнесът ми пострада.

— По дяволите, сине! — изрева Магнус. — Винаги ли само за това мислиш? Твоят бизнес?! Във вените ти тече кръвта на пирати, за бога, а притежаваш сърцето и душата на търговец.

— Много добре знам, че съм разочарование за теб и останалата част от семейството, сър. — Джеърд се облегна на каменната стена и впери поглед в морето. — Но тъй като досега няколко пъти сме разисквали въпроса, мисля, че не е необходимо отново да се впускаме в спор тази вечер.

— Той е прав, Магнус — бързо рече Тадеус. — В този момент имаме много по-важни дела. Практически, дневникът е на наше разположение. Можем да му хвърлим един поглед.

Джеърд повдигна едната си вежда.

— Кой от вас двамата се е опитал да го открадне снощи? Уингфийлд каза, че стаята му е била претърсена.

— Заслужаваше си да опитаме — каза Тадеус, без ни най-малко да се засрами.

Магнус кимна.

— Само поогледахме малко, това е всичко.

Джеърд преглътна лютата ругатня.

— Дневникът се намира на борда на „Сий Флейм“ от вчера следобед. Ще трябва да разтоварим целия багаж от трюма, за да се доберем до него.

— Жалко — промърмори Тадеус, като по този начин се призна за победен.

— Във всеки случай — продължи Джеърд — дневникът принадлежи на мис Олимпия Уингфийлд, която живее в Медоу Стрийм Котидж в Дорсет. Тя е платила за него.

— Глупости, дневникът е наш — каза Магнус твърдо. — Той е наше фамилно наследство. Тя няма никакви права над него.

— Изглежда, забравяш, че дори да си го присвоим, едва ли ще разберем какво е написано в него. Както и да е…

Паузата, която Джеърд направи на това място, беше достатъчно дълга, за да привлече вниманието на баща му и чичо му.

— Да? — нетърпеливо попита Магнус.

— Артемис Уингфийлд е сигурен, че неговата племенница ще успее да разгадае кода на дневника — каза Джеърд. — Очевидно, мис Уингфийлд няма равна на себе си в тази работа.

Тадеус засия.

— Бих казал, момче, че курсът, който ще предприемеш, е повече от ясен, нали? Ще последваш дневника до неговото предназначение, а после ще влезеш под кожата на мис Уингфийлд, така че тя да ти каже всичко, което научи.

— Прекрасна идея. — Мустаците на Магнус развълнувано потрепнаха. — Очаровай я, сине. Съблазни я. Когато тя се разтопи в ръцете ти, накарай я да ти каже всичко, което е научила от дневника.

Джеърд въздъхна. Трудно беше да бъдеш единственият разумен, трезвомислещ член на семейството, в което изобилстваха доста оригинални личности.

Търсенето на дневника на мадам Лайтборн беше главната грижа на всички мъже от фамилията Флеймкрест, освен за Джеърд. Три поколения вече бяха заети с издирването му: бащата, чичото и братовчедите на Джеърд, дядо му и чичовците на баща му. Сиянието на изгубеното съкровище беше особено примамливо за тях, тъй като бяха потомци на известен пират.

Но това, изглежда, не беше достатъчно. Преди три седмици братовчедите му едва не бяха убити заради същия този дневник. Джеърд беше решил, че е време да сложи край на тези глупости веднъж и завинаги. За нещастие, единственият начин да стори това, беше да намери дневника и да види дали в него наистина се съдържа информация за изгубено съкровище.

Никой не оспори решението му, когато той заяви, че е негов ред да се впусне по дирите на загадъчното съкровище, което изчезнало преди около стотина години. Всъщност всички, и особено баща му, бяха много доволни от интереса на Джеърд към дневника.

Джеърд знаеше, че е полезен на семейството със способността си да ръководи бизнеса. Но това не означаваше много за фамилия, известна със смелостта и темперамента си.

Роднините му го смятаха за отчайващо глупав и скучен. Казваха, че е лишен от горещата кръв на семейство Флеймкрест. Той, от своя страна, мислеше, че на тях им липсват самоконтрол и здрав разум: те бързо тичаха при него, когато имаха някакъв проблем или нужда от пари.

Джеърд оправяше кашите, в които те се забъркваха, и се грижеше дори за най-малките подробности от живота на всички, още откакто беше навършил деветнайсет години. В това отношение той нямаше равен на себе си.

На Джеърд му се струваше, че е обречен да спасява ту един, ту друг от роднините си.

Понякога, когато късно през нощта седеше и вписваше в бележника си срещите, които бяха определени за другия ден, той се питаше дали някога ще се появи някой, който да спаси самия него.

— Да, на вас двамата ви е лесно да говорите за чар и съблазняване — каза Джеърд, — но всички знаем, че не съм наследил от Флеймкрестови неотразимия им чар, нито пък способността им лесно да съблазняват жените.

— Глупости! — Магнус махна пренебрежително с ръка. — Проблемът е в това, че никога не си се опитвал да направиш нито едното, нито другото.

Лицето на Тадеус изрази искрената му загриженост.

— Е, Магнус, аз не бих твърдял, че никога не е опитвал. Нали преди три години момчето направи онзи нещастен опит да се ожени.

Джеърд погледна чичо си.

— Мисля, че можем да си спестим обсъждането на онова, което се случи тогава. Нямам намерение да съблазнявам мис Уингфийлд, нито пък някоя друга жена, с единствената цел да ми каже какво се крие в дневника.

Тадеус се намръщи.

— И как тогава ще измъкнеш тайната от нея, момче?

— Ще й предложа да купя информацията — каза Джеърд.

— Да я купиш? — Магнус очевидно беше шокиран. — Мислиш, че можеш да купиш тази информация с монети?

— Убедил съм се, че човек може да купи почти всичко — каза Джеърд. — Един умел търговски подход може да направи чудеса в почти всяка ситуация, която можете да измислите.

— Момче, момче, какво ще правим с теб? — простена Тадеус.

— Ще ме оставите сам да се справя с положението — каза Джеърд. — Да се разберем най-после. Аз ще се заема с дневника. Междувременно, искам да потвърдите, че си спомняте нашата уговорка.

— Каква уговорка? — попита Магнус безучастно.

Джеърд стисна здраво устни.

— Докато аз съм зает с уреждането на този въпрос, вие по никакъв начин да не се намесвате в бизнеса на „Флеймкрест“.

— По дяволите, сине, Тадеус и аз ръководихме бизнеса, преди ти да се родиш.

— Да, сър, знам. Двамата го бяхте почти изравнили със земята.

Мустаците на Магнус подскочиха нагоре от възмущение.

— Не беше наша вината, че имахме лош късмет. Бизнесът не вървеше в онези години.

Джеърд мъдро реши да изостави въпроса. Всички знаеха, че на графа му липсваше усетът, който беше необходим за ръководенето на бизнеса, и че способностите на брат му също не бяха по-добри. Те двамата, с обединени усилия, бяха успели да загубят почти цялото състояние на фамилията „Флеймкрест“.

Бизнесът беше поет от Джеърд, когато той беше едва деветнайсетгодишен. Той успя да спаси единствения кораб, който беше останал на компанията. Беше заложил огърлицата на майка си, за да осигури парите, от които се нуждаеше, за да поднови бизнеса. Нито един член на семейството не му беше простил за изненадващата липса на чувства — включително и майка му. Всъщност тя беше споменала този случай едва на смъртния си одър преди две години. Джеърд беше огорчен и не беше в състояние да й напомни, че тя се беше възползвала от разцъфтяването на семейния бизнес така, както и другите членове на фамилията.

От този единствен кораб Джеърд беше успял да изгради наново империята „Флеймкрест“. Искрено се надяваше, че няма да му се наложи да повтори този подвиг, когато се върне от безразсъдното приключение, в което се беше впуснал.

— Трудно ми е да повярвам, че най-сетне загубеното богатство на фамилията се намира в ръцете ни. — Тадеус здраво стискаше юмруци, толкова силно беше вълнението му.

— Ние вече притежаваме едно съкровище — отбеляза Джеърд. — Не се нуждаем от откраднатото съкровище на капитан Джек и неговия партньор Едуард Йорк, което те заровили на онзи проклет остров преди сто години.

— Съкровището не е било откраднато — прогърмя гласът на Магнус.

— Ако пожелаете, ще си спомните, сър, че прапрадядо ми е бил пират, който живял предимно в Западните Индии. — Веждите на Джеърд отскочиха нагоре. — Никак не е вероятно той и Едуард Йорк да са се сдобили с богатството по честен път.

— Капитан Джек не е бил пират — каза Тадеус доста свирепо. — Той е бил верен поданик на короната, чиито плавания са били нареждани от високо място. Съкровището било честен откуп, придобит от испански кораб, за бога.

— Интересно щеше да бъде, ако можехме да чуем версията на испанците — отбеляза Джеърд.

— Ба! — изсумтя Магнус презрително и очите му гневно засвяткаха. — Те са виновни за положението на нещата. Ако не бяха се впуснали да ги преследват, капитан Джек и Едуард Йорк нямаше да бъдат принудени да закопаят съкровището на онзи проклет остров и ние нямаше да се скитаме тук тази вечер и да се чудим как да стигнем дотам.

— Да, сър. — Гласът на Джеърд изразяваше умора и досада. Беше чувал тези думи вече стотици пъти. И те винаги го бяха отегчавали.

— Единственият истински пират между тях е бил Йорк — продължи да настоява Магнус. — Този предател, този измамник, този убиец, този безчестен рицар, който предал твоя прапрадядо на испанците! Само Божията милост и намеса позволили на капитан Джек да избегне капана.

— Всичко това се е случило преди стотина години. Не знаем със сигурност дали Йорк е предал капитан Джек — тихо възрази Джеърд. — Във всеки случай, сега това няма особено значение.

— Разбира се, че има — изстреля в отговор Магнус. — Ти си наследник на горди хора, моето момче. Твой дълг е да намериш изгубеното съкровище. То ни принадлежи и ние имаме право да предявим исканията си.

— Нали ти си новият Пазител, моето момче — каза Тадеус сериозно.

— Проклятие! — Джеърд сдържа дъха си. — Това са само куп глупости и вие го знаете.

— Не са глупости — настоя Тадеус. — Ти спечели правата над титлата преди година, в нощта, в която използва камата на капитан Джек, за да спасиш братовчедите си от онези контрабандисти. Нима си забравил?

— Едва ли някога ще забравя онзи инцидент, тъй като той ми струва окото, сър — прошепна Джеърд. Той обаче нямаше никакво желание да оспорва вярата на семейството в старите легенди. Стигаше и разправията по повод легендата за заровеното съкровище.

— Не забравяй, че ти си новият Пазител — каза Магнус, а на лицето му беше изписано изражение на древен мъдрец. — Ти изцапа с кръв камата. Ти си въплъщение на стария капитан Джек. Той беше досущ като тебе на младини.

— Достатъчно.

Джеърд отново извади от джоба си часовника и го приближи до фенера, за да види ясно циферблата му.

— Вече е късно, а трябва да ставам рано сутринта.

— Ти и този твой проклет часовник — измърмори недоволно Тадеус. — Обзалагам се, че и бележникът, в който си отбелязваш деловите срещи, е у теб.

— Разбира се — студено го увери Джеърд. — Знаеш, че аз до голяма степен завися от него.

Часовникът и бележникът бяха двете неща, които Джеърд ценеше най-високо и които бяха много необходими в ежедневието му. Години наред те му бяха осигурявали възможност да поддържа реда в свят, който до голяма степен беше податлив на хаоса. Редът го защитаваше и от непредвидимите постъпки на членовете на неговото семейство.

— Не мога да повярвам. — Магнус тъжно поклати глава. — Представя ти се възможност да търсиш несметното тайно съкровище, а ти гледаш часовника си и надничаш в бележника си като някой скучен бизнесмен.

— Аз съм скучен бизнесмен, сър — каза Джеърд.

— Това е достатъчно, за да накара всеки баща да заплаче — простена Магнус.

— Опитай се да покажеш малко от огъня на Флеймкрестови, момче — подкани го Тадеус. — Ние сме на път да възстановим загубеното си наследство, синко.

Магнус впи нокти в каменната стена, ограждаща кея, и се вгледа в тъмното нощно море. Беше мъж, чиито зорки очи могат да видят дори зад хоризонта.

— Чувствам радост и топлина дори в костите си. След всички тези години съкровището най-сетне е в ръцете ни. И на теб ще се падне великата чест да го върнеш на семейството.

— Уверявам ви, сър — каза Джеърд любезно, — въодушевлението ми не знае граници.