Аманда Куик
Романтична афера (21)

Глава 20

Два дена по-късно Хамилтън се бе облегнал до една от работните маси в лабораторията и наблюдаваше с интерес Бакстър, който нареждаше и пренареждаше химикали, колби и бутилчици, които изпълваха всяка хоризонтална повърхност.

— Как направи така, че завесите в онази стая пламнаха? А експлозията в камината? — попита Хамилтън.

— Казах ти, че взех със себе си цяла кутийка с моите шишенца, които, отворени, произвеждат мигновена светлина. Шарлот отвличаше вниманието на Морган достатъчно дълго време, за да мога да счупя две от тях в гънките на завесите. Едно от шишенцата хвърлих в огъня.

Много хитро измислено. Значи Морган Джъд убил своя доверен човек и Друзила Хескет и помислил, че с това всичко ще приключи.

— Да. Не взел под внимание факта, че мисис Хескет е казала на някого, че един от ухажорите й се опитва да я убие. — Бакстър започна да нарежда две редици бутилки от зелено стъкло, които съдържаха алкални и метални соли. — Нито пък е допуснал възможността, че леля Розалинд ще настоява да се разследва смъртта на приятелката й. Морган изпитваше огромно презрение към слабия пол. Винаги е подценявал жените.

— И накрая плановете му бяха осуетени именно от жени. Не само това, но загуби и живота си — отбеляза Хамилтън.

— Наистина.

— Имащ ли някаква представа, защо мисис Хескет е нарисувала онази малка рисунка с емблемата на Джъд?

Бакстър сви рамене.

— Можем само да предполагаме. Шарлот мисли, че рисунката е направена от доверения човек на Морган Джъд, а не от нея. Може би се е опитвал да обясни техниките, които е използвал Джъд в хипнотичните си сеанси.

Хамилтън кимна в знак на съгласие.

— Значи той е нарисувал скицата, за да онагледи това, което се е опитвал да обясни?

— Вероятно. Никога няма да знаем със сигурност.

— Знаеш ли, Бакстър, странно, но винаги си казвах, че трябва да надникна в гардероба на онази стая в „Зелената маса“, където провеждахме събиранията си. Знаех, че магьосникът трябва да има някакъв таен вход, но някак си никога не се реших да проуча въпроса.

— Подозирам, че той предварително е направил така, че никой от членовете на клуба да не проявява прекалено любопитство към неговите работи.

Хамилтън се замисли.

— Искаш да кажеш, че е използвал хипноза върху нас, за да ни убеди, че няма смисъл да оглеждаме стаята по-подробно?

— Много вероятно — отвърна Бакстър, като постави в редицата още една колба.

Всичките тези въпроси го изморяваха. Беше се оттеглил в лабораторията си, за да я подреди. Винаги предприемаше тази дейност, когато искаше да помисли по даден въпрос. Намираше, че е много успокояващо да почиства колби, да излъсква инструменти и да подрежда в безкрайни редици шишенца, бутилчици и колби, докато размишлява.

За нещастие, плановете му за дълго и самотно размишление бяха провалени, когато Хамилтън бе пристигнал двайсет минути по-рано, за да обсъдят събитията от предишните няколко дни.

— Трудно ми е да повярвам, че Друзила Хескет е поддържала връзка с един служител — заяви Хамилтън. — Бакстър, мислиш ли, че повечето високопоставени дами имат тайни любовни връзки с всички — от коняря до най-добрия приятел на съпруга си?

— Мисля, че броят на жените, въвлечени в такива връзки, не е по-голям от този на мъжете, обвързани по същия начин с гувернантките на децата си или с най-добрата приятелка на съпругата си.

Хамилтън се стъписа.

— Тази мисъл съвсем не е приятна. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Не мисля, че би ми харесало да се окажа женен за жена, която има любовници.

— Това определено е нещо, по което си приличаме. — Бакстър започна съсредоточено да разглежда една колба, чието стъкло бе леко пукнато. — Чудя се дали моят стъклар ще може да го оправи.

— Мис Ариел никога не би погазила брачните клетви — продължи тихо Хамилтън. — Тя е добродетелна и изключително благородна млада дама.

Бакстър повдигна учудено вежди.

— Ако възнамеряваш да й направиш предложение, чувствам се длъжен да те предупредя.

Хамилтън вдигна ръка в предупредителен жест.

— Моля те, без лекции. Много добре знам, че няма да встъпя във владение на наследството си още няколко години. Но бих искал да ти припомня, че в завещанието на татко нямаше нищо, което да казва, че през това време не мога да се оженя.

— Проблемът не е в завещанието на татко. Не ме интересува дали си решил да се жениш или не. Мис Ариел е много подходяща, тя ще бъде една истинска графиня.

Лицето на Хамилтън светна.

— Убеден ли си?

— Да. Но държа да те предупредя, че ако искаш да й направиш предложение, трябва да си подготвен личните ти дела и изобщо — животът ти да бъде цялостно разследван от Шарлот Мога да ти гарантирам, че тя никога няма да допусне сестра й да се омъжи за човек, който има склонност към разврат или хазарт.

Хамилтън лекичко се подсмихна.

— С други думи, името на нашия скъп мъртъв баща не е достатъчно добра препоръка за мен?

— Не, не е.

Хамилтън изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— Тогава може би е добре, че не съм се метнал във всичко на него. Да си остане между нас, но не изпитвам никакво желание да преследвам танцьорки и певици или да се мъкна по бордеите. Искам да се оженя за жена, която изпитва истинска обич и привързаност към мен.

Бакстър вдигна глава и го погледна.

— Господи! Говориш напълно сериозно, нали?

— Че ще направя предложение на мис Ариел? Да. Никога не съм срещал по-очарователна и по-умна жена. Нито пък толкова смела. Знаеш ли, Бакстър, тя изрично настоя да ме придружи през нощта, когато последвахме мис Шарлот и похитителите й. Нищо, което й казвах, не можа да я разубеди. Дори по пътя ме накара да й покажа как се стреля с револвер; просто за всеки случай. Тази жена наистина притежава забележителна смелост.

— Очевидно това е семейна черта — промърмори Бакстър.

— В този момент в коридора проехтя шум от стъпки. Розалинд, облечена в бледорозова рокля и малиновочервено палто и огромна розова сатенена шапка, се появи на вратата.

— Ето те и теб, Бакстър. От известно време те търся.

Хамилтън се изправи и сковано се поклони.

— Лейди Тренглос.

— Хамилтън. — След този поздрав тя се обърна отново към Бакстър. — Защо не отговори на съобщенията, които ти изпратих? Само вчера изпратих две и още едно тази сутрин.

Бакстър започна да се чуди дали някога ще остане сам в собствената си лаборатория.

— Добър ден, лельо. Ламбърт не ми каза, че ще дойдеш.

— Твоят иконом едва успя да отвори вратата преди малко — възрази тя. — Нямам достатъчно търпение да го чакам да ти съобщи за пристигането ми и чак тогава да ме посрещне. Наистина, Бакстър, трябва да оставиш бедния Ламбърт да се пенсионира. Как, за бога, се оправяш с домакинството си с такъв иконом?

— Той е единственият ми подчинен, който е останал тук повече от два месеца. Ако му позволя да си отиде, няма да разполагам с никого, за да ми помага в проклетото домакинство. — Бакстър реши, че спуканата колба не става за нищо, и я хвърли с кошчето за боклук. — Кажи ми каква е целта на посещението ти.

Лейди Тренглос хвърли нетърпелив поглед към Хамилтън, а след това насочи вниманието си към Бакстър. На лицето й се изписа замислено изражение.

— Дойдох да ти благодаря, че разгада тайната на убийството на приятелката ми.

— Вече го направи на сутринта след известните ти събития. — Бакстър взе бърсалката за прах, направена от пера, и започна методично да почиства бутилките с химикали и най-различни други смеси. — В момента съм зает, затова, ако няма нищо друго…

— Много добре, това не е единствената причина за посещението ми. — Розалинд присви очи. — Искам да обсъдя с теб един семеен въпрос.

— Хамилтън е част от семейството, така че можеш да говориш пред него — заяви Бакстър с нетърпящ възражение тон.

Хамилтън го погледна изненадано и се усмихна.

— Наистина.

— Както искаш. — Розалинд отново хвърли поглед към Бакстър. — Ще говоря направо. Имаш ли намерение да развалиш годежа си с мис Аркъндейл сега, след като случаят с убийството е разрешен?

Бърсалката за прах замръзна във въздуха. Бакстър се обърна бавно и погледна леля си право в очите.

— Това е личен въпрос, който засяга само мен и мис Аркъндейл.

Нещо в гласа му я накара да отстъпи изненадана назад. Розалинд се опита да каже нещо, но напразно.

— Добре. Много добре. Исках само да кажа…

— Бакстър се страхува да поиска ръката й — обясни Хамилтън с поверителен тон. — Мисли си, че тя ще го отхвърли.

— Затваряй си устата, Хамилтън! — изсъска Бакстър.

Хамилтън се ухили невъзмутимо.

— Но защо, за бога, Шарлот ще те отхвърля? — поиска да узнае Розалинд. — Тя е на двайсет и пет. Почти стара мома, която дори няма своя зестра. Трябва да осъзнае, че при тези обстоятелства едва ли ще намери някой по-подходящ от Бакстър.

— Благодаря, лельо Розалинд — промърмори Бакстър. — Винаги е добре да знаеш, че роднините ти ти предлагат такава безрезервна подкрепа.

— А тя много харесва Бакстър — обади се Хамилтън, — Проблемът е, че Шарлот изпитва недоверие към брака. — Ариел ми каза, че според сестра й бракът представлява риск за една жена.

— Каква глупост! Ние говорим за брак с Бакстър. — Розалинд изсумтя съвсем не по дамски маниер. — Това едва ли представлява някакъв риск. Кълна се, че не познавам по-добродушен, спокоен и трезвомислещ човек от Бакстър.

— Напълно съм съгласен с вас. — Очите на Хамилтън блестяха лукаво. — Човек спокойно може да каже, че нашият Бакстър е най-спокойният, невъзмутим и стабилен човек, на когото винаги може да се разчита.

„Но това са качества, които спокойно може да притежава един кокер-шпаньол например“ — помисли си Бакстър, след което се върна към работата си с подновено усърдие.

— Какви са тези приказки за стабилност и невъзмутимост? — От вратата долетя гласът на Мериан. — За какво, за бога, говориш, Хамилтън?

Бакстър изстена.

— Проклятие!

Ако беше от хората, които вярват в съдбата, сигурно щеше да се изкуши да си помисли, че е станал жертва на злобна шега. Никога ли нямаше да си възвърне спокойствието и усамотението на собствената си лаборатория?

— Здравей, майко — обърна се към нея Хамилтън. — Какво правиш тук?

— Дойдох да поговоря с Бакстър.

Розалинд кимна кратко на Мериан, стараейки се да не издава неприязънта си.

— Лейди Ешъртън.

Лицето на Мериан замръзна в израз на официална учтивост.

— Лейди Тренглос. Не знаех, че ще ви намеря тук. — След това тя обърна гръб на Розалинд и насочи вниманието към сина си. — Надявам се, че даваш съвети на Бакстър за качествата, които трябва да притежава един добър слуга. Той съвсем определено се нуждае от нов иконом. Този, който ми отвори вратата, дори не си направи труда да съобщи за мен. Само ми посочи с ръка накъде да вървя, за да дойда при вас.

— Всъщност говорим за забележителните качества на Бакстър — отвърна Хамилтън. — Достигнахме до заключението, че той притежава всички необходими качества, за да го препоръчаме пред мис Аркъндейл.

— Наистина — отвърна небрежно Мериан. — Сигурна съм, че двамата ще си подхождат идеално. Бакстър, бих искала да поговорим насаме.

— Днес не давам лични аудиенции, Мериан. — Бакстър още по-усърдно започна да почиства праха от колбите си. — В момента съм зает с други неща, както и сама можете да видите.

Мериан се намръщи.

— Но какво правиш с тази бърсалка за прах? В къщата няма ли прислужници?

— Не, но не в това е въпросът. Никога няма да позволя на някого да подрежда и почиства лабораторията ми. Винаги сам върша тази работа. Прислужниците имат неприятния навик да изпускат на земята колбите с химическите смеси и да чупят инструментите ми. — Бакстър скръсти ръце пред гърдите си. — Сега бих искал да ви помоля всички да си тръгнете.

— Няма нужда да бъдеш толкова груб, Бакстър — нацупи се Мериан.

— Грубостта е част от неговия неповторим стил — промърмори Хамилтън.

Мериан не му обърна внимание, а се обърна с цялото достойнство, което имаше, към Бакстър.

— Дойдох да изразя благодарността си за всичко, което направи за Хамилтън.

Хамилтън отегчено изви очи към тавана.

— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Бакстър. — Хамилтън сам помогна за собственото си спасение, както и за това на другите. Оказа се, че в трудни ситуации той проявява забележително хладнокръвие и здрав разум, и ако някога отново попадна в затруднение, не мога да си помисля за никой друг, към когото бих се обърнал за помощ.

Хамилтън целият почервеня от изненада и гордост В погледа му се четеше цялата благодарност, която не можеше да изрази с думи.

— Можеш да разчиташ на мен, Бакстър.

— Тъй като и без това започнахме този разговор… — Бакстър вдигна бърсалката, като че ли бе магическа пръчка, с помощта на която можеше веднага да се отърве от всички гости. — Моля, приемете, че съм получил благодарностите на всички ви и сега ви моля да си тръгнете. Имам много работа:

Преди някой да успее да отговори, на вратата се появи Шарлот, облечена в разкошна тъмножълта рокля. След нея идваше Ариел.

— Мис Ариел! — възкликна Хамилтън. — И мис Шарлот. — Той наклони глава в грациозен поздрав, след това пое ръцете им. — Позволете ми да ви кажа, че днес изглеждате великолепно.

Бакстър наблюдаваше Хамилтън, който с елегантен поклон се надвеси над протегнатите към него ръце. Каза си, че би трябвало да направи същото. Наистина имаше някои неща, които можеше да научи от своя по-малък брат. Но поради някаква странна причина чувстваше, че не може да помръдне от мястото си.

Душата му политна към Шарлот Тя беше толкова красива, че той усещаше, че трябва дълбоко да си поеме дъх. С нейното пристигане сякаш в лабораторията бе провикнала ярка слънчева светлина. Не, не само в лабораторията, помисли си той. Целият му проклет живот бе озарен от светлина. Бъдещето без нея му се струваше толкова мрачно, че дори не би могъл да си го представи. Тя беше неговият Философски камък. Бог да му е на помощ, ако я загубеше.

— Шарлот — промълви тихо той. Хамилтън го чу и му хвърли многозначителен поглед. Бакстър се прокашля смутено. — Мис Ариел. Добре дошли, дами.

— Здравей, Бакстър. — Шарлот се усмихна на всички, но очите й оставаха приковани в Бакстър, — Виждам, че имаш доста посетители.

— Те всички тъкмо си тръгваха — отвърна бързо Бакстър. — Не знаех, че ще дойдеш, Шарлот. Къде, по дяволите, е Ламбърт? Ще го изпратя да донесе чай или нещо друго.

— Ламбърт е застанал на входната врата и изглежда няма намерение да помръдва оттам — каза Шарлот.

Ариел весело се засмя.

— Ламбърт каза, че с всички тези хора, които пристигат през цялото време, едва ли може да се очаква от него да свърши каквото и да било.

— Всички се опитваме да благодарим на Бакстър, но той настоява да си тръгваме и направо ни посочи вратата — ухили се Хамилтън.

— Вече ви казах, че имам работа — изръмжа Бакстър. Никой не му обърна внимание.

— Толкова невероятни събития — заяви Ариел. — Кой би могъл да си представи, че всичко ще свърши по-този начин?

— Наистина — засмя се Хамилтън. — Магьосникът сигурно е бил немалко изненадан, когато е разбрал, че машинациите му са довели при него не друг, а стария му враг Бакстър.

— Аз не съм убедена в това — намеси се Шарлот, като остави чантичката си на една работна маса. — По-скоро съм склонна да мисля, че унищожаването на Бакстър е било част от плана му за осъществяването на неговата така наречена велика съдба.

Хамилтън повдигна учудено вежди.

— Вероятно е така.

Ариел изглеждаше заинтригувана от забележката на Шарлот.

— Наистина. Мисля си за нещо, което Шарлот спомена в деня, когато спаси Джулиана Поуст Тя каза, че е забелязала на земята картата на смъртта, паднала с лицето нагоре. Мис Поуст заяви, че винаги е предсказвала на магьосника бъдещето, което е искал да чуе. Но през онзи ден тя, без да иска, му е предсказала истинската съдба.

Очите на Розалинд се разшириха от изумление.

— Господи, но това е толкова зловещо!

Бакстър се намръщи.

— Това са пълни глупости. Самата мис Поуст ни каза, че не е изтегляла тази карта. Тя сигурно е паднала съвсем случайно, може би ръбът на робата й я е бутнал на земята, когато Морган е взел жената на ръце, За да я отнесе на дивана.

— А може би съвсем не е било случайно. — Хамилтън присви очи.

— Би било малко трудно да наречем такова лошо знамение просто съвпадение — съгласи се неохотно Розалинд.

— В цялата тази работа виждам тайнствена намеса на Провидението — добави Ариел.

— Достатъчно! — изрева Бакстър. — Положението не бе нищо повече от поредни събития с логическа последователност.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ариел.

Вместо Бакстър отговори Шарлот.

— Бакстър е прав в едно. В тази ситуация някои събития наистина следваха логическия си ход. Все пак, Морган Джъд сигурно е разбирал, че пуска в действие цял сложен механизъм и поема голям риск, когато е позволил на Хамилтън да стане член на „Зелената маса“.

Мериан се намръщи.

— Защо казвате това?

Шарлот обърна поглед към нея.

— Джъд сигурно е знаел, че когато е въвлякъл Хамилтън в плановете ри, щял е рано или късно да привлече вниманието на Бакстър. Ако питате мен, част от него не е могла да устои на този риск и предизвикателство. Подозирам, че той е изпитвал някаква вътрешна потребност да накара Бакстър да разбере, че е оцелял след инцидента в Италия. Искал е да злорадства, да докаже, че е по-умният от „двамата алхимици“. И не на последно място, искал е да си отмъсти.

— Разбирам. — Хамилтън наклони неволно глава на една страна, докато обмисляше казаното от Шарлот. — Много добре разбирам, че Джъд е искал да демонстрира превъзходството си. Но защо би си помислил, че Бакстър ще се заинтересува какво ще стане с мен?

Шарлот се усмихна.

— О, сигурна съм, че никога не би му хрумнало, че Бакстър ще се опита да те измъкне от „Зелената маса“ да не говорим, че ще спаси приятеля ти Норис. Джъд е приел за даденост, че Бакстър е опустошил собствената си душа с гняв и желание за отмъщение, както е направил самият Джъд. Но е бил сигурен, Хамилтън, че може спокойно да те използва, за да привлече вниманието на Бакстър, и точно това е искал.

— Дори и ако Бакстър е заплаха за собствените му планове? — попита Розалинд.

— Морган Джъд е възнамерявал да убие Бакстър, след като му покаже колко по-умен е от него — продължи Шарлот. — Джъд беше най-големият враг на самия себе си. Неговата арогантна и жестока природа е създала в душата му дяволска смес, която е била много по-опасна от всяка киселина.

Розалинд се замисли.

— Значи, по един или друг начин, Бакстър е щял да бъде замесен в тази работа, дори и да не го бях молила да разследва смъртта на Друзила.

— Точно така — отвърна Шарлот — А аз нямах друг избор и също се замесих в тази работа, тъй като мисис Хескет ми беше клиентка. Трябваше да разбера дали смъртта й е причинена от някой от ухажорите, които разследвах. — Тя се обърна към Бакстър и се усмихна. — Единственото нещо в тази история, на което не мога да дам дори далечна прилика със съвпадение, се случи в самото начало, когато изведнъж останах без доверен човек.

— А Бакстър изведнъж се оказа кандидат за тази служба — заключи Розалинд.

Бакстър захвърли бърсалката встрани.

— Дори и Шарлот да не изпитваше нужда от доверен човек, щях да се свържа с нея по един или друг начин. Единствената следа от смъртта на мисис Хескет водеше към нея.

Хамилтън смръщи вежди и добави с гробовен глас:

— Съдба или логическа последователност на събития. Кой може да каже със сигурност?

— Аз мога да кажа, и то със сигурност — отвърна Бакстър, като повиши тон. — А аз казвам, че в тази работа няма нито едно събитие, което да не следва логическия си ход. А сега край на този разговор. Искам всички вие да напуснете лабораторията ми, и то веднага. Тръгвайте.

— Чухте го, нали? — обади се весело Хамилтън. — Вече не сме желани тук. Да си вървим.

Бакстър изпита моментно облекчение. Наблюдаваше доволен как всички се изнизват през вратата. Тогава осъзна, че и Шарлот се готвеше да си тръгва.

— Проклятие, не и ти, Шарлот. Искам да поговоря с теб.

Шарлот спря и му хвърли въпросителен поглед. Хамилтън поклати глава с ням укор, докато подканяше всички да си тръгват.

— В някой от близките дни, Бакстър, наистина трябва да си поговорим за липсата ти на галантни маниери.

Бакстър почувства с неудоволствие и смущение как се изчервява.

— Като излизаш, съобщи на Ламбърт да бъде така любезен да донесе в лабораторията поднос с чай — нареди рязко той.

— Трябва, разбира се, да проведем и още един разговор за проблема ти с персонала — добави Хамилтън, като хвърли на Бакстър поглед през рамо.

Бакстър изчака, докато чу входната врата да се затваря, след което насочи вниманието си към Шарлот. Тя му се усмихна загадъчно.

— Какво искаше да ми кажеш, Бакстър?

Той се прокашля смутено, след това свали очилата си и започна да трие стъклата им с носната си кърпа. Така му беше по-лесно. По този начин не можеше да вижда ясно лицето й. Може би, без да усеща върху себе си погледа на изумрудените й очи, ще успее ясно да изрази аргументите си. Бакстър се обърна и започна неспокойно да крачи напред-назад.

— Сигурно си спомняш, че преди две нощи двамата с теб се намирахме в къщата на Морган Дъжд.

— Едва ли някога ще забравя въпросната нощ.

— Да, добре, но може би не си спомняш какво точно каза тогава.

— Сигурна съм, че съм казала много неща. И двамата разговаряхме много. Ако си спомняш, едва се измъкнахме.

Бакстър продължи трескаво да търка очилата си.

— Имам предвид една-единствена реплика.

— Разбирам. И коя я тя?

— Шарлот, ти спомена, че едно от многото неща, за които ми се възхищаваш, е моят стил.

За миг настъпи тишина.

— Да — отвърна тя. — Вроденият стил на мъжете от рода Сейнт Айвс. Впечатляващо.

Бакстър спря рязко пред прозореца и си сложи очилата.

— Питах се дали има и още нещо, на което да се възхищаваш… — Бакстър млъкна изведнъж, когато погледът му попадна на трите саксии на прозореца. — Боже Господи, Шарлот! Сладките семена!

— Какво за тях?

— Поникнали са! — Обхвана го радостна възбуда. Бакстър сграбчи една от малките саксии и се обърна към Шарлот, за да й покаже нежните зелени листенца. — Погледни. Всичките са поникнали.

— Чудесно. — Тя му се усмихна топло, а очите й блестяха с весел пламък. — Моите поздравления.

Той се почувства наистина замаян.

— Проклятие! Може би наистина има такива неща като поличба и съдба. Шарлот, може би наистина трябва да ти го кажа направо. Влюбен съм в теб.

— О, Бакстър!

— Трябва да знам дали има някаква възможност да ми отвърнеш със същото.

Усмивката й стана ослепителна. Изумрудените й очи отразяваха всички тайни на Философския камък.

— Мисля, че се влюбих в теб още в деня, когато се срещнахме за пръв път.

Бакстър впи недоумяващ поглед в нея, страхувайки се, че не е разбрал добре.

— Сигурна ли си?

— Много се страхувах, че ти не ме обичаш, Бакстър.

Той остави саксията на прозореца, приближи се до Шарлот и я взе в прегръдките си.

— Аз пък си мислех, че това е очевидно.

— Ти каза, че връзката ни ти създава големи неудобства — напомни му тя.

— Така е. — Бакстър се намръщи. — Големи неудобства. Шарлот, знам, че не изпитваш голямо желание да се омъжиш. Ако искаш да продължаваме така, както досега, ще се съобразя с желанието ти. Но много бих искал да се обвържем законно. Искам всяка сутрин да виждам лицето ти, когато се будиш до мен. Искам всяка сутрин да споделяш закуската ми. Искам да те държа в прегръдките си, когато заспивам.

— Да. — Шарлот вдигна ръка и прокара пръсти през косите му.

— Искам да мога да ти показвам резултатите от моите експерименти — продължи той. — Искам да прекарвам дълги, тихи вечери с теб. Искам да обсъждам с теб разследванията ти. Мисля, че вече доказах, че съм човек, който заслужава доверие.

— Така е.

— И разбирам много добре, че не съм най-романтичният мъж на света.

— Грешиш, Бакстър. Ти си най-романтичният мъж, когото някога съм срещала.

Той я погледна смаян.

— Такъв ли съм?

— Съвсем определено. — Шарлот се усмихна, повдигна се на пръсти и докосна устните му със своите. — Ако ме молиш да стана твоя жена, то отговорът ми е да.