Аманда Куик
Романтична афера (7)

Глава 6

Бакстър бе подготвен за гневния изблик, който неминуемо щеше да последва. Но дори и широките му познания за променливите субстанции не му помогнаха да предвиди реакцията й.

Тя стоеше напълно неподвижна. В един миг очите й се разшириха от изненада, в следния се присвиха подозрително. Шарлот отвори смаяно уста, после пак я затвори.

— ГОДЕЖ?! — Шарлот рязко скочи от мястото си и го погледна невярващо. — Да не сте полудели, сър?

— Много вероятно. — За миг Бакстър се запита защо се чувства толкова огорчен и разочарован от реакцията й.

Трябваше да я очаква. Защо, по дяволите, тя да се вълнува от възможността да играе ролята на негова годеница?

Въпреки това при условие, че бе прекарал по-голямата част от нощта, опитвайки се да потисне възбудата си, би му било много приятно да види в очите й нещо повече от шок и смайване. Той не беше единственият, който предишната нощ се бе поддал на страстта.

— Но това предложение е направо абсурдно! — Очевидно бе, че Шарлот се опитва с усилие да се овладее. — Откъде ти хрумна?

— Мисля, че вече ясно обясних. — Наистина бе мислил много по този въпрос. Шарлот бе умна жена. Би трябвало да вижда проблема и неговото разрешаване не по-малко ясно от самия него. — Щом се налага да продължим проучванията си сред кръга от познати на леля ми, не можете да ме представяте повече като ваш доверен човек. Няма да се получи. Имаме нужда от основателна причина, за да обясним връзката си.

— Основателна причина — повтори тихо тя.

— Да. — Бакстър изведнъж изпита непреодолимо желание да направи няколко крачки напред-назад из кабинета. Вбесен от собствената си реакция, с усилие на волята си наложи да остане на мястото си. Нервното крачене беше явен признак на нестабилно емоционално състояние. А неговите чувства никога не бяха нестабилни.

— И вие смятате, че тази причина е основателна?

— Ако можете да измислите по-добро извинение за това, че ще ни виждат постоянно заедно, бих бил щастлив да го чуя.

— Би трябвало да съществува по-основателна причина — отвърна Шарлот и забарабани с пръсти по повърхността на бюрото. — Дайте ми един момент, за да помисля.

— Разбира се. — Чувството на безпокойство, което го измъчваше от известно време, се усили. За да се разсее, Бакстър взе една книга, която лежеше върху близката маса. Разсеяно погледна надписа на корицата. Когато прочете името на Байрон, той изруга тихо и бързо остави книгата на предишното й място, сякаш бе изгорила ръката му.

— Можем да се престорим, че сме се запознали чрез взаимния ни интерес към химията — каза бавно Шарлот. — Ще кажем, че сме се срещнали на някакво събиране на научните дружества.

— Това обяснение може да е достатъчно само при една наша среща в обществото и при случайни разговори, но нищо повече.

— Има още една възможност.

Тя явно се опитваше с всички сили да намери друга алтернатива за тях двамата, помисли си Бакстър. Очевидно самата мисъл за годеж, дори и фалшив, беше анатема за нея.

— Много добре, каква е тя?

Тя му хвърли бърз, изпитателен поглед, след това смутено отмести очи и съсредоточи вниманието си към глобуса, поставен до прозореца.

— Можем да оставим леля ви и нейния кръг от познати да си мислят, че ние двамата… имаме романтична връзка.

— Мислех, че точно това е същността и на моя план.

— Имах предвид незаконна романтична връзка. — Шарлот почувства как се изчервява, но упорито продължи да се взира в глобуса.

— По дяволите! Искате хората да си мислят, че сме любовници? Това е най-смахнатата идея, която някога съм чувал.

Шарлот вирна упорито брадичка.

— На мен ми изглежда напълно разумна.

— Но не и в моя случай.

— Какво, за бога, искате да кажете? — Бързо извърна поглед към него и се изчерви още повече. — О, господи! Сигурно не искате да намекнете, че не се интересувате от жени по този начин. Винаги съм знаела, че мистър Маркъл не се интересува от жени, но след миналата нощ си помислих, че с вас положението е тъкмо обратното. Искам да кажа, че жените ви привличат.

— Съвсем определено ме привличат — отвърна Бакстър с измамно спокоен тон. — Но тях не ги представям в обществото.

— Не ви разбрах.

Бакстър примирено въздъхна. Разговорът се бе оказал много по-труден, отколкото си бе представял.

— Не съм от този тип мъже, които правят всичките си връзки достояние на обществото. С две думи, аз не съм баща ми.

— Разбирам. — Но въпреки думите й, Шарлот бе озадачена.

— Шарлот, хората, които ме познават, знаят много добре, че никога не водя в обществото своя любовница, особено ако е сравнително млада и никога не е била омъжена. Ако го направя, ще бъде съвсем нетипично за мен.

— Мисля, че започвам да разбирам положението. В сърцето си вие сте джентълмен, сър. Много благородно от ваша страна да се тревожите за репутацията ми, но мога да ви уверя, че слуховете и клюките изобщо не ме интересуват.

— А би трябвало да ви интересуват, и то много, след като приключим разследването си. — Това беше изстрел в мрака, но в този момент нищо по-добро не му идваше на ума.

Очите й се разшириха.

— Господи! Не съм се замисляла за нещата от този ъгъл. Наистина ли вярвате, че слуховете за нашата романтична връзка могат да навредят на работата ми?

Бакстър моментално се възползва от предоставилата му се възможност.

— Обществото може да е много непостоянно и изключително лицемерно за такива неща. Трябва да сте наясно, мис Аркъндейл, че дамите от това общество, които вие се надявате да привлечете като клиентки, са известни с това, че изискват висок морал от тези, които наемат на работа, много повече, отколкото изискват от самите себе си.

— Разбирам какво имате предвид. — Шарлот сведе поглед. — Моята икономка, мисис Уити, ми е разказвала за дами от аристокрацията, които са имали многобройни връзки, но които не биха се поколебали да уволнят прислужница, забременяла от кочияша например.

— Точно така. Такива дами със сигурност няма да искат да имат работа с жена, която е имала съвсем открита връзка с човек с моето положение.

— Вашето положение?

— Напомням ви, че съм незаконороден.

— Един незаконороден, който е обзет от идеята да не става обект на слухове.

— Може би искам да ги избягна, защото живея с тях от деня на раждането си.

— Да, разбира се. — Шарлот бавно се отпусна на стола си: — Приемете извиненията ми, сър. Не бях взела под внимание вашите чувства. Сигурно понякога ви е много трудно.

— Нека просто да кажем, че подобни скандали не са сред любимите ми удоволствия. — На Бакстър изобщо не се хареса съчувствието, което прочете в погледа й. Накрая не издържа и се премести до прозореца, — През целия си живот съм бил свидетел на скандали и ги мразя повече от всичко на света.

— Разбирам.

Бакстър подпря ръка на перваза.

— Това, което ви разказах за себе си, е самата истина. Аз съм скучен и безинтересен човек. Което е по-важно, предпочитам нещата да си останат такива. Работил съм упорито дълги години, за да си осигуря обикновено, спокойно съществуване, което не изисква от мен да се появявам в обществото. Създадох си правило да избягвам ситуациите, които биха могли да доведат до слухове и скандали. Преди всичко ценя личния си живот и уединението си.

— Съвсем разбираемо.

Бакстър зарея поглед в напоената от дъжда градина, а пред очите му се явяваха картини от миналото му.

— Не се забърквам в скандални любовни връзки с привлекателни вдовици. Не позволявам страстта да превърне живота ми в хаос. Не се обвързвам с неща, които могат да ме накарат да защитавам честта на любовницата си на дуел рано някоя сутрин. Не вдигам шумни скандали с любовницата си всред някоя препълнена бална зала, докато петгодишният ми син гледа от балкона.

— Разбирам много добре.

Бакстър стисна толкова силно перваза на прозореца, че кокалчетата му побеляха.

— Не създавам незаконни деца, които трябва да отговарят на подигравките на приятелите си само с юмруци. Нямам наследници, които, само поради факта, че са незаконородени, завинаги са лишени от земите и богатствата, които би трябвало да са техни по право.

— С две думи, мистър Сейнт Айвс, вашите любовни връзки са коренно различни от тази между родителите ви. Това ли искате да ми кажете?

— Да.

Какво, по дяволите, го бе прихванало? Трябваше да отхвърли нежеланите мисли и образи. Изобщо не трябваше да казва тези неща на Шарлот. Никога и с никого не бе говорил за тази страна от живота си.

— Моите поздравления, сър — отвърна тихо Шарлот. — Възхищавам ви се.

Бакстър се обърна толкова бързо, че без да иска, с лакът блъсна глобуса, който се наклони застрашително на една страна. Вбесен от тази необичайна за него несръчност и свързаната с това загуба на самоконтрол, Бакстър с бързо движение хвана глобуса точно преди той да се стовари на земята.

— Проклятие! — Чувствайки се като пълен идиот, Бакстър се зае да оправи глобуса и да го постави на мястото му. След това се обърна към Шарлот, която не бе преставала да го наблюдава съсредоточено. — За бога, защо казахте, че ми се възхищавате?

— Защото очевидно вие сте човек със силна воля и непреклонен дух. Създали сте си свои собствени правила. Въпреки че не носите титлата, която би трябвало да бъде ваша по право, вие притежавате смелост и чувство за чест.

Искреността на думите й го смая. За да прикрие объркването си, Бакстър скръсти ръце на гърдите си и се облегна с едно рамо на стената.

— Много любезно от ваша страна.

— Ние и двамата имаме нещо общо, що се отнася до този въпрос. — С нервно движение Шарлот прокара един пръст по орнаментите на мастилницата върху бюрото. — Не само незаконородените, които стоят безпомощни отстрани и гледат как крадат наследството им. Двете със сестра ми загубихме по-голямата част от това, което трябваше да бъде наше, благодарение на втория съпруг на майка ни.

— Уинтърборн.

— Да. — Шарлот стисна устни. — Винаги; когато си помисля за всички онези неща, които са недостъпни за Ариел заради този човек, за всичко, което никога не можах да й дам, аз… сигурна съм, че разбирате какво искам да кажа.

Бакстър я наблюдаваше внимателно.

— Тъй като сме напълно откровени един с друг, трябва да призная, че аз също ви се възхищавам.

Шарлот рязко вдигна поглед към него.

— Наистина ли?

— Разбирам добре, че за една жена, която изведнъж се оказва сама, а и трябва да се грижи за по-малката си сестра, възможностите за почтен начин да си изкарва прехраната са много ограничени. Впечатлен съм от това, което сте постигнали.

Тя му се усмихна, но не можеше да скрие изненадата си.

— Благодаря, мистър Сейнт Айвс. Тъй като идва от вас, този комплимент е наистина ценен за мен, наистина.

— И тъй като вече знаете за моето възхищение към вас — продължи той, като наблягаше на всяка дума, — сигурен съм, ще разберете защо няма да ви позволя да съсипете репутацията си.

Мигът на взаимно разбирателство бе отлетял безвъзвратно.

— Вие се опитвате да ме манипулирате, сър — възпротиви се Шарлот.

— Опитвам се да ви убедя с помощта на разумните доводи. Ако сте права в предположенията си, че Друзила Хескет е била убита от един от кандидатите за ръката й, твърде възможно е този човек да принадлежи към висшето общество. Прав ли съм?

— Да, всички ухажори на Друзила Хескет принадлежат към висшето общество, освен един — отвърна нетърпеливо тя. — Мистър Чарлз Дил беше единственият, който не беше аристократ, но както вече ви казах, той умря от инфаркт две седмици преди убийството.

— Следователно, след като аз искам да избягна скандала и клюките и след като вие самата не искате да провалите успешната си кариера, остава ни само една възможност Ще обявим годежа си. Това ще ни даде идеалното извинение, че постоянно ще се движим заедно във висшето общество.

В стаята се възцари напрегната тишина.

— Наистина ли искате да направим това? — попита тихо Шарлот.

— Предполагам, че не сте се отказали от намерението да откриете убиеца на мисис Хескет, или се лъжа?

— Възможно е мисис Хескет да е била убита, защото аз не успях да открия важна информация. — Шарлот си пое дълбоко дъх, — Дължа й справедливост.

— Не съм съгласен. Нищо подобно не й дължите. Но разбирам също така, че не съм в състояние да ви разубедя да се откажете.

— Не, не можете.

— Както вече обясних, аз преследвам същата цел, защото обещах на леля си да го направя. — Погледите им се срещнаха. — Изглежда, ще трябва да работим заедно, за да успеем.

Шарлот бавно поклати глава в жест на примирение и неверие.

— Това доказва, че съм права. Още при първата ни среща инстинктивно почувствах, че вие не сте такъв, за какъвто се представяте, мистър Сейнт Айвс.

Бакстър се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Вие в действителност сте много опасен човек.

 

 

— Сгоден? За Шарлот Аркъндейл? — С рязко движение Розалинд постави изящната порцеланова чашка в чинийката. — Не го вярвам. Не можеш да се сгодиш за такова създание. Сигурно си полудял.

— Подробно обмислих и тази възможност, лельо — призна Бакстър.

— Да не би да се шегуваш с мен? — Розалинд му хвърли укорителен поглед. — Знаеш много добре, че никога не съм разбирала странното ти чувство за хумор. Кажи ми какво всъщност става.

— Мисля, че вече обясних. Действията ми са съвсем логични, при условие че искаш да продължа издирванията си.

Бакстър прекоси стаята и започна подробно да изучава новата етажерка над камината. Богатите орнаменти бяха в тон с новия Zamarian стил, както и всичко друго в тази стая. Розалинд съвсем наскоро бе променила всичко, тъй като преди всекидневната беше в типично египетски стил — тапетите бяха целите в йероглифи, имаше палмови дървета и странни статуи.

Това не бе нещо ново за Бакстър. Израснал с майка си и леля си, които много обичаха да променят всичко в тази стара градска къща, като последователно я бяха превръщали в етруски дом, китайска градина, гръцки храм и римски погребален монумент.

От първия ден, когато бе заел собствено жилище, Бакстър бе установил едно желязно правило — не допускаше никакви промени във вътрешната подредба на къщата заради променените модни вкусове.

Докато разглеждаше сложните орнаменти на камината, му хрумна, че винаги се бе противил на промените и усложненията и мъката в живота му, които следваха от тях.

Като дете, големите промени в живота му винаги следваха след някое избухване между родителите му Двамата често вдигаха грандиозни скандали, след които следваше страстно помиряване. Те в действителност страшно обичаха подобни сцени и винаги ги разиграваха на публично място. Не ги бе грижа, че понякога единственият свидетел на кавгите им бе само едно малко момче.

Тогава Бакстър се бе страхувал от неизбежните стълкновения между родителите си, бе очаквал с тревога помирението им, а междувременно бе понасял жестокостта на връстниците си.

От най-ранна възраст се бе стремил да потиска всяка черта от буйния и шумен характер на родителите си, която би могъл да наследи. За себе си бе създал живот, затворен за силни емоции, бе го ограничил само до лабораторията и го бе запечатал срещу отровните изпарения на суетата на външния свят. Но сега Шарлот бе проникнала в простия му и подреден свят и той се страхуваше, че ще му се наложи да проведе няколко експеримента. Ако не внимаваше, всичко щеше да експлодира право в лицето му.

— Напълно ли си убеден, че мис Аркъндейл е невинна? — попита Розалинд.

— Да. — Бакстър се обърна с лице към леля си. — Вече нямам никакви съмнения относно невинността й. Когато я видиш, сама ще се убедиш.

— Щом си толкова сигурен… — отвърна колебливо Розалинд.

— Що се отнася до този въпрос, нямам голям избор, лельо. Тя е не по-малко решена от теб да открие убиеца на Друзила Хескет Не мога да я разубедя, така че се налага да работя с нея.

— Възнамеряваш да използваш този фиктивен годеж като извинение за това, че постоянно ще ви виждат заедно.

— Това е единственият начин.

Розалинд обаче не изглеждаше убедена. Облегна ръка: на страничната облегалка на дивана и погледна настойчиво племенника си.

— Не знам какво да кажа.

— Всъщност аз не искам да казваш нищо. Дори и на най-близките си приятели. Никой не трябва да знае, че този годеж не е истински, разбираш ли? Абсолютно никой!

— Значи държиш това да остане в тайна? Наистина, Бакстър, нима очакваш от мен да взема да разправям наляво-надясно за фалшивия ти годеж?

— Точно обратното, познавам те много добре, Розалинд. Подозирам, че ужасно ще се забавляваш през цялото време, тъй като знам за предпочитанията ти към мелодрамата.

Розалинд сви устни в престорено възмущение.

— Господи, как можеш да говориш по този начин на собствената си леля!

— Погледни на въпроса по този начин: някой господин от твоя кръг от познати е вероятният убиец.

— Сигурен ли си, че търсиш непременно мъж? — Розалинд видимо потръпна. — Убиецът може да бъде и жена.

Бакстър просто сви рамене.

— Мисис Хескет е изпратила бележка на Шарлот, в която написала, че смята, че някой се опитва да я убие. Тревожела се, че някой от кандидатите за ръката й, когото била отхвърлила, вероятно е изпаднал в ярост.

— Разбирам. Това може да се окаже невероятно приключение, Бакстър.

— Така мисля и аз. Двамата с Шарлот трябва да тръгнем отнякъде, затова смятаме да започнем проучванията си с кандидатите за ръката на мисис Хескет. Последният, когото тя е отхвърлила, е лорд Ленокс.

— Ленокс. — Розалинд се намръщи. — За известно време Друзила бе много привързана към него. Казваше, че този човек притежава невероятна енергия, сила и издръжливост.

— Сила? Издръжливост?

— Друзила харесваше силата у един мъж — усмихна се тя. — Нямаше значение дали мъжът бе лакей, кочияш или коняр. За да съм съвсем откровена, Друзила харесваше всеки мъж, който й доставяше удоволствие в леглото.

— Разбирам. — Бакстър свали очилата си и извади носна кърпичка от джоба си. — Ако приемем, , че убиецът е някой от любовниците й, може да съставим дълъг списък от потенциални убийци.

— Съмнявам се. Малко от тях биха имали мотив за убийство. Може би бих могла все пак и аз да ти помогна с нещо, Бакстър.

— Искам да те помоля за една услуга.

— И каква е тя?

Бакстър отново постави очилата на носа си.

— Ще бъда много доволен, ако вземеш годеницата ми с теб на обиколка по магазините. Искам да й помогнеш да си избере някои хубави неща.

— Да я заведа да пазаруваме?

— А също и сестра й. След това ми изпрати сметките.

Очите на Розалинд заблестяха от удоволствие.

— Господи, Бакстър, поразена съм. Това е толкова нетипично за теб. Наистина смятам, че започваш да приличаш на баща си.

— Благодаря за предупреждението. Много ще внимавам, обещавам ти.

 

 

Три дни по-късно Шарлот стоеше в единия ъгъл на препълнената бална зала и цялата сияеше от удоволствие.

— Трябва да ви кажа, мистър Сейнт Айвс, какъвто и да е резултатът от нашето начинание, винаги ще съм задължена на леля ви.

Бакстър насочи поглед към нея и отпи от шампанското си.

— Леля ми?

— Лейди Тренглос представи сестра ми в обществото. За нея това е грандиозен успех. Знам, че не това е целта на присъствието ни тук тази вечер, но се радвам. Почти за всеки танц Ариел има кавалер. Само я погледни, ето там, на дансинга. Прилича на голям блестящ диамант, нали?

Бакстър се намръщи, докато погледът му търсеше Ариел. Не беше трудно да я открие. Тя беше по-висока от повечето жени. Забеляза, че се въртеше във вихъра на валса с един младеж, чието лице бе придобило замечтано изражение.

— Тя, изглежда, се забавлява много добре — заяви той.

— Да, така е. Родителите ми щяха да бъдат толкова горди. Лейди Тренглос беше права, когато каза, че Ариел трябва да носи само синьо и златисто. Тези цветове й подхождат идеално.

Но Бакстър не можеше да не признае пред себе си, че Шарлот изглежда много добре в тъмножълтата си сатенена рокля. Цветът подчертаваше тъмните пламъци в косите й и правеше очите й да блестят като изумруди. Горната част на роклята бе с дълбоко изрязано деколте в квадратна форма и разкриваше красивите рамене и деликатната кожа, както и съблазнителните извивки на гърдите й. На главата й бе кацнала малка кокетна шапчица, украсена с жълто перо.

За пръв път я виждаше облечена в дреха, различна от всекидневната рокля с дълги ръкави и високо деколте. Не разбираше от мода, но според него Шарлот бе най-красивата жена в залата.

Бакстър отпи нова глътка от шампанското.

— Синьото и златистото са чудесни цветове. Но аз предпочитам жълто.

— Но жълтото съвсем не подхожда на Ариел.

Бакстър отново я обходи с поглед от глава до пети.

— Имах предвид теб и чудесната ти рокля.

— О! — Шарлот му се усмихна с най-прелестната си усмивка. — Благодаря. Вие също изглеждате чудесно в черно и бяло, мистър Сейнт Айвс. Тези цветове наистина ви подхождат.

Бакстър не знаеше дали да приеме думите й като комплимент. Изведнъж почувства нужда да й обясни ограничения си избор на вечерно облекло.

— Както вече казах, не се появявам много често в обществото.

— Наистина споменахте, че се опитвате да го избягвате.

— Когато човек води ограничен светски живот, няма причини да си поръчва много вечерни костюми.

— Много практично да изберете черния цвят.

— Не съм обръщал голямо внимание на последните тенденции в модата по отношение връзването на вратовръзки.

— Разбирам…

— Мисля, че е много глупаво един мъж да си завърже вратовръзката по такъв начин, че дори да не може да помръдне главата си.

— Много неща могат да се кажат в полза на семплото облекло — съгласи се учтиво Шарлот.

С всеки изминал миг Бакстър се поддаваше на очарованието на тази жена. Огледа се с нетърпение наоколо, търсейки нещо, което да разсее мислите му, и с облекчение забеляза леля си, която се приближаваше от другия край на залата. Розалинд бе хванала Ленокс под ръка и му говореше нещо.

— Време е да се залавяме за работа — прошепна тихо Бакстър. — Онзи мъж, който идва към нас заедно с Розалинд, е последният отхвърлен от Друзила Хескет кандидат за женитба.

— Онзи господин с плешивата глава и рунтави бакенбарди е Ленокс?

— Да. Мислех си, че ще го познаете веднага.

Шарлот се намръщи.

— Но аз никога не съм го виждала. Обикновено не е необходимо да знаеш как изглежда един мъж, за да откриеш дали е развратник или комарджия.

— Не, предполагам, че не.

Шарлот стисна устни.

— Въпреки това очаквах, че е по-млад.

— Защо мислите така?

— Предполагам, заради описанието на мисис Хескет.

— И какво е казала за него? — осведоми се Бакстър.

— Говореше за това, че Ленокс приличал на жребец в леглото. Мисис Хескет твърдеше, че той притежавал сила и жизненост.

Бакстър се закашля над чашата си с шампанско.

— Разбирам. Защо го е отхвърлила?

— Мислеше, че е твърде стар за нея. Не бе сигурна колко време още ще е все така силен.

— Той наистина не е млад, Шарлот Ленокс има две омъжени дъщери. Синът му, който е негов наследник и е най-млад, е на двайсет и една. Видях го преди малко в бюфета.

— Наследника на Ленокс?

— Да. Мисля, че се казва Норис. Говореше с Хамилтън. Те двамата са близки приятели.

— Кой е Хамилтън?

— Извинете. — Бакстър сложи вече празната си чаша върху подноса на минаващия покрай тях лакей. — Би трябвало да кажа петият граф Ешъртън.

— О, да, разбирам. Вашият брат.

— Той ми е полубрат.

— Няма значение. — Шарлот поздрави приближаващата Розалинд с топла усмивка. — Добър вечер, лейди Тренглос.

Розалинд спря при тях. От цялото й същество се излъчваше доволство. Улови погледа на Бакстър и му намигна. Младият мъж с мъка потисна стона си. Както беше очаквал, леля му страшно се забавляваше от цялата тази ситуация. С победоносен израз на лицето Розалинд представи Ленокс на Шарлот, като че ли й връчваше някаква награда.

— Скъпа, позволи ми дати представя един мой много добър познат, лорд Ленокс.

— Милорд — промълви тихо тя.

Бакстър с мъка успя да скрие изненадата си, когато видя как Шарлот направи лек реверанс. Грациозното движение бе придружено от не по-малко грациозно накланяне на главата й. Всичко това говореше много за миналото и възпитанието й. Шарлот наистина бе възпитана и подготвена да заеме по-високо положение в обществото от това, в което живееше.

— Виж ти, виж ти, за мен наистина е голямо удоволствие, скъпа. — Ленокс приведе плешивата си глава над ръката на Шарлот. — Позволете ми да отбележа, че изглеждате прекрасно. Наистина. Свежа като пролетен ден.

— Благодаря, милорд — отвърна тихо Шарлот.

Ленокс хвърли към Бакстър многозначителен поглед.

— Беше наистина крайно време да си намериш жена, Сейнт Айвс. Човек на твоята възраст трябва да върши по-интересни неща от това да прекарва цялото си време в някаква си лаборатория, не е ли така?

— Наистина — отвърна Бакстър, отбягвайки погледа на Шарлот.

— Избухливи вещества, химикали. — Ленокс наведе глава по-близо до Бакстър, за да не го чуят Шарлот и Розалинд. — Ако бях на твое място, щях напълно да ги зарежа, особено сега, след като ще се жениш. Никога не знаеш дали няма да повредиш нещо важно, ако избухне някоя от смесите ти. Ще бъде срамота да си легнеш в брачната нощ и да откриеш, че си загубил мъжествеността си в някоя експлозия.

— Ще го имам предвид — отвърна Бакстър.

— Точно така, Бакстър. — Ленокс потупа Бакстър по рамото. — Имаш ли нещо против да отнема хубавата ти годеница за един танц?

Когато се замисли за това, Бакстър с изненада откри, че наистина имаше нещо против. Мисълта, че Шарлот се намира в ръцете на друг мъж, дори и този мъж да бе достатъчно възрастен да й бъде дядо, се оказа изненадващо неприятна. Но забеляза блясъка в погледа й и реши, че е по-добре да запази тези мисли за себе си.

— Мисля, че годеницата ми би била много поласкана да танцува с вас. — Бакстър нагласи по-удобно очилата на носа си. — Прав ли съм, Шарлот?

— Много бих се радвала, лорд Ленокс. — Шарлот леко постави ръката си в неговата.

— Чудесно! — С галантна стъпка Ленокс я поведе към дансинга.

Бакстър ги проследи с поглед, докато се смесиха с другите двойки.

— Престани да се мръщиш, Бакстър — обади се тихо Розалинд. — Хората ще си помислят, че се готвиш да извикаш на дуел бедния Ленокс.

— В деня, когато предизвикам някой мъж на дуел заради жена, ще зарежа химията и ще се заема с алхимия.

— Понякога наистина започвам да се отчайвам заради теб, Бакстър. Къде отиде твоята страст, чувствителността ти? Емоциите ти? Не, не си прави труда да ми отговаряш. — Розалинд неспокойно се огледа наоколо. — Наистина ли вярваш, че Ленокс е убил бедната Друзила?

— Съмнявам се. Преди всичко той няма мотив, особено такъв, свързан с парите. А и според мен, ме липсва кураж да извърши такова нещо.

Розалинд го погледна изненадано.

— Тогава защо си губиш времето с този маскарад?

— Вече ти обясних, че Шарлот е убедена, че бележката от Друзила Хескет ясно посочва един от отхвърлените кандидати. Ленокс е един от тях, Трябва да продължим издирванията си.

— Предполагам, че си прав. Е, Ленокс е единственият, с когото разполагаме в момента. Научих, че Рандълей и Елси ще останат в провинцията за няколко дни. Едва ли ще се върнат до края на месеца.

— Ще наредя на секретаря си да направи проучвания в тази насока.

— Не мога да си представя който и да е от тях като убиец.

— Нито пък аз.

Розалинд му отправи замислен поглед.

— Като говорим за логика, трябва да знаеш, че най-логичното нещо сега е да танцуваш с годеницата си.

— Не съм танцувал от години. Никога не ме е бивало в тази област.

— Не в това е въпросът, Бакстър, аз просто… — Розалинд замълча и впи поглед в някого, който се приближаваше към тях зад гърба на Бакстър. След това се усмихна хладно.

— Говорехме за хора, които имат мотив за убийство. Представям ти лейди Ешъртън.

Бакстър се обърна и видя Мериан, която се бе насочила към тях. Спомни си за трите бележки, които бе хвърлил в огъня.

— Проклятие!

— Тя няма никаква причина да говори с мен — заяви Розалинд. — Затова си мисля, че тази чест ще се падне на теб. Ако ме извиниш, ще отида да видя един стар приятел в другата част на салона. — Розалинд се обърна и се изгуби в тълпата.

Страхливка.

Трябваше да се изправи сам срещу вдовицата на баща си.

Мериан беше на петдесет и две години: На осемнайсет се бе омъжила за бащата на Бакстър. Тогава графът бе на четиридесет и три и за него това бе втори брак. От първия си брак графът нямаше деца и отчаяно искаше да има наследник.

В младостта си Мериан бе една от най-красивите жени в обществото и можеше да избере всеки богат и представителен мъж, но се подчини на натиска на родителите си и се омъжи за Ешъртън, Той, от своя страна, се нуждаеше от девствена девойка с неопетнена репутация и аристократично семейство. Сватбата им бе била едно от събитията на сезона. Всички бяха поканени и дойдоха на празненството, включително и дългогодишната любовница на графа, Ема, лейди Сълтенъм.

С дребната си фигура, сини очи и коса с цвят на мед, Мериан бе пълна противоположност на Ема. Бакстър се питаше понякога дали графът не я бе избрал за жена, защото изобщо не напомня на неговата красива тъмнокоса и тъмноока любовница, а той бе известен с това, че обича разнообразието.

Две години след брака на графа Ема, която бе на трийсет и седем и мислеше, че отдавна е минала възрастта, в която една жена обикновено ражда децата си, подари на графа син. Първият. Ешъртън бе много радостен от това събитие и даде огромен прием. Но за нещастие, нищо не можеше да промени факта, че Бакстър е незаконороден и не може да наследи титлата.

— Изминаха още десет години, преди Мериан да роди наследник на лорда. Бакстър разбираше добре, че тези години никак не бяха лесни за нея. Графът никога не бе скривал обичта си към незаконородения си син и неугасващата си страст към Ема.

Тази вечер изобщо не му хареса отчаяната решителност в погледа на Мериан. Това не предвещаваше нищо добро. Както винаги, когато бе задължен да се срещне с нея, той си спомняше клетвата, която бяха дали пред смъртното ложе на графа, а именно постоянно да бъдат във връзка един с друг, независимо колко неприятно им бе това.

Баща му ги бе свързал заедно, докато Хамилтън навърши двайсет и пет години. Сцената бе толкова жива в паметта му, като че ли всичко бе станало едва вчера. Бакстър бе застанал от едната страна на голямото легло с четири колони. Мериан и Хамилтън стояха от другата.

— Дойде време да се сбогувам с двамата си чудесни синове. — Артър, четвъртият граф Ешъртън, бе хванал ръцете на Бакстър и Хамилтън. — Гордея се и с двама ви. Вие сте различни като деня и нощта, но в жилите на двама ви тече моята кръв. Чуваш ли ме, Хамилън?

— Да, татко. — Хамилтън погледна към Бакстър, а очите му блестяха от завист и омраза.

Графът се обърна към Бакстър и спря настойчивия си поглед върху него.

— Ти си по-големият брат на Хамилтън. Никога не забравяй това.

— Не е възможно да забравя, че сме кръвни роднини, сър. — Бакстър бе обзет от странно чувство на нереалност. Невъзможно бе да повярва, че този едър, жизнен и изпълнен с обич към живота мъж, който му бе баща, сега умира.

Треперещите пръсти на Ешъртън леко стиснаха ръката на Бакстър.

— Отсега нататък ти поемаш отговорността за него и за майка му.

— Съмнявам се, че те биха искали нещо от мен. — Почувства как очите му овлажняват от напиращите сълзи, които с мъка успя да потисне.

— Грешиш — прошепна Артър с дрезгав глас. — Всичко е посочено в завещанието ми. Ти имаш не само познанията, но и улегнал характер, за да ръководиш финансите на семейството. Виж, синко, ти просто си роден да управляваш и на теб може да се разчита. Хамилтън е твърде млад. Ще трябва ти да вършиш тези неща, докато той навърши двайсет и пет години.

— Не! — Мериан първа осъзна значението на това, което бе казал съпругът й. — Милорд, какво сте направили?

Артън извърна глава и я погледна. Въпреки болестта си, той успя да се усмихне със своята характерна дяволита усмивка.

— Скъпа, сега си дори по-красива, отколкото в деня, когато се ожених да теб.

— Ешъртън, моля ви! Какво сте направили?

— Няма нужда да се безпокоиш, Мериан. Натоварих Бакстър със задължението да управлява семейните пари, докато Хамилтън не възмъжее достатъчно.

Поразена от това изявление на съпруга си, Мериан се обърна към Бакстър:

— Няма нужда от такова нещо.

— Страхувам се, че има. Скъпа, Хамилтън е наследил горещата ми кръв. Той се нуждае от време, за да се научи да обуздава буйния си темперамент. Не знам как така синовете ми се оказаха толкова различни, но това е факт. — Ешъртън спря да говори, разтърсен от разкъсваща гърдите кашлица.

Бакстър осъзна, че баща му си отива от този свят.

— Сър…

Пристъпът на кашлица премина, а Артър се облегна изтощен на възглавниците.

— Знам какво правя В продължение на поне няколко години Хамилтън ще има нужда от твоите напътствия и съвети, Бакстър.

— Татко, моля те — прошепна Хамилтън. — Нямам нужда от Бакстър да управлява парите ми и да взима решения вместо мен. Достатъчно съм зрял сам да управлявам земите на Ешъртън.

— Не, ще се наложи да изчакаш още няколко години — отвърна дрезгаво Артър. — Използвай това време, за да се налудуваш, докато си още много млад. Кой ще те съветва по-добре от собствения ти по-голям брат?

— Но той не ми е истински брат! — настоя Хамилтън.

— Вие сте братя пред бога! — В един момент в кехлибарените очи на графа проблесна спомен от предишната му сила. Той погледна настойчиво Бакстър. — Разбираш ли ме, синко? Ти си брат на Хамилтън. Отговорността за него пада върху теб. Искам да ми се закълнеш, че ще изпълниш последната ми воля.

Бакстър хвана ръката на баща си.

— Разбирам. Моля ви, сър, успокойте се.

— Искам да чуя клетвата, за бога!

— Имате я! — отвърна тихо Бакстър.

След тези думи графът видимо се успокои.

— Ти си спокоен и трезвомислещ човек. На теб може да ти се има доверие. — Ешъртън затвори очи. — Знаех си, че мога да разчитам да се погрижиш за семейството.

Когато Мериан спря пред него, Бакстър с усилие на волята се отърси от спомените.

— Добър вечер, Бакстър.

— Мериан.

— Не отговори на молбите ми да се срещнем. Изпратих ти три бележки.

— Бях зает с други неща — отвърна Бакстър с ледената учтивост, която запазваше точно за такива случаи. — Ако става въпрос за пари, знаете, че съм дал нареждания на банкерите да удовлетворяват молбите ви, при условие че са разумни, разбира се.

— Това, за което искам да говоря с теб, няма нищо общо с пари. Ако не възразяваш, бих предпочела да обсъдим въпроса на четири очи. Да излезем в градината.

— Може би някой друг път. Имам намерение да танцувам следващия валс с годеницата си.

Мериан се намръщи.

— Значи е истина, че си се сгодил?

— Да. — Бакстър зърна за миг Шарлот в ръцете на Ленокс. Двамата се движеха вихрено на дансинга.

— Разбирам. Предполагам, че трябва да те поздравя.

— Няма нужда да променяш обичайното си отношение към мен само поради този повод.

Мериан стисна ядно устни.

— Бакстър, моля те, трябва да говоря с теб за Хамилтън. Много съм обезпокоена. Знаеш добре, че баща ти ми каза да потърся помощта ти, ако някога се нуждая от нея.

Бакстър извърна бавно глава. Срещна отчаяния поглед на Мериан и разбра, че няма никакъв избор. Беше дал обещание на баща си и трябваше да го изпълни.

Кимна едва забележимо, приемайки неизбежното.

— Мисля, че имате право, госпожо. Без съмнение, ще бъде най-добре да проведем разговора си в градината.