Аманда Куик
Романтична афера (6)

Глава 5

— Една дама във вашето положение не може да предвиди всички опасности, мис Патерсън. — Шарлот се усмихна на жената, която седеше срещу нея, мислейки си, че никога не е излишно да похвали предвидливостта и предпазливостта на клиентките си. — Постъпихте напълно разумно, като решихте да се уверите в мнението си за мистър Адамс.

— Казвах си, че трябва да бъда предпазлива.

— Наистина. Но съм истински щастлива да ви съобщя, че моите проучвания не показаха никаква причина да се съмнявате нито в доверието си към мистър Адамс, нито в сигурността на финансовото му положение.

— Не мога да ви опиша какво облекчение е за мен да чуя това. Не знам как да ви благодаря. — Онория Патерсън, приятно закръглена жена с красиво лице и топли очи, видимо се отпусна и престана да стиска силно дамската чантичка в скута си.

Онория винаги излъчваше някаква сладка, мека женственост, която я правеше да изглежда много крехка. Но Шарлот не се заблуждаваше. Знаеше много добре, че всяка жена, която бе запазила силния си оптимистичен дух, след като цели десет години бе работила като гувернантка, не бе някое крехко цвете.

Онория беше от онзи тип жени, които често използваха услугите на Шарлот. Наближаваше трийсет години и никога не се бе омъжвала. След като от седемнайсетгодишна възраст с труд бе изкарвала прехраната си, съвсем неочаквано бе получила малко, съвсем прилично наследство.

Както можеше да се очаква, при тази вест около Онория се бяха появили няколко ухажори. Тя бе отхвърлила без колебание повечето от тях. Една гувернантка твърде отрано се научаваше да бъде предпазлива по отношение на мъжете и техните намерения. Но един от тях, Уилиам Адамс, вдовец на трийсет и две години, с две деца, бе предизвикал интереса й и очевидно бе спечелил сърцето й.

Както бе обяснила на Шарлот, годините, които бе прекарала, учейки на ум и разум поверените й деца, я бяха направили по-мъдра и предпазлива. Една нейна приятелка, която ръководеше агенция за гувернантки, я беше препратила към Шарлот Аркъндейл.

— Много се радвам, че съм ви била от полза — отвърна Шарлот. — Особено в случай като този, когато резултатите от проучванията ми са добри.

— Мистър Адамс толкова ми допада. — При тези думи Онория силно се изчерви. — А децата са чудесни. Но знаете как е. Дами на нашата възраст винаги трябва да поставят под въпрос намеренията на мъжете. Нали все пак целият свят смята, че ние и така сме си добре, но без изгледи за брак.

Без изгледи за брак.

Шарлот изпусна тъжна въздишка. Вече бе на двайсет и пет години. Как бе възможно времето да тече толкова бързо, зачуди се тя. Като че ли бе едва вчера, когато, отчаяна, се опитваше да намери за себе си и Ариел почтен начин на препитание. Бе посветила цялата си енергия и страст на тази задача и неусетно се бяха изнизали цели пет години.

Не съжаляваше, че бе преминала възрастта, която обществото смяташе за най-подходяща за една дама да се омъжи. Работата й бе потръгнала значително, всъщност от момента, в който престана да изглежда като току-що завършила девически колеж ученичка. Но не можеше да не си задава въпроси и да не се чуди какво бе пропуснала, след като никога не бе познала мъжката любов и страст.

Беше се отдала на меланхолия и осъзнаването на този факт я стресна не на шега Не беше самотна. Изпитваше дълбоко задоволство от работата си. Беше независима. Какво повече би могла да желае? Може би наистина напоследък четеше твърде много поезия.

Въпреки това не искаше Ариел да следва нейния пример. Работата бе важна и за двете и сестра й участваше с голямо желание и интерес. Но Шарлот не искаше от нея да жертва всичко, както бе направила самата тя. Вече не съществуваше належаща необходимост да го прави. Имаха приличен доход, който им позволяваше да живеят ако не разкошно, то поне удобно. Ако плановете й да привлече клиентки от висшето общество се окажеха успешни, биха могли дори да си позволят известен лукс.

Шарлот би дала много, за да осигури на Ариел възможност да се радва на невинните удоволствия и трепети на моминството, без да се тревожи за нищо. Всичко това трябваше да бъде част от наследството им. Незабелязано бе загубила младостта си и годините, които Онория бе споменала, бяха дошли твърде бързо.

От години й бе станало навик да потиска мрачните си мисли. Така направи и сега. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание към Онория.

— Една разумна и интелигентна жена е наложително да бъде предпазлива в такива случаи, мис Патерсън — заяви кратко Шарлот.

— Все пак аз не съм красавица — отвърна Онория с практичния тон на жена, която отдавна е приела суровите факти от живота.

„Нито пък аз“ — помисли си Шарлот с тъга. Миналата нощ Бакстър бе реагирал страстно само поради вълнението и опасността, които бяха преживели. Трябваше да бъде подготвена за възможността, че той вече няма да я намира толкова привлекателна, сега, след като стимулиращият ефект на опасността беше преминал.

— А когато получих наследство от моя братовчед — продължи Онория, — сигурна съм, че разбирате защо почувствах необходимостта да проуча как стоят нещата около мистър Адамс.

— Разбирам.

— Не съм мислила, че ще се омъжа. Убеждавах самата себе си, че съм доволна от живота си и от това, че съм финансово независима. Но се появи мистър Адамс и аз изведнъж видях и друга възможност за себе си. Ние имаме много общи интереси.

— Радвам се за вас.

Не за пръв път някоя от клиентките на Шарлот ставаше изключително разговорлива, когато получеше добри новини. В повечето случаи дамите, които търсеха нейните услуги, бяха мълчаливи и много сдържани. Когато за пръв път седнеха от другата страна на бюрото, Шарлот забелязваше, че телата им се сковаваха от напрежение. Когато им предложеше чай, приемаха, но ръцете им видимо трепереха. Изразът на лицата им бе непроницаем, но очите им бяха тъжни.

Когато новините бяха лоши, обикновено се проливаха много сълзи. В едно от чекмеджетата на бюрото си Шарлот държеше куп ленени кърпички, които се оказваха изключително необходими в такива случаи.

Добрите сведения обаче често предизвикваха нещо като лека еуфория. Това караше някои клиентки да бъбрят безкрайно за току-що потвърдените добродетели на ухажорите им.

В такива случаи Шарлот просто слушаше или правеше окуражителни забележки. Доволните клиентки съвсем дискретно я препоръчваха на други жени в подобно положение и тя беше готова да отдели щедро от времето си.

— Наистина съм щастлива заради вас, мис Патерсън. И доволна, че бях в състояние да потвърдя доброто ви мнение за мистър Адамс. Но трябва да разберете, че за една жена винаги има риск, когато става въпрос за брак.

Онория я погледна озадачено.

— Риск ли?

— Направих всичко възможно, за да се уверя, че мистър Адамс не е пияница. Не се отдава на хазарт. Не посещава бордеи. Има приличен доход и както изглежда, е със стабилен и спокоен характер.

Онория се разтопи от удоволствие.

— В края на краищата, мистър Адамс се оказа джентълмен.

— Да, така е. Но, надявам се, разбирате, че аз не мога да ви гарантирам, че след като се жените, мистър Адамс ще остане такъв пример за мъжко съвършенство.

— Моля?

Шарлот импулсивно се приведе напред.

— Например следващата година той би могъл да реши да изостави вас и децата, за да търси приключения в Южните морета. Възможно е да се отегчи от новия си живот на съпруг и да се пристрасти към виното, например. Може да изпадне в дълбока меланхолия, което ще го превърне в не много приятен събеседник. Има толкова много неща, които могат да се объркат в един брак.

— Е, да, предполагам, че е така. — Онория се размърда неспокойно на стола си. В очите й се появи тревога. — Разбира се, давам си сметка, че в такава ситуация не може да има никаква гаранция, че всичко ще е наред.

— Точно така. И въпреки това вие избрахте пътя, който води към брака.

Онория се намръщи.

— Изведнъж се разстроихте, мис Аркъндейл. Нещо не е наред ли?

— Просто се чудя защо толкова държите да се омъжите за мистър Адамс, след като има и други възможности.

— Вече ви казах, че никой от другите господа не предизвиква у мен и най-малък интерес.

— Не това имах предвид. Мис Патерсън, мога ли да ви задам един личен въпрос?

Онория хвърли бърз поглед към вратата, сякаш измерваше разстоянието, готова да побегне всеки момент.

— Какво искате да кажете, мис Аркъндейл?

— Простете, но все се питам защо поне не обмислихте възможността за дискретна връзка с мистър Адамс. Защо рискувате да се омъжите?

Онория се втренчи смаяно в нея. В един миг Шарлот се уплаши, че я е засегнала по непростим начин. Наруга се наум за импулсивността си. В края на краищата, работата си е работа. Не може да си позволява да плаши клиентките.

— Искате да кажете — да поддържам любовна връзка с него? — попита Онория, а изразът на лицето й се смекчи, очевидно тя възвръщаше доброто си настроение.

— За мен това изглежда най-простото разрешение на проблема. — Шарлот се изчерви. — Истина е, че една млада дама не може да се впусне в романтична връзка, без да предизвика скандал, но жена на нашата, хм… по-зряла възраст, има повече свобода. Разбира се, при условие че е изключително дискретна.

Онория погледна Шарлот, а лицето й придоби замислено изражение. След това устните й бавно се извиха в усмивка.

— Може би от твърде дълго време сте отдадена единствено на работата си, мис Аркъндейл.

— Какво искате да кажете?

— Изведнъж ми дойде наум, че проучването на миналото и подробностите от живота на толкова хора са ви направили циничка по отношение на мъжете и света като цяло. Може би вече не си давате сметка за причините, които карат една жена на първо място да иска да знае повече за мъжа, когото е избрала.

— Моля? Не ви разбрах.

— Много хора наистина биха се задоволили с една дискретна любовна връзка. — Онория оправи бонето си и се изправи. — Но двамата с мистър Адамс се стремим към много повече.

— Боя се, че не разбирам.

— Трудно е да се изкаже с думи, мис Аркъндейл. Ако интуитивно не усещате отговора на този въпрос, страхувам се, че няма да мога да ви го обясня. Достатъчно е да кажа, че човек отива към брака с надежда.

— Надежда?

— И доверие. И с поглед към бъдещето. — Сега в погледа на Онория се четеше съчувствие. — Една любовна връзка не може да предложи нищо подобно, нали? По самата си природа такава връзка е ограничена. Извинете, но вече трябва да тръгвам. Отново ви благодаря за услугата.

Шарлот скочи бързо от мястото си, у нея напираха хиляди въпроси. Изведнъж поиска да узнае какво точно търсеше в брака Онория Патерсън, което си струваше ужасния риск да се окаже обвързана с човек като Уинтърборн.

Можеше да бъде и още по-лошо, напомни си тя, нещо, което можеше да се сравни само с най-ужасен кошмар. Кое можеше да накара една жена да поеме риска да се обвърже с чудовище като онова, което преди пет години се промъкваше подло в тъмния коридор към стаята на Ариел? С огромно усилие на волята, Шарлот се върна към действителността и осъзна, че Онория се бе спряла на вратата. На лицето й бе изписана дълбока загриженост.

— Добре ли сте, мис Аркъндейл?

— Не, не съм добре. — Шарлот си пое дълбоко дъх. Какво, за бога, й ставаше? Почувства, че краката й треперят, и се облегна с две ръце на бюрото. — Съжалявам, мис Патерсън. Ще извикам икономката да ви изпрати.

Шарлот понечи да позвъни, но в този момент на вратата силно се почука, след което влезе самата мисис Уити.

— Мистър Сейнт Айвс е тук и иска да говори с вас, мис. Казва, че имате уговорена среща.

Шарлот моментално забрави за мрачните си мисли и страхове. Опита се да потисне радостта и удоволствието си, но не успя.

— Благодаря, мисис Уити. Мис Патерсън тъкмо си тръгваше. Бихте ли я изпратили?

Мисис Уити отстъпи крачка назад и застана почтително зад Онория.

— Разбира се, мис Аркъндейл.

Онория излезе с лека стъпка и приповдигнато настроение, неща, които липсваха, когато бе пристигнала малко преди това. На Шарлот изведнъж й хрумна, че й се бе предоставила златна възможност да направи един опит с Бакстър.

— О, мис Патерсън, един момент, ако обичате. — Младата жена бързо заобиколи бюрото, приближи се до Онория и надникна в коридора.

Бакстър стоеше там, спокоен и невъзмутим, качество, което Шарлот намираше едновременно интригуващо и смущаващо. Другите мислеха, че самообладанието му е просто израз на търпение, а Бакстър смятаха за доста скучен човек, но Шарлот съвсем не мислеше така. Според нея спокойствието му бе израз на вътрешна сила и самоконтрол.

Когато го съзря, импулсивно си пое дълбоко дъх. Беше облечен в тъмносиньо сако със строга кройка и въпреки че бе малко измачкано, подчертаваше широките му силни рамене. Завързаната му по съвсем семпъл начин вратовръзка, консервативните бричове и ботуши му отиваха, помисли си Шарлот Очевидно модата не бе от никакво значение за него.

В този момент погледите им се срещнаха. Зад стъклата на очилата очите му блестяха с особен пламък. Изведнъж, с нарастващо смущение, Шарлот разбра, че той знае много добре за какво си мисли тя. Почувства как страните й пламват и се разгневи на самата себе си. Каза си, че отдавна не е младо момиче, за да се изчервява така от присъствието на един мъж.

— Имате ли да ми кажете още нещо, мис Аркъндейл? — попита любезно Онория.

Шарлот направи крачка напред в коридора.

— Преди да си тръгнете, мис Патерсън, бих искала да ви представя мистър Сейт Айвс. — Шарлот изчака за миг, докато Онория се обърне към Бакстър. — Той е моят доверен човек.

— Приятно ми е, мистър Сейнт Айвс — промърмори Онория.

— Мис Патерсън. — Бакстър кимна леко с глава.

Шарлот много внимателно наблюдаваше Онория. По лицето й не можеше да се прочете нито изненада, нито любопитство, нито нещо друго, което да показва, че тя подозира, че този мъж е нещо повече от това, за което се представя.

Удивително, помисли си Шарлот Опомни се точно когато тъкмо щеше да поклати глава, но вместо това просто се усмихна на другата жена.

— Мистър Сейнт Айвс е незаменим помощник. Не знам какво бих правила без него.

Очите на Бакстър светнаха от удоволствие.

— Ласкаете ме, мис Аркъндейл.

— Ни най-малко, мистър Сейнт Айвс. Вие сте просто безценен.

— Много се радвам да чуя това.

Онория погледна и двамата и им се усмихна леко.

— Ако ме извините, имам да свърша още някои неща — Тя се обърна и излезе през входната врата, без да се обръща назад.

Шарлот изчака мисис Уити да затвори вратата, след което се върна в кабинета си и направи знак на Бакстър да я последва.

— Влезте, мистър Сейнт Айвс. Трябва да поговорим за доста неща.

Бакстър пристъпи след нея в кабинета.

— Не знаете дори и половината, мис Аркъндейл.

Шарлот не обърна внимание на думите му, а се обърна към икономката.

— Бихте ли ни донесли чай?

— Разбира се, мис. — С тези думи мисис Уити се отправи към кухнята.

Шарлот затвори вратата след нея и бързо се обърна с лице към Бакстър.

— Мис Патерсън не изпита и най-малко колебание. Тя просто ви прие като мой доверен човек без каквито и да било подозрения.

— Казах ви, че с лекота играя ролята си. — Бакстър едва забележимо сви устни. — Вие сте единствената, която някога е поставяла под въпрос способността ми да се превъплъщавам в безхарактерен и скучен човек.

Сериозният му тон я накара да застане нащрек.

— Случило ли се е нещо, сър?

Бакстър се премести до прозореца и остана там.

— Миналата нощ, след като ви оставих тук, мислих много.

— Аз също.

— Съмнявам се обаче, че сме стигнали до едни и същи заключения.

— Мистър Сейнт Айвс, не разбирам за какво говорите.

— Има някои неща, които трябва да ви обясня.

— Какви неща? — В гърдите й започна да се надига безпокойство. Може би той вече съжаляваше за кратките мигове, когато се бяха отдали на страстта си. — Днес се държите много тайнствено. Нещо не е наред ли?

— По дяволите! Двамата сме обвързани с търсенето на един убиец. Разбира се, че нещо не е наред. За твое сведение, Шарлот, такова начинание не е обичайно занимание за една жена. Нито пък за някой мъж, разбира се.

— Разбирам. — Шарлот потърси спасение в гордостта. — Ако сте размислили, може да се оттеглите от служба при мен.

— Страхувам се, че вече не мога да играя ролята на доверен човек независимо от факта, че тази роля ми пасва много добре.

ВСИЧКО СВЪРШИ И ТО ТОЛКОВА СКОРО. ПРЕДИ ДОРИ ДА ИМАМ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА ГО ОПОЗНАЯ. Бакстър се готвеше да си тръгне. Завладя я отчайващо чувство на загуба, което я разтревожи, това бе смешно. Тя едва познаваше този човек. Трябваше да овладее чувствата си.

— Може би все пак ще ми обясните — промълви Шарлот и почувства как в гърлото й се образува буца.

— Предполагам, че ще е най-добре да започнем от самото начало. — Най-накрая Бакстър се обърна с лице към нея. Изразът в очите му бе неразгадаем. — Не е никакво съвпадение, че дойдох да кандидатствам за мястото на мистър Маркъл. Вече бях открил Джон Маркъл с намерението да науча от него всичко, което мога за вас, особено за финансовото ви състояние.

— Боже Господи! — Шарлот почувства как по гърба й лазят студени тръпки. Бавно се свлече на стола си. — Защо?

— Леля ми беше близка приятелка с Друзила Хескет. Тя ме помоли дискретно да проуча обстоятелствата около смъртта й. Следата веднага ме насочи към теб. Всъщност всичко започна с теб.

— Господи!

— Леля ми смята, че ти си отговорна за смъртта на мисис Хескет.

— Проклятие!

Очакваше да чуе от него всичко, но не и това. За миг Шарлот бе толкова замаяна, че не можа да каже нищо.

— Да, знам — продължи Бакстър. — Предупредих те, че ще ми е малко трудно да обясня.

— Позволете ми да видя дали съм разбрала. Леля ви мисли, че съм убила бедната мисис Хескет? Но какво би могло да я наведе на такава мисъл?

— Фактът, че мисис Хескет съвсем наскоро ви е платила голяма сума пари.

— Но тези пари са за работата, която вършех за нея! — Шарлот почувства как в гърдите й се надига гняв. — Казах ви, че правя проучвания в полза на Друзила Хескет относно миналото и финансовото състояние на няколкото джентълмени, които искаха да се оженят за нея.

Бакстър прокара пръсти през косата си.

— Сега вече това ми е известно. Но не и на леля ми. Мисис Хескет определено е уважила искането ти за пълна дискретност. Никога не е говорила на леля ми за теб или за работата, с която те е натоварила. Затова, след като бе убита, Розалинд си помисли най-лошото.

— Разбирам. Какво точно си е помислила леля ви, след като е разбрала, че приятелката й ми е дала голяма сума?

— Помислила си е, че сте изнудвали Друзила Хескет.

— ИЗНУДВАНЕ! — изстена Шарлот и отпусна съкрушено глава. Пред погледа й изникнаха картини на разрушената й от слуховете кариера и репутация, които тя с толкова труд си бе спечелила. — С всеки изминат миг става все по-лошо.

— Наистина. — Бакстър бавно се приближи и застана зад стола до бюрото.

Шарлот вдигна глава и погледът й попадна на ръцете му, които силно стискаха облегалката на стола. Големи, силни, умели ръце, каза си тя.

— Продължавайте, сър. Имам чувството, че това не е всичко.

— Тъй като вече бе решила, че сте изнудвачка, не бе никак трудно за леля ми да стигне до заключението, че сте убила Друзила Хескет.

— О, не, предполагам, че никак не е било трудно. Разбирам много добре как едно погрешно заключение е довело до друго.

— Без съмнение, двете с леля ми ще си допаднете чудесно, тъй като мислите по един и същи начин.

— Продължавайте, мистър Сейнт Айвс. Искам да чуя всичко.

— Както вече казах, следващата стъпка бе да намеря Маркъл, бившия ви доверен човек.

— Как така?

Бакстър просто сви рамене.

— Помислих си, че ако наистина има изнудване, най-разумното би било да започна с финансовата страна на въпроса.

Шарлот призна пред себе си, че той има пълно право.

— Как открихте, че мистър Маркъл е на работа при мен?

— Не беше трудно. Аз също си имам доверен човек.

Шарлот примигна объркано.

— Да, разбира се.

— Наредих му да се свърже с моите банкери, които пък да се свържат с вашите. Така не само научих за мистър Маркъл, но разбрах също, че той търси някого, който да го замести.

— И така, вие кандидатствахте за службата. — Шарлот бавно изпусна дъха, който неволно бе задържала досега в гърдите си. — Много умно от ваша страна, сър.

Бакстър за миг се поколеба, но после добави със странно безстрастен тон:

— Имам известен опит в тези неща.

— Какви неща? Да изпълнявате ролята на доверен човек или на шпионин?

— Всъщност и двете. — Бакстър чак сега осъзна, че стиска с все сила облегалката на стола. Когато отново вдигна поглед, очите му бяха студени и непроницаеми. — Що се отнася до деловата част, в продължение на няколко години управлявам значително състояние.

— Състояние ли? — Днес изненадите следваха една след друга, мислеше си замаяна Шарлот.

— Всъщност състоянията са две. Моето и това на брат ми.

— Разбирам. — Шарлот преглътна с усилие. — А шпионирането?

В очите му се появи болка, само за един кратък миг, но Шарлот я забеляза.

— Предпочитам да не използвам точно тази дума.

Шарлот присви очи.

— Всъщност шпионите имат доста незавидна репутация, нали? Какъв неблагодарен жребий, лишен от всякаква чест.

— Така е. — Бакстър стисна още по-здраво челюсти. — Тази професия може да е необходима, но не се смята достойна за уважение.

Шарлот се почувства ужасно. Той напълно си заслужаваше тази обида, но тя се засрами, че се бе поддала на импулса да го наскърби и засегне.

— Съжалявам за думите си — отвърна тя малко рязко. — Никой джентълмен не би се забъркал в шпионаж:

— Така е. — Той дори не направи опит да се защити.

— Един човек на честта обаче — продължи предпазливо тя — би могъл да се свърже със съответните власти и да се обърне към тях за съдействие.

— Уверявам ви, че не се захванах доброволно с тази работа — заяви сухо Бакстър. — Това, което привлече интереса на властите, бе интересът ми към химията. Един високопоставен джентълмен се обърнал към баща ми и попитал дали бих желал да му помогна да направи някои проучвания. Баща ми дойде при мен, обясни ми всичко и аз се съгласих.

— Кой по-точно е баща ви?

— Четвъртият граф Ешертън. — Бакстър несъзнателно стисна отново облегалката на стола. — Почина преди две години.

— Ешертън! — Шарлот бе поразена. — Сигурно не се готвите да ми кажете, че сте петият граф Ешертън? Това наистина би било твърде много, сър.

— Не. Аз не съм граф, Шарлот, а незаконороден.

— Е, слава богу, поне за това.

Бакстър бе леко изненадан от реакцията й.

— Моят полубрат, Хамилтън, е настоящият граф Ешертън.

— Радвам се да го чуя.

Бакстър повдигна учудено вежди.

Наистина ли?

— Определено. В противен случай нещата биха се усложнили още повече. Последното нещо, от което имам нужда, е някой граф да се мотае наоколо. — Изведнъж се сепна, поразена от една мисъл. — Как е името на леля ви?

— Розалинд, лейди Тренглос.

— Велики боже, още една титла! — Шарлот се намръщи. — Тренглос. Мисля, че Друзила Хескет споменаваше това име.

— Както вече казах, мисис Хескет и леля ми бяха добри приятелки.

Шарлот кимна уморено.

— Съвсем естествено е да проучите нещата около това убийство заради леля ви. На ваше място и аз бих постъпила така.

Бакстър се усмихна тъжно.

— Благодаря за разбирането.

— Да приема ли, че ми казвате всичко това, защото сте разбрали все пак, че не съм изнудвачка и убийца?

— Никога не съм мислил, че сте.

— Благодаря.

— Но междувременно изникнаха някои въпроси. Подходът ми към такива неща е да следвам логическия ход на нещата, докато не получа доказателства за противното.

— Сигурно е заради това, че сте учен. — Шарлот не намери сили да погледне към него, затова с престорено внимание започна да изучава върха на писалката си. — И кое е това доказателство, което ви убеди, че съм невинна, мистър Сейнт Айвс?

— На първо място, че не можехте да се ориентирате в къщата на Друзила Хескет.

Шарлот рязко вдигна глава.

— Моля?

— Мисис Хескет е била убита в собствения си дом. В спалнята си, ако трябва да бъда по-точен.

— Да, знам.

— Когато миналата нощ влязохме в къщата и изкачихме стълбите, вие се поколебахте. Не знаехте коя е нейната спалня, докато не открихме стаята, в която бяха личните й вещи.

— Разбирам. — Шарлот преглътна с мъка. — Съвсем логично.

— Също така не знаехте какво се надявате да намерите в къщата. Наистина, попаднахте на скицника, но като изключим това, не бяхте сигурна какви улики да търсите. Очевидно бе, че не отидохте в къщата, за да заличите следите си или да скриете, или унищожите нещо, което би могло да ви издаде и да насочи полицията към вас.

Без съмнение, тя трябваше да се чувства доволна, че наблюденията и логичните му заключения го бяха убедили, че тя е невинна. Но поради някаква неясна причина това изобщо не я зарадва. Какво беше очаквала да чуе? Че Бакстър я е погледнал и още от пръв поглед й се е доверил? Абсурд!

— Така че — каза тя, като се надяваше да звучи самоуверено и делово, — след като сте разрешили въпроса с моята невинност, естествено е да поискате да се оттеглите от поста си и да се захванете със собствените си дела.

— Не съвсем.

— Но това е съвсем разумно, предвид обстоятелствата. В края на краищата, вече няма смисъл да се занимавате с мен. Можете… — Шарлот замълча, осъзнавайки какво бе казал. — Какво искате да кажете с това „не съвсем“!

Бакстър се обърна, прекоси стаята и се спря пред една етажерка с книги. Остана така с гръб към нея.

— Бих искал да продължа да работя с вас по този въпрос, Шарлот.

Тялото й моментално се изпълни с енергия и радост.

— Наистина ли?

— Проблемът, който ни събра заедно, си остава — отбеляза той. — Загадката около смъртта на мисис Хескет предстои да бъде разрешена. Ти, както и леля ми, очаквате отговори.

— Да, така е. — Шарлот се оживяваше все повече. — Наистина, сър. Искрено вярвам в онази стара поговорка, че две глави мислят по-добре от една.

— Но в нашата връзка ще настъпи малка промяна.

По гърба й пролазиха студени тръпки.

— Каква промяна?

Бакстър се обърна с лице към нея и сключи ръце на гърба си.

— Страхувам се, че вече не мога да продължавам с ролята си на твой доверен човек.

— Признавам, че изпитвах известни съмнения, дори след като сестра ми и икономката заявиха, че няма от какво да се страхувам. Но мисля, че реакцията на мис Патерсън доказа, че можете да продължите да играете тази роля, и то съвсем успешно.

— Проблемът е там — продължи внимателно Бакстър, — че проучванията ни ще ни отведат в кръга, в който се е движела Друзила Хескет.

— Да, разбира се, така е. И какво от това?

— Кръгът от познати на мисис Хескет съвпада с този на леля ми. А тези хора ме познават — Устните му се извиха с студена усмивка. — А тези, които не ме познават лично, знаят много неща за мен. Все пак нали съм незаконороденият син на Ешъртън. Невъзможно е този факт да остане незабелязан във висшето общество.

— Разбирам. — Мислите на Шарлот трескаво препускаха. — Трябва да измислим друга основателна причина за това, че ще ни виждат често заедно.

— Прекарах по-голямата част от нощта, мислейки по този въпрос — отвърна Бакстър.

— И? — Шарлот го погледна и се усмихна нетърпеливо.

— И достигнах до неизбежното заключение, че съществува само една допустима от обществото причина двамата да прекарваме заедно неограничено време.

— С нетърпение очаквам да я чуя.

— Годеж.

Шарлот се вцепени от изненада, в миг светът се завъртя пред очите й, чувстваше, че не може да си поеме дъх.

— Какво казахте? — успя да промълви най-накрая.

— Двамата с вас ще обявим годежа си и намерението си след това да се оженим. — Бакстър й отправи мимолетна усмивка. — И предвид обстоятелствата, настоявам да започнете да ме наричате Бакстър.