Аманда Куик
Романтична афера (4)

Глава 3

Шарлот беше чела „Беседи по химия“ и бе запозната с отхвърлената теория за флогистона. Можеше спокойно да използва името на Лавоазие в обикновен разговор. В библиотеката й имаше много книги по различни други въпроси, които тя вероятно бе прочела до една. И какво от това, помисли си Бакстър. Фактът, че бе изключително интелигентна, не доказваше, че не беше изнудвачка и убийца.

Напомни си, че немалко образовани негодници, принадлежащи към висшето общество, можеха спокойно да цитират научни факти. Доброто образование не означаваше чисто сърце и искрена душа. Морган Джъд, например, бе един от най-интелигентните и начетени мъже, които бе срещал някога.

Бакстър наблюдаваше потъналата в мъгла улица с острото чувство за надвиснала беда. Наоколо бе съвсем тихо. Това бе един от богатите квартали на града и въпреки че къщите не бяха големи, бе очевидно, че принадлежаха на хора със значителни състояния.

Бакстър все още не можеше да повярва, че бе позволил да бъде измъкнат посред нощ — и то каква нощ само — за да търси улики, отнасящи се до убийство.

Шарлот бе или прекалено откровена, или съвсем луда, или го използваше да й помага и да я защитава, докато следваше собствените си налудничави планове. Една лейди, въвлечена в изнудване и убийство, със сигурност се нуждаеше от доверен човек, който в същото време да бъде и неин телохранител.

Бакстър потисна една въздишка. Наистина такива неща изобщо не бяха в природата му Започваше да тъгува за много по-простия си, логичен и подреден свят на своята лаборатория.

— Имаме късмет, че тази нощ се спусна мъгла, не мислите ли така, мистър Сейнт Айвс? — Гласът на Шарлот бе приглушен от спуснатата качулка на наметалото й и дебелия вълнен шал. — Това ще ни помогне да се скрием от любопитни погледи. Дори и ако някой ни забележи, няма да може да ни види ясно и да ни разпознае.

Приповдигнатото й настроение го накара да смръщи ядосано вежди. Погледна я мрачно и се замисли. Бяха застанали пред къщата на Хескет, която бе потънала в мрак. Наметалото на Шарлот бе дълго и скриваше цялото й тяло. Самият той бе облечен по същия начин. Бе вдигнал широката яка на палтото си и бе нахлупил ниско шапката си, така че чертите на лицето му бяха неразличими, особено в дълбоките сенки и гъстата мъгла на улицата.

Слабата светлина на газовите фенери, които наскоро бяха поставени в тази част на града, не можеше да проникне през мъглата. Докато двамата с Шарлот стояха далеч от светлината на фенерите, нямаше възможност да бъдат разпознати. Въпреки това Бакстър си помисли, че няма да е зле да направи още един опит да разубеди мис Аркъндейл и да я накара да се откаже от рискованото си начинание.

— Ще направите добре, ако още веднъж размислите, мис Аркъндейл. Както вече ви казаха, това ваше малко приключение е пълно с опасности. Още не е късно да се върнем. Файтонът, който наех, ни чака съвсем наблизо в парка.

— Нито дума повече, Сейнт Айвс — отвърна остро тя. — Опитвате се да ме убедите да се откажа от това начинание още от момента, в който заговорихме за него. Вече започва да ми омръзва. Не съм ви наела, за да се опитвате постоянно да ми се противопоставяте.

— Чувствам се задължен да ви дам най-добрия съвет.

— Не сте на тази работа да ми давате съвети, сър. Достатъчно! Нямаме време за вашите предупреждения и предсказания. В този момент трябва да действаме.

— Както кажете, мис Аркъндейл.

Наблюдаваше я, докато тя отвори ниската странична желязна порта и започна да слиза по стълбите, които водеха към кухнята.

Предната част на градската къща, където беше входът за прислугата, се намираше под нивото на улицата. От подножието на стълбите се извиваха снопове мъгла. Загърнатата в дългото наметало фигура на Шарлот се понесе като призрак в зловещата тъмнина, преди Бакстър да отправи още предупреждения и доводи против начинанието им. Втурна се с бързи крачки към Шарлот и когато я настигна, тя спря изведнъж в сянката на вратата към кухнята.

— Позволете на мен, мис Аркъндейл.

— Много добре, сър, но се надявам да не ни задържате повече.

— Дори и не смея да си го помисля. Отдръпнете се.

— И защо, сър?

— Мис Аркъндейл, мой ред е да ви предупредя да не ни задържате с ненужни въпроси. След като вече се захванахме с този безумен план, бързите действия са от първостепенно значение.

— Разбира се, мистър Сейнт Айвс. — Подметките на обувките й едва чуто изскърцаха по каменната настилка, когато тя отстъпи крачка назад. — Моля, минете пръв.

В гъстия мрак Бакстър не можеше да види нищо. Имаше нужда от светлина, но се страхуваше да използва фенера си, докато все още не бяха влезли в къщата.

Бакстър бръкна в джоба на широкото си палто и извади едно от трите малки шишенца, които предварително бе сложил вътре. След това счупи стъклото на две. В същия миг избухна силен и ярък пламък и той с тяло закри светлината. Но това бе достатъчно, за да види цялата врата и точното място, на което се намираше ключалката. Шарлот бе изненадана и изплашена едновременно.

— Какво, за бога, беше това, мистър Сейнт Айвс?

— Напоследък посветих доста време върху изработването на нов метод за създаване на мигновена светлина. — Докато обясняваше, Бакстър извади от джоба си и няколко стоманени игли. — Опитвам се да създам светлина, която няма да трае повече от няколко секунди.

— Разбирам. — Тихият глас на Шарлот бе изпълнен с възхищение. — Много умно от ваша страна, сър. Откъде взехте тези миниатюрни инструменти?

— Ние, доверените хора, трябва да владеем известни допълнителни умения, за да се задържим на служба. — Бакстър се бе научил да си служи с шперцове още преди да отпътува за Италия, знаейки много добре, че ще му се наложи да премине през няколко залостени врати в замъка на Моргън Джъд.

Светлината вече започваше да намалява. Бакстър избра необходимия шперц и го пъхна в ключалката Затвори очи и леко натисна. Чу се изщракване. Ключалката поддаде точно в момента, в който и последното пламъче от фосфорната смес изгасна.

— Отлична работа, мистър Сейнт Айвс.

— Зависи единствено от гледната точка. — Бакстър отвори вратата и предпазливо влезе в кухнята. — Новият собственик на тази къща, например, сигурно няма да бъде толкова възхитен. Всъщност може да има сериозни аргументи против този наш невинен акт да проникнем с взлом тук. Аз със сигурност бих имал, ако бях на негово място.

— Вече ти казах, че съм направила проучване. Къщата е празна и е най-вероятно да остане такава, докато пристигне наследникът на мисис Хескет, за да поеме имота в свои ръце. Всичко сочи, че той е далечен роднина, който живее някъде в Шотландия и е доста нерешителен. Никой не го очаква скоро.

— Ами слугите?

— Скоро след убийството всички напуснаха. Няма кой да плаща надниците им. Мястото е единствено на наше разположение.

— След като сте решена непременно да минем през цялото това изпитание, за да търсим следи, по-добре е да не губим време. — Бакстър затвори вратата на кухнята и запали фенера. — Дадох инструкции на кочияша да дойде да ни търси, ако не се появим след половин час.

— Половин час? — Шарлот се намръщи, което не можеше да остане незабелязано дори на мътната светлина на фенера. — Не знам дали това време ще ни стигне да претърсим цялата къща.

Бакстър с бърз поглед обходи празната кухня.

— Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

— Нужно ли е да ви напомням, сър, че не сте вие човекът, който се разпорежда с този случай. Аз ви наех и аз ще бъда тази, която ще дава инструкциите.

Без да каже нищо, Бакстър я заобиколи и излезе в коридора. Отвори някаква врата и видя празна всекидневна, която без съмнение бе принадлежала на икономката.

— Можем да започнем със спалните на горния етаж, след което отново да слезем на долния.

— Вижте какво, мистър Сейнт Айвс…

— Не си губете времето, мис Аркъндейл. — Бакстър вече се качваше по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. — Първото правило, когато влизаш с взлом в нечия къща, е да действаш бързо и ефикасно. И след като фенерът е у мен, предлагам да работим заедно.

— Изчакайте ме. — Стъпките на Шарлот бяха едва доловими. — Наистина, сър, когато приключим с това, ще трябва да проведем много сериозен разговор за точното естество на задълженията ви.

— Както кажете, мис Аркъндейл. — Бакстър спря за момент на площадката между стълбите, след което отново продължи по следващите стъпала. — Ще ни спести много време, ако ми кажете какво точно търсим.

— И аз бих искала да зная. — Шарлот се задъха, докато се опитваше да го достигне. — Надявам се да се натъкнем на нещо, което би могло да ни бъде от полза.

— Точно от това се страхувах. — След като изкачи стълбите, Бакстър се спря и хвърли поглед към дългия тъмен коридор. — Това, предполагам, са спалните. Какво ще кажете да започнем от края на коридора?

Шарлот спря до него и също впи поглед в тъмните сенки на коридора.

— Звучи логично.

— Най-важното нещо за мен е логиката, мис Аркъндейл.

— За мен също, мистър Сейнт Айвс. — Шарлот вдигна гордо брадичка и тръгна първа към вратата в дъното на коридора.

Бакстър я последва и сложи фенера на една ниска масичка. Наблюдаваше Шарлот, която отваряше и затваряше чекмеджета със завидна бързина. Изражението на лицето й беше сериозно и напрегнато. В този момент Бакстър осъзна, че за нея това съвсем не бе игра, колкото и да му се струваше налудничаво.

— Мога ли да попитам от колко време упражнявате твърде необичайната си професия, мис Аркъндейл? — Бакстър застана пред един гардероб и отвори вратата.

— От няколко години, всъщност скоро след като вторият ми баща бе убит — отвърна Шарлот, като в същото време надничаше в едно чекмедже на тоалетката. — Двете със сестра ми останахме с твърде малко пари. Една жена няма големи възможности да си избира професия. Трябва или да стане гувернантка, което не осигурява достатъчно доход за двама, или да измисли някаква друга възможност да си изкарва прехраната.

Бакстър отмести встрани цял ред рокли, за да погледне какво има в дъното на гардероба.

— И кое ви вдъхнови дотолкова, че да изберете именно този начин да си изкарвате прехраната?

— Вторият ми баща — отвърна студено Шарлот. — Лорд Уинтърборн. Той беше изключително алчен човек, който се възползва от положението на майка ми като вдовица. Убеди я, че иска да се грижи за нея, както и за мен и сестра ми, но в действителност искаше само да сложи ръка на парите й.

— Разбирам.

— Бедната ми майка умря само няколко месеца, след като Уинтърборн се бе оженил за нея. Не мисля, че тя разбра какъв ужасен човек беше той: егоистичен, жесток и безчувствен. Нито аз, нито сестра ми скърбим за него.

— Наистина ми звучи така, като че ли ви е много по-добре без него — заяви Бакстър, докато отваряше едно от чекмеджетата на гардероба.

— Несравнимо по-добре. — Шарлот се отпусна на колене пред леглото. — Обществото е пълно с такива презрени лъжци, мистър Сейнт Айвс. И повечето от жените, попаднали в положението на майка ми, са изключително уязвими. Имат съвсем ограничени възможности да разберат какво е миналото и финансовото състояние на ухажорите им.

— Затова вие им предлагате своите услуги. — Бакстър се приближи до прозореца и надникна предпазливо през процепа между две тежки завеси. — Намериха ли убиеца на втория ви баща?

— Не. — Шарлот се изправи на крака и се огледа из стаята, търсейки още места, където би могло да се скрие нещо. — Бил е някакъв крадец, но така и не успяха да научат името му.

Колко удобно, помисли си Бакстър.

— Като вземем предвид и смъртта на тази ваша клиентка, означава, че в относително краткия период от няколко години вие два пъти сте се оказвали близка с човек, станал жертва на убийство. Много хора през целия си живот не преживяват такова нещо дори веднъж, да не говорим за два пъти.

Шарлот се обърна рязко с лице към него.

— За какво намеквате, сър?

— Не намеквам нищо, установявам просто едно наблюдение. Човек като мен, който се интересува от наука, не може да не забележи някои странни съвпадения и необичайни връзки. — Бакстър тъкмо се готвеше да се отдалечи от завесата, когато леко движение от другата страна на улицата привлече вниманието му.

Сейнт Айвс леко присви очи. Газеният фенер хвърляше достатъчно светлина, за да се различи неясна фигура, която се движеше в гъстата мъгла. Може би някой прислужник, който се връща късно, след като е изпълнил поръченията на господаря си, помисли си Бакстър. Или пък беше някой, който нямаше повече работа тук, отколкото самият той и Шарлот?

— Нещо случило ли се е, Сейнт Айвс? Защо стоите и гледате през прозореца?

— Просто наблюдавах улицата. — Неясната фигура беше изчезнала. Бакстър пусна пердето да падне на мястото си. — Мисля, че свършихме достатъчно работа в тази спалня. Предлагам да се преместим в следващата.

— Да, разбира се. Искам да намеря спалнята на мисис Хескет — Шарлот взе фенера и с бързи стъпки се отправи към вратата. Когато мина покрай него, му хвърли остър, укорителен поглед. Полите на наметалото й се развяха след нея и на Бакстър се стори, че рязкото движение на дрехата отразява напълно гнева и раздразнението на Шарлот Мъжът я последва бавно.

Няколко минути по-късно, докато претърсваха последната спалня, Шарлот нададе лек вик на изненада.

— Намерихте ли нещо? — Бакстър погледна любопитно към нея.

Шарлот отново бе застанала на колене, беше се привела ниско и стискаше нещо, което беше намерила под голям гардероб, на вратите на който имаше огледала.

— Какво ще кажете, мистър Сейнт Айвс? — Тя се обърна към него, вдигна голяма книга с кожена подвързия и я отвори.

— Какво е това? — Бакстър прекоси стаята и се приближи. — Някое дамско списание ли?

— Не, това е скицник. — Шарлот прелисти няколко страници и пред погледа й се откриха изящни пастелни рисунки. — Най-вероятно скицникът е принадлежал на мисис Хескет — Тя замълча и впи поглед в една рисунка. — Боже господи!

Докато разглеждаше рисунките, Бакстър беше готов да подсвирне от изненада.

— Мисис Хескет изглежда е проявявала голям интерес към класическите статуи.

— Наистина — отвърна сухо Шарлот. — В по-голямата си част, предполагам, това са гръцки и римски богове. Теса… хм… изключително надарени фигури.

— Наистина.

Двамата мълчаливо започнаха да разглеждат рисунките на голи мъжки статуи, с които беше пълен целият скицник. Шарлот се прокашля смутено.

— Виждала съм някои от тези статуи в Британския музей. Мисля, че е съвсем правилно, ако отбележа, че мисис Хескет си е позволила малко артистична свобода с някои пропорции от анатомията.

— Съвсем определено. — Шарлот рязко затвори книгата. — Е, не виждам защо трябва да ни интересува изборът й на теми за рисуване. Важното е, че намерих този скицник, скрит от чужди погледи под гардероба.

— И какво толкова странно има в това? Много дами обичат да рисуват с пастели.

— Точно така. Сестра ми Ариел също. — Шарлот вдигна глава, а очите й блестяха. — Но тя не крие своя скицник под гардероба.

Бакстър изведнъж разбра докъде я бяха довели заключенията й.

— Един момент, мис Аркъндейл. Бих ви посъветвал да не си правите прибързани заключения. Не е много вероятно Друзила Хескет нарочно да е скрила скицника си под гардероба. Той без съмнение случайно е бил ритнат там от някой слуга, докато са събирали багажа си след смъртта на господарката.

— Не съм съгласна, сър. Мисля, че скицникът нарочно е бил скрит там.

— Ако е така, причината спокойно може да са самите рисунки. Може би мисис Хескет не е искала прислугата й да научи, че обича да рисува прекалено големи фалоси.

Шарлот примигна объркано. Отмести поглед встрани и изведнъж се засуети, опитвайки се да скрие скицника под наметалото си.

— Въпреки това бих искала да го прегледам по-обстойно. Ще го взема със себе си. — Накрая, след като разбра, че усилията да скрие книгата под дрехата си са напразни, Шарлот просто я притисна към гърдите си.

Внезапното й вълнение го изненада и той се замисли, като неволно отново се намръщи. Разбра, че думите му я бяха смутили. Мисълта, че страховитата мис Аркъндейл е смутена само от произнасянето на думата фалос, го смая и развесели.

— Мис Аркъндейл, чувствам се задължен да отбележа, че ако изнесете скицника от къщата, ще извършите нещо, което някои хора биха нарекли кражба.

— Глупости. Само ще го взема за известно време.

— Ще го вземете?

— Все пак трябва да установя обстоятелствата около смъртта на моята клиентка — напомни му с остър тон. — Нуждая се от цялата информация, която мога да събера.

— И каква информация очаквате да намерите в скицник, пълен с картини на голи статуи? — настоя Бакстър.

— Кой знае? — Тя се обърна рязко и го отмина с решителна крачка. — Елате. Предстои ни да претърсим и долните стаи.

Бакстър изруга тихо и понечи да я последва. Но любопитството и неприятната тръпка, която мина по гърба му, го накараха да се поколебае.

Той се върна до прозореца, отмести леко завесата и погледна към улицата. Изгледът от тази спалня беше подобен на този от първата стая, която бяха претърсвали с Шарлот.

Мъглата се бе сгъстила още повече. Газеният фенер от другата страна на улицата представляваше едва забележима точка. Беше невъзможно да се види нещо. Бакстър изчака така един дълъг миг, търсейки сенки, но не успя да види никакво движение.

— Хайде, елате, мистър Сейнт Айвс — долетя от коридора тихият глас на Шарлот — Трябва да побързаме.

Бакстър пусна завесата и се отправи към вратата. Не видя никого да се спотайва в мъглата навън, но поради някаква причина изобщо не изпита облекчение от това.

Последва Шарлот надолу по стълбите.

Малко по-късно затвори последното чекмедже на едно бюро и извади часовника от джоба на жилетката си.

— Трябва да тръгваме, мис Аркъндейл.

— Само още няколко минути. — Шарлот се бе привдигнала на пръсти, за да постави на мястото им няколко тома от полицата с книги. — Почти привърших.

— Не можем да останем повече тук. — Бакстър вдигна фенера.

Шарлот бързо огледа полиците с книги.

— Но ако сме пропуснали нещо важно?

— Вие дори не знаете какво търсите, така че как можем да знаем дали сме пропуснали нещо? — Той я хвана за ръката и я поведе бързо към коридора. — По-бързо, мис Аркъндейл!

Тя вдигна поглед към него, а очите й потъмняха от тревога.

— Случило ли се е нещо, сър?

— Необходимо ли е да питате? — Бакстър я повлече към стълбите на кухнята. — Минава полунощ, а ние се забавляваме, като претърсваме къщата на дама, която наскоро е била убита. Вие дори се готвите да вземете със себе си вещ, която е принадлежала на предишната собственичка на къщата. Повечето хора биха се съгласили, че има причини за тревога в ситуация като тази.

— Няма нужда да ставате саркастичен, сър. Когато попитах дали се е случило нещо, имах предвид нещо друго, освен предишните ви страхове. Изведнъж станахте по-неспокоен и нервен.

Бакстър я погледна, стреснат от нейната проницателност. Тя беше права. Стана изключително нервен и изпълнен с безпокойство, откакто съзря човека в мъглата. Изминало бе дълго време откакто за последен път бе изпитал онова студено и неприятно чувство. По-точно — три години. Той бе учен И като такъв отказваше да назове това състояние като лошо предчувствие. Но последния път, когато го бе изпитал, се бяха случили ужасни неща. Белезите по тялото му доказваха, че се бе разминал на косъм със смъртта.

— Внимавайте, сър, в противен случай и двамата ще се изтърколим с главата надолу по тези стълби — прошепна Шарлот. — Трудно ще се измъкнем оттук, ако си счупим краката.

— Вече почти стигнахме до кухнята — прошепна в отговор Бакстър, когато минаха покрай стаята на икономката. — Сега ще изгася фенера. Докато се измъкнем от къщата, ще бъдем като слепци. Дръжте се здраво за ръката ми.

— Защо не изгасите фенера, след като излезем на улицата?

— Защото не искам да поема риска някой да ни види, като излизаме.

— Но никой няма да може да ни види в мъглата — възпротиви се Шарлот.

— Светлината от фенера ще се вижда дори и лицата ни да останат в сянка. Готова ли сте?

Тя му хвърли дълъг, изпитателен поглед. В един момент Бакстър си помисли, че ще продължи да спори за фенера. Но, изглежда, нещо в израза на лицето му й подсказа, че е по-добре да не настоява повече. Тя само притисна скицника до гърдите си и кимна в знак на съгласие.

Бакстър загаси фенера. За миг ги обгърна непрогледен мрак. Като разчиташе на това, че бе запомнил разположението на мебелите в кухнята, Бакстър я поведе внимателно към вратата. Тя се отвори лесно, като изскърца съвсем слабо. Виждаше се само мътната светлина на уличния фенер.

Шарлот стъпи на първото каменно стъпало, но Бакстър я хвана за ръката и я накара да спре. Тя не възрази и зачака да й даде знак кога е най-безопасно да продължат.

За щастие, Шарлот не попита нищо повече. Бакстър й бе признателен за това. За миг той остана така, като се ослушваше напрегнато. Отдалеч долиташе шумът от тропота на колелета на файтони по каменните павета, но нямаше никакви признаци, че някой ги причаква наблизо. Бакстър нежно подтикна Шарлот напред. Тя заситни бързо, а той я последва. Когато излязоха на улицата, той се обърна и я поведе към парка, където ги чакаше наетият от него файтон.

Изведнъж, без предупреждение, сенките пред тях се раздвижиха. От гъстата мъгла изплува една фигура на як, набит мъж, загърнат в широко палто — от тези, които носят кочияшите, — а на главата си имаше шапка с ниска периферия. Светлината от близкия фенер падаше право върху дългото дуло на револвера, който той бе насочил към тях.

— Ей, ей, я да видим какво си имаме тук? — проговори непознатият с дрезгав глас. — Като че ли двама благородни господа слухтят наоколо, и то в моя район!

Бакстър долови как Шарлот си пое уплашено въздух, но не изпищя.

— Дръжте се настрана! — нареди той.

— Не бързайте толкова. — Светлината беше достатъчна, за да видят няколкото тъмни дупки в устата му, там, където би трябвало да има зъби. — Вие двамата току-що излязохте от моята къща и аз нямам намерение да ви оставя да си тръгнете, като отнесете нещо, което ми принадлежи!

— Вашата къща? — Шарлот го погледна озадачена. — Как се осмелявате? Случайно ми е известно, че точно тази къща съвсем доскоро принадлежеше на друг.

— Вижте, мис Аркъндейл… — обади се тихо Бакстър. — Не е време за…

— Казвам ви, че това е моята къща — озъби се непознатият. — Набелязах си я още преди няколко нощи и оттогава непрекъснато я наблюдавам.

— И по каква причина? — настоя Шарлот.

— За да се уверя, че собственикът е заминал за доста дълго време и няма да се върне неочаквано посред нощ, разбира се.

— Господи, тогава вие сте истински крадец!

— Точно така. Истински професионален крадец! — Мъжът се ухили не без известна гордост. — Никога не са ме залавяли, тъй като съм много внимателен. Преди да вляза в някоя къща, винаги съм абсолютно уверен, че собственикът ще отсъства дълго време. Приготвях се да проникна в тази къща още същата нощ и какво виждам? Двама непознати, които се опитват да ми отнемат плячката.

— Казах да стоите далеч от нас — обади се отново Бакстър. — Няма да ви повтарям повече!

— Радвам се да го чуя. Нямам време за глупави проповеди. — Непознатият хвърли един последен презрителен поглед на Бакстър и насочи вниманието си към Шарлот. — А сега, мадам Всезнайке, какво точно изнесохте от къщата? Може би няколко сребърни прибора? Или сте преровили кутийката за бижута? Каквото и да е, то ми принадлежи. Дайте ми го!

— Не сме взели никакви ценни вещи от тази къща — отвърна Шарлот.

— Все нещо сте взели. — Непознатият видя скицника и се намръщи. — Какво е това?

— Просто една книга. Нищо, което да ви интересува.

— Не ме интересува никаква книга, но ще погледна какво криете под наметалото. Обзалагам се, че сте взели поне няколко свещника и може би една-две огърлици. Отворете наметалото.

— Нищо подобно няма да направя! — отвърна Шарлот с глас, от който лъхаше ледено презрение.

— Свадлива кучка! Сега ще ти покажа какво ще стане, ако не ми дадеш това, което по право е мое.

Мъжът се завъртя с изненадваща бързина. Вдигна револвера високо, като че беше бастун, и се приготви да го стовари върху главата на Бакстър.

— Не! — извика Шарлот — Почакайте, не го наранявайте. Той работи за мен.

Но инстинктите на Бакстър бяха отлични и той ловко избягна удара. Бързо извади от джоба си едно от стъклените шишенца, счупи го на две и го хвърли право в лицето на нападателя си.

Специалната фосфорна смес при контакта си с въздуха избухна в ярка светлина. Негодникът изкрещя от изненада и ярост и тромаво отскочи назад, като затвори очи. Изпусна оръжието, което изтрака по камъните.

Бакстър пристъпи напред и заби юмрука си в челюстта на непознатия. Частично заслепен от светлината, избухнала в лицето му, негодникът залитна.

— Мръсно копеле! Сега съм сляп. Заради теб!

Бакстър не виждаше причина да му казва, че това състояние е само временно.

— Хайде, файтонът ни чака — заяви той, като хвана Шарлот за ръката.

— Не е честно! — ревеше непознатият — Аз пръв намерих празната къща. Тя е моя. Вървете и си намерете друга.

Шарлот хвърли поглед назад към вбесения крадец.

— Ще информираме полицията, че се подвизавате наблизо. За вас ще е по-добре да изчезнете веднага.

— Достатъчно! — В далечината Бакстър забеляза лампите на файтона и дръпна Шарлот за ръката. — Имаме си собствени проблеми.

— Не искам този негодник да си мисли, че може да влиза в къщата на мисис Хескет и да взима каквото си поиска.

— Защо не? Ние направихме същата.

— Това, че взехме скицника, е нещо съвсем различно — възпротиви се тя, останала без дъх.

— Хм!

Файтонът вече трябваше да бъде съвсем наблизо.

— Трябва да призная, мистър Сейнт Айвс, че съм много впечатлена от начина, по който се справихте с тази ситуация. Много умно от ваша страна да използвате мигновената светлина по този начин. Наистина.

Бакстър не обърна внимание на възхищението й. Беше съсредоточил вниманието си единствено върху това да намери файтона в мъглата. Първо се появиха конете, прилични на двойка сиви призраци. След тях се материализира масивният корпус на файтона. Кочияшът, нает от известните конюшни. Севъриджис Стейбълс, много пъти бе изпълнявал поръчки за Бакстър и беше свикнал с ексцентричността му.

В продължение на години Бакстър бе редовен клиент на тази конюшня. Намираше, че е много по-бързо и икономично да използва услугите на Севъриджис Стейбълс, отколкото да поддържа собствен впряг. В замята на честите си посещения и редовното и щедро заплащане, получаваше отлично обслужване и дискретност.

— Нещо лошо ли се е случило, сър? — попита кочияшът, след като извика на конете да спрат.

— Нищо, с което аз и дамата да не можем да се справим — отвърна Бакстър и отвори вратата на файтона. Обви ръка около кръста на Шарлот и леко я качи вътре — Откарайте ни обратно в дома на мис Аркъндейл.

— Да, сър.

Бакстър скочи в купето, затвори вратата и се отпусна на седалката срещу Шарлот. Файтонът шумно потегли напред. Бакстър бързо хвърли поглед встрани, за да се увери, че завесите са спуснати. След това се обърна към Шарлот. На оскъдната светлина очите й блестяха като скъпоценни камъни.

— Мистър Сейнт Айвс, просто не мога да изразя благодарността си за това, което направихте тази нощ — каза тя. — Постъпихте благородно и смело, изключително находчиво. Нямам вече никакви съмнения относно вашето назначение на служба при мен. Мистър Маркъл беше напълно прав.

Внезапно в него избухна гняв. Помисли си, че неразумната мис Аркъндейл тази нощ можеше да бъде убита. А ето, че тя просто си стоеше срещу него, изпълнена с възхищение и доволство, като че ли той бе някой слуга, който блестящо е изпълнил задълженията си. Това беше достатъчно всеки разумен човек да избухне.

— Радвам се, че сте доволна от услугите ми, мис Аркъндейл.

— О, това наистина е така, сър. Вие наистина ще бъдете незаменим доверен човек.

— Но моето професионално мнение е — продължи той тихо и преднамерено бавно, — че вашите безразсъдни действия тази вечер са просто непоносими. Няма никакво извинение за такава глупост, мадам. Сигурно съм си загубил ума, за да ви позволя да претърсвате къщата на Друзила Хескет.

— Не си спомням да съм ви искала позволение.

— Можехте да бъдете наранена, дори убита, от онзи негодник или от някой друг като него.

— Не бях изложена на никаква опасност, благодарение на намесата ви, сър. Наистина, не знам какво щях да правя тази вечер без вас. Досега никой мъж не ме е спасявал, мистър Сейнт Айвс. Беше наистина много вълнуващо. Подобни неща могат да се прочетат единствено в готическите романи или в поемите на лорд Байрон.

— По дяволите, мис Аркъндейл…

— Вие бяхте чудесен, сър. — Без всякакво предупреждение, тя се наведе напред, унищожавайки разстоянието между тях. Обгърна с ръце врата му и го прегърна.

Полите на наметалото й се увиха около него. Изведнъж го облъхна топло, упоително, неописуемо ухание. Това бе някаква невероятна смесица от лекия, с дъх на цветя, парфюм на Шарлот, от билковия сапун, който тя използваше, и примамливото, неописуемо сладко ухание на тялото й.

Почувства се така, като че ли го бяха хвърлили в някоя от собствените му химически смеси. Като че ли някаква невидима помпа по мистериозен начин бе изсмукала всичкия кислород от въздуха. Можеше да вдъхва единствено аромата на Шарлот. Завладя го особено усещане, бързо и остро като светкавица, нажежено до бяло, като светлината, която сам бе създал. Това предизвика истинска химическа реакция в тялото му. Древните бяха вярвали, че с помощта на огъня е възможно оловото да се превърне в блестящо злато. В този момент Бакстър разбра, че огънят, който го изгаряше отвътре и караше кръвта да бушува във вените му, можеше да превърне гнева му в диво сексуално желание.

Искаше я. Сега. Тази нощ. През целия си живот не бе пожелавал така една жена.

Когато тя понечи да се отдръпне, той нежно обхвана лицето й с длани. Впи поглед в нея, смаян от силата на собственото си желание.

— Простете, мистър Сейнт Айвс — промълви обезпокоена Шарлот. После се усмихна колебливо. Бакстър не можа да откъсне поглед от устните й. — Нямах намерение да ви притеснявам. Но беше толкова вълнуващо, че…

Бакстър не отговори. Бе изгубил способността си да мисли.

Можеше да направи само едно. Наведе глава и я целуна.