Аманда Куик
Романтична афера (2)

Глава 1

Лондон,

три години по-късно

— Не ми оставяте никаква друга възможност, освен да бъда груба, мистър Сейнт Айвс. За нещастие, истината е, че вие не отговаряте съвсем на изискванията ми за мой доверен човек. — Шарлот Аркъндейл постави здраво сключените си ръце върху махагоновото бюро и отново огледа Бакстър с критичен поглед. — Съжалявам, че ви загубих времето.

Събеседването не вървеше добре. Бакстър нагласи по-удобно на носа си очилата със златни рамки, като едва се сдържаше да не заскърца със зъби.

— Простете ми, мис Аркъндейл, но бях останал с впечатлението, че искате да наемете човек, който изглежда напълно безобиден и скучен.

— Точно така.

— Доколкото си спомням, точното ви описание на идеалния кандидат бе, цитирам: „човек, добродушен и мек като картофен пудинг“:

В зелените й, смущаващо умни очи се появи объркване, но то трая само един миг.

— Не сте ме разбрали правилно, сър.

— Аз рядко правя грешки, мис Аркъндейл. Аз съм точен, методичен и праволинеен по свой собствен начин. Грешките се правят от хора, които са импулсивни или склонни към избухване. Уверявам ви, че не принадлежа към този тип.

— Не бих могла да не се съглася с вас за риска, който представляват избухливите натури — отвърна бързо тя. — Наистина, това е един от проблемите…

— Позволете ми да ви прочета точно какво бяхте написали в писмото си до наскоро оттеглилия се ваш бивш доверен човек.

— Няма нужда. Знам много добре какво съм писала на мистър Маркъл.

Бакстър не обърна внимание на думите й. Бръкна във вътрешния джоб на леко износеното си палто и извади писмото. Беше чел проклетото писмо толкова пъти, че почти го бе научил наизуст, но преднамерено бавно и внимателно разгъна листа с красивия почерк на Шарлот и зачете:

Както вече ви е известно, мистър Маркъл, искам вашето място да бъде заето от друг доверен човек. Това трябва да бъде човек, които има обикновена, ненатрапваща се външност. Искам човек, които може да върши работата си незабелязан и с когото ще мога да се виждам често, без да привличам вниманието или приказките на хората върху себе си.

В допълнение към обичайните задължения на един доверен човек, задължения, които вие изпълнявахте безупречно през последните пет години, трябва да ви помоля, сър, човекът, които препоръчате, да притежава и някои допълнителни качества.

Няма да ви занимавам с подробностите на положението, в което съм попаднала. Достатъчно е да кажа, че вследствие на някои събития, които се случиха съвсем скоро, имам нужда от решителен, енергичен и крайно предпазлив човек, в ръцете на когото мога да поверя моята безопасност. Накратко, този човек искам да бъде и мой телохранител.

Заплатата, разбира се, ще бъде висока. Затова, вместо да наемам двама мъже, реших, че ще бъде по-икономично да наема един човек, който ще изпълнява и двете длъжности…

— Да, да, спомням си много добре собствените си думи — прекъсна го раздразнена Шарлот. — Но въпросът не е в това.

Все едно не я бе чул, Бакстър продължи:

Затова ви моля да ми изпратите човек, който отговаря на горепосочените условия и е със съвсем обикновена външност. Всъщност той трябва да изглежда безобиден и мек като картофен пудинг.

— Не разбирам защо трябва да повтаряте всичко, което съм написала, мистър Сейнт Айвс.

Бакстър не отговори, а продължи:

Човекът трябва да е изключително умен и съобразителен, тъй като ще изисквам от него да прави обичайните дискретни проучвания. Но като мои телохранител, той трябва също да може да стреля добре с револвер, в случаи че събитията придобият неочакван неприятен обрат. И преди всичко друго, мистър Маркъл, както добре знаете, той трябва да е изключително дискретен.

— Достатъчно, мистър Сейнт Айвс! — Шарлот взе едно малко томче, подвързано с червена кожа, и го стовари силно на бюрото, за да привлече вниманието му.

Бакстър вдигна поглед от писмото.

— Смятам, че отговарям на повечето от вашите условия, мис Аркъндейл.

— Сигурна съм, че отговаряте на някои от тях. — Усмивката й бе студена. — Мистър Маркъл никога не би ви препоръчал, ако не беше така. За нещастие, съществува едно много важно качество, което вие не притежавате.

Бакстър бавно сгъна писмото и го прибра отново във вътрешния си джоб.

— Време е да минете по същество, както казва Маркъл.

— Точно така. — В блестящите й очи премина лека сянка, толкова мимолетна, че Бакстър не бе сигурен дали е забелязал нещо, или само така му се е сторило. — Имам нужда от някой, който да заеме поста веднага.

— Тогава може би не трябва да сте толкова взискателна, мис Аркъндейл.

Шарлот почувства как страните й пламват.

— Но въпросът е там, мистър Сейнт Айвс, че аз искам да наема човек, който отговаря абсолютно на всичките ми условия.

— Трябва отново да ви повторя, че аз наистина отговарям на тези условия, мис Аркъндейл. — Той замълча за момент. — Или почти на всичките. Аз съм умен, предпазлив и изключително дискретен. Признавам, че не обичам много револверите. Намирам ги за неточни и ненадеждни.

— А-ха! Ето още едно изискване, на което не отговаряте.

— Но аз съм химик, и то доста способен.

— Занимавате се с химия? — Тя се намръщи. — Каква полза от това?

— Човек никога не знае, мис Аркъндейл. От време на време откривам, че е доста полезно.

— Разбирам. Всичко това е много интересно. Но аз нямам никаква нужда от химик.

— Настоявате довереният ви човек да не привлича вниманието. Да бъде съвсем обикновен и незабележим.

— Да, но…

— Позволете ми да ви кажа, че често ме описват точно по този начин. Мек като картофен пудинг.

Шарлот започваше да се ядосва. Скочи на крака и заобиколи бюрото.

— Трябва да призная, че ми е изключително трудно да повярвам в това, сър.

— Не мога да си представя защо. — Бакстър свали очилата си и започна нервно да крачи из кабинета. — Дори собствената ми леля казва, че съм способен да предизвикам смъртна скука у всеки, намиращ се в радиус от двайсет крачки от мен, и то за не по-малко от десет минути. Мис Аркъндейл, мога да ви уверя, че не само изглеждам обикновен и скучен, а наистина съм такъв.

— Тогава, предполагам, че лошото зрение е ваша семейна черта. Препоръчвам на леля ви да си купи очила, подобно на вас.

— Леля ми дори мъртва няма да позволи да я видят с очила. — Бакстър се замисли за момент за елегантната Розалинд, лейди Тренглос, докато триеше стъклата на очилата си. — Тя слага очилата си само когато е сигурна, че е напълно сама. Съмнявам се дори собствената й камериерка да я е виждала с очила.

— Което само потвърждава моето подозрение, че от известно време не ви е разглеждала отблизо. Може би откакто сте били съвсем малко дете.

— Извинете, но не ви разбрах.

Шарлот се извърна с лице към него.

— Мистър Сейнт Айвс, въпросът за зрението има много общо с това, което се опитвам да ви кажа.

Бакстър внимателно постави очилата си. Определено смисълът на разговора му убягваше. Лош знак. Опита се да погледне на Шарлот с обичайния си аналитичен поглед.

Тя изобщо не приличаше на жените, които познаваше. Истината бе, че колкото по-дълго време прекарваше с нея, толкова повече се убеждаваше, че тя е напълно различна, дори уникална. За свое учудване откри, че й се възхищава въпреки всичко, което знаеше за нея. Бе очаквал, че тя е по-млада. Оказваше се, че е приблизително на двайсет и пет.

Едно след друго по лицето й преминаваха чувства, подобно на химически реакции. Шарлот имаше красиви извити вежди и дълги мигли, които придаваха на очите й още по-голяма дълбочина. Правилният нос, високите скули и красиво оформената уста говореха за решителност и несломима воля. С други думи, помисли си Бакстър, опасна и твърдоглава жена. Блестящата й коса с цвят на абанос бе разделена на път по средата и прихваната в красив кок, а няколко малки спираловидни къдрички се виеха около слепоочията й. В средата на светския сезон, когато на мода бяха излезли дълбоко изрязаните деколтета и прозрачни, ефирни материи, чието предназначение беше да разкриват колкото бе възможно повече от женското тяло, Шарлот бе облечена в изненадващо скромна рокля от жълт муселин, с висока талия, дълги ръкави и бял набор. Дрехата падаше свободно, но воланите бяха стеснени възможно най-много, а под тях се виждаха върховете на жълти пантофки, които, както Бакстър прецени, бяха детски размер. Помисли си, че тя сигурно има много красиви крака с деликатни глезени.

Изумен от посоката, която бяха взели мислите му, Бакстър отклони поглед.

— Простете, мис Аркъндейл, но не ви разбрах.

— Просто не сте подходящ да заемете поста на доверен човек.

— Защото нося очила? — Той се намръщи. — Аз по-скоро бих сметнал, че те само допринасят за външността ми на незабележим и скучен човек.

— Проблемът не е в очилата! — Шарлот истински се разгневи.

— Току-що казахте, че точно те са проблемът.

— Не ме ли слушате? Започвам да си мисля, че нарочно се преструвате, че не ме разбирате, сър. Повтарям ви, вие не сте подходящ за тази работа.

— Напротив, отговарям напълно на изискванията ви. Мога ли да ви припомня, че именно предишният ви служител ме препоръча?

Шарлот отмина тази реплика с небрежно махване на ръката.

— Мистър Маркъл вече не е на служба при мен. Сега е на път към Девон, където наскоро си купи къща.

— Той наистина спомена нещо, че е заслужил дълга и спокойна почивка. Останах с впечатлението, че сте били твърде взискателна, мис Аркъндейл.

— Моля? — Шарлот застина на мястото си.

— Няма значение. Сега не говорим за оттеглянето на Маркъл. Важното е, че сте се обърнали към него с молбата да ви намери свой заместник И той избра мен, за да поема неговите отговорности.

— По този въпрос крайното решение е мое, а аз казвам, че вие не сте подходящ, сър.

— Уверявам ви, че Маркъл ме смяташе за напълно подходящ. Той с удоволствие написа препоръчителното писмо, което ви показах.

 

 

Джон Маркъл, вече възрастен и с посребрени, коси, тъкмо събираше нещата и опаковаше багажа си, когато получи последните инструкции от вече бившата си работодателка. Бакстър се появи точно в подходящия момент. Или поне така си бе мислил, докато се опитваше да убеди подозрителния Маркъл, че е най-подходящият човек за неговото вакантно място.

По-скоро поради облекчение от тази неочаквана възможност бързо да реши този последен „въпрос Аркъндейл“, съвестният Маркъл се бе почувствал задължен още от самото начало да обезкуражи Бакстър.

— Мис Аркъндейл е… как да кажа… малко странна жена — заговори Маркъл, като разсеяно си играеше с писалката. — Сигурен ли сте, че искате да заемете този пост?

— Съвсем сигурен — отвърна по-младият мъж. Маркъл го изгледа продължително изпод рунтавите си вежди.

— Простете, сър, но не разбирам добре защо бихте искали да се обвържете с мис Аркъндейл в качеството си на неин служител.

— Причината е съвсем обикновена. Имам нужда от работа.

— Да, да, разбирам. Но сигурно има и други свободни места.

Бакстър реши малко да поукраси историята си. Лицето му придоби такова изражение, като че ли се готвеше да сподели някаква тайна.

— И двамата знаем какво представляват повечето от свободните места, за които ми говорите. Инструкции към адвокати и различни агенти. Уреждане за закупуване и продажба на имоти. Отношения с различни банки. Все скучни неща.

— След като пет години съм служил при мис Аркъндейл като неин доверен човек, мога да кажа, че скучната и монотонна работа си има своите предимства.

— Бих искал да опитам нещо съвсем различно — отвърна разпалено Бакстър. — Тази служба, изглежда, излиза извън обичайните рамки. Наистина смятам, че това би било известно предизвикателство за мен.

— Предизвикателство? — Маркъл притвори очи. — Съмнявам се, че разбирате какво точно означава тази дума.

— Неведнъж са ми казвали, че водя много еднообразен живот. Наистина си мисля, че няма да е лошо да добавя малко вълнение към него. Надявам се, че тази служба ще ми предостави възможност…

Маркъл отвори широко очи от изненада.

— Казвате, че търсите вълнение?

— Така е, сър. Такова нещо не се случва често на човек като мен. — Бакстър се надяваше, че не преиграва. — Винаги съм живял много скучно и монотонно.

Което беше по-важно, той наистина предпочиташе своя скучен и монотонен живот, помисли си мрачно Бакстър. Проклетата мисия, с която леля му го бе помолила да се заеме, беше неприятна и нежелана промяна в начина му на живот.

Единствената причина, поради която бе позволил да бъде убеден да се заеме с това, бе, че познаваше Розалинд прекалено добре. Тя беше склонна да драматизира — съжаляваше много, че не бе имала възможността да играе на сцена, — но не се отдаваше на глупави фантазии и трескави бълнувания.

Розалинд искрено бе разтревожена поради обстоятелствата, които бяха довели до смъртта на приятелката й Друзила Хескет. Полицията бе съобщила, че жената е застреляна от крадец, който се бе вмъкнал с взлом в жилището й. Розалинд подозираше, че убиецът не е никой друг, освен Шарлот Аркъндейл.

Заради леля си Бакстър се бе съгласил да разбере как стоят нещата. Бе направил дискретно проучване, при което бе разбрал, че тайнствената мис Аркъндейл си търси нов доверен човек. Бакстър бе използвал тази възможност. Смяташе, че ако я убеди да го назначи на тази служба, той спокойно ще може да направи своите проучвания относно смъртта на Хескет. С малко късмет би могъл за кратко време да разреши този въпрос и да се върне към тишината и спокойствието на лабораторията си.

Маркъл въздъхна тежко.

— Истина е, че понякога работата за мис Аркъндейл може да ви осигури доста вълнения, но не мисля, че такъв вид работа би ви се харесала, мистър Сейнт Айвс.

— Нека аз сам да преценя това.

— Повярвайте ми, сър, ако толкова копнеете за вълнения, по-добре идете в някоя игрална зала.

— Не съм почитател на хазарта.

Маркъл изкриви лице в болезнена гримаса.

— Уверявам ви, че една шумна игрална зала би била несравнимо по-спокойно място от това да се въвлечете в работите на мис Аркъндейл.

Бакстър не се бе сетил за възможността Шарлот Аркъндейл да е кандидатка за лудницата.

— Вие наистина ли смятате, че тя е луда?

— Колко от познатите ви дами искат да наемат свой доверен човек, който в същото време да играе ролята на телохранител?

Отличен въпрос, помисли си Бакстър. Цялата тази работа изглеждаше повече от странна.

— Въпреки това бих искал да се опитам да заема тази служба. Очевидно е защо мис Аркъндейл се нуждае от доверен човек. Все пак нали вие се оттегляте и тя трябва да ви намери заместник. Но може би ще бъдете достатъчно любезен да ми обясните защо мис Аркъндейл се нуждае от телохранител?

— Как, по дяволите, бих могъл да знам отговора на този въпрос? — Маркъл захвърли писалката настрани. — Мис Аркъндейл е много странна жена. Служих при нея като неин доверен човек от смъртта на баща й, лорд Уинтърборн. Мога да ви уверя, че тези пет години ми се сториха най-дългите в моя живот.

Бакстър го погледна с любопитство.

— Ако не сте харесвали работата си, защо не напуснахте?

Маркъл въздъхна.

— Мис Аркъндейл плащаше изключително добре.

— Разбирам.

— Но трябва да призная, че всеки път, когато получавах от нея писмо с инструкциите й към мен, целият се разтрепервах. Никога не можех да бъда сигурен каква ще бъде следващата ми задача, а те бяха една от друга по-странни. И това беше, преди тя да си науми да прибави и задълженията на телохранител.

— Обикновено какви задачи ви поставяше?

Маркъл изстена.

— Изискваше от мен да правя дискретни проучвания за най-странните хора, по мое мнение. Ходил съм дори в най-северната част на страната, за да събирам сведения за един господин. По нейно нареждане съм разпитвал съдържателите на най-долнопробните игрални зали и вертепи. Разпитвал съм за финансовите сделки на хора, които биха били шокирани, ако научеха за нейния интерес.

— Наистина странно.

— И, разбира се, това е напълно недопустимо, тъй като така не би постъпила никоя дама. Давам ви честната си дума, сър, че ако тя не плащаше толкова добре, бих напуснал още на първия месец. Но мис Аркъндейл никога не бе изисквала от мен да играя ролята на неин телохранител. И за толкова съм благодарен.

— И нямате никаква представа за причината, поради която тя не се чувства в безопасност?

— Абсолютно никаква. — Столът на Маркъл изскърца, когато той се облегна. — Мис Аркъндейл не счете за нужно да ми се довери по този въпрос. Всъщност тя не считаше за нужно да ми доверява голяма част от работите си. Например, нямам никаква представа за източника на доходите й.

Бакстър умееше отлично да се владее, защото изражението на лицето му си оставаше спокойно. Един незаконороден, дори и издънка от аристократичен род, научаваше това умение още от най-ранна възраст. Затова и сега, без да издава интереса и любопитството си, Сейнт Айвс успя да запази израз на учтива заинтересованост при последните думи на Маркъл.

— Бях останал с впечатлението, че майката на мис Аркъндейл, лейди Уинтърборн, е притежавала значително състояние от първия си брак — отвърна предпазливо Бакстър. — Предполагам, наследството е преминало в притежание на мис Аркъндейл и сестра й.

Маркъл повдигна вежди.

— Шарлот ще ви остави да си мислите точно това. Но аз мога да ви кажа, че Уинтърборн прахоса всяко пени от наследството на Аркъндейл, преди да прояви достатъчно благоприличие да умре преди пет години. Смята се, че го е убил някакъв крадец.

Бакстър свали очилата си и започна да бърше стъклата им с носната си кърпичка.

— А вие какъв подозирате, че е истинският източник на богатството на мис Аркъндейл?

Маркъл впи поглед в добре оформените си нокти.

— Ще бъда откровен, сър. Въпреки че съм помагал при инвестирането и управлението на парите, и до този ден нямам абсолютно никаква представа, откъде идват. Препоръчвам ви, ако заемете моя пост, да следвате примера ми. Понякога е по-добре човек да не знае всички факти.

Бакстър бавно постави очилата на носа си.

— Забележително. Сигурно някой далечен роднина е починал и е оставил наследство, което компенсира това, което е пропилял Уинтърборн.

— Не вярвам, че случаят е такъв — отвърна бавно Маркъл. — Преди две години се поддадох на любопитството си и поразпитах тук-там, разбира се, съвсем дискретно. Няма никакъв богат роднина от рода Аркъндейл. Опасявам се, че източникът на доходите й е просто още една от мистериите на мис Аркъндейл.

Изобщо не беше никаква мистерия, ако Розалинд беше права в своите предположения, помисли си Бакстър. Дамата беше изнудвачка.

Ясни, ритмични звуци върнаха Бакстър в настоящето.

Той погледна към Шарлот, която бе застанала до камината и потропваше с пръсти по мраморната подставка.

— Не разбирам как така Маркъл си е помислил, че сте подходящ за тази служба.

Бакстър вече се бе уморил да спори.

— Въпросът е там, че едва ли ще могат да се намерят много мъже, които да отговарят на абсурдните ви условия, мис Аркъндейл.

Младата жена се намръщи.

— Но със сигурност мистър Маркъл би могъл да ми намери някой джентълмен, който да е по-подходящ от вас.

— Забравихте ли? Маркъл вече е на половината път към Девон. Ще бъдете ли така добра точно да ми обясните какво толкова намирате в мен, че да ме прави съвсем неподходящ за службата, която предлагате?

— Освен това, че не можете да си служите с пистолета?

— Да, освен този недостатък.

— Принуждавате ме да бъда груба, сър. Проблемът е вашата външност.

— Какво, по дяволите, не е наред с моята външност? Никой не може да бъде по-непредубеден по този въпрос от самия мен.

Шарлот се намръщи.

— Не се опитвайте да ме залъжете, сър. Вие съвсем не сте незабележим и скучен човек. Всъщност точно обратното.

Бакстър я погледна в недоумение.

— Какво казахте?

— Би трябвало много добре да знаете, сър, че очилата ви са зле избрана маскировка, това е.

— Маскировка? — Бакстър в един момент се запита дали не е попаднал на погрешен адрес и това е някоя друга Шарлот Аркъндейл. А може би бе сбъркал града. — Какво, в името на дявола, смятате, че прикривам?

— Сигурно не страдате от илюзията, че очилата ви прикриват истинската ви природа.

— Моята истинска природа? — извика Бакстър, изкаран от търпение. — Дявол да го вземе, тогава какъв съм аз, ако не съвсем скучен, обикновен и безобиден човек?

Шарлот широко разтвори ръце.

— Имате вид на човек, способен на силни чувства, който обаче ги удържа с още по-силна воля и самоконтрол.

— Моля?

Шарлот присви очи и продължи решително:

— Такъв мъж не може да се надява, че ще остане незабелязан. Когато вършите работа по мое нареждане, вие независимо от всичко ще привличате внимание. Искам да наема човек, който лесно може да изчезне в тълпата. Някой, чието лице никой не би могъл да си припомни ясно. Не разбирате ли, сър? Ще бъда откровена и ще ви кажа, че изглеждате ОПАСЕН.

Бакстър бе толкова смаян, че изгуби дар слово. Шарлот започна да крачи из стаята, като сключи ръце зад гърба си.

— Съвсем очевидно е, че никога няма да можете да минете за скучен, обикновен доверен човек. Следователно сигурно разбирате, че не сте подходящ за тази служба.

Бакстър осъзна, че бе останал с широко отворена уста от изумление. Сепна се изведнъж и я затвори. Бяха го наричали всякакъв — че е скучен, че е незаконороден, че има лоши обноски. Но никой никога не го бе наричал човек, способен на силни чувства. Никой не бе му казвал, че изглежда опасен.

Той беше човек на науката. Гордееше се с разумния си, аналитичен подход към проблемите, към хората и ситуациите. Това умение бе довел до съвършенство още преди години, когато бе разбрал, че като незаконен син на граф Ешертън и небезизвестната Ема, лейди Сълтънхам, той завинаги щеше да бъде лишен от наследство.

Неведнъж бе ставал обект на слухове, още от рождението си. Отрано се бе научил да търси спасение сред книгите и колбите.

Въпреки че някои жени смятаха за вълнуваща идеята за любовна връзка с незаконородения син на граф, чувството не траеше дълго. Тези редки връзки подклаждаха пламъци, които изгаряха много бързо. А преди три години, след като се завърна от Италия, и тези връзки станаха още по-редки. Изгарянията от киселина по гърба и раменете му заздравяха, но белезите останаха за цял живот.

Когато виждаха тези белези, жените реагираха с шок и отвращение. Бакстър не ги обвиняваше. Никога не се бе отличавал с красота и тези белези не допринасяха с нищо, за да изглежда по-добре. За щастие, лицето му не бе пострадало. Обаче му бе омръзнало постоянно да чувства неудобство и да загасва свещите и огъня в камината, преди да се съблече и да сподели леглото на някоя жена.

Последния път, преди около шест месеца, едва не се бе пребил, удряйки се в таблата на леглото, тъй като в непрогледната тъмнина се бе спънал в ботуша си. Това, разбира се, му попречи да се наслаждава пълно на удоволствията на нощта.

Намираше удовлетворение и удоволствие в лабораторията. Там, заобиколен от блестящите стъкленици, колби, дестилати и тръбички, Бакстър можеше да избяга от празните разговори и безсмислените флиртове на висшето общество. Това беше свят, който никога не му беше харесвал. Свят, който никога не бе го разбирал. Свят, който той винаги бе смятал за изключително повърхностен, безвкусен и безсъдържателен. Свят, в който никога не се бе чувствал у дома си.

Бакстър успя да овладее мислите си и да се съсредоточи върху настоящия момент. Шарлот просто го бе отписала като възможен кандидат за службата на доверен човек. Трябваше да предприеме нов подход, ако искаше да я убеди да го наеме на тази работа.

— Мис Аркъндейл, изглежда, има известно разминаване между вашето мнение за мен и мнението на всички останали хора по света. Мога ли да предложа да разрешим този въпрос чрез един експеримент?

Шарлот застина.

— Какъв експеримент?

— Препоръчвам ви да съберете всички членове на вашето домакинство и да ги попитате за тяхното мнение за мен. Ако всички са категорични, че аз бих могъл успешно да изпълнявам задълженията си, тогава ще ме наемете. Ако те се съгласят с вашето мнение, ще си тръгна и ще си потърся работа някъде другаде.

Тя се поколеба, очевидно не можеше да реши какво да предприеме. След това бързо и решително кимна.

— Много добре, сър. Звучи логично. Ще направим опита веднага. Ще повикам сестра ми и икономката. И двете са изключително наблюдателни.

Шарлот се пресегна и дръпна кадифената дръжка на звънеца, която се намираше до камината.

— Значи сте съгласна да се съобразите с резултатите от опита? — попита предпазливо Бакстър.

— Имате думата ми, сър. — Тя се усмихна, опитвайки се да прикрие задоволството си — Веднага ще разрешим този въпрос.

В коридора отекнаха стъпки. Бакстър нагласи очилата си, облегна се удобно на стола и зачака.

Бе сигурен, че спокойно може да предвиди резултата. Познаваше себе си и добрите си страни по-добре от всеки друг. Бе ненадминат в изкуството да изглежда скучен и безинтересен, мек и безобиден като картофен пудинг.

 

 

Двайсет минути по-късно Бакстър слизаше по стълбите на градската къща на Аркъндейл с чувство на задоволство. Мълчаливо отбеляза, че пронизващият мартенски вятър, който само преди час му се бе сторил мразовит и неприятен, сега бе свеж и ободряващ.

Нищо не можеше да се сравни сточно проведения научен опит, за да се уредят нещата, помисли си той и махна с ръка на един минаващ файтон. Не беше лесно, но накрая си бе осигурил службата. Както беше очаквал, Шарлот Аркъндейл беше единствената от всички в къщата, а може би и от цял Лондон, която би го забелязала в многобройна тълпа.

Не бе сигурен какво точно говореше за характера й фактът, че тя го смяташе за съвсем различен от останалите, освен, че само потвърждаваше това, което Маркъл бе казал за нея. Шарлот беше наистина една необикновена жена.

Изобщо не бе това, което човек би очаквал от една изнудвачка и убийца, помисли си Бакстър.